ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Колко сме суетни и непостоянни! Аз, който бях решил да страня от обществото и бях благодарен на щастливата си звезда, задето най-сетне попаднах в едно място, където общуването с хора бе почти невъзможно — аз, безволевият окаяник, след като упорствувах до здрач в борбата си със самотата и лошото настроение, трябваше накрая да се предам; и когато госпожа Дийн ми донесе вечерята, аз я помолих да остане, докато се храня, под предлог, че искам да се осведомя за нуждите на домакинството ми, надявайки се от сърце, че тя ще се окаже истинска бъбрица и ще може да ме оживи с приказките си или пък да ме приспи.

— Доста отдавна живеете тук — подех аз. — Шестнадесет години, доколкото си спомням, нали?

— Осемнадесет, господине. Дойдох, когато се ожени господарката, за да й прислужвам. След смъртта й господарят ме задържа като икономка.

— Разбирам.

Настъпи мълчание. Тя, за съжаление, изглежда, не бе бъбрица, освен може би за личните си работи, а те едва ли биха могли да ме интересуват. Все пак, след като замълча, с подпрени на колене юмруци и потънало в размисъл румено лице, тя възкликна:

— Ех, нещата много се промениха оттогава насам!

— Да — съгласих се аз. — Предполагам, че сте видели много промени.

— И промени, и неприятности — добави тя.

„Да — помислих си, — ще насоча разговора към семейството на моя хазаин. Добра начална тема. И онова красиво овдовяло момиче, бих искал да науча неговата история — дали е тукашна или, което е по-вероятно, някаква пришълка, която намусените местни жители не искат да признаят за своя.“ С това намерение аз запитах госпожа Дийн защо Хийтклиф е дал под наем „Тръшкрос Грейндж“ и защо предпочита да живее в далеч по-лоша местност и не тъй хубаво жилище.

— Нима не е достатъчно богат да поддържа имението в добро състояние? — запитах накрая.

— Богат! — възкликна тя. — Сам той не знае колко пари има, а те се и увеличават с всяка година. Да, да, той е достатъчно богат, за да живее в много по-хубава къща от тая, но е доста… стиснат. Дори да е смятал да се мести в „Тръшкрос Грейндж“, щом се е явил добър наемател, решил е, че не може да пропусне случая да вземе още няколкостотин лири. Чудно е колко алчни могат да бъдат някои хора, макар и останали сами на света.

— Струва ми се, че е имал син…

— Да, само един, но той умря.

— И оная млада жена, госпожа Хийтклиф, е негова вдовица, нали?

— Да.

— От кой край е тя?

— Че тя, господине, е дъщеря на покойния ми господар! Моминското й име беше Катрин Линтон. Аз съм я кърмила, бедната. Тъй ми се искаше господин Хийтклиф да я отстрани и тогава двете с нея можехме пак да се съберем.

— Как? Катрин Линтон! — възкликнах изненадан, но размислих за миг и се убедих, че тя не би могла да бъде привидението от прежната вечер. — Значи — добавих след малко, — моят предшественик се е казвал Линтон?

— Да.

— А кой е тоя Ърншоу? Хертън Ърншоу, който живее у господин Хийтклиф? Роднини ли са те?

— Не. Той е племенник на покойната госпожа Хийтклиф.

— Значи, братовчед на младата дама?

— Да. Мъжът й също беше неин братовчед, но по майчина линия, а другият е по бащина линия. Хийтклиф бе женен за сестрата на господин Линтон.

— Видях името Ърншоу издълбано над входната врата на къщата в „Брулени хълмове“. От стар род ли са те?

— Много стар, господине, и Хертън е последният от тях, както и нашата госпожица Кати е от нашия род — искам да кажа, от Линтовци. Наминахте ли към „Брулени хълмове“? Прощавайте, че ви питам, но много бих искала да зная как е тя.

— Госпожа Хийтклиф ли? Изглеждаше съвсем добре и беше много хубава; и все пак струва ми се, че тя не е много щастлива.

— Ах, милата ми, това съвсем не ме учудва. А как ви харесва господарят?

— Бих казал, че е доста рязък човек, госпожо Дийн. Не съм ли прав?

— Рязък и остър като ръб на трион и твърд като брус! Колкото по-малко се занимавате с него, толкова по-добре.

— Животът му трябва да не е протекъл много гладко, за да го направи толкова мрачен и заядлив. Знаете ли нещо за миналото му?

— Миналото му е като на кукувиче, господине. Зная всичко за него, освен къде се е родил, какви са били родителите му и как е спечелил парите си в началото. А Хертън е бил изхвърлен като новоизлюпено врабче. Нещастният момък! Само той в цялата енория не знае как е бил измамен…

— Хайде, госпожо Дийн, направете ми тая добрина да ми разправите нещо за моите съседи. Чувствувам, че и да легна, няма да заспя, затова бъдете тъй добра да останете да си поприказваме един час.

— Разбира се, господине! Ще отскоча за малко да си взема плетивото и после ще остана колкото ви се иска. Вие обаче сте настинали, видях, че треперите; и трябва да хапнете малко овесена каша, за да ви мине.

Добрата жена побърза да излезе, а аз приклекнах по-близо до огнището. Главата ми пареше, но иначе чувствувах студ по цялото тяло. При това бях възбуден до крайност поради състоянието на нервите и мозъка ми. Това ме караше не толкова да се чувствувам зле, колкото да се опасявам (и още се боя от това) да не би да настъпят по-сериозни последици от днешните и вчерашните ми премеждия.

Икономката не се забави. Тя донесе някаква димяща купичка и кошничка с плетивото си; и като сложи купичката върху поставката на камината, тя дръпна стола си по-напред, видимо доволна от моята общителност.

„Преди да заживея тук — поде тя без друго подсещане да започне разказа си, — бях почти през цялото време в «Брулени хълмове», понеже майка ми бе кърмила господин Хиндли Ърншоу, бащата на Хертън, и аз навикнах да играя с децата. Освен това тичах по разни дребни поръчки, помагах при пластенето на сеното и се навъртах около чифлика, винаги готова да изпълня всичко, което ми кажеха. В едно хубаво лятно утро — помня, че беше в началото на жетвата — господин Ърншоу, предишният ни господар, слезе долу, облечен като за път; и след като нареди на Джоузеф какво да върши през деня, той се обърна към Хиндли, Кати и мен — защото бях седнала при тях, за да изям овесената каша — и каза на сина си: «Отивам в Ливърпул, момчето ми. Какво да ти донеса? Избери каквото си щеш, само гледай да не е нещо голямо, защото ще вървя пеш натам и насам. Шейсет мили на отиване и толкова на връщане — никак не е малко, нали?» Хиндли поиска цигулка, а тогава той запита госпожица Кати. Тя нямаше и шест години, но можеше да яха който и да е кон в конюшнята и затова си избра камшик. Той не забрави и мен, защото имаше добро сърце, макар и да бе доста строг понякога. Обеща да ми донесе пълен джоб с ябълки и круши, после целуна децата, сбогува се и тръгна на път. Тия три дни, когато го нямаше, се сториха на всички ни много дълги, а малката Кати честичко питаше кога ще се върне той. Госпожа Ърншоу го очакваше по вечеря на третия ден и на няколко пъти отлагаше с по един час слагането на софрата. Него обаче го нямаше никакъв и децата най-сетне се умориха да изтичват до вратата и да надничат навън. После се стъмни. Тя искаше да ги накара да си легнат, но те жално я замолиха да им разреши да останат; към единадесет часа резето на вратата се повдигна излеко и ето че господарят влезе. Той се тръшна на един стол и почна да пъшка и да се смее, но им рече да го оставят на мира, защото умирал от умора. Каза, че не би извървял тоя път дори да му дадат трите царства.5

«И накрая да капна от умора — каза той и разтвори балтона си, който държеше сгънат в ръце. — Я виж, жено! Никога не съм се измарял тъй през живота си, но ти трябва да го приемеш като дар божи, макар и кожата му да е толкова тъмна, като че сам дяволът му е баща!»

Всички го заобиколихме. Надникнах над главата на Кати и видях някакво мръсно, парцаливо, тъмнокосо дете, което можеше вече да ходи и говори. Впрочем лицето му изглеждаше по-старо от това на Катрин, но когато го изправиха на крака, то само се заоглежда наоколо и почна да повтаря някакви неясни думи, които никой не можа да разбере. Аз се уплаших, а госпожа Ърншоу бе готова да го изхвърли навън. Тя кипна и го попита какво го е прихванало, та да доведе това циганско голишарче в къщата, когато си имаха собствени деца, за които да се грижат и трудят; и какво смята да прави с него, и дали е с всичкия си. Господарят се опита да обясни работата, но беше наистина полумъртъв от умора и всичко, което можах да дочуя между сърдитите й забележки, беше някаква история както видял да умира от глад, без подслон и почти нямо, в една от улиците на Ливърпул, където го намерил и поразпитал хората чие е то. Той каза, че никой не знаел на кого е детето; и понеже нямал нито време, нито пари, намерил за по-разумно веднага да го вземе със себе си, вместо да влиза в излишни разходи из града, защото бил решил да не го оставя тъй, както го бил намерил. Господарката се тюхкаше и вайкаше, но накрая се успокои, а господин Ърншоу ме накара да го измия, да му дам чисти дрехи и да го сложа да спи при децата.

Докато траеше неразборията, Хиндли и Кати предпочетоха да мълчат, но после и двамата почнаха да тършуват в джобовете на баща си за подаръците, които им бе обещал. Хиндли бе на четиринадесет години, но когато изтегли от балтона нещо, което някога е представлявало цигулка, ала сега бе изпочупено на парчета, той се разрева гласно; а когато Кати разбра, че господарят бе загубил камшика й, улисан в грижи около непознатото момче, тя изля гнева си, като почна да гримасничи и да заплюва малкото глупаво същество, и получи здрава плесница от баща си, та да се държи по-прилично занапред. И двамата решително отказаха да спят в едно легло с него или дори в една и съща стая, а и аз не проявих повече разум и го оставих върху площадката на стълбището с надеждата, че на следващата заран то ще си е отишло. По някаква случайност или може би привлечено от гласа на господин Ърншоу, то пролазило до вратата на неговата стая и господарят го намерил там на излизане. Разпитаха как е отишло там. Накараха ме да призная всичко и ме изгониха от къщата заради тази моя подла и нечовечна постъпка.

Тъй стана въвеждането на Хийтклиф в семейството. Като се завърнах след няколко дена (защото не считах, че са ме изгонили завинаги), научих, че са му дали името Хийтклиф. Тъй се наричаше един техен син, умрял още като дете, и оттогава насам това е неговото лично и фамилно име. Кати и той много се бяха сприятелили, но Хиндли го мразеше, а и аз, право да си кажа, изпитвах същите чувства към него. Двамата с Хиндли го тормозехме и се държахме просто безобразно с него, защото аз не бях достатъчно разумна, за да си дам сметка колко несправедливо постъпвам, а и господарката нито веднъж не каза дори една дума в негова полза, когато виждаше, че го онеправдават.

Той бе едно намусено, търпеливо дете, вероятно свикнало да се държат зле с него. Понасяше ударите на Хиндли, без да мигне или да пророни сълза, а ущипех ли го, само ахваше и поглеждаше с широко отворени очи, сякаш се бе ударило случайно и никой не бе виновен за това. Тая негова търпеливост разяри стария Ърншоу, когато разбра, че синът му измъчва нещастното сираче, както го наричаше той. Старият се привърза някак особено към Хийтклиф, вярваше на всяка негова дума (впрочем той говореше съвсем малко и обикновено казваше истината) и го глезеше далеч повече от Кати, която беше много непослушна и прекалено своенравна за любимка.

И тъй, Хийтклиф внесе раздор в семейството още от самото начало; и при смъртта на госпожа Ърншоу — около две години по-късно — младият господар вече бе свикнал да счита баща си по-скоро като подтисник, отколкото като приятел, и да гледа на Хийтклиф като на натрапник, отнел му любовта и предпочитанията на собствения му баща. Хиндли се тормозеше заради тая неправда и постепенно се озлоби. Известно време споделях същите чувства, но когато децата се разболяха от шарка и аз трябваше да се грижа за тях, а също и да се нагърбя изведнъж с работата на домакиня, отношението ми се промени. Хийтклиф беше опасно болен и в най-тежките часове на болестта си искаше да съм край възглавницата му. Той навярно чувствуваше, че полагам доста грижи за него, но не беше достатъчно умен да разбере, че върша това по задължение. Както и да е, трябва все пак да призная, че никога болногледачка не е бдяла над по-мирно дете от него. Разликата между него и другите две деца ме накара да не бъда толкова пристрастна. Кати и нейният брат страшно ме измъчваха, а той бе кротък като агне, макар че не нежността, а твърдостта на характера му го караше да не ми създава неприятности.

Той оздравя, а лекарят твърдеше, че това се дължало до голяма степен на мене и ме похвали за положените грижи. Похвалите му ме поласкаха и аз станах по-благосклонна към съществото, заради което ги бях получила, а с това Хиндли загуби и последния си съюзник. Но все още не можех да се възхищавам от Хийтклиф и често се чудех какво намира в него господарят, за да превъзнася толкова това намусено момче, което, доколкото си спомням, нито веднъж не отвърна на благоволението му с някаква проява на благодарност. Хийтклиф не се държеше нахално със своя благодетел — той беше просто безчувствен, макар и отлично да знаеше каква власт има над неговото сърце и да съзнаваше, че стига да каже само две думи, всички в къщата щяха да бъдат длъжни да се покорят на желанията му. Веднъж например господин Ърншоу купи два жребеца от околийския панаир и даде единия на едното, а другия на другото момче. Хийтклиф взе по-хубавия, но жребецът скоро почна да куца. Като разбра това, той каза на Хиндли: «Трябва да си разменим конете. Ако не искаш, ще разправя на баща ти за трите побоя, които ми нанесе тази седмица, и ще му покажа ръката си, която е черна до рамото.» Хиндли се изплези и го перна през ухото. «По-добре ще направиш веднага да ми дадеш коня си — упорствуваше Хийтклиф, побягвайки към входа (те бяха в конюшнята). — И да не искаш, пак ще ми го дадеш, а ако кажа за тоя шамар, ще ти го върнат с лихвата.» — «Вън, куче!» — викна Хиндли и го заплаши с един железен топуз от кантара, с който теглеха сено и картофи. «Хайде, хвърли го — отвърна другият, без да мръдне от мястото си, — а пък аз ще кажа как се хвалеше, че ще ме изгониш от къщата, щом той умре, и тогава да видим дали няма да те изпъди веднага.» Хиндли хвърли топуза и го улучи в гърдите, а той падна на земята, но начаса се изправи, задъхан и пребледнял; и ако не бях му попречила, той щеше да отиде право при господаря и да си отмъсти напълно, като остави жалкия си вид да говори вместо него и като загатне кой го бе наредил така. «Тогава вземи коня ми, циганино! — каза младият Ърншоу. — И дано да си счупиш врата с него. Вземай го и върви по дяволите, навлек такъв, и гледан с преструвки да обсебиш цялото състояние на баща ми, а след това му дай да разбере какъв си в същност ти, дяволско изчадие! И вземи коня. Дано да ти пръсне черепа!»

Хийтклиф бе отишъл да развърже животното и да го премести в своя отдел на конюшнята. Той минаваше зад коня, когато Хиндли завърши речта си с един ритник, събаряйки го под краката на животното, и без да изчака да види дали надеждите му ще се сбъднат, побягна с всички сили навън. С изненада видях колко хладнокръвно детето се изправи на крака и продължи започнатата работа, разменяйки и седлата, и всичко останало, а после седна върху купчина сено, за да се съвземе от силния удар, преди да влезе в къщата. Лесно можах да го убедя да хвърли върху коня вината за контузиите, които бе получил. Безразлично му беше какво ще разправям, понеже беше получил онова, което желаеше да има. Впрочем той се оплакваше толкова нарядко от тия и други подобни случки, че аз наистина не го считах за отмъстителен. Много съм се лъгала, както ще чуете по-нататък.“

Загрузка...