Брулени хълмове

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

"Този петък бе последният хубав ден от месеца. Привечер времето се развали. От южен вятърът се преобърна в североизточен и отначало донесе дъжд, после суграшица, а накрая сняг. На другото утро човек просто не можеше да повярва, че бяхме имали три почти летни седмици — игликите и минзухарите бяха скрити под снежни навеи, чучулигите мълчаха, а младите листа на подранилите дървета бяха попарени и почернели. Тъжно, хладно и мрачно настъпи утрото! Господарят стоеше в стаята си, а аз се настаних в безрадостната гостна, която превърнах в детска стая. Стоях там ей тъй, положила на колене детето, което приличаше на хленчеща кукла, като го клатех насам-натам и наблюдавах как вятърът продължава да носи снежинките и да ги натрупва на прозореца, когато вратата се отвори и вътре влезе някой, който се задъхваше от умора и се смееше. За минута гневът ми бе по-голям от учудването ми. Стори ми се, че е една от прислужничките, и викнах по нея:

— Стига! Как смееш да проявяваш вятърничавостта си тук! Какво ще каже господин Линтон, ако те чуе?

— Прощавай — отвърна познат глас, — но зная, че Едгар си е в леглото, и просто не мога да се сдържам.

При тия думи жената пристъпи към огнището, задъхана и с ръка на слабините.

— Тичах из целия път от „Брулени хълмове“ — продължи тя след кратка пауза — освен в ония места, където съм летяла. Не знам колко пъти съм падала. Ах, навред ме боли! Не се плаши! Ще ти обясня всичко, щом си поема дъха, но имай добрината да отидеш и наредиш да ме заведат с колата до Гимъртън, а също и да кажеш на един от слугите да потърси някоя и друга дреха в гардероба ми.

Нахлулата в стаята жена беше госпожа Хийтклиф. На нея положително не й се смееше. Косите й висяха по раменете и от тях капеше вода и сняг. Тя беше облечена в обикновените си дрехи на младо момиче, които прилягаха повече на възрастта й, отколкото на нейното положение — една рокля с деколте и къси ръкави, без шапка и без шал. Роклята беше от лека коприна и цялата мокра, прилепнала в тялото й, а на краката си носеше пантофи. Прибавете към това дълбока рана под едното ухо, която не кървеше обилно само поради студа, бледо, изподраскано и наранено лице и тяло, което едва се държеше на крака от умора, и ще разберете, че първоначалната ми уплаха не намаля кой знае колко, когато можах да я разгледам по-спокойно.

— Мила госпожо — възкликнах, — няма да мръдна оттук и нищо не искам да чуя, докато не свалите всичко от гърба си и не облечете сухи дрехи, а и в Гимъртън няма да вървите тая вечер, тъй че е излишно да заръчвам колата.

— Ще отида — рече тя, — било пешком, било с кола. И все пак нямам нищо против да се облека както трябва. И… Ах, виж как струи водата по врата ми. От огъня кожата ми започна да смъди17.

Тя настоя да изпълня нарежданията й, преди да ми позволи да се докосна до нея, и едва когато на кочияша бе казано да бъде готов и една от прислужничките бе изпратена да опакова необходимите дрехи, можах да получа съгласието й да превържа раната и да й помогна да смени дрехите си.

— А сега, Елен — рече тя, когато привърших работата си и тя се разположи в едно кресло край огнището с чашка чай в ръка, — седни срещу мен и остави нейде бебето на нещастната Катрин. Не ми е приятно да го гледам. Не трябва да мислиш, че не държа на Катрин, понеже се държах тъй глупаво на влизане в стаята. И аз плаках, да, горчиво плаках — повече, отколкото друг има основание да плаче за нея. Разделихме се, без да се подобрим, както си спомняш, и аз не мога да си простя това. Но въпреки всичко съвсем не бях склонна да му съчувствувам, да съчувствувам на тоя див звяр! Ах, дай ми ръжена. Това е последното нещо от него, което имам върху себе си.

Тя извади златния си пръстен от безименния си пръст и го хвърли на пода.

— Ще го смачкам — продължи, като го удари с детска злоба, — а после ще го изгоря. — Тя взе смачкания пръстен и го хвърли в разгорените въглени. — Ето! Той ще ми купи друг, ако пак ме върне при себе си. Способен е да дойде и да ме потърси, за да дразни Едгар. Не смея да остана, за да не би тая мисъл да влезе в проклетата му глава! При това Едгар не е бил много любезен, нали? Нито искам да го моля за помощ, нито пък желая да му причиня други неприятности. Необходимостта ме застави да потърся убежище тук, макар че щях да остана в кухнята, ако не бях научила, че го няма. Щях да измия лицето си в кухнята, да се постопля и да поискам да ми донесеш каквото ми е нужно, после отново щях да замина нанякъде, гдето не би могъл да ме намери моят проклетник, тоя същински таласъм! Ех, в каква ярост бе изпаднал! Само да можеше да ме пипне!… Жалко, че Ърншоу не може да се мери с него по сила. Не бих побягнала, докато не го видех смазан, стига Хиндли да можеше да стори това.

— Хайде, не говорете тъй бързо, госпожице — прекъснах я аз. — Ще разместите кърпичката, която превързах около лицето ви, и раната пак ще почне да кърви. Пийте си чая, отдъхнете си и престанете да се смеете. Смехът съвсем не е уместен под тоя покрив и в състоянието, в което се намирате.

— Безспорна истина — отвърна тя. — Чуй това дете! То не спира да плаче. Занеси го някъде да не го чувам поне един час. Аз едва ли ще остана по-дълго.

Дръпнах звънеца и предоставих бебето на грижите на един от прислужниците, после я запитах какво я бе подтикнало да избяга от „Брулени хълмове“ в такова плачевно състояние и къде смята да отиде, щом отказва да остане при нас.

— Би трябвало да остана и искам да остана — отвърна тя, — за да поддържам духа на Едгар и да се грижа за бебето, а също и понеже истинският ми дом е „Тръшкрос Грейндж“. Но, казвам ти, той няма да ме остави. Мислиш ли, че ще го сдържа да гледа как се поправям и развеселявам, да знае, че сме спокойни и да не реши да отрови живота ни? Сега поне съм сигурна в едно — той ме мрази дотолкова, че кипва, щом ме зърне или чуе гласа ми. Вляза ли при него, забелязвам как мускулите на лицето му неволно се изкривяват от омраза. Той ме мрази отчасти защото знае колко много съм в правото си да изпитвам същото чувство към него и отчасти поради първичното му отвращение от мен. То е достатъчно силно, за да мога да бъда напълно уверена, че няма да ме гони навред из Англия, ако бих могла наистина да се изплъзна от ръцете му. Именно затова трябва да се махна оттук. В началото изпитвах желанието да ме убие, но вече се освободих от това чувство. По ми се иска той сам да се убие! Спокойна съм, защото той успя веднъж за винаги да прокуди любовта ми. Спомням си сега колко го обичах и смътно си представям, че пак бих могла да го обичам, ако… Не, не! Дори и да лудееше по мен, дяволската му природа щеше да излезе на преден план по един или друг начин. Катрин е имала страшно извратен вкус, за да държи тъй много на него, познавайки го толкова добре. Чудовище! Да можеше някак да изчезне от лицето на земята и от спомените ми!

— Стига, стига! И той е човек — рекох аз. Бъдете по-милостива. Има и по-лоши от него.

— Той не е човек — отвърна тя — и нищо не му дава право да търси милост от мен. Дадох му сърцето си, той го взе и го измъчи до смърт, а после ми го хвърли обратно. Хората чувствуват със сърцата си, Елен, и тъй като той разруши моето, аз нямам възможност да му съчувствувам и не бих му съчувствувала, та макар и да стене от днес до сетния си ден и да рони кървави сълзи за Катрин. Не, наистина не бих му съчувствувала!

Изабела се разплака при тия думи, но веднага избърса сълзите от очите си и продължи:

„Ти ме питаше какво ме е подтикнало най-сетне да избягам. Принудена бях да направя тоя опит, понеже успях да го вбеся така, че да забрави пъклените си замисли. Да късаш нервите на тоя човек с нажежени щипци, изисква по-голямо хладнокръвие, отколкото да го халосаш по главата. Той се разгневи до такава степен, че забрави дяволското си благоразумие, с което се хвалеше, и се опита да ме убие. Приятно ми беше, че можах да го изкарам извън търпение. Това чувство на задоволство събуди инстинкта ми за самосъхранение и затова направо забягнах, но падна ли отново в ръцете му, той грозно ще си отмъсти.

Вчера, както знаеш, господин Ърншоу трябваше да бъде на погребението. С оглед на това гледаше да бъде трезвен, достатъчно трезвен — не да си ляга побеснял в шест часа и да става пиян в дванадесет. Ето защо стана от леглото с потиснато настроение, като че ли бе пред самоубийство, та толкова му се ходеше на църква, колкото и на танци; и вместо да отиде на погребението, той седна край огнището и почна да гълта чашка подир чашка ракия или коняк.

— Хийтклиф — треперя, като споменавам името му — не беше в къщи от миналата неделя до днес. Не зная дали ангелите са го хранили или дяволите, но цяла неделя не е седнал на трапезата с нас. Чисто и просто пристигаше в къщи призори, отиваше горе в стаята си и се заключваше, сякаш някой би пожелал да му се натрапва с присъствието си! Стоеше там и се молеше като същински методист, само че божеството, на което се молеше, представляваше безжизнена пръст и пепел, а господ, когато се обръщаше към него, биваше смесван по странен начин с неговия собствен баща, т. е. дявола! Свършваше ли тия чудати молитви — а те обикновено траеха, докато гърлото му прегракне и гласът му се задави, — той пак тръгваше на път, винаги право надолу към «Тръшкрос Грейндж». Чудя се как Едгар не е пратил да повикат стража, за да го арестува. Що се отнася до мен, макар и да ме болеше за Катрин, аз не можех да не приемам като празник тоя промеждутък от време, през който бях избавена от неговия унизителен тормоз.

Духът ми се повдигна достатъчно, за да мога да слушам вечните проповеди на Джоузеф, без да плача, и да не се движа из къщи като някой уплашен крадец както преди. Чудно ще ти се види, че съм могла да плача заради приказките на Джоузеф, но той и Хертън са крайно неприятна компания. По-драговолно бих седяла с Хиндли, за да слушам неговите отвратителни ругатни, отколкото с «малкия господар» и неговия верен поддръжник, оня отвратителен старец. Когато Хийтклиф е в къщи, често бивам принудена да отивам в кухнята и да търся тяхното общество, защото иначе трябва да стоя гладна във влажните необитавани стаи. Когато не е в къщи, както се случи тая седмица, аз поставям маса и стол в ъгъла пред огнището в гостната и никак не ме е грижа как се забавлява господин Ърншоу, а и той не се меси в работите ми. Сега е по-мирен, отколкото беше в миналото, стига никой да не го предизвиква. Станал е по-мрачен и подтиснат и не тъй яростен. Джоузеф твърди с положителност, че той бил станал друг човек, че господ бил смекчил сърцето му и че бил спасен, «като да е минал през огън». Не мога да открия белези на промяна към добро, но това не е моя работа.

Снощи седях в моето ъгълче и четох някакви стари книги почти до към дванадесет. Тъй безрадостно ми се струваше да се кача горе при тая снежна фъртуна навън, пък и мислите ми се връщаха непрестанно към църковния двор и пресния гроб. Дръзвах ли за миг да вдигна очи от страницата пред мен, тая тъжна гледка веднага заемаше нейното място. Хиндли стоеше срещу ми, подпрял глава с ръка, по всяка вероятност потънал в същите мисли. Той бе спрял да пие, преди да премине границата на здравия разум, без да мръдне от мястото си и без да продума през последните два-три часа. Никакъв друг шум не се чуваше из къщата освен тоя на виещия вятър, който разтърсваше прозорците от време на време, или слабото пукане на въглените в огнището и щракането на ножичките, с които режех от време на време дългия фитил на свещта. Хертън и Джоузеф вероятно бяха дълбоко заспали в леглата си. Беше много, много тъжно и аз се прозявах, като четях, защото ми се струваше, че всяка радост е изчезнала от света и никога няма да се възвърне в него.

Тъжната тишина най-сетне бе нарушена от скърцането на ключалката на кухненската врата. Хийтклиф се бе върнал от бдението си по-рано от обикновено, вероятно, както предполагам, поради внезапно извилата се буря. Тая врата бе заключена с резе и ние го чухме да минава отвън, за да влезе през другата. Станах и устните ми неудържимо дадоха израз на чувството, което ме обзе, а това накара събеседникът ми, който се бе загледал към вратата, да се извърне и се взре в мен.

— Ще го държа вън към пет минути — рече той. — Нямате нищо против, нали?

— Не. Можете цяла нощ да го държите навън и пак ще ми бъде безразлично — отвърнах аз. — Оставете го навън. Сложете ключа в ключалката и дръпнете резето.

Ърншоу стори това, преди неговият гост да стигне до входа. После той дойде и постави стола си от другата страна на моята маса, наведе се върху нея и се взря в очите ми, търсейки съчувствие за дивата омраза, която искреше от неговите. Той не можа да открие в тях точно това чувство, понеже в момента не само приличаше на убиец, но и се чувствуваше такъв. Все пак прочетеното в погледа ми бе достатъчно, за да го насърчи да говори.

— Ние с вас — рече той — имаме по една голяма сметка да уреждаме с оня човек навън. Ако нито един от двама ни не излезе подлец, можем да съберем сили, за да уредим сметките си. И вие ли сте така мекушава като брат си? Вечно ли ще търпите, без да се опитате да се разплатите?

— Вече ми омръзна да търпя — отвърнах аз — и бих се радвала на някаква отплата, стига тя да не отскочи върху мен, но коварството и насилието са оръжия с две остриета. Те нараняват по-тежко онези, които прибягват до тяхната помощ, отколкото самите им неприятели.

— Коварството и насилието са достойно възмездие за коварство и насилие! — гневно рече Хиндли. — Госпожо Хийтклиф, не ще ви моля за друго, освен да стоите мирно и да мълчите. Хайде, кажете ми дали можете да сторите това. Сигурен съм, че ще изпитате не по-малко удоволствие от мен, като присъствувате на края на тоя звяр. Той ще ви прати в гроба, ако не го надхитрите по някакъв начин, а мен ще разори. Проклет да бъде тоя негодник! Той чука на вратата тъй, сякаш вече е господар на къщата. Обещайте ми да мълчите и преди да удари часовникът — остават още три минути до един часа, — вие ще бъдете свободна жена!

Той извади из пазвата си оръжието, което ви бях описала в писмото си, и поиска да загаси свещта. Аз обаче я дръпнах настрана и го хванах за лакътя.

— Няма да мълча — казах му. — Вие не трябва да се докосвате до него. Нека вратата остане заключена — това е достатъчно.

— Не! Вече съм взел решение и, бога ми, ще го изпълня — викна отчаяният човек. — Ще ви сторя добро мимо волята ви и ще запазя правата на Хертън. И няма защо да измъчвате мозъка си как да ме прикриете — Катрин я няма вече. Никой жив човек не би тъгувал по мен, нито би се срамувал заради мен, дори и да си прережех гърлото още тая минута, а време е да се сложи край!

С еднакъв успех бих се преборила с мечка или бих спорила с някой луд. Единственото нещо, което можех да сторя, бе да изтичам до един от прозорците и да предупредя обречената от него жертва за съдбата, която я очакваше.

— Ще направиш по-добре да спиш другаде тая вечер — викнах към него с тържествуващ тон. — Господин Ърншоу е намислил да те застреля, ако упорствуваш да влезеш.

— Я отвори вратата, ти… — отвърна той, обръщайки се към мен с някакво «красиво» прозвище, което не желая да повтарям.

— Няма повече да се бъркам в тая работа — пак рекох аз. — Влез и нека те застреля, щом искаш. Аз изпълних дълга си.

При тия думи затворих прозореца и се върнах на мястото си; при огнището, понеже не притежавах голям запас от лицемерие, за да се преструвам, че изпитвам безпокойство, поради опасността, която го грозеше. Ърншоу започна здравата да ме ругае и твърдеше, че все още обичам тоя негодник, после ме обсипа с какви ли не епитети заради малодушието, което бях проявила. Що се отнася до мен, дълбоко в сърцето си чувствувах (и съвестта никога не ме укори за това) каква голяма благодат би било за него, ако Хийтклиф сложеше край на неговите мъки, и каква голяма благодат би било за мен, ако той пратеше Хийтклиф там, дето му е истинското място! Докато стоях и размишлявах върху тия неща, рамката на прозореца зад мен се стовари на пода от удара на Хийтклиф и неговото черно лице погледна злостно от отвора. Разстоянието между напречните подпори на прозореца бе твърде тясно, за да може той да провре раменете си през него, и аз се усмихнах при мисълта, че се намирам в безопасност. Косите и дрехите му бяха побелели от сняг, а острите му зъби на човекоядец блестяха в тъмнината, оголени от студ и ярост.

— Изабела, пусни ме да вляза или ще те накарам да съжаляваш за това! — изръмжа той.

— Не мога да извърша убийство — отвърнах аз. — Господин Хиндли стои на пост с нож и зареден пистолет в ръка.

— Пусни ме през кухненската врата — рече той.

— Хиндли ще отиде там преди мен — отвърнах, — а и тая твоя любов не е кой знае колко силна, щом не можеш да стоиш в лапавицата заради нея! Лежахме си спокойно в леглото, докато грееше лятната луна, но задуха ли пак зимният вятър, веднага тичаш да дириш подслон! Хийтклиф, ако бях на твое място, щях да отида и да се просна върху гроба й, за да умра като вярно куче. Сега навярно не си струва да се живее в тоя свят, нали? Ти беше успял напълно ясно да ми втълпиш мисълта, че Катрин е единствената радост в живота ти. Не мога да си представя как смяташ да живееш без нея.

— Там е, нали? — възкликна Хиндли и се спусна към отвора. — Ще мога да го ударя, стига само да провра ръката си отвън!

Боя се, Елен, че ще ти се сторя наистина много зла, но още не знаеш всичко и затова не бързай да съдиш. За нищо на света не бих съдействувала и улеснила едно покушение дори върху неговия живот. Не можех да не желая смъртта му. Ето защо бях страшно разочарована и вцепенена от ужас заради възможните последици от предизвикателните ми думи, когато той се хвърли върху оръжието на Ърншоу и го изтръгна из ръцете му.

Пистолетът гръмна, а ножът отскочи автоматично назад и се заби в китката на Хиндли. Хийтклиф го дръпна с всичка сила, разрязвайки месото при изваждането му, и го пъхна още кървав в джоба си. После взе един камък, строши с него преградката между двата прозореца и скочи вътре. Неговият противник бе паднал в безсъзнание от прекомерната болка и от загубата на кръв, която шуртеше от една артерия или голяма вена. Грубиянинът почна да го рита, да го тъпче с крака и да блъска главата му в плочите, като междувременно ме държеше с една ръка, за да ми попречи да извикам Джоузеф. Той прояви свръхчовешко себеотрицание, като се отказа да го довърши. Накрая се задъха, престана да го удря и повлече почти безжизненото тяло към кушетката, за да го сложи върху нея. Там той разкъса ръкава на дрехата на Ърншоу и превърза раната с брутална грубост, като плюеше и ругаеше през време на операцията също тъй енергично, както когато го риташе. Намирайки се на свобода, аз побързах да извикам слугата. Той постепенно разбра общия смисъл на бързия ми разказ и изтича надолу, дишайки тежко, като слизаше по стълбището и прескачаше по две стъпала наведнъж.

— Какво да правим сега! Какво да правим сега!

— Ето какво! — прогърмя гласът на Хийтклиф. — Господарят ти е луд, а ако изкара още един месец, ще го пратя в приют. Кажи, беззъбо куче, как ти дойде на ум да ме заключиш навън? За кой дявол стоиш и шепнеш там? Идвай насам, защото няма да се грижа за него! Измий тая кръв и внимавай с пламъка на свещта си, защото кръвта му е наполовина ракия и може да пламне!

— Значи, сте искали да го убивате! — възкликна Джоузеф и от ужас вдигна ръце и очи нагоре. — Никога не съм виждал такава гледка! Нека бог…

Хийтклиф го блъсна на колене сред локвата кръв и хвърли една кърпа за лице върху му, но вместо да избърше кръвта, Джоузеф скръсти ръце и започна да се моли. Неговите странни молебствени думи възбудиха смеха ми. Душевното ми състояние бе такова, че нищо не можеше да ме възмути. Всъщност държах се така безразсъдно, както някои престъпници пред бесилката.

— Ах, бях те забравил! — рече тиранинът. — Това е твоя работа. Хайде, веднага на пода! И ти съзаклятничиш с него срещу мен, нали, усойнице такава? Ето подходяща работа за тебе!

Той ме разтърси тъй, че зъбите ми затракаха, сетне ме блъсна редом до Джоузеф. Завършил спокойно молитвите си, оня стана и заяви, че веднага ще тръгне за «Тръшкрос Грейндж». Господин Линтон бил съдия и дори петдесет жени да му били умрели, пак трябвало да разследва тоя случай. Джоузеф бе толкова упорит в решението си, че Хийтклиф намери за уместно да ме застави да разкажа какво бе станало. Докато давах неохотен отчет в отговор на въпросите му, той стоеше изправен над мен и пъшкаше от злоба. Доста труд бе необходим, за да се убеди старият човек, че не Хийтклиф бе нападателят, особено пред вид на отговорите, които другият едва изтръгваше от мен. Впрочем господин Ърншоу скоро го убеди, че още е жив. Джоузеф побърза да му даде малко коняк и с негова помощ господарят му скоро дойде на себе си и се раздвижи. Хийтклиф съзнаваше, че неговият противник не можеше да знае как той бе постъпил с него, докато беше в безсъзнание, и нарочно го нарече пиян, после каза, че нямало да обръща внимание на по-нататъшното му поведение и го посъветва да си легне. За моя радост той ни остави след тоя благоразумен съвет и Хиндли се изтегна върху плочата пред камината. Аз се оттеглих в стаята си учудена, че се бях отървала тъй леко.

Когато слязох долу тая заран, около половин час преди пладне, господин Ърншоу стоеше край огъня в страшно лошо състояние. Неговият зъл гений се бе облегнал на камината и изглеждаше почти също тъй изтощен и мъртво-бледен. Нито единият, нито другият проявяваха охота за ядене и като почаках, докато всичко изстина на масата, започнах да се храня сама. Нищо не ми пречеше да се нахраня както трябва. Изпитвах някакво особено чувство на задоволство и превъзходство, като поглеждах от време на време към смълчаните мъже и се наслаждавах на спокойствието, което се дължеше на чистата ми съвест. Като привърших с яденето, аз си позволих необичайната волност да се приближа по-близо до огнището — заобиколих стола, на който се бе настанил Ърншоу, и седнах в ъгъла до него.

Хийтклиф не погледна към мен. Вдигнах очи и разгледах лицето му почти тъй спокойно, сякаш гледах лице, изваяно от камък. Челото му, което ми се струваше тъй мъжествено преди, а сега считам за толкова пъклено, бе смръщено като тежък облак. Неговите змийски очи бяха потъмнели от безсъние, а може би и от плач, защото ресниците им бяха мокри, а обичайната жестока и подигравателна усмивка не личеше по устните му, стиснати в израз на неизразима тъга. Ако пред мен стоеше друг човек, щях да закрия лице пред тая голяма мъка, обаче в неговия случай тя ми доставяше задоволство. Колкото и подла да изглежда всяка обида, нанесена на сразен противник, аз не можех да пропусна тая възможност да забия една стрела в него.

Неговата слабост представляваше единственият сгоден случай, когато можех да вкуся радост, като се отплащам на злото със зло.

— Срамота, госпожице, наистина срамота! — прекъснах я аз. — Човек може да помисли, че никога през живота си не сте отваряли Библията. Ако сам бог наказва враговете ви, това наистина би трябвало да ви бъде достатъчно. Долно и самонадеяно е от ваша страна да прибавяте и вашите мъчения към тия, които бог му праща.

— Готова съм да приема, че това е така в повечето случаи, Елен — продължи тя, — но каквото и нещастие да сполети Хийтклиф, то не би могло да ме задоволи, ако нямам пръст в него. По-склонна съм той да страда по-малко, стига аз да съм причинила мъките му и той да знае, че те се дължат на мен. Ех, колко много имам да му връщам! Мисля, че бих могла да му простя само при едно условие: да мога да му платя око за око и зъб за зъб, да отвръщам с мъчение на всяка мъка, която ми е създавал, и да го сведа до положението, в което се намирам сега. Понеже той пръв ме нарани, искам първо той да моли за прошка, а тогава, Елен, ех… Тогава бих могла да проявя известно великодушие. Но съвършено невъзможно е да мога изобщо да си отмъстя и затова не бих могла да му простя. Хиндли поиска малко вода, а аз му подадох пълна чаша и го запитах как се чувствува.

— Не тъй зле, колкото бих искал да се чувствувам — отвърна той. — Без да говоря за рамото си, всяко местенце по тялото ми ме боли тъй, сякаш съм се бил със стотина дяволи.

— Да, нищо чудно няма в това — беше следната ми забележка. — Катрин обичаше да се хвали, че тя те пази от побой. Тя искаше да каже, че известни лица не биха те наранили от уважение към нея. Добре е, че хората не могат наистина да станат от гроба, иначе тя щеше да присъствува снощи на една отблъскваща сцена. Не сте ли натъртен и наранен по гърдите и раменете?

— Не знам — отвърна той, — но какво искате да кажете? Нима е дръзнал да ме удари, когато бях на пода?

— Той ви тъпчеше с крака и ви риташе, а главата ви блъскаше в пода — прошепнах в ухото му. — Готов беше да ви разкъса със зъби, защото той е наполовина човек и наполовина звяр.

Господин Ърншоу вдигна очи и се взря като мен в лицето на нашия общ враг, който бе потънал в мъката си и изглеждаше безчувствен към всичко, което става около него. Колкото по-дълго стоеше, толкова по-ясно чертите на лицето му издаваха черните му мисли.

— Ах, да можеше господ да ми даде сила да го удуша в предсмъртния си миг, щях да отида с радост в ада! — промълви нетърпеливият човек, като се сгърчи и се опита да стане, но се отпусна отчаян на мястото си, убеден колко недостатъчни са силите му за една такава борба.

— Не — рекох на висок глас, — достатъчно е, че той уби един от вас двамата. — Всички в «Тръшкрос Грейндж» знаят, че сестра ви щеше да бъде жива и сега, ако го нямаше господин Хийтклиф. В края на краищата по-добре е той да те мрази, отколкото да те обича. Като си помисля колко щастливи бяхме, колко щастлива бе Катрин преди завръщането му, идва ми да проклинам тоя ден.

По всяка вероятност Хийтклиф бе забелязал по-скоро истината, която се съдържаше в казаното, отколкото настроението на човека, който бе изрекъл тия думи. Видях, че вниманието му се изостри, защото сълзи капеха от очите му и падаха в пепелта и той въздишаше тежко, сякаш се задушаваше. Вперих поглед в лицето му и се усмихнах презрително. Премрежените прозорци на ада светнаха за миг към мен, но дяволът, който обикновено гледаше през тях, беше тъй замъглен и удавен в сълзи, че не се побоях да го предизвикам с още някоя подигравка.

— Ставай и се махай от погледа ми! — рече опечаленият. Стори ми се поне, че произнесе тия думи — защото гласът му бе едва доловим.

— Извинявай — рекох, — но и аз обичах Катрин, а и брат й се нуждае от нечии грижи и аз ще се заема с него заради нея. Сега, когато тя е мъртва, аз виждам нея в лицето на Хиндли. Очите на Хиндли са съвсем като нейните, стига да не беше се опитвал да ги извадиш и да не ги беше направил черни и червени от подутини, а нейните…

— Ставай, проклета идиотко, преди да съм те смазал, та да се свърши с тебе! — извика той и направи някакво движение, което предизвика подобно движение и от моя страна.

— Впрочем — продължих аз, готова в миг да побягна, — ако нещастната Катрин бе имала вяра в тебе и бе приела смешното, презряно и унижаващо име госпожа Хийтклиф, тя щеше не след дълго да представлява подобна картина. Тя не би търпяла тъй кротко отвратителното ти държане и щеше да прояви омразата и отвращението си.

Облегалото на кушетката и тялото на Ърншоу му преграждаха пътя до мен и вместо да се опита да ме стигне, той грабна един нож от масата и го запрати към главата ми. Ножът се заби под ухото и прекъсна думите ми по средата на изречението. Извадих го, скочих към вратата и му казах нещо друго, което, надявам се, го е засегнало по-дълбоко, отколкото ме нарани неговото оръжие. Зърнах го за последен път, тъкмо когато бясно се спускаше към мен и бе задържан от ръцете на неговия хазаин, като и двамата паднаха върху плочата на огнището, здраво вкопчени един в друг. Минавайки тичешком през кухнята, казах на Джоузеф веднага да отиде при господаря си. Прекатурнах Хертън, който бесеше няколко малки кученца на гърба на един стол, поставен на входа, и щастлива, като избягала от ада душа, припнах надолу по стръмния път, подскачайки и тичайки с все сила. След малко оставих криволичещия път и ударих направо през долината, като се премятах през стръмните брегове и газех през блатата, устремена в същност към светлините на «Тръшкрос Грейндж», които ми сочеха пътя като фар. По-скоро бих предпочела да бъда осъдена на вечен живот в пъкъла, отколкото да прекарам макар и една само нощ под покрива на «Брулени хълмове».

Изабела спря да говори и отпи глътка чай, после стана и ми заповяда да й сложа шапчицата и да я наметна с големия шал, който бях донесла. Тя не искаше и да слуша молбите ми да остане още един час, стъпи на един стол, целуна портретите на Едгар и Катрин, целуна и мен и слезе при колата заедно с Фани, която залая лудо от радост, задето бе намерила отново господарката си.

Изабела бе прокудена надалеч и нямаше никога да се върне отново по тия места, но когато нещата се поуталожиха, между нея и господаря ми се завърза редовна кореспонденция. Мисля, че новото й местожителство бе някъде на юг, близо до Лондон. Там тя роди един син няколко месеца подир бягството си. Кръстиха го Линтон и още от самото начало тя го представяше като болнаво и капризно дете.

Един ден господин Хийтклиф ме срещна в селото и ме запита къде живее тя. Отказах да го осведомя. Той рече, че това нямало значение, само че тя не трябвало да идва при брат си. Не бивало да бъде при него, дори и ако той поемел издръжката й. Макар че отказвах да му дам каквито и да са сведения, той успя да научи чрез някои от другите прислужници както мястото на новото й жилище, така и обстоятелството, че имаше син. И все пак той не я безпокоеше, а за тази негова проява на търпение тя, предполагам, трябваше да благодари на отвращението му към нея. Видеше ли ме, той ме питаше често за детето. Научил името му, той се усмихна мрачно и рече:

— Те искат да мразя и него, нали?

— Мисля, че не искат да знаете каквото и да е за него — отвърнах аз.

— Но аз ще го взема, когато поискам — продължи той. — Могат да бъдат сигурни в това.

За щастие майката на детето умря, преди да дойде тоя ден — към тринадесет години след смъртта на Катрин, когато Линтон бе на дванадесет години или малко по-голям.

В деня след неочакваното посещение на Изабела аз нямах възможност да говоря с господаря. Понякога, когато успявах да го накарам да ме изслуша, виждах колко се радва, че сестра му е напуснала съпруга си, когото той мразеше тъй дълбоко, че тая омраза почти не прилягаше на мекия му нрав. Неговото отвращение бе толкова голямо, че той отбягваше да отива там, дето можеше да срещне Хийтклиф или да стане дума за него. Скръбта му и това чувство, взети заедно, го превърнаха в същински отшелник. Той се отказа от съдийската си длъжност, престана дори да ходи на църква, винаги отбягваше да отива в селото и животът му протичаше в пълно уединение в границите на неговия парк и на имението му, разнообразяван единствено от самотни разходки из долините и посещения до гроба на жена му, които правеше предимно привечер или в ранно утро, преди други да тръгнат из полето. Но той беше прекалено добър, за да бъде дълго време крайно нещастен. Той не се молеше на душата на Катрин да го преследва като призрак. С течение на времето го обзе някакво меланхолично примирение, по-приятно от обикновената радост. Спомняше си за нея с гореща и нежна любов и очите му бяха обърнати с надежда към един по-добър свят, дето не се и съмняваше, че тя е отишла.

При това имаше какво да го утешава на земята и към кого да храни нежни чувства. В продължение на няколко дни, както казах, той сякаш не обръщаше внимание на мъничката наследница на покойната. Тая студенина се стопи бързо, също като априлски сняг, и още преди дребничкото същество да проговори или да направи първата си колеблива стъпка, то вече упражняваше власт на тиранин в сърцето му. Кръстиха го Катрин, но той никога не го назоваваше с пълното му име, тъй както и никога не бе наричал другата с нейното съкратено име, вероятно понеже Хийтклиф бе свикнал да се обръща тъй към нея. Малката беше винаги Кати. С това той я различаваше от майка й и в същото време я свързваше с нея. Чувствата му към малката се дължаха много повече на връзката й с майката, отколкото на това, че тя бе негово дете.

Често правех сравнения между Едгар и Линтон и Хиндли Ърншоу и се опитвах да намеря задоволително обяснение за различното държане на двамата при едни и същи обстоятелства. И двамата бяха нежни съпрузи и привързани към децата си и не разбирах защо и двамата не са тръгнали по един и същи път било за добро, било за зло. И все пак, мислех си, Хиндли, който изглеждаше по-умен, се оказа по-лош и по-слаб човек. Когато неговият кораб се удари в скала, капитанът напусна своя пост, а членовете на екипажа се разбунтуваха и се объркаха, оставяйки на произвола нещастния си кораб, вместо да се опитат да го спасят. Линтон, напротив, прояви истинска смелост на предан и верен син. Той вярваше в бога и бог го утеши. Единият се надяваше, другият се отчая. Всеки избра своя жребий и бе справедливо обречен да изпие чашата си докрай. Но вие сигурно не искате да слушате моралните ми размишления, господин Локууд, и ще прецените не по-зле от мен тия неща. Поне ще мислите, че ще ги прецените така, а това е равносилно. Краят на Ърншоу беше такъв, какъвто можеше да се очаква: той умря наскоро след сестра си и едва ли имаше шест месеца между неговата кончина и нейната. Ние в «Тръшкрос Грейндж» не можахме да получим подробни сведения за състоянието му, преди да умре. Всичко, което научих, бе по повод отиването ми да помогна с нещо във връзка с приготовленията около погребението. Господин Кенет дойде в къщи, за да съобщи новината на господаря.

— Е, Нели — подзе той, влизайки с коня си в двора една заран, и то толкова рано, че не можех да не изпитам мигновено предчувствие за някоя лоша новина, — сега е ваш и мой ред да сложим траур. Знаете ли кой е умрял?

— Кой? — запитах го развълнувана.

— Хайде, познайте — отвърна той, като слезе от коня и закачи юздата на една кука край вратата. — И повдигнете края на престилката си, защото тя сигурно ще ви потрябва.

— Не и господин Хийтклиф, нали? — възкликнах аз.

— Какво? Нима бихте плакали за него? — рече докторът. — Не, господин Хийтклиф е млад и същински здравеняк. Днес изглеждаше в цветущо здраве. Преди малко го видях. Бързо пълнее, след като загуби нежната си половинка.

— Тогава кой е умрял, господин Кенет? — нетърпеливо повторих въпроса си.

— Хиндли Ърншоу, вашият стар приятел Хиндли — отвърна той — и моят пропаднал другар, макар че отдавна бе станал премного див за мен. Ето! Казах ли, че ще се разплачем? Хайде, не тъгувайте толкова. И в смъртта си той остана верен на себе си — умря пиян като лорд. Бедният момък! И на мен ми е мъчно. Човек не може да не скърби по някой стар другар, макар че той имаше най-лошите навици, каквито можете да си представите, и често ми изиграваше разни хитрини. Изглежда, че няма повече от двадесет и седем години, а това е и вашата възраст. Кой би могъл да помисли, че и двамата сте родени в една година!

Признавам, за мен това бе по-голям удар, отколкото смъртта на госпожа Линтон. Стари спомени натъжиха сърцето ми. Седнах в преддверието и заплаках като за кръвен родственик, после помолих господин Кенет да извика друг от прислужниците, който да го въведе при господаря. Не можех да не си задам въпроса, дали съдбата е била справедлива към него. Каквото и да вършех, тая мисъл все ме безпокоеше. Тя се натрапваше в главата ми с такава досадна упоритост, че реших да поискам разрешение да отида в «Брулени хълмове» и да взема участие в последната дан, дължима към покойника. Господин Линтон никак не беше склонен да се съгласи, но аз пледирах красноречиво за окаяното състояние, в което той бе починал, и казах, че предишният ми господар и млечен брат има не по-малки права върху мен, отколкото той самият. При това напомних му, че детето Хертън бе племенник на жена му и че като няма друг по-близък роднина, той би трябвало да стане негов настойник, да проучи как стои въпросът с наследството и да се погрижи за делата на сродника си. По това време господин Линтон не бе в състояние да се погрижи за тези работи, но той ми заръча да поговоря с неговия адвокат и накрая ми разреши да отида в «Брулени хълмове». Двамата с Ърншоу имаха един и същи адвокат. Отбих се в селото и го замолих да дойде с мен. Той поклати глава и ни посъветва да не закачаме Хийтклиф, като подчерта, че ако истината излезе наяве, Хертън ще се окаже почти просяк.

— Баща му умря с дългове — рече той. — Целият имот е ипотекиран и единствената благоприятна възможност за естествения наследник е да му се осигури такава обстановка, при която той би могъл да спечели благоволението на кредитора и да го настрои да се отнася по-снизходително с него.

На пристигане в «Брулени хълмове» аз обясних, че съм дошла да се погрижа всичко да бъде проведено както трябва, а Джоузеф, който изглеждаше доста нещастен, изрази задоволството си от присъствието ми. Господин Хийтклиф рече, че не вижда да съм потрябвала някому, но че съм можела да остана, стига да искам, и да се разпоредя за погребението.

— Би било правилно тялото на тоя глупак да бъде погребано на кръстопътя без каквато и да е церемония — забеляза той. — Случи се така, че вчера следобед го оставих сам за десетина минути, а в това време той заключи двете врати на къщата, за да не мога да вляза, и нарочно пи през цялата нощ, за да умре! Влязохме насила тая заран, защото го чухме да пръхти като кон. Намерих го ей там, легнал на канапето. Нямаше да се събуди, дори жив да го одеряхме или скалпирахме. Изпратих да повикат Кенет и той дойде, но едва когато звярът бе вече мърша. Беше мъртъв, студен и вкочанен, защото ще се съгласите, че нямаше смисъл да се суетим около него.

Старият прислужник потвърди истинността на думите на Хийтклиф, но промърмори:

— Той трябваше да отиде за доктора. Аз щях да се погрижа за господаря по-добре от него, пък и той не беше умрял, когато тръгнах за доктора. Да, съвсем не беше умрял!

Настоях погребението да бъде прилично. Господин Хийтклиф каза, че и в това отношение мога да действувам, както намеря за добре, но че трябва да помня, че парите за цялата работа идват от неговия джоб. Той се държеше коравосърдечно и нехайно — не проявяваше нито радост, нито скръб и ако изобщо показваше нещо, то бе някакво студено задоволство от успешното изпълнение на една трудна задача. Впрочем веднъж прочетох нещо като ликуване в чертите на лицето му, и то тъкмо когато хората изнасяха ковчега от къщата. Той бе достатъчно лицемерен, за да се представи като опечален. Преди да тръгне в шествието ведно с Хертън, той вдигна и постави нещастното дете на масата, а после промълви с особено задоволство:

— А сега, момчето ми, ти си мое. Ще видим дали това дърво няма да израсне криво като другото под напора на същия вятър!

Тия думи зарадваха нищо неподозиращото дете. То провря пръсти в бакенбардите на Хийтклиф и погали бузата му, но аз разчетох значението им и язвително заявих:

— Господине, това момче трябва да се върне с мене в «Тръшкрос Грейндж». Нищо на света не ви е толкова чуждо, колкото то.

— Линтон ли казва това? — попита той.

— Разбира се — отвърнах аз. — Той ми заповяда да го отведа.

— Хайде да не спорим по въпроса — рече негодникът, — но мен ми се ще да опитам да отгледам едно дете, което да е толкова мило на господаря ви, че ако той се опита да ми отнеме това, ще трябва да го заменя със собственото си дете. Не обещавам да пусна Хертън да си отиде тъй, без да поспорим по въпроса, но положително ще накарам другото дете да дойде при мен! Не забравяйте да му кажете това.

Тоя намек бе достатъчен да ни върже ръцете. Повторих смисъла на думите му, когато се върнах в къщи, и Едгар Линтон, който не проявяваше особен интерес в началото, вече не отвори дума за намеса. Мисля, че той не можеше да постигне нещо в това отношение, колкото и силно да беше желанието му да върне детето.

Гостът бе станал господар на «Брулени хълмове». Той се бе настанил здраво там и доказа на адвоката, който на свой ред доказа на господин Линтон, че Ърншоу бе заложил всичките си земи за пари, за да задоволява страстта си към хазарта. Той бе ипотекирал имота си на Хийтклиф. По тоя начин Хертън, който трябваше да бъде най-богатият човек в околността, бе сведен до положението на пълна зависимост от смъртния враг на баща си и живееше като слуга в собствената си къща, лишен от правото да получава надница и съвсем неспособен да се защити, понеже нямаше приятели и не съзнаваше, че е бил онеправдан.“