Брулени хълмове

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

"Едно писмо с черни краища ни съобщи деня, в който щеше да пристигне господарят. Изабела бе умряла и в писмото си той ми заръчваше да стъкмя траурни дрехи за дъщеря му и да приготвя една стая и други удобства за неговия млад племенник. Катрин просто пощръкля от радост при мисълта, че скоро ще посрещне баща си, и се впусна в най-оптимистични предположения относно неизброимите достойнства на нейния „истински“ братовчед. Дойде и оная вечер, когато очаквахме пристигането им. Тя бе заета от ранно утро с уреждането на личните си работи и сега, облечена в новата си черна рокля (нещастната, смъртта на леля й не можа да й внуши някаква по-определена скръб), тя ме застави с безкрайните си настоявания да мина с нея през парка, за да ги посрещнем.

— Линтон е точно шест месеца по-малък от мен — брътвеше тя, като преваляхме с бавен ход възвишенията и долините между тях, покрити с мъхнат торф под сянката на дърветата. — Колко приятно ще бъде да ми бъде другар в игрите! Леля Изабела изпрати на татко една красива къдрица от неговите коси. Те са по-руси от моите — по-светложълти и също тъй нежни. Запазих ги грижливо в малка стъклена кутийка и често съм си мислила какво удоволствие ще бъде за мен да видя него самия. Ех, щастлива съм — и татко, милият ми и скъп татко! Хайде, Елен, нека да потичаме! Хайде, тичай!

Тя изтича, върна се, изтича отново и тъй много пъти, преди аз да стигна до портата с бавните си крачки, после се настани в тревата край пътеката и се опита да чака търпеливо, но това се оказа невъзможно. Тя не можеше да стои мирно нито една минута.

— Колко се бавят! — възкликна тя. — Ах, виждам прах по пътя. Те идат, нали? Не! Кога ли ще бъдат тук?

Може ли да отидем още малко нататък — половин миля, Елен — още само половин миля? Хайде, кажи „да“ — ей до ония брези при завоя!

Решително отказах. Най-сетне дойде краят на напрежението й — пътуващата карета се появи в далечината. Когато Кати зърна лицето на баща си, който гледаше от прозореца, тя се развика и протегна ръце. Той слезе, почти толкова нетърпелив, колкото и тя самата. Мина доста време, преди двамата да могат да помислят за другиго освен за себе си. Докато те се милваха един друг, аз надникнах в каретата, за да се погрижа за Линтон. Той спеше в един ъгъл, загърнат в топло, подплатено с кожа палто, сякаш бе зима — едно бледо, деликатно и изнежено дете, което би могло да мине за по-малък брат на моя господар, защото приликата бе тъй голяма. Чертите на лицето му обаче издаваха някаква болезнена раздразнителност, която винаги бе липсвала у Едгар Линтон. Господарят видя, че надничам в каретата и след като се ръкува с мен, ме посъветва да затворя вратата и да не безпокоя момчето, което било уморено от пътуването. Кати би надникнала охотно, но баща й я повика и те тръгнаха нагоре из парка, а аз изтичах пред тях, за да подготвя прислужниците.

— А сега, милата ми — подзе господин Линтон, обръщайки се към дъщеря си, когато двамата се спряха пред стъпалата на главния вход, — трябва да знаеш, че братовчед ти не е толкова здрав и весел, колкото теб, и да помниш — съвсем недавна е загубил майка си. Ето защо не бива да се надяваш той веднага да почне да играе и припка насам-натам с тебе, а и не го безпокой много с приказките си. Ще го оставиш на мира поне тая вечер, нали?

— Да, да, татко — отвърна Катрин, — но тъй ми се иска да го видя, а той нито веднъж не погледна навън.

Каретата спря. Събудиха спящия и вуйчо му го свали на земята.

— Линтон, това е братовчедката ти Кати — рече той и постави ръцете им една в друга. — Тя те чувствува близък вече и гледай да не я наскърбиш с плач тая вечер. Постарай се да бъдеш весел. Пътуването свърши и сега не ти остава друго, освен да почиваш и да се забавляваш, както намериш за добре.

— Тогава позволете ми да си легна — отвърна момчето, отдръпвайки се пред поздрава на Кати, а после вдигна ръка, за да избърше сълзите, които се появиха в очите му.

— Хайде, хайде, това се казва добро момче — рекох изтихо и го въведох в къщи. — Ще разплачете и нея. Вижте колко й е мъчно за вас!

Не зная дали това бе от мъка по него, но братовчедка му се натъжи не по-малко от него и се върна при баща си. Тримата влязоха заедно и се качиха в библиотеката, където чаят бе сервиран. Свалих шапката и наметалото на Линтон и го поставих да седне на един стол до масата, но още неседнал и той започна отново да плаче. Господарят го попита защо плаче.

— Не мога да седя на стол — простена момчето.

— Тогава седни на канапето, а Елен ще ти занесе чая там — търпеливо отвърна вуйчо му.

За мен бе напълно ясно, че той е бил подложен на голямо изпитание по време на пътуването от своя раздразнителен и болнав повереник. Линтон се затътри бавно към канапето и полегна на него. Кати взе чашата си, помъкна едно малко столче и седна до него. Отначало тя седеше, без да говори, но това не можеше да трае дълго. Тя бе решила да направи галеник от малкия си братовчед, затова започна да гали буклите му, да целува бузите му и да му предлага чай в чинийката си като на бебе. Това го зарадва, понеже той не беше нещо повече от бебе. Той избърса очите си и по лицето му се изписа слаба усмивка.

— Той ще се оправи — ми каза господарят, след като ги бе гледал около една минута, — ще се оправи, Елен, стига да можем да го задържим. Другаруването му с дете на неговите години скоро ще влее нов дух в него, а стреми ли се да стане по-силен, той ще стане такъв.

„Да, стига да можем да го задържим!“ — помислих си, обзета от тежки предчувствия. Нямах голяма надежда, че ще успеем. Сетне ми мина през ума, как ли пък ще живее тоя слабак в „Брулени хълмове“. Какви ли другари и възпитатели щяха да бъдат баща му и Хертън, между които трябваше да живее! Не трябваше дълго да се съмняваме — развръзката дойде дори по-скоро, отколкото очаквах. Заведох децата горе, след като си изпиха чая, и приспах Линтон, който не ме остави да си отида, преди да заспи. После слязох долу, застанах край масата в хола и тъкмо почнах да паля една свещ за спалнята на господин Едгар, една от прислужничките излезе от кухнята и ми каза, че Джоузеф, прислужникът на господин Хийтклиф, чака пред вратата и иска да говори с господаря.

— Първо аз ще попитам какво иска — рекох с немалък трепет. — Много неподходящ час да безпокоиш хората, и то тъкмо когато са се завърнали от дълго пътуване. Не мисля, че господарят ще иска да го види.

Докато говорех, Джоузеф бе минал през кухнята и сега застана в хола. Той бе облечен в неделните си дрехи и изглеждаше по-престорено набожен и кисел от когато и да е. Започна да изтрива обувките си на бърсалката, като държеше в една ръка шапката си, а в другата — бастуна си.

— Добър вечер, Джоузеф — студено казах аз. — Какво ви носи насам тая вечер?

— Трябва да говоря с господин Линтон — рече той и презрително ме отстрани с ръка.

— Господин Линтон ще си ляга. Сигурна съм, че няма да ви приеме, освен ако имате да му казвате нещо особено важно — продължих аз. — По-добре ще сторите да седнете ей там и да възложите на мен предаването на съобщението.

— Коя е стаята му? — упорствуваше той, оглеждайки поредицата от затворени врати.

Разбрах, че е решил да отхвърли посредничеството ми, затова много неохотно се изкачих горе, отидох в библиотеката и съобщих за ненавременно пристигналия посетител, като изказах мнението, че той трябва да бъде приет на другия ден. Господин Линтон няма време да ми каже да постъпя така, защото Джоузеф бе вървял по петите ми и като влезе в помещението, застана отвъд масата и постави ръце върху горния дебел край на тоягата си. Той започна с възбуден глас, сякаш очакваше възражения.

— Хийтклиф ме прати за момчето си — рече той — и ми поръча да не се връщам без него.

Едгар Линтон помълча за минута. По лицето му се изписа голяма тъга, която помрачаваше чертите му. Той и без това съжаляваше детето, но като си припомни надеждите и опасенията на Изабела и тревогите й за нейния син, а също и препоръките й да се грижи за него, той изпитваше горчива мъка пред мисълта, че трябва да го предаде и се чудеше как да предотврати това. Нямаше никакъв изход. Покажеше ли някакво желание да го задържи, това би направило Хийтклиф още по-категоричен. Не оставаше нищо друго, освен да му даде детето, обаче той нямаше намерение да го дига от сън.

— Кажи на господин Хийтклиф — спокойно отвърна той, — че синът му ще дойде още утре в „Брулени хълмове“. Той спи сега и е прекалено уморен, за да измине тоя път. Можеш също да му кажеш, че желанието на майката на Линтон бе той да остане под моя опека, а и здравословното състояние на детето не е много добро засега.

— Не — каза Джоузеф, като тупна с тоягата по пода и взе важен вид. — Не, това няма никакво значение. Хийтклиф не го е грижа нито за майка му, нито за вас. Той ще си вземе момчето и аз трябва да го отведа в къщи. Така да знаете!

— Няма да го отведеш тая вечер! — решително отвърна Линтон. — Веднага върви долу, а после повтори думите ми пред господаря си. Елен, отведете го. Хайде, махай се!

И той помогна на възмутения старец да си върви, като го дръпна силно за ръката и го изтласка навън, после затвори вратата.

— Тъй значи! — възкликна Джоузеф, тътрейки се бавно нататък. — Лично той ще дойде утре, та да видим тогава дали ще смеете да изхвърлите него!