Брулени хълмове

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

„Трябваше много да утешаваме малката Кати тоя ден. Тя стана от леглото си весела, готова веднага да отиде при братовчеда си, но новината за заминаването му предизвика такива жалби и горестни сълзи, че за да я утеши, сам Едгар трябваше да я уверява, че Линтон скоро ще се върне. Той обаче добави едно «ако мога да издействувам това», а такава надежда не съществуваше. Това обещание не можа да я усмири кой знае колко, но времето се оказа по-силно и макар и да разпитваше от време на време баща си кога ще се върне Линтон, неговият образ бе избледнял дотолкова в паметта й, че тя не го позна, когато го видя за втори път.

Когато ми се случваше да срещна домоуправителката на «Брулени хълмове» по работа в Гимъртън, аз обикновено я разпитвах за младия господар, защото той живееше почти тъй уединено като самата Катрин, и никога не го виждахме. Можах да разбера от нея, че здравето му било все още крехко и че им създавал много неприятности. Тя казваше, че господин Хийтклиф като че ли го ненавиждал все повече и повече, макар и да се стараел да прикрива чувствата си. Дори гласът на момчето му бил противен и изобщо той не можел да стои в една и съща стая с него повече от няколко минути. Двамата разменяли много нарядко по някоя и друга дума. Линтон учел уроците си и прекарвал вечерите си в едно малко помещение, което наричали «приемната», или пък лежал в легло по цели дни, защото постоянно настивал и кашлял и все имало нещо да го боли.

— Никога не съм виждала толкова малодушно същество — добави жената, — нито пък някой, който да се грижи толкова за себе си. Каква врява вдига, ако оставя прозореца отворен малко по до късно привечер. Като че ли ще умре, ако го лъхне малко свеж нощен въздух! Трябва да му кладем огън посред лято, а тютюневата лула на Джоузеф ще го отрови… Все трябва да му даваме сладкиши и разни лакомства и винаги мляко, мляко и още мляко, без да държи сметка, че за нас не остава и капка през зимата. Тъй си седи в стола край огъня, загърнат в кожух, и от време на време си отхапва малко препечен хляб и пийва водица или някаква друга помия, поставена върху полицата на камината. А дойдели Хертън да го забавлява от съжаление — той не е лош, макар че е груб, — те обезателно се спречкват, като Хертън си отива с ругатни, а Линтон се разревава. Струва ми се, че господарят би се радвал Хертън да го пребие от бой някой ден, ако той не беше негов син, пък и сигурна съм, че той би бил способен да го натири от къщата, ако знаеше какви грижи полага Линтон за себе си. Но той се пази от подобно изкушение. Почти не влиза в приемната, а ако Линтон се държи така и в столовата, гдето се намира господарят, той веднага го изпъжда горе.

Разбрах от разказа й, че пълната липса на съчувствие е превърнала младият Хийтклиф в егоистично и неприятно същество, ако той не си е бил такъв по природа. Ето защо интересът ми към него намаля, макар че все още ми беше жал за участта му и съжалявах, задето не бе останал при нас. Господин Едгар ме поощряваше да се осведомявам за момчето. Струва ми се, че той мислеше доста за него, и че би предприел някоя рискована стъпка, за да може да го види. Веднъж ми каза да питам домоуправителката дали Линтон слиза понякога в селото. Тя рече, че е идвал само два пъти, и то на кон, придружавайки баща си, и че и двата пъти се е преструвал на съсипан от умора по за три-четири дни след ездата. Ако си спомням вярно, тая домоуправителка напусна службата около две години след пристигането на Линтон и аз не познавах нейната заместница. Тя е още там.

В «Тръшкрос Грейндж» времето продължаваше да тече приятно, както и преди, докато госпожица Кати стана на шестнадесет години. В годишнината на нейния рожден ден ние никога не проявявахме радост, защото той съвпадаше с годишнината от смъртта на покойната ми господарка. Баща й неизменно прекарваше тоя ден сам в библиотеката, а привечер отиваше до гробищата в Гимъртън, гдето оставаше често до след полунощ. Ето защо Катрин трябваше да се забавлява сама.

Тоя двадесети март беше прекрасен пролетен ден. Когато баща й се оттегли, младата ми господарка слезе долу, облечена за излизане, и каза, че искала да се разходи с мен, докъдето почва полето. Господин Линтон бил разрешил разходката, при условие да не отиваме надалече и да се върнем до един час.

— Затова побързай, Елен! — рече тя. — Решила съм къде ще отидем — там, където са се настанили ято яребици. Искам да видя дали вече са свили гнезда.

— Това трябва да е доста нагоре — отвърнах аз. — Те не мътят в окрайнините на полето.

— Не, не е — възрази тя. — Ходила съм доста наблизо до тях с татко.

Сложих шапката си и тръгнах с нея, без да мисля повече по въпроса. Тя подскачаше пред мен, връщаше се и пак изтичваше напред, също като още млада хрътка. В началото ми беше доста приятно да слушам песните на чучулигите край мен и в далечината, да се радвам на хубавото и топло слънце и да наблюдавам любимката си да тича с развети назад златни къдрици. Свежите й бузи бяха нежни като шипков цвят, а очите й сияеха от непомрачена радост. Щастливо същество бе тя в ония дни и приличаше на ангелче. Жалко, че не можеше да бъде доволна.

— Госпожице Кати — рекох й, — къде са яребиците, за които ми говорехте? Трябваше вече да ги видим. Много се отдалечихме от оградата на парка на «Тръшкрос Грейндж».

— Още малко, още съвсем малко, Елен — все отговаряше тя. — Изкачи се на оная височинка, мини през оня рид и докато стигнеш до отвъдната страна, аз вече ще съм вдигнала птиците.

Трябваше да се изкачвам по толкова височинки и да преминавам толкова ридове, че накрая взех да се уморявам и й казах, че трябва да спрем и да се върнем обратно. Викнах по нея, защото тя ме бе задминала и вървеше далече пред мен. Тя или не ме чу, или не обръщаше внимание на думите ми, защото продължаваше да припка напред, тъй че по неволя вървях подир нея. Накрая тя се спусна в някаква долчинка и преди да мога отново да я видя, палавницата беше на две мили по-близо до «Брулени хълмове», отколкото до собствения си дом. Видях как я спряха двама души и бях сигурна, че единият от тях е господин Хийтклиф.

Кати бе заловена в момента, когато вземаше яйцата на яребиците или поне когато търсеше гнездата. Хълмовете влизаха в имението на Хийтклиф и той мъмреше бракониерката.

— Нито съм взела, нито пък намерих яребичи яйца — казваше тя, когато се дотътрих до тях, разтваряйки ръце в подкрепа на твърдението си. — Не смятах да ги вземам, но татко ми каза, че имало много по тия места и аз исках да видя яйцата.

Хийтклиф хвърли бегъл поглед към мен и злъчно се усмихна, показвайки с това, че познава коя е нарушителката и затова гледа недоброжелателно на нея, после я запита кой е «татко» й.

— Господин Линтон от «Тръшкрос Грейндж» — каза тя в отговор. — Разбрах, че не ме познавате, защото иначе нямаше да ми говорите тъй.

— Навярно мислите, че татко ви е много уважаван и почитан? — иронично рече той.

— А вие кой сте? — запита Катрин и се вгледа с любопитство в него. — Виждала съм и друг път тоя човек. Да не е ваш син?

Тя посочи Хертън, другия от двамата мъже. Пораснал с още две години, той бе станал само по-едър и изглеждаше все тъй несръчен и грубоват.

— Госпожице Кати — намесих се аз, — вече стават три часа, вместо един, откак сме навън. Наистина е време да си вървим.

— Не, тоя човек не ми е син — отвърна Хийтклиф, избутвайки ме встрани. — Но аз имам син и вие го познавате. Гувернантката ви наистина бърза, но аз мисля, че и на двете ще ви дойде добре една малка почивка. Не искате ли да свиете ей край тази скала в полето и да заповядате у дома? Ще се приберете по-рано в къщи след почивката, а ние ще ви посрещнем добре.

Пришепнах на ухото на Катрин, че тя в никой случай не трябва да приема предложението. И дума не можеше да става за това.

— Защо? — гласно запита тя. — Омръзна ми да тичам, а тревата е росна и не мога да седна тук. Хайде да отидем, Елен. При това той казва, че съм познавала сина му. Струва ми се, че се лъже, но се сещам къде живее — в чифлика, който посетих на връщане от Пенистън Крег. Нали живеете там?

— Да. Хайде, Нели, не дрънкайте толкова. Приятно ще й бъде да ни погостува. Хертън, тръгни напред с момичето. Вие ще вървите с мен, Нели.

— Не, тя няма да върви натам — решително заявих аз и направих усилие да се освободя, защото той ми бе хванал ръката, но Кати вече бе стигнала до градинската порта, припкайки с все сила по нанагорнището. Избраният й спътник не се и опита да я следва. Той кръшна встрани от пътя и изчезна.

— Господин Хийтклиф, това е съвсем нередно — продължих аз. — Много добре знаете, че не й мислите доброто. У вас тя ще види Линтон, а щом се върнем ще разправи всичко. Вината ще стоварят върху мен.

— Искам тя да види Линтон — отвърна той. — Момчето изглежда по-добре от няколко дни, а много нарядко се случва да е за пред хора. Лесно ще я убедим да не говори за идването си. Какво лошо има в това?

— Лошото е, че баща й ще ме намрази, ако разбере, че съм й разрешила да влезе в къщата ви — отвърнах аз, — пък и сигурна съм, че имате лоши намерения, за да я подтиквате да дойде.

— Намеренията ми не биха могли да бъдат по-честни — рече той. — Ще ги разкрия напълно пред вас: искам братовчедите да се влюбят и да се оженят. Постъпвам щедро спрямо господаря ви. Неговото девойче няма какво да наследи, но ако изпълни желанието ми и се омъжи за него, веднага ще я обявя за моя сънаследница наред с Линтон.

— Умре ли Линтон — отвърнах аз, — а никак не е сигурно, че той ще живее, тогава Катрин ще се окаже наследница.

— Не, няма да се окаже наследница. В завещанието няма такава клауза. Неговото имущество ще се падне на мен, но аз искам да се оженят, за да няма спорове, и съм решил да постигна целта си.

— Аз пък съм твърдо решена тя никога вече да не идва близо до къщата ви с мен — отвърнах аз, като наближихме портата, където ни очакваше госпожица Кати.

Хийтклиф ми каза да мълча, после тръгна пред нас нагоре по пътеката и побърза да отвори вратата. Младата ми господарка се вгледа на няколко пъти в него, сякаш още не можеше да си състави определено мнение за Хийтклиф, но сега той й се усмихна, когато погледите им се срещнаха, и й заговори с по-ласкав глас, а аз бях достатъчно глупава да помисля, че споменът за майка й ще прокуди лошите му помисли спрямо нея. Линтон стоеше край огнището. Той бе ходил на разходка из полето, защото стоеше с шапка на глава и тъкмо казваше на Джоузеф да му донесе сухи обувки. Бе израснал твърде много за годините си — не му достигаха няколко месеца, за да навърши шестнадесет. Чертите на лицето му все още бяха хубави, а очите и цветът на лицето му бяха по-свежи, отколкото ги помнех, но тоя блясък бе временен и се дължеше на здравословния въздух и топлото слънце.

— Да видим сега кой е този — подзе Хийтклиф, обръщайки се към Кати. — Ще го познаете ли?

— Синът ви? — рече тя, като огледа въпросително първо единия, после другия.

— Да, да — отвърна той. — Но нима го виждате за първи път? Я помислете малко. Ех, имате къса памет! Линтон, не си ли спомняш братовчедка си, за която не ни даваше мира и все искаше да я видиш?

— Как, нима е Линтон! — възкликна Кати, радостно развълнувана и изненадана при споменаването на това име. — Малкият Линтон ли е този? Че той е по-висок от мен! Кажи, ти ли си Линтон?

Момъкът излезе напред и се представи. Тя го целуна пламенно и двамата се загледаха вторачено един в друг, учудени от промяната, настъпила в тях с годините. Катрин бе израсла до пълния си ръст. Тя бе стройна и в същото време закръглена, с гъвкаво като тънка стомана тяло и от цялата й личност се излъчваше здраве и добър дух. Линтон бе съвсем слаб. Видът и движенията му бяха много морни, но в държането му имаше някаква грация, която смекчаваше тия недостатъци и му придаваше известен чар. След като си поприказваха много нежно, братовчедката му отиде при господин Хийтклиф, който се маеше край вратата, наблюдаващ всичко, което ставаше и вътре, и вън от къщата. Той се преструваше, че вниманието му е погълнато от това, което става вън, докато всъщност наблюдаваше само какво става вътре.

— В такъв случай вие сте мой чичо, нали? — възкликна тя и се надигна да го целуне. — Мисля, че ми харесвате, макар и да бяхте сърдит в началото. Защо не ни идвате на гости в «Тръшкрос Грейндж» с Линтон? Странно е, че толкова години сте ни били близки съседи, а не сте дошли да ни видите. Защо сте постъпвали така?

— Идвах май прекалено често, преди да се родите — отвърна той. — По дяволите! Ако трябва да целувате някого, целувайте Линтон. Няма смисъл да целувате мене.

— Лоша Елен! — провикна се Катрин и припна към мен, за да ме отрупа с милувки. — Колко сте била лоша, Елен, като се опитвахте да ми попречите да вляза! Но аз ще идвам всяка заран на разходка тук, нали може, чичо? А понякога ще водя и татко със себе си. Нали ще ви е приятно да ни видите?

— Разбира се — отвърна чичото с едва сдържана гримаса, която се дължеше на дълбокото му отвращение към двамата бъдещи посетители. — Собствено — продължи той, обръщайки се към младата госпожица, — понеже стана дума, нека ви кажа, че господин Линтон храни известно предубеждение срещу мен. — Ние се скарахме преди време, и то жестоко, както изобщо не подобава на добри християни, тъй че ако отворите дума пред него за намерението ви да идвате насам, той съвсем ще забрани посещенията ви в «Брулени хълмове». Ето защо не трябва да споменавате това, освен ако не държите да посещавате братовчеда си занапред. Можете да идвате, стига да искате, но не трябва да говорите за това.

— Защо се скарахте? — запита Катрин с доста посърнал вид.

— Той мислеше, че съм прекалено беден, за да се оженя за сестра му — отвърна Хийтклиф, — и му стана мъчно, когато я взех. Гордостта му бе накърнена и той никога няма да ми прости това.

— Не е правилно! — заяви девойката. — Ще му кажа това някой ден. Но Линтон и аз нямаме никакъв дял в караницата ви. Щом нещата стоят така, аз няма да идвам тук, но той ще идва в «Тръшкрос Грейндж».

— Много е далече за мен — промълви братовчед й. — Една разходка от четири мили би ме убила. Не, госпожице Катрин, идвайте насам от време на време — не всяка заран, но веднъж или дваж в седмицата.

Бащата хвърли пълен с презрение поглед към сина си.

— Боя се, Нели, че трудът ми ще отиде напразно — прошепна той на ухото ми. — Госпожица Катрин, както я нарича тоя глупак, ще разбере колко пари чини той и ще го прати по дяволите. Ех, де да беше Хертън на негово място! Знаете ли, че тая мисъл ми минава през ума по десетина пъти на ден, въпреки че Хертън е толкова първобитен. Щях да обикна момчето, да беше някой друг. Мисля, че няма опасност тя да се влюби в него. Ще го противопоставя на това жалко същество, ако то не се раздвижи и оживи. Смятаме, че то едва ли ще оживее до осемнадесетата си година. Проклето бездушно същество! Изцяло е погълнато от мисълта как по-скоро да изсуши краката си и ни веднъж не поглежда към нея. Хей, Линтон!

— Да, татко — отвърна момчето.

— Няма ли какво да покажеш на братовчедка си в къщи, например някой заек или гнездо на невестулка? Заведи я в градината, преди да сложиш другите си обувки, а също и в конюшнята, за да види коня ти.

— Не предпочитате ли да седите тук? — попита Линтон, обръщайки се към Кати с глас, който изразяваше нежеланието му пак да се раздвижи.

— Не зная — отвърна тя и се загледа към вратата, очевидно готова да излезе навън.

Той не се мръдна от мястото си и се присви още по-близо до огъня. Хийтклиф стана и отиде в кухнята, а оттам излезе на двора и повика Хертън. Момъкът се обади и скоро двамата се върнаха в стаята. Хертън, изглежда, се бе мил, защото бузите му се бяха зачервили и косата му бе мокра.

— Ах, вас ще попитам, чичо — възкликна Катрин, като си припомни твърдението на домоуправителката. — Той не ми е братовчед, нали?

— Да, братовчеди сте — отвърна той. — Хертън е племенник на майка ти. Нима не го харесваш?

Катрин изглеждаше смутена.

— Нали е хубав момък? — продължи той.

Невъзпитаната палавница се изправи на пръсти и прошепна няколко думи в ухото на Хийтклиф, а той се засмя. Хертън се помрачи. Разбрах, че той е много чувствителен към предполагаеми обиди и очевидно има някаква смътна представа за принизеното си положение, но неговият господар или опекун прокуди мрачния облак от лицето му, като рече:

— Ще бъдеш наш любимец, Хертън! Тя казва, че си… Какво беше? Както и да е, думите й бяха много ласкателни. Хайде, разведи я из чифлика, но гледай да се държиш като джентълмен. Не казвай неприлични думи и не се взирай в девойката, когато тя не те гледа, а загледа ли се в теб, гледай да скриеш лицето си. Когато й говориш, произнасяй бавно думите й не дръж ръце в джобовете. Хайде, върви и се дръж колкото може по-любезно с нея.

Той се загледа в двойката, която минаваше край прозореца. Ърншоу бе напълно извърнал лице от другарката си. Той сякаш разглеждаше познатия двор с окото на чужд човек и с любопитството на художник. Катрин го погледна крадешком и по лицето й се изписа умерено възхищение. После тя се залиса да търси неща, които биха могли да представляват интерес за нея, и весело заподскача нататък, като си подсвиркваше някаква мелодия, с която искаше да запълни мълчанието.

— Накарах го да си глътне езика — забеляза Хийтклиф. — Няма да смее да каже нито една дума през цялото време! Нели, вие ме помните на тая възраст или даже когато бях с няколко години по-млад. Нима и аз изглеждах толкова глупав — тъй «гламав», както казва Джоузеф?

— Дори по-лошо — отвърнах аз, — защото бяхте и по-намусен.

— Приятно ми е да го гледам — продължи той, сякаш мислеше на глас. — Той не излъга надеждите ми. Нямаше да се радвам толкова, ако той беше глупав по природа. Но той не е глупав и аз му влизам в положението, защото съм изпитвал същите чувства. Например зная съвсем точно какво изпитва той в тоя момент. Това обаче е самото начало на мъките, които го очакват занапред. Никога няма да може да изплава от дъното на това блато от невежество и простащина, в което тъне сега. Държа го по-здраво, отколкото ме държеше неговият проклет баща, и го сведох до още по-ниско равнище, защото той се гордее със скотщината си. Научих го да гледа с презрение на всичко, което не е животинско, и да го счита слабо и глупаво. Не мислите ли, че Хиндли би се възгордял със сина си, ако можеше да го види — да се възгордее почти толкова, колкото се гордея и аз с моя син? Но между тях има разлика: единият е злато, което използуват за уличен паваж, а другият е тенеке, което излъскват, за да наподобява сребърен сервиз. Моят няма нищо ценно в себе си, но въпреки това аз ще се потрудя да направя от него най-хубавото, което може изобщо да се направи от такъв недобър материал. Неговият имаше отлични качества, но те са загубени и сега са повече от безполезни. Аз няма за какво да съжалявам — никой не знае по-добре от мен колко много би могъл да постигне той. На всичко отгоре Хертън е страшно привързан към мен! Ще признаете, че в това отношение съм задминал Хиндли. Ако мъртвият негодник можеше да стане от гроба и да ме наругае за неправдите, които съм сторил на неговия син, аз щях да имам удоволствието да гледам как синът му го изтласква насила обратно в гроба, възмутен, загдето се е осмелил да хули единствения му приятел в света.

Хийтклиф злобно се засмя при тая мисъл. Нищо не казах в отговор, понеже разбрах, че не очаква такъв. В това време младият човек, който стоеше твърде далеч от нас, за да чуе какво приказваме, почна да проявява признаци на безпокойство и вероятно съжаляваше, задето се бе отказал от удоволствието да беседва с Катрин от страх да не би да се поизмори. Баща му забеляза безпокойните погледи, които той хвърляше към прозореца, а също ръката му, протегната нерешително към шапката.

— Ставай, мързеливецо! — възкликна той с престорена сърдечност. — Върви подир тях! Ей ги на ъгъла край пчелните кошери.

Линтон събра сили и остави огнището. Прозорецът бе отворен и когато той излезе навън, аз дочух Катрин да пита необщителния си другар какво означаваше надписът на вратата. Хертън се загледа нагоре и се почеса по врата като същински глупак.

— Пише нещо неразбрано там — отвърна той. — Не мога да го прочета.

— Не можете да го прочетете? — отекна Катрин. — Че то е на английски и аз го разчитам. Искам да зная защо са го написали.

Линтон се изкикоти и това бе първата му проява на веселост.

— Той не знае да чете — рече той на братовчедка си. — Допускахте ли, че може да съществува такъв колосален тъпанар?

— Напълно нормален ли е? — сериозно го запита Катрин. — Да не би да куца нещо в главата му? Вече на два пъти му задавам въпроси, но и двата пъти той изглеждаше тъй глупав, сякаш не е разбрал какво го питам. Всеки случай и аз не разбирам думите му.

Линтон пак се закиска и се загледа закачливо в Хертън, който в тоя момент положително нямаше вид на човек, комуто е ясно за какво става дума.

— Нищо му няма, само мързелът му пречи. Не съм ли прав, Ърншоу? — рече той. — Братовчедка ми те мисли за идиот. Ето последиците от презрителното ти отношение към «зубренето», както би казал ти. Катрин, забелязахте ли отвратителното му йоркширско произношение?

— Дявол да го вземе, има ли някаква полза от ученето? — възрази Хертън, по-склонен да заговори на всекидневния си другар.

Той щеше да каже още нещо в тоя дух, но двамата млади прихнаха в смях. Моята лекомислена госпожица се зарадва, като разбра, че може да се забавлява със странните му приказки.

— Каква е ползата от дявола в това изречение? — рече Линтон през смеха си. — Татко ти заръча да не казваш лоши думи, а ти не можеш да отвориш уста и да не изпуснеш някоя. Опитай се най-сетне да се държиш като джентълмен!

— Ако ти не приличаше повече на момиче, отколкото на момче, щях ей сега да те сваля на земята. Да, като нищо щях да те сваля на земята, жалък слабак такъв! — отвърна разсърденият простак и тръгна да си върви с пламнало от гняв и унижение лице, защото съзнаваше, че са го обидили, а не знаеше как да отвърне на обидата.

Двамата с Хийтклиф дочухме тоя разговор. Той се усмихна, като видя, че Хертън си отива, но веднага след това хвърли пълен с отвращение поглед към лекомислената двойка. Те бъбреха пред входа на къщата. Линтон се бе оживил доста много, докато говореше за грешките и недостатъците на Хертън и разказваше разни весели случки за него, а Кати се радваше на неговите дръзки и язвителни забележки, без да обръща внимание, че те издават злъчния характер на момчето. Вече изпитвах повече неприязън, отколкото състрадание към Линтон, и ми се видя донякъде оправдано баща му да се отнася пренебрежително към него.

Останахме до следобеда, защото едва тогава успях да откъсна госпожица Кати от тях. За щастие господарят ми не бе излизал от стаята си и не знаеше нищо за дългото ни отсъствие. На връщане в къщи исках да разправя на повереницата ми какви са хората, с които се бяхме разделили, но тя си бе втълпила, че съм предубедена срещу тях.

— Ех, Елен — възкликна тя, — ти държиш страната на татко. — Зная, че си пристрастна, защото иначе нямаше толкова години да ме лъжеш, че Линтон живее много надалеч от нас. В същност много съм ти сърдита, но тъй се радвам, че не желая да изразявам недоволството си. Ти обаче не трябва да кажеш нито дума за чичо ми. Не забравяй, че той е мой чичо, а пък аз ще смъмря татко, загдето се е карал с него.

И тя продължаваше да бъбри в тоя дух, докато накрая се отказах от намерението си да я убедя, че греши. Тая вечер тя не отвори дума за посещението ни в «Брулени хълмове», защото не можа да види господин Линтон. На другия ден тя му разправи всичко, с което ми причини не малко огорчение. И все пак не съжалявах особено. Струваше ми се, че той ще се справи много по-добре със задачата да напътствува и предупреждава Катрин, отколкото аз. Но той бе много плах и не можа да й даде приемливи доводи за нежеланието си тя да посещава «Брулени хълмове» и да поддържа връзки с тези хора, а Катрин искаше да има добри основания за всяко ограничение, което дразнеше разглезения й дух.

— Татко — възкликна тя след утринните поздрави, — знаеш ли кого срещнах вчера, когато се разхождах из полето? На, ето че се сепна! Татко, ти не си постъпил правилно, нали? Видях… Но изслушай ме и ще видиш как успях да изоблича и теб, и Елен, която се е съюзила с теб, а в същото време се преструваше, че й е мъчно за мен, когато все се надявах, че Линтон ще се върне и винаги оставах разочарована.

Тя изложи вярно всичко около разходката си и нейните последици, а господарят не я прекъсна, макар че неведнъж ме поглеждаше с укор в очите. Кати завърши разказа си и той я притегли към себе си, после я запита дали знае защо бе скрил от нея, че Линтон живее наблизо. Нима тя би могла да помисли, че той е постъпил така, за да я лиши от едно невинно удоволствие?

— Постъпил си така, защото не обичаш господин Хийтклиф — отвърна Кати.

— Значи, мислиш, че държа повече за себе си, отколкото за тебе, Кати? — запита я той. — Работата не е там, че не обичам господин Хийтклиф, а че той не ме обича. Много зъл човек е и обича да пакости на хората, които мрази, а също и да ги разорява, стига те да му дадат и най-малката възможност за това. Знаех, че не можеш да поддържаш връзки с братовчед си, без да влизаш в допир с господин Хийтклиф, и че той те мрази заради мен. Ако взех мерки да не видиш отново Линтон, това бе само за твое добро и за нищо друго. Смятах да ти обясня тия работи, когато станеш по-голяма, и съжалявам, че не сторих това по-рано.

— Но господин Хийтклиф се държа съвсем сърдечно, татко! — забеляза Катрин. — При това той няма нищо против да се срещаме. Каза ми, че мога да идвам в къщата му, когато пожелая, стига да не ти казвам за това, защото си се карал с него и няма да му простиш, загдето се е оженил за леля Изабела. И ти няма да му простиш! Ти си виновният. Той е съгласен да дружим — Линтон и аз, — а ти не си.

Като видя, че няма да може да я убеди колко зъл е чичо й, господарят й разправи набързо как той се бе държал с Изабела и по какъв начин бе станал собственик на «Брулени хълмове». Крайно неприятно му беше да говори обстойно по въпроса, защото макар и да говореше нарядко за това, дълбоко в себе си той все още хранеше оня ужас и отвращение към стария си неприятел, които го бяха обзели след смъртта на госпожа Линтон. «Тя можеше и сега да е жива, ако не беше той!» Тая горчива мисъл не го оставяше и за него Хийтклиф бе убиец. Госпожица Кати не познаваше други лоши дела освен собствените си незначителни прояви на непослушание, несправедливост или гняв, дължащи се на буйния й нрав и лекомислие, за които тя се разкайваше още в деня, когато се бе провинила. Сега тя се смая при мисълта, че може да съществува човек с душа, толкова черна и пълна с такава омраза, че години наред да крои и разсрочва отмъщението си, без нито веднъж да почувствува угризение на съвестта. Тя изглеждаше тъй смутена и потресена от тая непозната страна на човешката природа, изключена дотогава от заниманията и мислите й, че господин Едгар счете за излишно да й говори повече по въпроса. Той само добави:

— Сега вече ще знаеш, мило дете, защо искам да отбягваш тоя дом и това семейство. Залови се със старите си занимания, върви да си играеш, както винаги, и не мисли повече за тия неща.

Катрин целуна баща си и мълчаливо седна да учи уроците си, отдавайки по навик няколко часа на това занимание. После тя го придружи в разходката му из имението и денят премина като всеки друг. Привечер обаче тя се оттегли в стаята си, а аз отидох да й помогна да се съблече и я заварих да плаче на колене край леглото.

— Че засрамете се, глупаво дете! — възкликнах аз. — Ако имахте истински ядове, щеше да ви е срам да пророните и една сълза за тая дреболия, която не е по гайдата ви. Госпожице Катрин, вие никога не сте изпитвали и най-малката истинска мъка. Представете си за миг, че господарят и аз ни няма на тоя свят и вие сте съвсем сама: как щяхте да се чувствувате тогава? Сравнете настоящето с едно такова нещастие и бъдете благодарна, че имате приятели, вместо да копнеете по други.

— Не плача за себе си, Елен — отвърна тя, — а за него. Той очаква да ме види утре и ще бъде тъй разочарован. Ще ме чака, а аз няма да отида.

— Глупости! — рекох й. — Нима вярвате, че е мислил толкова за вас, колкото вие за него? Нали има Хертън за другар? На сто души едва ли ще намерите един, който да плаче, загдето е загубил някой роднина, когото е виждал само два пъти в два следобеда. Линтон ще се сети как стои работата и няма повече да мисли за вас.

— Но не мога ли да напиша една бележка, за да му кажа защо не мога да отида? — запита тя и стана на крака. — А трябва да му пратя и книгите, които обещах да му заема. Неговите книги не са толкова интересни, колкото моите, и като му казах колко са интересни, той искаше на всяка цена да ги получи. Не мога ли да му пиша, Елен?

— Не, разбира се, че не! — решително отвърнах аз. — Тогава и той би ви писал и тая работа няма да има край. Не, госпожице Катрин, трябва изцяло да забравите това познанство. Татко ви очаква това от вас и аз ще се погрижа да бъде тъй.

— Но нима една малка бележчица… — пак продължи тя, гледайки ме умолително.

— Стига! — прекъснах я. — Няма да има никакви малки бележчици. Хайде, лягайте!

Тя ме погледна накриво — толкова накриво, че отначало не исках да я целуна за лека нощ. Завих я и много недоволна затворих вратата, но се разкаях посред път, тихо се върнах и какво да видя! Госпожицата бе застанала край масата с лист хартия пред себе си и с молив в ръка. Когато влязох, тя гузно прибра молива и хартията.

— Няма да има кой да отнесе това, Катрин, дори и да го напишете — казах аз. — А сега ще изгася свещта.

Загасих пламъка, за което получих плесник по ръката и едно сръдливо: «Колко сте лоша!» Пак я оставих сама, а тя залости вратата, изпаднала в едно от най-сърдитите си настроения. Писмото бе написано и изпратено до адресанта по един от хората, които идваха от селото, за да вземат мляко. Аз обаче научих това едва след време. Изминаха седмици и Кати си възвърна доброто настроение, макар и много да обичаше да се уединява в разни кътчета. Случеше ли се да се приближа неочаквано до нея, тя често се сепваше и се навеждаше над книгата, в която се бе зачела, с явното желание да я скрие от мен, но аз откривах краищата на отделни листове хартия, които се подаваха между страниците на книгата. Освен това тя се изхитри да слиза долу рано призори и да се върти из кухнята, сякаш очакваше някой да дойде. В библиотеката тя имаше едно малко чекмедже, с което се занимаваше по цели часове, без да забрави да взема ключа, когато се махаше оттам.

Веднъж, когато тя разглеждаше това чекмедже, аз забелязах, че играчките и дрънкулките, които доскоро се намираха в него, се бяха превърнали в малки парчета сгъната хартия. Те събудиха любопитството и подозренията ми. Реших да надникна в потайната й съкровищница и привечер, още щом господарят ми и тя се качиха горе, претърсих връзката ми с ключове и намерих един, който прилягаше в ключалката на нейното чекмедже. Отворих го и изпразних съдържанието му в престилката си, после взех листчетата със себе си, за да мога спокойно да ги разгледам в моята стая. Аз и без това подозирах истината, но все пак останах изненадана, като открих куп писма, плод на почти ежедневна кореспонденция между нея и Линтон Хийтклиф — отговори на записки, изпратени до него. Онези с по-раншна дата бяха боязливи и кратки, но се превръщаха постепенно в дълги любовни писма. Те бяха глупави — нещо напълно естествено за възрастта на автора им — и все пак в тях се срещаха тук-там такива пасажи, които ми се сториха заимствувани от източник с по-голяма опитност. Някои от тях представляваха странна смесица от пламенни плоски изрази, започваха със силни чувства и завършваха с престорения и претрупан стил, на който един ученик пише на въображаемата си изгора. Не зная дали те са задоволявали Катрин, но аз ги считах за нелепости без всякаква стойност. Прегледах доста голям брой от тях, после ги завързах в една носна кърпичка и ги скрих нейде, като заключих празното чекмедже.

Вярна на навика си, младата ми господарка слезе рано и влезе в кухнята. Видях я да отива към вратата, когато пристигаше едно малко момче. Докато доячката пълнеше гюма му с мляко, Кати пъхна нещо в джоба му и извади нещо от него. Заобиколих градината, за да издебна пратеника. Той се би геройски, за да запази повереното му писмо, и в боричкането двамата разляхме млякото. Аз обаче успях да изтръгна писмото от него, после го заплаших, че ще си изпати, ако не си отиде право в къщи, и седнах край стената, за да прочета сантименталното съчинение на госпожица Кати. То бе по-просто и по-смислено писмо от това на братовчеда й — много хубавичко и много глупавичко. Поклатих глава и замислена влязох в къщата. Тоя ден валеше и тя не можеше да се развлича с разходки из парка. Привършила утринните си занятия, тя потърси утеха в чекмеджето. Баща й четеше някаква книга, седнал край масата, а аз нарочно си намерих работа, като се заех да зашивам разпорените ресни на пердето пред прозореца, без нито за миг да я изпускам от поглед. Никоя птичка, долитаща от разграбеното си гнездо, което е оставила пълно с чуруликащи малки рожби, не е изразявала по-пълно отчаяние с тревожните си крясъци и пляскания с криле, отколкото тя с нейното единствено «Ах!» и с промяната в израза на доскоро щастливото й лице. Господин Линтон вдигна очи.

— Какво има, мила? Да не би да си се ударила? — попита той.

Тя разбра по гласа и погледа му, че не той бе разкрил скътаното й съкровище.

— Не, татко — едва промълви тя. — Елен, Елен, ела горе! Болна съм.

Отзовах се на молбата й и се качих горе с нея.

— Ах, Елен, те са у тебе! — веднага подзе тя и падна на колене, когато затворихме вратата и останахме сами. — Дай ми ги, Елен, и обещавам вече никога да не правя така. И не казвай на татко. Да не си казала на татко, Елен? Кажи, че не си. Аз наистина бях много непослушна, но вече няма да правя така.

Държах се много сериозно и й казах да стане.

— И тъй, госпожице Кати — започнах аз, — изглежда, че доста сте напреднали. Има защо да се срамувате заради тях. Хубава работа! С какви глупости сте се занимавали през свободните си часове! Че те са достатъчно добри, за да бъдат напечатани! А как мислите ще погледне на тях господарят, когато му ги покажа? Още не ги е видял, но не си въобразявайте, че ще пазя глупавите ви тайни. Засрамете се! И навярно вие първа сте почнали да съчинявате такива нелепости. Сигурна съм, че той не би започнал пръв.

— Не съм! Не съм! — сърцераздирателно проплака Катрин. Не ми идеше наум да го обичам, докато…

— Да го обичате! — възкликнах аз, изричайки думите, колкото се може по-презрително. — Да го обичате! Хубава работа! Все едно да кажа, че обичам мелничаря, който идва веднъж в годината, за да купи житото ни.

Хубава обич, наистина! И при двете ви срещи едва ли се събират повече от четири часа да сте били заедно с Линтон! Та това са глупави детинщини. Ще ги занеса в библиотеката и да видим какво ще каже баща ви за една такава обич!

Тя се хвърли към скъпоценните си писма, но аз ги вдигнах над главата си и тя дълго и отчаяно ме моли да ги изгоря — да сторя, каквото искам с тях, но да не ги показвам на баща й. Колкото бях ядосана, толкова ми се искаше да се смея, защото гледах на цялата работа като на детска суета. Накрая поомекнах малко и казах:

— Ако се съглася да ги изгоря, ще обещаете ли искрено вече нито да пишете, нито да получавате други писма, нито книги (защото виждам, че сте му пращали и книги), нито къдрици от косата ви, нито пръстени или други играчки?

— Не си пращаме играчки! — заяви Катрин и гордостта й взе връх над чувството й за срам.

— Тогава да не пращате нищо, съвсем нищо, госпожице моя! — рекох аз. — Не обещаете ли, тръгвам веднага!

— Обещавам, Елен! — бързо каза тя и ме хвана за роклята. — Ах, хвърли ги в огъня! Моля те, хвърли ги!

Но когато рекох да направя място между въглените, разбутвайки ги с ръжена, жертвата й се стори твърде голяма, за да може да я понесе. Тя ме замоли от все сърце да й оставя едно или две писма.

— Само едно-две писма, Елен, за да ги пазя за спомен от Линтон!

Развързах кърпичката и започнах да ги пускам под ъгъл, а пламъците извиха нагоре по комина.

— Ще си взема едно, жестока проклетнице! — викна тя и пъхна ръка в огъня, изваждайки няколко полуизгорели парчета хартия, макар и с цената на опърлените си пръсти.

— Добре! И аз ще запазя едно-две, за да ги покажа на татко ви! — рекох на свой ред, после набутах другите във вързопа и отново тръгнах към вратата.

Тя хвърли почернелите късове хартия в пламъците и ми даде знак да изгоря останалите. Писмата бяха изгорени. Разбърках пепелта и ги покрих с лопата въглища, а тя се върна в стаята си, без да продума, дълбоко обидена. Слязох, за да кажа на господаря, че прилошаването на госпожицата бе почти преминало, но че ще е най-добре за нея да полежи малко. Тя се отказа от обеда, но се яви за чая — бледа, със зачервени очи и външно удивително смирена. На другото утро аз самата отговорих на писмото с къс хартия, върху който написах следното: «Младият господин Линтон се умолява да не праща други писма на госпожица Линтон, тъй като тя няма да ги получи.» След това малкото момче идваше с празни джобове.“