Брулени хълмове

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

„За да предотврати изпълнението на тая заплаха, господин Линтон ми заръча да отведа момчето с понито на Катрин още в ранно утро. Той рече:

— Понеже сега вече няма да имаме никакво влияние върху неговата участ, била тя добра или зла, не трябва изобщо да споменавате пред дъщеря ми къде е отишъл той. Тя не може да поддържа връзки с него занапред и за нея ще бъде по-добре да не знае къде се намира той, за да не се безпокои и да не иска да отиде в «Брулени хълмове». Чисто и просто й кажете, че баща му внезапно го е извикал при себе си и е трябвало да ни напусне.

Линтон прояви голямо нежелание да стане от леглото в пет часа и остана много учуден, когато му казах, че трябва да се приготви отново за път. Смекчих донякъде работите, като изтъкнах пред него, че той ще остане известно време при баща си, господин Хийтклиф, чието желание да го види било тъй силно, че той не искал да отложи приятната среща, докато Линтон се съвземе от недавнашното пътуване.

— Баща ми! — възкликна момчето смаяно. — Мама никога не ми е казвала, че имам баща. Къде живее той? По ми се ще да остана при вуйчо.

— Той не живее далече от «Тръшкрос Грейндж» — отвърнах аз, — точно отвъд ония хълмове, не толкова далече, че да не можете да се разходите насам, когато станете по-як. Пък и вие трябва да се радвате, че ще се приберете в къщи и ще го видите. Трябва да се опитате да го обичате, както обичахте и майка си, а тогава и той ще ви обича.

— Но защо не съм слушал за него досега? — попита Линтон. — Защо мама и той не са живели заедно, както всички хора?

— Той имаше работа, която го задържаше в тоя северен край — отговорих му, — а здравето на майка ви изискваше тя да живее на юг.

— А защо мама не ми говореше за него? — упорствуваше момчето. — Тя говореше често за вуйчо и аз отдавна го обикнах. Как ще обичам татко, когато не го познавам!

— Ех, всички деца обичат родителите си — рекох аз. — Майка ви може би е мислила, че ще поискате да отидете при него, ако го споменава често в приказките си. Хайде да побързаме. Да яздиш рано в такова хубаво утро, е далеч за предпочитане пред още един час сън.

— А ще дойде ли с нас и тя — запита Линтон, — онова момиченце, което видях вчера?

— Не сега — отвърнах аз.

— А вуйчо? — продължи той.

— Не. Аз ще ви придружа дотам.

Линтон се отпусна на възглавницата си и потъна в мрачни мисли.

— Няма да вървя без вуйчо! — извика той накрая. — Не зная къде смятате да ме отведете.

Опитах се да го убедя колко осъдително е да проявява нежелание да срещне баща си, но при все това той упорито отказваше да го облека и аз трябваше да извикам господаря на помощ, за да го придума да стане. Най-после бедното дете тръгна на път, изпратено с няколко лъжливи уверения, че не ще остане дълго там, че господин Едгар и Кати ще идват да го навестяват и с други еднакво необосновани обещания, които измислях и повтарях от време на време през целия път. Чистият, ухаещ на риган въздух, ясното слънце и лекият галоп на Мини в скоро време прокудиха мрачното му настроение. Той почна да ми задава въпроси относно новия му дом и неговите обитатели, разпитвайки ме живо и с интерес.

— Тъй ли е хубаво в «Брулени хълмове», както в «Тръшкрос Грейндж»? — попита той, като се извърна да хвърли последен поглед към долината. Лека мъгла се стелеше нагоре по нея и свършваше с перест облак на синия хоризонт.

— «Брулени хълмове» не се гуши тъй в дървета — отвърнах аз — и не е толкова голяма, но от нея се разкрива хубава гледка към цялата околност и въздухът там е по-здравословен за вас, защото е по-свеж и сух. Отначало сградата вероятно ще ви се стори стара и мрачна, макар че това е една почтена къща — най-хубавата след «Тръшкрос Грейндж» в нашия край. Ще можете на правите такива приятни разходки по хълмовете. Хертън Ърншоу — другият братовчед на госпожица Кати, а, значи, и ваш донякъде — ще ви покаже най-хубавите места. При хубаво време ще можете да вземете някоя книга със себе си и да четете в някоя зелена долинка. От време на време и вуйчо ви може да идва с вас на разходка. Той често излиза да поскита из хълмовете.

— А как изглежда баща ми? — попита той. — Като вуйчо ли е млад и хубав?

— На едни години е с него — казах аз, — но той има черна коса и тъмни очи, изглежда по-строг и, общо взето, е по-висок и по-едър от него. В началото той може би няма да ви се види толкова нежен и добър, защото не е свикнал да се държи така, но вие все пак гледайте да сте искрен и сърдечен с него. Естествено, той ще ви се радва повече от който и да е вуйчо, защото сте негов син.

— Черни коси и очи! — промълви Линтон. — Не мога да си го представя. Значи, аз не приличам на него, нали?

— Не особено — отвърнах, а на себе си казах «никак», като заразглеждах със съжаление бялото лице и тънката снага на моя събеседник, неговите големи и уморени очи, досущ като тия на майка му, с тази разлика, че в тях нямаше нито следа от нейния боен дух, освен когато някаква болезнена обидчивост не ги караше да пламнат за миг.

— Колко е странно, че нито веднъж не е дошъл да види мама и мен! — промълви той. — Никога ли не ме е виждал? Ако ме е виждал, трябва да съм бил бебе тогава. Нищичко не помня за него.

— Едно разстояние от триста мили никак не е малко, млади господарю — отвърнах аз, — а десет години не изглеждат толкова дълго време на един възрастен човек. Господин Хийтклиф вероятно всяко лято е възнамерявал да идва, но никога не му се е отдал сгоден случай, а сега е твърде късно. Не го тревожете с въпроси от тоя род. Това ще го раздразни без никаква полза.

Момчето се отдаде изцяло на собствените си мисли през останалата част от пътуването, докато най-сетне спряхме пред градинската порта на чифлика. Взирах се в лицето му, за да доловя впечатлението му. Той огледа украсения с резба вход на къщата и ниските малки прозорчета, безредно израсналите храсти на цариградското грозде и кривите ели и после поклати глава. Вътре в себе си той никак не одобряваше външния вид на своя нов дом, но бе достатъчно тактичен да поотложи оплакванията си. Може би вътрешната уредба на къщата щеше да бъде по-добра. Отидох и отворих вратата, преди той да слезе от коня. Часът беше шест и половина и членовете на семейството бяха току-що привършили закуската, а прислужникът разтребваше и бършеше масата. Джоузеф стоеше до стола на господаря си и му разправяше нещо за някакъв окуцял кон, а Хертън се готвеше да тръгне за сено.

— Здравейте, Нели! — каза господин Хийтклиф, като ме видя. — Опасявах се, че ще трябва да идвам лично долу, за да прибера това, което ми принадлежи. Вие го доведохте, нали? Да видим какво може да излезе от него.

Той стана и се запъти към вратата. Хертън и Джоузеф тръгнаха подир него, зяпнали от любопитство. Бедният Линтон разгледа с плах поглед лицата на тримата.

— Наистина — подхвана Джоузеф, след като се взря сериозно в детето — той е направил трампа с вас, господарю, и ви е пратил своето момиче!

Хийтклиф се взираше вторачено в сина си, докато детето започна да трепери от смущение; после се изсмя презрително.

— Господи, какъв красавец! Какво приятно и очарователно същество! — възкликна той. — Да не би да са го отгледали с диета от охлюви и кисело мляко, Нели? Проклятие на проклятията! Изглежда по-зле, отколкото мислех, а сам дяволът знае, че не очаквах бог знае какво!

Каза на разтрепераното и смаяно дете да слезе от коня и да влезе в къщата. То не можа напълно да разбере смисъла на бащините му думи. Впрочем то още не беше сигурно, че тоя мрачен, презрително усмихващ се човек бе неговият баща. В уплахата си момчето се вкопчи в мен, а когато господин Хийтклиф седна и му заповяда да дойде при него, то скри лице в рамото ми и заплака.

— Тихо, тихо! — рече Хийтклиф, като протегна ръка и грубо го притегли към коленете си, а после го хвана за брадичката и повдигна главата му. — Хайде, стига с тия глупости. Нищо лошо няма да ти сторим, Линтон. Нали така се казваш? Ти си изцяло дете на майка си! Къде е моят дял в тебе, пискащо пиленце?

Той свали шапката на момчето и приглади назад гъстите му светложълти коси, после опипа слабичките му ръце и нежните му пръсти, а докато траеше тоя преглед, Линтон престана да плаче и вдигна големите си сини очи, за да огледа тоя, който го проучваше.

— Познаваш ли ме? — запита го Хийтклиф, когато се увери, че и крайниците му бяха също тъй нежни и слаби.

— Не — отвърна Линтон с плах и разсеян поглед.

— Все трябва да си чул нещо за мене, нали?

— Не — пак отвърна той.

— Не! Какъв срам за майка ти, никога да не е събудила синовната ти обич към мен! Тогава ще ти кажа, че ти си мой син, а майка ти е била зла и нехайна жена, щом не ти е казвала какъв човек е баща ти. Хайде, не мигай и не се черви! Е, така поне човек може да види, че в жилите ти тече кръв, а не вода. Бъди добро момче и аз ще се грижа за теб. Нели, можете да седнете, ако сте уморена; ако пък не сте, можете да се върнете в къщи. Предполагам, че ще съобщите на оная нула в «Тръшкрос Грейндж» какво сте видели и чули тук, а туй нещо няма да се успокои, докато се маете край него.

— Надявам се, че ще бъдете добър с момчето, господин Хийтклиф — отвърнах аз, — защото иначе няма да го опазите за дълго. Помнете, че нямате друг родственик в тоя божи свят и че никога няма да намерите друг.

— Не бойте се, ще бъда много добър с него — рече той, като се смееше, — но никой друг не бива да бъде мил с него. Ревниво желая да монополизирам цялата му любов. И да започна с нежностите си: Джоузеф, донеси на момчето нещо за закуска. Ей, Хертън, проклето теле, хайде върви да си гледаш работата! Да, Нели — добави той, когато те си отидоха, — синът ми е бъдещ собственик на вашия дом и аз не бих искал той да умре, преди да съм сигурен, че ще го наследя. При това, той е мой и аз мечтая за тържеството да видя как моят потомък се шири като господар в техните имения — моето дете да наема децата им, за да обработват земите на дедите си срещу надница. Това е едничкото съображение, което може да ме накара да понасям това пале. Презирам го за него самия и го мразя за спомените, които събужда у мен. Но това съображение е достатъчно. Той е в безопасност при мен и аз ще го гледам тъй грижливо, както господарят ви гледа своето дете. Наредих хубаво да мебелират една стая за него на горния етаж. Също така ангажирах един преподавател, който ще идва три пъти седмично чак от двадесет мили, за да го учи на всичко, което той би искал да учи. Заповядах на Хертън да му се подчинява. Всъщност подредих всичко така, че да запазя джентлемена у него и чувството му на превъзходство над тези, с които ще дружи. Съжалявам обаче, че той тъй малко заслужава тия грижи. Ако исках някаква благодат на тоя свят, тя бе да го видя достоен за гордостта ми, а ето че съм горчиво разочарован от тоя хленчещ нещастник с бяло като суроватка лице!

Докато той говореше, Джоузеф се върна с купичка млечна овесена каша в ръка и я постави пред Линтон, който разбърка буламача с израз на отвращение и заяви, че не може да го яде. Разбрах, че старият прислужник споделяше до голяма степен презрителното отношение на господаря му към детето, но той бе принуден да не изразява гласно мнението си, защото Хийтклиф явно държеше слугите му да се отнасят почтително с детето.

— Не можеш ли да го ядеш? — отекна Джоузеф, като се взря в лицето на Линтон и снижи гласа си до шепот от страх да не го чуят другите. — Но Хертън не е ял друго, когато беше малък, а според мен каквото може той да яде и ти можеш да ядеш.

— Няма да го ям — рязко отвърна Линтон. — Вземете си го.

Възмутеният Джоузеф грабна купичката и я донесе при нас.

— Та лоша ли е храната? — попита той и я пъхна под носа на Хийтклиф.

— Че какво има в кашата? — рече той.

— Вашето придирчиво момче казва, че не можело да я яде — отвърна Джоузеф. — Предполагам, че е прав. И майка му беше такава: за нея ние бяхме, кажи-речи, прекалено мръсни, за да сеем житото, от което правехме хляба.

— Не споменавайте пред мен за майка му! — гневно рече господарят. — Дайте му нещо, което би могъл да яде, и това е всичко. Нели, каква е обичайната му храна?

Предложих варено мляко или чай и домоуправителката получи нареждане да приготви закуската. «Егоизмът на баща му — рекох на себе си — ще направи животът му по-сносен. Той вижда, че детето е с нежно здраве и съзнава, че трябва да се държи по-внимателно с него. Ще успокоя господин Едгар, като му разкажа за обрата в настроението на господин Хийтклиф.» Нямах основание да се бавя повече и се измъкнах навън, докато Линтон плахо отблъскваше приятелските закачки на едно овчарско куче. Но той бе нащрек и не можеше да бъде измамен. Щом затворих вратата, до ушите ми долетя силен вик, после дочух думи, които се повтаряха като отчаян зов:

— Не ме оставяйте! Не искам да остана тук! Не искам да остана тук!

После резето на вратата се повдигна и пак се спусна. Те не му позволиха да излезе. Възседнах Мини и я подкарах в тръс. Тъй завърши краткото ми опекунство.“