Брулени хълмове

ОСМА ГЛАВА

„В утрото на един хубав юнски ден се роди първото сладко бебче, на което бях кърмачка — последната издънка на стария род Ърншоувци. Ние пластяхме сено в една далечна ливада. Девойката, която обикновено ни носеше закуската, пристигна цял час преди уреченото време. Тя тичаше през поляната и нагоре по пътеката и викаше името ми, докато тичаше.

— Ах, какво сладко бебче! — възкликна тя, дишайки тежко. — По-хубаво момченце не се е раждало досега! Но докторът казва, че госпожата ще си отиде. Той казва, че тя е била туберкулозна от месеци насам. Чух го да казва това на господин Хиндли; и сега, като няма какво да я задържа на тоя свят, тя ще умре още преди зимата. Трябва веднага да дойдеш в къщи. Ти ще го гледаш, Нели, ще го храниш с мляко и захар и ще се грижиш за него ден и нощ. Бих искала да съм на твое място, защото то ще бъде изцяло твое, когато госпожата си отиде.

— Толкова ли е зле? — запитах аз, като захвърлих греблото, и почнах да връзвам шапката си.

— Тъй ми се струва, макар че се държи — отвърна девойката, — а и приказва тъй, сякаш се надява да доживее и да го види израснал мъж. Полудяла е от радост, защото бебчето е толкова красиво. Ако бях на нейно място, сигурна съм, че нямаше да умра. Щеше да ми стане по-добре само като го гледам, каквото и да казва Кенет. Така ме беше яд на него! Баба Арчър взе детето и слезе долу, за да го покаже на господаря, който беше в хола. Лицето му тъкмо засия от радост, когато старият зъл прокобник излезе напред и рече: «Ърншоу, истинско щастие е, че жена ви можа да доживее да ви роди тоя син. Когато я доведохте, бях сигурен, че няма да можем да я задържим за дълго, а сега трябва да ви кажа, че зимата вероятно ще я довърши. Не се вълнувайте и не вземайте това много надълбоко. Нищо не може да се направи. Впрочем, къде ви беше акълът да вземете такова слабо девойче!»

— А какво му отвърна господарят? — запитах аз.

— Мисля, че изрече някаква ругатня, но не обърнах внимание, защото тъй ми се искаше да видя момченцето — и тя пак започна да го описва с възторжени думи.

Аз бях не по-малко възбудена от нея и нетърпеливо забързах към къщата, за да се възхитя на свой ред от него, макар че ми беше много мъчно за Хиндли. В сърцето му имаше място само за два идола — за жена му и за него самия. Лудееше и по двата и боготвореше първия, затова просто не можех да си представя как ще понесе загубата.

Когато пристигнахме в «Брулени хълмове», той стоеше пред главния вход. Запитах го на влизане как е бебето.

— Вече се кани да припка, Нел! — отвърна той с радостна усмивка.

— А господарката? — осмелих се да го запитам. — Докторът казва, че тя…

— По дяволите докторът! — прекъсна ме той и се изчерви. — Франсис се чувствува напълно добре. Всичко ще й мине до една неделя. Горе ли отиваш? Кажи й, че ще дойда, стига да обещае, че няма да приказва. Оставих я, защото не искаше да млъкне, а трябва да мълчи. Съобщи й, че господин Кенет е казал, че й трябва пълно спокойствие.

Предадох думите му на госпожа Ърншоу. Тя изглеждаше в променливо настроение и весело отвърна:

— Почти не съм продумала, Елен, а ето че на два пъти вече си отива и плаче на излизане. Хайде, кажи му — обещавам да не говоря, но това не значи, че ще се чувствувам обвързана да не се смея за негова сметка.

Нещастната жена! До преди седмица от смъртта й тая нейна веселост нито веднъж не я остави, а съпругът й продължаваше да твърди с упоритост, бих казала дори с настървение, че здравето й се подобрявало с всеки нов ден. Когато Кенет го предупреди, че лекарствата, които й предписва, са безпредметни в тоя стадий на болестта и че не иска да го вкарва в други разходи, като се грижи за нея, той отвърна:

— Зная, че няма смисъл. Тя се чувствува добре и вече не се нуждае от грижите ви. Никога не е боледувала от туберкулоза. Нейното беше треска, а тя попремина. Сега пулсът й е тъй бавен, както и моят, а бузите са също тъй хладни.

Той казваше същото и на жена си и тя сякаш му вярваше. Но една вечер, както се бе облегнала на рамото му и беше почнала да му разправя, че се чувствувала достатъчно добре, за да може да стане на другия ден, тя се разкашля, макар и твърде слабо. Той я взе в ръцете си, тя го прегърна през врата, цветът на лицето и се промени и тя умря.

Както бе предвидило момичето, детето Хертън остана изцяло на моите грижи. Колкото до господин Ърншоу, той бе доволен, стига детето да е здраво и да не плаче. Иначе се отчая напълно, защото мъката му беше такава, че тъгуваше, без да се оплаква. Нито плачеше, нито се молеше; само ругаеше и роптаеше — проклинаше и господ, и хората, отдавайки се на страшно разпуснат живот. Прислужниците не можаха дълго да понесат неговото тиранично и лошо държане. Джоузеф и аз бяхме единствените, които искахме да останем. Не ми даваше сърце да оставя детето, а при това, както знаете, една майка ни бе отгледала с него и затова бях по-склонна от чуждите хора да извинявам държането му. Джоузеф остана да тормози наемателите на земите и работниците, понеже неговото призвание е да бъде там, дето има доста злини за порицаване.

Разпуснатият живот на господаря и неговите лоши другари бяха «добър» пример за Катрин и Хийтклиф. Държането към последния би озверило и светец. А по това време наистина изглеждаше, че самият дявол се е вселил в душата на момчето. Истинско удоволствие му доставяше да гледа безвъзвратното падение на Хиндли, а дивата му навъсеност и жестокост все повече биеха на очи. Едва ли бих могла да ви опиша на какво беше заприличал нашият дом. Помощник-пасторът престана да идва и в края на краищата никой почтен човек не ни навестяваше, като изключим посещенията, които Едгар Линтон правеше на госпожица Кати. На петнадесет години тя беше царицата на цялата околност — нямаше равна на себе си и наистина стана високомерно и твърдоглаво същество. Признавам — не я обичах, след като премина детството й, и често я дразнех, като й натривах носа заради високомерното й държане, но тя никога не ме намрази. Тя проявяваше забележително постоянство в привързаността си към отдавнашни приятели — дори Хийтклиф неизменно продължаваше да се радва на благоволението й, а младият Линтон, въпреки превъзходството си, едва смогваше да й направи впечатление. Той беше покойният ми господар — ето и портретът му над камината. Окачен бе от едната страна, а тоя на жена му — от другата страна, само че нейния го махнаха, иначе щяхте да имате известна представа за нея. Виждате ли тоя?

Госпожа Дийн вдигна свещта и аз се взрях в едно лице с меки черти, приличащо удивително на младата жена в «Брулени хълмове», но по-замислено и с по-приятен израз. Портретът наистина бе хубав. Дългата руса коса падаше на леки къдри върху слепите очи; очите бяха големи и сериозни, снагата дори прекалено грациозна. Вече не се чудех защо Катрин Ърншоу е могла да забрави първия си приятел, увличайки се по човек като тоя от портрета. Чудно ми беше как той, с ум, достоен за външността си, е могъл да хареса оная Катрин Ърншоу, която си представях във въображението си.

— Много приятен портрет! — казах на икономката. — Прилича ли на него?

— Да — отвърна тя, — но той изглеждаше по-хубав, когато биваше възбуден. Това е обикновеният израз на лицето му. Общо взето, той беше твърде инертен.

И тъй, Катрин продължаваше да поддържа връзки с Линтоновци след оня петседмичен престой у тях. Понеже не желаеше да покаже рогата си в тяхно присъствие и беше достатъчно разумна, за да се свени да отвръща с грубост на неизменната вежливост, с която те се отнасяха към нея, тя неволно направи добро впечатление на старите Линтоновци с неподправената си сърдечност, спечели възторзите на Изабела, а също сърцето и душата на нейния брат — придобивки, които я ласкаеха още от самото начало, защото тя бе много амбициозна, и които я накараха да възприеме известна двойнственост в поведението си, без никакво намерение да лъже когото и да е. Тук, дето слушаше да наричат Хийтклиф с прозвището «простак и млад негодник» и «по-лош и от звяр», тя се пазеше да не се държи като него. Обаче тя не бе много склонна да се държи учтиво в къщи, дето щяха само да й се присмеят, нито пък да въздържа буйните си пориви, тъй като и без това нямаше кой да я похвали за това.

Господин Едгар рядко се осмеляваше да дойде на официално посещение в «Брулени хълмове». Той изпитваше ужас от реномето на Ърншоу и се боеше да се среща с него. Все пак винаги се стараехме да го посрещнем колкото се може по-учтиво. Сам господарят внимаваше да не го докачи с нещо, защото знаеше на какво се дължаха посещенията му; и ако не можеше да се държи любезно, гледаше да стои настрана. По-скоро съм склонна да мисля, че идването му в къщата не се нравеше на Катрин. Тя не се държеше престорено, не се преструваше на кокетка и очевидно не желаеше двамата й приятели изобщо да се срещат; защото, когато Хийтклиф се изказваше презрително за Линтон в присъствието на последния, тя не можеше дори и наполовина да се съгласи с него, както правеше в отсъствието на Едгар, а когато сам Едгар проявяваше отвращение и антипатия към Хийтклиф, тя не смееше да се отнася с безразличие към чувствата му, сякаш подценяването на постоянния другар в игрите едва ли имаше някакво значение за нея. Много пъти съм се смяла, когато се е намирала в небрано лозе, или пък на мъките й, които тя напразно се опитваше да скрива от мен, за да не й се присмивам. Това изглежда злонравно от моя страна, но тя бе тъй горда, че човек просто не можеше да съчувствува на мъките й, докато не я принудеше да бъде по-скромна. Накрая тя се реши да признае чувствата си и да ми се довери. Нямаше друг човек, когото би могла да избере за съветник.

Един следобед господин Хиндли излезе от къщата и ето че Хийтклиф реши да празнува по тоя случай. По това време, струва ми се, той бе вече на шестнадесет години и макар че не бе нито грозен, нито умствено недоразвит, с държането си и с външността си вече смогваше да буди отвращение, от което сега няма ни помен. На първо място по това време той бе успял да забрави почти всичко, което бе научил по-рано. Непрекъснатата непосилна работа от ранно утро до късна вечер бе убила у него и оная жажда за наука, която проявяваше преди, а също и любовта му към книгите и учението. Чувството му за превъзходство над другите, втълпено в него още в детските му години чрез благосклонното отношение на стария господин Ърншоу, се бе изпарило. Той се бори дълго време да бъде на една нога с Катрин в учението, но накрая се отказа, макар мълчаливо и дълбоко да страдаше от това. Отказа се изцяло и напълно и нищо не можеше да го убеди да стори нещо, за да отиде по-напред, когато разбра, че трябва, волю-неволю, да изостане от предишното си равнище. Тогава и външният му вид се влоши ведно с умственото му изоставане. Той свикна да ходи отпуснато и доби отблъскваща външност. Вродената му сдържаност се изроди в някаква свръхглупава и мрачна необщителност. Изглежда, изпитваше жестоко задоволство да буди отвращението на малцината си познати, вместо да печели одобрението им.

Катрин и той бяха неразделни другари през свободните си часове след усилната работа, но той вече не даваше словесен израз на привързаността си към Катрин и се отдръпваше със сърдита подозрителност пред нейните детински милувки, сякаш съзнаваше, че тя не може да изпитва удоволствие, като хаби милувките си по него. В този следобед, за който става дума, той влезе в къщата и изяви намерението си да не работи. Точно тогава аз помагах на госпожица Кати да се облече. Тя не можеше да знае, че ще му хрумне да не работи, и в увереността си, че ще бъде сама в къщата, бе успяла по някакъв начин да уведоми Едгар за отсъствието на брат си и сега се готвеше да го посрещне.

— Кати, заета ли си днес следобед? — запита я Хийтклиф. — Ще ходиш ли някъде?

— Не — отвърна тя. — Вали дъжд.

— Тогава защо си облякла тая копринена рокля? — продължи той. — Да не би да очакваш гости?

— Не зная дали ще дойде някой — смотолеви госпожицата, — но ти би трябвало да си на полето сега, Хийтклиф. Мина цял час, откакто обядвахме. Мислех, че си тръгнал вече.

— Хиндли не ни освобождава често от проклетото си присъствие — забеляза момчето. — Няма да работя повече днес. Ще стоя при тебе.

— Но Джоузеф ще му каже — загатна тя. — По-добре си иди.

— Джоузеф товари варовик на другия край на Пенистън Крег. Няма да свърши, преди да се стъмни, и няма нищо да узнае.

При тия думи той бавно се отправи към огъня и седна до камината. Катрин се замисли за момент със свити вежди. Тя намери за необходимо да го подготви за идването на неканени гости.

— Изабела и Едгар Линтон казваха, че може да дойдат днес следобед — рече тя след едноминутно мълчание. — Вали дъжд и затова не ги очаквам, но те все пак могат да дойдат, а дойдат ли, ти рискуваш да отнесеш една караница за нищо.

— Нареди на Елен да каже, че си заета, Кати — упорствуваше той. — Не ме изпъждай заради тези твои глупави и жалки приятели! Понякога ми иде да се оплача, че те… но няма да сторя това.

— Че те какво? — възкликна Катрин, гледайки го със загрижено лице. — Ах, Нели — сърдито добави тя и рязко дръпна главата си от ръцете ми, — съвсем ми развали къдриците при вчесването. Стига толкова! Хайде, остави ме на мира! Какво ти дава повод да се оплакваш, Хийтклиф?

— Нищо. Само погледни оня алманах на стената. — Той посочи към един сложен в рамка лист, който висеше на стената близо до прозореца, после продължи: — Кръстовете означават вечерите, които си прекарала с Линтоновци, а точките — вечерите, прекарани с мен. Виждаш, нали? Отбелязал съм всеки ден.

— Да. Много глупаво, сякаш много съм обръщала внимание на това! — отвърна Катрин със сърдит тон. — И какъв е смисълът на тази работа?

— Да докажа, че аз обръщам внимание на това — рече Хийтклиф.

— А нима трябва винаги да стоя с тебе? — запита го тя с растящо раздразнение. — Каква полза има от това? За какво изобщо говориш ти? Един ням или някое бебе би ме забавлявало повече, отколкото ти.

— Никога досега не си ми казвала, че приказвам малко или че не обичаш да ти правя компания, Кати — възкликна силно развълнуваният Хийтклиф.

— Що за компания е тази, когато хората не знаят нищо и не казват нищо? — промълви тя.

Нейният другар стана на крака, но не му остана време да доизясни чувствата си, защото конски копита отекнаха по настилката. Като почука леко, младият Линтон влезе със светнало от радост лице поради неочакваната покана, която бе получил. Катрин несъмнено забеляза разликата между двамата си приятели, докато единият излизаше, а другият влизаше. Контрастът бе като тоя, който виждаш, когато напускаш някоя безрадостна и хълмиста местност в каменовъглен район й навлизаш в красива и плодородна долина; а и гласът и поздравът му бяха също тъй противоположни на другия, както и самата му външност. Той говореше нежно и напевно и изговаряше думите също като вас — не тъй грубо, както говорим ние в тоя край — и по-меко.

— Да не би да идвам твърде рано? — рече той и хвърли поглед към мен. Бях започнала да избърсвам съдините и да нареждам едно-две чекмеджета на шкафа в другия край на хола.

— Не — отвърна Катрин. — Какво правите там, Нели? — Разтребвам, госпожице — отвърнах аз. Господин Хиндли ми бе казал винаги да се навъртам в случай, че Линтон реши да посети Катрин насаме. Тя застана зад мен и сърдито пошепна:

— По-скоро да се махаш оттук заедно с парцалите си. Когато има гости в къщи, слугите не почват да чистят и бършат прах в стаята, в която се намират посетителите.

— Много сгоден случай, тъй като господарят го няма — гласно отвърнах аз. — Той не обича да се занимавам с тия работи в негово присъствие. Сигурна съм, че господин Едгар ще ме извини.

— Не обичам да се занимаваш с тия работи в мое присъствие — повелително заяви младото момиче, без да даде възможност на гостенина си да продума. Тя не бе успяла да възвърне самообладанието си след малката разпра с Хийтклиф.

— Съжалявам, госпожице Катрин — рекох в отговор и усърдно продължих да гледам работата си.

Като мислеше, че Едгар не би могъл да я види, тя грабна кърпата за бърсане, после злобно и продължително ме ущипа по ръката. Казах вече, че не я обичах. Правеше ми удоволствие да накърнявам суетата и себелюбието й от време на време. При това тя ми бе причинила много силна болка. Затова бързо се изправих на крака и изпищях:

— Ах, госпожице, това не беше честно. Нямате право да ме щипете и аз няма да търпя това.

— Не те и докоснах, лъжла такава! — извика тя, а пръстите й просто я сърбяха да ме ущипе повторно и ушите й бяха почервенели от яд. Тя изобщо не можеше да скрива гнева си и лицето й винаги пламваше.

— А какво е това? — възразих аз и за да я оборя, посочих за доказателство едно несъмнено мораво място по ръката ми.

Тя тупна с крак, поколеба се за миг и после, подтиквана неудържимо от злия дух, който се беше загнездил в нея, ме удари по бузата — силен и палещ шамар, който напълни очите ми със сълзи.

— Катрин, мила Катрин! — намеси се Линтон, силно потресен от тая двойна проява на лъжливост и насилие от страна на неговия идол.

— Напусни стаята, Елен! — повтори тя, треперейки от главата до петите.

Малкият Хертън, който вървеше винаги по петите ми и в момента седеше близо до мен на пода, започна на свой ред да плаче, като видя сълзите ми, после измънка недоволството си от «лошата леля Кати», а това навлече гнева й върху неговата нещастна главичка. Тя го сграбчи за раменете и го раздруса тъй силно, че бедното дете просто посиня, а Едгар, съвсем без да мисли, я хвана за ръцете, за да освободи детето. В същия миг, когато едната й ръка се освободи, изпадналия в почуда млад човек получи такъв шамар от нея, че в никакъв случай не можеше да го вземе за шега. Той се отдръпна смаян. Грабнах Хертън и го занесох в кухнята, без да затварям вратата, защото горях от любопитство да видя как ще уредят възникналия спор. Пребледнял и с тръпнещи устни, оскърбеният посетител се запъти към мястото, дето бе оставил шапката си.

«Добре правиш! — казах на себе си. — Вземи поука и си върви! Бъди благодарен, че можа да видиш нещичко от истинския й нрав.»

— Къде отивате? — запита го Катрин, пристъпвайки към вратата.

Той се дръпна встрани и се опита да мине.

— Не трябва да си отивате! — енергично рече тя.

— Трябва да си вървя и ще си отида! — отвърна той тихо.

— Не! — упорствуваше тя и хвана дръжката. — Още не, Едгар Линтон. Седнете. Няма да ме оставите в това настроение. Ще страдам ужасно през цялата нощ, а не искам да страдам заради вас!

— Нима мога да остана, след като ме ударихте? — попита Линтон.

Катрин не продума.

— Накарахте ме да се боя и срамувам от вас — продължи той. — Няма вече да идвам тук.

Очите й започнаха да блестят, а клепачите й затрептяха.

— При това преднамерено казахте една неистина — добави той.

— Не! — извика тя, когато можа да проговори. — Нищо не направих преднамерено. Добре, вървете си, щом искате. Хайде, махайте се! А сега ще се наплача, та да ми призлее от плач.

Тя се строполи на колене до един стол и здравата се разплака. Едгар не се отказа от намерението си и тръгна, но се позабави, като излезе на двора. Реших да го окуража.

— Госпожицата е ужасно своенравна, господине — рекох му аз. — По-лоша е и от разглезено дете. Качете се на коня и си вървете, защото иначе нарочно ще й прилошее, само и само да ни нажали.

Тая мека душа погледна косо през прозореца. Имаше толкова сили да си върви, колкото и някоя котка, когато трябва да остави мишката недоубита или птичката изядена само наполовина. «Ех — помислих си, — този е безвъзвратно загубен! Обречен е и лети към прокобата си!» Точно така беше. Той рязко се извърна, побърза да влезе в къщата и затвори вратата след себе си, а когато и аз влязох след малко, за да им кажа, че Ърншоу се бе върнал съвсем пиян, готов да събори къщата с викове и ругатни (обикновеното му настроение в такова състояние), видях, че разпрата само ги бе сближила още повече; тя бе сломила външните прегради на младежката им боязън, улеснявайки ги да изоставят маската на приятелството и да се обяснят в любов.

Вестта за пристигането на господин Хиндли набързо отпрати Линтон към коня му, а Катрин — в стаята си. Отидох да скрия малкия Хертън, а също и да извадя сачмите и барута от ловната пушка на господаря, с която обичаше да играе, когато изпадаше в това налудничаво състояние, при смъртна опасност за всички, които го предизвикваха или пък привличаха вниманието му. Бях намислила да изпразня пушката, за да не би да направи по-голяма пакост, ако отиде дотам, че да гръмне с нея.“