Буря се надига

Глава 7Планът за Арад Доман

Буря иде — каза Нинив, загледана навън през прозореца.

— Да — отвърна Дайгиан от стола край камината, без да си прави труда да поглежда към прозореца. — Мисля, че май си права, скъпа. Заклевам се, имам чувството, че е облачно вече няколко недели!

— Една неделя само — каза Нинив и стисна дългата си черна плитка. — Точно от десет дни не съм видяла и едно късче чисто небе.

Дайгиан се намръщи. Беше от Бялата Аджа, приятно закръглена и сладка. Носеше камъче на челото си, както Нинив някога, макар че при нея беше подходящо бял лунен камък. Традицията явно имаше нещо общо с това, че беше кайриенска благородничка, както и четирите цветни ивици на роклята й.

— Десет дни, казваш? Сигурна ли си?

Нинив беше повече от сигурна. Обръщаше внимание на времето. Това бе едно от задълженията й като селска Премъдра. Сега беше Айез Седай, но това не означаваше, че е престанала да бъде това, което беше. Времето винаги си беше там, в онова кътче в ума й. Можеше да усети дъжда, слънцето или снега в шепота на вятъра.

Напоследък обаче това усещане изобщо не беше като шепот. По-скоро като далечни викове, които се усилваха. Или като вълни, разбиващи се една в друга, все още далече на север — но ставаше все по-трудно да ги пренебрегнеш.

— Е — каза Дайгиан, — сигурна съм, че това не е единственият случай в историята, когато е било облачно десет дни.

Нинив поклати глава и подръпна плитката си.

— Не е нормално. И тези облачни небеса не са бурята, за която говоря. Тя все още е далече, но идва. И ще е ужасна. По-лоша от всичко, което съм виждала. Много по-лоша.

— Добре де — заговори малко притеснено Дайгиан, — с бурята ще се оправяме, когато дойде. Ще седнеш ли все пак, за да можем да продължим?

Дайгиан беше изключително слаба в Силата. Белите изобщо бяха може би най-слабите Айез Седай, които Нинив познаваше. По традиция — негласна все още — това означаваше, че Нинив трябваше да бъде оставена да води нещата.

За съжаление положението на Нинив все още беше спорно. Егвийн я беше издигнала до шала с декрет, също както беше издигнала и Елейн: нито беше имало изпитание, нито Нинив се беше заклела над Клетвената палка. За повечето — дори за тези, които приемаха мястото на Егвийн като истинската Амирлин — тези пропуски превръщаха Нинив в нещо по-долно от Айез Седай. Не точно Посветена, но не и съвсем равна на Сестра.

Сестрите с Кацуан бяха особено лоши, тъй като все още не се бяха определили към Бялата кула ли са, или на страната на бунтовничките. А Сестрите, които се бяха заклели на Ранд, бяха още по-лоши. Повечето продължаваха да са верни на Бялата кула и не виждаха никакъв проблем в това, че подкрепят едновременно Елайда и Ранд. Нинив се чудеше какво ли си мисли Ранд, като позволява на Сестри да му се заклеват във вярност. Беше му обяснила грешката му при няколко повода — съвсем разумно, — но да се говори с Ранд напоследък беше все едно да говориш на камък. Само че по-безполезно и неописуемо по-дразнещо.

Дайгиан продължаваше да я чака да седне. Вместо да провокира борба на воли, Нинив го направи. Дайгиан още страдаше от загубата на Стражника си — Ибин, Аша’ман — по време на битката с Отстъпничката. Тогава Нинив бе изцяло погълната в осигуряването на неимоверно количество сайдар.

Все още помнеше чистата радост — възхитителната еуфория, мощ и пълното усещане за живот, — която я бе обгърнала при извличането на толкова много сила. Плашеше я. Радваше се, че тер-ангреалът, който бе използвала, за да се докосне до толкова сила, беше унищожен.

Но мъжкият тер-ангреал си оставаше непокътнат: ключ за достъп до мощен ша-ангреал. Доколкото Нинив знаеше, Ранд не беше успял да убеди Кацуан да му го върне. И толкова по-добре. Никое човешко същество, дори Прероденият Дракон, не биваше да прелива толкова много от Единствената сила. Нещата, които можеше да се изкуси да направи…

Беше казала на Ранд, че трябва да забрави за ключа за достъп. Все едно да говориш на камък. Голям, рижав, с желязно лице идиот — камък. Не, направо кютук! Нинив изръмжа ядосано и това накара Дайгиан да вдигне вежда. Жената много успешно сдържаше скръбта си, въпреки че Нинив — стаята й в имението беше до тази на Дайгиан — я чуваше как плаче сама нощем. Не беше леко да изгубиш Стражника си.

Лан…

Не, най-добре беше да не мисли за него в момента. Лан щеше да е добре. Само в края на пътя си от хиляди мили щеше да е в опасност. Там смяташе да се хвърли сам срещу Сянката, като самотна стрела, пусната срещу тухлен зид…

„Не! — помисли си тя. — Той няма да е сам. Ще се погрижа за това.“

— Е, добре — отрони Нинив и с усилие се съсредоточи. — Да продължим.

Не показваше уважение към Дайгиан. Просто й правеше услуга, като я отвличаше от скръбта. Така поне го беше обяснила Кореле. Срещата им определено не беше в полза на Нинив. Тя нямаше какво да доказва. Беше Айез Седай, все едно какво си мислеха или намекваха другите.

Всичко това беше само игра, за да помогне на Дайгиан. Толкова. Нищо повече.

— Ето го осемдесет и първия сплит — заяви Бялата.

Блясъкът на сайдар лумна около нея и тя преля, изпридаше много сложен сплит от Огън, Въздух и Дух. Сложен, но безполезен. Сплитът създаде във въздуха три горящи пръстена, които заблестяха с необичайна светлина, но какъв беше смисълът от това? Нинив вече знаеше как да прави огнени кълба и топки от светлина. Защо трябваше да си губи времето в учене на сплитове, които повтаряха онова, което вече знаеше, само че по много по-сложен начин? И защо всеки пръстен трябваше да е с малко по-различен цвят?

Нинив махна безразлично с ръка и повтори сплита съвсем точно.

— Честно, това ми изглежда най-безполезното от всичко досега! Какъв е смисълът им изобщо?

Дайгиан нацупи устни. Нищо не отвърна, но Нинив разбра, че според нея всичко това би трябвало да е много по-трудно за нея, отколкото беше всъщност. Най-сетне Бялата проговори:

— Не може да ти се каже много за изпитанието. Единственото, което мога да кажа, е, че трябва да повториш тези сплитове точно и да го правиш, докато си подложена на най-голямо разсейване. Когато му дойде времето, ще разбереш.

— Съмнявам се — изсумтя Нинив и повтори сплитовете още три пъти, докато говореше. — Защото — както мисля, че съм ти казала вече сто пъти — аз няма да минавам през изпитанието. Аз вече съм Айез Седай.

— Разбира се, че си, скъпа.

Нинив стисна зъби. Когато се беше обърнала към Кореле — уж от Аджата на самата Нинив, — тя бе отказала да я приеме за равна. Беше учтива, разбира се, нещо присъщо за Кореле, но намекът беше съвсем ясен. Дори беше проявила съчувствие. Съчувствие! Сякаш Нинив имаше нужда от съжалението й. Беше намекнала, че ако Нинив знае стоте сплита, които всяка Посветена учи за изпитанието си за Айез Седай, това може би ще помогне да получи признание.

Проблемът бе, че това поставяше Нинив в положение, в което се отнасяха с нея едва ли не пак като с ученичка. Тя наистина разбираше ползата да знае стоте сплита — твърде малко време беше прекарала в ученето им и буквално всяка Сестра знаеше това. Но това, че приемаше уроците, не означаваше, че признава, че се вижда като ученичка!

Посегна към плитката си, но бързо се спря. Видимото издаване на емоции бе друг фактор, който влияеше на отношението на другите Айез Седай към нея. Да имаше поне и тяхното лишено от възраст лице! Ба!

Следващият сплит на Дайгиан изпука във въздуха, а самият сплит отново се оказа ненужно сложен. Нинив го повтори почти без да се замисли и в същото време го запамети.

Дайгиан се загледа за миг в сплита с някак отчужден поглед.

— Какво има? — попита сприхаво Нинив.

— Мм? О, нищо. Просто… последния път, когато направих този сплит, беше, за да стресна… аз… все едно.

Ибин. Бившият й Стражник беше млад, най-много шестнайсетгодишен, и тя си го беше обичала много. Ибин и Дайгиан си бяха играли на разни игри по-скоро като момче и по-голямата му сестра, отколкото като Айез Седай и Стражник.

„Младеж само на шестнайсет — помисли Нинив. — Мъртъв. Трябваше ли Ранд да ги набира толкова млади?“

Лицето на Дайгиан се стегна. Владееше чувствата си много по-добре, отколкото Нинив щеше да се научи някога.

„Светлината дано да даде никога да не се окажа в нейното положение — помисли си тя. — Поне за още много, много години.“ Лан все още не й беше Стражник, но беше решила твърдо да го направи такъв колкото може по-скоро. Беше й съпруг в края на краищата. Още я беше яд, че Миреле държеше връзката.

— Бих могла да ти помогна, Дайгиан — заговори тя и сложи ръка на коляното на другата жена. — Ако опитам с Цяра, може би…

— Не — отсече Бялата.

— Но…

— Съмнявам се, че можеш да ми помогнеш.

— Всичко може да се Изцери — настоя Нинив упорито. — Дори и да не знаем все още как. Всичко освен смъртта.

— И какво ще направиш, скъпа? — попита Дайгиан и Нинив се зачуди дали нарочно отказва да я нарече по име, или е несъзнателно заради особените им отношения. Не можеше да използва „Чедо“ като с истинска Посветена, но да я нарече „Нинив“ щеше да е признание за равенство.

— Бих могла да направя нещо — каза Нинив. — Тази болка, която изпитваш, трябва да е резултат от връзката и следователно да има нещо общо с Единствената сила. Ако Силата ти причинява болка, значи Силата може и да отнеме болката.

— А защо трябва да го искам? — попита Дайгиан, отново се беше овладяла.

— Ами… ами, защото е болка. Боли.

— Трябва да боли — отвърна Дайгиан. — Ибин е мъртъв. Ти дали ще поискаш да забравиш болката си, ако изгубиш онзи свой тромав великан? Ще поискаш ли да се изрежат чувствата към него като някакво развалено парче месо от иначе доброто печено?

Нинив отвори уста да отвърне, но спря. Щеше ли да го стори? Не беше толкова просто — чувствата й към Лан бяха истински, а не заради връзката. Той беше мъжът й и тя го обичаше. Дайгиан беше привързана към Стражника си, но нейното беше обич на леля към любимия й племенник. Не беше същото.

Но все пак… щеше ли Нинив да поиска да махнат болката й? Затвори уста, осъзнала изведнъж справедливостта в думите на Дайгиан.

— Разбирам. Извинявай.

— Няма нищо, скъпа — отвърна Дайгиан. — Логиката на това понякога ми се струва проста, но се боя, че други не го разбират. Всъщност би могло да се твърди, че логиката тук зависи от момента и от индивида. Да ти покажа ли следващия сплит?

— Да, моля те — отвърна Нинив и се намръщи. Самата тя бе толкова могъща в Силата — най-могъщата от живите, — че рядко се замисляше за дарбата си. Също както някой много висок човек не обръща внимание колко са високи другите. Всички са по-ниски от него, тъй че различните им ръстове са без значение.

Какво ли беше да си като тази жена, която беше прекарала по-дълго като Посветена от всички други, откакто се помнеше Бялата кула? Жена, която с голяма мъка си беше спечелила шала, и то с ходатайство, както казваха мнозина? Дайгиан трябваше да показва почит към всички други Айез Седай. Ако две Сестри се срещнеха, Дайгиан винаги беше по-низшата. Ако се съберяха повече от две Сестри, Дайгиан им поднасяше чая. Пред по-могъщите от нея се очакваше да пълзи и раболепничи. Е, не чак това, Айез Седай беше все пак, но…

— Има нещо грешно в тази система, Дайгиан — отрони разсеяно Нинив.

— С изпитанието ли? Изглежда уместно да съществува някакъв вид изпит, който да определи стойността ти, а изпълнението на трудни сплитове под силен стрес според мен запълва тази нужда.

— Нямах предвид това — каза Нинив. — Имам предвид системата, която определя как да се отнасяме. Помежду си.

Дайгиан се изчерви. Не беше редно да се обсъжда силата на друга Сестра, по никакъв начин. Но пък Нинив изобщо не я биваше в съобразяването с очакванията на другите. Особено когато очакваха глупост.

— Ето те тебе — продължи Нинив. — Знаеш колкото всяка друга Айез Седай — знаеш повече от много други, бих се обзаложила, — а в момента, в който някоя Посветена, едва-що пусната се от полите на майка си, спечели шала, ти си длъжна да правиш каквото тя каже.

Дайгиан се изчерви още повече.

— Трябва да продължим.

Не беше редно. Нинив обаче изостави проблема. Беше нагазвала вече точно в тази яма, когато научи Родственичките да държат на себе си пред Айез Седай. Много скоро те вече се опълчваха и на Нинив, а намерението й не беше това. Не беше сигурна дали държи да постигне същия обрат и сред самите Айез Седай.

Опита се отново да се върне към урока, но усещането за предстояща буря непрекъснато привличаше погледа й към прозореца. Стаята бе на втория етаж и имаше добър изглед към лагера отвън. По чисто съвпадение успя да зърне Кацуан. Сивият й кок, нагизден с най-невинни на вид тер-ангреали, се набиваше на очи отдалече. Кацуан бързаше през двора, Кореле почти подтичваше до нея.

„Какво прави?“ — зачуди се Нинив. Изражението на Кацуан я изпълни с подозрение. Какво беше станало? Нещо с Ранд? Ако пак беше пострадал…

— Извини ме, Дайгиан — каза Нинив и стана. — Трябва бързо да проверя нещо.

Бялата се сепна.

— О! Е, ами добре, Нинив. Можем да продължим и друг път.

Едва когато Нинив излезе и забърза надолу по стълбите, осъзна, че Дайгиан всъщност я нарече по име. Усмихна се и тръгна през моравата.

В лагера имаше айилци. Само по себе си това не беше необичайно: около Ранд често имаше Деви, които действаха като охрана. Но тези айилци бяха мъже, облечени в мръснокафявия кадин-сор, и носеха къси копия. Мнозина носеха на главите си превръзки със символа на Ранд на тях.

Затова значи Кацуан се беше разбързала толкова. Щом вождовете на айилските кланове бяха дошли, то Ранд щеше да иска да се срещне с тях. Нинив закрачи през зелената морава — която изобщо не беше толкова зелена — запъхтяна. Ранд не я беше повикал. Може би не защото не беше поискал да я включи, а защото беше прекалено тъп, за да се сети. Прероден Дракон или не, този човек рядко се сещаше да сподели плановете си с други. Въпреки че след цялото това време като че ли трябваше да е разбрал колко е важно да потърсиш съвет от някой малко по-опитен. Колко пъти се беше оставял да го отвлекат, да го ранят или пленят заради неговата припряност!

Всички тези хора в лагера можеше и да му се кланят, да му се мазнят и угодничат, но Нинив знаеше, че той всъщност е просто един овчар от Емондово поле. Все още изпадаше в беда също като едно време, когато двамата с Матрим щурееха като момчета. Само дето, вместо да стряска момичетата, можеше да хвърли цели народи в хаос.

На отсрещния край на моравата — точно срещу къщата и близо до насипа — новодошлите айилци устройваха стана си. Подреждаха жълто-кафявите си шатри различно от салдейците: вместо в прави редици, предпочитаха да ги струпват на групички, по кланове и септи. Някои от хората на Башийр подвикваха за поздрав на минаващите айилци, но никой не им се притече на помощ. Айилците бяха докачлива пасмина, а макар Нинив да намираше салдейците за доста по-благоразумни от повечето хора, те все пак бяха Пограничници. Стълкновенията с айилци се бяха превърнали в начин на живот за тях през годините, а и самата Айилска война не беше чак толкова далече в миналото. Засега всички воюваха на една и съща страна, но не пречеше салдейците да са малко по-предпазливи, след като айилците бяха дошли с голяма чет.

Нинив се огледа за Ранд или някой познат айилец. Съмняваше се, че Авиенда ще е с групата. Тя трябваше да е в Кемлин с Елейн, да й помага да укрепят трона на Андор. Самата Нинив се чувстваше гузна, че ги беше оставила, но все някоя трябваше да помогне на Ранд да прочисти сайдин. Не беше нещо, което да го оставиш да свърши сам, нали?

Спря на границата между салдейците и новия айилски стан. Войници с пики в ръцете й кимаха почтително. Айилци в кафяво и зелено се плъзгаха през тревата плавно като вода. Жени в синьо и зелено носеха пране от потока до къщата на чифлика. Боровете потръпваха на вятъра. Лагерът вреше и кипеше като селската морава на Бел Тин. Къде беше отишла Кацуан?

Усети преливане на североизток. Усмихна се и закрачи решително натам, жълтата й пола зашумоля по тревата. Преливането щеше да е или от Айез Седай, или от Мъдра. Много скоро видя, разбира се, една по-голяма айилска шатра, вдигната в ъгъла на моравата. Закрачи право към нея, като погледът й — или реномето й може би — подканяха салдейските войници бързо да се отдръпват от пътя й. Девите, които пазеха входа, не се опитаха да я спрат.

Ранд стоеше вътре, облечен в черно и червено, и прелистваше карти върху една груба дървена маса; лявата му ръка бе извита зад гърба му. Башийр стоеше до него, кимаше замислено и оглеждаше една малка карта.

Щом Нинив влезе, Ранд вдигна глава. Кога бе започнал толкова много да прилича на Стражник, с този мигновен преценяващ поглед? С тези очи, които улавяха всяка заплаха, с напрегнатото тяло, сякаш очакващо всеки момент нападение? „Изобщо не трябваше да позволявам на онази жена да го отведе от Две реки — помисли си тя. — Виж какво му направи.“

Моментално се намръщи на глупостта си. Ако Ранд беше останал в Две реки, щеше да полудее и да ги унищожи всички — стига, разбира се, тролоците и Сенките на самите Отстъпници да не го направеха преди него. Ако Моарейн не беше дошла за Ранд, той вече щеше да е мъртъв. И с него щеше да си е отишла светлината и надеждата на света. Просто беше трудно да изостави старите си предразсъдъци.

— А, Нинив — каза Ранд, отпусна се и се върна към картите. Махна на Башийр да погледне една, след което отново се обърна към нея. — Канех се да пратя да те повикат. Руарк и Баел са тук.

Нинив повдигна вежда и скръсти ръце.

— О? — каза кисело. — Аз пък си помислих, че всички тия айилци в лагера означават, че сме нападнати от Шайдо.

Лицето му се изопна от тона й, а очите му станаха… опасни. Но после грейна отново и той тръсна глава. Нещо от стария Ранд — някогашното невинно овчарче — сякаш се върна.

— Стига де — каза той. — Радвам се, че дойде. Ще започнем веднага щом дойдат вождовете на клановете. Настоях да се погрижат хората им да се устроят, преди да започнем.

Махна й да седне. По пода имаше възглавнички. Айилците ги предпочитаха, а Ранд щеше да държи да се чувстват удобно. Нинив го изгледа накриво, изненадана колко са се изопнали нервите й. Беше си просто един тъп селянин, колкото и влиятелен да беше станал. Така де.

Но не можеше да се отърси от този поглед в очите му, от проблесналия гняв. Казваха, че короната на главата променяла много мъже към по-лошо. Тя възнамеряваше да се погрижи това да не се случи с Ранд ал-Тор, но към какво можеше да прибегне, ако той изведнъж решеше да заповяда да я затворят? Нямаше да го направи, нали? Не и Ранд.

„Семирага каза, че е луд — помисли Нинив. — Каза, че… чувал гласове от предишния си живот. Това ли става, когато кривне главата си все едно, че слуша неща, които никой друг не може да чуе?“

Нинив потръпна. Мин беше в шатрата, разбира се, седеше в ъгъла и четеше книга: „След Разрушението“. Гледаше страниците твърде съсредоточено. Слушала беше разговора между Ранд и Нинив, разбира се. Какво си мислеше тя за промените у него? Беше по-близо до него от всеки — толкова близо, че ако бяха в Емондово поле, Нинив така щеше да ги скастри тия двамата, че… Въпреки че не бяха в Емондово поле и тя вече не беше Премъдра, беше се погрижила Ранд да разбере за неодобрението й. Отговорът му беше прост:

— Ако се оженя за нея, смъртта ми ще й донесе още повече болка.

Поредната идиотщина, разбира се. Щом се каниш да се въвличаш в опасност, още по-наложително е да се ожениш. Очевидно. Нинив се настани на пода, оправи полите си и съзнателно не помисли за Лан. Него го чакаше толкова дълъг път и…

И тя щеше да се погрижи да й дадат връзката, преди да е стигнал до Погибелта. Просто за всеки случай.

Изведнъж се стресна. Кацуан. Кацуан я нямаше. Освен охраната в шатрата бяха само Ранд, Нинив, Мин и Башийр. Дали дъртата не кроеше нещо, което…

В този момент Кацуан влезе. Бе облечена в проста жълто-кафява рокля. Разчиташе да привлече внимание с присъствието си, не с облеклото, но косата й, разбира се, искреше от златните накити. Кореле влезе след нея.

Кацуан запреде преграда срещу подслушване и Ранд не възрази. Трябваше повече да държи на себе си — та тази жена насмалко да го е опитомила. Беше си направо притеснително колко много й позволяваше той. Като разпитването на Семирага например. Отстъпниците бяха прекалено силни и опасни, за да се отнасяш небрежно с тях. Семирага трябваше да я усмирят в мига, в който я бяха пленили… въпреки че мнението на Нинив в това отношение беше пряко свързано със собствения й опит, докато държеше Могедиен в плен.

Кореле й се усмихна. Тя като че ли имаше готова усмивка за всеки. Кацуан, както обикновено, я пренебрегна. Толкова по-добре. Нинив нямаше нужда от одобрението й. Кацуан си въобразяваше, че може да се разпорежда с всички само защото е по-стара от всяка друга Айез Седай. Е, Нинив знаеше със сигурност, че старостта няма много общо с мъдростта. Кен Буйе беше стар като ланска шума, но умът му беше колкото на врабче.

Много от другите Айез Седай в лагера и лагерни водачи се изсипаха в шатрата през следващите няколко минути. Може би Ранд наистина беше пратил викачи и щеше да повика и Нинив. Сред новодошлите беше и Мерайз с нейните Стражници, един от които бе Аша’ман — Джаар Наришма, със звънчетата, които подрънкваха в краищата на плитките му. Флин, Елза Пенфел и няколко от офицерите на Башийр също дойдоха. Ранд поглеждаше към входа всеки път, щом влезеше някой, напрегнат и подозрителен, но бързо се връщаше към картите. Да не би да развиваше параноя? Някои луди ставаха подозрителни към всички.

Най-сетне се появиха Руарк и Баел, с още няколко други айилци. Пристъпиха през входа на голямата шатра като дебнещи котараци. Необичайно, но с групата бяха и няколко Мъдри, Нинив ги усети още докато идваха. При айилците често пъти едно събитие се смяташе или за работа на вождовете на кланове, или за работа на Мъдрите — точно както ставаха нещата в Две реки със Селския съвет и Женския кръг. Ранд ли ги беше помолил всички да присъстват, или бяха решили да дойдат заедно по свои си причини?

Нинив беше сгрешила за Авиенда. Изненада се, като видя високата червенокоса жена щръкнала зад групата Мъдри. Защо бе напуснала Кемлин? И защо носеше този оръфан парцал?

Не получи възможност да зададе някакви въпроси на Авиенда, понеже Ранд кимна на Руарк и останалите, махна им да седнат и те насядаха. Самият той остана прав, с ръце зад гърба, здравата длан стиснала другата над чукана. Започна без предисловия.

— Кажете ми какво свършихте в Арад Доман — обърна се към Руарк. — Съгледвачите ми съобщават, че тази страна изобщо не е в мир.

Руарк прие чаша чай от Авиенда — значи все още я смятаха за чирачка — и се обърна към Ранд. Не отпи обаче.

— Много малко време имахме, Ранд ал-Тор.

— Не търся извинения, Руарк. Само резултати.

Това предизвика гняв на лицата на някои от айилците, а Девите при входа ядосано завъртяха пръсти в езика на жестовете.

Самият Руарк не показа гняв, но на Нинив й се стори, че ръката му стисна по-здраво чашката.

— Делил съм вода с теб, Ранд ал-Тор — рече той. — Не мислех, че ще ме повикаш тук, за да ми поднесеш обиди.

— Не са обиди, Руарк — отвърна Ранд. — Просто истини. Нямаме никакво време за губене.

— Никакво време ли, Ранд ал-Тор? — обади се Баел. Клановият вожд на Гошиен Айил беше много висок и сякаш се извисяваше дори когато бе седнал. — Ти остави много от нас в Андор без никаква друга работа, освен да лъскат копията и да плашат влагоземците! Сега ни пращаш в тази земя с невъзможни задачи, а няколко недели след това искаш резултати?

— Бяхте в Андор, за да помогнете на Елейн — каза Ранд.

— Тя нито искаше, нито й трябваше помощ — изсумтя Баел. — И беше права да откаже помощ. По-скоро бих пробягал през цялата Пустош само с един мях вода, отколкото да позволя друг да ми връчи водачеството на клана ми.

Лицето на Ранд отново помръкна, очите му загледаха буреносно и Нинив наново си спомни за халата, която назряваше на север.

— Тази земя е натрошена, Ранд ал-Тор — заговори Руарк с глас, по-спокоен от този на Баел. — Не е търсене на извинения да обясниш този факт и не е страхливост да си предпазлив с една трудна задача.

— Ние трябва да имаме мир тук — изръмжа Ранд. — Ако вие не можете да се справите…

— Момче — намеси се Кацуан. — Може би искаш да замълчиш малко и да помислиш. Колко пъти знаеш да са те проваляли айилците? Колко пъти ти си ги провалял, наранявал или обиждал?

Ранд затвори уста, а Нинив изскърца със зъби, че не беше заговорила тя. Освен това на Кацуан й бяха дали и стол — Нинив не си спомняше да я е виждала някога седнала на пода. Столът явно беше взет от имението. Беше направен от бели рога на елгилрим — протягаха се навън като разтворени длани — и имаше червена възглавничка. Авиенда подаде на Кацуан чашка чай и тя отпи предпазливо.

С явно усилие Ранд овладя нервите си.

— Извинявам се, Руарк, Баел. Просто беше… изморително няколко месеца.

— Нямаш тох — каза Руарк. — Но седни, моля те. Да споделим сянка и да поговорим вежливо.

Ранд въздъхна, кимна и се настани на пода пред двамата. Мъдрите — Амис, Мелайне и Баир — не изглеждаха склонни да вземат участие в обсъждането. Бяха наблюдателки, също като Нинив.

— Ние трябва да имаме мир в Арад Доман, приятели — каза Ранд и разгъна една карта между тримата върху чергата на шатрата.

— Добрайн Таборвин се справи добре с Бандар Еваан — каза Баел и поклати глава, — но Руарк беше прав, като нарече тази земя натрошена. Тя е като порцелан на Морския народ, пуснат от върха на висока планина. Ти ни каза да открием кой командва там и да видим дали можем да възстановим реда. Е, доколкото можем да кажем, никой не командва. Всеки град е оставен да се оправя сам.

— А Съветът на търговците? — попита Башийр, след като седна при тях, подръпна мустака си и огледа картата. — Съгледвачите ми казват, че те все още държат някаква власт.

— В градовете, където управляват, е така — отвърна Руарк. — Но влиянието им е слабо. В столицата е останал само един член все още, жена, и няма голяма власт там. Спряхме битките по улиците, но с големи усилия. — Руарк поклати глава. — Това става, когато се опитваш да владееш повече земи от твърдини и клан. Без своя крал тези доманци не знаят кой управлява.

— Къде е той? — попита Ранд.

— Никой не знае, Ранд ал-Тор. Изчезнал е. Според някои преди месеци, според други — преди години.

— Грендал може би го държи — прошепна Ранд, оглеждаше съсредоточено картата. — Ако е тук. Да, мисля, че вероятно е тук. Но къде? Няма да е в кралския дворец, не е в нейния стил, избрала е някое място, което да е нейно, място, където може да изложи трофеите си. Място, което само по себе си е трофей, но не и място, за което да се сети веднага човек. Да, знам. Прави сте. Така се скри тя преди…

Каква фамилиарност! Нинив потръпна. Авиенда коленичи до нея с чашка чай. Нинив я взе, срещна погледа й и й зашепна въпрос. Авиенда само бързо поклати глава. По-късно, като че ли говореше изражението й. После се отдръпна в дъното на шатрата, а след това смръщи лице, смъкна проскубания си парцал и започна да дърпа нишките една по една. Какъв беше смисълът от това?

— Кацуан — попита Ранд високо. — Какво знаеш за Съвета на търговците?

— Те са предимно жени — отвърна Кацуан. — И доста умни жени при това. Но са егоистична пасмина. Тяхно задължение е да избират краля и след изчезването на Алсалам е трябвало да го заменят с друг. Твърде много от тях виждат изгодна възможност в ситуацията и това им пречи да стигнат до разбирателство. Мога да допусна, че са се разделили при този хаос, за да осигурят властта в родните си градове, като се борят за постове и съюзи, докато всяка от тях предлага свой кандидат за крал на другите.

— А тази доманска армия, която воюва със сеанчанците? — попита Ранд. — Това тяхно дело ли е?

— Не знам нищо за това.

— Говориш за Родел Итуралд — каза Руарк.

— Да.

— Той се сражава добре преди двайсет години — каза Руарк и потърка четвъртитата си брадичка. — Един от тия, дето наричате Велики капитани. Ще ми се да танцувам копията с него.

— Няма да ги танцуваш — сряза го Ранд. — Не и докато аз съм жив поне. Ще умиротворим тази страна.

— И очакваш да направим това без бой ли? — попита Баел. — Този Родел Итуралд, както ни съобщават, се бие като пясъчна буря срещу сеанчанците, привлича гнева им по-добре дори от самия теб, Ранд ал-Тор. Няма да спи, докато завладяваш отечеството му.

— Пак повтарям — каза Ранд. — Не сме тук, за да завладяваме.

Руарк въздъхна.

— Тогава защо пращаш нас, Ранд ал-Тор? Защо не пратиш своите Айез Седай? Те разбират от влагоземци. Тази страна е като цяло кралство от деца, а ние сме твърде малко възрастни, за да ги накараме да кротуват. Особено ако ни забраняваш да ги пердашим.

— Можете да се биете, но само когато се наложи — каза Ранд. — Руарк, това вече е извън възможностите на Айез Седай да го оправят. Вие обаче можете да го направите. Хората са наплашени от айилците и ще правят каквото им кажете. Ако можем да спрем войната със сеанчанците, може би тази Щерка на Деветте луни ще разбере, че съм сериозен в желанието си за мир. Тогава може би ще се съгласи да се срещне с мен.

— Защо не го направим като предишния път? — попита Баел. — Завладяваме страната за самия теб?

Башийр кимна и погледна Ранд.

— Няма да се получи този път — отвърна Ранд. — Една война тук ще отнеме твърде много ресурси. Споменахте за Итуралд — той задържа сеанчанците с буквално никакво продоволствие и малко хора. Държите ли да влезем в сблъсък с толкова находчив човек?

Колко замислен изглеждаше Башийр, сякаш наистина мислеше да се сблъска с този Итуралд. Мъже! Всичките са едни и същи. Предложи им предизвикателство и стават любопитни, нищо, че предизвикателството най-вероятно най-накрая ще ги наниже на пика.

— Малко живи мъже има като Родел Итуралд — каза Башийр. — Би могъл да е от голяма полза на каузата ни, несъмнено. Винаги съм се чудил дали бих могъл да го надвия.

— Не — повтори Ранд, загледан в картата. Доколкото Нинив можеше да види, на нея бяха изобразени войски, оградени с кратки бележки. Айилците представляваха организирана гмеж от надраскани с въглен знаци по високите части на Арад Доман. Силите на Итуралд бяха дълбоко в равнината Алмот, в боеве със сеанчанците. Средата на Арад Доман беше море от хаотични бележки, вероятно личните сили на разни благородници.

— Руарк, Баел — каза Ранд. — Искам да похитите членовете на Съвета на търговците.

В шатрата се възцари тишина.

— Сигурен ли си, че е разумно, момче? — най-сетне попита Кацуан.

— Те са застрашени от Отстъпницата — каза Ранд и почука небрежно с пръсти по картата. — Ако Грендал наистина държи Алсалам, то освобождаването му няма да ни свърши работа. Толкова ще е под нейната Принуда, че едва ли ще има ум и колкото на дете. Тя не деликатничи. Трябва ни Съветът на търговците, за да избере нов крал. Това е единственият начин да вкараме това кралство в мир и ред.

Башийр кимна, но каза:

— Дръзко е.

— Ние не сме похитители — каза Баел намръщено.

— Вие сте това, което аз кажа, че сте — отвърна спокойно Ранд.

— Но ние все пак сме свободни хора, Ранд ал-Тор — каза Руарк.

— Аз ще променя айилците по пътя си — каза Ранд и тръсна глава. — Не знам какво ще бъдете, когато свърши всичко това, но не може да останете това, което сте. Ще ви накарам да поемете тази задача. От всички, които ме следват, на вас се доверявам най-много. Ако ще ходим да приберем членовете на Съвета, без да хвърляме тази страна в нова война, ще ми е нужна вашата хитрост и ловкост. Можете да проникнете в палатите и именията им, както проникнахте в Тийрския камък.

Руарк и Баел се спогледаха намръщени.

— След като заловите Съвета на търговците — продължи Ранд, явно без да се притеснява от тревогите им, — вкарвате айилците в градовете, където тези търговци са управлявали. Ще се погрижите тези градове да не се разпаднат. Възстановявате реда, както го направихте в Бандар Еваан. Оттам започвате да излавяте разбойниците и да налагате закона. От Морския народ скоро ще започне да пристига продоволствие. Първо завземате градовете по крайбрежието, след това се придвижвате навътре в сушата. До месец доманците би трябвало да започнат да се стичат към вас, вместо да бягат от вас. Осигурете им безопасност и храна и редът ще се възстанови сам.

Изненадващо разумен план. Ранд наистина имаше умна глава, като за мъж. Много добро имаше в него, може би душа на водач, стига да можеше да владее нервите си.

Руарк продължаваше да търка брадичката си.

— Би помогнало, ако разполагаме с някои от твоите салдейци, Даврам Башийр. Влагоземците не обичат да се подчиняват на айилци. Ако могат да се престорят, че ги командват влагоземци, ще е по-вероятно да дойдат при нас.

Башийр се изсмя.

— И също така ще станем добри мишени. Веднага щом пленим някои от Съвета, останалите със сигурност ще пратят убийци!

Руарк се засмя, сякаш това бе страхотна шега. Айилското чувство за хумор бе наистина доста странно.

— Ще те опазим жив, Даврам Башийр. Ако не, ще те натъпчем със слама, ще те вържем на коня ти и от теб ще стане наистина страхотна мишена за стрелите им.

Баел се изсмя гръмко, а Девите при входа отново подхванаха говоренето с ръце.

Башийр се изкиска, въпреки че и той май не разбра много хумора, после попита Ранд:

— Сигурен ли си, че искаш да направим това?

Ранд кимна.

— Отдели част от силите си и ги прати с айилците, както иска Руарк.

— А Итуралд? — попита Башийр и отново погледна картата. — Няма да има мир задълго, щом разбере, че сме завзели отечеството му.

Ранд потупа картата и заяви:

— Аз ще се оправя с него лично.