Глава 6Когато се топи желязото

Родел Итуралд беше виждал много битки през живота си. Някои неща винаги бяха едни и същи. Мъртъвци, лежащи на купища, захвърлени като дрипи. Гарвани, нетърпеливи да започнат своя пир. Стонове, викове, ридания и ропот от онези, които не са извадили достатъчно късмет да издъхнат бързо.

Всяко бойно поле също тъй имаше своя собствен отпечатък. Човек можеше да разчете една битка като следа от мимолетна игра. Трупове, налягали в смущаващо прави редици, издаваха пехотинска атака, спряна със залпове стрели. Разпръснати и стъпкани тела бяха резултатът от съкрушена от тежката конница пехота. Тази битка свидетелстваше за голям брой сеанчанци, разбити пред стените на Дарлуна, където се бяха сражавали отчаяно. Премазани в каменните зидове. Един участък от стената беше напълно разбит — там някои дамане се бяха опитали да се спасят, като пробият в града. Боевете по улиците и между домовете щяха да дадат предимство на сеанчанците. Не бяха успели навреме обаче.

Итуралд подкара дорестия си кон през бъркотията. Една битка винаги беше бъркотия. Единствените подредени битки бяха описаните в историческите книги. Те бяха почистени и излъскани с изрядния почерк на търсещите краткостта учени. „Агресорът спечели, петдесет и три хиляди убити“ или „Защитникът устоя, двайсет хиляди паднали“.

Какво щеше да се напише за тази битка? Щеше да зависи от това кой го пише. Щяха да пропуснат кръвта, превърнала пръстта в кал. Телата — съсечени, пронизани, осакатени. Земята, раздрана на ивици от разгневените дамане. Може би щяха да помнят числата — те като че ли бяха най-важни за писачите. Половината от стоте хиляди на Итуралд мъртви. На всяко друго бойно поле петдесет хиляди жертви щяха да го засрамят и разгневят. Но тук се беше противопоставил на сила три пъти по-голяма от неговата, и с дамане отгоре на това.

Продължи след младия вестоносец, който го беше довел, момче на около дванайсет години, облечено в сеанчанска униформа в червено и зелено. Минаха покрай паднало знаме, върхът на скършения прът бе забит в калта. Гербът беше слънце, пресечено от шест чайки. Итуралд обичаше да знае Домовете и имената на хората, с които се сражаваше, но с тези чужди сеанчанци нямаше как да се разбере.

Хвърляните от гаснещото слънце сенки бяха нашарили полето. Скоро покровът на тъмнината щеше да загърне телата и оцелелите щяха да могат за малко да се престорят, че степта е гроб за техните приятели. И за хората, които техните приятели бяха убили. Заобиколи малко хълмче и стигна до разпръсната група паднали воини от сеанчанския елит. Повечето носеха прословутите насекомоподобни шлемове. Огънати, разбити или очукани. Мъртви очи гледаха безизразно изпод забралата.

Сеанчанският генерал беше жив. Шлемът му беше свален, на устните му имаше кръв. Беше се подпрял на голям, покрит с мъх балван, все едно чакаше да му донесат ядене. Образът, разбира се, се помрачаваше от безжизнените му крака и прекършеното копие, пронизало го в корема.

Итуралд слезе от коня. Като повечето от хората си, беше облечен в дрехи на ратай — прости кафяви панталони и палто, заети от мъжа, който бе взел неговата униформа като част от капана.

Почувства се неловко, че е без униформа. Мъж като генерал Туран не заслужаваше да види в сетния си час войник в селяшки дрехи. Итуралд махна на вестоносеца да се задържи назад, за да не чува, и се приближи до сеанчанеца.

— Ти си значи — отрони с провлечения сеанчански говор Туран и вдигна очи към Итуралд. Беше як мъж, набит, с остър нос. Късо подстриганата му черна коса беше обръсната на два пръста ширина нагоре по слепоочията. Шлемът му с трите пера лежеше до него на земята. Посегна с разтреперана ръка в черна метална ръкавица и отри кръвта от ъгълчето на устата си.

— Аз съм — отвърна Итуралд.

— В Тарабон те наричат „велик капитан“.

— Така е.

— Заслужено е — каза Туран и се закашля. — Как го направи? Нашите съгледвачи… — Кашлицата го задави.

— Ракен — каза Итуралд, след като кашлицата заглъхна, и седна на земята до противника си. Слънцето вече беше тънка резка на запад. — Вашите съгледвачи виждат от въздуха, а истината лесно се скрива от разстояние.

— Армията зад нас?

— Жени и младоци, повечето — отвърна Итуралд. — И доста селяни, също. Облечени в униформите на моите войници тук.

— А ако се бяхме обърнали да нападнем?

— Нямаше да го направите. Вашите ракен ви казаха, че отстъпвате по численост. По-добре да подгоните по-малката сила пред вас. Още по-добре да тръгнете към града, за който съгледвачите ви казват, че е почти без защита, дори това да означава да подкарате хората си в изтощителен марш.

Туран закашля отново и кимна.

— Да. Но градът беше празен. Как вкара войска в него?

— Съгледвачите във въздуха — отвърна Итуралд — Не могат да видят вътре в сградите.

— Заповядал си на войниците си да се крият толкова дълго?

— Да. На смени, за да може малка част от тях всеки ден да работи на нивите.

Туран поклати глава невярващо, после каза:

— Разбираш какво си направил. — В гласа му нямаше и намек за заплаха. Всъщност имаше нещо като възхищение. — Върховна лейди Сурот никога няма да приеме този провал. Тя ще трябва вече да те разбие, поне за да опази достойнството си.

— Знам — каза Итуралд и се изправи. — Но не мога да ви изтласкам, като ви атакувам в укрепленията ви. Трябваше вие да дойдете при мен.

— Не разбираш колко сме много… — почна Туран. — Това, което ти унищожи днес, беше само полъх в сравнение с бурята, която вдигна. Достатъчно мои хора се спасиха днес, за да разкажат за хитростите ти. Те няма да подействат повече.

Беше прав. Сеанчанците се учеха бързо. Итуралд беше принуден да прекрати набезите си в Тарабон заради бързата им реакция.

— Знаеш, че не можеш да ни надвиеш — промълви Туран. — Виждам го в очите ти, велики капитане.

Итуралд кимна.

— Защо тогава? — попита Туран.

— Защо враните летят? — на свой ред попита Итуралд.

Туран закашля немощно.

Итуралд наистина знаеше, че не може да спечели войната срещу сеанчанците. Странно, всяка негова победа го правеше все по-убеден в неизбежното му поражение. Сеанчанците бяха умни, добре снаряжени и много дисциплинирани. Нещо повече — бяха упорити.

Самият Туран трябваше да е разбрал, че е обречен, още в мига, в който портите се бяха отворили. Но не се беше предал. Беше се сражавал докрай. Туран разбираше, че понякога поражението не си струва цената. Беше приел смъртта, но един войник може да претърпи и много по-лош край. Да предадеш отечеството си на нашественици… е, Итуралд не можеше да направи това. Дори да не беше възможно да спечели борбата.

Правеше това, което трябваше да се прави, когато трябваше да се прави. А точно сега Арад Доман трябваше да се бори. Щяха да загубят, но децата им винаги щяха да знаят, че бащите им не са се предали. Тази съпротива щеше да е важна след сто години, когато дойдеше въстание. Ако дойдеше.

Итуралд се изправи, готов да се върне при чакащите го войници.

Туран посегна към меча си. Итуралд се поколеба.

— Ще го направиш ли? — попита Туран.

Итуралд кимна и извади меча си от ножницата.

— За мен беше чест — промълви Туран и затвори очи. Миг след това мечът на Итуралд — белязан със знака на чаплата — отнесе главата му. Мечът на самия Туран също носеше чапла, едва видима на полуиздърпаното острие. Жалко, че двамата не бяха успели да ги кръстосат… макар че в известен смисъл през последните няколко недели бяха правили точно това, в друг мащаб.

Итуралд почисти меча си и го хлъзна в ножницата. Измъкна меча на Туран и го заби в земята до падналия генерал. След това се метна на коня си, кимна на вестоносеца и пое обратно през загърнатото в сенки поле от трупове.

Гарваните бяха започнали пира си.



— Опитах се да прелъстя някои от слугите и дворцовите стражи — каза тихо Леане, седеше до решетките на килията си. — Но е трудно. — Усмихна се на Егвийн, която седеше на столче пред килията. — Някак не се чувствам особено изкусителна напоследък.

Егвийн отвърна с кисела усмивка. Разбираше я. Леане носеше същата рокля, с която я бяха пленили, и не я беше прала оттогава. Всяка трета сутрин я сваляше и я почистваше в умивалника със сутрешното ведро вода — след като се измиеше с влажен парцал. Но без сапун не можеше да направи нищо повече. Сплиташе косата си, за да изглежда малко по-спретнато, но нищо не можеше да направи с изпочупените си и изгризани нокти.

Леане въздъхна, замислена за дългите сутрини, през които трябваше да стои в ъгъла на килията, съвсем гола, докато чакаше роклята и долната й риза да изсъхнат. Това, че беше доманка, още не означаваше, че обича да се показва без нищо по себе си. Правилното съблазняване изискваше умение и деликатност. Голотата нямаше нужда и от двете.

Килията й изобщо не беше лоша като за килия — имаше си легло, храна, вода и нощно гърне, което се сменяше ежедневно. Но никога не я пускаха навън и винаги я пазеха две Сестри, които я държаха заслонена. Единствената, която я посещаваше — освен онези, които се опитваха да изтръгнат сведения, свързани с Пътуването, — беше Егвийн.

Амирлин замислено седеше на столчето си. Да, тя беше Амирлин. Невъзможно беше да мисли другояче за нея. Как можеше едно толкова младо дете да се е научило толкова бързо? Този изправен гръб, това съсредоточено изражение. Самообладанието не говори толкова за силата, която имаш, колкото за силата, която внушаваш, че имаш. Същото като да се оправяш с мъжете всъщност.

— Ти… научи ли нещо? — попита Леане. — Какво се канят да правят с мен?

Егвийн поклати глава. Две Жълти сестри седяха на близката пейка и си бъбреха, осветени от лампа на масата до тях. Леане не беше отговорила на нито един от въпросите, които й задаваха, а законът на Кулата беше много изричен за разпитването на Сестри. Не можеха да я наранят, особено с помощта на Силата. Но можеха да я оставят да изгние.

— Благодаря, че идваш да ме видиш в тези вечери — каза Леане, посегна през решетките и хвана ръката на Егвийн. — Вярвам, че дължа на теб това, че съм опазила разума си.

— За мен е удоволствие — отвърна Егвийн, макар очите й да издаваха изтощението, която несъмнено изпитваше. Някои от Сестрите, които посещаваха Леане, споменаваха за боя, който Егвийн понася като „наказания“ за неподчинението си. Странно как една новачка, която трябваше да бъде обучавана, можеше да бъде бита, но затворничка, подложена на разпит, не можеше. И въпреки болката Егвийн идваше да посети Леане в килията й буквално всяка вечер.

Ще се погрижа да бъдеш освободена, Леане — обеща Егвийн и стисна пръстите й. — Тиранията на Елайда не може да издържи дълго. Убедена съм, че няма да е задълго.

Леане кимна, пусна ръката й и изправи гръб. Егвийн се хвана за решетките и се надигна на крака, като съвсем леко потръпна. Кимна й за довиждане, после се намръщи.

— Какво има? — попита Леане.

Егвийн отдръпна ръце от решетките и погледна дланите си. Като че ли бяха зацапани с някакво лепкаво като восък вещество. Намръщена, Леане погледна решетките и се стъписа, като видя отпечатъците от пръстите на Егвийн по желязото.

— Какво, в името на Светлината… — възкликна изумено и пипна с пръст една пречка. Тя се огъна под пръста й като горещ восък.

Изведнъж камъните под стъпалата й се раздвижиха и тя усети, че затъва. Извика. Бучки стопен восък закапаха от тавана и се разплискаха по лицето й. Не бяха горещи, но някак си бяха втечнени. И бяха с цвета на камъка!

Ахна, обзета от паника, и започна да залита и да се хлъзга, стъпалата й затъваха все по-дълбоко в станалия изведнъж много хлъзгав под. Една ръка улови нейната. Тя погледна нагоре и видя сграбчилата я Егвийн. Решетките се стапяха пред очите й, желязото се огъваше и се втечняваше.

— Помощ! — изпищя Егвийн към Жълтите. — Да ви изгори дано! Стига сте зяпали!

Леане зашари отчаяно с ръце да се хване за нещо, опита се да се издърпа нагоре по решетките към Егвийн. Докопа се само до восък. Една от железните пръчки се изтръгна в ръката й и потече между пръстите й, подът около нея се изкриви и я засмука надолу.

А след това нишки Въздух я сграбчиха и я дръпнаха рязко нагоре. Стаята пред очите й подскочи, щом тя излетя към Егвийн и я събори по гръб. Двете Жълти — белокосата Мусарин и ниската Геларна — скочиха на крака и сиянието на сайдар ги обкръжи. Мусарин извика за помощ; бе зяпнала невярващо разтапящата се килия.

Леане се надигна. Роклята и краката й бяха оплескани със странния восък. Отстъпи от килията. Подът в коридора беше твърд. Светлина, как й се искаше самата тя да може да прегърне Извора! Но стомахът й беше пълен с отвара от вилняк, да не говорим за щита.

Егвийн също стана. Лампата на масата примигваше. Всички бяха зяпнали килията. Топенето беше спряло, решетките бяха скъсани, горните пречки бяха замръзнали с капки стомана по краищата, долните — огънати навътре. Подът на килията беше огънат, като фуния. По камъните личаха дири от пръсти, където Леане беше драскала по тях.

Бяха минали само няколко секунди. Какво трябваше да направят? Да побягнат? Щеше ли и останалата част от коридора да се стопи?

Егвийн пристъпи напред и подритна една пречка. Желязото не помръдна. Леане също направи крачка напред и роклята й изпращя, посипаха се късчета камъни, като хоросан. Тя се пресегна, забърса с пръсти полата и усети по нея грапава като камък повърхност вместо восък.

— Такива явления стават все по-чести — каза спокойно Егвийн и извърна поглед към двете Жълти. — Тъмният става все по-силен. Последната битка приближава. Какво прави вашата Амирлин по въпроса?

Високата застаряваща Мусарин изглеждаше дълбоко обезпокоена. Взела пример от Егвийн, Леане се постара да възвърне самообладанието си и пристъпи до Амирлин; от роклята й се посипаха каменни късчета.

— Хм — измърмори Мусарин. — Трябва вече да се връщаш в стаята си, новачко. А ти… — Тя погледна Леане, след това пак килията. — Ще… трябва да те преместим другаде.

— И да ми донесете нова рокля — каза Леане и скръсти ръце.

Очите на Мусарин пробягаха към Егвийн.

— Хайде, върви. Това вече не е твоя работа, дете. Ние ще се погрижим за затворничката.

Егвийн стисна зъби, после се обърна към Леане.

— Бъди силна.

И забърза по коридора.



Изтощена, разтревожена от огъващия камък мехур на злото, Егвийн крачеше към крилото на Кулата с жилищата на новачките. Какво още бе нужно, за да убеди тези глупави жени, че няма време за губене в дребни свади?!

Часът бе късен и по коридорите минаваха малко жени. И нито една новачка, разбира се. Егвийн подмина няколко слугини, забързани по късните си нощни задачи, обутите им в чехли крака стъпваха тихо по подовите плочки. Тези сектори на Кулата бяха достатъчно обитавани, за да има светилници по стените. Стотици лъскави плочки отразяваха примигващите бледооранжеви пламъци — като очи, които следяха стъпките й.

Трудно й беше да проумее, че тази спокойна вечер се бе превърнала в капан, който едва не бе убил Леане. Щом и на самата земна твърд не можеше да се довери човек, на какво можеше тогава? Егвийн само поклати глава, твърде уморена и пребита, за да може да мисли в момента за решения. Едва забеляза, когато плочките по пода от сиви станаха тъмнокафяви. Просто продължи напред в крилото на Кулата, като отброяваше вратите, които подминаваше. Нейната беше седемнайсетата…

Замръзна и изгледа намръщено две Кафяви сестри: Менадрин, салдейка, и Негаин. Двете си шепнеха нещо и се навъсиха, когато я видяха. Егвийн ги подмина. Защо трябваше да са тук, в жилищния отсек на новачките?

Но почакай. Жилищата на новачките нямаха кафяви подови плочки. Този сектор трябваше да е с невзрачно сиви плочки. А вратите по коридора бяха прекалено нарядко. Това изобщо не приличаше на отсека на новачките! Нима толкова се беше уморила, че беше тръгнала в погрешна посока?

Върна се и отново мина покрай двете Кафяви сестри. Стигна до един прозорец и погледна навън. Белият правоъгълник на крилото на Кулата се изпъна пред нея точно както трябваше. Не се беше объркала.

Озадачена, тя отново погледна по коридора. Менадрин беше скръстила ръце и я гледаше с тъмните си очи. Негаин, висока и източена, закрачи към Егвийн.

— Каква работа имаш тук по това време на нощта, дете? — попита строго. — Някоя Сестра ли те изпрати? Трябва да си в стаята си и да спиш.

Без да каже и дума, Егвийн посочи през прозореца. Негаин се намръщи и надникна навън. Замръзна и ахна. Погледна през рамо към коридора, после отново навън, сякаш не можеше да повярва къде се намира.

След минути из цялата Кула цареше суматоха. Егвийн, забравена, стоеше в пълния със сънени новачки коридор, а Сестрите спореха и се мъчеха да решат какво да правят. Изглежда, две секции на Кулата бяха разменили местата си и потъналите в нощна дрямка Кафяви сестри бяха преместени от секторите си на горните нива долу в крилото. Стаите на новачките — непокътнати — се бяха озовали в доскорошния сектор на Кафявата Аджа. Никой не помнеше някакво движение или вибрации при разместването. Една редица подови плочки беше разцепена точно по средата и след това слята с плочки от другия сектор.

„Става все по-лошо и по-лошо“, помисли Егвийн, щом Кафявите сестри решиха — временно, — че ще трябва да приемат размяната. Нямаше как да преместят Сестри в стаи с големина за новачки.

С това Кафявите щяха да са разделени, половината в крилото и другата половина — на старото им място, с група новачки помежду им. Раздвоение, което много точно отразяваше по-малко видимите разделения, които преживяваха Аджите.

Накрая пратиха новачките да спят. Егвийн въздъхна — трябваше да се изтътри нагоре по много стълбища, преди да стигне до леглото си.

Загрузка...