Буря се надига

Глава 3Пътищата на честта

Авиенда клечеше в тревата със сестрите си по копие и неколцина съгледвачи от Вярната кръв на билото на ниския хълм и гледаше бежанците долу. Жалка сган бяха тези домански влагоземци, със зацапаните им лица, които не бяха виждали шатра-потилня от месеци, и с измъчените им деца, твърде прегладнели, за да могат дори да заплачат. Едно унило муле теглеше единствената кола сред стотиците тътрещи се хора. Онова, което не бяха струпали във возилото, го носеха. Не че беше много — и едното, и другото. Мъкнеха се на север по трасе, което трудно можеше да се нарече път. Може би имаше село натам. Може би просто бягаха от несигурността на крайбрежните земи.

Хълмистият пейзаж беше гол, ако не се брояха малките групи дървета. Бежанците не бяха видели Авиенда и спътниците й, въпреки че бяха на по-малко от сто крачки от тях. Тя изобщо не разбираше как може влагоземците да са толкова слепи. Не наблюдаваха ли, не забелязваха ли странности на хоризонта? Не можеха ли да схванат, че преминаването толкова близо до било на хълм просто привлича съгледвачи, които да ги дебнат? Трябваше да са подсигурили хълма със свои съгледвачи, преди да се доближат до него.

Все едно ли им беше? Авиенда потръпна. Как може на човек да му е все едно, че нечии очи го следят, очи, които може да са на мъж или на Дева, държаща копие? Толкова ли нетърпеливи бяха да се събудят от съня? Авиенда не се боеше от смъртта, но пък има много голяма разлика между това да прегърнеш смъртта и да я пожелаеш, нали?

„Градовете — помисли си тя. — Те са проблемът.“ Градовете бяха вмирисани, гноясали места, като рани, които никога не зарастват. Някои бяха по-добри от другите — Елейн беше свършила възхитителна работа с Кемлин, — но и най-добрите побираха твърде много хора и ги учеха да живеят удобно, като стоят на едно място. Ако онези бежанци долу бяха привикнали да пътуват и се бяха научили да използват собствените си крака, вместо да разчитат на коне, както толкова често правеха влагоземците, тогава нямаше да им е толкова трудно да напускат градовете си. Сред айилците занаятчиите бяха обучени да се защитават сами, децата можеха да живеят дни наред из околностите и дори ковачите можеха да пропътуват бързо големи разстояния. Цяла септа можеше да се отправи на път за час, понесли всичко, което имат, на гърбовете си.

Влагоземците бяха странни, несъмнено. Но все пак тя изпита жал към бежанците и това я изненада. Въпреки че не беше безсърдечна, дългът й беше свързан с друго, с Ранд ал-Тор. Никаква причина нямаше да я боли сърцето за група влагоземци, които дори не познаваше. Но времето, преживяно с нейната първосестра, Елейн Траканд, я беше научило, че не всички влагоземци са меки и слаби. Повечето бяха обаче. Имаше джи в това да си грижлива към онези, които не могат сами да се грижат за себе си.

Докато наблюдаваше бежанците, Авиенда се опитваше да ги види така, както щеше да ги види Елейн, но все още й беше трудно да разбере нейната форма на водачество. Не беше простото водачество на група Деви в набег — онова бе едновременно инстинктивно и ефикасно. Елейн нямаше да наблюдава тези бежанци за признаци за опасност или за скрити между тях войници. Елейн щеше да изпитва отговорност към тях, макар и да не бяха от собствения й народ. Щеше да намери начин да им прати храна, може би да използва бойците си, за да осигурят безопасен район, където да се заселят — и с това да осигури мира на тази страна за себе си.

Някога Авиенда щеше да остави подобни мисли за главатари на кланове и Надзорници на покрива. Но вече не беше Дева и бе приела това. Тъй че вече живееше под друг покрив. Беше я срам, че толкова дълго се бе съпротивлявала на промяната.

Но това й създаваше един проблем. Каква чест бе останала вече за нея? Вече не беше Дева, нито беше съвсем Мъдра. Цялата й самоличност беше свързана с копията, същността й бе всечена в стоманата им толкова сигурно, колкото въглеродът, който ги беше втвърдил. От дете беше отраснала с убедеността, че ще бъде Фар Дарейз Май. Всъщност при първата възможност се беше вляла в Девите. Горда беше с живота си и с живота на своите сестри на копието. Щеше да служи на своя клан и септа до деня, в който най-сетне паднеше под копието, докато не изкапеше и последната й вода върху сухата, напукана пръст на Триделната земя.

Но това тук не беше Триделната земя и тя беше чула някои алгай’д’сисвай да умуват дали айилците изобщо ще да се върнат там. Животът им се беше променил. Тя не вярваше на промяната. Промяната не можеш да я издебнеш, нито да я намушкаш. Промяната беше по-безшумна от всеки съгледвач, по-опасна от всеки убиец. Не, изобщо не й вярваше, но щеше да я приеме. Щеше да научи прийомите на Елейн и как да мисли като вожд.

Щеше да намери чест в новия си живот. Все някак.

— Те не са заплаха — прошепна Хейрн, присвит с мъжете от Вярната кръв от другата страна на Девите.

Руарк наблюдаваше бежанците настръхнал.

— Мъртвите крачат по земята — заговори вождът на клана Таардад — и хора падат произволно под злото на Заслепителя на зрака, кръвта им е покварена като водата на лош кладенец. Тия там може да са бедни хора, побягнали от разрухата на войната. Или може да са нещо друго. Държим се на разстояние.

Авиенда гледаше все по-смаляващата се в далечината колона бежанци. Не мислеше, че Руарк е прав. Тези не бяха никакви призраци или чудовища. В тях винаги имаше нещо… нередно. Нещо, от което я полазваха тръпки, все едно че някой всеки момент ще я нападне.

Все пак Руарк беше благоразумен. Беше се научил да е предпазлив в Триделната земя, където и най-малката клонка може да те убие. Групата айилци се отдръпна от билото и се спусна в покритата с излиняла трева равнина. Макар и след толкова месеци, преживени във влажните земи, за Авиенда пейзажът все още изглеждаше странен. Дърветата тук бяха високи и с дълги клони, с твърде много пъпки по тях. Когато навлязоха в ивиците прежълтяла пролетна трева сред нападалите зимни листа, всичко като че ли беше толкова пълно с вода, че тя почти очакваше стръковете и листата да се пръснат под ходилата й. Знаеше, че според влагоземците тази пролет е започнала неестествено бавно, но земята все пак вече беше по-тучна, отколкото в отечеството й.

В Триделната земя тази морава — с хълмовете, предлагащи наблюдателни позиции и укритие — щеше веднага да се заграби от някоя септа и да се стопанисва. Тук беше само един от хилядите късове недокосната от човешка ръка земя. Вината отново бе в градовете. Най-близките бяха твърде далече от този район, за да е добро място за стопанство на влагоземец.

Осемте айилци бързо прегазиха тревите, придвижваха се бързо и скришом. Конете изобщо не можеха да се сравнят с човешките стъпала, а и тропотът от препускането им… Ужасни зверове — защо толкова настойчиво ги предпочитаха влагоземците? Объркващо. Авиенда изобщо не можеше да проумее как трябва да разсъждава вожд или кралица, но знаеше, че никога няма да може напълно да разбере влагоземците. Просто бяха твърде странни. Дори Ранд ал-Тор.

Особено Ранд ал-Тор. Усмихна се, щом си помисли за вглъбения, настойчив поглед в очите му. Спомни си мириса му — влагоземските сапуни, които миришеха на масло, примесено с онзи особено землист дъх, който си беше съвсем негов. Щеше да се омъжи за него. Беше толкова решена, колкото и Елейн в това отношение. След като вече бяха първосестри, можеха заедно да се омъжат за него, както се полагаше. Само че как можеше Авиенда да се омъжи тепърва? Честта й беше в копията й, но Ранд ал-Тор вече ги носеше на кръста си, набити и изковани в тока за колан, даден му от собствената й ръка.

Веднъж й бе предложил брак. Мъж да предлага брак! Поредният от многото странни влагоземски обичаи. Дори да пренебрегнеше странността му — да пренебрегнеше обидата, която предложението му бе донесло на Елейн, — тогава Авиенда изобщо не можеше да го приеме за свой съпруг. Не можеше ли да разбере той, че една жена трябва да донесе чест в брака? Какво можеше да предложи една жалка чирачка? Щеше ли той да иска да отиде при него като по-низша? Щеше да е пълен позор за нея!

Сигурно не беше разбрал. Не мислеше, че е жесток, просто беше глупав. Щеше да отиде при него, когато тя бе готова, и да положи брачния венец в нозете му. А не можеше да го направи, докато не узнае коя е.

Пътищата на джи-е-тох бяха сложни. Авиенда знаеше как да измери честта като Дева, но Мъдрите бяха съвсем различни същества. Беше си помислила, че печели някаква трошица чест в очите им. Бяха й позволили например да прекара много време със своята първосестра в Кемлин. Но след това изведнъж Доринда и Надийр се бяха появили и я уведомиха, че пренебрегва обучението си. Спипали я бяха като дете, ослушващо се плахо извън шатрата потилня, и я повлякоха да се върне при другите в клана си, когато тръгнаха за Арад Доман.

А сега… а сега Мъдрите се държаха с нея с по-малко уважение, отколкото преди! Не й предложиха никакво учене. По някакъв начин беше сгрешила в очите им. Стомахът й се свиваше от това. Да се посрами пред Мъдрите бе почти толкова лошо, колкото да издаде страх пред толкова храбра като Елейн!

Засега Мъдрите й бяха оставили малко чест, като й позволиха да отслужи наказания, но тя преди всичко не знаеше как се беше посрамила. Питането щеше — разбира се — да й донесе още повече срам. Докато не разплетеше проблема, не можеше да срещне своя тох. Още по-лошо, имаше реална опасност отново да допусне грешка. Докато не разрешеше този проблем, щеше да си остане чирачка и изобщо нямаше да може да донесе достоен брачен венец на Ранд ал-Тор.

Стисна зъби. Друга жена можеше и да заплаче, но каква полза щеше да й донесе това? Каквато и да беше грешката й, сама си я беше направила и дългът й беше да я поправи. Щеше отново да намери чест и щеше да се омъжи за Ранд ал-Тор, преди той да загине в Последната битка.

А това означаваше, че каквото и да трябва да научи, трябва да го направи бързо. Много бързо.

Срещнаха се с друга група айилци, които чакаха на малка поляна сред борова горичка. Земята бе покрита с дебел килим нападали кафяви иглички, небето — накъсано от извисените стволове. Групата беше малка по мерките на кланове и септи, едва сто души. В средата на поляната стояха четири Мъдри, всичките с кафяви вълнени поли и бели блузи. Авиенда носеше сходно облекло, в което вече се чувстваше толкова естествено, колкото и в кадин-сор някога. Разузнаващата група се разпадна, мъже и жени се запътиха към членовете на своите кланове и общества. Руарк тръгна към Мъдрите и Авиенда го последва.

Всяка от Мъдрите — Амис, Баир, Мелайне и Надийр — я погледна накриво. Баир, единствената айилка с групата, която не беше Таардад или Гошиен, бе пристигнала едва наскоро, може би за съгласуване с другите. Каквато и да беше причината, нито една от тях не изглеждаше доволна. Авиенда се поколеба. Ако напуснеше сега, щеше ли да изглежда, че се опитва да избегне вниманието им? Смееше ли вместо това да остане и да си навлече още повече недоволство?

— Е? — обърна се Амис към Руарк. Макар да имаше бяла коса, Амис изглеждаше доста млада. В нейния случай не се дължеше на боравенето със Силата — косата й бе започнала да посребрява още като дете.

— Беше както го описаха съгледвачите, утеха на сърцето ми — отвърна Руарк. — Нова окаяна група влагоземски бежанци. Не видях никаква скрита опасност в тях.

Мъдрите кимнаха все едно, че точно това бяха очаквали.

— Това е десетата бежанска група за по-малко от неделя — отрони състарената Баир. Воднистите й сини очи гледаха умислено.

Руарк кимна.

— Има слухове за сеанчански нападения на пристанища на запад. Може би хората се придвижват навътре в сушата, за да избегнат набезите им. — Погледна Амис. — Тази страна кипи като вода, хвърлена на горещ камък. Клановете не са сигурни какво иска Ранд ал-Тор от тях.

— Той беше много ясен — вметна Баир. — Ще е доволен, ако вие и Добрайн Таборвин подсигурите Бандар Еваан, както помоли.

Руарк кимна.

— Но все пак намеренията му не са ясни. Помоли ни да възстановим реда. Значи ли това, че трябва да бъдем като влагоземска градска стража? Това не е място за айилци. Не трябва да завоюваме, тъй че не получаваме петината. И все пак това, което правим, много прилича на завоевание. Заповедите на Кар-а-карн може да са ясни, но все пак са объркващи. Има дарба в тази област според мен.

Баир се усмихна.

— Може би очаква да направим нещо с тези бежанци.

— А какво трябва да направим? — попита Амис и поклати глава. — Да не сме Шайдо и да се очаква да направим от влагоземците гай-шайн? — Тонът й не остави съмнение какво мисли за Шайдо и за идеята да превърнат влагоземците в гай-шайн.

Авиенда кимна в съгласие. Както бе казал Руарк, Кар-а-карн ги бе изпратил в Арад Доман „да възстановят реда“. Но това беше влагоземско понятие. Айилците носеха своя ред със себе си. Войната означаваше хаос и боеве, вярно, но всеки айилец разбираше мястото си и щеше да действа според мястото си. Малките деца разбираха от чест и тох и една твърдина щеше да продължи да съществува дори след като всички водачи и Мъдри бъдеха убити.

С влагоземците не беше така. Разбягваха се като гущери, пуснати върху камъните, без изобщо да се погрижат за продоволствие в бягството си. Щом водачите им се окажеха заети или вниманието им бъдеше отвлечено, започваше да властва разбойничество и хаос. Силните грабеха слабите и дори ковачите не бяха в безопасност.

Какво можеше Ранд ал-Тор да очаква да направят айилците по въпроса? Не можеха да научат цял народ на джи-е-тох. Ранд ал-Тор им беше казал да избягват избиването на домански войници. Но тези войници — често самите те покварени и превърнали се в разбойници — бяха част от проблема.

— Може би той ще обясни повече, когато пристигнем в онази негова къща чифлик — каза Мелайне и поклати глава. Слънчев лъч докосна червено-златистата й коса. Бременността й едва започваше да напира под блузата на Мъдра. — А ако не го направи, то за нас все пак ще е по-добре да сме тук, в Арад Доман, вместо да си губим времето в земята на дървоубийците.

— Както кажеш — отстъпи Руарк. — Да тръгваме тогава. Все още ни чака доста разстояние за бягане. — Отдръпна се настрани, за да поговори с Баел. Авиенда понечи да се отдели, но строгият поглед на Амис я накара да замръзне.

— Авиенда — каза суровата белокоса жена. — Колко Мъдри отидоха с Руарк да огледат тази бежанска колона?

— Николко, освен мен — призна Авиенда.

— О, ама ти да не би да си Мъдра вече? — попита Баир.

— Не — бързо отвърна Авиенда и се посрами още повече, като се изчерви. — Лошо се изразих.

— Тогава ще бъдеш наказана — заяви Баир. — Ти вече не си Дева, Авиенда. Не ти е мястото да разузнаваш. Тази задача е за други.

— Да, Мъдра — промълви Авиенда, навела очи. Не беше помислила, че отиването с Руарк ще й донесе срам — виждала беше други Мъдри да изпълняват подобни задачи.

„Но аз не съм Мъдра — напомни си тя. — Аз съм само чирачка.“ Баир не беше казала, че Мъдра не може да разузнава. Само, че не е място за Авиенда. Ставаше дума за самата нея. И за онова, което бе направила — или може би продължаваше да го прави, — за да предизвиква Мъдрите.

Дали си мислеха, че се е размекнала, като е прекарвала толкова време с Елейн? Самата Авиенда се безпокоеше, че това е вярно. През онези дни в Кемлин бе започнала да открива, че я радват коприните и баните. Накрая съвсем вяло беше възразила, когато Елейн измисли повод да я облече в някакво непрактично и безсрамно облекло с везмо и дантела. Толкова по-добре, че бяха дошли да я вземат.

Последва призивът да поемат на път и облечените в кадин-сор мъже и жени затичаха на малки групи. Въпреки бухналите си поли Мъдрите се движеха също толкова леко като войниците. Амис докосна Авиенда по рамото и каза:

— Ще тичаш с мен, за да можем да обсъдим наказанието ти.

Така че Авиенда затича до Мъдрата. Такава скорост всеки айилец можеше да поддържа почти безкрайно. Групата й, от Кемлин, се беше срещнала с Руарк, докато той се беше запътил от Бандар Еваан да се срещне с Ранд ал-Тор в западната част на страната. Добрайн Таборвин, кайриенец, все още поддържаше реда в столичния град, където, според сведенията, беше издирил член на доманския управителен съвет.

Групата айилци сигурно щеше да може да Пропътува през портал останалото разстояние. Но не беше далече — само няколко дни пеш — и бяха тръгнали достатъчно рано, за да стигнат в уговореното време, без да прибягват до Единствената сила. Руарк искаше да огледа лично околностите на чифлика, който Ранд ал-Тор използваше за своя база. Други части от Гошиен и Таардад Айил щяха да се присъединят към тях при базата с помощта на портали, ако се наложеше.

— Какво според тебе иска Кар-а-карн от нас тук в Арад Доман, Авиенда? — попита Амис.

Авиенда едва прикри мръщенето си. А наказанието й?

— Искането е необичайно — отвърна тя. — Но Ранд ал-Тор има много странни идеи, дори за влагоземец. Това няма да е най-необичайната задача, която е отредил за нас.

— А това, че Руарк намира задачата за притеснителна?

— Съмнявам се вождът на клана да е притеснен — отвърна Авиенда. — Подозирам, че Руарк говори това, което е чул да казват други, просто го предава на Мъдрите. Няма желание да посрами други, като разкрие кои са споделили страховете си.

Амис кимна. Каква беше целта на тези въпроси? Тя би трябвало да се е сетила същото, разбира се. Защо ще пита Авиенда за съвет?

Потичаха известно време в мълчание, без никоя да спомене за наказанията. Простили ли й бяха Мъдрите несъзнателната грешка? Нямаше да я опозорят по този начин, разбира се. Щяха да й дадат време да помисли какво е направила, иначе срамът й щеше да е непоносим. Можеше отново да сгреши, по-лошо дори.

Амис не издаде какво мисли. Беше била Дева някога, като Авиенда. Беше твърда дори за айилка.

— А самият ал-Тор? — попита Амис. — Какво мислиш за него?

— Обичам го — отвърна Авиенда.

— Не попитах Авиенда глупавото момиче — отряза я Амис. — Попитах Авиенда Мъдрата.

— Той е човек с много товари — заговори Авиенда по-предпазливо. — Боя се, че прави много от тези товари по-тежки, отколкото трябва да са. Някога си мислех, че има само един начин да си силен, но се научих от своята първосестра, че греша. Ранд ал-Тор… не смятам, че го е научил все още. Безпокоя се, че бърка твърдостта със силата.

Амис отново кимна, сякаш одобрително. Някакво изпитване ли бяха тези въпроси?

— Би ли се омъжила за него? — попита Амис.

„Нали уж говорехме не за «глупавото момиче» Авиенда“ — помисли си тя, но не го изрече, разбира се. Подобни неща не можеше да се кажат на Амис.

— Аз ще се омъжа за него — заяви тя. Тонът й спечели учудения поглед на Амис, но Авиенда го издържа. Всяка Мъдра, изразила се погрешно, заслужаваше да бъде поправена.

— А влагоземката Мин Фаршоу? — попита Амис. — Тя очевидно го обича. Какво ще направиш с нея?

— Тя е моя грижа — отвърна Авиенда. — Ще го уредим някак. Говорила съм с Мин Фаршоу и вярвам, че лесно ще се сработим с нея.

— И с нея ли се каниш да станеш първосестра? — попита Амис с насмешка. Много лека, но насмешка.

— Ще постигнем споразумение, Мъдра.

— А ако не можете?

— Ще го постигнем — заяви твърдо Авиенда.

— А как можеш да си толкова сигурна?

Авиенда се поколеба. Отчасти й се искаше да отвърне на този въпрос с пълно мълчание, да мине бежешком през голите храсти и да не отговори на Амис. Но беше само чирачка и макар да не можеше да бъде принуждавана да говори, знаеше, че Амис ще продължи да я притиска, докато не изтръгне отговора. Надяваше се това да не предизвика твърде много тох от отговора й.

— Знаете ли за виденията на жената Мин? — попита тя.

Амис кимна.

— Едно от тези видения разказва за Ранд ал-Тор и трите жени, които той ще обича. А друго разказва за моите деца от Кар-а-карн.

Нищо повече не каза, а и Амис не настоя. Беше достатъчно. И двете знаеха, че човек може по-лесно да намери Каменно куче, което да отстъпи, отколкото видение на Мин, оказало се погрешно.

От една страна, беше добре да знае, че Ранд ал-Тор ще е неин, макар и да трябваше да го дели. Не изпитваше негодувание към Елейн, разбира се, но Мин… е, Авиенда всъщност не я познаваше. Все едно, видението носеше утеха. Но също така беше тягостно. Авиенда обичаше Ранд ал-Тор, защото тя го беше избрала, не защото й беше предопределено. Разбира се, видението на Мин не гарантираше, че Авиенда всъщност ще може да се омъжи за Ранд, тъй че може би се бе изразила погрешно пред Амис. Да, той щеше да обича три жени и три жени щяха да го обичат, но щеше ли Авиенда да намери начин да се омъжи за него?

Не, бъдещето не беше сигурно и по някаква причина това й донесе утеха. Може би трябваше да се безпокои, но не изпитваше безпокойство. Щеше да си върне честта и след това щеше да се омъжи за Ранд ал-Тор. Може би той щеше да умре скоро след това, но може би щеше да последва някоя засада и тя да падне от стрела в същия ден. Притеснението не решаваше нищо.

Тох обаче беше друга работа.

— Грешно се изразих, Мъдра — каза Авиенда. — Намекнах, че според видението ще се омъжа за Ранд ал-Тор. Това не е вярно. Ние трите ще го обичаме и макар това да предполага женитба, не го зная със сигурност.

Амис кимна. Нямаше никакъв тох. Авиенда се беше поправила достатъчно бързо. Това беше добре. Нямаше да добави още срам към онова, което вече си бе заслужила.

— Много добре — каза Амис, гледаше право напред. — Сега да обсъдим днешното ти наказание.

Авиенда се поотпусна. Значи все още имаше време да открие какво е сгрешила. Влагоземците често като че ли се объркваха от айилските порядки с наказанието, но влагоземците не разбираха много от честта. Честта не идваше от това, че те наказват, а от приемането на наказание и убеждението, че то възстановява честта. Това беше душата на тох — доброволното самоунижение, за да възстановиш онова, което е било изгубено. За нея беше странно, че влагоземците не могат да го разберат. Всъщност странното беше, че те не следваха джи-е-тох инстинктивно. Защото какво е животът без чест?

Амис, съвсем правилно, нямаше да й каже какво е сгрешила. Тя обаче нямаше да постигне успех, като търси отговора сама, и щеше да й донесе по-малко срам, ако го откриеше в разговор.

— Да — заговори Авиенда предпазливо. — Трябва да бъда наказана. Времето, което прекарах в Кемлин, ме застраши да стана слаба.

— Не си по-слаба, отколкото беше, докато носеше копията, момиче — изсумтя Амис. — Дори си станала малко по-силна според мен. Времето ти с твоята първосестра беше важно за теб.

Значи не беше това. Когато Доринда и Надийр бяха дошли да я вземат, бяха казали, че трябва да продължи обучението си като чирачка. Но в същото време, откакто айилците бяха тръгнали за Арад Доман, не й бяха давали никакви уроци. Назначаваха я да носи вода, да кърпи шалове и да поднася чай. Даваха й всевъзможни наказания с малко обяснение какво е сгрешила. А когато направеше нещо очевидно — например да отиде на разузнаване, след като не би трябвало, — суровостта на наказанието винаги беше по-голяма, отколкото заслужаваше нарушението.

Беше почти все едно, че това, което Мъдрите искаха тя да научи, е самото наказание, но не можеше да е това. Тя не беше някаква влагоземка, та да трябва да бъде учена на пътищата на честта. Каква полза можеше да има от постоянното и необяснено наказание, освен да я предупреди за някакво тежко прегрешение, което е направила?

Амис посегна и отвърза нещо, което висеше на кръста й. Вълнена торбичка, голяма колкото юмрук.

— Решихме — заговори тя, — че сме били твърде небрежни с обучението ти. Времето е ценно и няма вече място за деликатност.

Авиенда прикри изненадата си. Досегашните й наказания да са били деликатни?

— Така че — продължи Амис и й подаде торбичката — сега ще вземеш това. Вътре има семена. Някои са черни, други са кафяви, други — бели. Тази вечер, преди да заспим, ще отделиш цветовете, после ще преброиш колко са от всеки цвят. Ако сгрешиш, ще ги смесим и ще започнеш отново.

Авиенда неволно зяпна и едва не се препъна. Носенето на вода беше необходима работа. Кърпенето на дрехи беше необходима работа. Готвенето беше работа, особено след като с малката авангардна група не бяха взети никакви гай-шайн.

Но това… това беше безполезна работа! Беше не само неважна, беше безсмислена. Беше от наказанията, запазени само за най-упоритите или най-неприличните хора. Беше почти… почти все едно, че Мъдрите я наричаха да’цанг!

— Очи на Заслепителя на зрака — прошепна тя, докато се мъчеше да не се препъне. — Какво съм направила?

Амис само я изгледа и Авиенда извърна поглед. И двете знаеха, че тя всъщност не иска отговор на този въпрос. Взе мълчаливо торбичката. Най-унизителното наказание, което й бяха налагали.

Амис се отдели от нея и затича с другите Мъдри. Авиенда се отърси от вцепенението си и решимостта й се върна. Грешката й явно бе по-дълбока, отколкото си беше мислила. Наказанието на Амис беше знак за това, намек.

Отвори торбичката. Вътре имаше три празни торбички от алгоде, за да събере в тях различните семена — хиляди мънички семенца. Това наказание бе замислено да бъде видяно, замислено да й донесе срам. Каквото и да беше направила, беше оскърбително не просто за Мъдрите, а за всички около нея, дори те — като самата Авиенда — да не го знаеха.

Което всъщност означаваше само, че трябва да е още по-твърда.