Глава 31Обещание пред Луз Терин

Кацуан беше загърната в наметалото си, с вдигната качулка въпреки задуха, който подлагаше на изпитание способността й да „пренебрегва“ горещината. Не смееше да смъкне качулката или да свали наметалото. Думите на ал-Тор бяха изрични. Ако видеше лицето й, щеше да бъде екзекутирана. Нямаше да рискува живота си заради няколко часа неудобство, дори да сметнеше, че ал-Тор се е прибрал безопасно в новоприсвоеното си имение. Момчето често се появяваше там, където нито го очакваха, нито го желаеха.

Нямаше намерение да му позволи да я изгони, разбира се. Колкото повече власт се даде на един мъж, толкова по-вероятно е да се държи идиотски. Дай на един мъж крава и той ще се грижи за нея с усърдие, ще храни с млякото й семейството си. Дай му десет крави и сигурно ще реши, че е богат — и ще остави и десетте да измрат от глад, заради безгрижие.

Крачеше тежко по широката дъсчена пътека, подминаваше украсените със знамена сгради — приличаха на наредени една върху друга кутии. Не беше особено доволна от това, че отново е в Бандар Еваан. Нямаше нищо против доманците. Просто предпочиташе не толкова претъпкани с хора градове. А с проблемите в провинцията градът бе по-претъпкан от обичайно. Бежанците продължаваха да се стичат въпреки слуховете за пристигането на ал-Тор. Или заради тях?

Ал-Тор обещаваше храна. Това привличаше много гладни гърла и никой не гореше от нетърпение да се върне във фермата си, дори след като получеше храна. Положението в провинцията все още бе твърде хаотично, а храната тук бе добра. Бежанците не можеха да са сигурни, че зърното няма просто да се развали, както се бе развалило толкова много в последно време. Не, оставаха, пълнеха града, тъпчеха се в него.

Кацуан поклати глава и продължи по дъсчената пътека. Калпавите налъми с дебели дървени подметки клопаха по дъските. Градът беше прочут с тия дълги груби пътеки, които позволяваха на пешеходците да избягват калта на улиците. Каменна настилка щеше да оправи това веднага, но пък доманците се гордееха с това, че са различни от останалия свят. Несмилаемо пикантна храна и ужасни прибори за хранене. Столица, пълна с просташки пъстри знамена, разположена на огромно пристанище при това. Скандалните рокли на жените пък бяха отвратителни почти колкото дългите тънки мустаци на мъжете и обичта им към обеците, все едно са от Морския народ.

Стотици знамена плющяха около нея. Кацуан стисна зъби, за да надвие изкушението да смъкне качулката и да усети вятъра в лицето си. Проклет от Светлината океански въздух! Обикновено в Бандар Еваан беше студено и дъждовно. Влагата и в двата случая беше ужасна обаче. Разумните хора си стояха навътре в сушата!

Най мразеше калта на кръстовищата. Това беше неизкупимият недостатък на дъсчените пътеки. Тукашните знаеха къде да пресичат и къде калта е дълбока, но Кацуан трябваше просто да гази, където се случеше. Точно затова беше купила тези налъми, направени по тайренска мода — за да ги нахлузи върху обувките си. Оказало се бе изненадващо трудно да намери търговец, който ги продава. Доманците явно не проявяваха голям интерес към тях: повечето или бяха боси, или знаеха къде да пресекат, та да не си изкалят обувките.

По средата на пътя към кейовете най-сетне стигна до целта си. На знамето над входа на хана пишеше „Милувката на вятъра“. Кацуан влезе и изу налъмите в калното преддверие, преди да пристъпи в същинския хан. Там най-сетне си позволи да смъкне качулката. Ако ал-Тор вземеше да посети точно този хан… е, значи щеше да я обеси.

Гостилницата приличаше по-скоро на кралска трапезария, отколкото на пивница. Масите бяха покрити с бели покривки, дървеният под беше лъснат до блясък, дори май лакиран. По стените бяха накачени изискани натюрморти — купа с плодове на стената зад тезгяха, ваза с цветя на стената срещу него. Бутилките на рафта бяха почти всички с вино, съвсем малко с бренди и друг алкохол.

Ханджията, Квилин Тасил, беше мършав висок андорец с овално лице. Тъмната му оредяла коса бе късо подстригана, също като брадата, която обаче беше почти съвсем бяла. Изпод ръкавите на хубавото му бледолилаво палто се показваха надиплени бели маншети. Носеше дълга гостилничарска престилка. Обикновено разполагаше с добра информация. Много полезен човек, да.

Тасил се усмихна на Кацуан, избърса ръцете си с една кърпа, махна й да седне на една маса и отиде при тезгяха да донесе вино.

Кацуан се настани. Двама мъже спореха на висок глас. Останалите посетители — само четирима, две жени на маса в другия край на стаята и двама мъже при тезгяха — не обръщаха никакво внимание на караницата им. Човек не можеше да прекара много време в Арад Доман, без да се научи да пренебрегва честите кавги. Доманските мъже бяха избухливи като вулкани и повечето хора бяха съгласни, че причината за това са доманските жени. Тия двамата не стигнаха до дуел, както щеше да е обичайно за Арад Доман. Само покрещяха още малко, след което започнаха да се съгласяват един с друг и накрая почнаха да настояват кой кого да почерпи. Свадите бяха обичайни, кръвопролитията — рядкост. Нараняванията са лоши за търговията все пак.

Квилин дойде с чаша вино — от най-доброто му сигурно. Тя никога не искаше да я черпи, но и никога не възразяваше.

— Госпожо Шор — заговори й любезно, — съжалявам, че не разбрах по-рано, че сте се върнали в града! Научих за това едва от писмото ви!

Кацуан взе чашата.

— Нямам навика да докладвам къде съм на всеки свой познат, господин Тасил.

— Разбира се, разбира се — закима той, без изобщо да се засегне от резкия й тон. Никога не бе успявала да го ядоса и това винаги възбуждаше любопитството й.

— Ханът, изглежда, върви добре — каза тя учтиво, което го принуди да се обърне и да огледа малобройните си посетители. Като че ли се чувстваха неудобно, че седят на безупречно чисти маси върху блестящ под. Кацуан не беше сигурна дали тъкмо смущаващата чистота държи хората настрана от „Милувката на вятъра“, или упоритостта на Квилин никога да не кани веселчуни или музиканти. Твърдеше, че разваляли атмосферата.

Влезе нов посетител и остави кални дири. Кацуан направо усети как ръцете на Квилин го засърбяха да изтича да забърше пода.

— Ей, ти — подвикна му Квилин. — Остържи си обувките, преди да влезеш, ако обичаш.

Мъжът спря и се намръщи, но се върна, както му бе наредено. Квилин въздъхна многозначително и седна срещу Кацуан.

— Честно казано, госпожо Шор, напоследък тук става малко прекалено оживено за моя вкус. Понякога не мога да смогна с всичките си клиенти! Налага се да чакат, докато им донеса виното.

— Можеш да наемеш помощ — подхвърли тя. — Едно-две слугинчета.

— Какво? И да оставя на тях цялото удоволствие? — възкликна той изумено. Беше абсолютно сериозен.

Кацуан отпи от виното. Чудесна реколта, наистина, и сигурно невероятно скъпо. Въздъхна. Жената на Квилин беше една от най-преуспяващите търговки на коприна в града. Мнозина от Морския народ я търсеха лично, за да търгуват с нея. Квилин беше водил сметките й двайсетина години, преди да се оттегли. И двамата бяха богати.

И какво бе направил Квилин с това богатство? Отворил беше хан. Явно цял живот беше мечтал за това. Кацуан отдавна се беше научила да не оспорва странните прищевки на хора с твърде много свободно време.

— Какви са новините в града, Квилин? — попита тя и плъзна кесийка с монети към него.

— Госпожо, обиждате ме — възрази той и вдигна ръце. — Не мога да ви взема парите!

Тя вдигна вежда.

— Нямам настроение за игри днес, господин Тасил. Ако не ги искаш, дай ги на бедните. Светлината знае, има достатъчно бедни в града напоследък.

Той въздъхна, но прибра кесийката. Може би затова гостилницата му оставаше често празна. Ханджия, който не се интересува от пари, странно животно. За много обикновени хора Квилин щеше да е също толкова смущаващ, колкото и безукорният под и изисканите украси.

Квилин обаче беше много добър информатор. Жена му споделяше клюките си с него. Намин — най-голямата му дъщеря — беше отишла в Бялата кула, бе избрала Кафявата и остана да работи в библиотеката. Доманска библиотекарка изобщо не беше нещо необичайно — библиотеката на Терхана в Бандар Еваан беше една от най-големите на света. Само че непринуденият и в същото време проницателен поглед на Намин върху текущите събития се бе оказал достатъчен повод за любопитство от страна на Кацуан, за да проследи потеклото й: надяваше се да открие родители с добро положение. Връзки като дъщеря в Бялата кула често правеха хората благоразположени към други Айез Седай. Това я беше довело до Квилин. Кацуан не му вярваше изцяло, но той все пак й допадаше.

— Какви са новините в града ли? — повтори Квилин. Уф, че кой ханджия носи везано копринено елече под престилката си? Нищо чудно, че хората намираха хана за странен. — Откъде да започна? Твърде много новини има напоследък!

— Започни с Алсалам — каза Кацуан и отпи от виното. — Кога са го видели за последен път?

— Според достоверни свидетели или според слуховете?

— И двете.

— Все по-малко мореплаватели и търговци твърдят, че са получили лично съобщение от краля отпреди неделя, милейди, но аз гледам на такива твърдения със скептицизъм. Почти веднага след като кралят… се оттегли, започнаха да се разпространяват фалшиви писма, претендиращи, че съобщават волята му. Виждал съм с очите си няколко разпоредби, на които вярвам — или поне вярвам на печата на тях, — но самият крал? Бих казал, че мина почти половин година, откакто го е видял някой, за когото мога да гарантирам.

— Местонахождението му?

Ханджията сви рамене извинително.

— За известно време бяхме сигурни, че зад изчезването му стои Съветът на търговците. Те рядко изпускат краля от поглед и при неприятностите на юг всички предполагахме, че са отвели Негово величество някъде на безопасно.

— Но?

— Но източниците ми… — това означаваше жена му — вече не са убедени в това. Съветът на търговците е твърде… неспокоен напоследък, всеки се мъчи да опази своя дял от Арад Доман. Ако кралят беше в ръцете им, досега щяха да го покажат.

Кацуан почука нервно с нокът по чашата си. Възможно ли бе да има някаква истина в убеждението на момчето ал-Тор, че някой от Отстъпниците държи Алсалам?

— Какво друго?

— В града има айилци, лейди. — Квилин затърка някакво невидимо петно на масата.

Тя го изгледа равнодушно.

— Не бях забелязала.

Квилин се изкиска.

— Да, да, очевидно е всъщност. Но точният им брой в района е двайсет и четири хиляди. Според някои Прероденият Дракон ги е довел тук само за да докаже своята сила и власт. В края на краищата кой е чувал изобщо айилци да разпределят храна? Половината бедни в града са прекалено уплашени, за да идат при тях. Страх ги е, че айилците може да са отровили зърното.

— Да са отровили зърното? — Точно този слух Кацуан не беше чувала досега.

Квилин кимна.

— Според някои това е причината за развалянето на храната, милейди.

— Но храната в страната се разваляше много преди да дойдат айилците, нали?

— Да, да, разбира се. Но при толкова много лошо зърно хората просто го забравят. Освен това нещата станаха много по-лоши след пристигането на Преродения Дракон.

Кацуан прикри мръщенето си, като отново отпи от виното. Нещата станали по-лоши след идването на ал-Тор? Само слух ли беше това, или истина? Остави чашата.

— А… другите странни събития? — подпита небрежно.

— Чули сте за тях значи? — рече Квилин и се наведе над масата. — Хората не обичат да говорят за тях, разбира се, но източниците ми чуват разни неща. Мъртвородени деца, мъже, умрели от падания, които е трябвало да оставят само някоя синина, камъни, паднали от сгради и пребили жени, докато пазаруват. Опасни времена, милейди. Не обичам празните слухове, но самият аз видях доста такива случаи.

Събитията, сами по себе си, не бяха неочаквани.

— Разбира се, има и баланси, нали?

— Баланси?

— Нарастване на женитбите — каза тя и махна небрежно с ръка. — Деца, натъкнали се на диви зверове, но избягали невредими, имане, открито под дюшемето на бедняшки дом. Такива неща.

— Това определено щеше да е хубаво — изкиска се Квилин. — Можем да желаем и да се надяваме, милейди.

— Не си ли чувал такива приказки? — попита Кацуан изненадано.

— Не, милейди. Но ще поразпитам, ако желаете.

— Непременно. — Ал-Тор беше тавирен, но Шарката бе въпрос на баланс. За всяка случайна смърт, причинена от присъствието на Ранд в някой град, винаги имаше чудодейно оцеляване.

Ако този баланс бе нарушен, какво можеше да означава това?

Кацуан мина на по-конкретни въпроси: за местонахождението на първите в списъка членове на Съвета на търговците. Знаеше, че момчето ал-Тор иска да ги плени всичките. Ако можеше да се сдобие с информация, каквато той нямаше, щеше да е много полезно. Помоли също така Квилин да разбере какво е икономическото положение на другите главни домански градове, снабдяването им с храна, както и за новини за бунтовнически фракции или за удари на тарабонци през границата.

Когато излезе от хана — след като нагласи с неохота качулката си и пристъпи навън в душния следобед, — си даде сметка, че думите на Квилин са събудили в нея повече въпроси, отколкото бе имала на идване.

Миришеше на дъжд. Е, напоследък времето непрекъснато беше такова. Навъсено и мрачно небе, облаци, от които се сипеше постоянна мъгла. Добре поне, че предната нощ наистина беше валяло. По някаква причина това правеше облачното небе някак по-поносимо. Сякаш беше по-естествено и й позволяваше да си внушава, че неизменният сумрак не е поредният признак за разбуждането на Тъмния. Той беше измъчил хората със суша, смразил ги беше след това с внезапна зима, а сега сякаш бе решил да ги унищожи напълно с чиста меланхолия.

Поклати глава, потропа с налъмите, за да се увери, че са здраво стегнати, и закрачи по разкаляните дъсчени пътеки към кейовете. Щеше да провери колко точни са тези слухове за разваленото зърно. Дали странните събития около ал-Тор наистина бяха станали по-разрушителни, или просто си позволяваше да вижда онова, от което се опасяваше?

Ал-Тор. Трябваше да се примири с истината: беше се издънила в работата си с него. Разбира се, не бе допуснала никаква грешка с мъжкия ай-дам, каквото и да твърдеше ал-Тор. Тази, която бе откраднала нашийника, беше изключително силна и коварна. Всяко същество, способно на такова деяние, можеше също толкова лесно да вземе друг мъжки ай-дам от сеанчанците. Те май имаха много.

Не, ай-дам беше взет от стаята й с цел да се посее недоверие. В това Кацуан беше сигурна. Може би кражбата дори целеше да прикрие нещо друго: връщането на статуетката на ал-Тор. Напоследък беше станал толкова ужасен, че не можеше да се предвиди какво унищожение може да причини с това.

Горкото глупаво момче. Изобщо не биваше да го окаиши онази Отстъпница. Това му бе напомнило за времето, когато беше бит и затворен от Айез Седай. И правеше работата й по-трудна. Ако не и невъзможна.

Това беше въпросът, пред който трябваше да се изправи тепърва. Неспасяем ли беше Ранд? Твърде късно ли беше да го промени? И ако беше така, какво изобщо можеше да направи? Прероденият Дракон трябваше да срещне Тъмния в Шайол Гул. Ако не го направеше, всичко беше изгубено. Но ако му се позволеше да срещне Тъмния и това се окажеше също толкова гибелно?

Не. Отказваше да повярва, че битката вече е изгубена. Трябваше да има нещо, което да може да се направи, за да се промени посоката на ал-Тор. Но какво?

Ал-Тор не беше реагирал като повечето селянчета, на които изведнъж са дали власт. Не беше станал егоистичен или дребнав. Не беше заграбил богатство, нито беше ударил с детинска отмъстителност всеки, който го е обидил като малък. Всъщност наистина имаше много благоразумие в повечето му решения — поне в тези, които не включваха флиртуване с опасността.

Никой не й правеше път. Каква полза да си Айез Седай, ако лицето ти е покрито? Този град просто беше твърде претъпкан.

Забави крачка, щом наближи редицата вимпели с името на пристанищния секретар. Самите кейове бяха малко по-натам, до тях бяха вързани кораби на Морския народ, като част от тях бяха преустроени сеанчански съдове, вероятно заграбени от Ебу Дар по време на масовото бягство наскоро.

Кейовете бяха пълни с хора, дошли за дажбите си. Блъскаха се нетърпеливо и никой не изглеждаше притеснен от приказките за „отрови“, за които бе споменал Квилин. Разбира се, гладът надвива и най-ужасните страхове. Пристанищните работници удържаха донякъде навалицата. Мяркаха се и айилци с кафяви кадин-сор: стискаха копията си и гледаха навъсено, както го можеха само айилците. Като че ли имаше и доста търговци на пристанището — сигурно се надяваха да купят част от раздаваното, за да го препродадат по-късно.

Пристанището изглеждаше като във всеки друг ден, откакто бе дошъл ал-Тор. Какво тогава я накара да се спре? Като че ли мравки я полазиха по гърба, все едно че…

Обърна се рязко и видя шествието, идещо надолу по калната улица. Ал-Тор седеше гордо на черния си жребец, в подходящо на цвят облекло със съвсем малко червено везмо по него. Както обикновено, го следваха двадесетина войници, съветници — и все по-нарастваща тълпа домански подмазвачи.

Май много често се натъкваше на него, докато обикаляше по улиците. Едва се сдържа да остане на място, без да се дръпне в някоя уличка, въпреки че придърпа качулката малко по-ниско, за да скрие лицето й по-добре. Ал-Тор с нищо не издаде, че я е познал, докато минаваше точно пред нея. Беше сякаш притеснен от мислите си, както често ставаше с него. Искаше й се да му извика, че трябва да действа по-бързо, да осигури короната на Арад Доман и да продължи напред, но си задържа езика зад зъбите. Нямаше да допусне близо тристагодишният й живот да свърши с екзекуция от ръцете на Преродения Дракон!

Свитата му подмина. Както и преди, когато се извърна от него, й се стори, че видя… с крайчеца на окото си… тъмнина около него, като сянка от облаците горе. Всеки път щом погледнеше право в него, тя изчезваше… всъщност всеки път, когато се опиташе да я види, не можеше. Появяваше се само когато го погледнеше непряко, и то случайно.

Никога не беше чела или чувала за такова нещо. Това, че го виждаше около Преродения Дракон, я ужасяваше. Беше по-важно от гордостта й, много по-голямо от провала й. По-голямо от самата нея. Напътстването на ал-Тор не беше като да управляваш препускащ в галоп кон. Беше все едно да насочваш буря в открито море!

Изобщо нямаше да може да промени курса му. Той не вярваше на Айез Седай — и съвсем основателно. Като че ли не вярваше на никого, освен може би на Мин… но Мин се беше съпротивлявала на всякакво усилие на Кацуан да я въвлече. Момичето беше почти толкова лошо като ал-Тор.

Ходенето до кейовете беше безполезно. Говоренето с осведомителите й беше безполезно. Ако не направеше нещо скоро, всички бяха обречени. Но какво?

Триъгълните флагове наоколо плющяха и сочеха на север. Към Погибелта и окончателната съдба на ал-Тор.

Изведнъж я осени идея. Кацуан се вкопчи в нея като удавница в разпенен въртоп. Не знаеше с какво ще е свързано, но беше единствената й надежда.

Обърна се и забърза обратно, с ниско наведена глава. Почти не смееше да мисли за плана си. Можеше толкова лесно да се провали. Ако ал-Тор наистина бе завладян от своя гняв, както се опасяваше, то дори и това нямаше да му помогне.

Но ако наистина бе стигнал толкова далече, тогава нищо нямаше да му помогне. Това означаваше, че нямаше какво да губи. Нищо — освен самия свят.

Върна се в имението и тръгна към крилото, заето от айилците. Никой не я спря. Радваше се сред айилците на привилегии, каквито не бе получила никоя друга Сестра.

Намери Сорилея и другите Мъдри в една от библиотеките. Седяха на пода, естествено. Сорилея й кимна. Цялата кожа и кости, кльощава и сбръчкана, и въпреки това човек не можеше да я помисли за крехка. Не и с тези очи и лице, което, макар да беше похабено от вятър и слънце, все пак изглеждаше твърде младо за възрастта й. Как можеха Мъдрите да живеят толкова дълго и да не придобиват липсата на възраст, характерна за Айез Седай? На този въпрос Кацуан така и не можеше да си отговори.

Смъкна качулката си, седна при Мъдрите на твърдия под, погледна Сорилея в очите и каза:

— Провалих се.

Мъдрата кимна все едно, че си мислеше същото. Кацуан се постара да не издаде раздразнението си.

— Няма нищо срамно в един провал — каза Баир, — когато този провал е по чужда вина.

Амис кимна.

— Кар-а-карн е по-упорит от всички мъже, Кацуан Седай. Нямаш никакъв тох към нас.

— Срам или тох, всичко това скоро ще е без значение — каза Кацуан. — Но имам един план. Ще ми помогнете ли?

Мъдрите се спогледаха.

— Какъв е планът? — попита Сорилея.

Кацуан се усмихна и започна да обяснява.



Ранд се обърна през рамо и погледна отдалечаващата се с бързи стъпки Кацуан. Навярно си мислеше, че не я е забелязал. Качулката скриваше лицето й, но нищо не можеше да прикрие уверената й стойка. Дори забързана, изглеждаше, че владее положението, и всички инстинктивно се отдръпваха от пътя й.

Играеше си със забраната му, като го преследваше така из целия град. Но не му беше показала лицето си, тъй че той я остави на мира. Може би изобщо беше лош ход да я прогони, но връщане нямаше. Щеше просто да сдържа гнева си в бъдеще. Да го държи загърнат в лед, кипящ дълбоко в гърдите му, пулсиращ като второ сърце.

Обърна се към кейовете. Може би нямаше причина лично да проверява разпределението на зърното. Но беше открил, че зърното има много повече шанс да стигне до нуждаещите се, ако всички знаят, че ги наблюдават. Този народ твърде дълго беше стоял без крал. Заслужаваха да видят, че някой държи нещата под контрол.

Подкара бавно Тай’дайшар покрай кейовете и погледна яздещия до него Аша’ман. Неф имаше волево скулесто лице и стройната фигура на воин. Беше някогашен войник от Краличината гвардия на Андор, преди да се оттегли отвратен от царуването на „лорд Гебрил“. Беше стигнал до Черната кула и сега носеше и Меча, и Дракона.

Рано или късно на Ранд вероятно щеше да му се наложи или да върне Неф при неговата Айез Седай — беше един от първите обвързани, — или да доведе нея при него. Не изпитваше никакво желание да има още една Айез Седай край себе си, въпреки че Нелаваир Демасиелин, Зелена, беше сравнително приятна жена като за Айез Седай.

— Продължавай — подкани го той. Неф беше разнасял съобщения и се беше срещал със сеанчанците с Башийр.

— Ами, милорд — заговори Неф, — само усещане е, но не мисля, че ще приемат Катар за място на срещата. Винаги стават трудни за разговори, когато лорд Башийр или аз го споменем, твърдят, че трябвало да поискат нови указания от Щерката на Деветте луни. Тонът им намеква, че „указанията“ ще са, че мястото е неприемливо.

Ранд заговори тихо:

— Катар е неутрален терен. Нито е в Арад Доман, нито дълбоко в земите на Сеанчан.

— Знам, милорд. Опитахме. Гарантирам ви.

— Добре. Ако продължават да упорстват, ще избера друго място. Върни се и им кажи, че ще се срещна с тях при Фалме.

Флин зад тях подсвирна тихо.

— Милорд — каза Неф. — Но това е съвсем в границите на сеанчанците.

— Знам. — Ранд се обърна към Флин. — Но има… известно историческо значение. Ще сме в безопасност. Сеанчанците държат стриктно на честта си. Няма да нападнат, ако пристигнем под знамето на мира.

— Сигурен ли сте? — попита тихо Неф. — Не ми харесва как ме гледат, милорд. Има презрение в очите им, на всички. Презрение и съжаление, все едно съм някакво изгубено псе, което рови за огризки зад хана. Да ме изгори дано, прилошава ми.

— Държат си ония техни нашийници подръка, милорд — обади се Флин. — Знаме на мира или не, ще ги сърбят ръцете да ни окаишат до един.

Ранд затвори очи, за да задържи гнева си дълбоко, и вдиша духащия в лицето му солен вятър. След това ги отвори към затуленото с облаци небе. Нямаше да мисли за нашийника на врата си и за това как души Мин. Онова беше минало.

Беше по-твърд от стомана. Не можеше да бъде прекършен.

Трябва да сключим мир със Сеанчан — заяви той. — Независимо от различията.

— Различия ли? — възкликна Флин. — Не бих нарекъл това различия, милорд. Те искат да окаишат всички ни, може би да ни екзекутират. И смятат, че това ще е благодеяние!

Флин не беше бунтовна личност. Беше един от най-верните му, доколкото това бе възможно. Но Ранд го изгледа твърдо. Нямаше да търпи разногласия. Разногласията и лъжите му бяха донесли нашийника. Да, точно те.

— Съжалявам, милорд — най-сетне отрони Флин. — Да ме изгори дано, ако Фалме не е чудесен избор! Ще ги накарате да гледат небесата със страх, и още как.

— Тръгвай веднага, Неф — каза Ранд. — Искам това да се уреди.

Неф кимна, обърна коня си и се отдалечи в тръс от колоната, последван от малка група айилски стражи. Човек можеше да Пътува само от място, което познава добре, тъй че ашаманът не можеше просто да замине от пристанището. Ранд продължи напред, обезпокоен от мълчанието на Луз Терин. Лудият се държеше необичайно отчуждено напоследък. Това уж трябваше да го радва, но вместо това го безпокоеше. Най-вероятно бе свързано с безименната сила, която бе докоснал. Все още чуваше обаче плача на лудия и как си шепне сам, ужасено.

— Ранд?

Той се обърна. Не бе усетил приближаването на Нинив. Носеше дръзка зелена рокля, скромна според доманските обичаи, но все пак показваща много повече, отколкото изобщо щеше да си позволи навремето в Две реки, „Има право на промяна — помисли Ранд. — Какво е една фриволна рокля пред това, че съм заповядвал изгнания и екзекуции?“

— Какво реши? — попита тя направо.

— Ще се срещнем при Фалме.

Нинив измърмори нещо.

— Какво каза? — попита той.

— О, просто, че си празноглав глупак — отвърна тя и го изгледа предизвикателно.

— Фалме ще е приемливо за тях.

— Да. Поставя те идеално в ръцете им.

— Не мога да си позволя да чакам, Нинив. Това е риск, който трябва да поемем. Но се съмнявам, че ще нападнат.

— И последния ли път се съмняваше? Когато си изгуби ръката?

Той се намръщи.

— Едва ли ще има някой от Отстъпниците с тях.

— Можеш ли да си сигурен?

Той я погледна в очите и тя издържа погледа му — нещо, с което малцина можеха да се справят напоследък. Накрая Ранд поклати глава.

— Не. Не мога.

Тя изсумтя, за да покаже, че е спечелила спора, после каза:

— Значи ще трябва просто да сме свръхпредпазливи. Но пък може би спомените от последния път, когато посети Фалме, ще ги попритеснят.

— Надявам се.

Тя измърмори още нещо, което Ранд не разбра. От Нинив изобщо нямаше да се получи идеална Айез Седай. Твърде свободно показваше чувствата си, особено яда. Ранд не го намираше за слабост. С Нинив поне винаги знаеше как стоят нещата. Тя бе ужасно слаба в игрите и това я правеше ценна. Вярваше й. Беше една от малкото.

„Вярваме й, нали? — попита Луз Терин. — Можем ли?“

Ранд не отговори. Продължи огледа на кейовете. Нинив яздеше до него. Явно беше ядосана, макар Ранд да не можеше да разбере защо. След прогонването на Кацуан Нинив можеше да е негова първа съветничка. Не я ли радваше това?

Може би се тревожеше за Лан. Когато поеха обратно към центъра, Ранд попита:

— Имаш ли вести от него?

Нинив го изгледа с присвити очи.

— От кого?

— Знаеш от кого — каза Ранд. Тъкмо минаваха покрай низ от знамена, всичките с имената на издънки на една и съща фамилия.

— Действията му не са твоя грижа — каза Нинив.

— Целият свят е моя грижа, Нинив. — Погледна я. — Не си ли съгласна?

Тя отвори уста, явно за да му се сопне, но млъкна, щом срещна погледа му. „Светлина — помисли той, като видя разбирането, изписано на лицето й. — Вече мога да направя това и на Нинив. Какво толкова виждат, когато се вгледат в мен?“ Стреснатият й поглед почти го накара да се уплаши от себе си.

— Лан ще се оправи — отрони Нинив и извърна очи.

— Тръгнал е за Малкиер, нали?

Тя се изчерви.

— Колко още? — попита Ранд. — Все още не е стигнал до Погибелта, нали? — Освободил се от всичко, за да последва онова, което виждаше като свой дълг и съдба, Лан щеше да препуска чак до Малкиер. Сам. Кралството — неговото кралство — бе погълнато от Погибелта преди десетилетия, когато е бил още бебе.

— Два-три месеца — каза тя. — Може би малко повече. Язди към Шиенар, за да застане при Клисурата, дори да се наложи да го направи сам.

— Търси възмездие — каза Ранд. — Да отмъсти за онова, което не може да бъде защитено.

— Той изпълнява дълга си! — каза Нинив. — Но… безразсъдството му наистина ме тревожи. Настоя да го отведа до Граничните земи и аз го направих, но го оставих в Салдеа. Исках да е колкото може по-далече от Клисурата. Ще трябва да прекоси доста труден терен, за да стигне там, където отива.

Докато мислеше за пътуването на Лан към Клисурата, Ранд изпита леден хлад. Лан отиваше да умре. Но нищо не можеше да се направи.

— Съжалявам, Нинив. — Каза го, макар да не изпитваше никакво съжаление. Имаше проблем с изпитването на каквото и да било напоследък.

— Мислиш ли, че бих го пратила сам? — сопна се тя. — Празноглавци сте, и двамата! Погрижила съм се да си има своя войска, въпреки че не иска.

И беше напълно способна на това. Вероятно беше изпратила съобщения до останките на малкиерите от името на Лан. Лан беше странен човек. Отказваше да вдигне знамето на Малкиер и да поиска правото си на крал, понеже не желаеше да поведе последните си сънародници на смърт. В същото време беше готов да тръгне на същата смърт в името на честта.

„Това ли правя и аз? — помисли си Ранд. — Тръгнал съм към смъртта си в името на честта? Но не, това е друго. Лан има избор.“ Нямаше пророчества, които да казват, че Лан ще умре.

— Малко помощ няма да му навреди, нали така — каза Нинив с нещо като неудобство. Моленето за помощ винаги я караше да се чувства неудобно. — Армията му ще е малка. Съмнявам се, че ще устоят дълго срещу тролоците.

— Ще нападне ли? — попита Ранд.

Нинив се поколеба.

— Не каза. Но да, мисля, че ще нападне. Смята, че ти си губиш времето тук, Ранд. Ако пристигне там и събере армия, и намери тролоци, събрани при Тарвинската клисура… да, мисля, че ще нападне.

— Значи заслужава това, което ще получи, щом тръгва без нас.

Нинив го погледна накриво.

— Как можеш да казваш това?

— Длъжен съм — отвърна й Ранд тихо. — Последната битка идва. Може би моят щурм на Погибелта ще се случи по същото време като този на Лан. Може би не. — Замълча замислено. Ако Лан влезеше в бой при Клисурата… може би щеше да привлече внимание. Ако Ранд не нападнеше там, щеше да заблуди Сянката. Можеше да ги удари някъде, където не очакват, докато погледът им е насочен към Лан.

— Да. Смъртта му всъщност би могла да ми послужи добре.

Очите на Нинив се разшириха от гняв, но Ранд го пренебрегна. Едно тихо кътче дълбоко в душата му бе поразено от тревога за приятеля му. Трябваше да пренебрегне тази тревога, да я накара да замълчи. Но гласът му зашепна:

„Той те нарече приятел. Не го изоставяй…“

Нинив овладя гнева си и това го впечатли.

— Ще поговорим пак за това — каза тя сдържано. — Може би, след като намериш време да помислиш какво точно би означавало да изоставиш Лан.

Обичаше да мисли за Нинив като за същата онази войнствена Премъдра, която го беше тормозила в Две реки. Винаги му се беше струвало, че прекалено се старае, сякаш се боеше, че другите ще пренебрегнат титлата й заради младостта й. Но беше пораснала много оттогава.

Стигнаха имението. На портата стояха на стража петдесет войници на Башийр. Ранд подмина айилския стан, слезе от коня при конюшнята и премести ключа за достъп от седлото в големия джоб на палтото си — беше ушит специално за статуетката. Ръката със сферата остана да стърчи навън.

Влезе в тронната си зала. Вече не можеше да я нарече другояче, след като му бяха донесли кралския трон. Беше голям, с позлата и скъпоценни камъни, инкрустирани в дървото по облегалките за ръце и на гърба над главата му. Изпъкваха като облещени очи и придаваха на трона пищност, която не му допадаше. Не се беше оказал в двореца. Един от местните търговци го беше „пазил“ от безредиците. Може би се бе канил и да го „запази“ за себе си.

Ранд седна на трона и се намести така, че ключът за достъп в джоба му да не го убива в хълбока.

В града не знаеха какво да мислят за него и той предпочиташе да си остане така. Не се обявяваше за крал, но армиите му владееха столицата. Говореше за връщането на трона на Алсалам, но седеше на него все едно, че това е в правото му. Не се беше преместил в двореца. Искаше да ги остави да се чудят.

Всъщност не беше взел решение. Много зависеше от донесенията този ден. Кимна на влезлия Руарк, стана от трона и двамата с Руарк седнаха на кръглата черга със спираловидни шарки, постлана пред подиума със зеления килим. Първия път, когато го направиха, беше предизвикало леко вълнение сред доманските слуги и чиновници в нарастващия двор на Ранд.

— Намерихме и задържахме още една, Ранд ал-Тор — каза Руарк. — Аламиндра Курен. Криеше се в земите на братовчед си близо до северната граница. Това, което научихме в имението й, ни отведе право до нея.

Така членовете на Търговския съвет в ръцете му ставаха четирима.

— А Меашан Дубарис? Каза, че може да намерите и нея.

— Убита е. От тълпата, преди една неделя.

— Сигурен ли си? Може да е лъжа, за да ви отклони от следите й.

— Не съм видял тялото й лично. Но хора, на които вярвам, са го видели и твърдят, че отговаря на описанието. Убеден съм, че следата беше вярна.

Четирима пленени и двама мъртви. С това оставаше да се намерят още четирима, за да се съберат достатъчно членове за избора на крал. Нямаше да е най-етичният избор. Но пък какво толкова го притесняваше? Можеше да назначи крал или да се самопровъзгласи за крал. Защо изобщо го интересуваше какво ще сметнат за редно доманците?

Руарк го гледаше замислено. Сигурно си мислеше същото.

— Продължавай да търсиш — каза Ранд. — Не възнамерявам да взимам Арад Доман за себе си. Ще намерим законния крал или ще се погрижим Съветът на търговците да се събере и да изберат нов. Не ме интересува кой ще е, стига да не е Мраколюбец.

— Както кажеш, Кар-а-карн — отвърна Руарк и понечи да стане.

— Заповедта е важна, Руарк. Нямам време да управлявам това кралство лично. Малко ни остава до Последната битка. — Ранд погледна към Нинив, която стоеше с няколко Деви до стената. — Искам до края на месеца да разполагаме с още четирима членове на Търговския съвет.

— Тежък срок ни налагаш, Ранд ал-Тор — каза Руарк.

Ранд стана.

— Просто ми ги намерете тези търговци. Хората тук заслужават водачи.

— А кралят?

Ранд хвърли поглед настрани, към Милисаир Чадмар, грижливо пазена от айилските стражи. Изглеждаше… измъчена. Очите й плуваха в червени кръгове. Все още изглеждаше красива, но по-скоро като красива картина, смачкана и след това пригладена на масата.

— Дано намериш вода и сянка, Руарк — каза Ранд.

— Дано намериш вода и сянка, Ранд ал-Тор.

Високият айилец се оттегли, няколко от бойците му го последваха. Ранд си пое дъх и отново седна на помпозния трон. Беше отдал на Руарк почитта, която заслужаваше. Другите… Те също щяха да получат онова, което заслужаваха.

Наведе се напред, махна на Милисаир да се приближи и една от Девите я подбутна напред.

— Е? — попита Ранд, щом Милисаир застана пред трона.

— Милорд Дракон… — Тя се заозърта към доманските слуги и придворни, сякаш търсеше помощ от тях. Никой не я удостои с вниманието си. Дори лорд Рамшалан извърна очи от нея.

— Говори — настоя Ранд.

— Пратеникът, за когото попитахте. Мъртъв е.

Ранд си пое дъх.

— И как стана това?

— Хората, на които възложих да го пазят… — заговори тя бързо. — Не знаех колко зле се отнасят с него! Не бяха му давали вода дни наред и треската го поразила…

— С други думи, не си успяла да изтръгнеш сведения от него, затова си го оставила да изгние в тъмницата и си се сетила за него чак когато поисках да бъде доведен при мен.

— Кар-а-карн — каза една от Девите, съвсем младата Джалани, и пристъпи напред. — Намерихме я да стяга вещите си, сякаш се готвеше да избяга от града.

Милисаир пребледня.

— Лорд Дракон. Беше в момент на слабост! Аз…

Ранд й махна с ръка да замълчи.

— Какво да правя с тебе сега?

— Трябва да я екзекутирате, милорд! — извика Рамшалан и припряно пристъпи напред.

Ранд го изгледа намръщено. Не беше питал за отговор. Източеният като върлина Рамшалан имаше изгърбен нос, който може би издаваше салдейско потекло. Носеше ужасно палто в крещящо синьо, оранжево и жълто, надиплените маншети на ризата му се показваха от ръкавите. Тези неща явно минаваха за модни сред някои среди от висшата класа на доманците. Обеците му носеха знака на Дома му. Украшение с форма на птица в полет бе закрепено на едната му буза.

Ранд познаваше много като него — придворни с твърде малко мозък, но с твърде много фамилни връзки. Благородническият живот като че ли развъждаше породата им така, както в Две реки развъждаха овце. Рамшалан беше особено дразнещ заради носовия си глас и припряната си готовност да предава другите в желанието си да спечели благоволението на Ранд.

Все пак от хора като него имаше полза. Понякога.

— Ти как мислиш, Милисаир? Трябва ли да те екзекутирам за измяна, както предлага той?

Тя не заплака, но явно беше уплашена. Гледаше го, без да мига, ококорена.

— Не бой се, няма — въздъхна Ранд. — Трябваш ми, за да помогнеш в избора на нов крал. Каква полза да търся из провинцията още, ако започна да екзекутирам тези, които вече съм намерил?

Тя въздъхна облекчено и раменете й се отпуснаха.

— Заключете я в същата килия, където е държала кралския пратеник — обърна се Ранд към Девите. — Погрижете се да няма същата съдба, поне докато не приключа с нея.

Милисаир проплака отчаяно, докато айилските Деви я извличаха навън, но Ранд вече я беше изключил от ума си. Рамшалан я изгледа в гърба със задоволство. Явно го беше оскърбявала публично. Една точка в нейна полза.

— Останалите членове на Съвета — обърна се той към служителите. — Някой от тях имал ли е връзка с краля?

— Никой през последните три-четири месеца — отвърна ниският дебел доманец Нореладин. — Макар че не знаем за Аламиндра, тъй като беше наскоро… открита.

Може би тя щеше да има вест, макар че едва ли щеше да разполага с по-добра податка от пратеник, заявил, че е дошъл от самия Алсалам. Да я изгори дано Милисаир, че беше допуснала да умре!

„Ако го е пратила Грендал, изобщо не бих могъл да го прекърша — каза внезапно Луз Терин. — Много е добра с Принудата. Коварна е, много коварна.“

Ранд се поколеба. Лудият беше прав. Ако пратеникът наистина бе жертва на Принудата на Грендал, едва ли щеше да издаде местонахождението й. Не и ако Принудата не се вдигнеше, а дарбата на Ранд в Цяра нямаше да стигне за това. Грендал винаги прикриваше следите си добре.

Но той не беше сигурен, че е в страната. Ако успееше да намери пратеник и Принудата бе налице, щеше да разполага с достатъчно доказателство.

— Трябва да говоря с всеки, който твърди, че има съобщение от краля — заяви той. — С всички в града, които може да са имали връзка.

— Ще бъдат намерени, лорд Дракон — заяви надутият Рамшалан.

Ранд кимна разсеяно. Ако Неф уговореше срещата със сеанчанците, както се надяваше, скоро щеше да може да напусне Арад Доман. Надяваше се да остави тук крал, надяваше се да намери и Грендал и да я убие. Но щеше да се задоволи с мир със Сеанчан и храна за тези хора. Не можеше да реши проблемите на всички. Можеше само да ги принуди да се подчиняват достатъчно дълго, докато загине при Шайол Гул.

И да остави света отново да рухне, след като си отиде. Стисна зъби. Твърде много време беше изгубил в грижи за неща, които не можеше да поправи.

„Затова ли се съпротивлявам да назнача домански крал? След като умра, този човек ще загуби авторитет и Арад Доман отново ще се върне там, откъдето започна. Ако не оставя крал, който има подкрепата на търговците, тогава по същество предлагам кралството на сеанчанците в момента, в който умра.“

Толкова много неща на везните. Толкова много проблеми. Не можеше да ги оправи всички. Не можеше.

— Не одобрявам това, Ранд — каза Нинив, беше скръстила упорито ръце пред гърдите си. — И не приключихме разговора си за Лан освен това.

Ранд махна пренебрежително.

— Той е твой приятел, Ранд. Светлина! А Перин и Мат? Знаеш ли те къде са? Какво е станало с тях?

Цветовете се завихриха пред очите му. Перин стоеше до една палатка с Галад. Защо точно с Галад? И кога се беше присъединил полубратът на Елейн към Белите плащове? Цветовете отново се завъртяха. Мат яздеше по улиците на познат град. Кемлин? Том беше с него.

Ранд се намръщи. Усещаше притегляне от Перин и Мат, и от себе си към тях също. Те бяха тавирен. И двамата трябваше да са с него за Последната битка.

— Ранд? — попита Нинив. — Ще ми отговориш ли?

— За Перин и Мат ли? Живи са.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. — Въздъхна и поклати глава. — И да гледат да останат живи. Ще ми трябват и двамата, преди да свърши всичко.

— Ранд! Те са твои приятели!

— Те са нишки в Шарката, Нинив — каза той и стана. — Вече почти не ги познавам. Подозирам, че и те биха казали същото за мен.

— Не са ли ти грижа?

— Грижа? — Ранд заслиза по стъпалата на подиума. — Това, за което ме е грижа, е Последната битка. Това, за което ме е грижа, е да сключа мир с проклетите от Светлината сеанчанци, за да мога да спра да се притеснявам от дребните им боричкания и да се заема със същинската битка. Пред тези грижи две момченца от едно затънтено село не значат нищо.

Изгледа я предизвикателно. Рамшалан и останалите придворни се заотдръпваха, за да не попаднат между погледите им.

На лицето й се беше изписала дълбока тъга.

— О, Ранд. Не можеш да продължиш така. Тази твърдост в тебе… тя ще те прекърши.

— Правя каквото трябва — каза той и пак потисна гнева си. Щяха ли да свършат някога тези вопли против избора му?

— Не това трябва да правиш, Ранд. Ще се самоунищожиш. Ще се…

Гневът му избликна. Ранд се обърна рязко, посочи я с пръст и изрева:

— Като Кацуан ли искаш да бъдеш прогонена, Нинив? Няма да позволя да ме разиграват! Приключих с това. Давай съвета си, когато те питат, в останалото време не ме покровителствай!

Тя се присви уплашено, а Ранд стисна зъби, за да се овладее. Отпусна ръка и усети, че инстинктивно посяга към ключа за достъп. Очите на Нинив се бяха приковали в него, широко отворени, и той бавно отдръпна ръка от статуетката.

Избухването му го изненада. Беше си мислил, че владее гнева си. Потисна го с усилие, но се оказа изумително трудно.

— Край на аудиенциите за днес — каза на придворните. — Идете и направете каквото ви наредих! Трябват ми другите членове на Съвета. Вървете!

Още малко. Трябваше само да задържи нещата в равновесие още малко. После всичко можеше да свърши. Усети, че започва да чака този край със същото упование, с което го чакаше Луз Терин.

„Ти обеща, че можем да умрем“ — отекна далечно гласът на Луз Терин между два хлипа.

„Обещах. И ще умрем.“

Загрузка...