Буря се надига

Глава 23Изкривяване във въздуха

— А Сестрите, които пазеха килията и? — попита Кацуан, докато тропаше нагоре по дървените стъпала до Мерайз.

— Кореле и Несуне са живи, за щастие, макар че са напълно изтощени — каза Мерайз задъхано. Наришма се качваше след тях, звънчетата в плитките му подрънкваха. — Дайгиан е мъртва. Не е ясно защо другите две са оставени живи.

— Заради Стражниците. Убиеш ли Айез Седай, Стражниците ще го разберат моментално… и щяха да разберат, че нещо не е наред. — Стражниците обаче трябваше да са забелязали, че нещо не е наред. Трябваше да разпитат и да разберат дали са почувствали нещо. Но вероятно имаше връзка.

Дайгиан нямаше жив Стражник. Кацуан я жегна за миг съжаление за добрата Сестра, но го изтласка от ума си. Не беше време за съжаления сега.

— Другите две бяха оставени в нещо като транс — продължи Мерайз. — Не можах да видя утайка от сплитове, Наришма също. Открихме ги точно преди да се подаде сигналът за тревога и дойдохме при теб веднага щом се уверихме, че ал-Тор е жив и че с враговете ни е приключено.

Кацуан кимна ядосано. Точно тази нощ да ходи на гости на Мъдрите в шатрите им! Сорилея и още няколко от тях напираха след Наришма и Кацуан не смееше да забави крачка, та айилките да не я стъпчат в бързината си да видят ал-Тор.

Стигнаха горната площадка и забързаха по коридора към стаята на ал-Тор. Как беше могъл отново да се въвлече в тази голяма неприятност? Отново! И как проклетата Отстъпница бе успяла да се измъкне от килията си? Някой трябваше да й е помогнал, но това означаваше Мраколюбка в лагера им. Не че беше невъзможно — щом съществуваха Мраколюбки в Бялата кула, значи несъмнено можеше да се намерят и тук. Но коя Мраколюбка можеше да обезсили три Айез Седай? Преливане на такова ниво трябваше да се е усетило от всяка Сестра и всеки Аша’ман в лагера.

— Чаят замесен ли е? — попита тихо Кацуан.

— Не, доколкото можем да разберем — отвърна Зелената. — Ще научим повече, когато двете се събудят. Припаднаха веднага щом ги извадихме от транса.

Кацуан кимна. Вратата на ал-Тор беше отворена и пред нея бръмчаха Деви като оси, току-що открили, че гнездото им го няма. Кацуан не можеше да ги вини. Явно ал-Тор не беше казал много за случилото се. Глупавото момче беше извадило късмет, че все още е живо! Каква проклета от Светлината бъркотия!

Влезе в стаята. В другия край се бяха скупчили Айез Седай и си шепнеха. Сарийн, Ериан, Белдеин — всички в лагера, които не бяха мъртви или обездвижени. Освен Елза. Къде беше Елза?

Трите й кимнаха, щом влезе, но Кацуан ги удостои само с бегъл поглед. Мин седеше на леглото и разтриваше шията си; очите й бяха плувнали в червени кръгове, беше разчорлена и пребледняла. Ал-Тор стоеше до отворения прозорец отсреща, загледан в нощта, ръката му стискаше чуканчето на другата зад гърба му. Палтото му лежеше смачкано на пода и той беше само по бяла риза с бухнали ръкави. Хладният вятър развяваше червено-златистата му коса.

Кацуан огледа стаята. Зад нея, в коридора, Мъдрите започнаха да разпитват Девите.

— Е? — попита тя. — Какво стана?

Мин вдигна глава. По шията й имаше червени следи и започваха да отичат. Ранд не се обърна от прозореца. „Безочливо момче“ — помисли Кацуан и пристъпи към него.

— Говори, момче! Трябва да знаем дали лагерът е в опасност.

— Опасността е премахната — промълви той тихо. Нещо в гласа му я накара да се поколебае. Очаквала беше от него гняв или може би задоволство. Най-малкото умора. Но гласът му прозвуча хладно.

— Ще обясниш ли какво означава това? — настоя Кацуан.

Най-сетне той се обърна и я погледна и тя неволно направи стъпка назад, макар да не можеше да обясни защо. Той все още си беше същото глупаво момче. Прекалено висок, прекалено самоуверен и прекалено упорит. Сега обаче излъчваше някакво странно спокойствие, в което имаше нещо мрачно. Като спокойствието, което виждаш в очите на осъден в мига преди да пристъпи към клупа на палача.

— Наришма — каза Ранд, загледан над рамото на Кацуан. — Имам сплит за теб. Запамети го. Ще ти го покажа само веднъж.

С тези думи ал-Тор изпъна ръката си настрани и лъч ярка бяла светлина се изстреля от пръстите му и порази палтото му на пода. То изчезна сред взрив от светлина.

— Казах ти никога да не използваш това, момче! — изсъска Кацуан. — Никога повече няма да го правиш. Чуваш ли ме! Това не е…

— Това е сплитът, който трябва да използваме в битката си с Отстъпниците, Наришма — каза ал-Тор и тихият му глас се вряза в гласа на Кацуан. — Ако ги убиваме с всичко друго, могат да се преродят. Опасен инструмент е, но все пак е инструмент. Като всеки друг.

— Забранен е — заяви Кацуан.

— Аз реших, че не е — заяви спокойно ал-Тор.

— Никаква представа нямаш какво може да причини този сплит! Ти си просто дете, което си играе с…

— Виждал съм белфир да унищожава градове — заговори ал-Тор, очите му бяха измъчени. — Виждал съм хиляди, прогорени от Шарката от пречистващия му огън. Ако мен наричаш дете, Кацуан, какво тогава са онези от вас, които са с хиляди години по-млади от мен?

Погледна я в очите. Светлина! Какво беше станало с него? Кацуан с усилие събра мислите си.

— Значи Семирага е мъртва?

— По-лошо от мъртва — отвърна ал-Тор. — И много по-добре в много отношения, бих казал.

— Е, добре. Предполагам, че можем да продължим с…

— Познаваш ли това, Кацуан? — каза ал-Тор и кимна към нещо метално на леглото му, почти скрито под завивките.

Тя пристъпи напред колебливо. Сорилея я изгледа с неразгадаемо изражение. Явно не желаеше да се въвлича в разговора, докато ал-Тор е в такова настроение. Кацуан не можеше да я вини.

Дръпна завивките и видя две много познати гривни. Нашийника го нямаше.

— Невъзможно — прошепна тя.

— Така и предположих — отвърна ал-Тор със същия ужасяващо спокоен глас. — Казах си, че очевидно не би могъл да е същият тер-ангреал, който ти поверих. Ти ми обеща, че ще е защитен и скрит.

— Е, добре — каза смутено Кацуан. Дръпна отново завивките над гривните. — Уточнено е значи.

— Да. Пратих хора в стаята ти. Кажи ми, това ли е кутията, в която държеше гривните? Намерихме я отворена на пода на жилището ти.

Една Дева внесе позната дъбова кутия. Нейната кутия!

— Претърсил си стаята ми!? — възкликна ядосано Кацуан.

— Не знаех, че си на гости на Мъдрите — каза ал-Тор, кимна със сдържана почтителност на Сорилея и Амис и те му отвърнаха колебливо. — Пратих слуги да те намерят, защото се опасявах, че Семирага може да се е опитала да ти отмъсти.

— Не трябваше да могат да пипнат това — промълви Кацуан и взе кутията от ръцете на Девата. — Бях я защитила с най-сложните прегради.

— Недостатъчно сложни — отвърна ал-Тор, обърна й гръб и пак се загледа навън към лагера.

Възцари се тишина. Ранд явно смяташе, че Кацуан е виновна за кражбата на мъжкия ай-дам, но това беше нелепо. Беше подготвила най-добрата позната й преграда, но пък никой знаеше на какво са способни Отстъпниците.

Как все пак бе оцелял ал-Тор? А останалото в кутията? Разполагаше ли ал-Тор с ключа за достъп, или статуетката бе открадната от Семирага? Смееше ли Кацуан да попита? Мълчанието се проточи.

— Какво чакаш? — попита най-сетне тя с цялата дързост, която успя да събере. — Извинение ли чакаш от мен?

— От тебе? — В гласа на Ранд нямаше подигравка, само хладно равнодушие. — Не, подозирам, че по-скоро ще изтръгна извинение от камък, отколкото от теб.

— Тогава…

— Прокудена си от погледа ми, Кацуан — промълви той. — Ако отново видя лицето ти след тази нощ, ще те убия.

— Ранд, не! — възкликна Мин, но той все едно не я чу.

За миг Кацуан я жегна паника, но тя я изтласка с гнева си.

— Какво? Това е глупост, момченце. Аз…

Той се обърна и погледът му отново я накара да млъкне. Закана имаше в очите му и мракът в тях й внуши повече страх, отколкото бе мислила, че може да понесе старото й сърце. Пред погледа й въздухът около него сякаш се изкриви и тя почти беше сигурна, че стаята помръкна.

— Но… Но ти не убиваш жени. Всички го знаят. Не можеш да изложиш Девите на риск от страх да не пострадат!

— Принуден бях да преразгледам точно тази си склонност — каза ал-Тор. — Тази нощ.

— Но…

— Кацуан — промълви той. — Вярваш ли, че мога да те убия? Тук, сега, без помощта на меч или на Силата? Вярваш ли, че само ако го пожелая, Шарката ще се огъне около мен и ще спре сърцето ти? По… съвпадение?

Да си тавирен не действаше така. Светлина! Не действаше, нали? Не можеше да огъне самата Шарка под волята си, нали?

И все пак, взряна в очите му, тя повярва. Противно на всякаква логика, взряна в тези очи, разбра, че ако не си тръгне, ще умре.

Кимна бавно, с омраза към себе си и странно безсилна.

Той й обърна гръб и се загледа отново навън през прозореца.

— Да не виждам повече лицето ти. Никога повече, Кацуан. Можеш да си вървиш.

Зашеметена, тя се обърна… и с крайчеца на окото си зърна дълбокия мрак, загърнал ал-Тор и изкривил въздуха още повече. Погледна отново — нямаше го. Стисна зъби и излезе.

— Подгответе се. Себе си и войските си — каза ал-Тор на останалите и гласът му прокънтя от стаята зад гърба й. — В края на тази неделя тръгвам.

Кацуан вдигна ръка към главата си и се подпря на стената в коридора. Сърцето й блъскаше, дланта й беше потна.

Досега се беше трудила срещу едно инатливо, но добросърдечно момче. Някой беше отнел онова дете и го бе сменил с този мъж, мъж по-опасен от всички, които бе срещала.

Ден след ден се беше изплъзвал.

А тя нямаше и една проклета догадка какво да направи.