Буря се надига

Глава 35Ореол от мрак

Хладният морски бриз лъхна Ранд в мига, в който мина през портала. Мекият, нежен като перце вятър носеше миризмите на хиляди кухненски огньове, пръснати из град Фалме и стоплящи сутрешните гозби.

Ранд дръпна рязко юздите на Тай’дайшар. Не беше подготвен за спомените, които носеха тези миризми. Спомени за време, когато все още не беше сигурен за ролята си на света. Спомени за време, когато Мат постоянно го беше ръгал в ребрата да носи хубави палта, колкото и да се опитваше Ранд да ги избягва. Спомени за време, когато го беше срам от знамената, които сега плющяха зад него. Някога бе настоявал да ги държат скрити все едно, че така можеше да се скрие от собствената си съдба.

Процесията го чакаше, скърцаха сбруи и пръхтяха коне. Ранд бе посетил Фалме веднъж, за кратко. В онези дни не можеше да се задържи задълго на едно място. Беше прекарал онези месеци или в гонитба на някого, или сам преследван. Фейн го беше отвел до Фалме, с Рога на Валийр и рубинената кама, към която беше обвързан Мат. Цветовете блеснаха отново, щом си помисли за Мат, но Ранд ги пренебрегна. За тези няколко мига не беше в настоящето.

Фалме бележеше повратен момент в живота му, дълбок като онзи, който бе дошъл по-късно в пустинните земи на айилците, когато се бе доказал като Кар-а-карн. След Фалме не беше имало повече криене, повече борба с онова, което беше всъщност. Тук за първи път бе признал същността си на убиец, за първи път бе осъзнал опасността, която носеше за околните. Опитвал се беше да ги остави зад себе си. Те бяха идвали след него.

При Фалме овчарчето бе изгоряло, пепелта му бе разпръсната и издухана от океанските ветрове. От тази пепел се бе възвисил Прероденият Дракон.

Смуши Тай’дайшар и процесията тръгна отново. Беше заповядал да отворят портала недалече от града, с надеждата да е извън полезрението на дамане. Разбира се, беше взел Аша’ман, който да го направи — прикривайки с това сплитовете от жени, — но не искаше да им предлага никакви податки за Пътуването. Неспособността на сеанчанците да Пътуват бе едно от най-големите му предимства.

Самият Фалме се намираше на малко късче суша — Томанска глава, — издадено в Аритския океан. Вълните се разбиваха във високите стръмни скали от двете страни с далечен грохот. Тъмните каменни сгради покриваха полуострова като камъни речно корито. Повечето бяха едноетажни, вдигнати разпръснато, сякаш обитателите им очакваха вълните да прехвърлят скалите и да се стоварят върху домовете им. Пасищата тук не бяха толкова излинели като на север, но новата пролетна трева започваше да изглежда прежълтяла и посърнала все едно, че стръковете съжаляваха, че са се показали от пръстта.

Полуостровът се спускаше към естествения пристан, в който бяха закотвени многобройни сеанчански кораби. Вееха се сеанчански флагове в знак, че този град е част от империята им. На знамето, което плющеше най-високо над града, бе изобразен златен ястреб в полет, стиснал три мълнии. Беше обкръжен с бяло.

Странните същества, докарани от сеанчанците от другата страна на океана, се движеха по далечните улици — твърде далече, за да може Ранд да различи подробности. В небето летяха ракен. Сеанчанците явно държаха много от тях тук. Томанска глава бе леко на юг от Арад Доман и този град несъмнено беше главната база на сеанчанците за кампания на север.

Това завоевание щеше да приключи днес. Ранд трябваше да сключи мир, трябваше да убеди Щерката на Деветте луни да отзове армиите си. Този мир щеше да е затишието пред буря. Ранд нямаше да защити хората си от война. Щеше само да ги съхрани, за да могат да загинат за него другаде. Но щеше да направи това, което трябваше.

Нинив яздеше до него. Спретнатата й рокля в синьо и бяло бе скроена по доманската мода, но ушита от по-плътна — и много по-скромна — тъкан. Нинив, изглежда, възприемаше различните моди по света и обличаше рокли от градовете, които посещаваше, но им налагаше собствения си усет за благоприличие. Някога Ранд може би щеше да го намери за забавно. Това чувство като че ли вече бе невъзможно за него. Усещаше само хладно спокойствие вътре в себе си — спокойствие, запушило вледенения извор на гняв.

Щеше да задържи достатъчно дълго гнева и спокойствието в равновесие. Трябваше.

— Ето, че се връщаме — каза Нинив. Пищният й накит тер-ангреал разваляше донякъде впечатлението от изящно скроеното облекло.

— Да — отвърна Ранд.

— Спомням си последния път, когато бяхме тук — подхвърли тя разсеяно. — Какъв хаос, какво безумие. А когато всичко свърши, те намерихме с онази рана в хълбока.

— Да — прошепна Ранд.

Беше се сдобил с онази първа неизцерима рана тук, когато се срази с Ишамаел в небесата над града. Раната се затопли, щом си помисли за нея. Топло и болезнено. Започнал бе да гледа на тази болка като на стар приятел, напомняне, че е жив.

— Видях те горе във въздуха — каза Нинив. — Не го повярвах… Опитах се да Изцеря онази рана, но тогава все още не можех да събера гнева, за да разбия преградата. Мин беше неизменно до теб.

Мин не беше дошла днес. Оставаше си близо до него, но нещо помежду им се бе променило. Точно както се беше страхувал винаги. Когато го погледнеше, Ранд знаеше, че вижда как я убива.

Само допреди няколко недели нямаше да може да я спре да го придружи, независимо от всичко. Сега остана, без изобщо да възрази.

Хлад. Скоро щеше да свърши. Нямаше място за съжаление и тъга.

Ранд докосна меча на кръста си. Беше извитият, с черната ножница, изрисувана с извиващ се дракон, червен и златен. По много причини му напомняше за Фалме.

— За първи път убих с меч човек в този град — каза тихо Ранд. — Никога не съм говорил за това. Беше сеанчански лорд, майстор на меча. Верин ми беше казала да не преливам в града, тъй че му се противопоставих само с меча. Надвих го. Убих го.

Нинив повдигна вежда.

— Значи наистина имаш право да носиш оръжие със знака на чаплата.

Ранд поклати глава.

— Нямаше свидетели. Мат и Хюрин се биеха другаде. Видяха ме веднага след битката, но не бяха свидетели на смъртоносния удар.

— Какво значение имат свидетелите? — изсумтя Нинив презрително. — Надвил си майстор на меча, значи си такъв. Дали са го видели други, или не, е несъществено.

Той я погледна.

— Защо да носи човек знака на чаплата, ако няма да го видят други, Нинив?

Тя не отвърна. Пред тях, извън града, сеанчанците бяха издигнали голям павилион на черни и бели ивици. Отворената му страна като че ли бе обкръжена от стотици двойки сул-дам и дамане, дамане облечени в характерната сива рокля, сул-дам — в роклите си на червено и синьо, с мълнията на гърдите. Ранд беше взел със себе си само няколко преливащи: Нинив, три Мъдри, Кореле, Наришма, Флин. Нищожна част от онова, което му бе достъпно, дори без да се обръща към силите си, разположени на изток.

Но не, по-добре беше да вземе само почетна охрана, за да изглежда, че е дошъл за мир. Ако тази среща се превърнеше в бой, единствената му надежда беше бързото бягство през портал. Или това… или сам да направи нещо, за да прекрати битката.

Статуетката с мъжа, вдигнал високо сферата, висеше на седлото пред него. С нея сигурно щеше да може да устои срещу сто дамане. Двеста. Помнеше Силата, която беше владял, докато прочистваше сайдин. Беше Сила, способна да срине със земята цели градове, да унищожи всеки, който се изправи срещу него.

Не. Нямаше да се стигне до това. Не можеше да си позволи да се стигне до това. Сеанчанците със сигурност трябваше да знаят, че нападението срещу него би довело до бедствие. Ранд бе дошъл отново на среща с тях, с пълното съзнание, че предател сред техните редици се бе опитал да го плени или убие. Трябваше да разберат искреното му намерение.

Но ако не… Пресегна се, стисна ключа за достъп, просто за всеки случай, и го пъхна в големия външен джоб на палтото си. После вдиша дълбоко, намести се на седлото и подири пустошта. Там сграбчи Единствената сила.

Гаденето и замаята заплашиха да го изхвърлят от седлото. Той залитна, краката му се стегнаха около Тай’дайшар, ръката му стисна ключа за достъп в джоба. Луз Терин се надигна от дълбините на ума му, посегна да докопа Единствената сила. Беше отчаяна борба и когато Ранд най-сетне я спечели, усети, че се е отпуснал в седлото.

И отново мърмореше на себе си.

— Ранд? — обади се Нинив.

Ранд изправи гръб. Беше Ранд, нали? Понякога след такава битка му ставаше трудно да си спомни кой е. Беше ли натикал най-сетне дълбоко в себе си Ранд натрапника, за да стане отново Луз Терин? Предния ден се беше събудил по пладне, свит в ъгъла в стаята си, плачеше и си шепнеше името на Илиена. Усещаше мекотата на дългата й златиста коса в дланите си и помнеше как я притиска до себе си. Помнеше как я вижда мъртва в нозете си, убита с Единствената сила.

Кой беше той?

Важно ли беше наистина?

— Добре ли си? — попита Нинив.

— Добре сме. — Ранд не осъзна, че използва множествено число, докато думите не излязоха от устата му. Зрението му се възвръщаше, макар че все още бе сякаш замъглено. Всичко бе някак леко изкривено като след битката, когато Семирага отне ръката му. Вече едва го забелязваше.

Изправи се, притегли още малко сила през ключа за достъп и се изпълни със сайдин. Беше толкова сладко, въпреки гаденето, което причиняваше. Копнееше да поеме още, но се сдържа. Вече владееше повече Сила, отколкото можеше да понесе който и да е без помощ. Щеше да стигне.

Нинив погледна статуетката. Сферата на върха смътно проблясваше.

— Ранд…

— Държа само малко повече, като предпазна мярка.

Колкото повече от Единствената сила държеше човек, толкова по-трудно бе да го заслонят. Ако дамане се опитаха да го пленят, издръжливостта му щеше да ги изуми. Сигурно щеше да може да устои на пълен Кръг.

— Няма да бъде пленен отново — прошепна той. — Никога вече. Няма да ме хванат с изненада.

— Може би трябва да се върнем — каза Нинив. — Ранд, не сме длъжни да се срещаме с тях според техните условия. Това…

— Оставаме — отсече Ранд. — Оправяме се с тях тук и сега.

Зад една маса на подиума в павилиона седеше жена. Срещу нея имаше стол, на същото ниво. Това го изненада. От всичко, което знаеше за сеанчанците, очакваше, че ще възразят да бъде поставен на едно равнище с особа от Кръвта.

Това ли беше Щерката на Деветте луни? Това дете? Ранд се намръщи, щом се приближиха, но бързо осъзна, че всъщност не е дете — просто бе много дребничка. Облечена в черно, с тъмна кожа, като някоя от Морския народ. По страните на спокойното й закръглено лице имаше сиво-бяла пепел. Изглеждаше някъде на неговата възраст.

Ранд си пое дълбоко дъх и слезе от коня. Време беше тази война да приключи.

Прероденият Дракон беше млад мъж. Бяха й го казали, но все пак нещо в него изненада Тюон.

Защо трябваше да е изненадана от този младеж? Героите завоеватели често бяха млади. Самият Артур Ястребовото крило, великият родоначалник на Империята, бил съвсем млад, когато започнал завоеванието си.

Завоевателите, тези, които налагаха господството си над света, изгаряха бързо, като лампи с неподрязани фитили.

Прероденият Дракон слезе от големия черен жребец и тръгна към павилиона. Черното му палто бе с червено и златно везмо по маншетите — не криеше липсващата си ръка, — но извън това облеклото му беше без украса. Сякаш не виждаше нужда да отвлича чуждия поглед от лицето си с труфила.

Крачеше право към павилиона, с марат-дамане от лявата му страна. Жената носеше рокля с цвета на небето в ясен ден, с бяло везмо като облаци. Държеше черната си коса стегната на една плитка и се бе украсила с безвкусно ярък накит. Изглеждаше недоволна от нещо, с намръщено чело и присвита в тънка линия уста. Присъствието й накара Тюон да потръпне. Би трябвало вече да е свикнала с марат-дамане, след пътуванията си с Матрим. Но не беше така. Тези жени бяха неестествени. Опасни. В близост до неокаишена дамане Тюон можеше да се чувства толкова удобно, колкото с тревозъб, увит около глезена й — и езикът му да я гъделичка по кожата.

Разбира се, марат-дамане беше повод за притеснение, но двамата мъже, които вървяха отдясно на Дракона, смущаваха много повече. Единият, почти младеж, носеше косата си на плитки, с навързани звънчета по тях. Другият беше по-стар, с бяла коса и смугло лице. Въпреки разликата във възрастта и двамата крачеха с наперената походка на мъже, вещи в боя. И двамата носеха черни палта с искрящи игли на високите яки. Аша’ман. Мъже, които можеха да преливат. Изчадия, които бе най-добре да се убият бързо. В Сеанчан бе имало някои, които — в страстното си желание да постигнат непредвидим ефект — се бяха опитвали да обучават тези Цоров’анде Дуун, тези Бесове с черни души. Глупците бяха паднали бързо, повечето — от същите инструменти, които се опитваха да владеят.

Тюон се стегна като стомана. Карийд и Гвардията на Смъртната стража около нея бяха напрегнати. Беше едва доловимо — свити до бедрата юмруци, бавни вдишвания и издишвания. Тюон не се обърна към тях, но подаде таен знак на Селусия.

— Ще съхраните спокойствие — каза тихо Гласът на мъжете.

Щяха да го сторят — бяха Гвардията на Смъртната стража. Ядоса се, че си го помисли — снишаваше очите й. Но нямаше да позволи инцидент. Срещата с Преродения Дракон щеше да е опасна. Неизбежно беше. Дори с двадесет дамане и сул-дам от двете страни на павилиона. Дори с Карийд и капитан Мусенджи, и отряда стрелци, чакащ на плоския покрив на стрела разстояние. Дори със Селусия вдясно от нея, напрегната и готова да връхлети като джагвин от високите скали. Дори с всичко това Тюон бе изложена на риск. Прероденият Дракон беше стихиен пожар, лумнал необяснимо в къща. Не можеш да го спреш да изпепели стаята. Надяваш се само да спасиш сградата.

Той продължи право до стола срещу Тюон и седна, без и за миг да оспори това, че тя го поставя като равен на себе си. Тя знаеше, че всички се чудят защо още носи пепелта на траура, защо не се е провъзгласила за Императрица. Периодът на траур бе изтекъл, но Тюон все още не беше заела трона.

Беше заради този мъж. Императрицата не можеше да срещне никого, дори Преродения Дракон, като равен. Щерката на Деветте луни обаче… този мъж можеше да бъде равен на нея. Затова носеше пепелта. Прероденият Дракон едва ли щеше да реагира добре, ако някоя се поставеше над него, все едно дали тази някоя има съвсем законна причина да го направи.

В мига, щом той седна, просветна далечна мълния, въпреки настояването на Малаи — една от дамане, която можеше да предрича времето, — че дъжд не се очаква скоро. Мълния в ден без дъжд. „Стъпвай много леко — помисли си Тюон, тълкувайки поличбата — и внимавай какво говориш.“ Не беше от най-ясните поличби. Ако започнеше да стъпва прекалено леко, щеше да трябва да полети във въздуха!

— Ти си Щерката на Деветте луни — каза Прероденият Дракон. Беше констатация, а не въпрос.

— Ти си Прероденият Дракон — отвърна тя и взряна в тези тъмносиви очи, осъзна, че първото й впечатление е погрешно. Той не беше млад мъж. Да, тялото му можеше да е на млад. Но тези очи… бяха стари очи.

Той леко се наведе напред. Гвардията на Смъртната стража се напрегна, изскърца кожа.

— Ще сключим мир — каза ал-Тор. — Днес. Тук.

Селусия изсъска тихо. Думите му прозвучаха почти като заповед. Тюон бе показала огромно уважение към него, поставяйки го равен на себе си, но никой не заповядваше на Имперската фамилия.

Ал-Тор кимна към Селусия и каза сухо:

— Можеш да наредиш на телохранителката си да се отпусне. Тази среща няма да се превърне в конфликт. Аз няма да го позволя.

— Тя е моят Глас — отвърна Тюон предпазливо. — И моята Истинореча. Телохранителят ми е мъжът зад стола ми.

Ал-Тор изсумтя тихо. Беше наблюдателен. Или просто с късмет. Малцина се досещаха вярно за същността на Селусия.

— Желаеш мир — каза Тюон. — Имаш ли условия за своето… предложение?

— Не е предложение, а необходимост. — Ал-Тор говореше тихо. Всички тези хора говореха толкова бързо, но той влагаше тежест в думите си. Напомняше й за майка й. — Последната битка иде. Вярвам, че вашият народ помни пророчествата. С продължаването на тази ваша война вие застрашавате всички ни. Моите сили — силите на всекиго — са нужни в борбата срещу Сянката.

Последната битка щеше да е между Империята и силите на Тъмния. Всички го знаеха. Пророчествата ясно казваха, че Императрицата ще надвие служещите на Сянката, а след това ще изпрати Преродения Дракон на двубой с Гълтача на светлината.

Колко от пророчествата бе изпълнил той? Все още не изглеждаше сляп, значи това предстоеше да се случи. Есаникският цикъл гласеше, че той ще стои над собствения си гроб и ще плаче. Или това пророчество се отнасяше за мъртвите, които вече излизаха от гробовете си? Писанията бяха неясни понякога.

Тези хора като че ли бяха забравили много от пророчествата, също както бяха забравили клетвите си да чакат Завръщането. Но тя премълча това. „Внимавай много с думите си…“

— Вярвате, че Последната битка е близо ли? — попита тя.

— Близо? Близо е като убиец, чийто мръсен дъх лъхва във врата ти, докато ножът му се хлъзга по кожата ти. Близо е като последния звън в полунощ, след като другите единадесет са отекнали. Близо? Да, близо е. Ужасно близо.

Дали го беше обзела вече лудостта? Ако беше, това щеше да затрудни нещата още повече. Тя го изгледа, търсеше признаци на безумие. Като че ли се владееше напълно.

Морският бриз лъхна в платнището, набразди го и донесе мириса на гнила риба. Много неща като че ли гниеха напоследък.

„Онези същества — помисли Тюон. — Тролоците.“ Какво предвещаваше появата им? Тилий ги бе унищожила, а съгледвачите не се бяха натъквали на други. Но тази напрегнатост в мъжа срещу нея я разколеба. Да, Последната битка беше близо, може би толкова близо, колкото твърдеше той. А това още повече налагаше необходимостта да обедини тези земи под знамето си.

— Трябва да разбирате защо е толкова важно — каза Прероденият Дракон. — Защо воювате с мен?

— Ние сме Завръщането — каза Тюон. — Поличбите показаха, че е време да дойдем, и очаквахме да заварим обединено кралство, готово да ни приветства и да ни предаде армиите си за Последната битка. Вместо това намерихме разпокъсана земя, която бе забравила клетвите си и не бе подготвена за нищо. Как не можете да разберете, че трябва да воюваме? Не ни носи удоволствие да ви убиваме повече, отколкото на родител, който наказва детето си затова, че се е отклонило от правия път.

Ал-Тор я погледна невярващо.

— Ние сме деца за вас?

— Беше само метафора — каза Тюон.

Той помълча, след това се почеса по брадичката със здравата си ръка. Дали я обвиняваше за загубата на другата? Фалендре бе споменала за това.

— Метафора. Подходяща, може би. Да, на земята наистина й липсваше единство. Но аз я обединих. Спойката е слаба навярно, но ще издържи достатъчно дълго. Ако ме нямаше, навярно войната ви за обединение щеше да е похвална. Но сега е само отвличане. Трябва да сключим мир. Нашият съюз трябва да устои само до края на живота ми. — Погледна я в очите. — Уверявам те, че няма да е дълго.

Тя седеше с изправен гръб, скръстила ръце пред гърдите си. Ако ал-Тор протегнеше ръката си, нямаше да може да я достигне. Беше преднамерено, въпреки че предпазната мярка бе смехотворна. Нямаше да му трябва ръката, ако решеше да я убие. По-добре беше да не мисли за това.

— Щом разбирате стойността на обединението — заговори тя, — може би трябва да обедините вашите земи под знамето на Сеанчан, да накарате хората си да положат клетвите и… — Жената, която стоеше зад ал-Тор, марат-дамане, я изгледа стъписано.

— Не — каза ал-Тор, прекъсвайки Тюон.

— Но все пак разбирате, че един владетел с…

— Не — повтори той тихо, но още по-твърдо. По-опасно. — Няма да позволя никой повече да бъде окован от вашите мръсни нашийници.

— Мръсни? Те са единственият начин да се справим с онези, които могат да преливат!

— Оцелели сме столетия без тях.

— И имате…

— По този пункт няма да отстъпя — заяви ал-Тор.

Охраната на Тюон — включително Селусия — стисна зъби, а гвардейците наместиха ръце на дръжките на мечовете си. Беше я прекъснал два пъти поред. Щерката на Деветте луни. Как можеше да е толкова дързък?

Беше Прероденият Дракон, добре. Но думите му бяха глупост. Той щеше да се преклони пред нея, щом станеше императрица. Пророчествата го изискваха. Разбира се, това означаваше, че кралствата му ще се влеят в Империята.

Беше позволила разговорът да се изплъзне от контрола й. Марат-дамане бяха деликатна тема за мнозина от тази страна на океана. Вероятно тук разбираха логиката жените да бъдат окаишени, но им беше трудно да се разделят с традициите си. Нямаше съмнение защо толкова се притесняват от разговорите за тези неща.

Трябваше да поведе разговора в друга посока. В област, в която Прероденият Дракон щеше да се окаже неподготвен. Огледа го бавно.

— Само за това ли ще е разговорът ни? — попита. — Седим един срещу друг и говорим само за различията ни?

— За какво друго можем да говорим? — попита на свой ред ал-Тор.

— Може би за нещо общо, което имаме.

— Съмнявам се, че има много в тази област, което да е важно.

— О? А Матрим Каутон?

Да, това го стъписа. Прероденият Дракон примига.

— Мат? Познаваш Мат? Как…

— Той ме похити — каза Тюон. — И ме влачи със себе си почти по целия път през Алтара.

Прероденият Дракон зяпна, но успя да затвори устата си.

— Сега си спомням — промълви. — Видях те. С него. Не те свързах с онова лице. Мат… какво правеше с него?

„Видял си ни?“ — помисли си невярващо Тюон. Значи лудостта все пак се бе проявила. Щеше ли с нея да е по-лесен за манипулиране, или по-труден? Вероятно второто, за жалост.

— Добре — каза най-сетне ал-Тор. — Вярвам, че Мат си е имал причини. Винаги си има причини. И те изглеждат логични за него в момента…

Значи Мат все пак познаваше Преродения Дракон. Щеше да е чудесен ресурс за нея. Може би затова беше доведен при нея, за да има как да научи за Преродения Дракон. Трябваше да го върне, за да може да й помогне.

Мат нямаше да хареса това, но трябваше да разбере основанията й. Той беше Първи принц на Гарваните. Трябваше да бъде издигнат до Висшата кръв, да обръсне главата си и да се научи да живее подобаващо. Всичко това й изглеждаше някак срамно — по причини, които не можеше да си обясни.

Не можа да се сдържи да разпита още за него. Отчасти защото темата като че ли извади ал-Тор от равновесие — и отчасти защото бе любопитна.

— Що за човек е този Матрим Каутон? Трябва да призная, заприлича ми на безделник и хитрец, който бързо си намира извинения да избегне клетви, крито е дал.

— Не говори за него така! — Изненадващо, но думите дойдоха от марат-дамане, застанала до стола на ал-Тор.

— Нинив… — понечи да я спре ал-Тор.

— Не ме прекъсвай, Ранд ал-Тор — каза жената и скръсти ръце. — Той е и твой приятел. — Отново се обърна към Тюон и я погледна в очите. В очите! Марат-дамане!?

А после дори се осмели да продължи:

— Матрим Каутон е един от най-чудесните мъже, които изобщо ще познавате, ваше височество, и аз няма да слушам лоши приказки за него. Което е вярно, е вярно.

— Нинив е права — каза с неохота ал-Тор. — Той е добър човек. Може да изглежда малко груб понякога, но е един от най-стабилните приятели. Макар все пак да негодува за онова, което съвестта му го кара да прави.

— Той ми спаси живота — заяви марат-дамане. — Спаси ме срещу голяма цена и се изложи на огромна опасност, след като никой друг изобщо не помисли да дойде да ми помогне. — Очите й бяха пламнали от гняв. — Да, прекалява с пиенето и играта на зарове. Но не говорете за него все едно, че го познавате, защото не го познавате. Сърцето му е златно. Ако сте го наранили…

— Да съм го наранила ли? — възмути се Тюон. — Той отвлече мен!

— Ако го е направил, имал е причина — каза Ранд ал-Тор.

Каква вярност! Отново бе принудена да преоцени възгледа си за Матрим Каутон.

— Но това е несъществено — заяви ал-Тор и изведнъж се изправи.

Един от Смъртната стража извади меча си и ал-Тор го изгледа с гняв. Карийд бързо даде знак на мъжа и той прибра оръжието посрамен и навел очи.

Ал-Тор постави ръката си на масата, с дланта надолу. Наведе се напред и погледна Тюон в очите. Как можеше да се извърне от тези напрегнати сиви очи, като стомана?

— Нищо друго не е от значение. Мат е без значение. Нашите сходства или различия са без значение. Единственото, което е от значение, е нуждата. Аз се нуждая от вас.

Наведе се още напред, надвисна над нея. Нищо не се промени в него, но изведнъж й се стори сто стъпки висок. Заговори със същия спокоен глас, но в него вече имаше заплаха. Нерв.

— Трябва да отзовете хората си — заяви почти шепнешком. — Трябва да подпишете примирие с мен. Това не са молби. Това е моята воля.

Тюон изведнъж се усети, че копнее да му се подчини. Да го удовлетвори. Примирие. Едно примирие щеше да е чудесно, щеше да й даде възможност да стабилизира властта си над земите тук. Можеше да планира как да възстанови реда в Сеанчан. Можеше да събере нови бойци и да ги обучи. Толкова много възможности й се откриваха, сякаш умът й изведнъж бе решил да види всяко едно предимство от съюза — и нито един недостатък.

Затърси трескаво за недостатъците, помъчи се да си представи проблемите, които можеше да й донесе съюзът с този мъж. Но те се стапяха в ума й и се изплъзваха. Не можеше да се вкопчи в тях и да оформи възражения. Павилионът затихна, морският бриз спря.

Какво ставаше с нея? Усети, че дъхът не й стига, сякаш някаква тежест бе стегнала гърдите й. Чувстваше, че не може да направи нищо друго, освен да се огъне пред волята на този мъж!

Изражението му бе мрачно. Въпреки светлината на следобеда лицето му бе потънало в сянка, много по-дълбока от всичко друго под покрива на павилиона. Все още се взираше в очите й. Стори й се, че вижда нещо на ръба на полезрението си, нещо около него. Тъмна мъгла, ореол от мрак, който се излъчваше от него. Лъхаше във въздуха като неудържим зной. Гърлото й се стегна и думите започнаха да се оформят. Да. Да. Ще направя каквото искаш. Да, трябва. Трябва.

— Не — каза тя шепнешком.

Лицето му се навъси още повече и тя видя гнева в начина, по който притисна ръката си на масата, пръстите му затрепериха от сила. Сила имаше в стегнатата челюст. В очите му, още по-широко отворени. Огромна сила.

— Трябва да…

— Не — повтори Тюон по-уверено. — Ще се поклониш пред мен, Ранд ал-Тор. Няма да стане обратното.

Такъв мрак! Как можеше да го побере един човек? Сякаш хвърляше сянка колкото планина.

Не можеше да се съюзи с това същество. Тази дълбоко кипяща омраза я ужасяваше, а ужасът за нея бе непознато чувство. На този мъж не можеше да се позволи свободата да прави каквото пожелае. Трябваше да бъде удържан.

Той я погледа още миг, после каза:

— Добре тогава.

Гласът му бе леден.

Обърна се рязко и излезе от павилиона, без да поглежда назад. Свитата му го последва. Всички, включително марат-дамане с плитката, изглеждаха обезпокоени. Сякаш самите те не бяха сигурни какво — или кого — следват в лицето на този човек.

Тюон се загледа след него. Не можеше да позволи на другите да видят вълнението й. Не биваше да разберат, че в онзи последен миг се бе уплашила от него.

Гледа го, докато не се скри с коня си зад билото. Ръцете й още трепереха. Не можеше да се довери на себе си и да проговори.

Всички мълчаха. Може би бяха потресени като нея. Може би усещаха тревогата й. Най-сетне, дълго след като ал-Тор си бе отишъл, Тюон стана. Обърна се и огледа събраната Кръв, пълководци, войници и стражи. И заяви:

— Аз съм Императрицата.

Като един паднаха на колене. Дори Висшата кръв се проснаха в нозете й.

Това бе единствената нужна церемония. О, щеше да има формално коронясване в Ебу Дар, с процесии, паради и аудиенции. Щеше да приеме личните клетви за вярност от всеки член на Кръвта и щеше да има възможността — по традиция — да екзекутира безпричинно със собствената си ръка всеки, за когото смяташе, че се е противопоставил на възшествието й на трона.

Щеше да го има всичко това, и много повече. Но заявлението й бе истинската коронация. Изречено от Щерката на Деветте луни след периода на траура.

Празненствата започнаха в мига, в който им заповяда да станат. Щеше да има цяла неделя на празненства. Необходимо отвличане. Светът се нуждаеше от нея. Нуждаеше се от императрица. От този момент всичко щеше да се промени.

Докато да’ковале ставаха и запяваха възхвалите на нейното коронясване, Тюон пристъпи към генерал Галган.

— Предай думата ми на генерал Юлан — каза тихо. — Кажи му да подготви своя щурм срещу марат-дамане на Тар Валон. Трябва да ударим Преродения Дракон, и то бързо. На този мъж не може да се позволи да набере повече сила, отколкото вече има.