Бялата дева

ПЪРВА ГЛАВА

1512

Свърши се. Колин Макгрегър го разбра. Край на сблъсъка на стомана в стомана. Край на пронизителните бойни викове. Беше съвсем тихо, въпреки че тя долавяше някаква тайнствена песен, тъжни ноти, в които времето среща смъртта.

Колин въздъхна дълбоко. После влезе в малката барака, където бяха завели баща й. Когато очите й привикнаха с тъмнината вътре, тя видя хората на баща си. Бяха се скупчили около сламеника, където лежеше той на предсмъртен одър от слама, пропита с кръв, направо върху мръсния под.

Помисли си: Колко тъжно, че баща й трябва да умре на такова мрачно място, че мъртвите и умиращите са в колиба, негодна дори за кочина! Искаше й се да заплаче. Не, тя имаше нужда да поплаче, да облекчи свитото си гърло и болката в сърцето си. Насочи поглед към тялото на брат си, покрито с шотландско наметало. Нито сълзи, нито молби бяха успели да убедят Джилз, че постъпва безразсъдно, като баща им.

Тя съжали, че не бе наблюдавала дуела. Нейното собствено упорство я беше задържало в замъка Грегър Касъл. Тя не искаше да види как още един от братята й умира безпричинно. Ако беше там, сигурно щеше да може да попречи на стария Макгрегър да нападне Черния вълк, след като Джилз бе убит. Тогава и баща й нямаше да е на смъртно легло. Колин се насили да се обърне, да престане да се измъчва и да се погрижи за Дъглас Макгрегър, докато все още беше жив.

— Татко.

Всички погледи се обърнаха към нея.

— Колин.

Дуайт Макдъгъл, чичо й, прекоси колибата и взе ръката й в своята. Тя забеляза колко малка изглежда ръката й, обгърната от неговата голяма длан.

— Ела, Дъглас няма да живее дълго. Не посмяхме да го пренесем в кулата.

Колин прокара език по сухите си устни и вдигна поглед, за да срещне погледа на чичо си, изпълнените му с тъга и мъка лешникови очи. Все пак, той изправи рамене, а смелостта му помогна на Колин да пристъпи напред.

— Татко. — Тя взе окървавената ръка на Макгрегър и я задържа до сърцето си. — Аз съм тук.

Очите на стария Макгрегър потрепнаха и се отвориха, а потъмнелият му зелен поглед срещна нейния. За секунда нещо проблесна в тях, като отдавнашни спомени. — Катрин, — промълви той, но толкова тихо, че Колин едва го чу.

— Татко, аз съм, Колин.

По бледото му лице пролича, че я е познал.

— Колин. — Той с мъка си пое дъх. — Я как приличаш на майка си. Тая червена коса… тия изумрудени очи.

Колин се опита да се усмихне, но не успя. Тя прехапа устни, за да не затреперят.

— Щом говориш така, значи ще се оправиш.

Той вдигна ръка и долепи пръсти до устните й, за да я накара да замълчи. — Тоя път няма оправия, дъще. Смъртта иде.

Той махна с ръка на хората си.

— Оставете ни. Искам за малко да остана насаме с дъщеря си. — След това Макгрегър извика природения си брат, който излизаше след другите. — Дуайт, ти и отец Макклауд ще останете. Вие ще сте свидетели на клетвата на дъщеря ми.

— Не — извика Колин стреснато. Тя се обърна към баща си отново и прошепна: — Аз не искам да имам нищо общо с това.

Цели пет години се беше стремила да остане настрана от тая лудост, омраза, вражда. Старият Макгрегър нямаше повече синове — вече не можеше да има дуели. Това трябваше да е краят.

Лицето на стария Макгрегър се превърна в каменна маска, а гневът мигновено пламна в очите му.

— Ти си ми дъщеря. Ще нравиш това, което честта повелява.

Повечето хора не биха се осмелили да му се противопоставят, но Колин се подчиняваше само на скритата си ярост, която надви стеснителността й.

— Чест?

— Да. — По тона на стария Макгрегър личеше яростта му. Той се опита да се изправи, но остана прикован към леглото от слабост. — Да, чест! Ти си също като майка си.

— Да. — Колин беше непоклатима. — И няма да ти позволя да ме трогнеш с лудостта си, татко. Няма да ти позволя.

— Лудост, казваш. Какво ли му разбират жените от отмъщение?

— Отмъщение! — Отвращението, което изпитваше, пролича в гласа й, цели години на насилие и мъка се въплътиха в тази една-единствена дума. — Само омразата те тласка.

— Да, девойче. Наистина ме изпълва омраза. Омраза към един-единствен човек, който уби и осакати синовете ми, а сега и аз умирам от неговия меч. Той се е погрижил кланът Макгрегър да не просъществува. Думите ти са богохулство. Честта на клана не е спасена, а последният ми родственик трябва да отмъсти за това.

Кръвта се дръпна от лицето й. Това нямаше да бъде краят. Баща й смяташе тя да продължи на негово място.

— Не можеш да искаш това от мен.

Колин никога не бе изпитвала такова отчаяние. Помисли си, че вече не може да диша, въздухът застина в гърдите й. Старият Макгрегър я наблюдаваше и тя знаеше, че той мисли. Едва когато поредната внезапна болка го прониза, той се обърна.

Най-после, когато вече можеше да говори, той попита:

— Как можеш да се отречеш от мен, дъще? Да опозориш клана, означава прокуда, чедо. Ще се изложиш ли на това? Ще ме оставиш ли да умра със срам в сърцето?

Тези въпроси не прозвучаха така яростно като предишните думи, които й беше изревал. Въпреки това, тя не отстъпи. Но и старият Макгрегър не отстъпваше.

— Дуайт — извика старият Макгрегър, — доведи хората ми.

Щом всички се събраха вътре, старият Макгрегър заговори на всеослушание, но погледът му си остана върху Колин.

— Ти си последното ми дете. Всичките преди тебе са мъртви, с изключение на Емет, който е като жив мъртвец в осакатеното си тяло.

Тежките му думи я накараха да замълчи, а мъката й се върна и сломи силата и храбростта й. Старият Макгрегър продължи:

— Ти ще заемеш мястото ми, ще оглавиш клана. Сега ти си старият Макгрегър, Колин.

Ужасът зае мястото на тъгата. Никоя жена досега не бе наричана главатарка на клана Макгрегър.

— Татко, не мога. Това не се прави.

— Не ме интересува какво се прави и какво — не. Ти ще се подчиниш на решението ми. Длъжна си, Колин. Не ща и да чувам пак да отричаш коя си.

Чувство на срам я разтърси.

— Разбирам и няма да ти изменя. — Колин се молеше това да бъде всичко, което иска.

По лицето му се изписа задоволство преди още една гримаса да изкриви чертите му.

— Трябва да поискам обещание, обещание, което ще спазиш, или ще умреш.

Страх прониза дълбоко съзнанието й, но Колин не му обърна внимание.

— Черния вълк. Той трябва да умре… — Болка отне думите му. Той изстена. После сграбчи ръката й. — Той е дяволът и трябва да умре. Обещай ми — помоли я той с треперещ глас.

Чувствата бушуваха в душата й. Не можеше. Не искаше. Тя отвори уста, но думи не последваха.

Баща й блъсна окървавения си меч към нея, а в погледа му се четеше повече, отколкото в думите.

— Закълни се в меча ми!

Тя не можеше да помръдне. Очите на баща й се разшириха от напрежението, а разочарованието от колебанието й личеше дълбоко в тях.

Той се наведе напред и прошепна:

— Не можеш да ме посрамиш, дъще. Ще убиеш ли този човек заради своя клан? Достатъчно ли е силна любовта ти към своя народ?

Тя пак се опита, но думи не излязоха от сухата и уста. Тя почувства как погледите на хората му се приковават в нея и поставят под въпрос чувството й за чест. Как би могла да обещае такова нещо? Това противоречеше на всичко, в което вярваше Тя се ужасяваше от омразата, избиването, а сега това се очакваше от нея. В това се изразяваше дългът й като главатар на клана Макгрегър.

Обещанието остана неизречено в устата й. Но как можеше да му се противопостави? Да се противопостави на баща си, стария Макгрегър, би значело прокуда. Никой не би приютил човек, навлякъл позор на клана си. Ами Андрю? Тя трябваше да се грижи за сина си.

Измежду всички чувства, бушуващи като вихър в душата й, едно бе взело връх. Желанието да закриля и да осигури прехраната на сина си така яростно излезе на преден план, че тя взе решение преди мисълта й да се е избистрила.

Колин изпъна рамене и застана горда, като се опитваше да не личат ужасът и напрежението, които изпитваше. Тя постави ръката си върху дръжката на меча. Думите се отрониха от устата й без чувствата, които таеше в сърцето си.

— Кълна се във всичко свято, че ще направя така, че Черния вълк да умре. Обещавам ти това, татко.

— Във вените ти тече кръвта на майка ти, но и моята. Старият Макгрегър махна на брат си да се приближи, като каза така, че само той да чуе:

— Колин не може да измени…

Думите му заглъхнаха, задушени от отпадналостта и сълзите, които изведнъж се наляха в очите му.

— Точно Колин трябва да спаси честта на клана Макгрегър. Бди над нея, Дуайт, защото аз не мога.

Дуайт кимна, после се оттегли. Той не срещна погледа на Колин. Отново страх завладя сърцето й. Когато се обърна към баща си, вече беше твърде късно. Повече нямаше какво да се каже.

Една призрачна усмивка се изписа върху устните на стария Макгрегър, а носле замря, както и гърдите му, които досега се надигаха и свиваха мъчително. Странно спокойна, Колин му затвори очите и свали ръката му. Тя махна пръстена от смалилия му се пръст и го сложи на своя. Когато се обърна да излезе, хората на баща й коленичиха да изразят почитта си към новия си главатар. Колин се обърна към чичо си, но той наведе глава, преди тя да успее да разбере какво казват очите му. Колкото и кратка да бе срещата, от нея й стана неловко.

Колин напусна мрачната хижа и излезе на слънце. Тя прекоси полето, където се бе разиграла битката, но изхвърли събитието от съзнанието си. Хората, които я срещаха, инстинктивно разбраха, че старият Макгрегър е мъртъв. Никой не й предложи съчувствие. Сама щеше да скърби.

Колин не чувстваше нищо. Скоро вече не се усещаше мирисът на смърт и вкусът на битка. Тя продължи към замъка, без да мисли или да чувства. Дворът бе тих, прекалено тих. Колелото на точиларя мълчеше, мълчеше и духалото в ковачницата. Никой не наливаше вода от кладенеца. Никой не се мяркаше наоколо.

Тя продължи и до също така пустото село. Продавачите не се чуваха. Само кучешки лай от време на време стигаше до ушите й. Когато стигна до една тиха поляна извън селото точно пред стената от дървета на гората, тя спря.

Храстите цъфтяха в тревата до колене и ритмично се поклащаха на лекия ветрец. Тя знаеше, че са красиви, но не можеше да се наслади на великолепието им, почти не усещаше нежния им аромат. Тя сведе сухия си поглед към пръстена на баща си, тежък и непознат на ръката й. Докосна го като че ли четеше значението му с пръсти и запомняше очертанията му. Почувства как огромна болка раздира сърцето й и скръбта й се излива.

— Защо? — тя питаше празнотата около нея.

Сега си беше сама, като се изключат Емет и Андрю. И не разбираше защо. От пет години кланът Макгрегър и Блекстоун се биеха. Омразата беше обсебила баща й, тласкайки го да прати синовете си на бой с Черния вълк. Джилз бе паднал под меча на Блекстоун същия ден. Обладан от съмнения и ярост, баща й се бе хвърлил в нападение и бе повален, и сега тя беше начело на клана. Тя беше вече старият Макгрегър.

Тя почувства как огромната тежест на бащината й омраза се стоварва върху нея. Беше приела кръста на стария Макгрегър и трябваше да служи на клана. И все пак, дълбоко в душата си, Колин знаеше, че бе пожертвала собствените си разбирания и съвест под този кръст.

— Защо? — Колин изкрещя на смрачаващото се небе и вдигна ръце нагоре, като че ли търсеше отговор. Тя бавно коленичи. Най-после сълзите дойдоха.

Черния вълк седеше на огромния си жребец и гледаше жената на поляната. Беше покрита с наметало и той не можеше да види добре главата и лицето й. Не чуваше и воплите й, защото вятърът ги носеше в противоположната посока. Но разбираше мъката й.

Ян Блекстоун позволи на вечерния хлад да отнесе огъня на битката, който още гореше в кръвта му. Хладният въздух замени дъха на смърт, който бе останал в ноздрите му, а тишината около него успокои трясъка на мечове, който още отекваше в главата му.

И все пак, той не можеше така лесно да се отърве от болката, която все още витаеше в сърцето му.

Все по-дългите сенки на гората го скриваха добре от любопитните погледи. Знаеше, че трябва да тръгва, но нещо го задържаше на това място и той гледаше жената.

Не я изпусна от поглед, докато тя бе долу във високата трева и почти не се виждаше от тучната зеленина. Той разсеяно потриваше раненото си рамо, а болката вече не го интересуваше. Мислеше за други неща.

Падна нощта. Той обаче остана.

— Защо? — запита се. Ян погледна кръвта по ръката си. Малко и от неговата кръв бе засъхнала по кожата му, но повечето беше на врага. Той си спомни как изглеждаше старият Макгрегър, когато собствената му ръка нанесе удара, който повали едрия мъж от коня. Знаеше, че главатарят няма да оцелее. Това му беше последната битка.

Той сви разтворената си длан в юмрук. Кога най-после кланът Макгрегър ще спре тая лудост? Още един въпрос, на който нямаше отговор. Никой не беше останал да предвожда клана. Това може би ще е краят, осмели се той да изрази надежда.

Ян поклати глава да се отърве от странното меланхолично настроение, което го беше обзело. После, с нещо като ръмжене, той пришпори коня си и отиде направо в гъстата черна гора. Само съвсем лекото шумолене на дърветата показваше, че някой минава.

Ян спря, когато вълкът внезапно се появи. Абаносовата козина на животното се сля с тъмните сенки, а блясъкът на златните му очи отразяваше лунната светлина. После се обърна и изчезна сред дърветата, погълнат от нощта. Ян продължи а вълкът вярно последва господаря си по гъсто обраслата пътека, без да го изпуска от поглед.

Замъкът Стоунхейвън се извисяваше над скупчилите се къщурки като огромен ангел-пазител. Ян яздеше черния си боен кон по калдъръмените улички, а копитата потрепваха по камъка и отекваха в тихата нощ. Кръчмата се беше сгушила в края на селото. Табелката с името на кръчмата се полюшваше напред-назад на вятъра, а ръждивите панти се обаждаха също като гарвана, гравиран върху нея.

Ян слезе от коня. Наведе се, за да мине през вратата, и я затвори след себе си. Влезе в претъпканата стая, изпълнена предимно със собствените му хора. Лъхна го миризма на силна бира, пушек и човешки тела. Посрещнаха го с топли приветствия.

— Ян, тъкмо си мислех, че няма да дойдеш.

Мъжът, който каза това, стана от една маса до огъня, а после прекоси стаята до мястото, където стоеше Ян. Джефри беше широкоплещест като Ян, но ръстът му бе далече под неговите близо два метра. — Нямам какво толкова да празнувам, Джеф.

Джефри потупа Ян по гърба и го заведе до мястото му.

— Хич не те разбирам, Ян. Днес падна последният Макгрегър. Освободи се от проклетата им вражда.

Джефри даде чаша на Ян и седна.

— Пийни си — имаш нужда.

— Да. — Ян изпи до дъно тъмната бира, после седна на грубовато скованата пейка срещу приятеля си. Огънят припука и горещи въглени се изсипаха на дървения под, където от нажежени до червено те потъмняха, а после съвсем изгаснаха, а на тяхно място останаха само черни сажди. Някой напълни каната му, но той не го забеляза, погълнат от мислите за това, което се беше случило през деня.

Ян усети, че Джефри го гледа и насочи вниманието си към него.

— Глупаво беше, че старият се хвърли да напада, след като синът му падна. За нищо не послужи, освен за собствената му смърт — предположи Джефри.

— Силна омраза таеше в сърцето си.

Джефри кимна.

— Да. Омразата го вкара в гроба.

— Хората на Макгрегър умряха достойно. Бихме се на дуел и те храбро се сражаваха. Но не техните духове са ме обсебили.

— Време е да оставиш намира духа на детето, Ян. Време е да оставиш миналото зад гърба си.

Ян изръмжа вместо отговор. Това изобщо не смути Джефри.

— Ти не си знаел, че Блеър е бременна. Не можеш да живееш и постоянно да се кориш.

— Не е твоя работа, Джеф.

Тъкмо когато Джефри беше почнал да му отговаря, момичето от кръчмата се надвеси над масата между тях, а стойката й беше такава, че Ян можеше изцяло да види едрите й гърди.

— Нещо друго ще искаш ли, Ян?

Ян се опита да овладее неволното си трепване, когато чу Лесли да казва името му. Впечатли го не толкова фамилиарното обръщение, колкото начина, по който го направи, и който предполагаше по-голяма близост помежду им, отколкото в действителност имаше.

— Ще се погрижиш ли да ми оправят стаята, Лесли. Много ще съм благодарен и за вана.

Лесли се усмихна, а бледосините й очи съблазнително блеснаха. Тя отметна назад дългата си руса коса.

— Сама ще се погрижа за това, Ян.

Тя пак се надвеси ниско, а устните й почти докосваха ухото на Ян, докато шепнеше:

— Ще ти измия гърба, господарю. И каквото и да…

Ян я прекъсна.

— Искам само вана тая вечер, девойче.

Тя се нацупи.

— Както кажеш.

Джефри придърпа Лесли към себе си.

— Можеш да дойдеш в моето легло, когато си свършиш работата. Лесли, душичко. — Той обърса с устни облата й гръд, подчертана от плата на нагръдника й, плътно опънат по нея. Това я накара да изхихика и да се дръпне престорено засрамена, полюшвайки бедра на излизане в отговор на Джефри.

Джефри се засмя от сърце, а погледът му с възхищение проследи пищните й извивки. Когато отново насочи вниманието си към Ян, той поклати глава и пак се засмя:

— Сигурно девойчето вече е разбрало, че предпочиташ да си сам, отколкото с нея.

— Нищо й няма на нея. Много хубава си е даже.

— Хубавичка е, Ян, ама аз знам какво ти е на сърцето. Ти копнееш да обичаш съпруга, жена, която да стане майка на децата ти, и да е с тебе до смърт. Не само топло тяло да отвърне на копнежите ти за една нощ.

Ян се учуди, че приятелят му от детинство познаваше толкова добре скритите му желания. Може би дори по-добре, отколкото той самият ги разбираше.

— Ръката ти е силна — каза Ян. — Силата ти бди над мен и ме пази, когато съм уязвим. Но това, което най-много ценя у тебе, е приятелството ти, Джеф. Нямаше да мога да издържа през последните години, ако ти не беше стоял до мен.

Джефри отклони хвалебствените думи на Ян.

— Английската ти кръв те прави сантиментален. — Тъмните му очи пак се насочиха към очите на Ян, а в тях се четеше искреност и доверие. — Но живота си давам за шотландеца в тебе. Него следвам аз.