Бялата дева

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Когато Колин и Джефри пристигнаха в Стоунхейвън, Ян ги посрещна преди още да бяха слезли от конете. Той помогна на Колин да слезе от седлото и внимателно я сложи на земята.

— Всичко ли мина добре, Колин?

— Да — излъга тя и се загледа на другата страна, за да не срещне загрижения му Поглед.

Тя знаеше, че той иска да научи повече, но се въздържаше да попита. Тя му беше благодарна за това. Погледът му се прехвърли на Джефри, може би с надеждата да научи повече от приятеля си. Джефри отведе конете в конюшнята.

Ян отново се обърна към нея.

— Може ли да те разведа наоколо, ако не си прекалено уморена?

Всичко, което не й позволяваше да остане насаме с обърканите си мисли, беше за предпочитане.

— Хубаво би било.

— Сигурна ли си? — той отново попита. — Изглеждаш уморена.

Тя леко се раздразни, но успя да скрие раздразнението си от Ян.

— Добре съм, наистина съм добре. Покажи ми дома си.

Той я хвана под ръка и я разведе из огромния двор. Където и да погледнеше, всичко беше прибрано и разтребено, всичко си беше на мястото. Ян поздравяваше всеки човек, когото срещнеха, с усмивка, наричаше ги със собствените им имена, а понякога се спираше да ги попита за семействата им или дали се чувстват по-добре. Колин беше представена на всеки един от тях и те отвръщаха топло и любезно, а уважението им към Ян се пренасяше и върху нея. На никого като че ли не му пречеше, че тя е Макгрегър. Те само изразяваха искрената си радост, че Ян отново се е оженил.

Може би щеше да й е по-лесно, ако всички я мразеха. Докато обикаляха къщата, тя вече не изпитваше оня страх и откри, че всъщност й е приятно да бъде с Ян. Грозните сцени от сутринта се превърнаха в далечна сянка, която от време на време се прокрадваше, за да я изтръгне от нейното слънце. Тя не искаше да си мисли за това, което щеше да направи. И все пак, на моменти отново се сещаше за това и настроението й се помрачаваше.

Ян ясно съзнаваше, че нещо тревожи Колин, нещо сериозно. Точно когато си мислеше, че ще изтръгне усмивка от нея, някаква дълбока тъга му я отнемаше. Той много пъти трябваше да си напомня да не се заблуждава, че тя ще му се довери толкова скоро. Гордостта му страдаше от нейното мълчание, но той разбираше недоверието в погледа й. Майка му го беше предупредила да е търпелив и той положи всички усилия, за да бъде такъв.

Когато влязоха в зимната градина, той се усмихна на реакцията й. Стаята беше изпълнена с цветя, които създаваха един калейдоскоп от цветове и аромати.

— Прекрасно е, Ян!

— Баща ми поръча да му направят тази тераса, за да има къде да слага розите си през зимата. Прекалено сурова е шотландската зима за нежните храсти.

Колин се разхождаше, докосваше и миришеше цветовете, толкова необичайни за това време на годината.

— През пролетта ще махна стъклата и ще я отворя за слънцето.

Колин никога не беше виждала подобно нещо преди.

— Баща ти ли ги донесе от Англия?

— Да — каза Ян с нотка гордост в гласа. — Той наистина обичаше цветята си.

— Сега кой се грижи за тях?

— Ян.

Ейнсли влезе в зимната градина, приближи се и застана до сина си.

— Ян ги обича толкова, колкото и баща му ги обичаше.

Трапчинките на Ян се показаха, когато се усмихна на майка си, а ръката му небрежно беше обгърнала дребните й рамене. Колин малко им завидя за връзката, която имаха. Не познаваше майка и син, които да се държат толкова непринудено и с толкова обич един към друг. Собствените й братя щяха да бъдат сурово наказани за подобно поведение от властния им баща. Дъглас Макгрегър не показваше открито обичта си, дори и пред жена си, и никога не би търпял синовете му да показват открито такива чувства.

Това накара Колин да се зачуди какъв човек е бил бащата на Ян. Човек, който се е отказал от живота си в Англия, за да бъде с жената, която обичал, в Шотландия.

— Ще сервират закуски — каза Ейнсли. — Предполагам, че може би имаш нужда да поседнеш и да си починеш малко след дългата езда.

— Да — отговори Колин и се опита да се усмихне независимо от устната, която я болеше. Тя внимаваше да не започне да кърви отново и да привлече вниманието на Ян. — Хубаво би било.

Докато вървяха към приемната, Ейнсли продължаваше с учтивия си разговор, а Колин отговаряше, когато се налагаше. Най-накрая бяха настанени и Колин получи чаша горещо вино с подправки. Ейнсли седеше срещу нея. Ян продължи да стои с чаша вино в ръка. Тя почувства, че я гледат.

Най-накрая Ейнсли проговори.

— Какво ще нрави кланът Макгрегър сега, когато ти вече си тук, Колин? Емет може ли да изпълнява ролята на главатар на клана? Ще запустеят ли земите ви?

Колин не беше мислила по този въпрос преди и беше много учудена, че Ейнсли се беше замислила. И че Ейнсли се обръщаше към нея по толкова деликатна тема. Но пък Ейнсли беше пряма, честна жена и щеше да се отнася е Колин по същия начин.

— Не знам. — После тя добави, като че ли току-що се беше сетила. — Земите ми като че ли вече са запустели.

— Ако има нещо, което бихме могли да направим, можеш да ни кажеш!

В думите на Ейнсли личеше искреност и Колин я прие както се очакваше — като добродушие, а не обида.

— Благодаря за предложението ти, Ейнсли. Честно казано, не съм си мислила много задълбочено по въпроса.

— Да — замисли се Ейнсли и постави чашата си настрана. — Всичко стана доста изведнъж, нали?

Колин просто кимна в знак на съгласие. Все още беше толкова объркващо, толкова обезпокоително. Отново думите на Емет се завъртяха в главата й и тя цяла се разтрепери. Отново си представи момента, в който беше видяла Андрю, вече поверен не на сигурните грижи на отец Макклауд, а вместо това на Доналд. Това я накара да си представи какви ли не ужасни картини.

— Скъпа — каза Ейнсли и прекъсна мъчението й.

— Да?

— Изглеждаш доста разстроена. Съжалявам, ако не сме изразили достатъчно съчувствие към твоето положение. Но трябваше да си призная предразсъдъците относно бебето ти, моето внуче и моя син.

Колин не беше искала да тревожи Ейнсли. Тя беше проявила само щедрост и добродушие.

— Не исках да прозвучи… — Какво ли можеше да каже? Притеснена от неспособността си да се овладее, Колин се изправи. — Моля да ме извините. Чувствам се доста уморена и бих искала да си полегна.

Тя почти изтърча от стаята, а по бузите й вече се стичаха сълзи. Как можеше да обясни, че собственият й брат, собствената й кръв, е причината за нейното нещастие? Беше я притиснал в един ъгъл и я принуждаваше да убие този, за който тя беше открила, че е нежен и мил мъж. Почти й се прииска Ян да е толкова свиреп, колкото изглеждаше. Щеше да е по-лесно. Още по-объркващо беше, че тя знаеше, че Ян се е отвърнал от Блеър, когато тя е била бременна с неговото дете. Беше нелогично, не и ако той сега й беше верен, а любовта и предаността към собственото й неродено дете бяха истински.

Прекалено много мисли се сблъскваха в съзнанието й и я изморяваха и изтощаваха. Сякаш бушуваше буря и оставяше след себе си пълна разруха. Когато стигна до стаята си, се хвърли с ридания на леглото.

Ян влезе тихо, защото не искаше да стряска Колин. Плачът й му късаше сърцето и терзаеше съзнанието му. Той дълго време стоя така и само я слушаше, искаше му се да я успокои, но знаеше, че тя няма да приеме.

— Колин — тихо каза той и привлече подутите й от плач очи към себе си. Погледът й беше празен и безизразен, а живината, която той толкова добре познаваше, вече я нямаше. Той искаше да каже най-подходящото нещо, но не знаеше какво е. — Съжалявам.

Нежните й вежди се сключиха, докато тя продължаваше да го гледа с широко отворени очи, а объркването й ясно личеше в зелените й очи.

— Защо?

Негов ред беше да се обърка.

— Защо? Не съм ли ти причинил достатъчно, за да съжалявам за него?

Тя все още го гледаше с широко отворени очи. Тя седна и отметна назад кичурите коса, които бяха полепнали по влажното й лице.

— Съжаляваш, че аз съм бременна и ти трябваше да се ожениш за мен?

— Не ми се наложи да правя подобно нещо, Колин. Аз исках да го направя.

— Ти — Колин застина невярващо от това, което й казваше. — Искаше да се ожениш за мен?

Ян се приближи и седна на леглото до нея.

— Почти се побърках, когато се събудих в кръчмата и открих, че си си отишла. Понякога ми трябва малко време, за да разбера точно какво искам. Но аз исках да се оженя за теб.

— Това — каза тя с едва доловима усмивка — е лудост. Ти дори не ме познаваш — не знаеш това, което харесвам, това, което не харесвам.

— Ще науча всички тези неща. Това, което със сигурност знам, е, че ти ме направи много щастлив. Копнеех за син и сега ти ще ми го дадеш.

— Ами ако е момиче?

— Няма значение. — Той широко се усмихна, а трапчинките му се показаха. — Аз ще съм най-щастливият мъж на земята.

Тя не знаеше дали да му вярва или не.

— Шегуваш се с мен, нали?

— Никога през живота си не съм бил по-щастлив.

Това изобщо не беше това, което беше очаквала от него.

— Ами първият ти син? Толкова ли мразеше Блеър, че не можеше да обичаш детето си? Защо поиска и той да умре?

Ужасът, който изпита Ян, беше жесток и грозен. Той си пое дълбоко дъх и го задържа. После бавно го изпусна, заедно с гнева, който беше обсебил съзнанието му.

— Така ли мислиш?

— Да — прошепна тя, уплашена от погледа в очите му. Лицето му се беше променило като облак от светъл и лек до тъмен и буреносен.

— Ти уби едно невинно дете заради това, което Блеър ти причини, а сега искаш да ти вярвам за моето. Как мога да направя това? Как мога да рискувам да ме изгониш на улицата, да умра като животно?

Той се изправи и я погледна, а цялата му нежност беше изчезнала.

— Предполагам, не можеш да ми повярваш, че няма да го направя. Особено ако си една лъжлива и невярна кучка каквато беше Блеър. Ти такава ли си, Колин?

— Аз не съм Блеър, но ти не знаеш какво таи сърцето ми или причините за това, което правя.

— Тогава за едно нещо сме на едно мнение. Не можем да си вярваме.

— Като че ли е така — каза тя и й се прииска да върне всички жестоки неща, които беше казала, които отнеха трапчинките му, но тя не го направи. Не можеше и го знаеше. По-добре щеше да е, ако я мразеше.

Ян тръгна да си върви, но спря.

— О, исках да ти върна това по-рано, но забравих.

Той й подхвърли пръстена на главатаря на клана Макгрегър. Той падна на леглото пред нея. Тя изненадано го вдигна.

— Откъде го имаш?

— Лесли ми го продаде.

Той не й даде повече обяснение и тя нямаше нужда от повече.

— Трябва да превъзмогнем много повече от това, че ти си Макгрегър, а аз Блекстоун, нали?

Колин вдигна поглед да срещне неговия.

— Да. Като че ли е така.

Изведнъж един изпълнен с болка поглед премина през лицето му.

— Защо просто не можем да сме двама, които се опитват да се обичат един друг?

— Това е невъзможно, Ян. Не можем да отречем кои сме, както и не можем да отречем това, което изпитваме. А това не може да се съчетае.

— Аз се надявах, че може — той дрезгаво прошепна, а погледът му още повече се смрачи.

За каквото и да се надяваше, тя не можеше да го изрече.

— Надявал си се погрешно.

Когато Ян затвори вратата, тя се чувстваше сякаш някой изтръгва сърцето й. Можеше да заплаче, но вече не й бяха останали сълзи. Колин разбра какво трябва да направи — да убие Ян Блекстоун, неин съпруг и баща на детето й. Но тя разбра и това, което сърцето й беше казвало от самото начало — тя обичаше Ян Блекстоун.

Ян беше бесен на себе си, защото не се беше овладял. Болеше го, че той значеше толкова малко за нея. Колин всъщност го беше обвинила, че е убил детето на Блеър. Той не беше знаел, че тя е бременна… Ако беше…

Същите мъчителни мисли го терзаеха също като през последните пет години. Никога ли нямаше да свърши? Никога ли нямаше да се помири със себе си за нейната смърт и смъртта на първородното си дете? Той се боеше, че отговорът е не.

Какъв глупак беше! Да си помисли, че Колин ще се превърне в любяща съпруга и майка просто защото той се беше оженил за нея. Майка му беше права. Тя имаше прекалено много причини да го мрази, а точно в този момент той ненавиждаше себе си. Може би е трябвало да й каже, че не е знаел за детето, но нещо му подсказваше, че тя нямаше да му повярва. Нямаше причина да го нрави. Може би след време щеше да научи истината.

Ян погледна навън и видя, че е пълнолуние. За пръв път от повече от пет години той дори не беше забелязал това досега. Непознатата стая му се стори затворена и непоносима и той излезе да търси утеха в тъмната гора.

Тъй като не можеше да заспи, Колин наблюдаваше нощното небе и пълната, кръгла луна. Тя видя как Ян излиза от Стоунхейвън и отива към конюшните. Замисли се за този особен човек, толкова свиреп, а в същото време толкова нежен. Изгаряща от любопитство, тя бързо придърпа шала около себе си и тръгна към конюшните.

Ян тръгна на черния си боен кон, а Колин внимаваше да не я види в сенките. Тя скоро яхна собствения си кон и го последва в далечната гора. Тя се чудеше за легендата и какво прави той, когато излиза нощем и защо.

Колин се надяваше да научи нещо за Ян, което да изясни малко объркването, което цареше в ума й. Трудно й беше да върви в крачка с по-големия му кон, но тя нежно пришпорваше кобилата си да го следва. Нямаше да му позволи да се скрие в тъмнината.

Ян прекъсна гневната си езда из гората, а едно необичайно чувство го накара да спре. Той тихо слезе от коня и внимателно се заслуша в нощните шумове, и особено един звук, който беше чул. Той също вече не се чуваше, но все пак той остана нащрек.

Чу се как нещо тихо изръмжа и той разбра, че верният му вълк е наблизо и го предупреждава за това, което беше усетил. Имаше някой или нещо наоколо. Потайно като животно, Ян се вмъкна сред дърветата и се скри от човека или животното, които го наблюдаваха. Зачака.

Ръмженето достигна до слуха на Колин и я побиха тръпки, а кобилата й нервно зашава. Идваше от мястото, където преди стояха Ян и конят му и тя почти повярва, че той е изръмжал. За миг затвори очи, за да успокои страха си. Когато отново ги отвори, него вече го нямаше. Тя претърси дърветата, които я заобикаляха, но сенките скриваха много неща от погледа й. Нещо изшава и пречупи една клонка Тя насочи погледа си на това място в желанието си да види какво я приближава. Беше като призрачно видение, което се сливаше с контура на природата.

Първото нещо, което видя, бяха очите му, чиито златни сфери бяха заобиколени от черно. После бавно се очерта главата му, после гърдите и предните лапи. Вълкът я наблюдаваше, както и тя него, а и двамата не помръдваха. После той се скри в мрака без звук, без заплаха.

Мина цяла вечност преди тя да отвърне поглед от мястото, където го беше видяла. Слезе от коня на земята с намерението да последва животното. Първоначално то зави тихо и тъжно, носле изведнъж учудващо се засили, а после утихна и намаля и ехото го последва.

Тишината, която се спусна върху Колин, беше по-изнервяща от зловещия вой на вълка. Прекалено тихо беше.

— Ти си глупава жена — каза Ян и се приближи зад нея.

Колин подскочи, изненадана от внезапната му поява.

Трябваше да си поеме дълбоко дъх, за да успокои препускащото си сърце, преди да може да каже нещо.

— Изплаши ме.

— Какво правиш тук? Можеше да се нараниш. — Той й се караше, а в погледа му се четеше гняв. — Можеше да нараниш бебето, Колин.

Той беше прав. Тя наистина се чувстваше глупаво.

— Съжалявам. Не помислих.

— Да, не помисли. — Ян не беше готов да й прости такова безразсъдство. — Попитах какво правиш тук посред нощ?

Тя се опита да измисли някаква лъжа, но не можа.

— Последвах те.

Сега се чувстваше още по-глупаво отпреди. Какво ли си беше мислила?

— Защо?

Тя разгневено го отблъсна, защото й беше невъзможно да мисли, когато стоеше толкова близо до него.

— Исках да науча какво правиш, когато идваш тук през нощта.

— Какво смяташ, че правя?

Въпросите му вече почваха да я дразнят твърде много.

— Не знам. Затова те последвах.

С една дълга крачка Ян скъси разстоянието между тях, а лицето му се извиси над нейното. Той я наблюдаваше и чакаше. Тя се боеше да вдигне поглед.

— Опасно е тук.

— Ти като че ли се чувстваш у дома си — парира го тя, но все още не смееше да го погледне.

Най-после той й вдигна брадичката, за да го погледне.

— Защо си толкова любопитна да научиш какво правя?

— Не знам — прошепна тя и самата се зачуди. Втренченият му поглед я объркваше и тя не можеше да се овладее.

— Като че ли знаеш много малко тази нощ.

Колин си прочисти гърлото и нервно облиза изсъхналите си устни.

— Може би най-добре е да се връщам.

Ян усети, че тя трепери и я придърпа в обятията си.

— Студено ти е.

Тя се задърпа, но топлината му прогони нейния студ и тя още по-плътно се сгуши.

— Да. Студено ми е.

— Ще те заведа вкъщи. — Ян я вдигна и я върна до коня си. — Следващия път, когато ти се прииска да знаеш какво правя, просто попитай, Колин. Няма да позволя да яздиш сама посред нощ.

Той сложи Колин на седлото пред себе си, а после се качи на коня.

— Удобно ли ти е?

Тя кимна и се облегна на него.

Ян отиде до мястото, където стоеше кобилата й и взе юздите. Те бавно яздеха през гората, а неговите сетива ги водеха през мрака.

— Колин — тихо каза Ян и тя отвори очи.

Тя объркано се огледа, защото беше заспала но пътя за Стоунхейвън. Като разбра колко плътно я държеше Ян, тя засрамено се отдръпна.

Ян прехвърли седлото с крак и грациозно стъпи на земята. Той се протегна и я вдигна в ръце, но не я свали. Вместо това той я понесе към имението.

— Мога да вървя.

— Удоволствие е за мен, миледи.

Гласът му беше тих и леко дрезгав и не й даваше ясно да мисли, докато сънят замъгляваше съзнанието й. Тялото й се поддаде на близостта му и отслабналата й воля нямаше как да се намеси. Искаше й се да презира допира му. Вместо това, тя копнееше за още. Самата й близост с него пораждаше желанието у нея. Тя ненавиждаше подобна слабост, но тя не можеше да спре нуждата, която се надигаше в душата й.

Когато пристигнаха до вратата на спалнята й, Ян я сложи на земята, но тя все още беше в обятията му. Колин направи грешката да вдигне очи. Цялата й решителност се изпари пред златния му поглед.

Ян я придърпа към себе си и я целуна, а едновременно пламналата страст у двамата направи целувката още по-силна. Тлеещата топлинка на дъното на корема й пламна и се превърна в буен огън, а горещата кръв, която течеше по вените й пареше плътта и изгаряше съзнанието й. Вече не мислеше за недоверие и омраза. Единственото нещо, което имаше значение, беше целувката му.

Когато той се отдръпна, Колин не можа да скрие разочарованието си.

— За жена, която има толкова лошо мнение за мен — тихо каза Ян, който също вече не можеше да владее собствените си чувства, — изглеждаш доста приятелски настроена. Кажи ми, Колин, какво да правя? Трудно е да устоиш на такова изкушение.

— Да — съгласи се тя с него и се отдръпна от прегръдката му.

— Лека нощ, Колин.

— Лека нощ, Ян.

Колин влезе вътре и остави Ян да стои сам в празния коридор.