Бялата дева

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Колин никога не беше виждала толкова много хора, събрани на едно място. Хора прииждаха от всички страни. Удивена беше, че мълвата толкова бързо се беше разпространила. Всички идваха да се запознаят с Колин и да изразят благопожеланията си на лорд Блекстоун. Тя имаше чувството, че мами всички, а не само Ян и Ейнсли.

— Ян спечели уважението на хората си — Колин тихо каза на Ейнсли в един промеждутък, когато не ти прекъсваха. — Възхищавам се на това. Хората ми повече се бояха от баща ми. — Беше прочут е избухливия си нрав и грубостта си.

— Всеки човек се отнася с хората по свой собствен начин. Този на баща ти е бил просто по-различен от този на Ян. Моят собствен баща беше също като твоя и докато не срещнах бащата на Ян, никога не бях познавала един наистина нежен мъж. За шотландец това не е съвсем типично. За щастие моят син добре е съчетал тези две крайности. Той е мъж с характер. — Ейнсли погледна Колин, когато свърши. — Но ти знаеш това, нали? Когато беше по-млад и не беше много склонен да се вслушва в съвети, той действаше малко прибързано.

— Ти не искаше той да се ожени за Блеър, нали?

По лицето на Ейнсли се изписа болка, но носле изчезна, видимо овладяна.

— Да. Аз знаех, че тя ще нарани Ян. Но… той не се вслушваше в съвети, когато ставаше въпрос за нея.

Колин изведнъж откри, че иска да зададе един въпрос, който знаеше, че не трябва да задава, но не можа да се въздържи.

— Ти би направила почти всичко, за да е щастлив Ян, нали, Ейнсли?

Тя изглеждаше изненадана, но отговори искрено.

— Да, така е. Така би постъпила всяка майка. Това е нещо, което и ти скоро ще научиш.

Не — това беше нещо, за което Колин вече знаеше.

— Какво би направила за сина си?

— Не знам дали разбирам какво искаш да ми кажеш.

— Какво би направила, за да предпазиш Ян? Би ли убила някого, за да го предпазиш?

Въпросите изглеждаха прекалено преки, когато се изричаха на глас. Колин сдържаше дъха си в желанието си, не, в необходимостта си, да научи какво би направила Ейнсли за детето си.

— Д, ако се наложи, бих убила някой, за да го предпазя.

Колин се обърна на другата страна, неспособна да я гледа повече в очите. Тя започна да диша тежко, не можеше да си поеме достатъчно въздух в дробовете. Обзе я чувство за вина — тя не можеше да убие Ян, за да предпази сина си. Каква майка беше тя?

— Ако някога отново се замислиш за това време и се учудиш на това, което съм направила, не забравяй, че и аз обичах Ян със същата сила и решителност, с които и ти го обичаш. Тогава може би няма да ме мразиш толкова.

Ейнсли придърпа лицето на Колин по-близко да своето, а погледът й се изпълни със загриженост.

— Никога не бих те намразила. Кажи ми какво те държи на такова разстояние от нас, Колин? Ти ме плашиш.

— Не мога — прошепна Колин. После се изскубна и се загуби в претъпканата стая. Часовете бавно се изнизваха, докато тя чакаше да отмине нощта, нетърпелива да настъпи следващият ден — събота. Имаше нужда от въздух и тя се запъти към вратата.

Хладната нощ веднага освежи нагорещената й кожа и тя започна дълбоко да вдишва от нейната свежест. Искаше й се да изчезне в тъмните сенки, които обгръщаха края на гората, която беше само на няколко крачки, но после размисли. Колин остана близо до кръчмата и потърси утеха в самотата си, далече от шума на хората, които бяха вътре.

И все пак, имаше едно чувство, което я терзаеше и й отнемаше спокойствието, което търсеше. Колин погледна в мрака и се завзира в сенките. Дуайт се изправи сред дърветата.

Колин рязко се обърна, за да влезе вътре и налетя направо на Джефри.

— Не исках да те стряскам.

— Д… да. — Тя погледна назад и видя, че Дуайт си беше отишъл. — Тъкмо се връщах вътре.

— Ако искаш да останеш, аз няма да ти преча.

— Не ми пречиш, Джеф. — Тя се опита да успокои страха, който имаше опасност да я обхване. — Няма нужда да бдиш над мен. Няма да се отклоня.

— Нямам нищо против да ти правя компания, миледи.

Това ядоса Колин и я спаси от страха.

— Не съм дете и нямам нужда от твоята компания.

Гневът й смути Джефри и той се загледа на другата страна.

— Съжалявам, Джеф. Знам, че ти правиш само това, което ти е наредено. На Ян трябва да ме е яд, не на тебе.

— Ян е загрижен единствено за теб и детето. Смятам, че ще бъде покрусен, ако това дете…

Той не довърши, но Колин го разбра.

— Трябвало е да си помисли за последствията, преди да прокуди Блеър. Той е знаел, че тя не е могла да оцелее, особено при положение, че е щяла да си има бебе.

Джефри изглеждаше объркан.

— Ян не знаеше, че Блеър е бременна. Никога нямаше да я прогони, ако е знаел.

— Лъжеш — обвини го тя безцеремонно. Блеър й беше казала, че Ян е знаел. Дори Емет е знаел за бебето.

— Нямам причина да те лъжа, Колин. Ян не е знаел, че Блеър е щяла да има дете от него, докато не научи за смъртта й и за това, че с нея е починало и едно дете. През всичките тези години го преследва едно чувство за вина, което той не заслужава. Ян се беше надявал, че детето, което ти носиш, ще облекчи мъката, която все още му тежи.

— Как е възможно? — прошепна Колин, а стените на собствения й свят се стесниха около нея. Не можеше да диша.

Силните ръце на Джефри я подкрепяха, иначе щеше да падне на земята. Той й говореше. Тя виждаше как устните му се движат, но не можеше да чуе думите. В главата й започна силно да бучи и тя се опасяваше, че ще повърне.

Колин избяга от Джефри и се върна на празненството. Всичко наоколо като че ли й се присмиваше — смехът, усмивките. Всички… всичко. Всяко лице й изглеждаше гротескно и тя с мъка си пробиваше път сред тълпата. Трябваше да се махне.

Ян отново видя Колин да излиза и разбра, че нещо не е наред. Беше пребледняла, а лицето й изглеждаше посърнало. Той забеляза Джефри, който влизаше в кръчмата, и се запромъква през тълпата, за да научи нещо повече.

— Какво има, Джеф?

— Не знам. Изглеждаше болна.

— Да — каза Ян и вече се беше запътил към вратата. След като вече беше излязъл, само малко време му беше нужно да открие Колин. Тя влизаше в конюшните.

— Вкъщи ли си отива?

— Не би постъпила толкова глупаво.

— Аз мисля, че би го направила.

Колин тъкмо беше поръчала да й изведат коня, преди Ян да я спре.

— Ти никога ли не слушаш, жено?

Зелените й очи го погледнаха е толкова болка в тях, че той премълча суровите думи, които се канеше да й наговори. Тя мина покрай него, все още здраво стиснала юздите на кобилата си.

— Колин…

Тя не му обърна внимание, но дивият й поглед му казваше, че нещо изобщо не беше наред.

— Ще те заведа вкъщи.

— Моля те… — извика тя, а тонът й беше толкова странен, колкото и погледът й. — Не се меси, Ян. Не можеш да ми помогнеш. Не разбираш ли?

Той грабна юздите.

— Не мога да ти позволя да излезеш сама. Просто ми позволи да те заведа вкъщи.

— Отпрати ме, Ян.

Ян не разбра какво не беше наред.

— Ще си отидем вкъщи и ще обсъдим този въпрос. Всичко ще се оправи. Обещавам ти.

— Как можеш да ми обещаваш подобно нещо? — Тя се засмя. — Ти дори не знаеш какво става.

Ян замръзна на мястото си, а после я сграбчи за раменете.

— Какво става, Колин? Искам да разбера.

— Не искам да те нараня — промълви тя и нежно докосна лицето му. После погледът й се изпълни със съмнение и объркване. — Но трябва.

— Защо трябва? — попита той, все още зашеметен от странното й поведение. — Защо трябва да ме нараниш? Толкова ли много ме мразиш?

— Не, никога не съм те мразила. Обичам те. — Признанието й беше толкова странно, колкото и постъпките й, а това съвсем удиви Ян.

— Обичам те, Ян. Но аз обичам един друг повече. Един от вас трябва да умре, а аз не бих понесла да го загубя. Той е част от мен от много дълго време. Сърцето ми ще се сломи и не бих могла да живея. Той е просто съвсем невинен в цялата тази грозота.

Ян се опита да е търпелив.

— Не те разбирам. Хайде да си отидем вкъщи. Тогава ще говорим.

Колин започна да ридае и Ян я взе в обятията си, притисна я и не знаеше как да я успокои.

— Не — извика тя и се изскубна.

Тя сграбчи ножа му и го изтръгна от ножницата му. Колин замахна, а острието проблесна за секунди, досущ като нея, като настроението й.

Ножът се впи в ръката му и от нея рукна кръв, Ян я хвана за китката, преди тя да успее да замахне втори път. Той изтръгна ножа от ръката й и той падна на земята. По лицето й се стичаха сълзи и тя започна да се бори, за да се освободи. Ян я вдигна и я отнесе до коня си. Джефри стоеше и чакаше, а конят беше оседлан и готов.

Колин изведнъж застина.

— Припадна — предположи Ян на незададения въпрос в погледа на Джефри. — Кажи на мама, че съм завел Колин вкъщи.

Ян се качи на коня и потегли.

Ян наблюдаваше Колин, докато тя спеше, а лицето й беше досущ белите чаршафи, върху които беше легнала. Той чу как майка му тихо почука и отиде до вратата.

— Как е тя?

— Все още спи. — Ян прокара пръсти през косата си, изтерзан от грижи, а странното й поведение все още беше съвсем ясно в съзнанието му. — Не се е събудила, откакто припадна в кръчмата.

Майка му взе ръката му в своята със сълзи в очите.

— Тя таи нещо ужасно, което ние не можем да си представим.

Погледът й се спря върху кръвта по ръката му.

— Няма нищо — увери я Ян. — Тя говореше неща, които не мога да разбера. Какво да правя?

— Когато се събуди, ще говорим с нея. Тя трябва да ни се довери за това, което така я плаши.

— Да, когато се събуди.

Ян затвори вратата и се върна на стола си да бди. Той щеше да е там, когато тя се събуди.

Колин чу тежкото му дишане дори преди да се е събудила напълно. Тя отвори подутите си клепачи и се загледа по посока на звука. Главата му беше паднала на гърдите, а той спеше на стола, който си беше придърпал до леглото й. От слънчевата светлина я заболяха очите и тя разбра колко е късно.

Тя бавно се протегна и сграбчи вазата, която стоеше на нощното шкафче, а после я скри под завивките. Тя отново затвори очи и тихо изстена. Това беше съвсем достатъчно Ян да се събуди. Той се надвеси над нея и махна косата от лицето й.

— Колин — прошепна той.

Тя се обърна и бавно отвори очи. Погледът му беше загрижен и нежен. Колин сложи ръката си върху бузата му и прошепна:

— Прости ми, Ян.

Той изглеждаше объркан. Колин вдигна вазата и силно го удари по тила. Той изгуби съзнание като се свлече върху нея.

Колин се измъкна изпод него и го завлече в леглото. Тя опипа главата му и откри един съсирек, но кръв нямаше. Погледът й се спря върху ножа му. Колин се протегна и докосна дългата дръжка, а после здраво я стисна. Беше обзета от решителност и изтегли ножа от ножницата.

Ян не помръдна, когато тя се измъкна от леглото и застана над него. Тя отново докосна бузата му, а небръснатата му брада драскаше нежната й кожа.

— Обичам те, Ян.

Колин излезе от стаята, като внимаваше да не я види някой. Докато Ян се свести, тя щеше да си е отишла. Трябваше да отиде при Андрю.

Ян стенеше и се въртеше, като почти падна от леглото. Той беше хванал главата в ръцете си и мяташе дългите си крака през ръба.

— Отишла си е — каза Джефри, който стоеше на вратата.

Ян вдигна поглед и кимна. Нетърпимото му главоболие му го беше съобщило вече. Нямаше нужда Джефри да му го казва.

— Къде е отишла?

— Не знам, Ян. Майка ти била излязла да поязди и я видяла. Конярят казва, че тя я е последвала и ще се върне възможно най-бързо.

Ян се изправи, а от това му се зави свят. Той се спъна, когато тръгна към Джефри. Приятелят му протегна ръка, за да му помогне.

— Проклета жена — измърмори Ян.

— Какво да правим?

— Изчакай докато не разберем къде да я открием. Джефри изглеждаше нещастен.

— Имаш ли по-добър план? — кисело попита Ян.

— Не — Джефри изглеждаше глупаво. — Не исках да…

— Знам. Страшно изнервя, нали?

— Да — Джефри забеляза, че го няма ножът на Ян, а това още повече го обърка. — Ако иска да умреш, тогава защо не е използвала ножа ти, докато си бил в безсъзнание?

Ръката му опипа празната му ножница и той на свой ред се учуди. Нямаше едно нещо у Колин, което да разбира. Но днес той щеше да разбере какво се криеше зад нещастието й. Той си обеща това.

— Искам да пийна нещо — заяви Ян.

Джефри се съгласи, въпреки че беше рано.