Бялата дева

ДЕВЕТА ГЛАВА

Гъската беше само на една ръка разстояние и ядосано й въртеше опашка. Колин се наведе напред, като внимаваше да не се движи прекалено бързо. Точно когато докосваше върха на едно перо, тя бързо заплува с висок грак — може би й се присмиваше.

Тя се направи, че не я вижда, а после се хвърли по охраненото бяло тяло. Тя все още й се изплъзваше сред облак перушина и мъх. Колин започна да я гони наоколо, приклякваше, постоянно се задъхваше. Като съдеше по перата, които се бяха залепили по роклята и косата й, тя реши, че вече сигурно я е оскубала и с това си беше спестила усилието, в случай че изобщо я хване. И въпреки това, тя все още й се изплъзваше.

Изнервена и уморена, Колин скочи за последен път и безцеремонно падна на задните си части, а гъската я гледаше с нещо, което тя беше убедена, че е присмех, в черните си очи. Тя изохка и покри очите си с ръце — вече не искаше да я вижда.

Гъската кълвеше ръцете й, а после загриза една къдрица, която висеше около лицето й. Колин надзърна през пръстите си, без да помръдне, за да не я подплаши. Гъската продължи да я разглежда и когато Колин си свали ръката, тя не побягна. Вместо това заграчи и още малко я покълва. Тя сложи ръката си върху гърба й, а после здраво я хвана в ръце.

— Хванах те, мое красиво пернато приятелче.

На гъската като че ли не й пукаше, защото с интерес разглеждаше дългата й коса, която се спускаше по раменете й на една много хлабава плитка. Тя тихичко си грачеше — струваше й се направо нежно и приятелски.

Изведнъж очите на Колин се изпълниха със сълзи и тя се взря дълбоко в облите мънистени очи на птицата. Беше много хубавичка по свой си начин. Тя отри главичката си в брадичката на Колин. Сълзите закапаха и тя разбра, че е загубила.

Изведнъж зарида. Дали беше само заради гъската или за себе си, Колин всъщност не знаеше. Тя само плачеше. Пусна птицата и я прогони.

Гъската се върна и се сгуши в нея, както си седеше на земята.

Ян се беше подпрял на кухненската стена, но си замълча. Лин беше с гръб към него и той искаше да каже нещо, но не можеше да намери подходящите думи. Той не познаваше по-добросърдечен човек. Опитът й да хване гъската беше смешен, но и тъжен. Той знаеше плановете на Моли за гъската. Тя беше съблазнявала клиентите с месеци с апетитната гозба, докато я угояваше за тенджерата. Той изведнъж загуби апетит за гъшата вечеря.

— Като че ли вече имаш нова приятелка.

Колин разпозна гласа на Ян и сърце не й даде да вдигне поглед, а бузите й поруменяха, когато си спомни за близостта им предишната нощ. Почувства се глупаво да седи в двора за пилци с някаква гъска в скута.

— Не смятам, че Моли ще е много доволна да научи, че вместо да заколя и оскубя гъската, аз се сприятелих с нея.

— Имаш добро сърце.

Тя вдигна поглед и се осмели да го погледне. Искрен беше и тя се почувства гузна. Как да убие този мъж, когато не можеше да убие дори една нищо и никаква гъска?

— О, Боже — промълви тя и затвори очи.

Ян коленичи до нея.

— Ще се погрижа Моли да си намери гъска. Две даже, за по-сигурно.

Тя се почувства още по-гузна и отново въздъхна.

— Е, добре, няма да е гъска. Ще изпратя прасе.

Тя се разсмя, като чу това. Безпокоеше се, че трябва да убие този човек, а той се безпокоеше, че тя не иска да яде гъска.

— Не — тя най-после го погледна, — не мога да моля да направите това.

— Не си ме молила — Ян се изправи и й помогна да стане.

Тя прие, но съжали за това в мига, когато ръката му докосна нейната. Той беше топъл, а допирът му — нежен. Искаше й се да го намрази, но това й беше трудно.

— Ще ви платя за тях.

Тя бръкна в джоба на роклята си и извади монетите, които беше получавала като бакшиш.

Лицето на Ян доби странно изражение и тя не знаеше как да то тълкува.

— И през ум не ми е минавало да ми плащаш, Лин. Просто не искам да те виждам да плачеш отново.

Това още повече я обърка.

— Аз… — не знаеше какво да каже.

Ян взе едно перо от косата й. Той с любопитство вдигна една дълга къдрица и започна да я навива около пръста си. Беше толкова мека, колкото си мислеше, че ще бъде. Искаше да види дали мирише на горски цветя, както миришеше Лин, но се въздържа. Видя, че и най-малкото движение я караше да изтръпва и да извръща лице. Бузите и поруменяха. Той копнееше да вкуси розовите устни, които така недоволно се цупеха.

— Много си красива, Лин.

— Благодаря, милорд.

— Може ли да ме наричаш Ян? Така повече ми харесва.

Тя най-после отново се обърна към него с широко отворени и тревожни очи. Той се учуди, че в тях вижда толкова тъга.

— Най-добре ще е да не го правя — прошепна Колин.

Ян разочаровано попита:

— И защо си мислиш така?

Колин не беше подготвена за такъв въпрос.

— Аз… аз не очаквам, че толкова ще се сближим, милорд.

— Но — Ян широко се усмихна,- аз си мислех, че можем да се опознаем по-добре. Много по-добре.

— И защо си го помислихте?

— Защото ти много ме привличаш.

Та си загриза долната устна, защото не й харесваше насоката, в която беше тръгнал разговорът.

— Казаха ми — Колин внимателно си подбираше думите, — че в живота ви не е имало жена, откакто жена ви е починала.

— Така е — отговори Ян.

Тя го наблюдаваше изпод дългите си мигли.

— Защо аз, милорд?

Ян повдигна вежди, сякаш наистина не можеше да разбере защо тя не схваща причината.

— Не са ли те пожелавали мъже, Лин?

— Не — отговори тя тихо и искрено. Единствените мъже в живота й бяха семейството й, синът й и отец Макклауд. Никой не беше идвал да я ухажва. Баща й беше прекалено зает с омразата и гнева си, а фактът, че Колин би могла да копнее за съпружеска любов, беше извън обсега на вражди и дуели. Самата тя почти не беше мислила за това, защото в душата й цареше само скръб през последните години. Освен това, тя имаше Андрю. Колин нямаше нужда от почти нищо друго през последните години.

— Направо ми е трудно да го повярвам — Ян вдигна брадичката й, за да погледне в прекрасните й зелени очи, толкова бистри и ярки, че той онемя от възхита. — За жени, красиви като теб, си заслужава човек да умре.

Колин почувства как сърцето й болезнено се сви. Отново си помисли за иронията на всичко това — Ян наистина можеше да умре заради любовта й.

Ян се наведе и устните му докоснаха нейните с неописуема нежност, с неописуемо блаженство. Той отстъпи крачка назад и ниско се поклони с подчертана галантност.

— С нетърпение ще очаквам утре вечер. Моля те, обнадежди ме, дори съвсем малко, че ще запазиш един танц за мен.

Колин не се сдържа и се усмихна на палячовщините му.

— Може би, милорд, може би.

— Твоята усмивка е моята награда — промълви Ян, а после се обърна и излезе.

Малко по-късно тя чу Моли да кудкудяка, докато той минава през кухнята и излиза от кръчмата. Внушителната й фигура запълни вратата.

— Какво е това, девойче? Да не би лорд Блекстоун да е полудял? Той ми дава два шопара за тая гъска. Каза, че не бива да я готвя.

— Да — Колин почувства как осъдената на смърт птица я кълве по краката и си грачи мелодично. — Не можах да убия гъската.

Селото беше пълно с хора по случай жътварските празненства, които всички обичаха. Нощният въздух беше мразовит, но всички се топлеха с танци и смях. Пред кръчмата гореше голям огън и хората постоянно влизаха и излизаха с чаши бира и вино. Всички носеха храна и ядяха колкото можеха, а двата шопара на Ян станаха четири. Той дори беше завел Колин в Стоунхейвън, за да му помогне да напълни каруцата от собственото си мазе за случая. Тя работеше от рано тази сутрин и сега вече чувстваше как умората я е налегнала, но радостта наоколо я заразяваше.

Ейнсли Блекстоун беше само на метър-два разстояние и Колин я изучаваше. Беше грациозна жена, на която времето не бе успяло да повлияе. Косата й беше гарвановочерна, а кожата — снежнобяла. Беше красива. Очите й бяха кадифенокафяви, тук-там изпъстрени със златно. Колин разбра от кого Ян бе наследил наситения цвят на очите си — тези на майка му бяха досущ неговите. Всичките й движения, маниери, усмивката й бяха нежни и изпълнени с обич. Колин разбра, че би могла да обикне тази жена.

— Много е хубава — каза Ейнсли, като се приближи до Колин и докосна малките цветчета, преплетени в косата й.

— Благодаря — Колин отвърна на усмивката й. — Лесли ми я направи. Никога не съм могла да сплитам косата си.

— Ти си много различна от Лесли.

Колин не беше сигурна дали това е въпрос или не. Усети, че Ейнсли не очакваше отговор.

— И все пак, ти си й приятелка. Мнозина не биха могли да се сприятелят с нея — каза Ейнсли.

— Ние всички сме грешни, лейди Блекстоун.

— Да — в погледа на Ейнсли се появи тъга. — Господ прощава греховете ни… Само ако сами можем да си ги опростим.

— Понякога не е толкова лесно.

— Мисля, че ми обеща танц.

Колин нервно поглеждаше ту Ян, ту майка му. На Ейнсли това й изглеждаше забавно и в погледа й нямаше следа от тъга.

— Не съм обещавала подобно нещо.

— Виждам, че приятелката ти не те е изоставила — Ян посочи гъската, която си почиваше в краката на Колин. — Тя ми е свидетел, че ти наистина ми обеща танц.

Колин почувства, че се изчервява, а упорството му беше и дразнещо, и вълнуващо едновременно.

— Ако кажа не, ще ме оставите ли на мира?

— Разбира се, че не.

— Тогава да танцуваме, милорд.

Тя се обърна към майка му:

— Моля ви, извинете ме, лейди Блекстоун, докато усмиря сина ви.

Колин подаде ръка на Ян и му позволи да я заведе сред тълпата, която танцуваше. Гъската ги последва, а гракът й се сля с музиката и смеха. Беше в краката им и имаше опасност някой да я настъпи. Колин се опита да я прогони, но тя си остана наблизо. Ян се засмя и вдигна гъската и те свършиха танца с птицата, пъхната на сигурно място под мишницата му.

Музиката спря. Останала без дъх, Колин си взе гъската и учтиво кимна.

— Благодаря, милорд.

Тя се върна на мястото, където стоеше преди.

Ян я последва.

— Благодаря, милорд — Ян я изимитира, подразнен от резервираността й. Той сграбчи свободната й ръка и я задърпа подире си, докато не се скриха от поглед. Той спря и се завъртя така ненадейно, че тя налетя право в него.

— Извинете — промълви Колин, объркана от внезапното му избухване.

Въпреки че се опита да се освободи от прегръдката му, той не й пускаше ръката. Здраво я държеше.

— Моля ви, пуснете ме да си ида.

Той не й обърна внимание.

Изведнъж Колин изпита безпокойство. Той изглеждаше толкова тъмен, толкова зловещ. Вече не се усмихваше и не я закачаше.

— Най-добре е да се връщам.

Той нищо не каза.

— Какво искате от мен? — попита тя плахо.

— Целувка — прошепна той с плътен и дрезгав глас. — Единственото нещо, което искам, е целувка.

Тя се замисли за това и се зачуди дали не я лъже. Ако го целунеше, какво от това? Щеше ли да очаква още? Тя искаше ли да даде повече? Колин отвърна поглед и й стана неудобно от собствените й мисли. Тя сложи гъската на земята и се обърна към Ян.

— Една целувка — това ли е всичко?

— Една целувка.

Тя застана на пръсти, но разбра, че е много висок, за да го достигне. Той не помръдна да се наведе. Колин се огледа, забеляза един дънер, хвана Ян за ръка и го заведе там. Тя се качи на дънера и се загледа в златните очи на Ян, които я притегляха с нежността си. Тя набра кураж.

Колин никога не бе целувала мъж. Нито един мъж, който открито да я желае. Тя почувства как стомахът й се свива и подскача. Облиза устни, за да ги навлажни. Беше горещо, твърде горещо. Даже нощният хлад не можеше да охлади огъня в душата й.

Ясно очертаната му челюст, дори недоловимата сянка на брадата му — всичко това беше пред очите й. Тя видя очертанието на устните му, почти невидимите гънки на мястото, където трапчинките му се забелязваха понякога. Искаше да ги докосне, усети, че го прави. Ян не помръдна пред изпитателния й поглед. Само недоловимото потрепване на челюстта му показваше, че знае, че тя е там. Черни мигли обрамчваха очите му — очи с цвят на разтопено злато.

Една целувка. Само това искаше, Колин се приготви. Тя наклони глава и го целуна. Когато се отдръпна, ръцете му се обвиха около нея, придърпаха я по-близко и я обградиха в обръч от мускули. Тя не можеше да избяга.

Езикът му се промуши и разтвори устните й. Връхчето му си играеше с нейното и я караше да потръпва. Огънят в нея лумна и изгори тялото и съзнанието й. Беше загубена.

Ян дълго пи от целувката й като човек, който умира от жажда. Мекото й тяло беше плътно прилепнало до неговото. У него се породиха желания като гигант, пробуден след дълъг сън. Първоначално бавно и унесено, а после силно и настоятелно. Той се отдръпна, стреснат от собствената си страст.

— Благодаря, миледи — гласът на Ян се откъсна от силното му влечение към нея. — Сега трябва да тръгвам, защото иначе ще ми е нужно повече от целувка.

След това изчезна и остави Колин да стои на дънера, смутена и объркана.

— Миледи нуждае ли се от помощ да слезе?

Стресната, Колин се огледа, за да види човека, който беше казал това. Джефри излезе от нощните сенки.

— Не — тя смутено слезе. — Ти винаги ли се спотайваш в сенките?

Тя чу как той се смееше.

— Само когато има хора, които искат да убият Ян.

— Има ли много такива хора?

Джефри поклати глава.

— Не. Повечето врагове на Ян са мъртви.

За щастие Джефри не можеше да види реакцията на Колин в тъмното.

— Тогава защо още го пазиш?

— Не всички са мъртви — той пак се засмя. — Това правя аз, девойче. Друг живот не познавам.

Любопитството й не издържа.

— Би ли убил човек заради Ян?

Той изглеждаше изумен, като че ли това беше глупав въпрос.

— Разбира се, Лин. Бих убил човек заради него и бих умрял заради него.

— Ти си много верен приятел, Джеф. Как те е намерил лорд Блекстоун?

— Много въпроси задаваш — каза той и по лицето му се изписа неудобство.

Колин никога не беше виждала Джефри да е сериозен, на устата му винаги имаше закачлива усмивка, винаги се смееше. Това я накара да се надява, че ще каже още нещо.

— Ян ми спаси живота, когато бях млад. Той ми върна живота. След това ми осигури живот. Да бдя над него е нищо в сравнение с всичко това, което той ми е давал през всичките тези години.

— А какво е това?

— Неговото приятелство.

Колин замълча за миг, а после пак му подхвърли един въпрос.

— Мислиш ли, че аз бих сторила зло на Ян?

Смяната на темата очевидно обърка Джефри.

— Какво?

— Ти бдеше над Ян Блекстоун, когато той беше с мен. Мислиш ли, че ще се опитам да го убия?

Това беше опасен въпрос. Колин го знаеше, но не можа да се въздържи да не го зададе.

— Да — усмихна се той. — Всички жени са подозрителни. Жените могат да убият един мъж без оръжие. — Аз подозирам, че ти ще разбиеш сърцето на Ян, Лин.

Колин се ядоса.

— Ти ми се подиграваш, Джеф.

Тя се обърна да се връща в кръчмата.

— Не, девойче — извика след нея Джеф. — Съвсем сериозно говоря.

Колин се почувства уморена. Време беше да се промъкне до таванската си стая и да получи малко от толкова необходимия й сън. Тя влезе в кръчмата, която беше изпълнена с хора, които още ядяха, още пиеха. Може би нямаше да заспи скоро. Тя си проправи път сред тълпата до стълбите.

— Хей, девойче.

Някой я сграбчи за ръката и я спря. Тя се обърна да види кой я беше заговорил. Това беше един мъж, който беше виждала само няколко пъти в кръчмата, обикновено доста пиян. Тази вечер не беше изключение. Беше мръсен. Колин се опита да изскубне ръката си, но той упорито я държеше и й причиняваше болка.

— Моля те, пусни ме — каза тя много по-учтиво, Отколкото й се искаше.

— Видях, че отиваш с Блекстоун в тъмното. К’во ше ка’еш и на мен да дадеш малко от т’ва, което даваш на него?

Дъхът му миришеше лошо и Колин си помисли, че може да й се повдигне само при мисълта за целувка с подобен човек.

— Уморена съм. Пусни ме да си ходя.

— Я виж сега, девойче — изфъфли той, но се сепна, когато една огромна сянка падна върху него.

— Какво искаш от дамата?

И тонът, и погледът на Ян бяха еднакво сурови. Мъжът не издържа пред тях.

— Нищо, милорд. Нищо не исках от дамата.

— Тогава иди да пийнеш още едно и я остави на мира.

Думите му не оставяха място за възражения, а и човекът не беше склонен да възразява. Той се шмугна в тълпата, която ги заобикаляше. Ян се обърна към Колин.

— Безобиден е, Лин. Само дето си пийва повечко.

— Предполагам — каза тя, но не беше много убедена.

Черните му вежди се сбърчиха.

— Да не те е изплашил?

— Не — тя нямаше да си признае и да беше я изплашил. — Той е просто един безобиден пияница.

— Да си лягаш ли отиваш?

Колин го изгледа подозрително.

— Да, много съм уморена.

— Ще те изпратя до горе в такъв случай — каза той делово.

Тя не се възпротиви. Беше много уморена и дори не й се говореше вече. Тя се спря в началото на стълбата, която водеше до тавана, и се обърна към Ян.

— Лека нощ, лорд Блекстоун.

Ян я изгледа отгоре, а в очите му се четеше всичко. Единственото нещо, което каза обаче, беше:

— Най-добре си вземи стълбата горе, за да не те безпокои някой случайно.

Колин не можа да разбере дали това беше предназначено за пияниците или за него самия.

— Ами Лесли?

— Лесли дълго време няма да я има след такъв празник. Вземи стълбата горе.

След като реши, че така ще е най-добре, тя се изкачи по стълбата, а той й помогна да я вдигне горе. Тя се загледа в него от горе, а главата му не беше много далече от входа за тавана. Не знаеше какво да каже.

— Лека нощ, Лин.

Той се обърна и си тръгна. Колин се приближи да сламения си дюшек и й се прииска да си е у дома в собственото си голямо и удобно легло и Андрю да се гуши до нея. Цели пет седмици вече беше далече от дома си. Андрю ужасно й липсваше. Време беше вече да приключва с това и да си върви вкъщи. След като взе това решение, Колин заспа.

Меките влажни устни на Ян намериха нейните. Целувката му беше като огън, а топлината му премина през нея от глава до пети. Помисли си, че ще умре от копнеж. Изведнъж лицето му се сгърчи от болка. Тя погледна ръката си и видя, че държи неговия нож, а от върха му капе кръв. Когато отново го погледна, той беше дълбоко долу в един гроб, а пръстта се спускаше да го покрие. Тя започна да пищи и да гребе пръстта, която застрашаваше да го погълне. Златните му очи се отвориха и я погледнаха обвинително.

Колин рязко се събуди и затисна уста с ръце, за да не се чуят писъците й. Пот се стичаше между гърдите й и тя се задъхваше, а въздухът й се струваше разреден. Горещи сълзи се стичаха от очите й и тя ридаеше неудържимо.

— Мили Боже — изохка тя, отвратена от собствения си сън.

Какво щеше да прави? Трябваше да убие точно този мъж, когото желаеше — точно този мъж, в когото започваше да се влюбва. Сърцето я болеше от болка и копнеж, а в същото време съзнанието й я обвиняваше в нелоялност, в предателство към семейството и клана.