Бялата дева

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Огънят вече тлееше, а стаята беше полутъмна и изпъстрена със сенки. Колин не помръдна да накладе огъня. Тя се беше сгушила на стола си. Чакаше.

Сега й беше ясно какво трябва да направи. Не можеше да остане. Емет беше луд. Къде щеше да отиде, какво щеше да прави — не знаеше. Знаеше само, че трябва да си иде.

Сълзите й отново потекоха и мислите й я отведоха при Андрю. Не можеше да рискува и да вземе Андрю със себе си. И без него щеше да й е достатъчно трудно, а да го вземе означаваше да го изложи на опасност. Щеше да е по-невредим при отец Макклауд.

Колин взе твърдо решение и избърса сълзите си. Напоследък прекалено много плачеше. Време беше да вземе живота си в собствените си ръце. Да спре Емет.

Колин стана и взе малката бродирана торбичка, която беше напълнила по-рано. Тя пак размисли. Обзе я страх и решителността й намаля, но дълбоко си пое един пречистващ дъх и отиде до вратата. Отвори я. Коридорът беше тъмен и тих. Тя излезе. Сърцето й веднага заби лудо в гърдите й. Беше й трудно да диша.

Всяка крачка като че ли траеше цяла вечност, а дългият коридор сякаш не свършваше. Пред нея бяха стълбите, а единствената факла на поставката срещу стената хвърляше сенки по каменните стъпала. Краката й трепереха и имаше опасност да не я удържат, когато пристъпи надолу, но тя продължи, като използваше студената стена за опора. Стигна до долу, а огромната двойна врата на задния вход беше само на няколко крачки от нея.

Тя се измъкна през входа и внимателно си проправи път през земите на замъка до селото. Всеки шум, всяка подвижна сянка, всяка фалшива опасност, опъваха нервите й до крайност. Колин предпазливо мина покрай къщичките, а сърцето й притихваше, когато някое куче излаеше разтревожено. Мислеше си, че никога няма да може да прекоси селото, земите около него и скупчените каменни къщички.

Един последен поглед през рамо и тя каза сбогом на всичко близко и познато в живота си, после тичешком прекоси откритите морави и изчезна на безопасност в гората. За момент се приведе да събере мислите си и да си поеме дъх. Придърпа още по-плътно шала около раменете си, но трепереше повече от страха, отколкото от нощния хлад. Колин затвори очи, за да помисли. Да реши какъв щеше да бъде следващият й ход.

— Не трябва да се скиташ сама навън, девойче. Опасно е.

Колин се сепна от гласа на Дуайт, а точно от неговото присъствие най-много се страхуваше. Опита се да събере куража и мислите си.

— Като че ли домът ми се превърна в затвор. Реших, че най-добре е да си ходя, Дуайт. Не ми се изпречвай на пътя.

Той се засмя и Колин я побиха тръпки. Тя се огледа да потърси начин да избяга.

— Този път няма кой да те спаси, Колин.

Изведнъж гневът й я спаси от страха.

— Нямам нужда някой да ме спасява, Дуайт.

— Много рискувах, девойче. — Гласът му беше тих, като че ли се извиняваше. — Няма да си тръгна без теб.

— Напротив — каза тя с голямо предизвикателство в гласа. — Сега ще си тръгнеш.

— Не мога.

Стотици мисли минаха през главата й. Той вече не можеше да се вразуми. Тя не знаеше какво да прави. Вгледа се в лицето му, засенчено от мрака. Все пак видя достатъчно, за да прочете вълнението, изписано върху него.

— Не прави това — тихо каза тя.

Погледът му се изпълни с мъка.

— Няма да ти сторя зло, девойче. Аз те обичам.

— Дуайт — тя се задавяше, — причиняваш ми по-голяма болка, отколкото можеш да си представиш.

— Ще бъда добър с теб и ти можеш да се научиш да ме обичаш.

Това беше едно изявление, но Колин чу въпроса в него. Дуайт искаше тя да му каже, че може да го обича.

— Никога — прошепна тя.

Дуайт се приближи и я сграбчи за ръцете.

— Не казвай това.

— Никога — извика тя по-високо. — Никога!

Той още по-силно я притисна.

— Можеш да ме обикнеш, Колин. Ще ме обикнеш. Дуайт се наведе, а устните му търсеха нейните. Колин се извърна, но ръката му я хвана за брадичката и я принуди отново да го погледне. Погледът му беше гневен.

— Не се отвръщай от мене отново.

— Или какво? — предизвика го тя и отказа да се подчини на страха си.

Той й натрапи целувката си, но тя стисна зъби срещу ровещия му език. Когато най-после проникна в устата й, тя го захапа. Дуайт изрева и се дръпна.

Колин го блъсна с всичка сила. Той политна назад. Тя усети вкуса на кръвта му в устата си и побягна.

Прекалено тъмно беше да се види нещо, а затъмнената от облаци луна почти не хвърляше светлина, за да я води. Тя инстинктивно налучкваше пътя, докато се отдалечаваше от Дуайт. Изведнъж някакви ръце се протегнаха и я повалиха на земята. Една ръка затисна устата й, за да заглуши писъците й, а друга силна ръка здраво я държеше.

Дуайт изтича покрай тях, после спря на толкова близко разстояние, че тя чуваше тежкото му дишане. Той се огледа и се взря направо в мрака, който я скриваше от него. Тя се мъчеше да се освободи от човека, който я държеше, но безуспешно. След малко Дуайт продължи.

Мъжът вдигна Колин и я отнесе надалече. Стигнаха до един кон и той завъртя Колин. Преди тя да може да издаде и звук, той напъха един мръсен парцал в устата й, а после и завърза ръцете. Вдигна я на седлото, а после се качи зад нея.

Докато яздеха обратно през селото, Колин се опита да погледне похитителя си. Тя се извъртя, но лицето му беше обгърнато в мрак от шапката, която носеше, а периферията й беше дръпната ниско над челото му. Той я принуди да се обърне.

Когато пристигнаха в двора на Макгрегър Касъл, Колин се обърка. После я достраша.

Човекът я преметна през рамо като чувал картофи. Тя риташе и пищеше, но безполезно. Той я заведе вътре и я понесе по стълбите. Сложи я на земята и я развърза.

Веднага щом ръцете й се освободиха, тя замахна да го удари, шапката му хвръкна, когато отби удара Тя застина, когато видя лицето му.

— Не мислехте, че ще ме видите, нали, лейди Макгрегър.

Колин затвори уста и се опита да възстанови самообладанието си.

— Не. Предполагам, че не.

— Той ме снабдява с доста информация, скъпа сестричке.

Тя се обърна към брат си. Не трябваше да е изненадана, че той стои зад цялата тази работа. Предпочете да му казва нищо. Той просто се усмихна на мълчанието й.

— Какъв късмет имам, че Доналд дойде в нашето село и, още повече, че те е видял. Беше много услужлив, така че аз го помолих да остане. Той вече доказа, че е доста полезен, не смяташ ли?

Тя отново не отговори.

— Ти ми се намеси в работата и ми взе кучето.

— Да — провлачи Емет. — Доналд не е бил много доволен от това, Колин. Може би следващия път ще поразмислиш преди да прекъснеш някой, който се опитва да си свърши работата.

— Това не е работа! — Колин почувства как гневът й се връща, когато си помисли за горкото куче и отношението на този човек към него. — Това е жестокост и трябва с камшик да го наложат за отношението му към животните.

— Проклета кучка — присмя й се Доналд и се приближи до нея.

Колин се отдръпна, но се озова заклещена между брат си и новия му заговорник. Тя се обърна към Емет.

— Кажи му да се маха — заповяда тя.

Той не го направи. Потупа леглото до себе си, за да й каже да седне до него. Емет взе ръката й в своята, а допирът му беше изненадващо нежен.

— Ти избяга. Аз ти казах да не бягаш.

На Колин й настръхна косата. Тя се опита да издърпа ръката си, но той я държеше здраво, въпреки че не правеше опити да я нарани. Не й се вярваше, че няма да го направи.

— Даваш ми толкова малко избор, Емет. Страхувам се от лудостта ти.

— Лудост? — каза той с тих глас, който даваше погрешна представа за гнева, който се четеше в погледа му.

— Да — прошепна тя и й се прииска да не го беше казвала.

Емет погледна Доналд, който стоеше наблизо. Прекалено близо, за да бъде тя спокойна.

— Тя смята, че съм луд.

Смехът на двамата се разнесе из стаята, подиграваха й се и я лишаваха от малкото самообладание, което й беше останало. Тя се загледа в скута си — не можеше да гледа лудостта, която беше обзела брат й.

— Какво да правя с тебе, Колин? — Той се протегна и я хвана за брадичката, принуди я да го погледне в очите. — Знаещ, че трябва да ти дам да разбереш.

Тя дълбоко преглътна и се опита да мисли, но не можа. Тя примигна, за да не позволи на сълзите си да заканят.

— Няма нужда да се безпокоиш, братко. Сега разбирам, че е било безнадеждно да се опитвам да избягам. Това няма да се повтори.

Той се ухили като чу това, после поклати глава напред-назад.

— Знам, че няма да се опиташ още веднъж, но това не е достатъчно. Трябва да си платиш за постъпките.

Един силен звън в ушите й я заглуши и тя с мъка започна да се бори с ужаса, който се надигна в нея.

— Какво… — Гласът й заглъхна. — Какво ще направиш?

— Доналд, ти какво предлагаш?

Колин също погледна мъжа и зачака отговора му. Той беше недодялан, грозен мъж, нещо, което не беше забелязала при първата им среща. Беше твърде много погълната от кучето, за да обърне особено внимание на външността на Доналд. Но сега тя го разгледа. Той бавно се усмихна и тя се сви от страх.

— Бих могъл да я набия — предложи той, а ръката му се сви в юмрук при мисълта за това. Той облиза устните си, като че ли самата мисъл за това му доставяше удоволствие и наслада.

Емет още по-силно стисна ръката й. Той бавно я придърпа към себе си. Дишаше в лицето й, а дъхът му беше горещ и тя си помисли, че й прилошава.

— Да му дам ли да те набие?

Тя знаеше, че той всъщност не очакваше отговор, така че не му отговори. Колин се съсредоточи и се опита да овладее страха си.

Емет прошепна в ухото и:

— Мисля си, че ще го направя.

Колин се опита да се отскубне, но той я дръпна рязко назад за косата.

— Можеш да я набиеш, Доналд. И искам да направиш така, че да загуби копелето, което носи в утробата си.

Студените му очи погледнаха Доналд.

— Направи така, че да загуби детето — отново каза той. — Искам да й дам да разбере какво значи да ме ядоса.

— Не — извика Колин, а сълзите я задушаваха. — Не можеш, Емет!

Той я погледна, а изражението му беше толкова сурово и безчувствено, че Колин разбра, че никога не би го трогнала. Никакво съчувствие не беше останало. Вече не беше останала и следа от братско чувство или любов. Омразата беше заела тяхното място. Емет постави ръка на порасналия й корем.

— Искаш ли да пипнеш копелето, което лорд Блекстоун е сложил у сестра ми?

Тя се извъртя, за да се измъкне от ръцете му. А още повече от тези на Доналд. Те се смееха, докато я опипваха.

— Убий го, Доналд. — Емет едва не я хвърли към него.

Колин тежко падна на пода в краката на Доналд. Той я зарита.

— Недей — Емет го прекъсна — да обезобразяваш лицето й. Сестра ми все още има да изпълнява едно свое обещание. Нали така, миличка Колин?

Тя допълзя до леглото му.

— Моля те, Емет. За Бога, не можеш да убиеш бебето ми.

— А защо да не мога?

Той зададе въпроса толкова нехайно, като че ли наистина не виждаше някаква причина да не го прави. Тя се ужаси от това, което видя.

— Моля те, не можеш.

На Емет като че ли му хареса тя да го моли.

— Трябваше да си помислиш за това, преди да пристъпиш желанието ми.

— Обещавам, никога повече няма да те разгневявам. Никога?

Тя поклати глава, за да подчертае обещанието си.

— Никога повече.

Лицето му грейна от задоволство.

— Защо ме молиш за живота на това копеле, Колин? По-скоро мисля, че искаш да се отървеш от него.

Сълзите се стичаха по бузите й и премрежваха погледа й, през който сякаш виждаше изкривената душа на брат си.

— Детето в мен е съвсем невинно Емет. То нищо не знае за тази омраза. Защо трябва детето да плаща за моя грях? Не мога да позволя да навредиш на бебето ми.

— Колко благородно — присмя и се Емет. После я блъсна. — Набий я, Доналд.

Колин пищеше, докато Доналд я влачеше по пода.

— Не убивай детето — извика Емет. — Стига копелето и брат му да са живи, тя ще прави това, което й кажа.

Колин остана сгушена в ъгъла на стаята си с часове. Сълзите й отдавна бяха пресъхнали, а болката се беше успокоила и само леко пулсираше. Доналд беше направил това, което Емет му беше наредил. Не беше обезобразил лицето й. Тялото й беше пострадало от побоя, но все пак тя благодареше на Бога, че на бебето му няма нищо. Беше излязла глупачка, задето беше рискувала безопасността на Андрю и на нероденото си дете.

Тя нежно погали подутината на корема си. За пръв път се почуди дали щеше да е момче или момиче. Сърцето й за миг потрепна от радост. Тя беше майка от пет години, но това беше първото дете, което щеше да роди. Тя си спомни как Блеър беше родила Андрю. Колин беше прерязала пъпната му връв и беше почистила кръвта от него.

От първия миг на живота му тя силно го беше обикнала.

Замисли се колко странен е животът. Точно тя беше приела Андрю за свой син, само за да му роди братче. Ако Бог си има неведоми пътища, тя се почуди какво цели с тях.

Бавно и с болка Колин се изправи, а краката й се бяха вцепенили от седене на пода. Тя отиде на меко в леглото си, но изведнъж изпита самота, докато придърпваше възглавницата към себе си. Копнееше за нещо, но това нещо все оставаше неясно. Нямаше много време да мисли за това, защото сънят я обори.

Андрю щастливо си играеше с другите деца. Колин чуваше смеха му, докато стоеше на прозореца на параклиса и го наблюдаваше. Сърцето я болеше, защото не бяха заедно.

— Малко бледа ми изглеждаш, чедо — каза отец Макклауд, а по лицето му се изписа загриженост. Той взе ръката на Колин и я потупа, а в очите му грееше бащинска любов.

Колин се усмихна, въпреки че знаеше, че опитът й не е убедителен толкова, колкото й се искаше да бъде.

— Добре съм, отче.

— На Дрю му липсваш. От три седмици вече е тук. Вече не можеш ли да си го вземеш вкъщи?

— Не — каза тя малко прибързано, а веждите на отец Макклауд тревожно се вдигнаха. — Още не.

— От какво се страхуваш, Колин? — Той я заведе до една пейка. Двамата седнаха, а ръката му все още държеше нейната за успокоение.

— Времето ще оправи нещата, отче. Тогава ще мога да си взема Дрю с мен вкъщи. Повярвайте ми, не бих стояла настрана от него и миг повече от необходимото.

Той отново потупа ръката й.

— Знам това. Само ми обещай, че ще дойдеш при мен, ако си в беда.

Тя знаеше, че добротата и щедростта му нямат граници, но дори и отец Макклауд не можеше да й помогне. Да го въвлече в проблемите си, би означавало и него да изложи на опасност. Тя имаше повече нужда от него, за да гледа Андрю Отецът беше единственият човек, на когото можеше да повери Андрю.

— Имаш ми думата. Не се тревожи толкова. Ще се оправя. Просто съм уморена — това е.

Андрю притича в параклиса и се покатери в скута й. Тя леко трепна, но го притисна към себе си. За миг отчаянието завладя сърцето й и беше готова да заплаче. Не можеше да си представи живота без него. Тя го целуна по главата и отметна кичура гъста коса, който беше паднал на челото му. Бузите му бяха поруменели от игра, а очите му светеха.

Възможно ли беше изобщо да му осигури нормален живот?

Този въпрос я преследваше.

— Ще се моля за теб, Колин.

— Благодаря, отец Макклауд. Имам нужда от цялата помощ, която мога да събера.

Андрю вдигна глава и я погледна с изпълнен с любов поглед.

— Аз също ще се помоля за теб, мамо.

Гърлото й се сви от майчинска гордост.

— Обичам те, Дрю.

— Аз също те обичам — прошепна той и трапчинките му се показаха.

Колин нямаше да позволи на никой да нарани сина й. Всичко би направила, за да го предпази.

— Обещавам ти — тихо каза тя, а в думите й прозвуча твърдата й решителност, — че нищо няма да ни раздели. Нищо.

Той се протегна и пипна бузата на майка си.

— Никога няма да те изоставя.

— Знам, Дрю. И аз никога няма да те изоставя.

— Аз добре ще се грижа за него, Колин — каза свещеникът.

— Знам, отче.

— Запомни, чедо мое — отец Макклауд каза със сълзи в очите, — дай на сърцето си да те преведе през неволите. То никога няма да ти измени.

— Понякога сърцето ми е изпълнено с уродливост, която не мога да разбера. Как мога да следвам такава мъка?

— Не ти вярвам, Колин Макгрегър. Сърцето ти е добро. Никога не трябва да се съмняваш в това.

— Ще се опитам да запомня това, което ми казахте, отче.

— Довери се на сърцето си и няма да сгрешиш.