Бялата дева

ОСМА ГЛАВА

Колин потопи четката в кофата и изля още сапунена вода на пода, след това отново започна да търка. Подът й се струваше безкраен, но тя не мислеше за това. Това, за което си мислеше, беше Ян Блекстоун. Нито веднъж през изминалата седмица не го беше виждала сам. Неговите момчета все бяха наблизо. Всяка вечер идваше в кръчмата, всяка вечер я наблюдаваше, всяка вечер си тръгваше заедно с Джефри. Тя копнееше да си отиде у дома при Андрю, но твърдо беше решила да приключи с тази работа. Колин се изправи и разтри гърба си, който я болеше.

— Каква красива гледка си!

Колин се сепна и се извърна да види кой беше казал това и изведнъж се оказа, че се вглежда в тъмни очи, толкова златни, много повече от всички други, които беше виждала. Започна да трепери, въпреки че работата беше разгорещена. Тя отметна непослушните кичури коса, които бяха паднали на лицето й и започна да се изправя.

— Моля — Ян пристъпи напред и предложи помощта си. — Позволете ми.

Тя се поколеба преди да поеме ръката му. Без да е разбрала колко дълго е стояла на пода, тя залитна с вцепенени крака. Ян я задържа, а силата му й попречи да падне.

— Благодаря — промълви тя, омекнала от допира му.

Когато се опита да издърпа ръката си от неговата, той не я пусна. Вместо това се протегна и за другата.

— Ръцете ти са загрубели от работа — Ян каза тихо и ги обърна, за да разгледа дланите.

Колин успя да се освободи от здраво хваналите я ръце.

— Няма защо да се тревожите, лорд Блекстоун.

— О, напротив.

Тези простички думи хвърлиха сърцето на Колин в смут и тя усети, че се задъхва. Тя си призна, че я беше уплашил, но чувството, което сега предизвикваше, не беше страх или гняв. Как може един такъв гигант като него да има толкова нежен глас? Той беше убил баща й и братята й, а проявяваше загриженост, че ръцете й са напукани и загрубели. Това ли беше тактиката на дявола? Да омайва, а после да обезоръжава?

— Ела тук, Лин.

Тя пак се сепна, защото той беше отишъл до вратата, без да го е чула. Тя прошепна една кратка молитва преди да го последва в кухнята. Ян се огледа, а после прерови шкафа преди отново да й обърне внимание.

— Ела насам — повтори той. Когато тя не помръдна, той се засмя, макар и с някаква тъжна нотка в гласа. — Няма да ти сторя зло. Обещавам.

Дали не го беше разочаровала, защото се боеше от него? Или пък повече се боеше от самата себе си, от чувствата, които той сякаш неволно пораждаше? Озадачена от този мъж, тя се приближи до него. Той взе ръката й в своята, а после внимателно втри малко мазнина в напуканите места. Тя омекоти и навлажни сухата й кожа. Той направи същото и с другата й ръка. После изтри останалата мазнина с парцал. Колин знаеше, че трябва да си тръгва, но не можеше.

Ян наблюдаваше играта на чувства, изписана върху прекрасното лице на Лин и се чудеше какво ли става в хубавата й главица. Той знаеше, че тя се страхува от него. А защо пък да не е така? Той беше напълно наясно за легендата, за проклятието, за което се говореше, че носел. Даже беше подсилвал репутацията си на жесток мъж, от която хората да се страхуват. Сега, когато гледаше Лин, вече съжаляваше за това. Той не искаше да вижда страх в очите й с цвят на гора, той искаше да види…

Какво точно искаше да види? Не познаваше това крехко девойче. Той дори не знаеше от къде е или фамилното й име. Ян не знаеше нищо друго, освен това, че тя го караше да се чувства жив, нещо, което не беше изпитвал в душата си от много отдавна. Едно топло чувство го обля и то стопи леда в сърцето му. Лин възбуди желанието му. Кой ли мъж не би я пожелал? Но това, което го учудваше, беше, че заради нея изпитваше чувства, за които си мислеше, че отдавна са мъртви.

Той се наведе с желанието да усети устните й под своите. За миг спря и се зачуди на лудостта, която сякаш го беше обзела. Погледна дълбоко в очите й. Устните й бяха открехнати, дишаше учестено. Мигът продължи завинаги. Лин се обърна и промълви:

— Благодаря ви, че бяхте мил с мен, сър.

— Лин — Ян извика след нея толкова разочарован, че дори не можеше да скрие разочарованието си. — Не бягай от мен.

Колин спря и погледна назад. Погледът му я порази и я накара да се зачуди на силата, която имаше над него.

— Имам работа да върша.

Тя го остави да стои в кухнята.

— От години не е бил с жена.

Колин вдигна поглед от пилето, което скубеше, и изгледа Лесли.

— Кой това?

Лесли се вбеси, та чак очите й се разшириха.

— Знаеш кой — лорд Блекстоун.

— От къде знаеш това, Лесли?

Не знаеше дали наистина искаше да научи толкова много за този мъж, но усети как независимо от това започна да разпитва.

— Откакто умря жена му, друга жена не е водил в леглото си — тя разбиращо вдигна вежди. — Хванал я с друг мъж и оттогава не се е доверявал на жена. Никога не бях чувала един мъж да е толкова… толкова…

— Непокварен? — Колин й помогна с думата.

— Да — Лесли широко се усмихна, — освен някой светец или подобен.

Колин сведе поглед, за да скрие лицето и усмивката си от Лесли.

— Така ли?

Лесли игриво я перна с юмрук по рамото.

— Хайде, хайде. Знам, че си любопитна. Той отдавна те наблюдава с един такъв поглед. Вече си мислех, че е малко странен. — Тя пак вдигна вежди и ококори очи. — Ако разбираш какво искам да ти кажа.

Лицето на Колин поруменя от неудобство.

— Не ме е наблюдавал и смятам, че трябва да заговорим за друго нещо.

Моли се появи от кухнята, а по лицето й личеше, че беше чула за какво си бъбрят. Нищо не радваше тази жена повече от един куп клюки.

— Лесли е права, девойче. Бих казала, че лорд Блекстоун крои планове но отношение на теб.

Смехът на Моли и Лесли беше дружелюбен и Колин не можа да се сдържи и да не се засмее.

— Не ми пука, така да знаете!

— Хайде де — нахока я Лесли. — Той е най-красивият мъж, който някога съм виждала, а ти се преструваш, че не ти пука? Не можеш да ме заблудиш, Лин.

Руменината по лицето на Колин още повече се засили.

— Много е красив, трябва да си призная.

— Тогава какво те спира, момиче?

Въпросът на Лесли я накара да се зачуди какво наистина я задържаше. Планът й беше да го вкара в леглото си, но въпреки това тя бягаше всеки път, когато той правеше крачка в тази посока. Колин осъзна, че Моли и Лесли чакат отговора й, а по лицата им се беше изписало нетърпение.

— Не знам дали е това, което искам.

Това беше истината и в двата случая — отговори на техния, и на нейния въпрос.

Лесли изписка и се ококори от удивление.

— Господи, Моли, тя е девствена!

Руменината на Колин още повече се засили и покри цялото й лице и шия.

— О, Боже — промълви Моли с явно изумление. — Цяло чудо е, девойче, че с твоята хубост нито един мъж не те е завел в леглото си.

Смехът на Лесли отново изпълни стаята.

— Къде си била, Лин? В манастир?

Смехът й беше заразителен и тя не можа да се сдържи да не се засмее при мисълта, че разговорът им не приличаше на никой друг разговор, който е водила преди.

— Няма защо да се смееш, Лесли.

Колин се опита да си придаде сериозен вид, но не успя. Лесли само продължи да се смее, този път още по-силно.

Моли дълбоко въздъхна, а погледът й беше изпълнен с копнеж.

— Ех, да бях толкова млада и хубава — тя погали е дебеличкия си пръст Колин по бузата. — Ех, лорд Блекстоун да ми беше първият любим.

Лесли също доби сериозен вид.

— Да — а след това се разсмя. — Най-добре да понаучим това девойче на някои неща, Моли. Не бихме искали лорд Блекстоун да се разочарова от нашето момиче.

Колин изгледа първо едната жена, а после другата. Те бяха съвсем сериозни и тя знаеше, че няма смисъл да спори с тях.

— Божичко — беше единственото нещо, което успя да каже.

Продавачите крещяха, за да си хвалят стоката, и привличаха вниманието към всяка сергия или каруца. Ян търпеливо вървеше до майка си и й доставяше удоволствие да върви в крак с нея. Тя почти непрекъснато спираше и разглеждаше по някоя дреболия.

— Напоследък като че ли прекарваш доста от времето си в „Гарванът“. Да не би да има някаква конкретна причина, или пък пиенето е започнало да ти харесва, Ян?

Ян се усмихна и се опита да отвърне успокояващо на сериозния й поглед.

— Винаги съм обичал да си пийвам, майко. Но сега не повече отпреди.

Тя не даде вид, че е доволна.

— Да не би да има някое девойче тогава?

Ян знаеше, че тя вече е говорила с Джефри, а те двамата знаеха много повече за това, което става с него, отколкото самият той. Или поне те си мислеха така.

— А ако има?

Ейнсли се опита да си придаде изненадан вид.

— Та значи има жена? Момиче от кръчмата?

— За теб от значение ли ще е, ако е момиче от кръчмата?

— Аз… — Ейнсли беше хваната неподготвена от въпроса му. — Не, не мисля, че е от значение. Аз просто желая това, което те прави щастлив.

Те замълчаха за миг, а после Ян заговори:

— Не знам какво ще ме направи щастлив. Може би е нещо, което никога няма да разбера. Но тази жена предизвиква интереса ми. Много повече от която и да е друга жена от много години. Засега това ми е достатъчно.

— Значи и за мене ще бъде достатъчно — усмихна се Ейнсли и потупа сина си по ръката.

Нещо червено проблесна и привлече вниманието на Ян.

— Моля те, извини ме за малко. Няма да се бавя.

Колин се беше спряла да разглежда птиците и избираше пилета, които, изглежда, бяха охранени и пресни. Тя сложи и тях в кошницата си.

— Добро утро, Лин.

Последното нещо, което Колин беше очаквала да види тук, беше Ян Блекстоун. Той не й беше направил впечатление на мъж, който прекарва времето си на пазара.

— Добро утро, лорд Блекстоун.

Той не даваше вид, че иска да си тръгва. Просто беше застанал на пътя й. Колин се опита да го заобиколи.

— Имам много работа, ако обичате.

— Може ли да повървя с тебе?

— Аз… — тя не знаеше какво да каже, — Нямате ли нещо по-хубаво да правите?

Тя не беше искала да прозвучи грубо и съжали, че беше казала това.

Ян взе кошницата от ръката й, а после я хвана подръка, за да я преведе през навалицата от хора. Тя се спря, когато минаваха покрай една каруца.

— На Моли й трябват малко пресни зеленчуци.

Тя ги посочи с ръка.

Ян внимателно избра най-хубавите, които човекът предлагаше, като вдигаше един по един зеленчуците, за да ги одобри преди да ги сложи в кошницата, която все още държеше. След като вече превъзмогна удивлението си, на Колин й стана забавно. Никога преди това не беше виждала такова нещо — свиреп воин да се разхожда с кошница в ръка и да избира продукти от пазара. Направо да се скъсаш от смях.

— Обичам да те виждам, че се смееш, Лин. Но ми се струва, че се смееш на мен.

— Така е, сър.

Ян широко разтвори ръце и се усмихна.

— Моля те, наричай ме Ян.

На бузите му цъфнаха трапчинки и Колин беше удивена от приликата му с Андрю. Първоначално изпита някаква топлота и нежност. После, също толкова внезапно, някакво неприятно чувство я осени й тя се почувства слаба и разстроена. През последните години Колин беше обичала Андрю като собствен син, а на моменти дори забравяше, че не е. Ян Блекстоун беше баща на Андрю. Тя никога не би му позволила да й отнеме сина.

— Да не ти е лошо?

Той говореше и Колин се опитваше да се съсредоточи върху думите му, да не мисли повече за жестоката действителност, която тегнеше в съзнанието й. Не успя. Трябва да убие този човек. Трябва да направи това, което Емет й заръча, и да предпази Андрю. Трябва.

— Да не ти е лошо? — повтори Ян, загрижен при вида на пребледнялото й лице.

— Оставете ме на мира — прошепна тя и си грабна кошницата. Той се протегна и тя отстъпи. Боеше се от него и от самата себе си. — Не.

Ян гледаше как Лин се обърна и избяга от него.

По дяволите, какво толкова направих? Тя все бягаше от него. Това го разочароваше много повече, отколкото искаше да си признае.

— Ян — извика майка му. Тя се приближи до него и го хвана под ръка. — Искам малко вино. Да поспрем ли в кръчмата преди да си идем вкъщи?

— Да — усмихна се Ян. — Да пийнем по нещо заедно.

Колин сложи кошницата, която носеше, върху кухненската маса и седна. Хвана ръцете си и ги стисна здраво, за да не треперят. Беше напълно объркана. Защо беше това объркване? Отговорът беше лесен. Трябва да спази обещанието пред баща си. Лесна работа.

Не, не беше лесна.

Моли подаде глава в кухнята.

— Лин, миличка, можеш ли да изнесеш един поднос с вино.

— Да, Моли. Ей сега идвам.

Колин пое дълбоко дъх и се успокои, приготви един поднос и влезе в кръчмата.

Ейнсли наблюдаваше как младата жена донася подноса и усети, че тя внимава да не забележат неудобството й, докато им се сервира. Наистина беше много красива. Сега разбра защо синът й се беше увлякъл по нея.

— Имаш наистина много хубава коса — отбеляза Ейнсли и привлече острия зеленоок поглед към себе си.

— Благодаря ви, лейди… — тя не можа да довърши.

— Лейди Блекстоун. Това е синът ми, Ян.

Колин се поклони и се осмели само за миг да погледне Ян. Той се усмихваше широко.

— Радвам се, че се запознахме, лейди Блекстоун.

Надявам се виното да ви хареса.

— Да, много е хубаво. А твоето име?

— Казвам се Лин.

— Лин, ще изпиеш ли чаша вино с нас?

— Аз… — Колин беше изумена, не можеше и дума да отрони. — Аз… Аз не бих могла. Имам работа. Моля да ме извините, лейди Блекстоун.

Колин се скри за безопасност в кухнята. Той имаше майка! Той беше добър, порядъчен мъж с майка!

— Боже, помогни ми — промълви тя, а носле се разсмя. — Харесвам човека, когото се очаква да убия. Каква ирония!

Ян възседна коня, наблюдавайки как пълната луна минава високо в нощното небе. Твърде много години мъка се бяха насъбрали в душата му и той не можеше да се отърси от мрачното настроение, което го беше обзело. Дори радостта да види Лин не можеше да измести от съзнанието му чувствата, които съпровождаха всяко пълнолуние.

Той нарочно тръгна към тъмната гора. Нощта и вълкът ще са му единствените спътници. Когато тъмнината порозовее от светлината на утрото, той ще се върне в кръчмата да се изкъпе и да поспи. Точно както правеше от твърде много години.

Тази нощ Ян го нямаше в кръчмата. Колин се опита да си даде вид, че й е все едно, че е доволна. Но лъжеше себе си. През целия следобед мислите й бяха е този мъж и не й даваха покой от мъчението, което предизвикваха. Колкото повече се опитваше да не мисли за него, толкова повече правеше точно това. Помисли си, че може да полудее.

Тя наля още една бира на Джефри, като внимаваше да не срещне погледа му.

— Той ще дойде, когато изгрее слънцето.

Колин се опита да си даде вид, че това не я интересува.

— Кой ще дойде?

Устните на Джефри се разтеглиха в широка усмивка. Той очевидно се наслаждаваше на играта.

— Тази нощ има лоша луна.

Колин усети как очите й се разширяват и й се искаше да може да владее по-умело реакциите си, защото Джефри като че ли следеше всяко нейно движение.

— Ян ще дойде, когато изгрее слънцето. Може да му приготвиш стая и вана, Лин. Той ще ги очаква.

— Ще се погрижа за това, сър.

Тя се зачуди какво ли наистина можеше да прави Ян тази нощ.

Джефри я хвана за ръка, когато тя тръгна да си ходи, и я спря. Усмивката му беше все така широка, а пламъчето в очите му също не беше потъмняло.

— Ще се погрижиш ли за нуждите на приятеля ми, Лин? Ще се погрижиш ли за Ян?

— Ще се погрижа за стаята му — тя разбра какво искаше да каже и си издърпа ръката. — Нищо повече.

— Не бъди толкова упорито, девойче — гласът му я дразнеше — Той много те харесва.

— Защо?

Джефри изглеждаше изненадан.

— Никога ли не си поглеждала в огледало? Не можеш ли да видиш собствената си красота?

— Има много красиви жени. Да си намери друга.

— Вдъхни живот на Ян, девойче. Дай му да разбере какво е да обичаш и да си обичан в замяна.

Сълзи пареха очите на Колин. Тя не искаше повече да слуша.

— Не, не мога. Остави ме на мира — тя тръгна назад. — Моля те, остави ме на мира.

Колин успя да се качи в стаята си, преди да е започнала да хлипа. Как можеше Джефри да се шегува с любовта? Думите му извикаха копнеж, който тя винаги беше потискала — нужда, която тя беше прикривала, нужда от любов, която никога нямаше да опита. Прозрението направо я връхлетя с такава сила, че тя беше безпомощна пред разрушителната му мощ.

Най-накрая заспа от изтощение, а по лицето й още имаше сълзи. Когато се събуди, свещта й беше угаснала и наоколо цареше пълна тъмнина.

— Ще запаля свещ.

— Лесли? — мислите й още се бореха със съня.

— Да, ти кого очакваше? — Тя драсна кремъка, за да запали фитила. — Може би лорд Блекстоун?

— Не, разбира се, че не.

— Не можеш да ме излъжеш, Лин. Не съм сляпа. Не отделя поглед от тебе, откакто си дошла. Ще те приеме за любовница, стига само да му позволиш.

Лесли се опитваше да се шегува, но в гласа й се долавяше и малко болка. Колин искаше този разговор да приключва.

— Трябва да сляза долу.

— Да, той скоро ще дойде. Обича водата да му е гореща.

Колин се поколеба, преди да слезе по стълбата.

— Какво прави, когато има пълнолуние?

Лесли дълго обмисля въпроса й, преди да отговори.

— Бори се с демоните в душата си.

Студени тръпки побиха Колин и тя за пръв път се зачуди за какви демони в душата на Ян ставаше въпрос. Дали не го преследваше призракът на Блеър? Може би братята й или баща й? Дали съжаляваше за всичките тези убийства.

Без повече да каже нищо, тя слезе долу да накладе огън и да стопли водата за ваната на Ян Блекстоун. В главата й се гонеха мисли, блъскаха се една в друга и създаваха безпорядък. Тя не можеше да мисли. Нищо не разбираше.

Занесе една по една кофите до стаята на Ян и напълни голямата дървена вана, която беше поставена пред камината. После сложи един чайник да заври на огъня в стаята му точно след като слънцето изгря. Приготви се да излиза.

— Няма ли да останеш и да ми помогнеш да се съблека.

Още веднъж я заварваше така и влизаше в стаята си толкова тихо, че тя не беше го чула. Това съвсем разстрои вече опънатите й нерви.

— Това и нищо друго.

Без да каже нищо, тя му помогна, като взе меча и ножа му. Докато ги слагаше на нощното шкафче до леглото, пръстите й се задържаха на дръжката на сабята. Беше тежка и много дълга. Тя се върна да му помогне да свали кожената си туника. Усети как мирише на влажна пръст и на по-силната миризма от бойния му кон. Колин сложи туниката на стола. Чу го да влиза във ваната и се обърна към него.

— Нещо друго има ли, милорд?

— Измий ми гърба, девойче.

— Длъжна ли съм? — попита тя тихо и се учуди защо ли се страхуваше да го направи. Не беше нещо необичайно да се помага на мъж, докато се къпе. Беше го правила много пъти за гостите на баща си.

— Толкова ли много искам, Лин? Ще се държа прилично. Имаш честната ми дума.

Тя се приближи с колебание. Взе гъбата, която й беше предложил, и започна да мие гърба му. Когато свърши, му върна гъбата.

В стаята беше топло, твърде топло.

— Изплакни ме.

Тя не знаеше дали това е заповед или въпрос.

— Това и сам можете да го направите.- След това недоволно добави: — Милорд.

Той само й се усмихна.

— В такъв случай би ли била така добра да ми донесеш кърпа.

Ян се изправи и Колин веднага се извърна. Тя набързо взе една кърпа, а след това спря. Пред нея стоеше ножът. Тя го докосна с треперещи пръсти, които обгърнаха студената стомана.

— Забрави ли кърпата ми?

Тя отдръпна ръката си.

— Не, не — прошепна Колин, дълбоко развълнувана от внезапната му близост.

Колин почувства как влагата, която бе останала по него, се просмуква в роклята й и охлажда нажежената й кожа. Главата й се замая и си помисли, че може да се изложи и да припадне.

Ян сложи ръце на раменете й, а после ги плъзна надолу по ръцете й и накрая преплете пръсти с нейните. Тя наистина гореше.

— Лин, остани с мен.

Гласът му беше толкова тих, че тя почти се зачуди дали собствените й мисли не си измислят думите. Тя искаше той да продължи да я притиска в обятията си. Искаше… да го убие.

Противоположни мисли се блъскаха в съзнанието й и я изтръгнаха от унеса й. Обляха я вълни от срам, които я лишаха от топлотата, стремяща се към него. Хладно безразличие възцари в душата й и тя се изтръгна от обятията му.

— Остави ме на мира, Ян Блекстоун.

Ян не я последва. Болеше го дълбоко вътре в сърцето и той си помисли, че повече никога няма да чувства. Не трябва да позволява на тази жена да го лиши от силата му. Опасността му беше позната, но той все пак не можеше да остави тази червенокоса девойка на мира. Това му беше напълно ясно.