Бялата дева

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Колко ще ми вземеш да ми стоплиш леглото, девойче?

Колин се извъртя и се освободи от грубата прегръдка и въпреки раздразнението си се усмихна и напълни чашите на мъжете.

— Вашите пари няма да ме вкарат в леглата ви. А сега си дръжте ръцете по чашите, а не по мен.

Същият мъж пак заговори, а двамата му приятели стояха наблизо със щипещи пръсти и похотливи погледи.

— Хайде, девойче. Няма нужда да се дърпаш. Приятелите ми и аз просто искаме да се позабавляваме.

Лесли се пъхна между Колин и непослушните им ръце.

— Какво ще кажете за мен, момчета? Добре ще се погрижа за вас.

Една голяма ръка избута Лесли настрани.

— Сега съм се настроил за червенокоса мома. — Той вдигна поглед към Лесли. — Не за блондинка, девойче.

Колин се опита да не обръща внимание на забележките му и да продължи с работата си. Беше благодарна на Лесли, че се беше опитала да им отвлече вниманието. Тя хвърли един поглед към масата, където Ян и Джефри винаги седяха, но веднага съжали за това. Беше се намръщил и това не вещаеше нищо добро. Тя никога не го беше виждала толкова разярен. Очите му пробиха дупки в тримата мъже, които, изглежда, не забелязваха гнева му. Те очевидно не бяха оттук, защото иначе щяха да са по-предпазливи.

Колкото и ужасни да бяха, тя започна да се страхува за тях. Последното нещо, което искаше, бяха неприятности от Ян. Тя нарочно не отиде до тяхната маса, а изпрати Лесли да им сервира. Тримата мъже продължиха да се наливат, а забележките и погледите им ставаха все по-нагли с всяка чаша бира, която поглъщаха.

— Това си е нейна работа, Ян. Може би ще е най-добре да излезеш, ако не можеш да седиш тука и да сдържаш нервите си.

Ян отвърна поглед от източника на гнева си и погледна Джефри, а отвътре започваше да кипи.

— Ще си сдържам нервите. Но и те най-добре ще направят, ако престанат да я пипат.

— Гледай — посочи към тях Джефри. — Сега Лесли им сервира. Тя ще ги държи настрана от Лин.

Ян не беше убеден. Нещо вътре в него го караше да е подозрителен към тези мъже. Той мълчаливо ги наблюдаваше.

Моли спря Колин и й прошепна на ухото:

— Може би ще е добре да излезеш за малко, девойче. Докато не са се напили достатъчно.

Колин кимна и остави каната, която носеше. Тя се промъкна в кухнята и излезе през задната врата. Гъската й веднага тръгна след нея, а граченето й я успокояваше в тъмнината. Тя повървя малко и се наслаждаваше на свежия нощен въздух. Кръчмата беше препълнена тази вечер, а въздухът беше задушен и застоял. Но това, което най-много и харесваше, беше, че не я вижда зоркото око на Ян.

Тя отиде до малкото поточе, където бяха погребали кучето, а сърцето още я болеше от изпълнената му с болка смърт. Колин поспря за миг пред малката купчина пръст, но продължи до брега на потока. Чу как водата бълбука. Бледата лунна светлина се отразяваше в блещукащата му повърхност. Беше приятно да слуша как свежият въздух като лек ветрец разчиства от него димния облак от камините в селото.

Колин се наведе, взе малко вода в шепата си и отпи, а студената като през зимата вода утоли жаждата й. Тя плисна останалото но лицето си и отми кожата си от потта от работата й. Тя не трябваше да отсъства за дълго. На Лесли можеше да й потрябва помощта й.

— Хубаво изглеждаш, девойче.

Мъжът от кръчмата стоеше пред нея и й беше препречил пътя, а двамата му спътници бяха зад него, единият от лявата, а другият от дясната му страна.

Колин се опита да запази спокойствие.

— Казах ви, не ме интересува предложението ви.

Той само се усмихна.

— Е, аз не съм човек, който много го е грижа какво казваш, девойче.

Заплахата му се вряза в съзнанието й и тя се уплаши. Почувства се безпомощна, уязвима, а това я разгневи.

— Не ме заплашвай, копеле такова.

Той пристъпи напред.

— Това не е заплаха, а факт. Ще си взема това, което не искаш да ми дадеш.

Една голяма ръка се протегна към нея, но тя се изплъзна от хватката му. Когато се обърна да побегне, тя се спъна в гъската, която се беше сгушила в краката й и падна по колене. Гъската пляскаше с криле от страх, а един голям крак я изрита и я накара да хукне към кръчмата, а граченето й отекваше в тихата нощ.

Мъжът се беше хвърлил отгоре й, преди тя да може да се изправи, и я тръшна на влажната земя с тяло. Дъх не и остана и й беше трудно да диша с неговото голямо туловище върху себе си. Лицето му се облещи над нея, грозно и вулгарно, а дъхът му беше лош.

— Ще ги покажа какво може да направи за теб един мъж, девойче.

Тя усети как плъзна ръка под роклята по цялата дължина на бедрото й до ханша. Той болезнено я стисна и я блъсна със слабините си. На Колин й прилоша. Тя започна да се бори с него. Отвори уста да изкрещи, но косматата му ръка затисна устата й, за да не се чува как вика.

Той си разкопча панталоните. Колин риташе и удряше, но ударите й не се отразяваха особено на месестото му тяло. Полата й беше вдигната над кръста и вече не я предпазваше от него. Изпищя в ръката му, но само тя чу звука. Сълзите замрежиха погледа й и тя вече не го виждаше как се повдига над нея, а приятелите му й разтварят краката за негово улеснение. Никога не беше изпитвала такъв срам.

Ръмженето, което достигна до слуха й, беше като на животно и от него й настръхна косата. Грозният мъж беше вдигнат от нея като че ли беше някакво момченце, а не едър и як зрял мъж. Той беше захвърлен във въздуха и падна като чувал с картофи на твърдата земя.

Ян се изправи срещу другите двама мъже и бавно изтегли меча от ножницата му. Те пуснаха Лин и извадиха собствените си оръжия, за да посрещнат предизвикателството на Ян. Бяха убедени, че късметът ще е на тяхна страна и смело се хвърлиха в атака. Ян ги посрещна с усмивка.

Само за секунди той беше обезоръжил единия и ранил другия. Вниманието му обаче беше отвлечено от мъжа, когото беше смъкнал от Лин. Той се съсредоточи върху него, сякаш беше доволен, че първо него ще убие.

Колин се вдигна на треперещите си крака. Тя се огледа и забеляза Джефри, който спокойно наблюдаваше как Ян се бие с тримата мъже. В ума й настъпи объркване. Защо той не помагаше на Ян?

Скоро стана очевидно, че Ян не се нуждае от помощ. Той сякаш си играеше с човека и проточваше максимално очевидния завършек. Колин беше ужасена. Погледът на Ян, начинът, по който се държеше, всичко това предвещаваше опасност. В този момент той наистина беше вълкът, хищникът, който търси плячка. Мечът му се вряза в човека и накъса плътта му като кадифена панделка. Ударите му се стоварваха непрестанно и не даваха възможност на мъжа да им отвърне. Беше почти беззащитен срещу умението и силата на Ян.

— Спрете! — изкрещя Колин.

Ян не го направи.

— Не. Ян!

Тя се втурна да се намеси. Той спря само когато тя се изпречи пред сабята му.

— Махай се, Лин. Този човек си заслужава смъртта.

— Моля ви, спрете! — молеше тя.

Той изглеждаше объркан, но сабята му си остана в готовност.

— Не мога да спра. Не мога да преживея това, което той извърши!

Колин се приближи по-близко до Ян, за да може само той да чуе думите й.

— Не разбирате ли? Не мога да живея и смъртта му да ми тежи на съвестта.

Потъмнелите му златни очи я наблюдаваха и за миг в тях пролича разочарованието му.

— След това, което той се опита да ти причини, ти се застъпваш за него? Кълна се Лин, не те разбирам.

— Не очаквам от вас да ме разбирате, а само да направите това, за което ви моля.

— А защо да го нравя?

— Защото той обиди мене, а не вас, милорд. Аз съм тази, която трябва да живее със срама си, а не вие. Аз решавам дали той да умре, или да живее и ви моля да му дадете да живее.

— Проклет. — Ян пусна меча до себе си. — Искаш прекалено много, девойче.

Колин се обърна към мъжа, който се беше подпрял на едното си коляно.

— Ако още веднъж ми се мернеш пред очите, кълна се, че сама ще те убия.

След като каза това, тя се обърна и побягна към кръчмата. Ян за миг не се отклони от нея. Той я хвана и я завъртя в кръг.

— Ти си най-проклетата жена, която някога съм познавал.

— Оставете ме на мира — извика Колин, на която вече не и бяха останали нерви.

Гневният му поглед я обвиняваше и я хвана страх.

— Навличаш ми неприятности, а аз не мога да се отделя от теб.

Нейният собствен гняв започваше да сгрява притъпените й чувства.

— Неприятности? Не съм ви молила да се намесвате.

— Да се намесвам? — той удивено запита.

— Да — изкрещя тя и загуби самообладание. — Всеки път, когато се обърна, ви виждам… да се намесвате в живота ми.

Златните му очи се присвиха.

— Мислех си, че ще си ми благодарна за помощта.

— Благодарна? Такава ли била работата, милорд? Смятате ли, че ако наистина съм ви благодарна за помощта, може да ви се отблагодаря, като ви позволя да споделите леглото ми?

Колин знаеше, че не е вярно, но не можеше да бъде свързана с този мъж. Трябваше да го намрази, да презира самото му съществуване.

— Така ли мислиш?

Думите му бяха омекнали, а изражението му показваше колко го боли. Колин си помисли, че ще умре от срам. Срам, че беше позволила обещанието, което беше дала на баща си, да я води, примесен със срам, че беше позволила на този мъж да разбере колко недостойна можеше да бъде. Помисли си за Андрю и колко го обичаше. Лъжите й идваха по-лесно на ум, когато подплатяваше решителността си с яростта да закриля сина си от цялата грозота, която беше проникнала в живота й. А Ян всъщност не можеше да й изтъкне достатъчно причини, за да не спази обещанието си, а кланът, баща й и Емет й бяха предоставили достатъчно доводи, за да го спази. Тя трябва да го помни.

— Да, така мисля. Но сте прав — трябва да съм благодарна.

Тя се протегна и хвана ръката му, но която имаше петна от кръв. Тя не се отдръпна. Вместо това тя я вдигна до устните си и някакво странно чувство я обзе.

— Ще ви се отблагодаря както трябва, милорд. Да отидем в стаята ви. — Тя целуна ръката му. — Елате, дайте да ви благодаря.

Колин го задърпа за ръката, но Ян не помръдна. Тя никога не беше виждала такъв поглед в очите му. Тя не успя да се вслуша в предупреждението, което й бяха дали.

— Ще ви накарам да се почувствате добре, милорд.

Тя се приближи до него и сложи ръка на гърдите му, но когато вдигна поглед видя смръщеното му лице.

— Целуни ме, Ян — прошепна тя. — Заведи ме в стаята си.

Ян се отдръпна.

— Защо се променяш толкова бързо от миг на миг? Какво ли крои хубавата ти главичка?

— Не ме ли желаеш?

— Да — отговори той с дрезгав глас. — Но няма да се възползвам от милото ти предложение, Лин.

Тя беше напълно объркана и това съвсем смути гневната й решителност.

— Повече няма да ви предлагам, Ян Блекстоун. Запомнете това.

Тя се обърна и ядосано си тръгна.

Този път Ян не я последва. Никога нямаше да я разбере. Веднъж не му дава да я докосне, друг път го кара да я заведе в стаята си. Прилоша му. Искаше да дойде при него по свое желание, защото го желае, а не защото изпитва благодарност. Той се зачуди как, по дяволите, беше измислила това?

— Как мога да постъпвам така глупаво? — Колин ядосано измърмори на себе си.

В душата й бушуваха чувства, сипеха се едно след друго като във водопад и тя беше напълно объркана. Всеки път, когато той беше наоколо, тя като че ли започваше да постъпва все по-абсурдно, по-неразумно.

Колин заобиколи ъгъла и стигна до кухненската врата, като едва не се сблъска с Джефри. Той й препречи пътя.

— Той е прав, ти наистина носиш неприятности.

Заболя я от думите му, но ядът не й позволи да изпита болката.

— Пусни ме да мина, Джеф.

Той не помръдна.

— Мислех, че ще се отразиш добре на Ян, че ще му помогнеш отново да започне да чувства. Но сгреших, а аз не обичам да греша.

— Какво искаш от мене?

Всички искаха нещо от нея — нещо, което тя не разбираше.

Той се замисли над това.

— Искам да оставиш Ян на мира.

Тя ядосано вдигна ръце.

— Решавай най-после, за Бога. Най-напред ме караш да го взема в леглото си, после искаш да го оставя на мира. Нищо чудно, че съм объркана.

Той я сграбчи за раменете и я разтърси.

— Е, ти добре успя да го объркаш. Аз просто исках да го накараш да разбере, че съществуват и други жени. Това, което не искам, е Ян отново да бъде огорчен.

Огорчен? Мислите на Колин се върнаха на смъртта на Блеър, която беше умряла на улицата като просякиня. Толкова се боеше от този мъж, че я беше страх той да не посегне на живота на сина й. Колин беше станала свидетел на гнева на Ян същия ден, гняв, който го караше да убива. Същият този мъж беше осакатил Емет и убил Малкълм, Джилз и баща й. Тя едва не се изсмя на съчувствието на Джефри.

— Предаността ти е възхитителна, но той е напълно в състояние да се грижи за собствените си дела. Повече няма да говоря за това.

Колин успя да се изтръгне от хватката му и го подмина. Искаше да бъде оставена сама и отиде право в таванската си стая. Точно след няколко минути главата на Лесли се показа от пода.

— Добре ли си, Лин?

— Да, ще се оправя.

Лесли тръгна да се връща надолу по стълбата, но се върна отново горе.

— Вече почти пет години се опитвам да вкарам Ян в леглото си. Ти си тук от няколко седмици и той е готов човек да убие заради тебе. Не виждаш ли какъв късмет имаш?

На Колин й се стори тъжно, че Лесли мисли така.

— Не си ли се замисляла за любов и женитба, Лесли?

Момичето сви ръце и си подпря брадичката на тях.

— Разбира се, че съм се замисляла. Всички жени си мечтаят за такива неща. Но това не е за такива като мене, особено за мъж като Ян Блекстоун.

— И не за такива като мене? — попита Колин.

Лесли вдигна рамене.

— Ти не си като мене, Лин. Дори аз мога да разбера това. Но мъже като Ян се женят за дами. Не е достатъчно да си само красива.

Колин се сгуши в леглото.

— Не искам да се женя за Ян Блекстоун.

— Ти си глупачка, Лин — Лесли отново тръгна да слиза. — Чисто и просто глупачка.

Колин наистина се почувства като глупачка и зарови глава във възглавницата си. Тя започваше да се влюбва в мъж, който трябваше да мрази, мъж, когото се очакваше тя да убие. Съветът на отец Макклауд отново й се причу през замъгленото й от горчивина съзнание: … вгледай се в сърцето си за отговор.

Това най-много я изплаши. Ако следваше сърцето си, тя щеше да предаде всички за любовта на врага си. От срам тя не смееше да покаже чувствата си, криеше ги от себе си и всички, към които можеше да прояви нелоялност. И дума не можеше да става да се допита до сърцето си.

Скоро трябваше да напусне това място.

Вятърът беше леден, а зимата вече беше на прага. На Колин й беше студено, но тя не се върна. Камбаните на параклиса биеха и оповестяваха неделната служба. Тя гледаше как хората влизат един по един в малката църква и й изглеждаха като мравки от мястото, където беше застанала на хълма. Завиждаше им за обикновения живот.

— Ако не те познавах по-добре, бих си помислил, че тъкмо се каниш да скочиш.

Колин не се обърна към Ян, а внезапното му появяване вече не й се струваше толкова изненадващо.

— Какво ви кара да сте сигурен, че няма да скоча?

Той погледна към нея и надолу по стръмната канара при коварното свлачище.

— Изпълнена си с твърде много борбеност. Прекалено лесно ще бъде, ако скочиш.

— Аз не искам да се боря с вас, милорд.

Той се засмя, въпреки че в гласа му се долавяше иронична нотка.

— Единственото нещо, което правиш, е да се бориш с мен, Лин.

Тя най-накрая го погледна.

— Не искам да е така. Когато сте до мен, като че ли не знам какво върша… какво казвам. Моля ви, простете ми за глупостта.

Ян се приближи.

— Аз наистина се бях поунесъл да те преследвам и се извинявам за това. Предполагам… — той за миг спря, а после продължи: — Бях забравил колко е приятно за един мъж да го привлича жена. Ти си много загадъчна. Загубих си ума по теб, Лин, и не се спрях да помисля за чувствата ти. Прости ми.

На Колин дъхът й спря, а сърцето й почти престана да бие, когато чу колко е искрен. Тя интуитивно знаеше, че той не е човек, който често се извинява. Беше трогната изключително и не можеше да заговори заради буцата, която беше заседнала в гърлото й.

— Взех си стая в кръчмата за следващата седмица — Ян разбра въпроса й и му отговори, без да го задава. — Не ми се вярва, че тези мъже няма да се върнат пак. Искам да съм сигурен, че си в безопасност.

— Много мило, но няма нужда да…

Той вдигна ръка и я спря.

— Не бих могъл да спя в леглото си в Стоунхейвън и да се чудя дали си в опасност.

За пръв път той видя в очите й страх.

— Смятате, че ще се върнат? — запита тя плахо и уплашено.

Ян отново го връхлетяха видения, които донесоха със себе си гнева, който беше избухнал в него, когато се натъкна на Лин, на която тъкмо й предстоеше да бъде изнасилена от тримата мъже. Никога не беше изпитвал по-голяма ярост. Дори и при измяната на Блеър. Той можеше направо да ги убие. Такива мъже си заслужаваха смъртта. Още се чудеше защо Лин го беше помолила за милост.

— Не, не — отговори й той да я успокои. — А ако са толкова глупави, това ще им е последното нещо, което ще направят приживе.

Колин почувства как се разтреперва, а стоманената нотка в гласа му беше достатъчна, за да я убеди, да не говорим за яростта, която той едва успяваше да скрие. Срещу това ли се бяха изправили братята й? Мъж, който вдъхваше страх само с това, че съществува?

— Трудно ли се убива човек?

Очевидно въпросът го хвана неподготвен.

— Трудно ли е? — повтори тя. — Нещо, което всички мъже правят, лесно ли е, или може да се научи?

Този път той нервно се засмя.

— Никога не е лесно да се убие човек.

— Някога съжалявал ли сте, че сте убил някого?

Тя не знаеше какво я кара да си мисли за тези въпроси, а после да ги изрича.

Изражението, което Ян доби, не можеше да се сбърка.

— Да, има един човек, когото съжалявам, че съм убил.

— Трябва да се връщам — заяви Колин. Беше й неудобно от собственото й любопитство. Тя мина покрай Ян.

— Лин — извика той подире й. Тя спря. — Понякога виждам страх в очите ти. Не знаеш ли, че никога не бих те наранил?

— За вас се носи мълва, че сте жесток човек, и аз не мога да не се уплаша.

— Да, силата и избухливият ми нрав ми причиниха много мъка в миналото. Но Бог ми е свидетел, никога няма да ти сторя зло, Лин. Достатъчно духове ме навестяват.

Колин притвори очи, за да не заплаче. Как можеше да му вярва? Как можеше да му се довери — той беше изоставил Андрю, собствения си син, да умре още в утробата на майка си. Колин никога нямаше да посмее да му каже за Андрю. Никога!

Тя едва не се втурна към кръчмата.

Ян гледаше как Лин изчезва зад хълма. Искаше му се да се затича след нея, да я накара да разбере как се чувства, но не го направи. Нямаше да бърза — нещо, което не му се удаваше много, но той сега се учеше да бъде такъв.