Бялата дева

ПЕТА ГЛАВА

— Жената е луда.

Набитият човечец кимна в знак на съгласие с това, което каза Ян. Той държеше шапката си в ръка и мачкаше периферията й с юмруци, докато нервно чакаше Ян да продължи.

Ян крачеше напред-назад пред камината и се стараеше да запази ледено спокойствие. Опитваше се да не покаже какво изпитва, да скрие раздразнението, което го тормозеше, но това беше трудна за изпълнение задача. Всъщност той не само че беше раздразнен, но и ядосан.

Ян спря и се облегна на тежката дъбова полица над камината. Тя беше отхвърлила предложението му за мир и през последните месеци упорито нападаше арендаторите му и вземаше каквото си поиска и когато си поиска. А той какво да направи? Да воюва с жена? Никога! Сигурно има начин да я усмири, да я накара да забрави тази вражда, която баща й беше започнал.

— Боже, вече минаха повече от пет години. Те никога ли не се отказват?

— Един шотландец не може.

Ян се обърна и видя майка му да влиза в стаята. Той се вслушваше в съветите й. Майка му винаги беше спокойна и разумна, докато той не беше такъв.

— Снощи е нападнала фермата на Мъри — каза той.

Ейнсли Блекстоун кимна:

— Да, чух.

Тя топло се усмихна на по-възрастния мъж, който чакаше да го освободят.

— Синът ми ти е много благодарен, че отдели време да дойдеш и да го видиш по този въпрос, Мъри.

— Надявам се, че тази неприятна случка не е обезпокоила теб или семейството ти. Моля те, предай много поздрави на Патриция.

Побелялата глава кимна и бързо се отправи към вратата, а неудобството му пролича от облекчението, което озари погледа му.

— Не се безпокой за това, Мъри. Аз ще се погрижа за Колин Макгрегър.

Гласът на Ян беше суров, а тонът му беше дори по-красноречив от думите.

Рошавата глава пак се поклати и Мъри изчезна през вратата. За миг Ян се намръщи, а после се обърна към майка си.

— Защо се усмихваш?

Тя вдигна крехките си рамене и продължи да се усмихва.

— Тъкмо се чудех как възнамеряваш да се погрижиш за Колин Макгрегър.

Първоначално Ян само изсумтя. После уточни:

— Не знам. Като че ли представа си нямам как да се справя с една разгневена жена. Не, нека поясня — една разгневена шотландка, която си мисли, че има да разчиства сметки.

— А не е ли така?

Той не очакваше майка му да каже такова нещо и то веднага предизвика гняв — гняв, който вече се беше загнездил в него.

— Това пък какво означава? Просто направих това, което трябваше. Синовете на стария Макгрегър до един ме предизвикаха, а не обратното.

— Знам това, Ян. Не трябва да ми се сърдиш. Просто ти казвам, че Колин Макгрегър е загубила братята и баща си от твоя меч. Ако те бяха твои братя и баща, ти какво щеше да си помислиш? Какво щеше да направиш?

— Не знам — призна той, а объркването притъпи яростта му. — Какво да правя? Да позволя на жената да си взема каквото й се взема? Вече е нападнала три мои ферми? Да оставя нещата, без да реагирам?

— Би могъл. Тя на никого не е направила нищо.

— Досега на никого не е навредила. Ами следващия път? Кога ще престане?

Ейнсли като че ли се замисли, а после каза:

— Когато реши, че си е събрала всичко, което й дължиш.

Спомени за всяка битка, всеки един мъж, загинал от меча му, свистяха из съзнанието на Ян. Той живееше с постъпките си — нямаше избор. Но с жена не можеше да се бие, не можеше да убие жена и не се съмняваше, че точно до това ще се стигне, ако тя продължаваше с безразсъдните си постъпки.

Ян въздъхна и си помисли, че тя точно това искаше.

— Ами ако реши да си вземе най-високия налог — живота ми? Ти пак ли ще го одобриш?

— Разбира се, че не — заяви Ейнсли, а след това по лицето й се изписа безпокойство. — Да не би да я смяташ за толкова глупава?

— Не знам. Може би — Ян се замисли, а след това широко се усмихна. — Научих се никога да не подценявам един шотландец или пък шотландка.

В очите на майка му засия огънче и той се удиви, като видя колко беше красива. Сега разбираше защо баща му беше изоставил Англия, за да бъде с Ейнсли и живее в Шотландия.

— Ян, сине мой, шотландската ти кръв надделява над английското в тебе — сега вече нямаше и следа от закачливостта й, а на нейно място беше дошла една сериозна мисъл. — Бъди търпелив. Това момиче има да преодолее много скръб. Ти на свой ред изпита много горчивина и ти беше трудно да се освободиш от нея.

Това накара Ян да потръпне, но не от удоволствие. Ще можеше ли някога да се освободи от чувството за вина, от болката? Беше се отчаял, че никога вече нямаше да може да води нормален живот.

— Кланът Макгрегър упорства. Те трябва да престанат с това, не аз.

— Е, да се помолим на Колин да й дойде ум в главата.

— Направи го, майко — като ветрец, който подухва, Ян почувства как ядът му си отива, а на негово място идва голяма тъга. — Докато се молиш, помоли се и за мен. Помоли се да намеря отговор преди някой да пострада или да загине.

Слънцето се скри зад планините и въздухът захладня. Колин знаеше, че трябва да влязат вътре, но не й се искаше да се откаже от удоволствието да наблюдава как синът й си язди понито. От конете, торта, сеното и праха се носеше силна, тежка миризма — миризма, която тя винаги свързваше с конюшните. Миризмата не й пречеше — тя дори й харесваше. Беше земна и естествена.

— Много добре, Дрю.

Колин яздеше редом с понито и държеше юздата, а Андрю седеше изправен и горд и обикаляше двора на конюшнята. Смехът му, висок и пронизителен, се подхващаше от нейния, топъл и мек.

— Пусни! Пусни!

Андрю задърпа камшика й, като се опитваше да я накара да пусне юздата. Колин я беше страх да я пусне, но знаеше, че той иска да язди без помощта й. Тя дълбоко си пое дъх и освободи понито.

Горд от самостоятелността си, Андрю остана на седлото, а животното подтичваше. Победоносните му викове просълзиха Колин. Тя ръкопляскаше и го окуражаваше в отговор на новопридобитото му умение и смелост.

— Я виж — извика тя и се обърна в кръг, докато синът й яздеше наоколо. — Ти толкова си пораснал.

— Виж, чичо Дуайт — Андрю се пусна с една ръка, но веднага се хвана пак, защото залитна. — Яздя съвсем сам.

— Да, наистина, момко.

Колин изпита някакво чувство на несигурност, когато Дуайт се приближи и застана до нея. Той нищо не каза. Само гледаха Андрю как продължава да язди, а мъничкото му телце отскача нагоре-надолу в ритъм с бавния, накъсан ход на понито.

— Чудесно момче е, Колин. Добре направи, че го отгледа.

— Направих всичко, което можах.

Пак настъпи напрегнато мълчание. Колин се чудеше какво си мисли чичо й, но се боеше да попита. На моменти даже се опитваше да се убеди, че всичко това си го беше въобразила, че това, което беше казал, го беше казал пиян и не е било на сериозно. Той й беше чичо, роднина. Сигурно грешеше. Изпълни я чувство на срам, от което се разтрепери и разстрои.

— Да не би нещо да не е наред, девойче?

Колин се обърна към Дуайт и погледът й срещна неговия. Той не си спомняше. Сега вече тя беше убедена.

— Всичко е наред.

Тя излъга, но не смееше да му позволи да си мисли, че се страхува от неговите чувства. Това я преследваше като ехо в каменна пещера, което всеки път се връща. Вярно беше. Тя се страхуваше от любовта му към нея — любов, която не беше роднинска, а между мъж и жена.

Това разкритие я развълнува със силата си, почувства се напрегната и буца заседна в гърлото й. Невъзможно беше! Колин се опита да се пребори със собствените си мисли и чувства, които не се спираха.

— Дрю — извика Колин, като почувства, че повече не издържа. — Понито вече трябва да почива. Утре пак ще яздим.

Андрю дотърча на гърба на понито и внимателно дръпна юздите. Гореше от гордост, а очите му светеха от радост за постигнатото.

— Не може ли още малко да пояздя?

— Не, стъмва се. Трябва да се приготвиш за лягане, момко.

Той се нацупи, но направи това, което Колин му беше казала и се спусна от коня в ръцете й, които го посрещнаха.

— И ти същото правеше, девойче. Ако можеше, щеше да спиш на понито.

Тя изпита лека носталгия, която облекчи малко страха й. Точно Дуайт я беше учил да язди.

— Все още си мисля за това пони. Как й беше името?

— Ти й викаше Цвете.

— Цвете — захихика Андрю на името. — Глупаво е.

— Точно толкова глупаво, колкото Черньо — Колин го погъделичка по коремчето, а хихикането му прерасна в смях. — Давай да те стягаме за лягане, Дрю. Късно става.

— Лека нощ, Колин.

Колин се обърна към Дуайт и се усмихна, а неловкото чувство, което изпитваше, остана скрито.

— Лека нощ, чичо. Всичко ли е готово за утре вечер?

Дуайт кимна, но нищо не каза. Колин знаеше, че той смята, че е прекалено рано за второ нападение, но тя точно това искаше — да си остане непредсказуема.

Да слуша смеха, разговорите, стъргането по пейките и пукащите съчки в огъня беше втора природа за Ян, а кръчмата „Гарванът“ — втори дом. Харесваше му не само силната бира, която сервираха тук, но и компанията, която си беше създал. Ян обичаше да прекарва времето си с неговите момчета и Джефри винаги беше добре дошъл при него. Той знаеше, че се чувстват повече у дома си в кръчмата. Сковаността на Стоунхейвън беше прекалено официална за веселието им. И всички те, включително Ян, уважаваха и обичаха Ейнсли твърде много, за да я карат да търпи пиенето им, затова ходеха в кръчмата в такива случаи. Ян с нетърпение очакваше тихите вечери, прекарани с майка му, а тя нямаше нищо против нощите, които той прекарваше с неговите момчета. Тя беше свикнала той да идва и да излиза и никога не се оплакваше за многото нощи, през които той оставаше в кръчмата, защото разбираше мрачните му настроения по-добре, отколкото самият той.

— Кажи ми, Джеф. Ти какво би направил?

Ян внимателно наблюдаваше приятеля си, а доброто настроение и закачливостта, с които беше започнал, изчезнаха, когато се замисли над въпроса на приятеля си.

— Малко е трудно, Ян. Ако беше мъж, можеше да се справиш с положението, както правеше в миналото. Но тъй като главатарят на клана сега е жена, представа си нямам какво трябва да се направи по въпроса.

— Мама смята, че трябва просто да я оставя на мира да й мине.

— Смяташ ли, че е толкова просто?

— Не знам. Времето ще ни даде отговора, сигурен съм.

Някой влезе в кръчмата и Ян и Джефри замълчаха и погледнаха натам. Човекът беше много развълнуван и вълнението му се предаде и на другите.

— Изглежда е пожар! Зърното!

И Ян и Джефри скочиха на крака в един миг, а дървените пейки едва не се прекатуриха, когато хукнаха към вратата. За минути се бяха качили на конете си и тръгнали към пожара, чието сияние ги водеше в тъмнината, а пушекът се губеше в нощното небе.

Когато пристигнаха, огънят беше вече потушен. Една жена стоеше сред пушека и пепелта и гасеше последните пламъци с плитката си. Беше покрита със сажди от глава до пети и нямаше едно място но тялото й, което да не е черно. Сплъстената й коса висеше, натежала от пепел и мръсотия, а от нея стърчаха цели снопове пшеница.

Колин вдигна поглед и видя, че двама мъже на коне я гледат. Тя се спря и се изкашля да изчисти дробовете си от пушека, който беше вдишала. Когато пожарът беше избухнал, тя беше наредила Дуайт и нейните мъже да си отидат. Сега й се искаше да не беше го правила. Но тя нямаше да бяга. Тя отстояваше територията си и стоеше пред тях в цялото си рошаво величие.

— Какво правиш, девойче?

— На какво ви прилича това, което правя?

Те се бяха приближили достатъчно и Колин можеше да прочете какво беше изписано по лицата им. Те очевидно не бяха очаквали, че тя е толкова наперена. Мина й наум едно предупреждение, че най-добре беше да не се държи така, но тя не му обърна внимание.

— Гасиш ли го, или го разпалваш?

Колин внимателно ги наблюдаваше. По-високият, тъмнокосият мъж продължаваше да мълчи. Тя точно в него беше вперила поглед.

— Аз бих попитала твоите хора, които предизвикаха пожара. Да хвърлиш факла насред житница не е много хитро.

— А ти значи го гасеше.

— Всъщност аз го крадях.

Те определено не бяха очаквали подобно нещо. Но пък и Колин не беше очаквала реакцията на мургавия мъж. Той се засмя, но не за кратко, а продължително и от сърце. Тя си помисли, че може да падне от коня си — така силно се смееше.

Колин изтича до него и сграбчи големия му обут в ботуш крак и го дръпна с все сила. Грамадният мъж се прекатури от коня и тежко се строполи на земята.

— Не обичам да ми се пали житото. Очаквам да ми се плати за всичко. И да кажеш на Блекстоун — да ми се изплати за всичко.

Ян се изправи и хвърли един поглед на спътника си, като се опитваше да не се смее. Той небрежно се приближи до Колин. С цяла глава по-висок от нея, той беше най-широкоплещестият мъж, когото бе виждала. Веселието все още личеше в очите му, но лицето му беше сериозно. Очите му бяха много светли, а чертите на лицето му толкова силно изразени, че изглеждаха сякаш са дялани от камък — всяка една линия се открояваше ясно и отчетливо. Черната му коса беше изтеглена много назад и здраво вързана на тила, тъмна и буйна като нощта. Тя смело разгледа пълната извивка на устните му и й се стори, че й се иска ги докосне.

— Мисля, че е време да се запознаем. Аз съм Ян Блекстоун.

Колин изведнъж замълча и престана да се взира.

— Предполагам, че имам удоволствието да се запозная с Колин Макгрегър. Прав ли съм?

— Уверявам те, Блекстоун, не е удоволствие.

Веселието се върна в погледа му и тя видя игривото пламъче в очите му. Гняв започна да се надига в нея и я заизмъчва чувство за вина, когато разбра, че го беше сметнала за красив.

— Така си и помислих — каза той.

— Какво точно си мислиш? Чудиш се какво да правиш с мен ли? Яд ли те е на мен, Блекстоун?

— Да, яд ме е на тебе. Напоследък ми създаваш доста неприятности.

— И още повече ще ти създам преди всичко да свърши.

— По дяволите, жено. Какво искаш от мене?

Въпросът беше справедлив и Колин искаше да му отговори. Но не беше сигурна дали може…

— Искам…

— Какво, жено? Какво?

— Искам да си платиш за това, което ми причини.

Ян я изгледа продължително.

— Нищо от това, което имам, не може да замени семейството ти.

— Да, нищо не може да го направи.

— Тогава какво искаш? Какво ще те прогони от живота ми?

Колин се приближи и застана плътно до него. Проточи шия, за да се взре в очите му, които я смущаваха.

— Искам живота ти, Ян Блекстоун. Мъртъв те искам.

Първоначално й се стори, че забелязва гняв в погледа, който изучаваше толкова отблизо. След това видя как игривото пламъче се връща.

— Хубаво момиче си, ще ти го дам — след това той пак се засмя.

Този път тя силно го удари по лицето. Смехът му спря. Погледът, който й хвърли, би изплашил повечето мъже, но тя не се вразуми. Продължи, без да се замисля. Отстъпи назад и изтегли меча си.

— Може би ще те убия сега и повече няма да се занимавам с тая работа.

Мисъл по-бърза от светкавица й мина през ума, но тя толкова бързо изчезна, че даже не можа да я накара да внимава. Беше си казвала, че не може да се бие с Черния вълк и да победи, но в този момент не я беше грижа. Никога не беше била толкова разгневена. Буйни чувства бушуваха в душата й. Тя чакаше, но Блекстоун не помръдна да извади собственото си оръжие.

— Няма да се бия с жена!

Думите му бяха нежни, за разлика от огъня, който гореше в очите му. Колин също толкова нежно отвърна:

— Изтегли си меча или ще те съсека. На място.

Въпреки това той не помръдна. Колин не се замисли какво искаше да му каже. Вече нямаше значение. Ако се наложеше, щеше да го убие.

Ян стоеше, онемял от учудване. Ако се съдеше по погледа й, наистина беше решила. Беше решила да се бие с него. Възхищението смекчи яда му.

— Бъди разумна, Колин.

— Аз съм главатар на клана Макгрегър и те викам на дуел. Черния вълк приема ли или не?

Тя го избутваше, притискаше го в стена без изход. Да се откаже от дуела, би било страхливо. Да приеме и да се бие с жена, би било недостойно за неговия собствен закон за честта.

— Няма да се бия с тебе.

— Страхливец — изсъска тя.

Ян го заболя, но нямаше да се хване на въдицата. Той се обърна да си върви. Колин го нападна със смразяващия боен вик на всеки шотландски боец, който бе срещал. Той се изви и изтегли меча си, като възнамеряваше само да я обезоръжи. Остриетата им се срещнаха и сблъскаха със силата на всяка замахваща ръка. С едно рязко движение оръжието на Колин беше изтръгнато от ръката й. То тежко падна някъде в саждите и пепелта, които ги заобикаляха.

И въпреки това Колин нямаше намерение да се отказва. Когато Ян хвърли един поглед да разбере какво беше намислил Джефри, тя се нахвърли върху него. Инстинктите му надделяха, той вдигна ръка и с върха на меча си прободе Колин в рамото. Това я накара да се откаже от нападението.

— По дяволите, жено. Можех да те убия. Не разбираш ли? Това не е игра и е време да престанеш да беснееш така.

Сякаш точно в най-подходящия момент една светкавица освети, черното небе и бързо беше последвана от гръмотевица. Изля се дъжд. Бурята беше в унисон с чувствата, които бушуваха в сърцето на Колин.

— Мразя те, Блекстоун! Искам да умреш!

Дали беше чул заплахата й? Не можеше да е сигурна. Той просто отиде при коня си и го яхна. Другият мъж се надвеси по-близо, за да го чуе какво казва, а после тръгна и остави Блекстоун зад себе си.

Той погледна назад към мястото, където стоеше тя, и изкрещя, за да го чуе в дъжда, който се изливаше над тях:

— Ти си луда и аз няма да се бия с тебе, Колин Макгрегър.

— Не съм луда! — отвърна с писък Колин подире му. — Не съм луда, проклет кучи…

Клетвите й заглъхнаха, когато разбра, че той не може да я чуе. Без да губи време, тя намери коня си и го последва.

Трудно беше да го следи с поглед, защото конят му препускаше бясно. Буреносни облаци закриваха луната и не пропускаха светлината, а от това ездата й ставаше опасна.

Тя нямаше да отстъпи на стихията. Гневът в душата й бушуваше и се превръщаше във властна сила, срещу която не можеше да се опълчи и която я тласкаше все по-силно и по-бързо.

Мислел, че е луда!

До съзнанието й най-после достигна една тъпа болка, едно настойчиво пулсиране, което й напомни, че е ранена. Въпреки това тя не спря. Чак когато вече бяха много навътре в гората, Колин разбра, че теренът се е сменил. Конят й забави ход и тя се вкопчи в него с всичката сила, която й беше останала. Беше се вкочанила от студ и това й помагаше да не чувства как клоните я дерат от безкрайната стена дървета, които я заобикаляше.

Изминаха няколко минути преди да разбере, че вече не знае къде е Блекстоун. Беше твърде тъмно, за да си намери пътя, а и дума не можеше да става да намери черния вълк. Със съжаление Колин дръпна юздата на коня и уморено слезе от седлото. Когато стъпи на земята, краката й отказаха да я държат и тя падна.

Трепереше колкото от студ, толкова и от загубата на кръв. Всяка една част на тялото й я болеше, но рамото й направо гореше. Тъй като не можеше да стои, Колин започна да пълзи, за да намери място, където да се подслони от дъжда. Тя се скри под една тежка папрат и се сви на кълбо, за да се стопли.

Беше я налегнала умора, но тя не си затвори очите. Нещо я караше да е нащрек. Най-накрая тя видя животното. Златните му очи светеха в тъмнината и грееха като хиляди малки слънца на фона на черното небе. Тя разпозна черния вълк. Истории засноваха из мислите й, легенди за черния вълк, с които баща й и братята й я бяха плашили. Тя си спомни за първата си среща с вълка и бързо отхвърли легендата. Защо ли не вярваше на баща си и братята си? Дали не бяха използвали дивите легенди просто за да продължи враждата, да подклаждат омразата, в която така ревностно се бяха вкопчили?

Клепачите й се притвориха, но тя с мъка ги отвори, като се опитваше да остане будна срещу по-силната им воля. Те се спуснаха напук на намерението й.

— Надявам се, че съм добре, че ти си ми приятел, а не враг. Закриляше сина ми, сега аз трябва да разчитам на тебе, докато спя. Моля се божията мъдрост да е това, което ме кара да мисля така.