Бялата дева

ВТОРА ГЛАВА

От тъжната музика Колин се беше разчувствала. Всеки един заглушен тон на гайдите отразяваше нейната мъка, нейния страх. С усилването на музиката се учестяваше и пулсът и се засилваше болката й. Баща й беше корав човек, изпълнен с ярост и омраза, но тя го беше обичала. Когато погледна ковчега му, разбра колко много ще й липсва.

Мъка. Тя заемаше прекалено голяма част от живота й. От години губеше роднини. Първо, най-големият й брат, осакатен, после Малкълм — спуснат в гроба и покрит с черна пръст, а сега Джилз — също погребан. Колин се беше карала с Джилз вечерта преди той да се срещне на дуел с Черния вълк, но той не искаше и да чуе, че това е лудост. Тя не можа да направи нищо за да предотврати действията на Джилз, също както не беше могла да предотврати бащината си омраза.

Погледът на Колин се насочи към надгробния камък на майка й. Засипаха я спомени, които я утешиха в мъката й. В този момент болката и тъгата се отдалечиха, а мислите й я отведоха в миналото.

Почти чувстваше ласките й, чуваше тихия й смях, усещаше парфюма, който си бе сложила. Майка й беше толкова търпелива спрямо нея, а на Колин й беше трудно да разбере дали е момче или момиче под влиянието на трите й по-големи братя. В крайна сметка надвиха съветите на майка й.

И до ден днешен Колин се опитваше да бъде дама, точно както я бе учила Катрин. Но сега тя беше главатарка на клана Макгрегър — все още под влиянието на мъжете в живота й, все още в конфликт с това, което майка й искаше тя да бъде, това, което искаше тя самата.

Тръпки побиха Колин от глава до пети, тръпки от ужас и страх. Каква ли лудост я обземаше?

Тя погледна черната коса на Андрю и нежно погали меките къдрици. Обзе я ярост и вече знаеше какво я е обсебило. Въпросът на баща й се въртеше в съзнанието й… Ще убиеш ли този човек заради своя клан? Последва още един въпрос: Докъде да спре?

Колин знаеше отговора. Ще прекоси ада и със самия дявол ще се бие, но ще опази Дрю. А може би дяволът е Ян Блекстоун, както всички казват.

Дуайт Макдъгъл стоеше на прилично разстояние зад Колин Макгрегър, но не я изпускаше от поглед. Той изучаваше нежните й рамене и се чудеше на силата, която притежава тя.

Гневът беше размътил мислите му и той се колебаеше на кого да бъде верен. През целия си живот беше дясната ръка на брат си, предаността му към стария Макгрегър досега винаги беше непоклатима. Обзе го чувство за вина. Не беше ли точно щедростта на баща му и на природения му брат, благодарение на която сега той има свое място в живота? Дуайт и майка му сигурно така и щяха да тънат в нищета, ако не беше старият Макгрегър. Той беше незаконен син, без право на титла или състояние. И все пак, той беше живял с брат си, приет като член на семейството, без да го срами.

Въпреки това, яд го беше, че честта на клана се падна на Колин. Той беше очаквал отмъщението да бъде негово, искал беше брат му на него да повери това дело. И още нещо го караше да тъгува. А това точно беше жената, която наблюдаваше внимателно.

В нея имаше толкова много от Катрин. Тя приличаше толкова много на майка си, че Дуайт изобщо не можеше да си спомни някаква разлика. Тя имаше същата огнена коса, спускаща се на безброй къдрици почти до коленете й. Очите й бяха също толкова зелени, будни и също толкова живи. Същата кожа от слонова кост, същите розови бузи, устните й…

Дуайт съзнателно се спря — не можеше да разчита на посоката, в която беше тръгнала мисълта му. Той избърса потта, която беше навлажнила горната му устна с опакото на ръката си, а по устните му се изписа отвращение от собствената му слабост.

Катрин бе мъртва, а тя беше жена на брат му, не негова. Колин не беше Катрин. Добре ще е да запомни това.

Все пак трудно му беше да овладее чувствата си. Сърцето му сякаш имаше своя собствена воля и то болезнено се сви като видя Колин да пристъпва напред, хванала за ръка малкия Андрю. Тя се наведе и взе шепа влажна пръст, която раздели със сина си. Те заедно я пръснаха по ковчега на баща й, а после повториха ритуала над брат й, Джилз. Когато се обърна, Дуайт пристъпи напред и я хвана под ръка.

— Ела, да си вървим вкъщи, девойче.

Колин вдигна подноса от широката маса и се засуети около нея. В топлата стая миришеше на прясно изпечен хляб, а месото вече се печеше и цвъртеше на шиша. Нели излезе с пълни ръце от килера и започна да се приготвя да готви за деня, а Колин чу как тихичко си пее.

— Е — извика Нели, когато Колин се вмъкна през вратата, — я остави тоя поднос на горния етаж, бе, девойче. Няма смисъл и него да го влачиш долу.

— Не ми пречи, Нели.

Голямата зала изглеждаше толкова голяма и празна, а големите пиршества, които си спомняше като дете, бяха забравени през последните няколко години. Всяка стъпка отекваше по каменния под, вече никой не се търкаляше от смях по него, за да го стопли. В огромната камина, която заемаше по-голямата част на една от стените, вече не гореше огън. Възглавничките на дивана до прозореца изглеждаха овехтели. Овехтели изглеждаха и избелелите гоблени, които красяха вестибюла. На масата стоеше само покривката, тъй като бащата на Колин още много отдавна беше продал сребърните им сервизи. Това натъжи Колин и тя забързано излезе до стълбищата.

Тя бавно се изкачи по дългата вита стълба, като внимателно придържаше подноса на всяка стъпка. Огромни портрети на прадеди я гледаха отвисоко. Нарисуваните им очи като че ли отразяваха важността на семейната чест, а сериозните им лица й напомняха за дълга й към клана. Всичко наоколо я преследваше и тя беше потресена и объркана, изпълнена с мъка и болка за всичко, което бе загубила — загубила и себе си между другото.

Колин застана за миг пред вратата на стаята на брат си и събра мислите си от хаоса, за да се съсредоточи върху това, което предстоеше. Тя открехна тежката врата с лакът, като внимаваше да не се разклати нищо от подноса. По скърцането на пантите стана ясно, че тя влиза, и брат й вдигна поглед към нея. Тя измъчено се усмихна и придаде весела нотка на гласа си.

— Добро утро, Емет. — Колин погледна Джейкъб, прислужника на Емет, и се усмихна и на него. Изражението му си остана безразлично като каменна маска. Независимо от това, което чувстваше, Колин винаги се беше старала да е любезна с него, въпреки че понякога се чудеше защо си дава този труд. От дете нямаше доверие на безчувствения, студен мъж, и все още беше така. Сега като знаеше, че той е източникът на информация на брат й за това, което ставаше в замъка Грегър Касъл, тя още по-малко му имаше доверие. Тя отново насочи вниманието си към Емет.

— Добре ли спа?

Зелените му очи с форма като нейните се присвиха, а в тях се четеше гняв. Емет все още беше красив, но Колин виждаше, че недъгът му го беше състарил и той изглеждаше на повече от тридесет и едната си години. Мъжете от клана Макгрегър бяха наследили наситено зелените очи на майка си, но никой нямаше червената й коса. Вместо това те всички много приличаха на баща си, със смели и открити лица, заобиколени от гъста кафява коса. Темпераментът им също не отстъпваше на тоя на стария Макгрегър по бързина и сила и точно заради тази черта беше толкова трудно да се общува с Емет.

— Спах, както винаги си спя, сестричке, често се будих. Добре, че нямам какво да правя, освен да се излежавам, така че мога да си подремвам като бебе в люлка.

Тя се опита да не обръща внимание на горчивите му думи, но не успя да спре руменината, плъзнала по лицето й. Емет рязко се изсмя и Колин трепна, докато поставяше подноса върху една маса до прозореца. Джейкъб се приближи до нея и се приготви да я отмени.

— Можеш да си вървиш, Джейкъб. Искам да остана малко при брат си.

Джейкъб само кимна. Колин нищо не можеше да разбере от неговите остри, изсечени черти, но все пак усети, че той не я харесва. Изпънат и тежко, бавно Джейкъб ги остави сами. Колин се почуди дали нещо изобщо би могло да наруши равния му и спокоен ход.

— Погреба ли ги, както подобава, Колин?

Колин се приближи до прозореца и дръпна пердетата, за да влезе малко слънце.

Емет изохка и дръпна завивката на очите си.

— Да ме убиеш ли се опитваш! Затвори проклетите пердета — предпочитам тъмнината!

Колин не обърна внимание на избухването му.

— Имаш нужда от малко слънце, Емет. Тук вътре е мрачно. — Мрачно като че ли не беше най-точната дума за оскъдно обзаведената, студена стая на Емет. Тя подозираше, че той нарочно я беше оставил така, сякаш спалнята му беше нещо като затвор, за да му напомня, че не може да излиза.

— Така ми харесва. Оня дявол ме прати в тоя пъкъл още жив и предпочитам да не го виждам толкова ясно.

Буря се надигна в душата на Колин, както ставаше винаги, когато той се държеше по тоя начин.

— Самосъжалението няма да ти помогне.

— Напротив — изръмжа Емет. — Помага. Не ми отнемай това малко удоволствие, когато си нямам друго.

Колин си замълча и внимателно разгъна салфетката После вдигна чинията с каша. Тя се приближи до леглото, дръпна си стола до него и седна.

— Ето, най-добре ще е да я изядеш докато е гореща.

Тя сръчно напъха салфетката в пижамата му, като напълно съзнаваше, че той я изучава. Подаде му чинията, но той не пожела да я вземе. Тя вдигна една лъжица до устата му, като че ли наистина беше детето, на което се правеше. Той се обърна на другата страна.

— Моля ти се, Емет. Трябва да ядеш.

— Защо. Най-добре ще е да умра.

С дълбока въздишка Колин върна лъжицата в чинията.

— Това ли искаш? Да умреш?

Емет не отговори веднага.

— Това би трябвало да искам — да сложа край на нещастното си съществуване. Но аз искам да живея. Искам да живея, за да видя това копеле мъртво. Искам да заведа дявола в пъкъла с мен.

— Черния вълк е просто човек, Емет.

— Не — изкрещя той и запрати чинията през стаята, а но гъстата каша личеше накъде е летяла, преди да се разбие в стената. — Той не е човек и добре ще направиш, ако го запомниш.

Колин тръгна да става, но Емет я спря, като силно и до болка я стисна за ръката.

— Ти обеща да направиш така, че Черния вълк да умре да убиеш самия дявол. Това не е лесно. Трима се опитаха и загинаха, а аз лежа затворен в това легло- ковчег заради неестествената му сила. Той не може да бъде убит, не и на дуел.

— Тогава как аз да направя това, което ти не можа?

— Ти наистина ли си толкова наивна? — Емет се протегна и отметна непослушна къдрица, после я погали по бузата. — Една жена винаги знае как да се сближи с един мъж, а ти, сестричке, си толкова красива, че никой мъж не би ти устоял.

— Аз… Аз не бих могла — прошепна Колин.

Ръката, която я беше помилвала толкова нежно, сега сграбчи лицето й с жестокост.

— Ще правиш това, което трябва да правиш. Ти си сега старият Макгрегър.

Колин се изскубна и застана права, с лице към брат си.

— Прекалено много искаш.

— Прекалено много!- изкрещя той. — Той ме осакати! Виж!

Емет отметна завивката, за да й покаже безжизнените си крака.

— Виж какво ми стори!

Колин навлажни устните си, едва успяваше да сдържи сълзите си.

— Той те хвана с жена си.

— Моя жена трябваше да е тя, не негова.

— Блеър беше влюбена в Блекстоун. Ако баща й не й беше забранил да се ожени за него заради английската му кръв, ти изобщо нямаше да си сгоден за нея.

— Проклета да си, Колин. Той ми я отмъкна на сватбата. Подигра се с мен!

Гневът оживи Колин.

— Вие мъжете се подигравате един на друг, а после се избивате един друг в името на честта. Кога ще свърши всичко това?

— Ще свърши само когато той умре.

— А аз съм тази, която трябва да го убие — Колин се приближи. — Аз съм тази, от която очакваш да си разтвори краката, за да го убие в съня му. Луд си, точно както татко беше луд. Аз няма да съм част от тая болест, която ти е поразила разсъдъка.

Емет така се усмихна, че тръпки я полазиха. Тя се обърна и тръгна към вратата.

— Нямаш друг избор, Колин.

Това я накара да спре.

— Нека кланът ме прокуди. Няма да го убия заради тебе. — Колин не знаеше откъде й бе хрумнало това, а само, че го беше изрекла. Не беше ли се заклела да прекоси ада, но да запази Андрю? Как би могла да се грижи за него, ако ги прокудеха? Щяха да умрат от глад.

— Прокудата не е най-лошото, което може да те сполети, сестричке.

Нещо в гласа му я накара да се обърне. Изчака да чуе какво имаше да й каже.

— Да не би да си мислиш, че понеже съм осакатен, вече не мога да разсъждавам с целия си акъл? Знам каква тайна криеш, Колин.

Тя дълбоко преглътна.

— Никакви тайни нямам от тебе, Емет. Той само се усмихна — бавно, без да бърза.

— Мислиш ли, че не разбирам тайната ти всеки път, когато погледна Дрю?

— Какво… — Гласът й затрепери, като че ли щеше да разкрие страха й, но тя се овладя. — Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа… — Емет си подбираше думите, като очевидно се наслаждаваше на хитростта си. — Искам да кажа, че Дрю е син на Блекстоун.

Колин почувства как кръвта й се изцежда от главата, а силата напуска краката й. Както изглеждаше, Джейкъб се беше задълбал много повече в шпиониране, отколкото тя смееше да си мисли, а брат й още повече беше полудял. Тя потръпна от срам.

— Не беше чак толкова трудно да се досетя. Не се ли притесняваш, че и други могат да разберат за това?

— За Бога! — Колин изпита ужас, който скова мисълта й. — Емет, моля те…

Емет пак се засмя. Безчувствието му я насълзи.

— Той не е син на Блекстоун — извика тя.

— Лъжеш. Знам, че Блеър беше бременна. Каза ми го онази нощ, докато се любехме. — Той още по-широко се усмихна. — Шокирам ли те, сестричке?

Като се хвана за последната сламка, Колин каза:

— Блеър не знаеше кой е бащата. Дрю може да е твой син.

— Престани да лъжеш — изрева той. — Погледни го само. Същински малък Черен вълк. Тя може и да не е знаела, когато е била бременна, но е разбрала, когато той се е родил.

— Престани, престани — извика Колин, като покри ушите си с ръце.

Емет се надвеси и й махна ръцете оттам.

— Какво мислиш ще си кажат селяните, когато разберат, че ти си родила син на Блекстоун, че си измамила народа си и си спала с дявола.

— Те няма да ти повярват.

— Така ли? Ти замина през лятото точно след като това се случи с мен. Дойде си чак наесен, когато прибраха животните от планинските пасища. Ти доведе да отгледаш едно изоставено бебе, но изобщо не спомена, че е дете на Блеър. Много хора си помислиха, че е твое.

— Не можеш да си сигурен — му отвърна тя.

— Така ли?

На Колин й се искаше да каже нещо, да отрече обвиненията му, но просто замълча.

— Блеър изостави Дрю, когато се роди. После работи три месеца като проститутка, каквато си беше. После се разболя. Повика те, когато разбра, че ще умре. Каквато си мекушава, ти си отишла при нея. Обещала си й никога да не разкриваш кой е бащата на Дрю, за да го предпазиш от Блекстоун.

Сълзи се стичаха по бузите й.

— Всички се отрекоха от Блеър — семейството й, мъжът й, любовникът й. Тя си нямаше никой.

— Тя беше проститутка! — изкрещя Емет.

Някакво ужасно чувство изпита Колин, като изгледа брат си. От крайчеца на устата му се стичаше слюнка, докато й крещеше, а очите му странно проблясваха и разкриваха нещо ужасяващо дълбоко в тях.

— Ще те убият с камъни, Колин, а може и да те изгорят, защото си в съюз с дявола. Ужасно е да умреш по тоя начин.

Тя отвори уста, но не можа да издаде дори един звук.

— Какво мислиш, че ще стане с Дрю? Синът на дявола…

— Той е невинен, не можеш да мислиш… — тя се задъха.

— Не мога да предвидя какво могат да направят тия суеверни глупаци. Ами самият Блекстоун? Какво може да направи той, когато научи, че синът на Блеър не е мъртъв, както всички го смятат. Само един поглед е достатъчен, за да научи истината. Блекстоун изостави жена си, когато тя забременя, и така обрече и двамата на жестока смърт. Какво ли би направил, ако разбере, че той е жив?

Ясно беше какво иска да каже и тя се ужасяваше от това.

— Ще го убия, Емет. Ще направя каквото ми кажеш.

— Добре — изсмя се Емет и проследи с поглед как тя става и отива до вратата.

— Повикай Джейкъб да ме измие и да ми смени чаршафите. Да си подремвам не е единственият детински навик, който придобих, откакто съм на легло.

— Да не искаш да кажеш, че искаш да изпълниш обещанието си?

Думите на Дуайт Макдъгъл отекнаха в голямата стая, останала без семейния уют на хора, събрани около голямата каменна камина. Дори времето, прекарано в спокойствие и любов с Дрю, й се струваше маловажно в сравнение със спомените от миналото.

Колин се махна от прозореца и пусна овехтелите пердета на облените от дъжда прозорци.

— Разбира се, Дуайт.

Чичо й се приближи, а по лицето му се четеше неодобрение. Покритите му с качулка очи се присвиха от безпокойство и й напомниха за баща й.

— Ти да не би да си загубила разсъдъка си, Колин? Двама твои братя и баща ти загинаха, а Емет лежи в кулата, осакатен за цял живот. Черния вълк не е шега работа.

Странен гняв обзе Колин и бавно я обсеби.

— Не си правя шеги. Лично аз ще се погрижа Ян Блекстоун да умре.

Дуайт вдигна ръце, напълно изумен.

— Ти си луда!

— Не, не съм луда.

— Луда си! Не можеш да се биеш с Блекстоун. Той ще те убие. Разбираш ли?

Колин още повече се ядоса, по-скоро от безнадеждността си, отколкото от довода на Дуайт.

— Разбира се, че разбирам. Не съм си загубила разсъдъка. Знам какво означава да го убия. През последните пет години само със смърт се срещах. И напълно осъзнавам, че не мога да се бия с него.

— Сега поне говориш разумно.

— Казах, че не мога да се бия с него, но наистина ще го убия.

Това накара Дуайт да престане с изнервящото си крачене. Той се обърна с цял ръст към нея.

— Какво си намислил? Да не те е обсебил дяволът?

Като че ли нещо се прекърши у Колин, причерня й, сякаш тънък воал я забули, и уби предпазливостта й.

— Всичко ще направя, наистина всичко, за да не стигне тоя изрод, който изби клана, до Андрю. Ако трябва, дори ще легна със самия дявол Блекстоун. Няма да допусна синът ми да страда заради тази измислена чест на клана.

— Прекалено далече отиваш, Колин.

— Напротив, не съм отишла достатъчно далече.

Чу се как Дуайт силно я удари по лицето, а после ги погълна внезапна тишина. Тя видя как по лицето му се изписва ужас при мисълта за това, което е направил, а срамът също не закъсня.

— Колин, не исках да те нараня. — Дуайт постави ръката, която я беше ударила, върху бузата й. — Не издържам да те слушам как небрежно говориш за смърт и убиване.

Колин постави собствената си малка ръка върху неговата и извърна глава да целуне дланта му.

— Ти си от нашия род и ти се прощава, чичо Дуайт.

Дуайт издърпа ръката си а невинният й допир наруши самообладанието му. Той впи поглед в някакъв предмет на другата стена на стаята, нещо по-необезпокоително, по-безболезнено. Почувства как сърцето му бие, как го облива топлина не от гняв, а от някакво по-силно чувство и копнеж. За втори път през този ден той изпитваше непреодолимо желание. Гневът беше по-безопасен.

— Какво възнамеряваш да правиш?

Колин вдигна рамене, а Дуайт съвсем се обезсърчи. И най-малкото движение от нейна страна караше тялото му да реагира.

— Не знам. Засега смятам, че трябва да уведомя Блекстоун, че аз съм главатарка на клана, че старият Макгрегър не е мъртъв.

Сънят обори Ян, и както винаги ставаше, се промъкна в дрямката му потайно като крадец.

Ян тежко падна върху мръсния под на конюшнята в купчина преплетени ръце и крака с Емет Макгрегър. Те заедно се търкаляха с часове с риск за живота под копитата на своите коне. Конете се отдръпнаха, привикнали с шума на битките и обучени да не се отдалечават много от господарите си, в случай че им потрябват.

Ян се изскубна и се изправи на крака. Само с едно рязко движение той изтегли меча си, тъкмо навреме да предотврати удара, който се стовари върху него от ръката на врага му. Чу се дрънчене на метал в метал, което раздра нощния покой.

— Дявол да те вземе, Блекстоун.

Шотландската злоба избухна у Ян, но той я съчета с не по-малко ярост.

— Не знаеш ли, Макгрегър? Аз съм дяволът.

Ян замахна в кръг с блестящото острие на сабята си, чиято тежест и неговият устрем разцепиха въздуха в мрачната дъга на смъртта. Върхът на сабята порази ръката на Макгрегър и откъсна мускула й от кокала. Тъмни петна зацапаха яркото шотландско каре и запълзяха надолу по гърдите и ръката му. Едрият шотландец и за миг не изпита болка, а на свой ред се нахвърли с яростен рев и покосяващ удар.

На колене Ян се опълчи срещу голямата тежест и сила на Макгрегър. Пот се стичаше по врата, а от челото влизаше в очите му и те смъдяха и сърбяха. Той чу как човекът приглушено стене със стиснати зъби и разширени ноздри. Когато острието се приближи, той почувства как го лъхва в лицето горещият му дъх. Омразата гореше като въглен в очите па Макгрегър, заплашителна като меча му.

С внезапен прилив на енергия Блекстоун отхвърли Макгрегър от себе си и го повали на земята. С два разкрача Ян се хвърли върху него, замахна с меча и срещна неговия. Чу се как отеква стомана в стомана. Макгрегър с мъка се изправи на крака и достойно посрещаше всеки удар на англичанина, а ранената му ръка висеше безжизнено до него.

Мускулестата ръка на Ян трепереше от напрежение, но той не отстъпи и педя пред болката и умората. Вече не усещаше оръжието, което държеше, а при всеки удар имаше опасност да го изпусне.

Блеър изпищя и внесе смут в душата му. От внезапното вълнение той залитна и в този момент хладното острие на меча на Макгрегър се впи в него а по кръвта личеше къде е прободен.

Болката беше нетърпима и беше невъзможно да се превъзмогне умората. Той пое дълбоко дъх да облекчи непоносимата болка в гърдите, а после силно замахна в кръг и отне оръжието на Макгрегър. Тежкият меч на Макгрегър полетя във въздуха и се заби дълбоко в земята.

По лицето па Макгрегър се изписа учудване, а после гняв. Преимущество имаше Ян, но той за секунда се забави.

С вика на шотландски боец Макгрегър се нахвърли върху Ян и цялото му тяло се повдигна от земята, преди да му нанесе удара. Ян по-скоро почувства, отколкото видя как върхът на меча му се забива в шотландеца. Вече впити един в друг, Макгрегър сграбчи Ян, като животно плячката си, и двамата се затътриха назад, докато стената не се изпречи на пътя им.

Когато се сблъскаха, Ян остана без дъх от силата на удара. Макгрегър притихна, докато мечът се впиваше все по-дълбоко. Цяла вечност мина преди Ян да разбере, че държи мъртвец.

Ян се събуди. Преметна дългите си крака през леглото и се хвана за главата.

Прониза го такава болка, каквато го пронизваше от пет години, от нощта, в която си помисли, че е убил Емет Макгрегър.

Сънят, спомените и омразата бяха надвиснали над него като зловонна мъгла. Чувствата замираха още с пораждането си, както винаги. Ян стана и отиде до прозореца. Той ядосано дръпна пердетата и погледна нощното небе. Дъждът беше спрял, а облаците се бяха отдръпнали и се виждаше пълнолунието. Дори и луната му се подиграваше и му напомняше за това със златната си светлина.

Дуайт стоеше до леглото на Колин и я наблюдаваше как спи. Голямото количество алкохол, което беше погълнал, беше притъпило желанието, което изгаряше душата му, но не можа да му попречи да я потърси.

Той протегна ръка и вдигна една мека къдрица от изобилието червена коса, разпръсната безразборно по възглавницата й Огънят, който все още гореше в камината, хвърляше достатъчно светлина, за да види наситения цвят, ярък на фона на белоснежното платно. Замириса му на парфюма, който тя винаги използваше, когато се къпеше.

— Кейти — измънка той и заговори завалено от алкохола. — Хубавата ми Кейти.

Той продължително и тежко въздъхна и пусна къдрицата, която галеше.

— Дуайт?

Той се дръпна назад стреснато.

Колин седна в леглото и придърпа завивката до брадичката си.

— Случило ли се е нещо? Дрю добре ли е?

Дуайт не помръдна, нито отговори, и паника обзе Колин.

— Дрю!

Тя отметна завивката и преметна крака през леглото.

Дуайт вдигна ръка да я спре.

— Дрю е добре. Спи.

— Тогава защо?… — Колин отметна косата си, сънена и объркана. — Защо си тук?

От него силно лъхаше на вино и Колин го усети. Той пак пристъпи назад и тялото му се олюля от прекалено многото алкохол. Тя беше напрегната.

— Ст… Стори ми се, че чух шум. Влязох да видя дали си добре.

— Както виждаш, добре съм — измънка Колин, а напрежението й бавно прерасна в страх под наглия му поглед, неприкрит и красноречив.

— Прости ми, че нахълтах така, девойче.

Когато Колин чу вратата да се затваря, тя въздъхна с облекчение и се разрида. Измъкна се от леглото и със страх отиде до вратата да чуе дали чичо й няма да се върне. Чу как се блъсна вратата в коридора, което означаваше, че е отишъл в собствената си стая. От облекчението, което изпита, направо й прималя и тя се разтрепери. Отново си легна и се сгуши с колене, притиснати в брадичката.

Объркването й се смеси със страх. Тя разбра какво означаваше изражението на чичо й. Фактът, че беше израсла с трима по-големи братя, означаваше, че знае някои неща за мъжете. Това, което не разбираше, бе защо изведнъж това се появи. Откакто баща й почина, Дуайт се държеше особено с нея. Сега нещата не стояха по същия начин между тях. Когато я погледна, тя видя…

Колин не искаше да го казва, още не, докато не се убедеше. Тя отблъсна нежеланите мисли, измъкна се от леглото и отиде до вратата. Трепна, когато пантите силно изскърцаха на фона на изпълнената с напрежение тишина. Тя надникна навън. Дългият коридор бе празен. Колин тихо се промъкна до съседната стая и влезе вътре. Лунната светлина се процеждаше през високите прозорци и я водеше до леглото на сина й.

Андрю спеше дълбоко и спокойно. Колин отметна една къдрица от челото му и видя как спи.

— Обещавам, мъничък Дрю, няма да позволя този ужас да остави следа по тебе.

Колин затвори очи, но сълзите си проправиха път изпод миглите й. Обзе я дълго таен гняв и разтърси цялото й тяло. Тя се обърна и побягна. Спусна се през вестибюла и влезе в стаята, която принадлежеше на Дънкън Макгрегър. Над каменната камина висеше портрет на баща й. Тя застана пред него и започна да го изучава.

Погледът й се спря на меча, който стоеше на мястото си на полицата над камината. Меча, с който старият Макгрегър беше победен — меча, върху който се беше заклела. Колин полека го махна.

Беше тежък, но не й беше непознат. Тя беше играла по-често със саби с братята си, отколкото с кукли сама. Тя го вдигна високо във въздуха. Почувства как я побиват тръпки, но повече я ужасяваше хладът, който обсеби сърцето й — стоическо безразличие, което порази нежните й чувства и всели в нея празнота.

— Ще ти свърша черната работа, татко. И проклет да си за греховете, които извърша.

С изтерзан вик Колин замахна с меча и разряза картината, а после още веднъж, за да довърши разрушението.

— Какво има, девойче?

Колин се обърна и се изправи срещу чичо си, а възбудата й беше прекалено силна за да се скрие.

— Няма нищо. Върни се да си допиеш, Дуайт. И още нещо, утре да си трезвен. Ще пояздим посред нощ.

Тя изпусна меча. Той издрънча по каменния под като ехо на стихията, която бушуваше в нея. Колин мина покрай чичо си, но той я сграбчи за ръката и я спря.

— Каква лудост си намислила.

Тя се извъртя и се освободи, и после се нахвърли върху него, а на мястото на страха, който само миг преди това беше изпитала, остана само гняв.

— Ти да не би да ме разпитваш?

Изненадата ясно личеше по изражението му и той отстъпи крачка назад пред яростта й.

— Ти си старият Макгрегър. Не е моя работа да те разпитвам. Още веднъж моля за извинение.

Колин изведнъж се почувства глупаво, като се чудеше дали не е отреагирала прекалено остро, когато той влезе в стаята й.

— Още веднъж ти прощавам, Дуайт. Но само ако обещаеш и ти да ми простиш. Не съм на себе си.

— Каквото и да направиш, не би могло да ме разстрои. Обичам те, Колин Макгрегър.

Той й беше чичо и тя беше чувала тези думи и преди. Този път когато ги чу обаче, тя отстъпи крачка назад. Разлика действително имаше и тя разбра защо.

— Лека нощ, Дуайт.