Бялата дева

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Ейнсли погледа Колин за известно време, преди да влезе в зимната градина, където седна. Колин вдигна поглед и Ейнсли си помисли, че изглежда разтревожена, а очите й са тъжни. Около тях имаше тъмни кръгове, които говореха за безсънната нощ, която Колин беше прекарала.

— Добро утро, Колин.

— Добро утро — отговори тя, а гласът й беше толкова унил, колкото и погледът й.

Това разтревожи Ейнсли.

— Искаш ли да се поразходиш из селото тази сутрин, скъпа? Изглеждаш малко пребледняла. Може би малко чист въздух ще накара бузите ти отново да поруменеят.

— Би било хубаво. Ще си взема наметката.

— Ще те придружа — каза Ейнсли и хвана Колин под ръка. — Скоро ще дойде пролет. Зимите винаги изглеждат толкова дълги и мрачни, нали?

Колин кимна, доволна, че има компания, но не беше в много разговорливо настроение. Тя позволи на Ейнсли да води разговора, а свекърва й нямаше нищо против. Колин учтиво отговаряше, когато беше необходимо и позволяваше на съзнанието си да се разсее от проблемите.

Когато излязоха на двора, Колин почувства как нещо се отрива в нея, нещо познато, особено когато то нададе дрезгав грак. Тя се наведе да погали гъската си.

— Тя пък какво прави тук?

Ейнсли се усмихна, а после се засмя тихичко и нежно.

— Ян я доведе вкъщи от кръчмата. И едно куче също. Моли заплашила да сготви гъската, а поради някаква странна причина Ян не искал птицата да се докосва. Когато го попитах, той само ми изръмжа и каза, че харесвал проклетото животно.

Гърлото на Колин се сви и тя отново беше удивена. Постъпките на Ян бяха неразгадаеми — никога не беше познавала подобен човек. Отново изпита сърдечна болка. Тя се опита да не й обръща внимание. Какъв човек е Ян беше без значение.

Те започнаха да вървят, а гъската следваше Колин, а тихите звуци, които издаваше, бяха като сянка след нея. Ейнсли се спря и се опита да я накара да се върне, но тя не можеше да бъде разубедена.

— Не ми пречи, Ейнсли, нямам нищо против да ми прави компания.

Очите на Ейнсли дяволито светнаха и Колин си помисли, че тя може би е подозирала чия е била тази гъска от самото начало. Тя, обаче, нищо не каза.

Отне им известно време да прекосят селото, защото всички се спираха да разменят по някоя добра дума с Ейнсли. Тя представяше Колин като жена на Ян и това я караше да се чувства неудобно, но топлите им поздравления най-накрая успокоиха скритите й страхове. Собствените й хора я бяха отхвърлили, но тези на Ян я приеха в сърцата си. От това много я заболя, но истинската преданост на хората на Ян, която хората свободно показваха, й помогна да облекчи болката.

— Искаш ли малко вино?

Те бяха спрели пред „Гарванът“ и Колин изведнъж се почувства неловко. Тя не можа да скрие това от Ейнсли.

— Не, не съм много жадна — тихо каза тя с надеждата Ейнсли да разбере.

— Сигурна съм, че Моли ще се зарадва да те види отново. Дори Лесли като че ли много беше привързана към тебе, Колин.

— Аз ги излъгах коя съм.

— Това вече е минало, скъпа. Нищо няма да си помислят, сигурна съм.

Ейнсли хвана Колин под ръка и я заведе вътре. Веднага се появи Моли, цялата сияеща и с протегнати ръце.

— Виждам, че я открихте.

Преди Колин да може да каже нещо, Моли толкова силно я прегърна, че почти я задуши с размерите си.

— Господи, девойче — пърхаше Моли. — Какво те накара да избягаш без дори едно сбогом?

Колин почувства, че лицето й се затопля и разбра, че е пламнала от неудобство. Ейнсли й се притече на помощ.

— Е Моли — гласът й беше тих, примесен е нотка укор, и говореше повече от думите й. — Обещах на Колин, че няма да я тормозим с нашите въпроси. Единственото нещо, което е от значение, е, че Ян успя да я открие.

— И да се ожени за нея, както дочувам — каза Моли, а очите й се въртяха във всички посоки. Тя сграбчи Колин и още веднъж силно я прегърна. — Не мога да го повярвам. Това е чудо.

— Да — съгласи се Ейнсли, а погледът й се премрежи от вълнение.

Преди Колин да може да си поеме дъх, тя беше удобно настанена пред огъня. Лесли им донесе виното и я поздрави с една лека усмивка.

— Трудно е да повярва човек, че сте се оженила за лорд Блекстоун, миледи. — Тя постави виното на масата. — Желая ви много щастие.

— Аз съм Колин, Лесли. Няма смисъл да се държиш толкова официално с мен.

Лесли се засмя, а после сподели мисълта, която беше предизвикала смеха.

— За такава изискана дама, ти наистина сервираше бирата добре.

— Ти работи здраво — добави Моли, която се приближи зад Лесли. — Нямах късмет да ти намеря заместничка.

— Предположих, че си различна. — Усмивката на Лесли повехна и тя стана сериозна. — Че си дама.

Лесли си пое дълбоко дъх и продължи:

— Но ти никога не се държеше като че ли си по-добра от нас. Аз ти се възхищавам за това и се гордея да те нарека моя приятелка. Ако — добави тя — ти все още ме наричаш приятелка.

Колин се изправи с лице към русото момиче, чийто сведен поглед изучаваше босите й крака. Колин вдигна брадичката на Лесли, за да се вгледа в очите й.

— Все още те наричам моя приятелка.

Сините очи-езера на Лесли се изпълниха със сълзи и тя срамежливо прегърна Колин.

— Имам работа да върша.

— Да — Моли се опита да прозвучи твърдо, но не успя и гласът й затрепери от вълнение. — И двете имаме да вършим работа.

Те хукнаха да излизат и Моли ритна гъската както си вървеше, а със смеха си съобщи на Колин, че просто се шегува. Гъската почти не й обърна внимание и спокойно се разхождаше наоколо. Най-накрая тя спря в краката на Колин.

Колин започна да се чувства удобно. И тя, и Ейнсли си пийваха от виното и нито една от тях не чувстваше нужда да разговаря, а се наслаждаваха на тишината. Когато бяха готови да тръгват, Моли се върна с пламъче в очите.

— От празненство имаме нужда, лейди Блекстоун. — Погледът й се местеше от едната лейди Блекстоун до другата. — Голямо празненство за това чудо.

Ейнсли е готовност се съгласи.

— Мисля, че ще е чудесно, Моли.

— Можем да го организираме направо тук, където Ян се запозна с това девойче. — Моли се протегна и стисна ръката на Колин.

— Ще си изпратя готвачите да донесат храната, Моли. Ако от нещо друго имаш нужда, просто кажи.

Моли хукна с престилката през глава.

— За всичко съм помислила, миледи. Голямо празненство ще бъде.

Ейнсли изведе Колин през вратата.

— Какво иска да каже с „чудо“? — попита Колин.

— Само любовта може да покори омразата, Колин. След като вие с Ян се оженихте, враждата между клановете свърши. Всички смятат, че това е благословия или чудо.

— О — беше единственото, което тя се сети да каже, а думите й напомниха за нещо, което отново й развали настроението. За няколко минути беше забравила за грозното дело, което трябваше да извърши. Ейнсли изглеждаше загрижена.

— Изглеждаше толкова…

Тя като че ли не можеше да намери подходящата дума, но Колин я разбра.

— Добре съм. Всичко толкова бързо се случва, просто имам нужда от време да разбера всичко, което се върти в главата ми.

— Ще разбереш, Колин. Ще разбереш.

Ейнсли отметна един кичур коса, който беше паднал на лицето на Колин също като майка. Колин, която все още тъгуваше за майка си, която отдавна беше починала, но все още беше толкова близка в спомените й, изпита непознат копнеж. Колин харесваше Ейнсли, а това я караше още повече да се терзае.

А безпокойството и конфликтът, които я бяха терзали през дългата нощ, изведнъж се върнаха. Те й отнеха удоволствието, а на негово място оставиха само тревожни мисли. Прилоша й и поиска да остане сама с нещастието си.

— Мисля, че трябва да те заведем вкъщи да си починеш — каза Ейнсли.

— Да — съгласи се Колин. Може малко да си почина.

Когато двете жени излязоха от кръчмата, Колин беше обзета от внезапно силно чувство, което сякаш я предупреждаваше за нещо. То се усилваше, докато вървяха през селото, а чувството отвличаше Колин от разговора и с Ейнсли.

— Търсиш ли нещо, скъпа?

Колин отново се обърна към Ейнсли, а въпросът върна мислите й от опасността, която предчувстваше.

— Не, съвсем не.

Тя се опита да се отпусне, да си каже, че всичко е наред. И все пак това чувство беше след нея при всяка крачка, която правеше по посока Стоунхейвън. Ейнсли за миг спря да поговори с един възрастен мъж, прегърбен пред мъничката си къщурка. Точно когато Колин реши, че й се е привидял, тя го видя. Дуайт стоеше само на няколко крачки разстояние, а втренченият му поглед я караше да се разтрепери.

Тя ясно видя как гневът и омразата тлеят в дълбините на очите му и сега разбра за опасността, за която й бяха съобщили инстинктите. Колин се приближи до Ейнсли, като се надяваше, че нейното присъствие ще го спре да не предприеме нещо необмислено. Бяха близо до Стоунхейвън, достатъчно близо, за да е глупаво от негова страна да се опитва да я отвлича. Тя се обърна на другата страна, неспособна повече да издържи на погледа му.

Когато Колин се осмели да погледне назад, той си беше отишъл. От това разкритие отново я полазиха тръпки. Беше почти по-добре да знае точно къде е, отколкото да си го представя. Нервите й се опънаха до крайност и й се прииска Ейнсли да побърза.

— Ейнсли — каза Колин и прекъсна разговора й. — Мисля да побързам, ако не възразяваш.

— Разбира се, Колин. Аз ще те настигна. Няма да се бавя.

Колин се загледа в портата на двора на замъка и вървеше колкото се може по-бързо, без всъщност да тича. Дуайт се изпречи пред нея и тя се сблъска с него, а неговите ръце я задържаха да не падне.

— Не ме докосвай — изсъска тихо тя, като се опитваше да не привлече нечие внимание, докато се изскубваше от ръцете му. — Ти си глупак, Дуайт.

— Да — съгласи се той. Гласът му беше равен, но погледът му й казваше какво да очаква след това. — Изглупях по теб, девойче.

Той отново се протегна към нея, но тя го отблъсна.

— Само да ме докоснеш и ще изпищя. Всички от Стоунхейвън ще дойдат, може би дори Ян. Най-добре си върви, докато се чувствам достатъчно великодушна да те пусна да си вървиш по живо и по здраво.

— Великодушна — подигра й се той, а устните му се изкривиха в гримаса, която се превърна в грозна картина на омразата. — Ти си толкова наивна. Няма да те пусна да си вървиш, Колин. Със или без сватба. Ти си моя, сега и завинаги.

Гневни думи дойдоха на устата й, но той си тръгна преди тя да може да ги изрече. Ейнсли се приближи зад нея.

— Ето — усмихна се тя. — Не се забавих много, нали?

— Не. Пристигна навреме.

Погледът на Ейнсли стана любопитен, но тя не помоли Колин да й обясни. Те извървяха останалия път мълчаливо.

Преди Колин да е имала достатъчно време да обмисли това, което се беше случило, тя вече си беше вкъщи и лежеше в леглото си. Ейнсли тихо затвори вратата й и я остави да подремне. Първоначално на Колин й се стори глупаво да си почива през деня. Но само след миг очите й се затвориха и сънят я обори въпреки дейната й мисъл.

— Колин.

Тя отвори очи, а сънят й беше толкова истински, че й беше трудно да не мисли вече за него.

— Дрю — прошепна пресипнало тя.

— Ян е. — Ян седна на леглото и отметна сплъстената й коса от лицето. — Сънуваше, Колин.

Най-накрая тя разбра къде е и е кого говореше. Седна.

— Какво правиш тук?

Въпросът й прозвуча остро като обвинение. Не беше искала така да прозвучи. Тя отвърна поглед от него, смутена, че той я беше заварил толкова неориентирана.

— Кой е Дрю?

Тръпки полазиха Колин, трънки на ужас и отвращение.

— Никой.

— Ти плачеше и викаше името му. Това ме накара да вляза.

Тя нищо не каза.

— Човек не вика ничие име.

Колин продължи да мълчи. Какво ли можеше да каже? Ян я сграбчи за раменете и я разтърси, а гневът му личеше по свирепия поглед.

— Как можем наистина да сме мъж и жена, ако криеш нещо от мен?

— Ние никога не можем да бъдем мъж и жена — изкрещя тя и го прекъсна. — Не разбираш ли това?

— Не — процеди той през зъби.

— Не бъди глупак, Ян. Това никога не може да стане.

Той се втренчи в нея и не можеше да повярва. Колин нямаше да се поддаде на погледа му. Ръката на Ян се плъзна по раменете й и надолу по ръцете й, а ръцете му бяха топли при допира с тялото й. Той не спря. Ръцете му отново се придвижиха нагоре но врата й. Пръстите му масажираха мускулите й и облекчаваха напрежението. Тя започна да се отпуска, а упорството му я караше да се чувства безжизнена. Ръката му я придърпа, а устните му се приближиха до нейните.

Колин помириса тежкия му парфюм, а дъхът му беше омаен като вино. Зъбите му бяха бели на тъмния фон на лицето му, а по бузите започваше да му набожда брада. Никога не беше го виждала да се бръсне и й се прииска тя да го обръсне. Да опипа силната извивка на челюстта му е ръцете си, докато бръсначът се плъзга по всеки сантиметър и изстъргва останките от брадата му.

Искаше й се да почувства устните му върху своите, но той се отдръпна, за да я подразни и съблазни. След като облиза собствените си устни, тя се наведе напред и устните им почти се докоснаха.

— Обичаш ли Дрю, Колин? — Гласът му беше нежен и съблазнителен.

— Да, много.

Колин дори не разбра какво е казала, дори не разбра и той какво е попитал, а съзнанието й беше изцяло погълнато от допира му. Ян се отдръпна.

— Ти обичаш мъж на име Дрю?

Тя беше много объркана и отново се върна на това, което беше казал.

— Какво?

— Ти каза, че обичаш Дрю. Предполага се, че е никой.

— Ти… ти ме подведе — заекна Колин, неспособна да схване какво е казала, обхваната от гняв, който доминираше над всичките й мисли, освен една. Той я беше подвел. Но това, което беше още по-лошо, тя се беше хванала веднага.

— Кой е този мъж?

Тя изблъска Ян и с мъка стана от леглото.

— Махай се!

Ян се изправи и се приближи до нея.

— Кой е този мъж?

— Махай се! — Почувства се като че ли всеки момент може гневно да избухне и започна да го избутва. — Махай се от стаята ми.

— Твоята стая — изрева й той в отговор. — Предполагам, че това е моята стая.

Той беше прав, но това нямаше значение.

— Сега е моя стая и аз те помолих да се махнеш.

— Моли за каквото си искаш, миледи. Ще си тръгна, когато ми се прииска, по дяволите.

Тя още веднъж го изблъска, но той не помръдна и сантиметър, а високият му ръст се извисяваше над нея. Колин яростно заблъска по гърдите му.

— Най-добре е сега да ти се прииска, по дяволите.

Ян кръстоса ръце на гърдите си, а опитите й да го изхвърли от стаята останаха безуспешни. Тя замахна и силно го удари по лицето. Колин усети как кръвта й се оттича от лицето и отстъпи назад. Най-накрая се сети да бъде предпазлива и се вразуми.

Очите му опасно потъмняха. Тя инстинктивно направи още една крачка назад, за да се предпази от гнева му, обърна се да побегне, но ръката му се протегна и я сграбчи през кръста, като я придърпа към себе си.

— Остави ме на мира — умолително каза тя, а гневът й вече не й даваше кураж.

Той я вдигна на ръце и я върна в леглото. Подхвърли я върху него и тя потъна в мекия дюшек. Като давещ се плувец тя започна да се бори, за да запази равновесие и да се изправи.

Преди да може да направи това, Ян беше там, а мускулестото му тяло беше до нея. Дългите му крака я заклещиха и не й позволиха вече да помръдне. Той тихо и нежно се засмя, а очите му закачливо блещукаха. Дългите му пръсти си играеха с блузата й, развързваха връвчиците й и тя се плъзна надолу и пред погледа му се разкриха раменете й.

Устните му горяха по тялото й и се придвижваха нагоре по извивката на врата й. Колин почувства как и тя отново бързо и неуморно започва да се разпалва. Тя се опита да не му обръща внимание, да не си мисли за това, но опитите й напълно се провалиха. Беше напълно подвластна на желанията си, които я изпепеляваха. Тя затвори очи пред погледа му, поглед, който й казваше, че той е победителят, и го знае.

Мразеше го. Не, обичаше го.

— Искаш ли да си тръгвам. Колин?

Колин отвори очи. Погледът му беше тържествуваш.

— Ти си жесток, Ян.

— Да — той злобничко се усмихна. — Кажи ми, че искаш да остана.

Искаше й се да може да му се подиграе, но не можеше. Вече нямаше връщане назад за Колин.

— Не си тръгвай.

Думите й прозвучаха толкова нежно, че Ян се почуди дали не ги беше създал собственият му копнеж. Но когато се протегна да погали нежната й буза, поруменяла от желание, той го видя в погледа й. Тя искаше той да остане. Той наведе глава да целуне меките й като коприна устни, за които толкова често сънуваше. Колин отвори уста да позволи на езика му да се порови, да опита сладостта отвътре. Той я придърпа по-близо, нетърпелив да почувства тялото й плътно до неговото.

Целувката му се плъзна надолу по стройната й шия, до едната гърда, а после другата. Като че ли бяха наедрели и станали по-твърди, а майчинството беше изпълнило тялото й за неговото дете. Никога не беше, се чувствал толкова задоволен, толкова възбуден. Той бързо я съблече, а пред погледа му се показа съвсем леко заобленият й корем, но той го забеляза с острия си поглед. Той нежно опипа издутината, а всеки допир го караше да се удивява.

Ян целуна корема й, а тя трепереше при допира с влажните му устни. Колин мислеше, че може да полудее от упорития му преглед, а всяко нежно докосване я караше да се задъхва от желание. Най-накрая тя го придърпа към себе си, а пръстите й задърпаха панталона му в желанието й да го свали. Той й помогна и след миг вече лежеше гол до нея. Устните й търсеха неговите и настояваха за неговото внимание. Той й го предостави.

В този момент нищо друго не беше от значение. Обещания, заплахи, клетви — всичко се стопи на светлината на нещо по-силно, по-властно. Тя искаше само едно нещо, един мъж.

Ян внимателно се измъкна от леглото и облече дрехите си. Той погледна Колин, която спеше, и почувства как изведнъж го обзема чувство за вина. Те като че ли никога не бяха на едно мнение, но страстите им можеха да надминат конфликта им и да ги сближат. Но когато това свършеше, свършваше и примирието. Той съжаляваше за това с цялото си същество.

Той стоя цяла вечност да гледа как Колин спи дълбоко и непробудно. Мислите му го върнаха на това, което го беше довело в стаята й най-напред, когато виковете й го бяха разтревожили, докато минаваше покрай вратата. От тъмните кръгове около очите й разбра, че не е спала спокойно, и той се зачуди какво ли я терзаеше. Да не би да беше този Дрю, когото викаше?

В ума му се прокрадна ревността и превзе чувствата му. Тя беше признала, че обича Дрю, а от това сърцето на Ян болезнено се сви. Кой беше този мъж? И защо го беше излъгала за него, когато я беше попитал?

Измъчваха го въпроси, които се свиваха на ужасен възел на дъното на стомаха му. Той си тръгна, неспособен повече да го понесе.