Бъдеще

Глава XI ЕЛЕН-БЕАТРИС

- Има ли „Картел“?

- От текилата имаме „Златен идол“ и „Франсиско де Орлеана“ - свива устни сервитьорът. Бутилка от които струва колкото месечната ми заплата.

- „Идол“. Двоен шот - кимам аз.

- А на вас, мадмоазел? Днес, както виждате, имаме колониална тема и аз бих ви препоръчал да пробвате южноафриканските червени вина.

Горещият вятър реже с бели песъчинки лицата - носи се пикантен аромат, небето е боядисано в алено-жълто, на оранжевия фон мърдат клони черни дървета и стадо антилопи бърза да се потопи в надигащата се тъма - без да знаят, че няма закъде да бързат Платненият навес над главите ни се издува и плющи под вятъра от турбовентилатора и ни скрива от проектираното слънце.

„Кафене Тера“ на двеста и двайсето равнище на кулата „Млечен път“. Навярно най-скъпият ресторант от всички, които ми се е налагало да посещавам. Но нали и случаят е тържествен.

- На мен просто вода. От чешмата - казва Елен.

- Разбира се - казва сервитьорът и изчезва.

Елен е с тъмни пилотски очила, медните й коси са събрани на кок и завързани на опашка на тила. Носи яке с вдигната яка, панталони с джобове и преднамерено груби обувки с връзки. Сякаш е знаела каква е днешната тема в „Кафене Тера“.

- Тези животни... - Обърнала към мен идеалния си профил, тя гледа надясно, към саваната. - Тях нали всъщност отдавна ги няма? Нито едно от тях?

На петдесет метра от нас се спира семейство жирафи. Родителите изяждат клон от акация, детенцето трие меките си рогца в задните крака на майка си.

- Саваната също я няма. - Аз учтиво поддържам разговора. - Или е разкопана, или застроена.

- А ние с вас гледаме пряка транслация от миналото... - Тя върти като пумпал малка месингова табакера.

- Това всъщност е запис, направен с панорамни камери - уточнявам за всеки случай аз.

- Вие не сте поет.

- Определено не съм поет - усмихвам й се аз.

- Не знам дали някога сте виждали бръмбар в кехлибар? - Елен отваря табакерата си и измъква една от черните си цигари. - Буболечките са падали в прясната смола в праисторически времена, а после смолата се е втвърдявала и... Някога имах такова кехлибарено полукълбо, а в него - пеперуда със слепени крила. Някога в детството.

- Искате да кажете, че саваната наоколо е като огромен къс кехлибар, в който са заседнали за цяла вечност всичките тези клети твари? - кимам аз към малкия жираф, който лудува, закача баща си, боцка краката му; онзи дори не усеща какво става долу.

- Не. - Тя си дръпва. - Те като че ли са извън това полукълбо. Вътре сме ние.

Сервитьорът ми носи моя двоен шот, а на нея - чаша вода от чешмата. Елен хвърля в нея с щипките късчета лед, наблюдава ги как плават.

- А вие боите ли се от старостта? - Аз поглъщам половината от „Идола“.

Тя отпива от водата през сламката си, поглежда ме с невидимите си заради девическите й клубни очила очи.

-Не.

- На колко години сте? - питам я. Тя свива рамене. - На колко години сте, Елен?

- На двайсет. Ние всички сме на двайсет, не е ли така?

- Не съвсем - казвам аз.

- Заради това ли искахте да ме видите? - Тя раздразнено оставя чашата настрани, изправя се.

- Не. - Аз свивам юмруци. - Не за това. А по повод вашия съпруг.

Преди да вляза при Ерих Шрайер, изсмуквам таблетка успокоително.

А докато подейства, овладявам треперенето на мускулите си с мантра, съчинена от самия мен. Слабак. Слабак. Слабак. Нищожество. Нищожество. Нищожество. Жалък безволев идиот, казвам си.

Протягам ръце пред себе си. Бавно издишвам. Изглежда, не треперят. Едва тогава повиквам асансьора.

Най-обикновен небостъргач, на горното равнище - производство на чипове за имплантиране, на долното равнище - представителство на корпорация, търгуваща с водорасли и планктонна паста. Около офисите на Шрайер - куп други офиси: адвокати, счетоводители, данъчни консултанти, дявол знае какво още. На неговата врата е написано просто „Е. Шрайер“. Може да е продавач на хранителни добавки, може да е и нотариус.

Първо е приемната - грозновата секретарка и композитни хризантеми. По-нататък има врата, която на вид е като вход на тоалетна. Зад нея - петима охранители и буфер скенер. Докато системата ме проверява за взривни материали, оръжие, радиоактивни вещества и соли на тежки метали, аз вися в тясна херметична клетка. Скенерът изсмуква въздуха, тика към мен рентгена, стените ме потискат. Чакам, чакам, потя се, потя се.

Най-накрая грейва зелена светлина, бариерата се повдига и мога да продължа нататък. Шрайер ме очаква.

Единствените мебели в целия огромен кабинет са маса и два стола. Най-семпли, във всяка закусвалня биха изглеждали съвсем намясто. Но това не е скромност, това е изискано разточителство. Да използваш само два от сто квадратни метра, а в останалите да оставиш безценна пустота - това не е ли шик?

Две от четирите стени са стъклени и от тях се открива гледка към великолепния „Пантеон“, кула, изцяло принадлежаща на Партията на безсмъртието; необхватна мраморнобяла колона, издигаща се на две хиляди метра височина и увенчана с дубликат на Партенона. Там се провеждат ежедневни конгреси, там се намират щабовете на всички партийни светила, тук идват на поклонение политици от всякакъв калибър от целия континент. Но Шрайер по някаква причина предпочита да се любува на „Пантеон“ отстрани.

На останалите две стени - проекции на новини, репортажи, графики. На централния екран шества гелосан красавец брюнет с подстригани мустаци и телегенични бръчици на челото.

Застивам на прага. Старая се да усмиря сърцето си.

Но дори и сенаторът да ме следи, дори и да знае за какво си мисля, не го показва с нищо. Той ми маха с ръка към стола - „Сядай!“ - сякаш нищо не е станало; повече го интересуват новините.

„... започва следващата събота. Теодор Мендес възнамерява да се срещне с лидерите на Единна Европа и да изнесе реч в парламента. Визитата на президента на Панамерика е посветена преди всичко на проблемите на пренаселването и борбата с нелегалната имиграция в държавите на глобалния Запад. Мендес, поп--либертарианец по убеждения, е известен с критичното си отношение към Закона за Избора...“

- Янките ще ни учат как да живеем! - изсумтява Шрайер. - „Критично отношение“! Либерален фашист, ето какъв е той. Току-що прокара през Конгреса акта за втвърдяване на правилата за квотирането. Началните суми на търговете се увеличават с двайсет процента!

„Напомняме, че възприетата в Панамерика система за получаване на безсмъртие - така наречените златни квоти - коренно се отличава от европейската. От две хиляди триста и петдесета година насам всеобщото ваксиниране на населението срещу стареене е прекратено. Броят на ваксинираните е твърдо фиксиран на числото един милиард осемстотин и шейсет милиона три хиляди сто четирийсет и осем души. Всяка година в резултат на насилствена смърт, нещастни случаи и самоубийства се освобождава известно количество квоти за ваксиниране - и тези квоти, по очевидни причини наричани „златни“, се продават на специални държавни търгове.“

Гледам не към екрана, не към диктора, дъвчещ и без това известните детайли на панамериканската система за поп-контрол. Наблюдавам напрегнато Шрайер.

- И познай кой получава тези квоти? - Той щрака с пръсти. - Цялата Панамерика се управлява от двайсет хиляди семейства. И те могат да се плодят колкото си искат. Защо според теб се вдига входната бариера за участие в търговете? За да може бедняците дори да не си пъхат носа там, да не развалят въздуха на богаташите. Защото те така или иначе нямат никакви шансове да спечелят търг. Кажи ми с какво са по-добри те от руснаците, които плюят из всички медии всеки божи ден?

Обвивката на Ерих Шрайер си е същата, както и преди - тенът на знаменитостите от кориците на списанията, подсъзнателно внушаващият доверие тембър на дикторите от новините, безупречно светъл костюм, във вътрешните джобове на който лежи целият свят. Но през пластмасовия блясък днес прозира нещо... Той се държи с мен по-свободно и аз започвам да се питам дали все пак не е човек. Сякащ като съм убил Анели по негова поръчка, съм станал сроден с него... или негов съмишленик. Той нали си мисли, че съм я убил?

- Тази система е на сто години - произнасям предпазливо. - Нищо ново.

- А защо си мислиш, че проклетото конте идва при нас?

„Посещението на Тед Мендес предхожда дългоочакваната му реч пред Обществото на народите, където той възнамерява да постави на гласуване проекта на Декларацията за право на живот, забраняваща превантивните марки за контрол върху числеността на населението...“ - обяснява ми вместо Шрайер репортерът.

- Чу ли? - Сенаторът хлопа с длан по масата. - Самите те търгуват безсмъртието само с платинени карти, а съдят нас за това, че сме дали равни права на всички. Търговете... Та всеки такъв търг е като полеви трибунал. Пощадяват трима, а останалите сто могат да се пожертват. И наричат това човеколюбие. Държавата си измива ръцете и брои печалбата, а гражданите нека сами се избиват за ваксината. А най-важното е американската мечта в действие. За безсмъртие може да спести всеки, ако е достатъчно упорит и талантлив!

На екраните се показва гостуващ аналитик, който напомня с колко малка преднина са избрали републиканеца Мендес, колко е паднал рейтингът му от тогава насам, колко малко остава до следващите избори и как той се опитва да си подобри положението чрез кръстоносен поход срещу Европа - неговите съперници демократи неуморно агитират за социално равенство по европейски образец.

Гледам как аналитикът мърда устните си, следя с крайчеца на окото си Шрайер - той презрително присвива очи, хлопа с длан по масата...

Защо направих това? Защо я оставих жива? Защо не се подчиних на пряка заповед? Какво даде накъсо в мен, какво изгоря? Кой от блоковете ми е повреден?

Ти постъпи като слабак, казвам си.

Не биваше да те пускат от интерната. Никога.

Шрайер за секунда се отвлича от екрана - иска да каже нещо. Чакам да попита: „Между другото, помниш ли какво се случи с Базил? Чух, че по-рано е имало такъв във вашата десетка...“. Ако знае всичко за мен, би трябвало да знае и това.

Но може би той не знае всичко за мен?

- Разбира се, да се дава право на вечен живот на всички родили се, е безчовечно, а да се обрича всеки, който има годишен доход под милион, е въплъщение на великодушието...

„Теодор Мендес неведнъж е критикувал Европейската партия на безсмъртието за жестоките мерки, които тя взема, за да контролира числеността на населението. Според Мендес тези нечовешки мерки разрушават институцията на семейството и подриват основите на обществото...“.

- А колко са в Панамерика семействата, в които бащата - или майката - са се родили преди триста и петдесет години и продължават да си живеят млади, а всичките им деца, а и внуци отдавна са побелели или починали? - пита бърборещия аналитик сенаторът. - И те спестяват, спестяват цяла вечност, за да може любимата им правнучка да не се бои от смъртта - а господин Мендес взима, че им вдига бариерата с двайсет процента. Сега на момиченцето ще му се наложи да остарява и умира. Нищо, може би младият прадядо така ще се разстрои, че ще посегне на себе си и ще освободи квота за онези, които могат да си го позволят. Прекрасна, справедлива система. Образец за подражание.

„Известно е изказването на президента Мендес за това, че коалицията между Народната демократична партия на Европа на Салвадор Карвальо с Партията на безсмъртието е най-шлемият позор на Стария свят от времето на опита за мир с Адолф Хитлер...“

- Воала! - избухва Шрайер. - Ето, винаги стигаме до това! До Хитлер! До нацистите! Идиоти! Защо не до Барбароса?!

Той изключва звука и още една минута се разхожда из кабинета, яростно бърборейки нещо. Онемелите екрани показват Байкостал Сити, построения сякаш от циклопи град здание, простиращ се от Западното до Източното крайбрежие на Панамерика. После - знаменитата Стофутова стена, с която Панамерика се е оградила от не секващия наплив откъм претъпканата и раздирана от криминални войни Южна Америка. Още кадри - орди от имигранти щурмуват Стената. После - нейните защитници. По целия периметър - двайсет души персонал. Останалото се върши от роботи - предупреждават, сплашват, намират, убиват, изгарят труповете и разпиляват пепелта на вятъра. Роботите определено правят живота ни по-удобен.

Най-накрая Шрайер започва да барабани с пръсти по масата.

- На нас, разбира се, ни е нужен правилният информационен фон за визитата на негово светейшество. - Той кимва към по рибешки отварящия устата си Мендес. - Затова си длъжен да бъдеш много прецизен в онова, което ще извършиш.

Кимам. Именно длъжен. Длъжен на него и длъжен на себе си.

Усмихвам се. Но той разбира усмивката ми погрешно.

- Ян! Беше ти обещано повишение, помниш ли? И ти е възложена важна задача. Ти сгафи, е, постара се да се поправиш, наистина, но нима всичко, което сега искащ е да се върнеш в своята десетка като помощник-звеневи?

Свивам рамене.

Съжалявам за това, което направих. За това, което не направих. Беше миг на слабост и той не би трябвало да се повтори никога. Всичко, което искам, е да не съм се оказал вчера толкова слаб, нищожен, безполезен идиот. Всичко, което искам, е да бях убил вчера Анели.

- Затова повиках и теб. Личното ти досие, вместо да отиде в пещта, сега отново е у мен.

- Аз съм готов.

- Намерихме нелегална лаборатория, в която са създали лекарство против вашите инжекции. Незаконно лекарство.

- Какво?!

- Именно. Някакви умници са се научили да блокират акселератора. Докато инжектираните го взимат - няма да остаряват. Представи си нещо като брюкселската терапия, но по-ефективно - и в ръцете на престъпниците.

- Със сигурност обикновени шарлатани! Колко такива...

- Този човек е лауреат на Нобелова награда.

- Но аз си мислех, че правителството взима под надзор всички вирусолози още от училищния чин...

- Сега говорим не за това как е станало всичко, а за това как да се поправи. Нали разбираш какви може да са последиците?

- Ако тази гадост наистина работи... - Опитвам се да си представя, че това наистина е възможно. Същински кошмар.

- Те ще хвърлят препарата на черния пазар. Инжектираните са милиони и всеки от тях ще се нуждае от една доза седмично... или дневно! Това е като хероин, по-страшно от хероина! Как можем да попречим на инжектираните да купуват препарата?

- Изолиране?

- Да ги натикаме в концлагери? Беринг и без това го сравняват с Хитлер, ти сам чу. А друг начин няма. Тогава ще дойдат такива пари, с които не можем да се борим. Всички нелегални фармацевти и други алхимици, които сега си варят тихо плацебото, ще станат дилърска мрежа на тези мерзавци. Мафията ще ги охранява. А всеки от инжектираните ще се превърне в техен послушен роб, защото ще живее от доза до доза. И остави я мафията... когато тази химия попадне в лапите на Партията на живота...

- Нали със сигурност ще бъдат създадени нови акселератори!

- И на Безсмъртните ще им се наложи отново да издирват и инжектират милиони хора -възразява Шрайер. - Ти сам знаещ Фалангата не е толкова голяма... Ресурсите едва й стигат, за да се справя с издирването на нови нарушители. Колапс, Ян, ето какво ни очаква. Тотален колапс. Но най-неприятното...

- Никой вече няма да се бои от нас - произнасям аз.

Той кима.

- Мнозина се сдържат да не се размножават само заради страха от неминуемо наказание. Ако колебаещите се научат, че има средство...

Шрайер си поема дълбоко дъх, притиска показалците си към слепоочията, сякаш се бои, че без това лицето му ще се пръсне по шевовете, че ще се отлепи от кожата му и ще се плъзне надолу обичайната му доброжелателно безразлична маска.

- Всичко ще рухне, Ян. Хората ще се изядат взаимно. Мислиш ли, че на някого му е интересно какъв е енергийният дефицит на Европа или колко допълнителни уста ще успеят да изхранват фермите за скакалци? И каква е цената за пакет водорасли, при която хората ще започнат да се бунтуват? В началото на двайсет и първи век населението на цялата Земя е било само седем милиарда души. Към края на века - четирийсет милиарда. И след това се е удвоявало на всеки трийсет години - докато не го задължили да плаща с един живот за всеки нов живот. Намали тази цена с един грош - и край. А ако станем дори с една трета повече... Дефицит, глад, граждански войни... Но хората не искат да разберат нищо, на тях не им пука за икономиката и екологията, тях ги мързи и ги е страх да мислят. Те искат да плюскат и да се чукат безкрайно. Единствено можеш да ги уплашиш. Нощните щурмове, Безсмъртните, маските, принудителните аборти, инжекциите, старостта, позорът, смъртта...

- Интернатите - добавям аз.

- Интернатите - съгласява се Шрайер. - Чуй ме. Аз съм романтик. Иска ми се да съм романтик. Иска ми се всички да бяха висши същества. Неподвластни на суетата, глупостта, ниските инстинкти. Иска ми се да бяхме достойни за вечността. Нужно ни е ново равнище на съзнанието! Не можем да останем маймуни, свине. И аз се опитвам да общувам с хората като с равни. Но какво да направя, ако те се държат като животни?!

Сенаторът отваря малко чекмедже в масата. Вади оттам лъскава манерка, отпива от нея. Не предлага на мен.

- Та каква е тази лаборатория? - питам аз. Той ме поглежда внимателно, кима.

- Мястото не е много удобно за нас, в самия център на резерват е. Ако всичко се направи официално, ще трябват куп разрешения, няма как да се избегне изтичането на информация. Представи си, че там попадне пресата, че на полицаите им се наложи да се сражават с тези живи трупове в пряк ефир... Това няма да укрепи позициите ни. И цялата тази история - по време на официалната визита на Мендес. А не можем да чакаме негово светейшество да благоволи да напусне Европа - времето ни изтича. Когато този препарат попадне на черния пазар, всичко ще свърши. Няма да можем да приберем джина обратно в бутилката. Нужни са мълниеносни действия. Почистване. Едно звено на Безсмъртните, хирургична точност. Да се унищожи лабораторията, цялото оборудване, всички опитни образци. Никакви журналисти, никакви протестни акции, не бива дори да им позволим да разберат какво се е случило. Дори Безсмъртните не бива да знаят какво правят - никой, освен теб. Учените трябва да ми бъдат доставени цели и непокътнати. Нека да работят за нас.

- Те там сами ли са? Тези учени? Да не се окаже така, че Партията на живота ги е взела под закрила?

Той се намръгцва.

- Не се знае. За лабораторията ни уведомиха едва вчера, нямахме възможност да проверим всичко. Но дори и терористите да не са се добрали дотам, това е въпрос единствено на време. Общо взето, трябва да свършим всичко още сега. Готов ли си?

След това, което съм направил с Анели, се чувствам като омазан с лайна. Воня и искам да се изчистя, нуждая се от това да изкупя всичко, което съм направил... Всичко, което правя. И ето го шанса. Но вместо просто да кажа „Тъй вярно“, отвръщам:

- Има едно „но“. Не искам отново да ми пробутат някакви психопати. И без това стресът ми е достатъчно. Не съм много устойчив към него, както си изяснихме предишния път. Ще отида със своето звено.

Той прибира манерката от масата. Повдига вежди.

- Както кажеш.

Когато излизам от Шрайер, се обаждам на Ел.

- Знам всичко - казва той с пресипнал глас. - Поздравления.

- За какво?

- За назначението. За това, че ме изработи.

- Какво? Чуй, Ел, аз не...

- Добре, хайде - прекъсва ме той. - Тепърва трябва да викам всичките.

Ел прекъсва връзката, а Шрайер вече не ми отговаря. Така че мога да набутам въпросите си, където си искам.

Нищо, когато всичко приключи, ще върна Ел на неговото място. Аз не съм молил за това повишение. Не и за такова. Не и по този начин.

След час и половина се събираме всички на станцията на метрото в кулата „Алкасар“. Подавам ръка на Ел, но той не забелязва това.

- Момчета - казва той. - Сега наш звеневи е Ян. Нареждане на командването. Такива работи. Дръж, Ян. Сега ти колиш и бесиш

И той ми подава заключения плосък контейнер с инжектора. Само звеневият може да инжектира акселератора.

Така че сега вече напълно съм пораснал.

Разговорите утихват. И Даниел, който вече е отворил уста да ми каже: „Къде ходиш, заплес“, млъква, Виктор ме гледа смаяно, а Бернар се усмихва: „О, рокировка!“

- Кого ще назначиш за своя дясна ръка? - Ел гледа настрани, сякаш не му пука.

-Теб.

Той кратко кимва - това си се подразбира.

- Е? - присвива очи той. - Що за задача е това? Мен, знаете ли, нещо не ме вкараха в течение.

Пристъпвам напред.

- Днес ще се разправяме със старци - разяснявам аз на всички. - В тази кула има голям резерват, петдесет равнища. На четиристотин и единайсето равнище - благотворителна фабрика... - проверявам в комуникатора си - за производство на играчки за елха.

Бернар се изкикотва.

- И там е целта ни. Нелегална лаборатория. Нашата задача е да разнесем всичко по дяволите, а умниците, които са се окопали там, да ги приберем.

- Това се вика работа! Не е като да боцкаме инжекции на мадамите. - Виктор ми вдига палец.

- И що за лаборатория е това? - интересува се Ел.

- Биологическа. Нещо, свързано с вируси.

- Охо! А не ни ли се полагат защитни униформи? Или поне респиратори?

- Не. Няма да има никакви проблеми - заявявам аз.

Не ми пука, че Шрайер не ми е предложил шибаните униформи. Аз искам да е опасно.

- Длъжен си бил да помолиш за защита - настоява Ел. - Който и там да те е изпратил да направим това, животът на момчетата е по-важен.

Даниел скръства ръце върху своите подобни на бъчви гърди, цъка с уста. Алекс тръсва глава веднъж, още веднъж - съгласява се. Антон и Бенедикт мълчат и слушат

- Казвам ти, че всичко е наред.

- Кой беше това?

-Кой?

- Кой беше това?! Който ни праща там?

Сега дори Виктор и Бернар приключват с кикотенето си и наострят уши, макар и усмивчиците още да не слизат от лицата им.

- Слушай, Ел... Какво значение има?

- Такова, че нашата работа е поп-контрол. И точка. За останалото си има полиция, спецслужби. И ако някой се опитва да ме използва не по предназначение, аз лично бих го попитал: защо именно съм длъжен да правя това? И за кого? За държавата ли? Нелегални лаборатории... Изобщо откога Безсмъртните се занимават с това?

Звеното се колебае, никой не се намесва, никой не се застъпва за мен. Даниел се е навъсил, Бернар съсредоточено чисти нещо с език в устата си. Ел чака отговор.

- От самото начало, Ел - усмихвам му се аз. - Просто по-рано не са те държали в течение. Знаели са, че ще спиш лошо.

- О, я се разкарай!

Виктор се извръща и се кикоти, Бернар се озъбва.

- Добре, стига дрънканици - казвам аз. - Асансьорът дойде.

Когато набирам на пулта цифрите 441, асансьорът честно ме предупреждава: „Каните се да посетите специална зона за хора в напреднала възраст. Ще потвърдите ли?“.

- Слагаме си маските преди самия щурм - напомням аз за всеки случай. - Там е пълно с инжектирани, а те, знаете, не ни обичат.

- Благодаря, че ни просветли - покланя се Ел.

А аз се покланям на сенатора Шрайер затова, че толкова хубаво е наредил всичко.

Кабината пълзи едва-едва като несдъвкан в бързината залък по сбръчкан и сух старчески хранопровод.

После вратата се отваря и ние се оказваме в последния от кръговете на ада на Бош.

Четиристотин и единайсето равнище гъмжи от бавни сбръчкани прегърбени същества; покрити с бенки, с обезцветени кичури коса, с увиснала от костите плът и с увиснала от плътта кожа; с огромни усилия тътрегци отеклите си крака напук на смъртта - или такива, които са недостатъчно живи, за да вървят самостоятелно, и се движат с персонални електрически катафалки...

- Иха! - възкликва Бернар.

Тук вони. Мирише на старост; на скорошна смърт.

Това е силна миризма, хората я усещат, както акулите в океана усещат дори една капка кръв. Усещат я и се боят, и бързат да се отърват от нея. Достатъчно е да видиш веднъж старец, и той те вмирисва целия на смърт.

Не знам кой е измислил да се изпращат старците в резервати.

Неприятно ни е, че ние с тях сме от един и същ биологически вид, а на тях им е неприятно да осъзнават, че ние смятаме така. По-скоро те сами са започнали да се крият от нас. На тях им е по-уютно едни с други - когато се вглеждат в чуждите бръчки като в отражение на своите, те вече не се считат за изроди, отклонения, танатофили. Ето, казват си, аз съм същият както другите. Постъпих правилно.

А ние се опитваме да се преструваме, че тези гета изобщо не съществуват.

Разбира се, възрастните могат да излизат и извън пределите на резерватите и никой няма да тръгне да ги бие или да ги унижава публично само защото изглеждат отвратително. Но дори и в най-шлемите блъсканици е пусто около старците. Всички се отдръпват от тях, а най-отчаяните - може би онези, чиито родители са умрели от старост - им дават милостиня, без да влизат в контакт с тях.

Аз самият смятам, че не бива да им се забранява да се показват на обществени места. Все пак ние сме в Европа и те са също граждани като нас. Но ако имах властта, бих въвел закон, който да ги задължава да носят със себе си устройство, което да издава някакъв предупредителен сигнал. За да може просто нормалните хора с алергия към старостта предварително да се отдалечат нанякъде и да не си развалят деня.

Старците тук се опитват да си устроят някакъв бит, да се направят, сякаш няма да умрат още утре: магазини, лекарски кабинети, жилищни блокове, кинозали, пътечки с прашни вечнозелени композитни растения. Но сред нескончаемите табели на ревматолози, геронтолози, кардиолози, онколози и зъболекари ортопеди тук-таме се мяркат черните табели на погребални бюра. Аз в живота си не съм срещал кардиолог, ракът като че ли е победен още преди сто и петдесет години, но старците вечно си имат проблеми с това; докато погребална агенция без резервации изобщо е невъзможно да се намери.

- Прилича на град, превзет от зомбита, а? - Вик сръгва с лакът Бернар.

Прилича.

Само че ние, които не сме заразени със старост и не се разлагаме живи, не сме нужни на зомбитата. Тези създания са твърде заети с това да не се разпаднат на прах, за да се интересуват от десетина младоци. Старците се скитат безцелно, пустите им очи сълзят, челюстите им падат. Немарливи, изпоцапани с храна, болезнено разсеяни. На мнозина в последните години от живота им им изневерява паметта и им отказват мозъците. С тях се занимават криво-ляво - социалните служби се комплектоват от местни жители, такива, които са се запазили по-добре. Смъртните са по-навътре в проблемите на смъртните.

- Виж каква красавица мина. - Бернар сочи с пръст разрошена старица с огромна увиснала гръд и намига на ушатия Бенедикт. - Обзалагам се, че в интерната и на такава бих налетял!

- Защо тук няма деца? - пита ме хулиганът стажант. - Аз мислех, че те са заедно тук... Родителите и децата.

- Семействата са отделно, на друго равнище - обяснявам му неохотно; той продължава да ме вбесява. - Тези тук са терминалните, те не са нужни никому. Как се казваш?

- По дяволите! - Той потреперва, когато някакъв олигавен със слюнките си оглупял старец го хваща за ръкава.

Защо трябва този дребен слабак да заменя Базил? Как изобщо може да го замени някой?! С усилие се сдържам да не залепя на малолетния един шамар.

Покрай нас преминава електрокар с мигаща сирена, червен кръст и два черни чувала в каросерията. Спира се, натъкнал се на тълпата. Стариците започват да нареждат, да охкат, да се кръстят. Хлапакът ми казва някакво име, но на мен от това зрелище сякаш са ми се запушили ушите.

Изплювам се на пода. Ето къде виреят на воля продавачите на души.

Алекс - онзи, който вечно е нервен - си мърмори под носа:

- И защо си мислех, че за тях десетте години отлитат като ден?

Десет години е официалният срок, който им остава след нашата инжекция. Ала това е средна цифра. Някои акселераторът на старост ги разрушава по-бързо, други успяват да му се съпротивяват повече. Но резултатът е един и същ: ускорено грохване, слабоумие, изпускане в гащите, забрава и смърт.

Обществото не може да търпи направилият неправилен Избор да се състари естествено; освен това, ако просто го лиши от безсмъртие, за няколко десетки години той ще успее да наплоди още кой знае колко гадинки, така че цялата ни работа ще отиде на вятъра. Затова ние инжектираме не антивирусен препарат, а друг вирус, акселератор. Той предизвиква безплодие и за няколко години напълно отмива теломерите на ДНК. Старостта изяжда инжектирания бързо, страшно и нагледно - за урок на другите.

Четиристотин и единайсето ниво е оформено като квартал, издигнат в павилион за заснемането на филм за някакво никога не съществувало идилично градче. Само че триетажните сгради, които преди са били боядисани с различни цветове, отдавна са избелели. И всичките се опират в сивия таван; вместо лазур и облаци - плетеница от вентилационни и канализационни тръби. Навярно някога този резерват са го замислили като увеселителен старчески дом, където децата не би ги било срам да довеждат родителите си. Но в някакъв момент необходимостта строителите на това уютно градче да продават услугите си, е отпаднала - старците просто вече е нямало къде другаде да се дяват. А и никой от тях не оставал достатъчно дълго, за да му омръзне тази промяна.

Сцена - свеж и спретнат младеж със скъп костюм, сякаш озовал се тук по недоразумение, се опитва да откъсне от ръкава си побеляла жена с хлътнали очи.

- Толкова рядко идваш - нарежда тя. - Да отидем да те запозная с приятелките ми!

Младежът потиснато се оглежда; явно съжалява, че е проявил слабост. Неловко

промърморва нещо на майка си и най-накрая бързо си тръгва. Напразно е дошъл тук - щом веднъж ги доведеш, край на историята. Защо да проточваш мъчението още десет години?

По пътя ни не попадат други такива идиоти.

По указанието на комуникатора влизаме в една от имитациите на сгради.

Дълъг коридор, ниски прегради, един светодиод в далечината. Вентилацията работи едва-едва, потокът от въздух през решетките на климатиците е като диханието на умиращ от пневмония - толкова слаб, горещ и спарен. Адски задух. Във мрака са се сбутали в кресла покрай прохода хора сенки, които пускат пластмасовите си ветрила само за да се хванат за сърцата. Те плуват в кисела пот, не могат да изплуват от нея, за да се огледат, така че ние маршируваме невидими.

И изведнъж шепот:

- Кой е там? Ти виждаш ли, Джакомо? Кой идва?

После втори глас - със закъснение, сякаш тези двамата не се намират в една и съща стая, а на различни континенти и общуват с помощта на меден телеграфен кабел, прекаран преди хиляда години по дъното на океана.

- А? Къде? Къде?

- Ето там, идват... Виж как идват, Джакомо! Това не са такива старци като нас... Това са млади хора.

- Това не са хора, Мануела. Това не са хора, а са ангелите на смъртта, дошли са за теб.

- Стар идиот! Това са хора, млади мъже!

- Млъквай, вещице! Млъкни, че ще те чуят и ще те вземат със себе си...

- На тях не им е тук мястото, Джакомо... Какво правят тук?

- Аз също ги виждам, Джакомо! Това не са ангели!

- А аз ви казвам, че виждам сияние! Те светят!

- Това е заради пердето на очите ти, тъпак! Обикновени хора са! Къде ли отиват?

- Ти също ли ги виждащ Рихард? На тях нали тук не им е мястото, не им е мястото сред нас, а?

- А ако отиват при Беатрис? Ако са ги пратили при Беатрис?

- Трябва да я предупредим! Ние трябва...

- Да, нали охраняваме входа... Не забравяйте това... Трябва да вдигнем тревога!

- Какво да вдигнем? Какви ги говориш?

- Не го слушай, обади й се по-бързо!

- Ало... Беатрис? Къде е Беатрис?

- Каква Беатрис? - появява се при ухото ми Ел, събуждайки ме от чуждия сън. - Надявам се, че не отиваме да приберем нея, а?

- Затвори им устата! - крещя му аз. - Вик, Ел!

- Тъй вярно!

- Беатрис... Идват при теб... - успява да прошепне някой; после се чува грохот, стонове. Не виждам нищо; нямам време да гледам.

- Напред! Бегом, мамка ви! Те звъняха там! На нея!

Пламват фенери, всеки със силата на милион свещи, под яркобелите лъчи се ежат и съскат в безсилна злоба анимационни парцалени призраци.

- Бегом!!! - ретранслира думите ми Ел, дясната ми ръка.

Бутонките ни гърмят по плочките на пода. Ние сме сплотени от задачата, отново сме едно цяло. Не гора, а таран и аз съм неговият обкован с желязо накрайник.

Отлитат преграждащите пътя ни врати, преобръщат се някакви бъдещи или настоящи мъртъвци в инвалидните си столове, пред нас лети по жива верига изплашен шепот, накъсващ се на онази места, където поредното й звено се оказва изядено като от ръжда от паркинсон или алцхаймер.

И ето я нашата цел, този шибан фарс, фабриката за играчки за елха. Банер над входа: „Самият онзи Коледен дух“. Картина - старци, млади хора и деца седят прегърнати на дивана, зад тях - елха, окичена с топки и гирлянди. Противоестествена глупост; сигурен съм, че пропагандистите от Партията на живота се опитват да използват седмицата, в която пазаруваме най-мнош, за собствените си мръсни цели. Вратата дори не е заключена.

Във вътрешността на цеховете вяло сноват разнебитени фигури, симулиращи трудова дейност. Нещо бълбука, с тракане се плъзва нанякъде контейнер; ахкайки и охкайки, унили недохранени морлоци мъкнат нанякъде кутии със своята никому ненужна стока.

- Къде е тя?!

Цехьт замира, сякаш от моите думи всички ги е хванал паралич.

- Къде е Беатрис?!

- Беатрис... Беатрис... Беатрис... - шумолят по ъглите.

- Хой, хой?! - пискливо ме пита някой.

- Всички до стената! - командва Ел.

- Вие тук, между другото, по-внимателно, чувате ли? - пресипнало бърбори изпълзяло иззад купчините с кутии някакво джудже с плешивина в пигментни петна. - При нас, между другото, има уникално производство, да! Истински стъклени играчки, чувате ли? Не вашият смотан композит, а стъкло, и то точно такова, каквото е било преди седемстотин години! Така че да не сте посмели да тичате тук...

Оглеждам се нервно - дали това не е засада? Може ли да ни е провьрвяло да сме се добрали тук по-рано от бойците на Партията на живота? Спомням си прекроените им мутри -сблъсъкът с тях няма да е същото като да разхвърляме няколко досадни старци. Да кажа ли на нашите от какво трябва да се опасяват в действителност тук? Да им кажа ли, или нямам право?

- Ей, ей! - Бернар усмирява джуджето, като навива брадата му на юмрука си. - Благодаря, че ме просветли. А сега ще изпочупим всичко, ако ти не...

И изведнъж - звънтене, грохот...

- Насам! - тържествуващо крещи Виктор. - Насам!

Зад завеса от прозрачни пластмасови макарони има просторна зала. Тук има и още една врата, тежка и херметична, която обаче е заяла. Онези, които се крият вътре, така и не са успели да я затворят и сега просто са замрели, надявайки се, че няма да ги намерим. Ала ние винаги ги намираме.

- Маските! - нареждам аз. - Забрави за смъртта!

- Забрави за смъртта! - отговарят в хор девет гласа.

И в залата влитаме вече като самите тези ангели, каквито ни е зърнал старият Джакомо през пердетата на очите си.

- Светлина!

Вътре има маси, автоклави, молекулярни принтери, процесори, системни блокове, стелажи със запоени колби, епруветки - и всичко износено, омазнено, древно. В далечния ъгъл - прозрачен куб с врата; херметична камера за опити с опасни вируси.

А насред този музей - пазителите му, зловеща и жалка троица.

В инвалиден стол седи омотан с катетри - сякаш съдовете му са отвън - умиращ старец; краката му са изсъхнали, ръцете му висят като клони, голямата му глава - плешивина с тънки сребърни къдрици - е отметната встрани, лежи върху възглавница. Очите са полузатворени -клепачите са твърде тежки, за да ги държи вдигнати.

До него стои прегърбен дядо с бастун и боядисани в русо коси. Той е избръснат, спретнат, даже издокаран, но коленете му се тресат, а и ръката, с която е стиснал бастуна, цялата вибрира.

А отпред, сякаш опитвайки се да прикрие тези двамата със себе си, стои, пъхнала ръце в джобовете на работната си престилка, висока и стройна старица. Дръпнатите й очи са гримирани, слепоочията й - избръснати, прошарената й грива е отметната назад.

Ето ги и всичките защитници. Няма хора с шлифери и лица, по-мъртви и от нашите маски. Няма ги Рокамора и неговите сподвижници. Само тези тримата, лесна плячка.

Безсмъртните вече ги заобикалят от двете страни.

- Беатрис Фукуяма 1Е? - питам жената с дръпнатите очи, макар и да знам предварително отговора.

- Вън! - отговаря тя. - Махайте се оттук!

- Вие ще дойдете с нас. Тези двамата... ваши колеги ли са?

- Тя няма да ходи никъде! - намесва се боядисаният старец. - Не я докосвайте!

- Тези също ще ги вземем - казвам аз. - Разбийте всичко тук!

Давам пример - свалям от масата молекулярния принтер и го строшавам надве с ритник с бутонката.

- Какво правите? - изпищява тънко старецът с бастуна!

- И го изгорете! - Щракам бутона.

И струята черна боя се превръща в стълб оранжев пламък. Вълшебство.

- Да не сте посмели! - извива боядисаният старец, когато Виктор запраща в стената терминала.

- Защо? Защо правите това?! Варвари! Негодници! - хрипти старецът. Даниел му затваря устата. Останалите вадят флаконите.

- Чупете епруветките! - нареждам аз.

- Чуйте ме, идиоти! - крещи рязко старицата. Но никой не й обръща внимание. - Там има вируси! Смъртоносни вируси! - Този път успява да завладее вниманието ни. - В тези контейнери! Не ги докосвайте! Или ние всички ще загинем! Всички!

- Чупете шибаните епруветки! - повтарям аз.

- Стой! - прекъсва ме една от маските с гласа на Ел. - Почакай! Що за вируси?

- Шанхайски грип! Мутирал шанхайски грип! Ако се озове във въздуха - след половин час край с вас! - Старицата гледа Ел в упор, без да мига.

- Що за лаборатория е това?! - обръща се към мен той. - А?!

- Нали ви казах! - отговаря му вместо мен Беатрис Фукуяма. - Ние се занимаваме с особено опасни инфекции!

- Тя лъже! От къде на къде ти й...

- Опитайте! Хайде, опитайте!

Звеното е застинало. През процепите в маските гледат със страх и съмнение осем чифта очи - ту към мен, ту към Ел, ту към побърканата старица.

- Вирус на шанхайския грип, щамове Хьо и ХШ - изрича отчетливо Беатрис. -Температура четирийсет и два градуса, оток на белите дробове, спиране на сърцето! Половин час! В настоящия момент не съществуват лекарства!

- Това вярно ли е, Седемстотин и седемнайсети? - пита ме една от маските с гласа на Алекс.

-Не!

- Откъде знаете? - пристъпва към мен Беатрис. - Какво ви казаха онези, които ви изпратиха тук?

- Не е твоя работа, вещице!

Кой знае защо изваждам шокъра и го протягам напред. Беатрис е с една глава по-ниска от мен и двойно по-лека, но тя пристъпва уверено към мен и аз се разкрачвам по-широко, за да не ме отнесе.

- Не смей да разговаряш така с нея! - На боядисания му се иска да звучи решително и заплашително, но треперещият му глас разваля всичко.

- Затова пък е наша работа! - намесва се Ел. - Какво е това място, Ян?

- Млъкни - предупреждавам го аз.

- Отбой, момчета! - решава той. - Докато аз самият не получа потвърждение за тази задача....

- Там няма никакъв грип! - крещя аз. - Те са намерили лекарство против акселератора!

- Бълнувания на побъркан - спокойно възразява тя. - Вие много добре знаете, че това е невъзможно при такива условия. Дайте ми този ваш...

Зз...

Беатрис се просва на пода, гърчейки се.

- Не! Не! - Изнемощялото конте докретва до нея, изправя пръстите й, разделя ръцете й. -Не, не, не! Любима, те...

- Лю-би-ма? - боботи някой с гласа на Бернар. - Дядка, къде си тръгнал пък ти?!

- Опаковайте я! - нареждам аз.

Но никой не ме слуша, всички са се вторачили в Ел.

Макаронената завеса се повдига и вътре изпълзява досадното джудже с петнистата плешивина - онзи същият, който беше решил да ни чете лекция за стъклените играчки.

- Всичко ли е наред, Беатрис? - скрибуца той. - Ние сме тук. Ако трябва нещо... Беатрис?!

- Разкарайте го оттук!

- Те са я убили! Убили са Беатрис! - извива плешивият.

Зад гумената завеса вяло се суетят сенки - паника в гробището. Вътре се пъхат изкривени от подагра пръсти, тресящи се колене, тракащи стъпала, синеещи вени, треперещи брадички... Беатрис Фукуяма не би могла да има по-жалки и по-безполезни защитници.

Но моят отряд, изплашен от блъфа на старата вещица, сякаш се е превърнал в солни стълбове. Трябва да разваля направената им магия.

Затова подскачам към полицата с колбите и помитам всичко на пода. Те падат една след друга като домино, политат надолу и се взривяват с кристални пръски като хвърлени върху камък късчета лед.

- Недейте... Недейте... - Боядисаният ухажьор на вещицата опулва очи, клати глава. -Умолявам ви, не...

- Казах ви, че това не е опасно! - ръмжа аз на своите. - Изпълнявайте! Изпълнявайте!!!

Старецът започва да разкопчава копчетата на яката на ризата си, после се отказва, хваща се за сърцето, измучава нещо и се просва на пода.

- Какво разбиха те? - пита го джуджето. - Едуард, какво е това?! На Едуард му е лошо!

Ел стои, разглеждайки разбитите съдове, изтеклата от тях безцветна течност. Останалите го зяпат в устата; той твърде дълго е бил наш командир.

- Вик! Виктор! Двеста и двайсети! Назначавам те за дясна ръка. Ел, прекратявам пълномощията ти!

- Мръсник си ти! - отвръща ми той. - Как излиза така, че едни служат честно, рискуват си кожата, отдават се изцяло, и ги разкарват, а другите се занимават с дявол знае какво, и изведнъж - звеневи?! А?! Ти не си никакъв звеневи, разбра ли?!

- Чака те трибунал, гадино! - изкрещявам аз.

Ед се вслушва стреснато в думите ми. Останалите не помръдват. Местя погледа си върху тъмните пусти процепи. Къде са всичките?!

„Хайде, Двеста и двайсети! С теб сме замесени от една и съща кал! Ти създаде мен, а аз създадох теб!“ - крещя му безмълвно. И Двеста и двайсети ме чува.

Един от Аполоновците ми отдава чест - бавно, неуверено.

Но после събаря на пода цял стелаж с епруветки - те са от нечуплив материал - и се заема да ги троши с токове. Останалите също се размърдват, сякаш пробудили се. Чупят се принтери, искрят компютри, трошат се колби и контейнери.

Треперещите работници от цеха за играчки продължават да пъплят навътре - тях не ги е страх, че ще хванат шанхайския грип, но това не означава, че Беатрис е излъгала. Старостта е значително по-мъчителна болест. Дали не се стремят да се избавят от нея?

- Беатрис! Беатрис! Те са дошли за Беатрис!

- Разкарайте ги! Изхвърлете ги оттук! И се хващайте за работа!

Най-накрая започва погромът. Ходещите мъртъвци ги обработват с шокърите, мъкнат ги за краката по пода - главите им се мятат, подскачат - изхвърлят ги навън. Не знам как издържат на заряда; нашите сърца са гумени, техните са парцалени, могат да се скъсат. Но вече няма връщане назад.

Боядисаният старец рита известно време по пода и замира. Когато се навеждам над него, той вече не диша. Вкопчвам се в китката му, надявайки се да напипам под костенурковата му кожа потънала в студеното му месо пулсираща вена. Бия му шамари по бузите - не, той е мъртъв, посинява. Навярно сърцето. Ами сега? Той не трябваше да умира!

- Ставай! Ставай, боклук!

Но с него е свършено - а аз съм безсилен, когато трябва да се възкресяват хора. Фред се опита да ми обясни това от разноцветния чувал, но аз все не искам да повярвам.

- Гадина! Пукни, гадино!

В цялата тази суматоха Беатрис се събужда и сяда на пода, мига, а после запълзява нанякъде - упорита старица. Покрай беснеещите маски, покрай безстрастния и безразличния към нашия шабат човек растение, обраснал с катетри и проводници - накъде? Но сега нямам време да се занимавам с нея - а и колко далеч може да избяга след удар с шокър?

И докато разнебитваме всичките им вехтории, тя се добира до прозрачната камера в края на помещението, вмъква се в нея, шепне нещо - и входът на камерата се затваря, а тя идва на себе си и ни гледа оттам, гледа, гледа... Без сълзи, без викове, вцепенено.

Виктор запалва огнехвъргачката си, започва да разтапя с нея изпочупената техника, смляното оборудване. Останалите, опиянени от адреналина и озверяването, следват примера му.

- Излизайте! - Чукам по стъклото на аквариума с Беатрис Фукуяма. Тя клати глава.

- Ще изгорите тук жива!

- Какво стана с Едуард? - Тя се опитва да види зад гърба ми как е посинелият очилатко.

Чувам гласа й прекрасно - навярно вътре има микрофони.

- Не знам. Оказа се, че някой трябва да го прегледа.

- Лъжете ме. Той е умрял.

Тя ми е нужна жива. Беатрис Фукуяма 1Е, ръководител на групата, Нобелов лауреат и престъпница, ми е нужна жива. Това е точно половината от задачата ми - най-накрая точно тази задача, в чиято правилност и смисленост не се съмнявам ни най-малко.

- Ще почакам. Ще почакам половин час, докато действа вирусът.

- Сега сме квит - казвам й аз. - Лъжа за лъжа. Защото в епруветките нямаше никакъв грип, нали?

Беатрис мълчи. Огънят пълзи по купчината отломки, обхваща я от краищата и бавно я покрива, готвейки се да я смели. Аз не се боя от него - това е очистителен огън.

- Хайде! - тупа ме по рамото Виктор. - Изключихме пожарната сигнализация, трябва да се омитаме!

До него стърчи кльогцавият хлапак, смотаният ерзац на моя Базил.

- Не мога. Имам заповед да я хвана жива.

- Време е! - настоява той. - Огънят се прехвърли върху шибаните им играчки... Сега целият квартал ще изгори!

Беатрис се извръща и сяда на пода, сякаш всичко случващо се вече не я засяга.

- Тръгвайте - решавам аз. - Вземете инвалида и тръгвайте. Ти оставаш старши, Вик. А аз ще я измъкна и ще се присъединя към вас по-късно. Това нещо трябва все някак да се отваря...

- Защо не я зарежеш! - Виктор се увива с качулката, кашля.

- Казах вече! Хайде!

- Ти да не си се побъркал, Седемстотин и седемнайсет?! Не си рискувах кожата за това ти тук да... - Той се обръща и изчезва.

Мебелите, апаратурата, изкуствените растения се заразяват от огъня. Лютата мъгла достига до очите ми.

- Аз ще изляза! Ще изляза! - крещя на останалите. - А вие - бягайте! Какво? Заповядвам ви!

И те отстъпват назад - бавно. Отмъкват трупа на грохналото конте с очилата, измъкват немия паралитик, без да се интересуват дали е жив, или мъртъв.

Само малолетният хулиган се е залепил за пода и ме зяпа така, сякаш е оглушал.

- Ти също! Хайде! - Блъскам го по рамото.

- Аз не мога да ви оставя. Не бива да се изоставя звеневият! - Мъчително кашляйки, той се заинатява, сякаш се е враснал в това проклето място.

- Хайде!!! - Блъскам го по-силно. - Омитай се оттук!

Той клати глава и тогава го халосвам по бялата буза със страничен удар. Бия го и си мисля: напразно го ненавиждам. Тези, които ги познавам от двайсет и пет години, вече избягаха, а този остана.

Той се надига от пода, боботейки нещо, но аз добавям и ритник с бутонката по костеливия му задник и той най-накрая се омита.

Нека по-добре да живее. Той нали не е виновен, че са сменили с него Базил. Аз съм виновен за това.

Двамата с Беатрис оставаме сами.

- Нищо не ви заплашва! Само ще ви откараме в министерството! Чувате ли ме? Няма от какво да се боите!

Тя се прави, че не ме чува.

- Кълна ви се, че животът ви не е в опасност. Имам особени разпореждания относно вас...

На нея не й пука за дадените ми разпореждания. Тя седи с гръб към мен и не се помръдва.

Горящият композит изпуска отровен сивосинкав дим и ми е трудно да викам - дере ми се гърлото, вие ми се свят

- Моля ви! - казвам. - В това, което правите, няма никакъв смисъл! Няма да си отида! Няма да ви оставя тук!

Аз вдишвам и издишвам дима. Налага се да млъкна, за да се изкашлям.

На прага като че ли се появява някой. За мен навярно... Вик? Оглеждам се през рамо - но силуетът е обгърнат от дим. Прималява ми. Съзнанието ми се замъглява. Обръщам се отново към старицата. Удрям по стъклото с отворена длан; тя се обръща.

- Мислиш, че ще избягаш оттук? Мислиш, че ще можеш да се скриеш все някъде? С това, което възнамеряваш да направиш? Да търгуваш с тази гадост! Знам защо си дошла тук, в тази проклета дупка! За да си по-близо до клиентите си! До инжектираните! Канели сте се да си отворите тук магазинче и да пробутвате на полуумрелите нелегална ваксина, а?! А светът нека пропада!

А въздухът в аквариума на Беатрис е прозрачен. Що за дяволско нещо?

Вдигам от пода крака на една маса - тежък, остроъгълен - и със замах го забивам в композитното стъкло. Прозрачният материал поглъща удара, като само леко потрепва. Не мога да го разбия, разбирам това, но настървено млатя по стената на камерата отново и отново.

- Чуваш ли ме? Чуваш ли ме? Мълчиш? Мълчи, вещице! Ние така или иначе ще се доберем до вас! Няма да ви позволим да разрушите нашата Европа! Ясно ли е? Вие ще си пълните джобовете, а ние ще пукаме от глад?! Искате да ни върнете обратно в пещерите! Но нищо... Ще се доберем до всеки от вас! До всяка продажна отвратителна твар!

Отзад нещо пламва, в шията ми лъха горещина, опитва се да ме повали на колене, но аз не се поддавам, продължавам да стоя.

Превивам се, избухвам в кашлица.

Таванът изведнъж прави невероятен финт - изскача направо пред очите ми и увисва там вместо стъклената стена, зад която седи Беатрис Фукуяма. Опитвам се да се изправя, но пред очите ми тъмнее, ръцете ми не ми се подчиняват и...

- Мислиш си, че съм слабак? Мислиш си, че няма да издържа, ще си тръгна? По-скоро ще умра! Ще умра, но няма да те изпусна! - мърморя аз.

Наистина не мога да си тръгна. Къде са те? Къде е моята десетка, моите верни другари, къде са моите ръце и крака, моите очи и уши? Защо те не дойдат, не ме накарат да се предам, не ме отведат оттук насила? Нима не разбират, че не мога да изоставя сам поста си?! Къде е Вик? Къде е Даниел? Къде е Ел?!

През горещите сълзи и отровната мараня съзирам силуета на появяващ се в този задимен ад човек, следван от още един.

- Вик! - хриптя аз. - Ел!

Но не... Те нямат маски, те са бавни и приведени така, сякаш носят на раменете си гранитни обелиски. Това са старци - упорити и безмозъчни насекоми, те влизат в огъня, за да спасят своята кралица майка, кралица Беатрис.

Вглеждам се - те са безглави и прегърбени, намират пътя си опипом, защото са слепи. И разбирам - това са истинските ангели на смъртта, а не самозванци като нас.

Те идват за мен.

Аз умирам.