Бъдеще

Глава IX БЯГСТВО

Ще избягам оттук или ще умра.

Мога да избягам. Видях прозореца. Ще избягаме оттук с Деветстотин и шести. Само трябва да го намеря и... Видях прозореца някъде тук... Опитвам се да открия Деветстотин и шести, да му разкажа, ходя по безкрайния коридор с хиляди врати, дърпам, блъскам всяка от тях - и всичките са заключени. Къде си?

- Ей! - блъска ме някой отстрани. - Ей!

- Какво?! - Скачам в леглото си, издърпвам превръзката от очите си.

- Говориш насън!

Към мен гледа Трийсет и осми - красивото къдраво момче момиче, боящо се от всичко на света и подчиняващо се на по-шлемите, независимо от това какво ще поискат от него. Възглавницата ми цялата е мокра и студена от пот.

- Е, и какво съм казал? - питам аз, правейки се на равнодушен.

Ако съм се раздрънкал, ако и други узнаят за изхода от интерната, него ще го затворят, преди да успея отново да се добера до лазарета.

- Ти плачеше - шепне Трийсет и осми.

- Що за глупост!

- Тихо! - трепва той. - Всички спят!

А аз изобщо нямам намерение да продължавам този разговор с него! Надявам си превръзката, обръщам се към стената. Опитвам се да заспя, но веднага щом затворя очи, отново придобивам зрение - виждам безкрайния град зад панорамното стъкло, безчислените преливащи се светлинки, кулите атланти, сплетени като паяжина от оптични влакна, трасетата на скоростните влакове, градът под сиво-червеното кълбящо се небе, нанизан на тънките лъчи на готвещото се да заспи слънце.

Виждам балконска врата. Дръжка и ключалка.

- Ще се измъкнем оттук - обещавам на Деветстотин и шести. - Намерих...

- Тихо, ти! Сега ръководителите ще дойдат! - крещи шепнешком Трийсет и осми.

И в този момент си спомням за операционната маса, стояща напречно срешу изумителния, единствен в целия интернат прозорец. И за продълговатия чувал - плътно увития чувал с именно такава дължина и ширина, че да се побере вътре тялото на момче - лежащ на тази маса. „Забравихме го твърде дълго“ - спомням си едва сега думите на старшия ръководител.

И изведнъж разбирам, че Деветстотин и шести, единственият ми приятел, пред когото се побоях да се разкрия, да се изповядам в приятелство, вече се е освободил от нашия интернат. Че не го връщат в спалното ни помещение, в нашата десетка толкова дълго, защото той лежи опакован в този чувал. Деветстотин и шести не е дочакал нито моята изповед, нито моето разкритие. Аз така и съм си останал чужд човек за него.

Гробницата го е изяла. „Забравихме го твърде дълго.“

- Спиш ли? - Трийсет и осми ме побутва с пръст, надвесил се от горното легло.

-Да!

- Вярно ли е, че Петстотин и трети те е задявал? - попита той, подсмърчайки.

- На теб какво ти влиза в работата?

- Момчетата разправят, че е искал да те опъне, а ти си му отхапал ухото.

- Кой го разправя? - Отново смъквам превръзката си.

- Разправят, че сега той ще те убие. Вече на всички е казал, че ще те убие скоро. Тези дни.

- Нека само се опита! - изхриптявам аз, но усещам как сърцето ми ускорява биенето си от придошлия страх.

Трийсет и осми мълчи, но продължава да виси над мен, като върти мислите си на върха на езика си и се бои да ги изплюе, забил захарен поглед в мен.

- Знаеш ли как се казвам? - пита нерешително той най-накрая. - Иозеф.

- Ти да не си се побъркал?! - шепна му аз. - Какво ме интересува това мен?!

Ние нямаме имена! В интерната е разрешен само числови идентификатор. Дори прякорите са забранени, а нарушителите ги наказват безпощадно. На всички, които са ги наричали по някакъв начин преди попадането им в интерната, им отнемат имената и им ги дават обратно едва при напускането. Името е единствената лична вегц, която ще ни върнат при освобождаването. А онези, които са ги довели тук още безименни, ще ги нарече по някакъв начин старшият ръководител, когато дойде време да напуснат интерната. Ако издържат до този ден.

Можеш да научиш името на друг от своята десетка само в един случай... На първото изпитание. Чуваш го и веднага го забравяш.

- Ако сега ни подслушват, ръководителите ни ще ти счупят ребрата за това!

Но Трийсет и осми явно е оглушал.

- Ти си супер - въздъхва той.

- Каквооо? - мръщя се аз. Само ухажьори сега ми липсват.

- Супер си, щом така си го подредил.

- А какво друго ми оставаше? Да му дам да ме разпори? Петстотин и трети?!

Трийсет и осми обидено подсмърча. Моите думи му звучат като упрек - херувимчето, като стане нещо, веднага ляга и покорно застива. А аз си мислех, че отдавна вече нищо не го боли.

- Ами да. Накратко, ти си супер, само това исках да ти кажа - произнася Трийсет и осми едва чуто и изчезва.

Боли го, оказва се. Осъзнавам, че сигурно му е било по-трудно да събере кураж, за да направи пред мен признанието си, отколкото да направи свирка на някой безобразник от по-шлемите.

- Омръзна ми... - долита до мен хлипането му. - Не искам повече...

- Чуй! Трийсет и осми! - шепна му аз.

- А? - Той отговаря не веднага.

- Деветстотин и шести няма да се върне. Той е мъртъв. Видях трупа му.

- Как така?! - Трийсет и осми повече не се показва; по дъното на леглото му си личи как се свива с колене към брадичката.

- Те са го извадили от гробницата мъртъв. Ето така.

- Деветстотин и шести беше добър. Макар и странен - осмелява се да каже той.

И аз съвсем неочаквано за себе си изпитвам към това общо взето жалко човешко същество под номер трийсет и осем две съвсем неуместни чувства: благодарност и уважение. Те ме подтикват да изпълзя от моето легло, да се кача горе, да приближа устни до ухото му, заобиколено от ангелски светлоруси къдрици, и да прошепна:

- А аз се казвам Ян.

Той потрепва. И мен самият ме тресе. Но аз бързам да му призная, искам да успея да сключа с него този пакт, докато той, подобно на Деветстотин и шести, все още не е изчезнал завинаги - или докато самият аз не съм изчезнал:

- Намерих изход оттук. Наистина! Прозорец. Искаш ли с мен?

И Трийсет и осми, разбира се, веднага отговаря: „Не!“, но на сутринта, преди душа, когато вече сто пъти съм съжалил за своето предложение, идва при мен и плахо ми стиска ръката: „А какво трябва да се направи?“. Но в съблекалнята цари тишина, само въздухът звънти от любопитство като на средновековен пазарен площад преди публично обесване; всички се интересуват от нашите планове. Ако кажа и дума - непременно ще ни подслушат и веднага ще ни издадат.

Макар че Петстотин и трети би трябвало да лежи в лазарета, на сутрешната проверка се оказва право срещу мен. Не откъсва поглед от мен, усмихва се. Старая се да не го поглеждам, но пустотата на мястото на ухото му неволно привлича погледа ми. Ако иска, нека си сложи протеза; от мен тази гадина няма да си получи ухото обратно - то е скрито на сигурно място и вече предава богу дух. Мостовете изгарят. Прехапвам до кръв устната си.

Старшият ръководител ме отминава, сякаш нищо не се е случило предишната нощ Но вече всички са научили всичко. Хората странят от мен, наоколо постоянно е пусто, сякаш съм чумав. И аз съм чумав - мириша на скорошна смърт, и всички се боят да не се заразят.

Сега с мен е само Трийсет и осми. Той също би предпочел да се държи по-надалеч, но аз не бива да оставам сам. Отвсякъде ме наблюдават сенки, в коридора плюят по дрехите ми, на вратите на аудиториите ме блъскат с рамо. Аз съм белязан, сега всички могат да тръгнат на лов за мен, макар че съм уверен - Петстотин и трети ще поиска да свърни всичко сам.

През целия ден се стискам, за да се държа по-надалеч от клозета. Смята се, че кабините са единственото място, където системата за наблюдение не надниква; именно затова тоалетната открай време е място за разправи и разчистване на сметки.

В столовата двамата с Трийсет и осми сядаме заедно. От нас се гнусят дори момчетата от собствената ни десетка: Триста и десети, онзи, който знае точно каква е разликата между доброто и злото, ме зяпа намръщено от съседната маса и мърмори нещо на своя ординарец -немия гигант Деветстотния. Излиза, че аз съм на страната на злото.

Е, майната им на всичките. Затова пък ние с Трийсет и осми, останали насаме, можем, без да мърдаме устни, тихичко да разговаряме. Около нас цари такава глъчка, че има надежда да запазим плана си в тайна.

Договаряме се Трийсет и осми да попадне в лазарета, преструвайки се на болен, и да ме чака там, а аз да избягам от спалното тази нощ и да се промъкна незаконно при него. Той с викове ще отвлече вниманието на лекаря, а аз ще се промъкна в кабинета и ще отворя прозореца. И това е всичко. А какво ще стане после - ще му мислим, когато му дойде времето. Нали така?

Трийсет и осми кима, а брадичката му трепери, той се усмихва, но усмивката му се получава крива и нервна.

- Твърдо ли реши? - питам го аз.

И в този момент към масата ни се приближават двама. Горили, и двамата на по осемнайсет. Навярно никой тук не е по-силен, страшен и отвратителен от тези две твари. Те на два пъти се бяха опитвали да се уволнят оттук и двата пъти се бяха провалили, като се озлобяваха и затъпяваха все повече и повече. Когато бяхме съвсем малки, сред нас се носеха слухове, че всеки провал на изпитите коства на човек част от душата му. Когато гледам тези двамата, осъзнавам, че това не са никакви слухове. С всяка изминала година шансът им изобщо някога да се измъкнат става все по-нищожен.

- Ти какво, кукличке? - нежно се обръща към Трийсет и осми един от тях с мазни дълги коси и с дълъг мръсен нокът на кутрето, със зловещи прозрачни очи. - Изменяш ли ни? Намерил си си някой по-млад?

Не знаех, че Трийсет и осми е техен наложник.

Вторият, остриган до кожа, с черна остра брада и слели се вежди, само се смее - толкова беззвучно, сякаш гласовите му връзки са прерязани.

- Не... Аз... Това е мой приятел. Просто приятел. - Трийсет и осми направо се спаружва, свива се.

- Прияаател... - провлачва мазният, без дори да ме погледне. - Прияаателче...

- Оставете го на мира! - безстрашно се намесвам аз; утре ще съм или труп, или свободен човек, какво имам да губя?

- Кажи му на този по-добре да си пази геройството за през нощта - озъбва се онзи с прозрачните очи, като говори не с мен, а с Трийсет и осми, сякаш мен изобщо ме няма тук. - Ти какво, искаш да му доставиш прощално удоволствие?

Трийсет и осми се усмихва унижено и кимва. Брадатият го почесва зад ухото, праща му въздушна целувка и двамата си отиват, прегърнати като приятелки, като надават утробен рев.

- Твърдо - преглъща сополите си Трийсет и осми. - Твърдо реших. Твърдо.

Отначало всичко върви като по вода. Някой от познатите на Трийсет и осми разбива веждата му и той отива на преглед при доктора. Сега аз съм наред - трябва да направя така, че да не ми видят сметката, преди да се добера до лазарета.

Но към вечерта гъделичкащата тежест в пикочния мехур се превръща в режеща болка и заради нея не мога да направя дори една излишна крачка - да не говорим да бягам. Налага се да рискувам.

Почти преди самия отбой, мръщейки се и пристъпвайки със ситни крачки, се прокрадвам от спалното в коридора. При асансьора - единствения асансьор, който може да ме прехвърли на втория етаж до лекарския кабинет - се мяркат две дългурести фигури. Струва ми се, че разпознавам вампирите от десетката на Петстотин и трети. Някой им е разказал, че днес смятам да офейкам оттук? Трийсет и осми?

Чувам зад гърба си нечии крачки, хуквам с всичка сила, за да не се пръсна, влитам в тоалетната - празно е, не вярвам на късмета си! - затварям се в кабинката, трескаво се разкопчавам... И когато вече настъпва дългоочакваното ми облекчение и по тялото ми се разнася вибриращо блаженство, някой зад гърба ми отваря вратата на кабинката. Но аз вече не мога да се спра и не смея да се обърна, и разбирам, че ей сега ще умра като истински идиот и от идиотската ми смърт ще стане идиотски виц за назидание на следващото поколение инатливи идиоти.

- Ще ме вземеш със себе си - казва някой. - Разбра ли?

Обръщам глава - още малко и шията ми ще изхругци - и виждам Двеста и двайсети. Доносникът, издал моя несбъднат се приятел.

- Какво?

- Ще ме вземеш със себе си или ще бъда при старшия, преди да се изпикаеш докрай!

- Къде да те взема?!

- Чух ви. Теб и твоя сладък. - Той изсумтява.

- Какво си чул?! Какво толкова си чул?!

- Всичко чух. Че вие ще избягате. Ян.

- Теб да те взема?! - Продължавам с изливането, дори не мога да го погледна в очите. -Теб?! Та ти си доносник! Доносникът на доносниците! Ти, гадино, предаде Деветстотин и шести!

- Предадох го! И какво? Той сам си е виновен! Кой го дърпаше за езика да дърдори? Накратко... Да или не?

Двеста и двайсети млъква, заслушва се - дали ще приключа скоро. Аз съм по-силен от него и съм бесен - той разбира това. Ако не сключи сделка с мен, докато завърша - край с него. А аз, напротив, трябва да печеля време. Ситуацията е комична, но това е само временно. Развръзката ще промени всичко.

- Не ти вярвам!

- Та ако исках, вече да съм те издал! Сега щеше да пикаеш кръв!

- Може и да си ме издал!

- Слушай, Седем-едно-седем... Мислиш ли, че ми харесва тук? А?! Аз също искам да се омета оттук. На мен тук също, знаеш... Какво си мислиш, че съм някакъв ненормалник ли?!

- Ти си гнида, ето какъв си!

- Ти самият си гнида! Всеки живее, както може! Затова пък аз не търгувам със задника си!

- Защото са те купили целия!

Чувам го как се изхрачва на пода. А после гласът му започва да се отдалечава:

- Я върви по дяволите... Не искаш - хубаво. Ръководителите дори няма да разговарят с теб. Ще те оставят на Петстотин и трети. Той заради ухото си ще те разкъса на парчета. Всичко хубаво! Можеш да не ходиш в лазарета...

Той, изглежда, вече е в коридора. Е, при всички случаи може да се вярва на думата на доносник, който се кълне, че ще те издаде.

- Стой! Почакай! - Аз се закопчавам. - Добре, добре!

Не, Двеста и двайсети е застинал на прага - готов да хукне всеки момент. Дали да не го хвана за рижия перчем и да не забия коляно в дългия му нос?

- Как ще го докажеш? - питам аз.

Той примижава, подсмърква, оглежда се.

- Аз съм Вик. Виктор. Името ми.

Протягам му ръката си - немита.

- Помня как се казваш. Премина успешно първото изпитание.

Той я оглежда внимателно, изчервява се и я стиска. В този момент го хващам. Двеста и двайсети усеща неприятностите, дърпа се, но аз го държа здраво.

- Знам къде те чака бандата на Петстотин и трети! Ще ти помогна да се промъкнеш! Ще те преведа! Но ще ме вземеш със себе си!

Спомням си Деветстотин и шести и как двамата с него гледахме заедно „Глухите“. После -града в прозореца, града без начало и край, който Деветстотин и шести също би видял, ако не лежеше в чувал за трупове. Аз вече не зная как да му помогна. Освен това мисля, че Двеста и двайсети наистина вече би могъл да ме е издал сто пъти и че на ръководителите щеше да им е най-лесно да ме сгащят веднага, след като ме издаде. Мисля си още, че е прав в това, че сега ми е нужен разузнавач, иначе шайката на Петстотин и трети няма да ми даде дори да си пробвам късмета.

- Не се шашкай - намигам аз на Двеста и двайсети и пускам ръката му. - Вик.

Той се изкикотва - моята рязкост му е по вкуса.

И ето ги моите съучастници: клета малка мъжка проститутка и заклет доносник. Кой знае защо с тях ми изглежда по-лесно. По-лесно, отколкото с глупавия Деветстотин и шести, който настояваше пред всички, че помни майка си.

Разбира се, аз не вярвам нито на единия, нито на другия. Разбира се, очаквам предателства. И все пак разчитам на тях. Може би цялата работа е там, че просто ме е страх да остана сам през последната вечер, и всеки Юда ми е подходящ за приятел.

- Там наистина ли има прозорец? Като по филмите? - грухти Двеста и двайсети, докато ние, затворниците, участниците в клозетния пакт, тичаме към асансьора.

- Съвсем истински - уверявам го аз. - Ние сме в някакво високо здание в града.

- А града бива ли си го?

- Огромен! Чак ти се завива свят!

- Значи там можем да се скрием така, че никога да не ни намерят! - възторжено шепти той и изведнъж се спира. - Тихо! Там, при асансьора... Виждаш ли?

Виждам. Аз още тогава ги видях и още тогава се досетих. Двете пъпчиви петнайсетгодишни горили са адютанти на Петстотин и трети.

- Нищо... Ние сега... - Погледът на Двеста и двайсети се стрелка насам-натам. - Така... Ще оправя всичко. Чакай тук.

Отстъпвам назад и се скривам зад кръглия издатък на стената, а Двеста и двайсети крачи напред, като подсмърча и си подсвирква нещо. Притискам се към стената, поемам си дълбоко въздух, за да не заглушава дишането ми едва долавящият се разговор при асансьора. Почти сигурен съм, че Двеста и двайсети сега ще го повалят с ритници, но след минута той се връща жив и невредим.

- Хайде след мен. Измъкнахме се - при асансьора е пусто.

- Какво им каза? - Така и не бях успял да чуя нищо.

- Тайна - ухилва се той. - Какво значение има? Нали свърши работа!

Асансьорът се отваря, вътре няма никого. Усещам, че това е капан, но пристъпвам напред. Целият интернат е станал капан за мен, аз съм се хванал в него и чувам стъпките на ловеца.

Крилата на вратата се плъзват встрани. Коридорът е пуст. Лошо предчувствие докосва вътрешностите ми като ръка на хирург, облечена в гумена ръкавица.

Прозвучава сирената за отбой. Ръководителите сега са в спалните помещения - пресичат вечерното бърборене, с камшици подкарват към съня стадата си.

- Ето го лазарета! - сръгва ме с лакът Двеста и двайсети.

- И сам го знам!

Надяваме се, че можем да се доберем до входа. Няма охрана, никой не се хвърля да ни препречи пътя, и всевиждащото око на системата за наблюдение сякаш е обърнато навътре към себе си.

- И какво... Какво има там?! - задъхвайки се, ми крещи той в движение.

- Трябва... да попаднем... в лекарски кабинет!

Достигаме вратата... заключено!

- По дяволите!

Чукаме, звъним, драскаме...

- Що за номер? - съска Двеста и двайсети. - Нарочно ли го спретна?

- Мислех, че тук винаги е отключено!

Но в този момент от недрата на лазарета се разнасят приглушени момчешки гласове, настава някаква суматоха, а после вратата мелодично изпиуква и се вдига нагоре.

На прага стои Трийсет и осми - блед, изплашен, с лепенка на веждата.

- Благодаря! - потупвам го по рамото аз. - Ти си супер!

Той неуверено свива рамене, а през това време гледа в Двеста и двайсети. Мълчи, бои се да каже на всеизвестния доносник каквото и да е.

- Той е с нас - успокоявам го аз. - Ще тръгнем тримата.

- Можеш да ми викаш Виктор - разрешава Двеста и двайсети, сякаш това признание изчиства служебното му досие.

Трийсет и осми кима.

- Добре... Няма време. Лекарят тук ли е? - шепна аз, пристъпвайки напред.

Отдясно започва редицата болнични стаи. Отляво е кабинетът. Ако лекарят е там, трябва да го подмамим и тогава...

Вратата зад гърба ми бавно се спуска, затваряйки всички нас вътре.

- Какво стоиш на прага? Влизай да поговорим!

Дори не разбирам смисъла на чутите думи - само от звученето на гласа косите ми на тила се изправят, а коленете и китките ми се разтреперват.

От десния коридор се появяват, прокрадвайки се, двамата петнайсетгодишни, голи до кръста. Ризите им са в ръцете им, навити във формата на бичове. Знам защо - така с тях можеш и да завържеш някого, и да го удушиш

Отстъпвам към вратата - но разбира се, изходът вече е зазидан; за мен - завинаги. Хващам за косите Двеста и двайсети.

- Твар! Предател!

- Не съм аз! Не съм аз! - развиква се той, но след секунда ми го отнемат.

Аз удрям по-близкия от двамата с юмрук в корема, но само си изкълчвам китката. Веднага след това ме хващат за счупения пръст и ми изскачат искри от очите.

- Докторе! Докторе! - провиквам се аз в последния миг, в който все още мога да го направя. Краката ми се подвиват от болка и веднага около врата ми се стяга примка от нечия потна риза и нечия кисела хлъзгава длан запушва устата ми. Трийсет и осми изхлипва и се изгубва някъде. Кой от тях ме е предал? Кой ме е продал?!

Заключената врата на лекарския кабинет се отдалечава някъде назад в мараня от пот и сълзи. Мъкнат ме далеч от нея, от жадувания прозорец, от свободата - в противоположната посока. Към болничните стаи.

Прекарват ме с подигравки през първата - уплашено ме гледат опулените очи на малчуганите от първото равнище, седнали в леглата си и загърнати с одеялата си. Никой не смее да гъкне. Най-малкият е само на две шдинки и половина. Но и той не плаче и не се смее, а се опитва да се направи, че го няма тук - само и само да не привлече внимание към себе си. Значи е тук вече не първа седмица, успял е да се ориентира в ситуацията.

А в следващата стая ме посрещат.

Там всичко е надолу с главата. На вратата стои стража от бандата на Петстотин и трети. Всички легла са избутани към срещуположната стена, на тях са насядали зрители. На всичките, освен едно - то стои насред стаята и по него като цар на трона си, по турски, е седнал самият Пет-нула-три. Зад гърба му са двама от свитата му.

- Съблечете го!

Към онези двамата, които ме държат, се присъединяват още - изглежда, Петстотин и трети лежи в лазарета с цялата си десетка - свалят ми панталоните, ризата, гащетата - и на мен не остава нищо.

- Завържете го! Привържете го към леглото!

Насила ме поставят на колене и със собствените ми парцали ме завързват към решетъчната табла, услужливо прикрепена към леглото. Не се срамувам от шлотата си - това е рутина, ние се виждаме голи всяка сутрин. Но това как организира нещата Петстотин и трети, как превръща убийството ми в унижение, в умъртвяване, в екзекуция - ме кара да се свивам, да се въртя, да се старая да се прикрия поне малко, за да не му доставям удоволствие.

- Днес тук имаме съд. - Петстотин и трети оглежда разпятието ми и се изплюва на пода. -Над номер Седем-едно-седем. Който се казва Ян. Ще го съдим, защото тази кучка е решила, че не се подчинява на никого. А как наказваме ние това?

- Капут! - крещи един от свитата му зад него.

- Капут! - повтаря друг.

- А вие какво мълчите? - обръща се Петстотин и трети към свилите се върху леглата неволни зрители. - Вие к’во, не знаете ли?

Примигвам - и през пелената от сълзи виждам тук и Трийсет и осми, и Двеста и двайсети. Кой от тях? Кой?

- Капут... - блее някакъв мършляк, на когото Петстотин и трети вече му е изсмукал цялата душа през зениците като спагети.

- Капут - съгласява се пълно момче на десетгодишна възраст; устната му трепери.

- А ти какво ще кажеш? - Петстотин и трети сочи Двеста и двайсети.

- Аз ли? А аз какво? - мънка онзи.

- Как смятащ да му видим ли сметката? Заслужил ли си е? - пояснява спокойно Петстотин и трети.

- Ами... Изобщо... - Двеста и двайсети се върти, а в това време към него се приближава още една горила с бич в ръцете. Двеста и двайсети нервно го поглежда и казва на Петстотин и трети: - Заслужил си е, разбира се.

Ето. Аз му кимам. Изобщо не съм изненадан.

- А ти, Три-осем? - Излапал остатъците от съвестта на Двеста и двайсети като яйце, Петстотин и трети преминава към моя херувим.

Онзи мълчи. Въси се, поти се, но мълчи.

- Езика ли си глътна?! - повишава тон Петстотин и трети.

Трийсет и осми започва да плаче, но така и не произнася нито дума.

- Какво, жал ли ти е за него? - отсича Петстотин и трети. - За себе си трябва да ти е жал, момче. Когато приключим с него...

- Пусни го - моли Трийсет и осми.

- Но да, разбира се! - озъбва се Петстотин и трети. - Ей сега. Кажи ми ти не знаеше ли, че ще му видим сметката, когато ни го поднасяше на тепсия?

- Аз... Аз не...

- Достатъчно. Хайде, стига си се блещил в пода. Ти мъж ли си, или женчо?

Цялата му десетка избухва в смях.

- Аз не... Не... - И Трийсет и осми започва да ридае. Дори аз се погнусявам.

- Махай се оттук, плесен! - нарежда Петстотин и трети. - Теб ще те съдим утре.

И Трийсет и осми послушно се изнизва, безутешно гугукайки и ахкайки.

Изведнъж ми става смешно и спокойно. Аз съм идиот, безнадежден идиот. На кого се бях доверил? На какво се бях надявал? Къде бягах?!

Преставам да се въртя, не ми пука, че всичко ми виси, смешно ми е даже това, че са ме разпънали върху болнично легло.

Не мога да сдържа усмивката си. И Петстотин и трети я забелязва.

- Какво си се ухилил? Мислиш си, че това е шегичка? - Той също ми се усмихва. Скулите ми се прибират. Устните ми се свиват. Тялото ми не ми се подчинява.

- Добре - казва Петстотин и трети, - щом си такова усмихнат момченце. Слушайте, порчета! Честно казано, не ми пука какво си мислите. Аз решавам. Край с теб, Седемстотин и осемнайсет. И знаеш ли какво? Можеш да не ми връщаш ухото. Аз ще си взема твоите - и двете. Хайде, Сто четирийсет и четвърти.

Неговият подчинен, който се е разхождал из публиката, отдава чест и се качва на леглото, към което съм привързан. Минава зад гърба ми и мълниеносно провира през прътовете на таблата бича си. Вниманието ми е отвлечено от думите на Петстотин и трети за ушите ми и твърде късно съобразявам как именно ще ме екзекутират. Опитвам се да притисна брадичката си към гърдите, за да не успее да промуши той парцала под шията ми, но Сто четирийсет и четвърти ме сграбчва за косата, със сила извива главата ми назад и стяга гърлото ми. Болничното легло се превръща в гарота. Сто четирийсет и четвърти събира краищата на инструмента си заедно, завързва ги на възел и започва да го върти, като прекъсва достъпа на кръв и въздух. Аз се мятам, дърпам се, леглото подскача и още три от момчетата на Петстотин и трети се хвърлят към мен, за да ме обуздаят, да пресекат конвулсивното ми мятане.

Никой няма да каже нито дума. Ще умра в тишина. Започва да ми се струва, че потъвам, че сякаш някакво морско чудовище октопод е обвило шията и крайниците ми и ме души.

Светът подскача пред очите ми, подскача и помръква и напълно случайно се натъквам на зелените очи на Петстотин и трети - макар и той да търси погледа ми, да го преследва жадно. Срещам погледа му и се вцепенявам - Петстотин и трети, усмихвайки се, мастурбира.

- Хайде - изрича той само с устни. И в този момент на изхода се разнася грохот.

Нечий вопъл.

- Такааа... - произнася басово някой. - Какво имаме тук? Детската градина вилнее?

Пипалата на октопода, който е стискал гърлото ми, изведнъж отслабват. Някой крещи, с грохот пада легло.

- Ти какво?! Вие какво? - крещи неясно кой на Петстотин и Трети.

Напрягам всичките си сили и се изтръгвам от предсмъртния мрак, по някакво чудо освобождавам ръката си, опитвам се да отлепя пипалото от шията си, примката се охлабва, рухвам на пода, запълзявам нанякъде... Дишам, дишам, дишам.

С крайчеца на окото си виждам как насред стаята разхвърлят чакалите на Петстотин и трети два огромни звяра - единият е с мазна дълга грива, другият е остриган до кожа и брадат. На четири крака пълзя нанякъде, колкото се може по надалеч, и по пътя осъзнавам, че това са зловещите покровители на Трийсет и осми; навярно той ги е повикал.

- Стой! - чувам зад себе си вик - Петстотин и трети.

- Не! - шепна му аз.

Ако се спра, ще умра. И без да гледам накъде, пълзя на сляпо на четири крака към живота.

- Охрана! Охрана! - гърми над мен нечий глас. - Тук има бунт!

Гласът е на възрастен човек.

Натъквам се на нечии крака. Повдигам глава - доколкото мога. И виждам светло синя лекарска престилка. Ето я тази твар. Сега той значи ме е чул? Докторът изважда от пазвата си нещо... Нима... Той има пистолет.

- По лице на пода! - крещи той.

Цели се не в мен, а в застиналия на две крачки Петстотин и трети. Сега или никога, казвам си. Като че ли съм си поел достатъчно въздух. Сега или никога.

Изправям се, гмурвам се под ръката му, удрям отдолу нагоре. Тих пукот - куршумът отива в тавана и изгаря в него овъглена дупка. Истински пистолет!

Впивам зъби в китката на сащисания лекар, изтръгвам оръжието му, откъсвам се от него и както съм си гол, хуквам към изхода, към прозореца. Петстотин и трети се хвърля след мен, на секунда го следва и докторът.

Кабинетът е отключен!

Профучавам през първата стая - холограмите на човешки вътрешности уютно светят върху поставките, леглото е оправено, редът е като в операционна.

Петстотин и трети и лекарят се блъскат с лакти на вратата, печеля още миг. Той е напълно достатъчен, за да се добера до помещението с прозореца. Вратата... Врязвам се в нея в движение - заключено е! Заключено!!!

Завъртам се като пумпал на мястото си и успявам да насоча дулото към налитащия лекар и скърцащия със зъби Петстотин и трети.

- Отваряй! - изкрегцявам диво.

- Какво искаш? Защо искаш да влезеш?! Там няма нищо! - Докторът примирително протяга длани напред, прави крачка към мен. - Не се притеснявай, няма да те наказваме...

Виждам зад гърба му, че на бюрото свети екран с картина от стаята, където щяха да ме екзекутират, дими чаша кафе - това животно не е спало, а си е гъделичкало нервите, наблюдавайки екзекуцията от ВИЛ ложата.

- Отваряй, гадино!!! - Пистолетът подскача в ръцете ми. - Или ще...

- Добре, добре... - Той поглежда към входа. - Добре. Позволи ми да мина...

- Ти! Десет крачки назад! - Насочвам дулото към Петстотин и трети, който избира удобен момент, за да нападне.

Той уж се подчинява - но бавно, придавайки си важност.

Докторът се суети, допира длан до скенера, казва: „Отвори!“ - и вратата се подчинява.

- Ето, моля - разперва очи той. - И защо искаш да влезеш?

- Махай се оттук! - отговарям аз. - Махай се оттук, извратеняк!

Лекарят се отдалечава, без да смъква услужливата гримаса от извехтялото си лице. И аз виждам... Виждам го. Така се бях боял да не го подплаша това мое привидение. Боях се, че прозорецът ще се окаже мой сън и че събуждайки се, няма да мога да го прекарам контрабандно заедно с мен в реалността. Но той си е на мястото.

И градът е тук. Градът, който всички тези години ме е чакал тук и ме е дочакал. Зад стъклото е нощ като при нас. Бяла нощ - прогонвайки тъмнината, меко сияе зареденото със светлината на кулите небесно море, море на дим и изпарения, диханието на гигаполиса. Струят, блещукайки, скоростните тунели, сто милиарда души живеят щастливо в своите кули, без да подозират, че в една от тях, неразличима от останалите, е устроен таен детски концлагер.

Пристъпвам към него.

Ето я ръчката. Трябва само да се протегна към нея, прозорецът ще се отвори и тогава вече ще бъда свободен да правя каквото си поискам, най-малкото да скоча надолу.

Но в стаята се появява Петстотин и трети - и на мен ми остава половин секунда, за да довърша всичко.

Мога да стрелям в озъбената му муцуна и да приключа нашата история с него веднъж завинаги. В този миг няма нищо по-просто от това да му стрелям в устата.

Но аз отклонявам ръката встрани и стрелям в стъклото.

Защото това ми е по-необходимо сега. Да разбия черупката на проклетото яйце отвътре, да се измъкна от него, да напълня дробовете си с истински горчив въздух вместо проклетия безвкусен заместител, с който ни залъгват, и поне за малко да изчезне таванът над главата ми.

- Слабак! - казва ми Петстотин и трети.

Не знам с какво е зареден пистолетът на доктора, но той пробива огромна рана в стъклото. И унищожава града.

Изчезват кулите атланти, изчезват влакната на висящите тунели, угасват луминисцентните небеса. Остават искрящи проводници, димяща електронна карантия, чернота.

Това е екран.

Първият триизмерен панорамен симулатор в живота ми.

Нещо се стрелва, пистолетът пада от ръката ми, а аз самият се просвам на пода.

- Слабак! - хрипти над мен Петстотин и трети. - Жжжалък...

- Охрана! - прекъсват го непознати железни гласове. - Всички на пода!

- Няма да ви го дам! - реве Петстотин и трети. - Той е мой! Мой!

- Остави го! - крещи докторът. - Нека старшият ръководител да се разправя с него! Това отиде твърде далеч!

И Петстотин и трети, дишайки толкова шумно, сякаш във всеки от белите му дробове има по дупка, отстъпва.

Захлупват върху главата ми черен чувал. И после, вече в тъмнината, чувам анонимно кикотене:

- Ти какво, мислеше, че просто така си стоите в града? Мислеше си, че някой може да държи такива изроди като вас заедно с нормалните хора? Та наоколо е пустиня и охраната е разположена на три периметъра! Никой никога не е бягал оттук. И няма да избяга никога. Имаше само един път, кретен: да се изучиш и да се уволниш... А сега...

- Къде да го носим? - пита железен глас.

- В гробницата - осъжда ме през смях анонимният.

В нищото.