Бъдеще

Глава XIV РАЙ

- Тук няма нищо! Нали ти казвах - нищо не е останало. Да се връщаме!

През илюминатора се вижда станция „Ла Белеца“. Неочакван патос: черен гранит, златни букви с някакъв изкопаем шрифт, огромни портрети на някакви полузабравени кинозвезди -същите онези хаитянски зомбита, които наследничките им вдигат от гробовете, за да ги дадат под наем на видео студията.

- Как ли пък не! - Анели скача от седалката и изтичва навън. - Не сме се мъкнали две хиляди километра дотук, за да вземем просто да си тръгнем!

- Къде отиваш?

Към противоположната платформа се приближава свръхсъвременен влак, от отворилите се врати на станцията се изливат хора с пъстри костюми; от тях ми се премрежват очите. Анели лавира между тях, разноцветни пионки върху разчертано на квадрати поле, аз съм длъжен да я догоня, да я спра - но в ръцете ми попадат само чужди, нямащи нищо общо с мен хора: брюнети с лъщящи коси, според модата завързани на опашки, с очи зад очила капки, мускулести южняци с тениски с качулки, а Анели все ми се изплъзва; улавям я едва при самия асансьор.

- Ето! - тържествуващо възкликва тя, сочейки с пръст някъде нагоре. - Нали ти казвах?

Повдигам глава и виждам висок три човешки ръста рекламен банер: „Парк и резерват

„Флорентина“, нулево равнище на кулата „Ла Белеца“ Отдолу е написано: „Тук е снимано видеото, станало легенда“.

- Чуй ме...

- Да вървим!

Аз не искам да ходя в този парк. Не бива да ходя. Почакай, моля те...

Но вече е дошъл асансьорът - голям, старинен, с кръгли бутони лампички за всеки от петстотинте етажа и със затъмнени огледала на стените. Срегцу нулевото равнище наистина има малка месингова табелка: „Парк Флорентина“. Приглушеният високоговорител съска някакъв древен блус. В ъгъла се целува двойка - две девойки; едната от тях е светлоруса, с фрак и високи ботуши, другата е с момчешка прическа и бална рокля. В ръката й се пени шампанско в трилитрова бутилка.

Анели веднага натиска нулевия; бутонът пропада, но кабината не помръдва от мястото си.

- Защо не ходи в парка? - нарушава Анели идилията на онези двете.

- Сега е затворено. За през ногцга. - Откъсвайки се от своята изчервила се приятелка, девойката с фрака изглежда оценяващо Анели.

- А това защо?

- Защото е собственост на медия групата. Всички долни равнища са снимачни площадки. А в парка нали всичко е живо. Те трябва да спят.

- Всичко живо иска да спи! - смее се пияно иззад гърба й девойката с балната рокля. -Направо не се издържа! Искате ли шампанско?

- Разбира се! - отговаря Анели.

- Не! - дърпам я аз. - Научихме каквото искахме. Паркът е затворен. Да си вървим вкъщи!

- Еее... - провлачва светлорусата, навивайки къдрица на пръста си. - Ние знаем тайни пътища, които водят дотам. Много ли искате да отидете?

- Много! - уверява я Анели.

- Виждаш ли, Силви, не само ти едвам издържаш! - кикоти се девойката. - Паркът... Адски романтично. Спуснете се до второ равнище, оттам - по пожарната стълба. На входа има код -четири нули. За климат контрола и осветлението кодът е същият.

Асансьорът вече пропада надолу.

- Вие сте просто добра вълшебница! - Анели целува ръката на светлорусата. - Чувствам се като Пепеляшка...

- Ти дори не можеш да си представиш какво чувстват нейните Пепеляшки... - кикоти се девойката с балната рокля.

- Само принцовете всичките се изгубиха - оплаква се вълшебницата с фрака, хвърляйки ми единствен скептичен поглед. - Ето ти един прощален съвет - премини на принцеси.

И вече сме на второ равнище.

Светлорусата натиска най-високия бутон, пъхва коляното си с ботуша между краката на по-младата си приятелка и двете се понасят към висините, а ние оставаме сами. Анели държи в ръката си трофей - огромна бутилка с шампанско.

- Отмъкна ли я?

- При тях и без виното всичко си е наред! - заявява тя. - На, поноси я, тежичка е!

- Аз по принцип не пия шампанско...

- Ето го пожарния вход! Кой ще дотича по-бързо?

Тя хуква и с лекота достига финала първа. Налага ми се да я гоня и по стълбите с тази бутилка, като броя площадките: пет, десет, петнайсет, двайсет, двайсет и пет... Между второто и нулевото равнище има сто метра. Аз вече се задъхвам, но Анели се весели и дивее и не чувства умора.

Най-накрая сме пред жадуваната врата; всичко е така, както ни го каза добрата вълшебница. Четирите нули отварят входа.

И ние се оказваме във вътрешността на нечий дом. На измазаните стени са окачени загадъчни инструменти - явно всички са музейни; разпознавам гребло и може би мотика. Голяма дървена маса, скована от дъски. Докосвам я. Съдове с изрисувани по тях наивни фигури; чинии, канчета... Прашна бутилка вино. Червени ябълки в плетена кошница. Малка лампа свети с жив огън. Всичко е приготвено за трапеза на восъчни манекени, но стопаните ги няма вкъщи.

- Виж, като на кино! - Анели се протяга към ябълката.

- Недей. Не докосвай нищо тук.

- Ей! Трябва ни нещо към шампанското!

Тя прави лъжливо движение и все пак сграбчва ябълката. Докато я извеждам от дома през боядисана в синьо врата, успява да вземе и покривката на масата.

- За пикника! - обяснява тя. - Е, и къде е всичко тук?

Излизаме под черно звездно небе в безмълвието на дълбока нощ. Спомням си думите на светлорусата - тук всичко спи. Планетата на хората живее на три смени - би ни било твърде тясно, ако всички синхронно заспивахме вечер и се събуждахме на сутринта. Затова една трета от нас живее сутрин, една трета - вечер и една трета - през нощта. Европа никога не затваря очи. Но в този парк, изглежда, действа изкуствен режим. Комуникаторът показва три през нощта.

- Код за достъп: нула, нула, нула, нула! - крещи Анели. - Осветление!

Утро!

И подчинявайки й се, небето избьрзва да стане алено, звездите преждевременно помръкват и слънчевият ореол обозначава границата между небето и земята; а после от самия край на земята бавно се повдига и самото светило.

Оглеждам се - и не разпознавам нищо. Къде е моето детство?

Къде е общото ни детство с Деветстотин и шести, моя побратим?

Няма ги изумрудените хълмове, няма ги параклисите и лозята; далеч пред мен се разстила долина, разделена от правоъгълниците и трапеците на частни владения. През долината тече криволичеща зелена рекичка. И под краката ми вместо трева има пясъчна площадка.

- Супер! - потрива ръце Анели. - Вкусът ти си го бива! Е, къде ще се базираме?

Аз не отговарям.

Подмамили са ме в детството ми и аз съм повярвал, че мога да се върна в него като турист.

И изглежда, точно това е станало, но... Но това не е за мен. Главата ми бучи, в гърдите ми е пусто. Измамен съм и искам да разкрия измамата.

- Е? - побутва ме Анели. - Избирай! Това си е твоята картинка, ти решаваш!

Моята картинка. Съкровените места, където не мога да отида от толкова години. Обръщам глава наляво, избирайки от всичко това, което не желая и което не ми се нрави...

- Все едно ми е.

- Тогава давай там! - Тя посочва едно място под клонесто дърво със сребристи листа.

Разстила покривката върху земята и сяда върху нея по турски.

- Давай тук шампанското!

Машинално й подавам бутилката. Тя я задържа пред себе си и я притиска към гърдите си...

- Нани-на, нани-на... - Люлее я като бебе в пелени и се кикоти.

През веселието й прозира нещо зловещо.

- Защо, Анели, не бива така...

Слънцето вече е изгряло; повярвали му, цветята се разлистват и птичките зачуруликват. Земята наистина е жива, както и всичко по нея.

- Ние тук, изглежда, вдигнахме по тревога цял един свят - казвам разсеяно.

- Затова пък още четири часа той целият ще е наш! Помогни ми да я отворя, гърлото е тясно...

Изваждам тапата на бутилката, отпивам глътка, подавам шампанското на Анели. Тя го подкарва така, сякаш три денонощия съм я морил с жажда. Изважда от пазвата си откраднатата ябълка, избърсва я в тениската си и ми я подава.

- Замезвай, така ще е по-весело...

Хващам я, измервам я с длан, захапвам...

- Това е имитация, Анели. Композит. Не може да се яде.

- Вярно ли? По дяволите! Значи ще се наложи да пием на гладно! - тя отново надига бутилката.

Слънцето грее все по-ярко. Чувствам как ми напича темето.

- Нали нямаш нищо против да се попека, след като ми е изпаднал случай? - Анели скръства ръце в долната част на тениската си и я смъква от себе си.

Бегло виждам малките й твърди гърди, острите й зърна... Тя ляга по корем, подлагайки гърба си на изкуственото слънце. Обръща към мен лице, усмихва се с крайчеца на устата си. Гърбът й е така нашарен с кошмарни драскотини, сякаш са насъсквали кучета срещу нея; но тя като че ли не си спомня за това.

Нежен вятър погалва косите ми.

Изведнъж ме връхлита чудовищна умора - заради цялото денонощие, което прекарах накрак, заради похода ми при старците и за унищожаването на тайното им оръжие, заради моя акт на омраза с Елен, който нито за миг не ме е накарал да забравя за Анели, заради провалената екзекуция на Рокамора, заради хилядите рейдове, в които правех всичко, както трябва, заради целия ми живот.

Полага ми се почивка, заслужил съм си я.

На разтворилото се глухарче право пред мен се спуска пеперуда с лимоненожълти криле; наблюдавам я очаровано. Пеперудата маха с крилца, от тях в очите ми се сипе сънен прашец, всичко се размива, звуците гаснат; пеперудата прелита от цвят на цвят и неочаквано кацва на

ръката ми.

В този момент светлината помръква. Заспивам.

Първата ми мисъл е: аз съм ослепял!

Извършил съм нещо нечувано и са ме наказали така, както не са наказвали никого. Докато съм бил в безсъзнание, са ми изгорили очите! Ще прекарам остатъка от живота си в тъмнина!

Така си мисля, защото за всичките си години в интерната все още не съм виждал тъмнина - тук никога не гасят лампите. Рязката бяла светлина с лекота прорязва тънките детски клепачи, пробожда превръзките за очите, които ни раздават преди лягане, протича между пръстите... Защото в тъмнината бихме останали насаме със себе си, а ние сме длъжни винаги да бъдем заедно. Така им е по-лесно да ни следят - и така винаги можем да се следим взаимно.

И ето че сега не виждам нищо. Около мен е съвършената чернота. Отварям очи - напразно. Затварям ги - никаква разлика. По-рано си бях мечтал за това светлината да отслабне, да си отиде. Но сега, когато вече я няма, ме е страх.

Правя рязко движение - за да седна! - но удрям челото си в метал веднага щом отлепвам глава от пода. Искам да потъркам удареното и не мога да вдигна ръката си. Не мога да превия крака в коленете! Те се опират в преграда - твърда, непреодолима.

Трябва да я отместя, да я отблъсна от себе си! Но успявам единствено да скърцам с нокти по гладкото желязо - отвратителен звук; не мога да направя нищо повече.

Таванът се е спуснал към мен, виси на няколко сантиметра над очите ми, над гърдите ми, почти докосва пръстите на краката ми.

Трябва да се изтъркалям, да се изтъркалям встрани! Но отляво и отдясно има стени и те са само на един пръст разстояние. Ако бях малко по-широк в раменете, щях да се опирам в тях, щях да съм като стиснат в менгеме. Ала и сега мога единствено да се извивам.

Таванът е непоклатим - просто е невъзможно той да бъде повдигнат, не се отваря, не би се помръднал, колкото и да бях силен; не мога да отместя и стените. Разбира се, аз не осъзнавам това веднага - отначало се мятам, дърпам се, въртя се, отново и отново си удрям челото, докато в очите ми не започва да се излива горещина, докато не счупвам всичките си нокти и на мястото им не остава само окървавена кожа. Спирам се, когато въздухът ми свършва - след по-малко от две минути.

- Пуснете ме!

Лежа в тесен железен сандък, дълъг и широк точно колкото мен, а височината му е такава, че дори не мога да си вдигна главата. Въздухът в него е бил много малко, а сега съвсем е свършил.

От задуха и ужаса се подмокрям, сърцето ми бие учестено, белите ми дробове започват да се свиват от липсата на въздух, те работят все по-бързо и по-бързо, опитвайки се да изсмучат поне малко кислород от бързо намаляващия въздух.

Отново драскам капака - пръстите ми се плъзгат, целият съм в пот.

- Пуснете ме!

Оглушавам от собствения си вик; желязото не пропуска звука навън и той, отразявайки се, ме удря в ушите. Оглушавам и крещя отново, докато въздухът не свършва изцяло. Тъмнината ме поглъща и известно време - може би минута, може би денонощие - се нося на сляпо из червата на някакъв безнадежден кошмар. С усилие намирам изход - и отново пропадам в железния сандък.

- Пуснете ме! Пуснете ме, твари!

Жаден съм.

Тук все още няма какво да дишам, но кой знае защо аз не умирам. Едва след като притихвам, намирам отговора - точно зад главата ми има дупка в желязото с ширината на медицинска игла. През нея вътре капка по капка се процежда топъл въздух. Един час се опитвам да се извъртя така, че струята да тече право в устата ми; после изоставям тези безнадеждни усилия. В края на краищата разбирам, че в моето положение най-добре е да не правя нищо, така ще остане достатъчно въздух, за да мисля. И застивам, и мисля, мисля, мислямислямисля.

Те просто се опитват да ме изплашат. Те чуват виковете ми - крещя така, че не може да не ме чуят. Те чакат кога ще замоля за прошка, кога ще се пречупя - за да могат, след като ме унижат, великодушно да опростят греха ми. Чакат да се превъзпитам и да стана ласкав като Трийсет и осми, безсъвестен като Двеста и двайсети и подобно на Триста и десети вече никога да не се съмнявам в нищо. Ето какво искат от мен.

Майната ви! Чувате ли?!

- Майната ви!

Няма да плача, няма да умолявам да ме пуснат, нямам никакво намерение да се унижавам повече. Ако ще да умра! Аз вече умрях веднъж, докато ме душаха макаците на Петстотин и трети. В тази смърт няма нищо подобно.

Ето ви я вашата гробница! Да го духате!

И всички, които се боят дори да си спомнят после за нея - също да го духате! Те не можаха да сломят Деветстотин и шести, моя приятел - той умря, но не се предаде - няма да сломят и мен. Аз съм готов. И знаете ли какво?

- Благодаря, че ме вкарахте тук! Направихте най-страшното, което можехте да направите с мен! И какво? Да, аз съм в шибания сандък, но затова пък съм свободен! Защото сега мога да мисля за каквото си искам! Точно така! Свободен съм!

Започва да ме стърже коремът - време за закуска е. В интерната храненето е по строг режим - за деветте години, прекарани тук, стомахът ми е дресиран желязно. Той уверено произвежда стомашен сок и си иска полагащата се доза храна. В осем часа - закуска, в два през деня - обяд, в седем вечерта - вечеря, така е устроен светът, така е било открай време и винаги ще бъде така. След като не получава подаяние, той започва да ме смила отвътре.

Мога да изтърпя глада. Това не е моето тяло.

Мога да си отвлека вниманието. Мога да се опитам.

Деветстотин и шести го умориха, защото не искаше да разбере, че родителите му са престъпници. А нали това е всичко, което трябва да знаем за тях, казват ни ръководителите. Тяхната вина е в нашата кръв; ние сме отговорни за делата на родителите си от самото ни раждане. Ние изобщо нямаме право да съществуваме, но Европа ни дава шанс да изкупим престъплението на родителите си, да се реабилитираме.

За целта трябва винаги да слушаме. Да си мечтаем само за това да служим на обществото. И да помним - да оправдаваме родителите си, е престъпление. Да обичаме родителите си е престъпление. Да си спомняме за тях, е престъпление.

Съблюдавай тези заповеди и някой ден, ако можеш да преминеш през изпитанията и да си вземеш всички изпити, интернатът ще те пусне.

Играх по правилата толкова, колкото можах. Но има неща, които не могат да се изтърпят.

Аз си останах аз, но сега съм в гробницата. И ето че всичко е загубено; и всичко е позволено.

Вече не могат да ме накажат по-тежко. Значи сега мога да направя най-тежкото злодеяние. Да направя така, както постъпи Деветстотин и шести. Да си спомня за своите родители... Да ги помена.

От абсолютната тъмнина започвам да обелвам ядрата на изтрити, забранени ми от самия мен образи. Подбирам скритите далеч-далеч избелели обвивки отломки - картини, гласове, сцени. Удава ми се трудно - толкова често съм се клел на всички, че не помня нищо за живота си преди интерната, че сам съм повярвал на клетвите си.

Успявам да събера малко - някакъв дом с шоколадени стени, отпуснало се в прозрачен чайник цветче от зелен чай, стълба към втория етаж... И малко разпятие, изсечено от черно дърво и висящо на най-видното място. Венецът от тръни е украсен с позлата. Цветчето се размива, пречупено от зелената вода и изтеклото време, но Христос, увиснал на кръста си, е изсечен твърдо в паметта ми - навярно дълго съм го гледал. „Не се бой, детенце, Господ е добър, той ще ни пази, той ще ни защити!“

Мама?

- Не бива! - чувам аз вик.

Разбирам, че е моят собствен. Срамувам се.

- Предател! Малка гадина! Изрод! - Крещя на себе си, крещя на глас - в мегафона на железния сандък.

Непоносимо срамно ми е, че искам да видя майка си.

Не мога да надмогна срама си. Отстъпвам. Отвличам мислите си с друго.

Въртя се около Трийсет и осми - предал ли ме е, или ме е спасил? И около кучия син Двеста и двайсети, отново и отново около Петстотин и трети. Връщам се в болничната стая, превъртам всичко отново, действам по различен начин с пистолета, принуждавам Петстотин и трети да ме моли за пощада - и след като го заплювам в очите, все пак го убивам; съзнавам, че в действителност не съм го убил, и заклевам бъдещото ми аз да му отмъсти, непременно да отмъсти и на Петстотин и трети, и на неговите слуги, готвя планове - ще го подлъжа, ще го издебна, ще го застигна; репетирам с него по роли унижаването му, наслаждавам се на смъртта му в три, пет, десет различни изпълнения. Но не мога да се занимавам с това дълго -яростта изяжда твърде много въздух. Започвам да се задъхвам и оставям Петстотин и трети на мира.

И в този момент се изяснява, че мислите за майка ми никъде не са си тръгвали, че просто съм ги затъмнил с цялата тази явно неосъществима кървава безсмислица. Веднага щом Петстотин и трети се разсейва, започва да се вижда фонът - тя. Моята майка.

Прехапвам устни.

Високи скули, вдигнати в различни посоки вежди, светлокафяви очи, меки устни, усмивка, матова кожа... Косите са тъмноруси, събрани отзад... Синя рокля, две хьлмчета...

Отначало върви тегаво, но когато вече съм съставил фоторобота й, ми се удава да го задържа без усилие в съзнанието си.

Тя ми се усмихва.

„Ние с теб винаги ще бъдем заедно. Исус ми подари теб, ти си моето чудо. Аз му обещах да те пазя, и той ще пази нас... Винаги...“

Моделът на „Албатрос“ - кой знае защо, си спомням точно, че беше именно „Албатрос“. Роботът играчка пълзи по пода... Натъква се на крака ми, обут в бял детски сандал.

„Винаги.“

Това е.

Ето го истинския ми дом, това е мое, изконно, това - а не филмовата къща от кубове. Не креслата пашкули на вятъра. Не захвърленото колело. Не бялото мече. Това, а не чуждата жена с шапката, не чуждият човек с ленената риза. Сега ми е разрешено онова, което си е мое.

Горещо и болезнено - през очните ми ябълки прекарват бодлива тел, в главата ми има цяла макара от тази тел и тя трябва да се размотае.

Излизай, мамо. Сега вече може.

Нещо се разтваря вътре в мен.

Но зад едната обвивка следва друга - те са залепени помежду си така, че не можеш да ги разлепиш, не можеш да ги откъснеш

„Тихо, тихо... Тихо, детенце... Не плачи, недей да плачещ моля те. Достатъчно. Достатъчно! Нали ти казах - Господ ще ни защити! Успокой се, успокой се... Хайде, хайде... Той ще ни защити от злите хора... Не плачи! Не плачи! Чуваш ли ме? Достатъчно! Моля те, достатъчно! Ян! Ян! Престани! Достатъчно!“

Разпятието на стената. Подпухналите клепачи. Гледа някъде надолу, встрани от мен. Какво интересно е намерил там? Чаеното цветче се люшва... Стъкленият съд трепери... Тропот, грохот, груби гласове...

Червата ми се свиват.

„Нека да избягаме! - умолявам аз мама. - Страх ме е!“

„Не! Не. Всичко ще бъде наред. Те няма да ни намерят. Ти само не плачи. Само не плачи, ставали?!“ „Страхме е!“ „Тихо! Тихо!“

„Помогни - шепна му тихо аз тогава. - Скрий ни!“ Той, както винаги, само извръща поглед. Не искам да знам какво ще стане по-нататък.

Започвам да броя наум: едно, две, три... сто и четирийсет... седемстотин, докрай запълвам главата си с цифри, за да няма къде да влезе блуждаещата около мен моя майка. Броя на глас, гръмко, достигам до две хиляди и петстотин, после забравям докъде съм стигнал и се отказвам. Връща се гладът - до прерязване, до гърчове. Време е за вечеря. Но има и нещо по-лошо от глада.

Жаден съм. Все повече и повече.

Слюнката ми пресъхва, устните ми започват да горят. Поне чаша вода. Или в тоалетната просто да допра устни до чешмата. Да, така е по-добре - една чаша може и да не стигне. Нищо, ще потърпя.

Да допра устни до крана и да пия от него студена вода. После да си сипя в шепата, да се умия и да продължа да пия. Студена, непременно студена.

- Дайте ми вода!

Те не ме чуват. Аз съм дявол знае къде, те са ме закопали в този сандък, бетонирали са ме, захвърлили са ме. И тази струйка въздух, тази нишка, за която се държа - това не е нарочно, това е просто от небрежност Те нямат нужда аз да живея. Защото, ако се измъкна оттук, никой не може да ме застави да мълча.

- Дайте вода, гадове! Твари!

Те не ме чуват.

Започвам да пропадам в някакъв сън - но в този момент в тъмнината се появяват бели петна. Близо, все по-близо, обкръжават ме... Маски. Черни дупки вместо очи, черни калимявки вместо коси. Те са ни намерили. Намерили са мен. Никой няма да ни помогне. „Ето къде сте. Излизайте.“

„Не! Вървете си! Вън! Нямате право...“

„Не се бойте, няма да направим нищо лошо.“

„Не ни докосвайте! Не докосвайте мама!“

„Просто проверка. Дайте си ръката.“

„Не! Не! Ще се оплача! Вие не знаете...“

„Дайте тук детето. Дайте тук детето!“

Мама се вкопчва в мен отчаяно, опитва се да не ме пуска - но не държи достатъчно здраво и някаква сила, многократно по-шляма, ме взима от нея, повдига ме към тавана... Гледам в черните дупки.

Няма нищо по-зловещо от тази маска. Струва ми се, че зад нея има пустота, че може да ме издърпат през тези дупки вътре и аз да пропадна в тях, и никога вече да не се върна при майка си.

После настава хаос; думи, които не знам, се сменят от думи, които нямат смисъл; нещо за зачеване, за рожден ден, някакви глупости за дясно- и ляво.

Следя разговора от чуждите ръце, боли ме от това как ме стискат, и мразя тези пришълци и техните маски толкова свирепо, колкото може да е способно да мрази само едно четиригодишно момче.

Коремът ме боли глухо, стомахът с куркане яде собственото ми тяло, но аз вече не чувствам това.

„Кой е баща му?“

„Това не е ваша работа!“

„Значи ние сме длъжни...“

Може и да не е така. Може да съм пропуснал нещо или нещо да се е изтрило, или сам да съм го изтрил. Тази част от разговора изсъхва и се разпада на части, сякаш е залепена със слюнка. Опитвам се да преглътна - и не успявам. В устата ми е страшно сухо.

- Моля ви! Моля ви, дайте вода!

Приглушено. Мъртво.

Стрелката, показваща скоростта на времето, пада на нула. Бодърствам със затворени очи и спя с отворени. Мисля, че вече не може да стане по-лошо; а после усещам напън да си изпразня червата.

Удава ми се търпя известно време, защото си мисля, че ще е голям срам, когато най-накрая ме пуснат оттук. Ръководителите със сигурност ще разправят на всички, че съм се наакал от страх. Може би старшият ще го обяви направо на сутрешната проверка, ще ме изкара пред строя и ще разкаже на всички... Тази мисъл ме кара да успявам да се сдържам още няколко часа, макар че как може да се измери времето в тъмен железен сандък?

После изригвам и плача, и казвам: „Не, не, не“, а от мен въпреки това на тласъци излизат остро вонящи изпражнения. И всичко, което мога да направя, е гнусливо да повдигна ръце, за да не оцапам поне тях, и да престана да се мятам, за да не се омажа целият Опитвам се да успокоявам себе си - не е кой знае какво, всичко това е било вътре в теб, голяма работа, че сега се валяш в него! Преставам да усещам вонята сравнително скоро - само след няколко часа. Лайната засъхват.

Потъвам някъде, за да изплувам пак по-късно.

- Вода! Моля ви! Вода!

Струва ти се, че ако не отпиеш поне глътка - глътка от каквото и да е, без значение - ще умреш.

Но изобщо не умираш.

- Поне глътка! Мръсници! Една глътка! Свиди ли ви се?! Свиди ли ви се?!

И ето че въздухът пак свършва и последните капки, които трябва да пестя, излизат през очите ми. А после очите ми пресъхват.

Съжалявам, че се бях напикал и не се бях досетил да събера пикнята си в шепа - може би щях да успея да я пренеса до устата си. Съжалявам, че не бях изтърпял да се постискам още и бях прахосал толкова влага, преди да сключа в тоалетната пакта си с Двеста и двайсети. Мечтая си тя все още да беше в мен - солена, гореща, каквато и да е - но вече съм пресъхнал там.

Удрям главата си в капака, и пак: „На ти! На ти! На ти!“ - и губя съзнание, постигнал съм каквото съм целял. После през забравата прониква сън и сънят ми е за вода. Аз съм в тоалетната в навечерието на бягството и пия, пия от крана на чешмата нещо горещо. Тъмно е - така че не виждам нищо. Може би това е пикня, може би е кръв, а може и да е зелен чай.

Събуждам се с треска.

Във въздуха плава огромно чаено цветче. Аз се качвам по трапа на гордия „Албатрос“, междугалактически кораб...

Той ще ни защити. Дайте ми детето. Аз му обещах теб. Кой е баща му? Той ще ни защити от лошите хора. Принудени сме. Не се бой! Ела тук! Да не сте посмели! Не искам! Помогни ни! Не плачи! Скрий ни! Тихо! Млъкни! Не!

Той не ме чува! Той не ме чува, мамо!

Ти обеща, той обеща, всички обещаха и всички лъжат! Той спи или е умрял, или не му пука за нас двамата с теб, той не възнамерява да се намесва или е страхливец и слабак! Той не ме чува - а по-скоро се прави, че не чува, за да не се намеси! А те - те чуват всичко, те са ни намерили, нито ти успя да ни скриеш, нито той.

Дайте детето. Дайте го.

Кой е баща му? Не е ваша работа.

Кой е баща ми? Кой е баща ми?! Къде беше баща ми, когато ме взимаха?! Имал ли съм изобщо баща?!

Не се бой. Не плачи. Не се бой. Не плачи.

Той ще те защити. Той ще ни предпази. Той ни предаде. Той си е запушил ушите. Той си е затворил очите. Той позволи да ме вземат. Той ме предаде на тях. Той те погуби. И знаеш ли какво? Знаеш ли какво, мамо?!

Заслужаваш си го, глупачке! Как може да повярваш на този на кръста?! Той можеше да отпрати хората с маските и не го направи! Можеше да ни скрие - и не го направи. Що за бог е това? Що за нищожен страхлив бог? Шибан мъченик! „Исус е търпял и иска и от нас същото“, така ми казваше ти!

Заради кого страдаш? Заради кого страдам аз? Кой е той?!

Не е ваша работа. Не е моя работа?!

Да беше признала, че просто не знаеш кой е той! Да беше признала, че нямам баща! Че изобщо не си ги броила твоите мъже! Че си пускала на всички наред и заради това не можеш да посочиш виновния! Така ти се пада, уличнице!

Но аз какво общо имам с това?! Защо и аз трябва да се мъча?

Аз се въртя, размазвам лайната - и крещя, крещя - а може би не издавам нито звук. После отново пропадам в черната пустота, и се мятам насред нищото, и се бия с Петстотин и трети, и бягам от маските, и ме насилват публично на утринната проверка, и се изкачвам по трапа на „Албатроса“, който никъде няма да полети, и ме бият в стая за събеседване, и съм заключен в дома с разпятието, и на вратата се почуква, и аз побягвам към втория етаж, за да се скрия там в гардероба, но стълбата не свършва, тя има милион стъпала и аз бягам, и бягам, и бягам, но въпреки това не успявам и падам долу, в ръцете на човек с маска...

Защо аз?! Защо аз трябва да плащам?! Какво съм направил?!

Защо ме вземат?! Защо ме затварят в интерната?! Несправедливо е! Нека тя да си плати за всичко сама! Нека шибаният ми баща се появи и той да си плати! Защо аз?! Защо те безобразничат, а наказват мен?!

Защо изобщо си ме създала, мамо? Защо си ме родила? Трябвало е да направиш аборт, трябвало е веднага да вземеш хапче и да ме изхвърлиш в кръвта си в пустотата, докато съм бил безмозъчна буца клетки, а ако си научила всичко по-късно, е трябвало да ме изчегърташ къс по къс с лъжичка и да ме изхвърлиш в торбичка на боклука! Защо си ми запазила живота? Нали си знаела какво ме чака, какво правят с такива като мен! Знаела си, че на мен ще ми се наложи да плащам за греховете ти!

- Пуснете ме! Пуснете ме! Пуснете ме оттук!

Деветстотин и шести не е молил за пощада - и е умрял, идиотът. А може и да е молил - и пак е умрял. Щом е такъв горд, не ми пука за него! Аз искам да се измъкна оттук! Трябва да се измъкна от този сандък!

- Умолявам ви! Пуснете ме! Моля ви! Ама моля ви...

Отново сън и отново този дом - масата за хранене, чаеното цветче, тъжният Исус, веселият робот, моделът на звездолет, надигащата се беда, млатенето на юмруци по вратата. Аз вече знам какво ще стане, искам да скоча през прозореца - там е окосената полянка, там са пашкулите кресла, там са хълмовете; скачам и се удрям и се порязвам от парчетата... Само че това е екран, зад него няма никакви хълмове, няма никаква полянка, няма никакви истински родители вместо майката уличница и бащата боклук и белите маски се приближават към мен все повече и повече...

- Пуснете ме!

Тясно ми е, тясно ми е, задушно ми е, задушно ми е тук!

Гласът ми спада, плача със сухи сълзи, въртя се в ковчега. Минали са три, четири или пет дни, как да се определи колко време е изминало в тъмен железен сандък?

Понякога си помислям за Деветстотин и шести - как е умирал? За какво е бълнувал? Какви са били последните му думи?

И отново този дом, отново този дом и аз не мога да избягам, и тази надменна гад на кръста няма да ми помогне, той отново е излъгал моята майка идиотка, а тя отново му е повярвала и отново ще ме вземат, и отново ще ме душат, и отново ще ме сложат в железния сандък...

Навярно за хиляден път разбирам как да се спася от този кошмар - когато отново дойдат за мен хората с маски, трябва да престана да се дърпам, да хапя, да спра да настоявам да ни пуснат. Успокоявам се, смирявам се, предавам се - и когато ме поднасят към черните дупки, към които ме тегли чудовищна, непреодолима сила, се откъсвам от мама, кръжа и се нося към празните очни ябълки, преминавам в тях и умирам, и възкръсвам от другата страна на маската, и гледам с очите на чужд човек изплашеното момченце и русокосата му майка със синя хламида.

Не, не чужд.

Аз съм този, който отнема разреваното сополиво хлапе от истеричната му майка. Сега аз съм човекът с маска и не ми влиза в работата кой е този дребосък. Аз съм човекът с маска и сега мога да се измъкна от този омагьосан дом.

- Мразя те, уличнице! - Зашлевявам по лицето жената в синьо.

Вземам от стената разпятието и го запращам на пода. Затискам устата на ревящото хлапе.

- Ще дойдеш с нас!

Излизам от проклетия им дом - на свобода.

Не знам още колко часове минават - един или сто - преди да ме извадят от гробницата. Дори не разбирам, че са ме извадили - очите ми са изсъхнали и не виждат светлината, умът ми е изсъхнал и не осъзнава спасението, душата ми е обезводнена и не може да се радва.

После в мен наливат вода и свежа кръв и усещанията ми започват да се връщат. Ето го и първото - Деветстотин и шести е умрял, а аз съм оцелял, издържал съм!

Издържал съм гробницата и вече не могат да ме сломят с нищо. Ще се науча отново да ходя, да се боксирам и да говоря. Ще стана най-добър във всичко. Ще се занимавам възможно най-старателно. Ще правя всичко, каквото поискат от мен. Никога вече няма да си спомня нито за робота, нито за цветчето, нито за стълбите, нито за светлокафявите очи, нито за меката усмивка, нито за повдигнатите в двете посоки вежди, нито за синята рокля. Ще мина през всички изпитания. Ще стана Безсмъртен и никога повече няма да видя интерната.

В лазарета никой не ме закача, всички ме зяпат с благоговение; понякога след отбой някой ме пита шепнешком какво й е толкова страшно на гробницата, но на мен ми става трудно да дишам дори когато просто чувам тази дума.

И как да им обясня кое там е толкова страшно? Там бях аз.

Така че мълча, не отговарям на никого.

Приличам на сянка, ръцете и краката ми не ме слушат; хранят ме с течности, освобождават ме от занятия. След два дни мога да ставам в леглото. Два дни около мен водят почетен хоровод всички момчета, дори по-шлемите, а добрият лекар се издокарва с най-хубавата си усмивка, когато ме преглежда - сякаш съм си изгубил не говора, а паметта, сякаш той не е гледал, пийвайки си кафенце, как ме душат.

А на третия ден изведнъж ставам никому ненужен.

Всички мои почитатели зяпльовци се омитат, побягват вкупом, възбудено шепнейки си, да посрещнат в първата стая някой нов, някой по-интересен от мен. Питам какво толкова е станало там - но гласът ми още не е укрепнал, никой не ме чува. Тогава се спускам от леглото на своите крака клечки, премествам единия, после другия - искам да видя какво е това чудо... Но него вече го вкарват в нашата стая.

Докторът, който бута носилката му, е груб с него. Разгонват с бутане и шамари тълпата, която се опитва да го обкръжи, да го погледа.

Ако аз съм сянка - той е сянка на сянката. Целият в мръсотия, покрит със струпеи, косите му са сплетени и полепнали. От тялото му е останало толкова малко, че не е ясно как там се побира животът. От пъргавото игриво дете са останали само двете му очи. Но тези две очи горят упорито. Той не може нито да говори, нито да се движи, сандъкът е изсмукал всичките му сили, но в очите му няма нито мъгла, нито премреженост. Той е в пълно съзнание.

Необходими са ми няколко дълги секунди, докато го разпозная, и няколко минути, докато повярвам в това, което виждам. Това е Деветстотин и шести. Жив.

В чувала не е бил той. Може би там изобщо не е имало никого. Би трябвало да се радвам, че го виждам.

Слагат го на съседното легло. Ето я възможността, която някога бях пропуснал и за която толкова бях съжалявал - да направя признанието си, да му подам ръка, да стана негов приятел. Какво по-е сте ствено от това сега, когато сме преминали през едно и също, когато сме разбрали всичко за своето минало и своят глупост, най-накрая да станем приятели и съюзници?

Той обръща към мен главата си - смешно голяма в сравнение с изнемощялото му телце -и...

Усмихва се. Венците му кървят, зъбите му са пожълтели.

Усмивката му е като леден душ за мен, като токов удар. Всичко, което е можело да се усмихва в мен, е излязло в железния сандък заедно с потта, сълзите, кръвта и изпражненията. Останал е сух концентрат; нищо излишно. Защо тогава Деветстотин и шести още умее да прави това?

Той беззвучно ми казва нещо.

- Какво?! - питам го аз, може би твърде гръмко - така, че всички да чуят.

Той не се предава. Отново отваря спечените си устни и настойчиво хрипти, сякаш иска да ми каже нещо крайно важно.

- Не те чувам!

Той се облизва - устните му остават сухи. И повтаря, повтаря в своя диапазон, който ухото ми отказва да възприеме, докато не успявам да разчета това, което казва, по устните му: „И глухите ще чуят“.

Същият този филм. Филмът, чието начало ние толкова пъти безмълвно бяхме гледали заедно с него. Въображаемото семейство с отсъстващото дете. Нашата мечта, обща за двама ни. Нашият общ заговор.

Сега разбирам защо не се радвам на Деветстотин и шести, защо ме е изплашила усмивката му. Почувствал съм в него това още при вкарването му в стаята.

Той иска да каже: „Да се измъкнем оттук и да ходим в кинозалата да гледаме „И глухите ще чуят“, но това е твърде дълго и твърде трудно. Затова той упорито повтаря заглавието, докато не осъзнавам какво има предвид.

Кимам му.

Деветстотин и шести си мечтае все за същото. Него са го завинтили в сандъка дълго преди мен и са го измъкнали оттам два дни след мен, а той продължава да си търси своето.

На мен моят срок ми беше достатъчен, за да се отрека и от истинските, и от въображаемите родители; Деветстотин и шести иска да се върне в къщата от кубове, без да знае, че аз съм я изпепелил и съм стъпкал цялата трева, която е растяла около нея.

Той се напряга, напъва се до посиняване и изхриптява в болничния въздух: „Тя е добър човек. Не е престъпник. Майка ми“. Цялата зала задавя шепота си, а Деветстотин и шести победоносно се озъбва и оронва глава върху възглавницата си.

Ние не можем да станем приятели. Никога повече няма да гледаме заедно „Глухите“.

Ненавиждам го.

- Ей! Ти какво, заспа ли?

Една тревичка ме гали по бузата.

-Аз? Не!

- Не лъжи, заспа! Бързо казвай какво сънува! - Анели бърка с тревичката в носа ми.

- Остави ме! Какво значение има?

- Ти се усмихваше. Искам да знам какво приятно ти се е присънило.

- Брат ми. - Сядам, потривам очите си. - Колко време спах?

- Около минута. Извинявай, толкова ми е скучно да се излежавам сама. Имаш брат? Как се казва?

- Базил - произнасям аз това име за пръв път от дълго време. - Базил.

- Далече ли е? Можем да повикаме и него, щом е такъв прекрасен?

- Няма да се получи.

- Защо?

- Искаш ли шампанско?

Протягам се за бутилката - и се усещам. Вече разбирам защо не съм признавал своята Тоскана, след като най-накрая съм попаднал в нея. Ние сега просто стоим на противоположната страна на този пейзаж. Ние сме излезли от измазания с теракота хамбар при лозята на един от хълмовете, които се виждат от моя прозорец, от моята картинка. Пожарната стълба ни е извела не в къщата от кубове, а право върху несбъднатите хълмове в далечината. Аз съм там сега, на един от тях.

От екрана прозорец в своя куб клетка аз, както се оказва, винаги съм гледал не в миналото си, а в бъдещето си, към мен и Анели, излегнати на върха на хълм под листата на гъвкаво безименно дърво.

Аз съм зад екрана.

Мога да помахам оттук на себе си - който неизменно седи в куба си два на два метра вечно в махмурлук, нагълтал се със сънотворни.

Ние вече сме там, където толкова мечтаех да избягам от интерната, когато бях малък. Където винаги сме мечтали да се озовем с Деветстотин и шести. Мечтата се е сбъднала, все пак най-накрая съм попаднал в желаното и не сбъднало се детство, в рая - и нищо не съм разбрал.

Аз съм на хълма, който се вижда от креслата пашкули. Значи къщата от кубове, полянката, колелото, верандата - всичко това е от обратната страна, някъде там долу, в долината пред мен. Вглеждам се внимателно...

Виждам го! Виждам го!

- Да вървим! - извиквам на Анели. - По-скоро!

Хващам шампанското с едната ръка, кикотещата се девойка - с другата, и стремглаво се понасяме надолу по склона.

Реката я прегазваме, събули обувките си. Водата е топла, около краката ни сноват някакви рибки. Анели иска да се изкъпе, но аз я уговарям да потърпи - останало е съвсем малко.

Тя съвсем не се смущава от шлотата си.

- Какво толкова видя там? - Анели засланя с длан очите си и се вглежда напред.

- Съвсем близо сме вече... Виждаш ли - къщата там? Право напред, едно правоъгълниче -виждаш ли? Хайде да се надбягваме дотам!

- Тогава нека този, който влезе пръв, си поиска едно желание! - поставя с хитра усмивка условието си Анели.

- Става!

И ние тичаме, както сме си мокри, бягаме към стоящата малко встрани от останалите вили постройка; тя е точно такава като в онзи филм - отворени прозорци, подаващи се навън прозрачни завеси...

Чуваш ли, Базил, аз все пак се върнах!

Върнах се, Базил! Ти вкъщи ли си? Ще те запозная с приятелката си, тя се казва Анели. Нали нямаш нищо против да поживеем малко тук? Взех си кратка отпуска... Как мислиш, дали това киностудио търси сътрудници? Бихме могли да работим като пазачи на плажа и да живеем направо в нашата къща...

Дори креслата са си на мястото. Празни, свободни - за мен и за нея. Последен напън... Още трийсет метра...

- Ежен! Спри!

Поглеждам към нея, без да забавям ход - и нещо се блъска в мен. Падам на земята, зашеметен, главата ме цепи, болка пронизва врата ми, ръката ми е навехната, коляното ми е изтръпнало. Нищо не мога да съобразя. Какво става? Сядам и тръсвам глава както след излизане от басейн.

- Та това е екран! - кикоти се тя. - Наистина ли не знаеше?

- Какво?

Пълзя напред, протягам ръка. Стена.

Стена, върху която се проектира цялата перспектива - остатъкът от долината, сградите с дворовете, платановите гори, мрежата от пътища, къщата от кубове и поляната с креслата. Великолепен екран: границата на реалността - краят на света - е почти незабележима.

Кулата „Ла Белеца“ навярно е най-шлямата от всички, които съм виждал някога, но и тя не би побрала цял един свят. Домът на приемните ми родители почти е влязъл в този музей, почти се е спасил - не са му достигнали само няколко десетки метра. Той е загинал, останали са само снимките.

Не вярвам на очите си. Докосвам екрана.

- Така не е честно! - Анели дотичва до мен. - Там не може да се влезе. Излиза, че никой не може да си поиска желание! Ти мамиш!

Не мога да почукам на вратата, не мога да узная дали там има някого. Няма кого да излъжа, че някога отдавна съм живял тук. Не мога да се натрапя като гост или да вляза вътре през прозореца. Никой не може да си поиска желание.

Сядам на тревата, облягам гръб на стената, зад която свършва светът. Изгледът оттук е почти същият, както от поляната. Ето, Базил, аз все пак дойдох. Гледам тези хълмове и за двама ни.

- Стига си се хилил! - сръгва ме тя с пръст в хълбока. - Няма нищо смешно.

Но аз не мога да се спра. Смехът изригва от мен като кашлица на болен от туберкулоза -неспирно, раздирайки гърлото ми и бронхите ми. Смея се истерично, свива ми се стомахът от този смях, скулите ми изтръпват, очите ми сълзят, искам да престана, но от слънчевия ми сплит отново и отново тръгват конвулсии и аз продължавам да се превивам от смях. Анели ме гледа и също започва да се кикоти.

- Какво... Какво... е с-смешното? - опитва се да каже тя.

- Тази къща... Н-не... Аз нали... казва-ах... Това е г-глупаво...

- А... Какво... Каква е тази... къща?

- Това... Това... Когато бях... малък... Мислех, че това... това е моята къща... Че там... че там живеят... родителите ми... Ха... Ха-ха-ха...

- Ха-ха-ха!

- Това е смешно... 3-защото... 3-защото нямам р-родители... Р-разбираш ли? Нямам. Аз съм от и-интернат!

- Така ли? Хааа! Аз с-също!

- Нямам с-си никого... Нямам. Р-разбираш ли? 3-затова е смешно!

- А б-брат ти?

- Той умря! Умря! Така че и него го няма... Ха-ха-ха...

- Ааа... Разбрах! А сега... А сега и къщата един вид я няма, а? Ха-ха-ха!

- Аха? Смешно е, н-нали?

Тя само кима рязко - толкова е уморително всичко това. После маха с ръка, опитва се да се успокои, бърше сълзите си.

- А мен Безсмъртните ме из-знасилиха! - споделя тя, усмихвайки се широко като Мики Маус. - П-петима! П-представяш ли си?

- Оха! Ето това... Ето това... Ха-ха-ха!

- Аз б-бях... б-бях... б-б... - Тя се търкаля по земята. - Ох, не мога. Бях б-бременна! Получих с-спонтанен аборт!

- С-стига, бе!

- Аха! Ха-ха... И м-моят... Съпруг... С-съпруг.. Просто ме ос-стави на тях... И из-збяга! 3-загряваш ли?

- Яко! - задъхвам се аз. - П-просто с-супер!

- И мен това кой знае... кой знае защо... Всичко това... Съвсем не... съвсем... Ами това въобще не... По дяволите, смешно е някак...

- А моят б... брат... Той заради... з-заради мен... Ум... ум... Аз го... Пред... пред...

-Браво! Браво! Ха-ха-ха! А моят... Волф... не се... обажда... сякаш... Разбираш ли? Ха-ха-ха! Каква съм глупачка! Сякаш съм му... Чуж-жда!

- А аз... Аз знаеш ли какво? Мислех си... Представих си... Че ние тук... двамата... Ти и аз... Можем да живеем тук... В този... В този парк... А... Не съм ли идиот? Ха-ха-ха!

- Идиот! Идиот! Ох! Ох, край, достатъчно! Край, не мога повече!

- Ах... Аххааххх...

- Добре. Добре, край... Ххха... Край! Сама не знам... Какво ми стана...

Кимам неопределено; от моите гърди все още излиза „хххи... ххххи...“, но вече по-слабо. Поемам си повече въздух и най-накрая се усмирявам.

Анели лежи на тревата, гледа в небето. По хлътналия й корем, по матовата й кожа пробягват последните конвулсии, последните вълни на стихващата буря. Лицето й е полуобьрнато към мен - в очите й има лукав блясък.

- Ей... Защо ме гледаш така? - тихо ме пита тя.

- Аз... Не гледам.

- Харесвам ли ти?

- Ами... Ами да. Да.

- Искаш ли ме? Кажи честно.

- Не бива. Не бива, Анели. Не така...

- Защо не бива?

- Не бива. Не е редно.

- Заради Волф, нали? Или както там се... Ти си негов приятел, нали?

- Не. Тоест да, но...

- Ела тук. Ела при мен. Свали от мен тези кошмарни панталони, които ми купи...

- Почакай. Наистина аз... Ти не разбиращ аз те...

- Той ме остави на тях. А когато го пуснаха, просто си отиде. Не му пукаше какво ще направят с мен! Ясно ли е?! Не му пукаше за мен и за нашето дете!

- Анели...

- Ела тук! Искаш ли ме, или не?! Нуждая се от това сега, разбираш ли?! Нуждая се!

- Моля те...

Тя смъква от мен ризата, разкопчава панталоните ми.

- Искам да влезеш в мен.

- Аз те наблъсках с хапчета за щастие!

- Не ми пука!

- Изпаднала си в истерия!

- Сваляй проклетите си панталони, чуваш ли?! По-живо!

- Ти ми харесваш! Много ми харесваш! Честна дума! Ти си под влиянието на хапчета, Анели! Не искам с теб така...

- Млъкни! - шепне ми тя. - Ела тук...

Свива колене към брадичката си, сваля пликчетата си, остава гола върху зелената трева. Повдига таза си, протяга се към мен... Замайва ми се главата; слънцето е в зенита си. Тя сграбчва бельото ми и го смъква. Сега и двамата сме голи, бели. Сграбчва ме за задника, насочва ме...

- Виждаш ли... А ти казваш - не искаш.. Ето...

-Защо... Защо... Не бива...

На един от хълмовете се появяват човешки фигурки - екскурзия. Навярно вече са отворили парка. Те ни забелязват, сочат към нас, махат ни с ръце.

- Там... ни гледат... - казвам на Анели.

А ръката ми сама я търси; пъхам два пръста в устата, облизвам ги, за да... И изведнъж магията изчезва.

- Имаш кръв, Анели. Там имаш кръв.

- Какво?

- Трябва да отидеш на лекар. Ставай. Трябва да отидем на лекар! Какво са направили с теб? Какво са направили с теб тези изроди?!

- Почакай... Поне ме прегърни. Моля те. Просто ме прегърни... И ще отидем... Ще отидем, където кажеш...

Към нас вече върви с широки крачки възмутен човек, твърдо решен да прекрати безобразието. Да върви по дяволите! Прекалено много дължа на тази девойка.

И аз се отпускам на земята до Анели и предпазливо, сякаш е направена от хартия, я прегръщам. А тя се притиска към мен с цялото си тяло - тресе я, сякаш умира, сякаш това е агония. Държа я, притискам я с ръце към себе си - гърди към гърди, корем към корем, бедра към бедра.

Тя най-накрая се разплаква.

С викове от нея излиза бесът на щастието, със сълзи излиза чистото, непожелано семе. Не остава нищо.

- Благодаря - едва чуто ми шепне тя. - Благодаря ти.

- Това е възмутително - развикват се над ушите ни. - Това е частно имение! Незабавно напуснете територията на парка.

Ние двамата, сащисани, някак се стягаме, хващаме се за ръце и тръгваме нагоре по хълма към изхода. Възбудените екскурзианти ни показват вдигнат палец, съпровождат ни с шеги.

Преди да напуснем рая, му хвърлям последен поглед.

Виждам къщата от кубове, спомням си проснатата на тревата девойка, нейните очи и зърна, коленете... Тя е прогонила от Тоскана призраците на моите въображаеми родители и моя побратим.

От тук насетне ще властва единствено тя. Анели.