Бъдеще

Глава XXII БОГОВЕ

Опаковката е празна.

Отварям вратата, за да отида до трейдомата, и пред мен се изсипва куриер с покана. Истински, жив куриер с ръце и крака.

Поканата е разпечатана на превъзходна дебела пластмаса: върху черен фон златни букви със завъртулки. Поименна - за да не се съмнявам; защото аз, разбира се, се съмнявам. След няколко часа по комуникатора идва и електронно известие, потвърждаващо, че това не е номер.

Министър Беринг... Членовете на Съвета... Имат честта... Вас, мношуважаемия... Почетен гост... Конгрес на Партията на безсмъртието... Кулата „Пантеон“... Някаква дата... Точно в... Не е необходимо...

Ето я и нея, изненадата, която ми обеща Шрайер.

Наслушах се на твоите подвизи, каза ми той.

Подвизи? Не съм извършил нито един.

Нищо такова, което не са правили и останалите. Ние всички висяхме на това гробище почти две седмици. Товарихме хората като торби, а после товарихме вода, да не би, не дай боже, някой да умре не по план. Всички заедно. Но останалите се задоволиха с похвала от Беринг по новините („Разрешавайки Барселонския проблем, Фалангата доказа своята незаменимост!“) и голяма премия - а на мен ми дадоха месец за възстановяване и ми обещаха изненада.

Не спорих. Използвах месеца, както трябва - всеки ден ходех в Градините на Ешер и гледах как хората си подхвърлят дискове. Чаках някой да ме покани да се присъединя, но никой не ме покани.

Освен това ядях. И спях.

Не ми се искаше особено да ям, спя и да хвърлям диск, но нали трябва с нещо да се занимавам. Да, и направих две открития. Първо: когато дните си приличат един с друг, часовете минават по-бързо. И второ: ако пиеш едновременно хапче за щастие и успокоително, скоростта на протичане на времето се увеличава четирикратно.

И разбира се, гледах новините. Настроих ги така, че да получавам всички съобщения с ключови думи „Рокамора“ и „Партията на живота“. Все чакам тази гадина да я намерят или убият, но той сякаш е пропаднал вдън земя. И той, и Анели. Хванат е тайно и лежи в карцера? Не е идентифициран и като обикновен нелегален емигрант е изпратен в Африка, за да крета през останалите му десет години в хуманитарна палатка? Случайно е умрял и е бил изключен от статистиката?

Мендес го намериха - това да, това беше топновината за цяла седмица по всички канали. Мендес е жив, Мендес дойде в съзнание, Мендес помоли за вода, Мендес хапна каша, Мендес се изака, Мендес помаха с ръка, Мендес отлетя у дома.

Но нали не аз намерих Мендес, а някого другиш.

Така че на мен ми е неизвестно изпод чии тела са го извадили; не ми е известно дали заедно с него е бил най-търсеният терорист на планетата; не ми е известно лежала ли е там девойка, обръсната до кожа - а в новините няма нищо за това; сто пъти се обаждах на Шрайер, той ми нареди да се успокоя, даде ми месец за възстановяване и ми обеща изненада за моите подвизи.

Моите подвизи. Интересно какво има предвид той? Аз обещах да отведа нашите при Рокамора - и не ги отведох.

Затова пък пристигнах в Барселона с девойка, която трябваше да съм ликвидирал. Затова пък тази девойка направи запитване за местонахождението на майка ми, използвайки собственото си име. Затова пък не отговарях на повикванията на своя партиен куратор.

Казват ни, че не ни следят. Зарежете тази работа: не можеш да направиш така, че петдесет хиляди души денонощно да следят други петдесет хиляди - а от чий джоб ще се плаща това?

Но ако изведнъж някой се заинтересува особено много от един от тези петдесет хиляди...

Аз отворих на Безсмъртните портата на Барселона. Аз се сражавах със сънените трупове, без да изклинчвам нито за секунда.

Не мислех, че това може да изкупи всичко, което съм забърквал - просто правех каквото трябваше. То няма и да го изкупи; затова, когато Шрайер ми обеща изненада, реших, че говори за показна екзекуция.

Но нямах сили да бягам. Нямах - и туй то. Нямах сили и нямах убежище, където да се скрия. Нямах място, което бих могъл да нарека свое. Нямах хора, които да ме чакат. На тях им бях инжектирал акселератора и ги бях изпратил в Африка.

Нямах сили да съобразявам, нямах доверие на тази девойка, която ме измами, нямах желание да търся майка си чрез скапващите се автомати; изобщо нищо не ми се правеше.

Затова цял месец прибавях антидепресанти към успокоителните, спях и гледах как си подхвърлят диск.

Това е като подписка за ненапускане на местожителството. Като менгеметата, в които затискат гъските, за да не се дърпат, докато ги тъпчат насила с храна и докарват черния им дроб до цироза. После дроба им го мажат на препечени филийки и наричат този деликатес фоагра.

Ето някаква такава изненада очаквам. Като това фоа-гра.

Месецът мина бързо. Не безрезултатно - ръката ми зарасна, пръстите ми се свиват, наддал съм шест кила. Можем да смятаме, че съм се възстановил. Задачата е изпълнена.

И ето я и изненадата. Почетен гост на конгреса. Или жертвено агне, на което жреците днес тържествено ще прережат гърлото.

Разбира се, аз приемам поканата и в уречения час се оказвам в подножието на кулата „Пантеон“. Щабквартирата на Партията на безсмъртието. Една от най-шлемите сгради на континента.

Важен ден, мисля си. Днес ще минем без хапчета.

„Пантеон“ е колона от мраморнобял композит с един километър диаметър, издигаща се високо над останалите небостъргачи; гостите на конгреса ги посрещат на парадния вход -почти при самата повърхност, на нищожното десето равнище; изкачването към върха на света не бива да започва от средата на пътя.

Огромен вход - един турболет би могъл да влети вътре, а стълбите са с такава ширина, че петдесет души могат да се изкачат в редица, без да докосват лактите си. Дори каменните стъпала са по-високи и широки, отколкото е нужно на обикновените простосмъртни; това е и идеята. Върху стълбите са постлани килими и на всяко второ стъпало стои Безсмъртен с черен хитон и маска.

Светлината е нежна и се лее от недрата на самия псевдомрамор, с който е застлано всичко тук.

Странна миризма - древни храмови блашвония, забравени, но открити отново и синтезирани специално за „Пантеон“. „Това е миро“ - обяснява ми на първата спирка къдравият идол, който приема моето мрачно цивилно облекло и ми връчва бял хитон.

После - още двеста стъпала нагоре с музикален съпровод, с почтителното шумолене на останалите гости, преодоляващи това безкрайно неудобно стълбище заедно с мен.

Тук има и юноши, и девойки - млади, превъзходно сложени, прекрасни. Всички са в хитони - такива са правилата. Това не е каприз и не е карнавал, а скромен дан към историята.

Партията на безсмъртието ни връща в най-щастливата от епохите, преживени от човечеството, откакто се е изправило на два крака до наши дни, казва Шрайер.

Партията на безсмъртието провъзгласява новата античност.

Възражда се великата древност. Ера наистина безсмъртна, оказала се по-млада от по-късните железни векове, които отдавна са ръждясали и са се разпаднали на прах. Заразила с вируса на своята нетленна красота всички следващи цивилизации и проявяваща се във всички тях стотици поколения по-късно. Гените на днешна Европа са пропити с този вирус и именно той я е направил вечно млада. Ние всички носим него в себе си, ние сме естествен резервоар. Това също е от Шрайер. Умее ги тези неща.

Асансьорите ни чакат чак на втората спирка от входа - триста неловки стъпала, които са доста големи за хората. Тук е също и почетният караул на Безсмъртните - възможно е сред тях да са онези, които две седмици рамо до рамо с мен разчистваха Барселона, но как да ги разпозная по Аполоновите лица?

Аз самият не нося маска. Без нея ми е някак неловко, неудобно - как ще гледам в бонзите на Партията, нейните дарители, функционери, нейните влиятелни приятели, членовете на Съвета. Ние ги виждаме само по новините - и далеч не всички; а нали, ако има истински Безсмъртни, в чиито ръце днес е Европа, това са те.

Юноши. Вечни юноши.

Златният асансьор се вдига бавно, зад стъклените врати се сменят равнищата: строги холове за строева подготовка, лабиринти за игри, амфитеатри на брега на Егейско море. Храмове на Аполон на скалите и храмове на Афродита в зелените гори - като дан на естетиката, разбира се, загцото Безсмъртните не се нуждаят от богове. Тайните къпални, Партенон, уголемени трикратно, върнатия от небитието Колос и безброй зали - за събрания, за слушане на симфонична музика, за гледане на видео; маслинови горички под ласкавото слънце; басейни с живи делфини; гимнастически зали; музеи; а някъде зад всичко това на всеки от двете хиляди нива - кабинети, приемни, конферентни зали; и кой знае какво още там. Някъде на самия връх е разположен Великият Наос, зала с циклопски размери, където се провеждат самите конгреси.

Шрайер ми е определил среща в банкетните зали на равнището под Наос. На влизане Безсмъртните сверяват поканите на гостите с база данни.

Ето това е.

Чакам да ми извият ръцете и да ме отведат в стая за изтезания някъде под басейна с делфините или да ме обесят на маслиново дърво, но ми кимат и ме пускат вътре.

Налага се да се събуя. Под краката ми има меки килими с живи рисунки, на стените -изображения на разсъблечени атлети. Зад прозорците - скалисти брегове, покрити подобно на птичи гнезда със закръглени бели паянтови къщи, и прашна лятна зеленина, и сънно море, оцветено в лазур. Окичени с лимони клони галят прозорците.

Намирам Шрайер в дъното на помещението зад маса с ястия.

Сенаторът е заобиколен с добре поддържащи се млади хора в ярки хитони със заплетени рисунки; под ръка го е хванала Елен, косите й са събрани на тила, облечена е с обикновена бяла рокля до глезените, но платът е закрепен небрежно и в прореза наднича от сенките преднамерено уязвимият й хълбок, а по-надолу е бедрото - полирана мед.

Елен скучае, Ерих е увлечен. Но той ме забелязва веднага, а тя ме игнорира. Когато се приближавам до тях, тя се отдръпва встрани, но на него не му пука.

- Наистина, Ерих, защо през цялото време мъкнеш със себе си тази кранта? - някакъв къдрав Пан тупа по рамото Шрайер, без дори да дочака Елен да се окаже извън обхват.

- Тя е моята съпруга, Филип - разперва ръце Шрайер.

- Съпруга! Ти сигурно си последният човек в партията, който все още спи винаги с една и съща мадама! - поклаща глава закачливият Филип.

- Аз съм стар и сантиментален - шегува се Шрайер. - Ян! Ето те най-накрая и теб. Господа, това е Ян, мой млад и даващ големи надежди приятел.

- О! Наслушали сме се - усмихва ми се породист красавец с буйна грива. - Най-накрая свежи лица! Не можете да си представите колко изтощително е това - в продължение на двеста години да гледаш на конгресите едни и същи физиономии! Аз сигурно мога да назова всички членове на партията по имена, нещо повече - да кажа кой с кого е спал и в кой век!

- Знаех си, че жадуваш нова кръв! - смее се Шрайер. - Кръволок! Това е Максимилиан, той е в борда на директорите на „Клауд Кънстракшьн“, те са застроили половината континент и напират да застроят и втората половина...

- Ако престанете да ни слагате прът в колелата! - кикоти се Максимилиан.

- Разбира се, аз съм в течение - кимам.

- А това е Рик - продължава Шрайер, посочвайки благороден герой, току-що захвърлил доспехите на хоплит и не успял да се обръсне. - Запознайте се, Рик. Рик отговаря за връзките с правителството в „ТермоАтомик“...

- Тоест в „ТермоАтомик“ ли е, или при нас? - усмихвам се аз на Рик.

- Ха, ти си веселяк! - намига ми Рик.

Елен гледа в прозореца; в екрана.

- Ще отида да поздравя съпругата ви - съобщавам аз на Шрайер.

- Оставете! - маха с ръка Рик. - Каква полза?

- Ерих, уверявам те, хората вече си шепнат зад гърба ти... - подкрепя го Максимилиан. -Женен... Може би ще се сдобиеш и с деца?

- Слушай, старче, но ти нали имаш котка вкъщи? - смее се Шрайер.

- На мен, между другото, ми се наложи да я стерилизирам - беше такава воня, вопли и козина, видях се в чудо! Затова пък сега при нас е пълна хармония.

- Мисля и аз да направя същото - усмихва се ослепително Шрайер. - Но да я изхвърлям? Това е жестоко!

- Позволете - покланям им се, - аз все пак ще я поздравя. На мен не ми е съпруга.

Взимам от масата две чаши с вино и се приближавам към Елен.

- Започвам да ви разбирам.

- Не мисля. - Тя не се обръща.

Опитвам се да съобразя какво друго да кажа; Елен не си и помисля да ми помогне. В залата има превъзходна акустика - тя чува всичко, за което си говори сега Шрайер с приятелите си. И ми се струва, че не й се налага за първи път да подслушва подобни неща.

- Казват, че сенатор Шрайер е последният женен човек в Партията - провлачвам аз. -Навярно това все пак струва нещо.

- Имате предвид какво струва това на мен?

Шрайер ми маха с ръка - стига там, ела при нас, тук е весело!

- Извинявайте, че не ви отговарях - казвам. - Имах труден период.

- Представям си. А аз пък не зная как да се боря със скуката. Също проблем.

- Сменете обстановката - предлагам. - Отидете някъде, разсейте се. В Русия.

- Какви ги говорите? - произнася тя равнодушно, така и без да се обръща към мен. -Каишката ми не ме пуска на повече от три метра.

Какво още мога да кажа? Покланям се на възхитителния й тил и се връщам при Шрайер и приятелите му с двете пълни чаши.

- Виждам, че днес тя не е благосклонна и към теб - добродушно ми се надсмива Шрайер. - Хормонална буря! Всички в укритията! Виждаш ли какво става с хората, които отказват да вземат хапчета за безгрижие? Рано или късно им се налага да минат на успокоителни.

- Вие умеете да убеждавате - усмихвам му се аз.

- Ян! Какво е това „вие“? Нали се разбрахме... - Той ме поглежда с упрек. - Нека да се разходим. Извинете ни, момчета... - И изоставили Елен, ние плаваме по безкрайната анфилада на стаите, сякаш разположени по едната стена на някакъв несъществуващ дворец в несъществуваща Древна Гърция. - „Клауд“ настояват да се смекчат мерките по ограничаване на раждаемостта, представяш ли си? Разправят, че за настоящата популация жилищният въпрос е решен, няма накъде да се развиват! И все хленчат, хленчат...

- Но нали последният проблем е в жилищата - отбелязвам аз. - А водата? А енергията? А храната?

- Следващия път ще бъдеш мой адвокат - Шрайер ми показва вдигнат палец. - Но тези негодници ги интересуват само неполучените милиарди. Казвам му: ние с такова усилие прибрахме джина в бутилката, не си и помисляйте да повдигате този въпрос! Искате ли да препоръчам компанията ви на нашите индийски колеги? Отличен, перспективен пазар! Жалко, че те нямаше да видиш как ме зяпна той. И-индия? Нима там не са радиоактивни джунгли? Именно, отговарям му аз. Джунглите и пустинята са там, където са били Индия и Пакистан. Само защото някой е позволил на хората да се размножават неконтролиреумо! Резултатът? Пренаселване, война със съседите за територии с благословията на религията, което, между другото, е много характерно, а после, разбира се, ядрен конфликт и сто милиарда жертви. Сега тези джунгли ги усвоява Китай, защото в мъдрия Китай цялото население поголовно е било подложено на кастрация преди двеста години и тези двеста години при тях са епоха на стабилност. А последните живи индийци са при нас, в Барселона...

- Бяха.

- Какво? Е, да. А знаеш ли какво ми казва той? Казва ми: затова пък Индия има накъде да се развива. - Сенаторът се смее. - Е, не е ли циничен мерзавец?

- Той е делови човек.

- Деловите хора са напълно бездушни - съкрушено клати глава Шрайер. - Светът не се управлява от парите. Светът се управлява от емоциите. Затова - намигва ми той - бъдещето не е на тези динозаври, бъдещето е на фармацевтиката. От петимата нови членове, които приемаме тази година в Партията, трима са акционери на едри фармацевтични компании. Ще получаваме антидепресанти с отстъпка. И между другото, хапчета за безгрижие! - той ме тупа по рамото. - Чуй ме - продължава със същия тон, - ти нали се избави от онази девойка, а?

- Избавих се - отговарям аз.

Изстивам, осъзнавайки - той знае, че останките й не са били в раздробителя, и със сигурност са му показали записите от гаровите камери, а може би и от шпионски устройства в дома ми.

- Избавих се, но по-късно. Там имаше някакви хора и ми се наложи да я отведа в Барселона, защото...

Уж не възнамерявах да лъжа и да се оправдавам, а започвам именно да се оправдавам и лъжа. Всичко веднага ми се подрежда в главата - убил съм я, но не в Европа, решил съм да я отведа в Барселона, защото такова е било последното й желание, не, глупости, защото там е било по-лесно да унищожа тялото, така че да не остане нищо...

- Няма нужда от подробности - въздъхва той. - Напълно ми е достатъчна твоята дума, Ян. Вярвам ти.

Ние мълчим и просто мигрираме от стая в стая - покрай прекрасни юноши и девойки, смеещи се и щастливи, пируващи и любезничегци помежду си.

- Рокамора - разказва Шрайер сякаш на себе си. - Нали за него работят изключително талантливи хакери. Изтрили са всичките му данни от базата... Сега никой не може да го разпознае. А тази комедия с проектора на Мендес, с турболетите... - Сенаторът клати глава. - Затова пък той не е скучен противник. Мендес, между другото, възнамерява да държи реч в Обществото на народите. Ще обвини Партията в безчовечност и ще настоява за отмяна на Закона за Избора. Не е ли железен?

- Ще има ли гласуване? Това застрашава ли ни с нещо?

- Мендес? Нас?

Той се изкикотва - отлична шега. Явно няма смисъл да отговаря на този въпрос.

- Чу какво каза Максимилиан, нали? За последен път са се появявали нови лица в Партията преди няколко десетки години, Ян. И повярвай ми, за мен да те представя пред тези хора е важно решение. Очаквате блестящо бъдеще.

Неловко ми е от всичко това - от моето несъответствие с тези хора, това място, тази роля.

- И на какво дължа вниманието? - питам.

Сенаторът ме поглежда странно - както тогава, при първата ни среща, когато от него за пръв път падна маската му. Не отговаря на въпроса ми, той дори не го е чул и е размишлявал съвсем не за това, което е произнесъл на глас.

- Знаеш ли, Ян... - Той слага ръка на рамото ми. - Това, което ще ти кажа сега, е глупаво, сантиментално и... И ако някой от Съвета го чуе, може да стане скандал. Но...

Спираме се. Стаята е празна. Смехът едва се чува някъде в далечината. Въображаемият бриз помръдва рисуваните клони зад фалшивите прозорци. Шрайер присвива очи, дълго време не се решава да заговори.

- Ти знаеш защо нямаме деца. На вас, Безсмъртните, ви е забранено да имате отношения с жени... В Партията няма такива ограничения, но децата не са ни позволени. Не е разрешено да ги имаме и дори само да ги пожелаваме... Но...

Той се запъва като малко дете.

И изведнъж цялата мношкилометрова кула отгоре се изпълва със звуков потоп - зазвучават утробно мощни тръби, които го прекъсват.

- Ти... Ти си този син, който не съм имал, Ян - сконфузено мънка Ерих Шрайер. - Който не мога да имам. Прости ми. Да вървим, чакат ме.

Не, почакай... Постой... Какво? Какво имаше предвид той?!

Но сенаторът не казва нито дума повече по тази тема; той се носи като вихър напред из проходи и помещения, в които, ако бях сам, непременно щях да се изгубя. Не мога да разбера нищо; бързам след него, искам да го задържа, да го накарам да каже всичко докрай!

Изведнъж всичко, което ми се е случило от първата ни среща насам, престава да ми се струва съвпадение; неговото внимание, неговата опека, неговото търпение, доверието, което бях излъгал - и неговата готовност да бъде лъган още...

Може би това не е кредит, който той се опитва да ми пробута, а... връщане на отдавнашен дълг? Сякаш той много отдавна ме е изгубил, а сега ме е намерил и не иска повече да ме изпуска. Сякаш...

Шрайер ме въвежда в Наос през малък страничен вход, докато в същото време останалите още се тълпят при вратата. Досега не съм идвал тук. Безсмъртните обикновено ги допускат на това място само като охрана.

Великият Наос е квадрат, вписан в окръжността на кулата, и дължината му е стотици метри. Колоните се издигат до самия небосвод и го подпират. Подът е облицован с мрамор -истински, очукан и издраскан, стар. Ние стъпваме с боси крака по същите такива плочки, каквито преди три хиляди години са охлаждали стъпалата на древните елини. Когато са правели храм от такъв камък, те са вярвали, че той ще стане убежище на Атина, Аполон или Зевс. И изведнъж - ние. Странно усещане.

Може ли това място да стане мое?

Търся погледа на Шрайер. Той ми се усмихва - не особено весело, стеснително.

Отново тръбят гръмогласно - не са ли това същите онези тръби, които би трябвало да възвестят Апокалипсиса, но са били пропити от изоставените ангели и придобити от хората на безценица на някой битак? Няма да има край на света. Ние ще пребъдем на тази земя неизменно от днес до веки веков.

Залата се изпълва с млади хора в хитони. Те тук са десетки хиляди, може би всичките сто хиляди - цветът на Партията. Шестима се изкачват на дългата трибуна, разположена в дълбината на залата.

Шрайер ме поглажда по ръката и ме оставя в най-близката редица. Неговото място е там, в Съвета. Той е седмият от тях.

Сред тях няма Върховен - Съветът взима всичките си решения съвместно. И гласът на Ерих Шрайер, сенатора, тежи не по-малко от останалите. Беринг скромно застава накрая, средата предоставят на гордата и пряма Стема Дамато, министър на социалната политика. До нея е Нуньо Перейра, ръководителят на Министерството на културата. Франсоаза Понсар - образование и наука. Гвидо вай дер Бил - здравеопазване. Илиана Меир замества говорителя на парламента.

Не е важно каква длъжност има всеки от тях в момента. Всичко може да се промени. Всички те са равни помежду си - но конгресът на партията се открива от сенатор Ерих Шрайер.

- Братя! - той пристъпва напред и шепотът, с който е била изпълнена залата, изтича в мрамора. - На нас се е паднала честта да се родим във велика епоха. Да станем първи от хората, които са осъществили всички завети и мечти на безчислените ни предци. Всички те са искали да преодолеят смъртта, тлението, забравата. От стотици милиарди умрели ние помним имената само на няколко хиляди. От другите не е останало нищо. Те не са и живели, а са се мярнали и са загинали.

Вдигам поглед... Във Великия Наос сякаш няма таван. Над главата ми, над главите на всички нас има бездна. Черен космос, безброй звезди. Раждащи се свръхнови и загиващи звезди джуджета. Завъртени в спирали далечни галактики. Флуоресциращи мъглявини. Закача залата с невероятно огромния си крайчец Слънцето - алхимичен тиган, препълнен с кипящо злато, и аз виждам как се пукат мехурите на протуберансите... Какво е това? Камери, разположени на Меркурий и Юпитер? Анимация? Изглед от вакантния офис на Господ Бог?

Космосът изпълва и пространството между колоните - той е навсякъде наоколо, сякаш Великият Наос е разположен върху някоя комета; тук няма нито гравитация, нито въздух, но аз не искам нито едното, нито другото.

- Разправят, че ако мравките умееха да предават натрупаните познания за света на следващото поколение - продължава Шрайер, - планетата щеше да принадлежи на тях и за човека нямаше да се намери място. Но и човечеството някога е било подобно на мравките. Всичко, което са творили, мислели, чувствали стотици милиарди - всичко е изчезнало безследно, всичко е било напразно. Ние сме минавали през едни и същи уроци отново и отново, строили сме Вавилонската кула от сух пясък. Само вечната младост е направила от нас, мравките, хора. Учените и композиторите от миналото са грохвали и оглушавали, едва успели да разберат природата и тайните на хармонията. Мислителите се вдетинявали, художниците ослепявали, преди да успеят да създадат най-великите си творби. Така наречените обикновени кора, притиснати от старостта и смъртта в робията на правенето на деца, размножаването, не са имали достатъчно време, за да се замислят за живота си, да намерят истинския си талант и да го разгърнат. Страхът от смъртта ни е правел товарни добичета. Старостта ни е лишавала от ум и сила веднага след като наберем опит. Не сме можели да мислим за нищо друго, освен за това колко бързо отлита животът, и недоразвити, сме теглили ярема, към който е била привързана гробищната ни плоча. Така е било до неотдавна. И мнозина от нас още помнят това време. На мнозина им се е наложило да погребват своите майки и бащи, на които не им стигнало съвсем мъничко да доживеят до освобождението.

Великият Наос слуша онемял. Над нас беззвучно се въртят галактики. Слънцето бог излиза иззад колоните и лицето на Ерих Шрайер се озарява в алено.

- Освобождение! Безсмъртието ни даде свобода. След милион години робство. Петдесет хиляди поколения роби е трябвало да се родят и да умрат! Ние сме първите, които живеят в ерата на истинска свобода. Никой вече не бива да се страхува, че няма да доведе докрай делото на живота си. Ние можем да съзидаваме! Можем да творим неща, каквито не се били сътворявани досега! Можем да изпитаме всички чувства, достъпни на човека, и да изобретим нови! Можем да променим облика на Земята и да заселим Космоса. Ако Бетовен можеше да доживее появата на синтетичните оркестри! Ако Коперник можеше да доживее до междузвездните полети... Ние можем. Ние ще направим открития, които след хиляда години ще променят Вселената, и ние самите след хиляда години ще видим каква ще стане тя благодарение на тези открития!

Залата не може вече да се сдържа. Аплодисментите прекъсват Шрайер за дълги секунди. Той спира гърменето им с махване на ръката като средновековен светец, творящ чудеса.

- Това е най-великото завоевание! Завоевание, казвам, а завоеванията не се извършват без жертви. Родените като роби тъгуват по оковите и полудяват от тази тъга. Войните на обречените, Революцията на справедливостта - на Европа й се наложи да пролее немалко кръв, докато не стана такава, каквато е днес. Континент на равенството. Континент на безсмъртието. Континент на свободата.

Залата отново ръкопляска. И моите ръце, вкочанени, отлети от твърд композит, се разтварят встрани и се удрят една в друга.

- Но борбата продължава. Вие знаете всичко за предателството на Барселона, за тази драма, която потресе цяла Европа. За тази решителност, която прояви Пол Беринг. Но цялата му решителност не би струвала нищо без героизма на десетките хиляди Безсмъртни, бойния авангард на нашата Партия. Без тяхното мъжество и ^манност! Не на нас - на тях им се удаде - безкръвно! - да пресекат бунта, да спрат хаоса, който беше готов да изяде Европа; да запазят стабилността и мира, да съхранят нашите завоевания!

Шрайер облизва устни.

- Петдесет хиляди герои с маските на вечно младо и прекрасно божество. Уви, тази зала не може да ги побере всичките. Това са смели и скромни хора, те не търсят слава, не обичат да свалят маските си. Но един от тях трябва да познавате по лице. Операцията би струвала на нашата вярна Фаланга хиляди животи, ако не беше той. Задачата така или иначе щеше да бъде изпълнена, но на каква цена! Този човек прояви хитроумие и храброст, достойни за самия Одисей. Сам отвори портата на Барселона от вътрешната страна. Позволи ни да влезем в града безпрепятствено и по тази начин спаси и главите на клетите бунтовници, и нашите бойци. Моля да се качи на трибуната Ян Нахгигал.

С усилие задвижвам схванатите си стави и пристъпвайки криво-ляво, се промъквам през овациите, тътря се по стъпалата към трибуната, излизам под изпепеляващия стълб светлина, падаща от прожекторите... Посреща ме самият Беринг. Стиска ми ръката - силно, решително. Казва - на мен и не само на мен:

- Ян Нахгигал беше ранен, но настоя да му позволят да участва в операцията наравно с останалите. Той има званието звеневи, но се сражаваше като редови Безсмъртен, забравил за званията и привилегиите. Такива хора трябва да дават пример на останалите. Днес назначавам Ян Нахгигал за хилядник на Фалангата.

Какво чувствам?

- Благодаря!

- Благодаря на вас! - Шрайер ме прегръща; докосва с благоуханната си гладка буза моята буза; останалите членове на Съвета кимат, усмихват се.

Слизам, връщам се на мястото си. От всички страни към мен се протягат, поздравяват, стремят се да се хванат за заздравялата ми длан. Аз съм герой. Аз съм звезда. Аз съм хилядник. Аз аплодирам сам себе си. Какво чувствам?

- Но да се влезе в Барселона, не беше достатъчно - укротява обожателите ми Шрайер. -Бунтовниците бяха хванали и държаха Теодор Мендес, президента на Панамериканската федерация. Какво би станало, ако президентът Мендес беше загинал? Изчезнал безследно? Депортиран по погрешка заедно с нелегалните в Африка? Получил инжекция с акселератор? Господин Мендес не ни обича особено... Но това все пак не е повод... Навярно... - лукаво се усмихва сенаторът и залата сдържано се смее. - Ако има човек, чийто подвиг може да се сравни с извършеното от Ян Нахгигал, това е този, който намери сред петдесетте милиона нелегални взетия за заложник президент, влезе в бой с бандитите и го освободи. По този начин той изпълни по великолепен начин дълга си към Европа и да се надяваме, е превърнал господин Мендес от наш отдавнашен неприятел във възможен съюзник. Безпогрешен нюх, беззаветна преданост и безгранична храброст - това са трите главни качества на Безсмъртния. Този човек ги прояви и трите.

Намерил е Мендес, чувам. Ето кой ще ми разкаже как е станало всичко!

- Братя, сестри... Каня на трибуната Артуро де Филипис. Човека, който спаси президента на Панамерика и мира между нашите държави!

Шрайер ръкопляска с такъв ентусиазъм, че изглежда сякаш ще си откъсне ръцете.

Някой крачи по прохода, някой се качва на трибуната - на мен ми е все едно. Стискам нечия влажна длан - но какво правите, няма нужда! - вдигам поглед.

Големи зелени очи, леко сплескан нос, широка уста и твърди черни коси. В неговата външност няма нищо отвратително - и все пак сред прекрасните млади вождове на Партията той изглежда като изрод, чудовище. Те са съвършени, без дефекти, а на него - много добре виждам - му липсва едното ухо.

Петстотин и трети показва кривата си усмивка - получава се отвратително. Светлината на прожекторите не го заслепява. Не поглежда към мен, но аз съм сигурен, че той вече ме е разгледал добре, докато мижах на трибуната.

Какво е това? Какво означава всичко това?!

Шрайер разтърсва ръката му, прегръща го, благодари му. Петстотин и трети изглежда толкова естествено, колкото вампир посред бял ден. След Шрайер идва ред и на Беринг да го прегръща.

- Артуро! Някой би могъл да каже, че просто ви е провървяло. Че всеки би могъл да намери Мендес. Но ако не бяхте проявили упорство, самоотверженост, принципност -всичко би могло да се развие по друг начин. Това не е случайност, Артуро. И този подвиг увенчава всичките ви останали усилия. Позволете ми да ви поздравя с присвояването на званието хилядник на Фалангата.

В устата ми пресъхва.

Без да чувам аплодисментите, без да гледам как те ще се целуват с този вампир, аз скачам от мястото си и излизам. Старая се да крача маршово, за да не изглежда като бягство.

Едва завил встрани от десетметровото крило на входната врата, изкрегцявам и дишам, дишам, дишам.

Защо той постъпва така с мен? Защо е тази мръсна игра?! За какво е мнимото осиновяване?! Това превземане?! Драматичното придихание в накъсания шепот?

Да ме превъзнася пред хората - за да повярвам на признанията му - и веднага да постави редом с мен Петстотин и трети?

Петстотин и трети?!

Иска ми се да му се изплюя в лицето, да се изплюя в собственото си лице. Шрайер сякаш ме е изнасилил със сонда с камера и датчици; плаче ми се и ми се повръща.

В просторното фоайе е пусто и студено.

Стои, облегнат на стената, огромният Аполон Белведерски - същият този, на когото сме откраднали самоличността, тиражирали сме я и зад когото сега се прикриваме по време на нашите погроми. Това не е умаленият модел, който са изсекли гърците. Нашият е в естествена големина. Десет етажа висок.

Към стъпалото на монумента се е облегнала девойка в бял хитон. Освен нея във фоайето няма жива душа.

И все пак тук е шумно.

Големи екрани ретланслират новините на основните канали; на всичките дават конгреса на Партията. Навсякъде - в пряко излъчване. Сега показват Петстотин и трети, а пет минути по-рано из цяла Европа е прелетяла моята потна физиономия, изкривена от неочаквано щастие.

Животът ми ще се промени.

Дошла е всенародната слава.

Шрайер ми е надянал маска, която вече никога няма да съдера от лицето си. От днес нататък ще ме разпознават в моя бокс, във влаковете, в къпалните.

Сега не мога да се престоря на някого другиш. Моят арсенал с фалшиви имена и личности сега е изгубил смисъл; мога да ги изпратя всичките в раздробителя.

Задължили са ме завинаги да бъда този Ян, който е извършил велик подвиг, като е отворил на Безсмъртните портата на Барселона.

Идиотски и безполезен подвиг; газовата атака е била планирана от самото начало, до нея оставаха само няколко минути, Безсмъртните така или иначе биха попаднали в града безпрепятствено.

Подвиг?

Затова пък сега съм хилядник. Човешко заплащане, човешко жилище. Всичко, за което съм си мечтал. Асансьорът от небесата, който толкова отчаяно злобно и толкова дълго съм викал, най-накрая е пристигнал.

Приближавам се към Елен Шрайер, натрапвам й себе си.

- Какво? Да ви поздравявам ли? - изрича тя без никакво изражение.

- Вашият съпруг е мерзавец и лъжец.

- Вие просто още не го познавате добре - разтяга устни Елен.

- И аз възнамерявам да му го кажа.

- Защо така? А как ще продължи да живее той с това? - Тя дори не се опитва да се маскира.

- Жал ми е за вас, Елен. Жал ми е, че сте се събрали с това чудовище.

Тя накланя главата си настрани. Устните й са полуотворени. Едното й рамо е голо.

- Жалостта е най-лошото от чувствата, които бих могла да предизвикам у вас.

Хващам я за ръката. Тя не ми се съпротивява.

- Да вървим - казвам аз.

- С едно условие - вирва брадичката си тя.

- Каквото и да е. - Стискам пръстите й по-силно.

И след час ние влизаме в кабина с паркетен под - от руско дърво, вече от сто години окончателно изчезнало и поради това извънредно ценно. Портиерът не е на мястото си - тя му се е обадила и го е отпратила; по пътя не ни вижда никой, освен, разбира се, камерите, с които би трябвало да е натъпкан домът на Ерих Шрайер. Нека гледат.

Крилата на асансьора се разтварят и ние се оказваме в светлата приемна. Нападам я веднага, но тя се отдръпва и ме повежда с ръка към вътрешността на апартамента.

- Не тук.

Сенките се редят като акордеон: арка-стая, арка-стая... Под тавана шумят месинговите перки на вентилаторите, сякаш те са перките, които поддържат този летящ остров в облаците. Приятна прохлада; ухае на щавена кожа и книжна прах, вишнев тютюн и ажурни женски парфюми.

- Къде? - шепна аз нетърпеливо.

Отминаваме протрития диван под златния Буда - Елен ме дърпа за ръката и ме вкарва в спалнята. Огромно съпружеско легло, стени в кафяво-златисти ивици, резбовани дървени панели; огледало - кристален фонтан. Всичко излъчва благоприличие и приемственост между поколенията. На скрина с каменен плот има обемна снимка - Ерих Шрайер прегръща красивата си жена отзад, застанал зад гърба й; и двамата сияят. Със сигурност тази снимка е била на главната страница на някой ресурс за охолния живот на знаменитостите.

- Ето го моето условие - казва тя, докато съблича роклята си през главата и застава на колене пред мен. - Тук.

- Ръце зад гърба - отговарям й глухо; гласът им е пресипнал. - Сложи ръце зад гърба.

И тя ги слага; завързвам ги при лактите ми здраво - тениската ми пращи. Изправям се.

Елен ме гледа от долу нагоре. Какво крехко лице - изящна основа на носа, вежди линии, детска брадичка и невероятно големи очи - но не изумрудени, както ми се беше сторило, когато я видях за първи път Изумрудът е наситен, а очите на Елен Шрайер са от най-фино стъкло.

Изваждам фибата от косите й и те се разсипват по слабите й кафяви рамене - течен мед. А после ги събирам в юмрука си - така, че тя тихичко изстенва. Това са моите юзди, Елен. Тя все още иска да се прави на господарка - протяга се към токата ми, но аз отлепвам пръстите й. Ще направя всичко сам.

Вече няма да ти бъда верен, Анели.

Разкопчавам се, изправям се.

- Не. Не така. Аз сам.

Сега не са ми нужни тънкости, не са ми нужни нейните куртоазни методи.

Тук съм, за да се изгавря с Ерих Шрайер. И тя е тук заради същото.

Зашлевявам я - леко, но това й е достатъчно. Тя ахва, а аз я хващам със своите твърди вкочанени пръсти за челюстта - цялото й лице е в моята длан - и натискам с палеца и показалеца в трапчинките на бузите й. Тя отваря за мен устата си и аз навлизам до откат. Елен пробва да изобрази удоволствие, опитва да се движи сама, но не успява да влезе в ритъм с мен. И тогава аз просто стискам главата й като в менгеме, превръщам я в предмет, в машина, използвам я, употребявам я, нанизвам я, отблъсквам я, отново я нанизвам - тя кашля, плюе, едва не повръща, но ме гледа в очите, както й е било казано. Не отмества поглед нито за секунда. Не усещам зъбите й, може би тя също ми причинява болка скришом, но смятам, че сега е твърде погълната от себе си, за да мисли за мен. Стремя се да стигна още по-надълбоко, трия се в нейни места, непредназначени от природата за съвкупление -съвсем меки, толкова тънки, че ми се струва, че мога да ги скъсам. Затиквам й гърлото, тя се дърпа - няма с какво да диша, и аз я отпускам да вземе дъх за секунда. За секунда.

Виждам сълзи в очите й - но козметиката й е влагоустойчива, няма да се размаже. Гладките чисти бузи блестят, намокрени. Вдигам я нагоре, целувам я по устните. После я блъскам върху леглото - откъм страната на господин Шрайер, ако се съди по нощното шкафче - с лицето надолу, а самият аз се качвам зад нея, сядам с голия си задник върху сенаторската възглавница, дърпам и спускам до коленете бялата дантелена лентичка, в която Елен крие голите си слабини, шляпвам я по разтворилите се устни, потапям в нея пръсти, хващам я под корема, повдигам я към себе си и я дърпам назад.

Те вече ми е простила прелюдията ни и сама ме търси, трепери нетърпеливо, моли за нещо неразбираемо. Задникът й е малък, слаб - не знам как Елен побира в себе си мъжете - но от това само ставам по-жаден за нея. Разтварям я, надявам я на себе си, прониквам в Елен и се изгарям от нея. Тя извършва някакви дребни неправилни движения - може би се синхронизира с мен, а може би се опитва да се докосне до мен с всичките свои късчета, да си спомни за тях, да ги разбуди. Тя прави това твърде плахо, твърде внимателно, сякаш е забравила за какво сме тук, и е заровила лице в леглото, в смачканото одеяло - крие се от Шрайер, който с усмивка подслушва стоновете й от щастливата снимка. Тогава я повдигам по-високо, за косите - така, че Ерих да вижда всичко, разтварям я, почти разкъсвам неговата Елен, плюя в нея и се врязвам, без да питам, в страхливо потрепващия кафяво-розов пръстен. Тя се извива, крещи с глас, опитва се да се освободи, но аз през цялото време я придърпвам по-близо, по-близо, навлизам, внедрявам се в нея, разработвам я, правя я своя. Усмивката на Шрайер е засъхнала на устните му, лицето му се е вкочанило. Елен най-накрая се решава да погледне в очите му, а после, без да сваля поглед, тя престава да се свива, повече не се опитва да се измъкне, да ме прогони от себе си, омеква, а после ме моли да освободя едната й ръка и се заема - отначало срамежливо, а после все по-настойчиво - да се търка все по-страстно и по-страстно и ето че накрая усеща моя ритъм и се вслушва в него, и се отдава на това, което допреди малко е било болезнено за нея, синхронизира се с мен и вече не крещи -стене тънко, протяжно, научила се все пак да се отдава така, както една жена трябва да се отдава.

Елен стига до края преди мен, но не престава да се движи дори когато аз вече агонизирам, усещам се късно и я омазвам цялата - отвътре, отвън, омазвам съпружеските им чаршафи, омазвам ръцете си.

Тя поглежда към мен през рамо и облизва пръста ми. А аз избърсвам своите остро миришещи длани в косите й и се смея.

В банята - черен мрамор, стъкло - Елен е немношсловна.

- Това беше глупаво - съобщава ми тя.

- Това беше необходимо - възразявам аз.

- Не бива да се срещаме повече.

- Значи няма да се срещаме.

Тя гледа някъде настрани и съвсем случайно улавям погледа й, два пъти отразен в стъклата на душкабината. Странно изражение - уплаха? Разочарование? Но това е двойно отражение, на него не бива да му се вярва. Капките пръскат по стъклото и видението изчезва.

Не й помагам да се изтрие.

- Теб нали те заплашва трибунал, ако някой узнае... А мен...

-Да.

- Излиза, че сега ние сме затворници... - кой знае защо ми напомня тя.

- Все ми е едно.

- Значи само аз трябва да се страхувам?

Долавям кокетството в гласа й и естествено, долавям желанието й да бъде разубедена - и успокоена, но не усещам нищо в себе си. Какво чувствам?

Елен се загръща в черен халат и ние бавно преминаваме от една стая в друга.

Ето, Ерих Шрайер. Сега вече не чувствам нищо нито към теб, нито към жена ти. Изпирайте сплетените си чаршафи, делете имуществото си надве и се развеждайте. А аз ще стана свободен астероид и ще се отправя към най-близката черна дупка.

Ние отново сме в стаята с продънения диван и огромното лице на тлъстия златен Буда на стената.

- Защо не го напуснеш? - питам аз.

Тя не може да обясни нищо, клати глава и продължава нататък.

В следващото помещение - полутъмно, една от стените е драпирана с кадифена завеса, останалите са свободни, в ъгъла има петно светлина - я настигам, хващам я за ръката.

- Той взема онези свои хапчета, нали? Слушай, тук нещата не могат да се оправят с никакви романтични забежки. И аз не съм човекът, който...

- Недей! - тя се изтръгва. - Да се махаме оттук. Не обичам тази стая.

- Защо? Коя?

Тя ме баламосва, опитва се да ме оплете или... Петното светлина в ъгъла.

Приближавам се. То изобщо не се е виждало от коридора. Вътре. Вътре в това петно като под лъча на прожектор... Разпятие.

-Ян?

Кръстът не е голям, с размерите на длан, от някакъв тъмен материал, целият несъвършен -криво скован, повърхността на кръста и прикованата към нея фигурка не са гладки, а сякаш се състоят от хиляди дребни повърхности. Сякаш не са го събирали от молекули композит, а са го изсекли, както в древността, с нож от къс дърво...

Докосвам го - возя се в първия вагон на влакче на ужасите, правя завъртане през глава, нося се надолу към пропастта.

... От къс дърво. А на челото на фигурката има венец, наподобяващ къс бодлива тел -позлатена.

Това ми е познато. Това. Тази статуя ми е позната. Това е разпятие. То ми е познато.

- Какво е това? - обръщам се аз към Елен. - Откъде е? Откъде е това?!

- Какво? Кое „това“?

- Откъде е тук това?! А?!

Не е копие. Няма други такива. Това е то. То.

- Що за стая е това?

Озверял, оглеждам всички кътчета - хващам кадифеното перде, дърпам го встрани. Зад него има стена. Цялата - от пода до тавана - е излята от дебело непробиваемо стъкло. Точно срещу петното с разпятието.

- Не знам какво е това... Не знам, Ян... Заклевам се, аз...

Приближавам се към стъклото, притискам чело към него, поглеждам вътре.

Там има малка спалня - подредена, удивително семпла и бледа за този дом, построен специално, за да се вмести в него цялото възможно разточителство. Празна и необитаема. Прах върху масата. Тясно легло, оправено строго. Натъпкана с пера възглавница. Врата без ръчка. И нито един прозорец, фалшив или истински, освен този прозорец стена, единствената гледка от който е към петното светлина с малкото разпятие от моите сънища.

С разпятието, което е принадлежало на майка ми.

Искам да го взема, да го хвана в ръце и не мога дори да го докосна.

- Откъде той е взел това?!