Бъдеще

Глава XVI ПРЕРАЖДАНЕ

Двамата с Анели седим на балкона.

Под нас са „Рамблес“, запълнените с народ булеварди на старата Барселона. Милион огънчета се люлеят на дъното на света, сякаш хората са блещукащ планктон. Слънцето не прониква тук - зацапаният таван на хангара отсича старите сгради до шестия етаж и уличните лампи не работят; но всички осветяват пътя си сами - с комуникатори, с джобни диоди, с каквото им падне.

- Красиво. Сякаш на всеки му се вижда душата - шепне със сподавен глас Анели и ми подава свитата саморъчно цигара. - Искаш ли?

- Душите не съществуват! - Дърпам си от упойката й, започвам да кашлям.

- Не говори от името на всички.

Долу варят месо в огромни котели, пекат в мангали ядки и някакви кореноплодни, опашките са безкрайни, чуват се смях и глъчка, от всички краища на света приижда миризма на въглища и смесица от аромати. Ние просто седим и чакаме кога ще пристигне за Анели нейният рицар на бял кон, ще я качи пред себе си, ще я прегърне нежно и властно и ще я понесе към далечината. Очакването е мъчително; за да ускорим времето, използваме вълшебната трева на Радж.

- Единственото, което реално си е струвало да се модифицира генетично - хвали я Анели, изпускайки дим.

Тя чака своя шибан спасител, а аз отлагам момента, в който ще ми се наложи да я пусна завинаги. Почти съм започнал да забравям, че държа Анели на къса каишка, и почти съм започнал да вярвам, че сме просто заедно. Но нейната памет е значително по-добра от моята.

- Ежен?

Едва ли Рокамора ще дойде за Анели сам; със сигурност ще заподозре капан и ще се яви с охрана. Момчетата със съшитите лица ще съдерат от мен моята маска на добряк заедно с кожата и ще ме предадат на тълпата, за да бъда разкъсан. Така че сега би трябвало да стана, да изляза уж по нужда и да изчезна от живота на Анели. Но аз вися с нея на този балкон и пуша чужда трева. Просто не мога да стана. Искам да се нагледам на Анели на воля.

- Ежен!

Тя ме вика. Това е моето име. Аз сам съм си го измислил, така че трябва да отговоря.

- Извинявай, какво?

- А ти как избяга? - пита Анели. - От интерната?

- През прозореца. Там имаше един прозорец и аз измъкнах пистолета на доктора и пробих дупка в него.

Ежен е избягал от интерната и е станал активист от Партията на живота. В неговата съдба има много общо със съдбата на Анели. Те биха могли да станат приятели или даже...

Вече ми е време да изчезвам, а аз продължавам да лъжа Анели.

Нищо няма да получа от нея, нужен съм й само за да й минава по-бързо времето, за да я пазя, докато истинският й мъж не дойде за нея и почесвайки своята собственост, не предяви лениво законните си права. Продължавам да я лъжа, защото с истината всичко ще приключи веднага.

Кой го е измислил, че е лесно да се говори истината? Това вече е лъжа.

А единственото неловко нещо при лъжата е, че изисква добра памет. Да лъжещ е като да строиш къща от карти - всяка следваща карта трябва да се слага все по-предпазливо, да не се изпуска от поглед ненадеждната конструкция, на която възнамеряваш да се опреш. Ако не вземеш предвид дори най-малък детайл от по-рано натрупаните лъжи - всичко ще рухне. И при лъжите има една такава особеност - никога не ти върши работа само една карта.

Истината не би ни позволила да останем заедно нито секунда.

А с помощта на лъжата аз съм й купил живот, а на себе си съм подарил романтично пътешествие.

За какво ми е да бъда Ян? Ян не бива да се среща с една жена повече от веднъж. Ян е давал обет за безбрачие, а за нарушаването на този обет го очаква трибунал. Ян е командвал бригада от насилници. Ян е разделил Анели от нейния възлюбен.

Моето истинско име е по-кратко; то би било удобно, ако на Анели й се налагаше да го произнася по сто пъти дневно в продължение на цяла вечност - ако можех да живея с нея. А за еднократната любов е добре да се използват еднократно име и презервативи. Така е по-хигиенично.

Макар че на Рокамора превъзходно му се удавало да живее с нея и да я лъже всекидневно -ето това е талант. С Анели, общо взето, е живял не самият той, а някоя от неговите конспиративни легенди. И нея всичко това я е устройвало...

- А ти? Ти как избяга?

Анели си дърпа по-дълбоко. Дава ми цигарата. И вместо отговор казва:

- Веднага ли започна да ги търсиш?

- Кого? - Не разбирам веднага.

- Своите родители. Ти нали знаещ че са умрели. Значи си ги търсил.

Пълня гърдите си с дим; обикновеният въздух не може да изкара от гласните ми струни необходимите думи. Димът е по-лек от въздуха. Димът ще ме повдигне над земята.

- Нямах баща. Само майка. Тя беше с мен, когато Безсмъртните дойдоха. На нея й инжектираха акселератор.

- Ти видя ли това?

Видял ли съм това? Сигурен съм, че е станало така, защото самият аз съм правил това хиляди пъти с други жени и техните деца. Ежен не знае това, но аз не мога да бъда Ежен винаги.

-Не.

- А аз не исках да я търся - казва Анели. - Моята майка. Защо да го правя? Освен да се изплюя в лицето й. Аз със сигурност знаех, че с нея всичко е наред. Защото татко каза да инжектират него. Отлично помня всичко. Седях в ръцете на мама, той ни прикри със себе си, нави ръкава си. Когато му направиха инжекцията, се изплю в краката им. Татко беше много спокоен. Той не знаеше, че мен така или иначе ще ме вземат. А мама през цялото това време пищеше като заклана, макар че никой не я пипаше. Пищеше ми право в ушите.

- Е, моята не знаеше дори кой ме е направил, така че нямаше на кого да прехвърли вината. Ето защо със сигурност са инжектирали нея.

Не мога да бъда винаги Ежен.

- Не пробва ли да провериш в базата с ДНК?

Клатя глава.

Дори след като ни пуснат, ни е забранено да търсим родителите си - забранява го Кодексът на Безсмъртните. Но дори и да не ни преследваха заради това, пак нямаше да надникна в базата.

- Изобщо не ми пука кой там се е изпразнил в майка ми.

- А аз все чаках обаждането му, знаеш ли? Обаждането в интерната.

- Знам. И... Той не се ли обади?

- Обади се. Когато бях на четиринайсет. Беше целият побелял, седеше в инвалиден стол. Казах му, че го обичам и че непременно ще се видим още веднъж, че ще се върна при него и ще го излекувам и че ще живеем заедно като семейство. Успях да му кажа всичко това за десет секунди, а после ми прекъснаха връзката.

- Ти... Ти не си минала проверката?

- Какво ме зяпаш така? Дреме ми за техните проверки!

- Та теб би трябвало да те...

- Не чаках да изяснявам. Избягах. Когато видях баща си, разбрах, че не мога да стоя така и да чакам, докато умре. Че тези десет секунди с него не са ми достатъчни. Подготвях се дълго... А се реших едва след обаждането му. Когато вече нямах какво да губя.

Тя ме поглежда с насмешка, дръпва си от угарката за последен път, изгаря си пръстите -мръщи се, но продължава да дърпа.

- А ти как се измъкна оттам? - искам да изтръгна от нея истината.

- Провървя ми. - И това е всичко; напразно чакам от нея продължение.

- А... И баща ти какво? Завари ли го? - Кой знае защо ми е трудно да я попитам за това.

- Не. Затова пък мама беше в отлична форма.

- Как я намери? Говори ли с нея?

- В две стъпки. Дадох кръв за гении маркери, после я открих в базата.

Анели най-накрая пуска угарката; разпръсква се пепел.

- Баща ми е претърпял инфаркт. След нашия разговор. Така че се оказа, че напразно съм избягала.

Кимам. Представям си какво й е било.

- А майка ти?

- С нея всичко е отлично, благодаря. Тя сега изглежда по същия начин, както и в деня, в който ме взеха от нея. Нито с минута не е остаряла. По-млада е от мен.

- Ти си я намерила - казвам на себе си. - Как... беше? Тя... учуди ли се?

Анели плюе от балкона върху главите на хората долу. Някой се хваща за плешивината, проклина индийската уличница. Анели се смее.

- Тя каза, че случилото се е станало повратен момент за нея. Точно така се изрази: повратен момент. Каза, че след като ме е изгубила, решила да посвети живота си на това да помага на другите хора да имат деца. Че така се бори с нечовешката система, която й е отнела детето и мъжа. Че работи безплатно и че през онази година петстотин жени са успели да забременеят и да родят благодарение на нейната помощ. Че се радва да ме види, но не е сигурна, че съм постъпила правилно, като съм избягала от интерната.

Аз също искам да ти разкажа много неща, Анели. Да ти разкажа за това каква лицемерна кучка и каква набожна уличница беше майка ми. Какъв безмозъчен и безсърдечен боклук е бил баща ми. Как те ме вкараха в интерната; как никога не се опитаха да ме намерят. Защо е нужно да ги търся?! Нима това трябва да е по-необходимо на мен, отколкото на тях?! Искам да ти разкажа за това, Анели, защото се уморих да плача за тази проститутка.

В самия край на булеварда, в струпването от електронни светлини, пламват оранжеви факли, издигат се над тълпата - един, два, десет.

- Там има някакво шествие...

- Петстотин жени за една година. Дете и половина на ден по нейните думи. Ето кой е добър специалист. Моята майка - отговаря Анели. - Ти си прав. Трябваше веднага да отида при нея.

- Слушай... Та аз не знаех...

-Ас баща ми се е развела. Пет години след инжекцията. Той й е казал, че не иска да й бъде в тежест. И тя не възразила. Това е бил негов избор, така ми обясни. Та той нали е възрастен човек!

- Колко народ има там... Някакви знамена... Сигурно парад? - докладвам тъпо. А какво друго ми остава?

- А аз й казвам: ти си тази, която е трябвало да пукне, мамо. Ти, а не татко. Всички тези чужди деца в чужди жени, цялото това твое храбро изучаване на нечии влагалища - всичко това няма нищо общо с мен. Или с татко. Можеш да продължаваш да се ровиш там, мамо, но по-добре тогава да беше запретнала ръкав ти, а не татко, а аз сега да идвах при него, а не при теб.

Анели изговаря всичко това много леко, сякаш за хиляден път; сякаш изобщо не й засядат в гърлото тези остри, ръбести думи.

А на мен ми се повдига - завиждам й, на мен също ми е необходимо да се облекча, необходимо ми е да изчопля струпеите и да изстискам гнойта. Тясно ми е в Ежен, искам да бъда с Анели самия себе си - макар и за последно. Но през моето гърло не могат да минат такива думи.

- Аз... Аз всъщност така и не... Аз не...

- Добре. Извинявай, че си излях всичко върху теб. - Тя се изправя. - Ще отида при Соня, току-виж Волф е отговорил.

Така че мога да оставя откровенията си за себе си.

Тя се промъква покрай извадения на балкона гардероб, като леко притиска бедра към мен, разтуптявайки сърцето ми, и се прибира в апартамента. Факелното шествие се приближава; над главите на хората се реят зелени знамена. Сигурно някакъв местен празник.

Мисля си за Анели. За това, че тя не е минала проверката. За това как после й се е удало да се измъкне от интерната. За това, че е намерила майка си. Как изобщо се е решила. Как е намерила нужните думи. Как е успяла да остане на свобода. Искам да разбера защо тя е станала такава, какъвто аз не съм успял.

Мога да се преструвам на Ежен колкото си искам, и тя няма да спори с мен - просто тъгува по своя Волф и това е. Просто ме мами и при първата възможност го повиква при себе си. Аз не съм заместител на Рокам ора, не съм му съперник - Анели вижда имитацията, усеща с какво съм пълен отвътре.

Виж, ако бях Деветстотин и шести... Всичко щеше да е различно. Тя щеше да ми повярва и да забрави за Рокамора. Базил със сигурност щеше да й хареса. Може би Анели щеше да го обикне.

Нали някаква жена беше обичала Базил, а той беше обичал нея.

И си беше платил за това.

- Смърт! Смърт! Смърт! - разнася се отдолу нечий гъгнив глас, усилен с мегафон. Стотиците пламтящи факли са точно под мен.

- Смърт на хинди! - крещи мегафонът.

- реве тълпата; и най-накрая аз разбирам.

- Хей! - скачам вътре, викам домакините. - Там дойдоха онези дяволи... Паките! Куп народ с факли!

Радж - с никелираното гангстерско дуло в лявата ръка - предпазливо надниква от балкона. Заревото от факлите вече е върху прозорците, от воя на тълпата стъклата треперят.

- Звъни на нашите! Там са поне сто! Барикадирай входа! - крещи Радж на своите. - Хему, Фалак, Тамал! С оръжията на балкона! Тапендра! Изведи старците! Къде е дядо?

- Излезе... - блее хилавият дългокос Тапендра. - Навън е...

- Ей! Крастави кучета? - гърми под апартамента високоговорителят. - Трябва ни оня, който е убил четирима наши в „Гама-Капа“! Остригания с брадата! Дайте го тук или ще изгорим цялата сграда!

Те са дошли за Радж. Там, в прохода, в моята тъмнина, в схватката между бесовете нищо не се беше разрешило и нищо не беше приключило. Той се беше намесил заради мен, заради Анели и сега паките искаха главата му.

- А аз какво да правя? - питам Радж.

- Взимай момичето си и бягай. На тавана има черен изход...

- Не - казвам аз.

- Вие нямате нищо общо тук. Това си е между нас и паките, така че хайде! - И той забравя за мен. - Дядо със сигурност ли е навън? Фалак, погледни...

Аз нямам нищо общо. Черните мравки се бият с червените мравки. Техните мравешки войни са започнали преди хиляда години и ще продължат още хиляда и хората няма защо да се набъркват в тях. Ако Радж не беше застрелял заради Анели онези павиани в прохода, той щеше да намери повод да убие други четири седмици по-късно. Можем да си тръгваме с чиста съвест.

Анели държи за ръка малката Европа - Соня захлопва кепенците на прозорците, затваря ги с резета. Погледите ни се срещат.

- Радж е прав. Трябва да се махаме оттук.

Европа се вкопчва в ръката й така, че пръстите й побеляват - но не плаче. Анели я гали по главата.

- А я кой ни падна в ръцете! Гледайте! - кънти откъм улицата.

- Той е при тях. Девендра е при тях! - Дебелият мустакат Халак мушка патрони в пълнителя на карабината си.

- Анели?

- Хвърлете това псе през прозореца? Или ей сега ще отрежем главата на стареца! - гърми мегафонът.

- Дядо! - Радж се показва на балкона. - Дядо, не се бой! Ние сега...

На улицата прогърмява изстрел, от тавана се посипва мазилка, Радж едва успява да се приведе.

- Хайде режете я, чакали! - крещи пресипнало навън Девендра и избухва в кашлица. -Главата ми няма никаква стойност! И без това скоро ще си ида. Направо ме уплашихте!

- Не го пипайте, чувате ли?! - поглежда надолу Радж. Веднага следва нов изстрел.

- Щом тази прогнила кратуна няма стойност, после ще се качим при вас! - крещи някой в тълпата. - Отдавна е време да изгорим това гнездо на оси!

- В кухнята има буре с керосин - шепне Хем. - Ако те щурмуват... Ще го измъкнем на балкона и ще го излеем върху тях... Те там имат факли...

- Там е дядо! Идиот! Трябва да измъкнем дядо! - ръмжи му Радж.

-Как?!

- Да изчакаме нашите! Тамал, ти обади ли се на Тапендра? Какво каза той?

- Казва, че им трябват двайсет минути, за да се съберат всички...

- Свалете го на колене! Али, дръж триона! - крещят отвън. - Те не ни вярват!

- Не! Не! Идвам! Слизам! - Радж отблъсква Соня, отваря вратата. - Пуснете го, идвам при вас!

Всичко това са мравешки сражения, казвам си аз. Не е твоя работа какво ще стане със стареца, с този брадат младеж, с техните коремести жени, с децата и внучетата голтаци. Ти си чужд тук, случайно си тук. Ти изобщо не трябваше да се оказваш в Барселона. Иди си и я вземи със себе си. Иди си.

Някаква фурия с прошарени разпуснати коси подлага на чуждо бебе изсъхналата си гръд, за да не плаче. Петгодишното хлапе с изкривения нос размахва юмруци, обещавайки да натупа тези пакове, както трябва, баща му му затиска устата.

- Не можем да си тръгнем - казва ми Анели.

- Да не си посмял да идваш при тях, идиот! - крещи Девендра. - Не им отваряйте. Те ще те обесят! Всички ви ще избесят! Не им отваряйте!

Но Радж вече лети надолу по стълбите.

- Чакали! - хрипти яростно на улицата старецът - Всичките ще горите в ада! Всичките! Ще дойде и този ден! Вие три пъти разрушавахте свещения храм Сомнат, но той си стои! В моето сърце! В нашите сърца! И ще стои винаги! Докато са живи децата ми! Внуците ми!

- скандира тълпата.

- Мръсна мърша! Убий го! Убий това краставо куче! - призовава някой истерично.

Защо той го прави? Защо? Та те ще го убият, ей сега ще го убият, защо ги вбесява? В чудесната ми нова композитна глава започва да се напомпва ръждива кръв, а улеите са запушени, тя не слиза обратно. Чувствам, че в черепа ми няма повече място, той е препълнен, боли ме отвътре. Сега ръждата ще лисне от очите ми, от ушите ми...

- Ще се върнем там и ще го построим отново! А вие всички ще издъхнете в чужбина! Вие не сте народ, а сте измет, плъхове, зверове! Ние ще се върнем във великата Индия, а вашата проклета страна вече никога няма да я има!

- Дядо! Не бива, дядо! - крещи му Хему, но напразно.

Куршумите се удрят в тавана, кълват затворените кепенци, звъни разбито стъкло. Почувствали надвисналата беда, бебетата заврещяват.

- Не можем. - Хващам Анели за ръката. - Не можем.

- Там има само пепел! Сажди! Там дори костите на родителите ви не са останали! Няма го вече Пакистан! Никога не е трябвало да го има и никога няма да го има! А великият Сомнат ще стои там, където винаги е стоял! Винаги! - дере се старият Девендра.

- Убий го! Какво чакаш?! Дай на мен! Убий тази гадина! - реват сто гърла. Като насън изпълзявам на балкона. Стареца са го сложили на колене, трима го държат, притискат главата му, отметнали са белите му коси от жълтата набръчкана шия, а един, омотан до очите с черен шал, се е приготвил вече да реже главата му с назъбена ножовка.

- Ако вие веднага не... - крещи в микрофона някакъв тюрбан.

- Всички ще горите! Всички!!! - със страшен глас, хрипливо и бясно нарежда Девендра, опитвайки се да надигне сведената си глава.

- Недейте! Отварям! - разнася се от дъното на стълбището.

- Псе! Псе! Смърт на псетата!!! - изкрегцява палачът, взима в шепата си сухите коси и дърпа ножовката, забивайки зъбците в сухата шия на стареца.

Аз се извръщам, пълзя назад.

- Сомнат? Сомнаааа... - грачи старецът, кашля, бълбука. - Аааааа...

- Сомнааат! - крещят децата, жените и стариците в нашия апартамент.

- Сомнаааат!!! - откликват съседите.

- Убиха го! Убиха го! Не отваряйте вратите! Не отваряйте вратите! Убиха го! - Думите ми се разнасят из сградата.

- Ето! Дръжте!

Нещо кръгло и тежко лети, въртейки се, във въздуха; целят се в балкона, но не улучват и белобрадата глава пада обратно в тълпата.

- Дядо! Дядо! - ридае дебелият Фалак. - Гадове! Изроди!

- Трошете вратите! - нарежда мегафонът.

- Мамо, пишка ми се... - чувам изведнъж нечий тънък глас съвсем наблизо.

- Потърпи... - шепне жената.

- Мо-ля те! - детски шепот

Съдират композитните листа от закованите прозорци на първия етаж. Колко време е останало на всички нас?

- Хей... - Бледият Хему ме хваща за врата. - Бъчвата... Да вървим... Не мога да я домъкна сам...

Този старец.

Техният ориз. Тяхното питие. Тяхната трева.

Те ме приеха заедно с раницата ми, дори не попитаха какво има вътре.

Ръждивият стол.

На колко години си, момче?

Анели, галеща по косата синеоката Европа. Всичко заедно.

През червената мъгла и биенето на барабани отивам след него в кухнята; бъчвата е там -пластмасова, бяла, пълна до средата. В нея има сто литра. Хему хваща дръжката от едната страна, аз от другата, замъкваме я в стаята, по пътя към нас се присъединява дългокосият Тамал, подхваща я за дъното. Чувам как долу ботуши ритат по барикадираната входна врата, която Радж така и не е успял да отвори.

Разтваряме встрани крилата на балконската врата, счупваме кепенците. В балкона се забиват куршуми. Туй, туй, туй. Хему сваля капака на бъчвата, поглежда ме.

- Ако уцелят бъчвата, край с нас. Затова бързо.

- Бързо - кимам аз.

- Едно... Две...

На „три“ изскачаме на балкона; долу вече не са сто, а двеста. Десетки огнени кълба над черни глави. Отворите на дула. Искри от изстрели. Грохот, вопли. Тамал сяда на пода, отпуска бъчвата, цялата й тежест се стоварва върху мен и Хему. Отзад дотичва още някой, вдига дъното...

- Давайте! Ииии сега!

И прозрачно-разноцветната вода лисва надолу!

- Пускай я! Пускай!

Сто зинали уста.

Късно е.

Върху тях се излива керосин, дяволска вода, проклятието на Девендра. Оросява тълпата. Намокря косите им. Залива очите им. Докосва пламъците на факлите, които те са донесли със себе си, за да изгорят домовете ни. И там, където е бил мрак, става светло.

Облак на земята - в оранжево и черно. Воплите са такива, че земята се тресе от тях. Черен дим. Гръмва гръм. С ниско ехгене се разплисква огнено езеро и в него потъват онези, които са дошли да убият нас, нашите старци и децата ни. Горят живи, превръщат се в смола.

В това винаги тъмно мазе, върху зазиданите булеварди „Рамблес“ за пръв път от двеста години става светло като през деня. Като в чистилището.

Страшно и прекрасно.

И така е редно.

Ето, Девендра. Сега няма да бъдеш самотен.

После всички булеварди, целият хамбар, колкото и кубични метра да има в него, се запълва с рев и писъци, звук едновременно крайно висок и крайно нисък, ужасен и нечовешки. Гледката от балкона: черни плашила, обвити в пламъци, мятат се, хващат се за горящите си коси, врещят, спъват се, падат, търкалят се по земята, гърчат се и никак не могат да се успокоят

- Цирк! Цирк!!!

Моят глас. Моето кикотене. Дишам сажди, омазнена пепел, техните вопли. Повръщам.

Издърпват ме оттам, оставят ме на пода да кашлям, да се кикотя и да се оригвам. Анели се навежда над мен, гали лицето ми.

- Всичко е наред - казва ми тя. - Всичко е наред. Всичко е наред. Всичко е наред.

Натиквам в ушите си мръсните си пръсти и натискам колкото имам сили. Млъкнете вие

там, долу! Но ушните отверстия не са само вход, те са също и изход... Всички тези гласове аз съм ги затворил вътре в главата си...

Нося огъня след себе си. Там, където отида, горят хора.

Затова ти ме повика, Девендра. Ти ме повика и аз те послушах.

Крещя, съдирам си гърлото, за да ги заглуша.

Минават още няколко минути, преди навън най-накрая да стане тихо. После престава да бучи и ехото вътре в черепа ми.

Който е можело да бъде спасен, паките са го отмъкнали. Останалите лежат долу, догаряйки. Всичко е свършило. Към прозорците прииждат разяждащи катраненочерни кълба. Може би си права, Анели. Може би тук, на дъното, хората наистина имат души. Ето ги -искат да отидат на небето, но само цапат тавана.

От стаята, натъпкана с клетки, се разнася протяжен нисък стон. Обръщам се по корем, свивам крака под себе си и се изправям - трябва да продължа битката; някои са ранени, други още умират.

Къде ми е раницата? Къде ми е шокърът? Или ми дайте пистолет, умея да използвам оръжие...

- Къде са паките, къде?! - Задържам Хему и поглеждам в запотените му стъкла. - Кого са ранили?!

- Това е жена ми! Това е Бимби! - Той се изтръгва от мен. - Тя ражда!

Анели примигва. Обръща се и с плахи крачки тръгва към писъците, сякаш я викат. Аз следвам Анели като вързан за нея.

Бимби се е забила в далечния ъгъл, запънала е крака, слабините й са покрити с мръсен чаршаф, обтегнат върху коленете й, и някаква баба, някаква лелка гледа отдолу, сякаш си играе на колибка с детенце.

- Хайде! Хайде, дъще! - подканва акушерката мократа от ужас и старание Бимби -боядисаните й коси са се слепили, гримът й е размазан от сълзи и пот.

Анели се спира право пред нея, омагьосана.

- Вода! Дай вода! Гореща! - крещи й акушерката. И Анели отива за вода.

- Главата тръгна! - обявява бабката. - Къде е водата?!

- Главата тръгна! - тупа ме по рамото Хему. - Слушай, приятел... Аз сега май ще повърна от вълнение... Защо има толкова кръв? - изведнъж забелязва той. - Защо там има толкова много кръв?!

- А ти да не си беше чесал езика, а да беше дал вода! А? - озъбва му се акушерката.

- Хайде, момиче! Давай!

Бимби крещи, бабката мушка глава в палатката, Анели мъкне чайник, фурията с разпуснати бели коси подава чисти чаршафи, Хему врещи за кръвта, а зад гърба ми стои Радж, целият в сажди, и в угасналите му очи отново се запалва огън - друг, жив.

- Ето го! Ето какъв е! - Акушерката измъква отдолу костелива сбръчкана кукичка с обвивка от кръв и прозрачна слуз, пляска я по червеното задниче и кукличката започва тънко да пищи.

- Юнак!

- Какво? Момче ли е? - пита Хему невярващо.

- Момче! - подсмърча с кривия си нос бабката.

- Аз ще го... Искам да го нарека... Нека бъде Девендра! - казва Хему. - Девендра!

- Нека бъде Девендра - съгласява се Радж.

Очите му блестят така, сякаш върху тях има плацента; а може би малкият Девендра се е родил от сълзите на Радж и Хему, от сълзите на прадядо му.

- Подръж го... - Акушерката предава врещящото бебе на Анели. - Трябва да се пререже пъпната връв...

Анели се колебае, тя няма умения в държането на деца.

- Мен ме е страх! - клати глава Хему. - Ще го изпусна! Или ще му падне главата!

И тогава го вземам аз. Аз умея да ги държа.

То продължава да пищи жално - сляпо котенце, цялото омазано дявол знае в какво; главата му е по-малка от юмрука ми. Девендра.

- А той наистина прилича на дядо - изхлопва Хему. - Прилича, а, Радж?

После ми го взимат, мият го, връчват го на изтощената му майка, Хему целува Бимби по темето, внимателно се пресяга за първи път към сина си...

Ето така се плодят те, казвам си аз. Под носа ти.

Ненавиждаш ги? Съжаляваш, че не можеш да извадиш от раницата си скенера, да провериш всички тези лелки, девойки, дребосъци, брадати бандити тук? Че не можеш да раздадеш на всички смърт със спринцовката?

Кой знае защо вместо ненавист чувствам завист. Завиждам ти, мъничък Девендра -родителите ти няма да те дадат в интернат. А ако за теб дойдат Безсмъртните, тези брадати мъже ще стрелят по тях от прозорците и ще ги заливат с горящ керосин. Наистина ти няма да можеш да живееш вечно, мъничък Девендра, но няма да разбереш скоро това.

И ето какво още: за мен днешният ден е по-дълъг от целия ми досегашен живот на възрастен. Така че нашето безсмъртие може и да не ти е необходимо, Девендра.

Прегръщам Анели. Тя цялата се свива в обятията ми - но не иска да се освободи.

- Видя ли какъв е мъничък? - въздъхва тя. - Колко е мъничък...

И едва тогава, закъсняла, идва помощта. Обкръжават сградата, качват се в апартамента, поднасят съболезнованията си и поздравяват. Жените слагат трапеза, сурови старчета с чалми изпълват стаите, пушат на стълбите, прегръщат обезумялата и онемяла Чахна, която само преди два часа още е имала съпруг. Сега той е там, долу, така се е слепил с враговете си, че не могат да го отлепят.

- Виж! Той си отвори очичките! Нима е възможно такова нещо, а, Джанаки? Колко рано!

Бимби люлее бебето, притиска го към пустата си гръд - стариците шепнат, че още няма мляко. Мъжете наливат в пластмасови чаши мътната, люта и пареща напитка, с която ме е ушщавал добрият старец.

От всички нарове, от всички клетки изпълзяват юноши, дечурлига, старци. Киселата миризма на страх отминава, изветря се; заменя я нагарчащият въздух на победата.

- За Девендра! За вашия дядо! - изрича басово широкоплещест мъж със сраснали се вежди. - Простете, че не стигнахме навреме.

- Той умря като герой, като мъж - казва седящ тигър с ивици от бели белези. - Умря за Сомнат. Да пием за Девендра.

- Не мислеше той да умира! - извива старата Чахла. - Само лъжеше, лъжеше! Казвах му: млъкни, не разгневявай боговете! А той все - да умра, та да умра...

Но мъжете тигри не я слушат.

- Там е наша земя! Изконно наша! Не на вонящите паки и не на ония с дръпнатите очи, които са я захапали. Там не е никакъв Индокитай и никога няма да бъде! За велика Индия! Ние ще се върнем!

- За Индия! За Сомнат! - гърмят гласовете.

- Защо го направи той?! - пита Радж. - Можеше да живее още! Щяхме да му намерим вода, почти се бях договорил...

- Защо... - Баба Чахна го поглежда, клати глава по особен начин. - Децата не бива да умират преди родителите си, Радж. Те щяха да те убият... Той нарочно ги разгневи.

- Аз не искам така! Не искам дядо да е платил с живота си заради мен! - Радж свива юмруци. - Ние вече се бяхме договорили! Намерихме му вода! На него и на теб! Намерихме!

- Аз... На мен не ми трябва... - изрича приглушено Чахна. - Къде аз без него...

- Какви ги говорите, бабо! - пляска с ръце Соня. - Какви ги говорите?

- Той знаеше - ако Радж отвори вратата, край с всички нас. Той вбеси паките. Нарочно го направи. За да не ги пусне Радж - въздъхва Хему.

- Кой чу думите му? - пита Радж. - Какво им каза той?

- Девендра каза: докато свещеният храм Сомнат се издига в сърцата на децата му, той се издига и в Индия - съобщавам аз.

- Кой е този? - мърморят брадатите, прекъсвайки разговора за това, че сега непременно ще има голяма война.

- Това е наш брат и приятел! - изрича твърдо Хему. - Той ми помогна с керосина. Заради нас се подложи на куршумите.

- Как се казваш? - чумери се прегърбен старец с буйна черна грива.

- Ян.

- Благодаря, че помогна на нашите. Ние не можахме, а ти успя.

Кимам му. Ако не бях аз, старецът щеше да е още жив, братко. Питай Радж - той знае с какво започна всичко, но и той пие за мое здраве заедно с останалите. И ако той ми е простил, ако всички хора тук са толкова великодушни, то...

И в този момент, изстивайки, осъзнавам, че съм се нарекъл с истинското си име.

Ти чу ли това, Анели?

Но Анели се е съсредоточила върху комуникатора на Соня, хапе устни.

- Ти сега си един от нас. - Хему ме потупва по рамото. - Знай, че тук винаги ще бъде дом за теб.

Вдигам чашата. Трябва да се напия. Да забравя всичко, което съм казал, и тогава и другите ще забравят какво са чули.

- Благодаря.

- Братя - вдига ръка Радж. - Дядо Девендра винаги казваше, че сме се родили в шибано време и на шибано място. Защо да се боим от смъртта, ако следващият живот може да бъде сто пъти по-красив? Ще се появя следващия път на бял свят тогава, когато нашият народ ще е щастлив. Така казваше.

Чахна плаче на глас.

- Но ето какво. Синът на Хему се роди точно в момента, в който тези мерзавци убиха дядо ни. Дядо беше праведник, не като нас. Мисля, че би трябвало веднага да се превъплъти и да стане човек. И мисля още, че брат ми не случайно нарече детето си Девендра.

Брадатите слушат тези глупости и кимат одобрително. Не мога да се сдържа - хвърлям поглед към малкото румено бебе Девендра. Той е в ръцете на майка си, до мен, и гледа в пустотата - и погледът му е старчески; мътният поглед на умиращ. И изведнъж чувствам как ме побиват тръпки.

- Той, Девендра, е тук с нас. Неговата кръв е в този мъник, а може би и самият той е в него. Той нали не би искал да отива далеч от нас, от своите... - говори Радж и гласът му трепери. -А ако той е тук... Значи скоро ще дойде краят на този кучешки живот. Скоро ще се освободим. Нали дядо казваше, че ще се прероди тогава, когато народът ни стане щастлив.

- За Девендра! - провикват се в хор брадатите. - За твоя син, Хему!

Аз пия за Девендра. Анели също пие.

Може би някой ден, залъгвам аз себе си, ще се върна - или ще се върнем? - в този странен апартамент с чужди миризми и чужди храмове по стените и може би една от тези клетки ще стане наша. Защото нали това е единственото място, където са ме поканили да живея, позволили са ми да бъда свой, нарекли са ме приятел и брат дори и това да е просто ритуал.

Може би в следващия живот.

- Как си? - Слагам ръка на рамото й.

- Волф не отговаря.

- Може би той просто...

- Той не отговаря. С мен се случва всичко това, а той не е до мен. Ти си тук, външен, случаен човек! Защо ти? Защо Волф не е тук?! - изхлипва тя.

Усмихвам се. Усмихвам се винаги, когато ме боли. Какво друго да направя?

- За малкия Девендра? - викат жените.

- Реших. - Анели потрива лице с юмрук. - Този лекар може да си избърше задника с тази диагноза. Не е възможно да не мога да имам деца. Просто не е възможно. Ще отида при майка ми. Ако твори чудеса, нека помогне и на мен. Нека тази стара мизерница помогне и на своята дъщеря. Никой няма да решава вместо мен какъв ще бъде животът ми. Ясно?!

-Да.

- Ще дойдеш ли с мен? - Анели оставя чашата. - Сега?

- Но ние нали чакаме тук твоя... Волф?

- Ти си му приятел, нали? - Тя отмята косите си от челото. - Какво постоянно го защитаваш? Той това, той онова, него го преследват, той е в опасност! Що за човек може да остави жена си на насилници?! А?! Що за човек е той?

- Аз не... Не съм негов приятел.

- Тогава защо се мъкнеш с мен?!

Съвсем неотдавна бях пълен със сили и изобретателност и си мислех, че мога да я лъжа колкото си искам. А сега искам само да положа глава върху коленете й и тя да гали косите ми. И всичко вътре в мен да се отпусне и затопли.

- Кой изобщо си ти, а?! Кой си ти, Ежен?

- Аз съм Ян. Казвам се Ян.

- Що за...

Тя млъква, присвива очи. После ги разтваря широко, зениците й треперят.

- Значи не ми се е сторило. И твоят глас...

Не мога нито да потвърдя, нито да опровергая. Използвал съм цялата си храброст, за да й кажа името си. Сега стоя студен, изплашен, зашеметен.

- Помня те.

Анели се оглежда за домакините.

Мъжете обсъждат войната и слуха, че в Барселона щял да дойде президентът на Панамерика, Тед Мендес, жените през глава съветват Бимби как да си докара млякото.

Раницата ми е при мен, а в нея са доказателствата за моята вина. Преди секунда им бях приятел и брат, но ако видят маската ми и инжектора, веднага ще ме линчуват. Аз съм в нейна власт.

Аз съм идиот.

Аз съм уморен жалък идиот.

- Ти пусна Волф? И ти...

Кимам.

Аз съм слабак. Слабак.

Светложълтите й очи потъмняват; ушите и бузите й почервеняват. Усещам как косъмчетата на тила й се изправят. Обгражда я непристъпно електрическо поле.

- Значи... ти не си случаен човек.

- Аз...

- Това е капан, нали?! Ти чакаш Волф!

- Аз го пуснах, забрави ли? Работата не е в него...

Протягам й ръка, но тя отстъпва.

- Тук няма да можеш да ми направиш нищо!

- Не само... тук. - Усмихвам й се. - Никъде. Не се получава.

Скулите ме болят от тази усмивка. Болят ме и устните.

Анели примигва. Спомня си нещо... Край.

- Излиза, че ти и от интерната не си избягал? - произнася тя, вглеждайки се отново в мен.

- Опитах се - казвам. - Само че не ми се получи.

Тя гризе ноктите си. Брадатите индийци говорят за безполезния американски президент, жените им хвалят мълчаливото бебе. Така се решава съдбата ми.

- Защо се мъкнеш с мен? - пита повторно Анели, но гласът й е съвсем друг; тя почти шепне, сякаш сега това е наша обща тайна.

Свивам рамене. Чувствам, че ми трепери клепачът. Никога по-рано не ми се е случвало такова нещо.

- Не мога... Не мога да те пусна...

Минава навярно около минута - погледът на Анели е като тояга с нашийник за дресиране на зверове, тя ме е хванала за гърлото и ме държи на разстояние.

- Добре - изрича най-накрая тя. - Щом не можеш да ме пуснеш... Ще отидеш ли с мен -там? Ще отидеш ли? Ян... Ако не си тук заради Волф...

-Да.

Ще отида. Не защото иначе тя ще ме предаде на домакините ни, за да ме разкъсат - това сега ми изглежда безобидно и маловажно; а защото ме е помолила да тръгна с нея за втори път - с истинското ми име.

- Тогава да тръгваме.

Целуваме се със Соня, благодарим на Радж, обещаваме на Хему, че непременно ще се свържем с него, за да стартираме заедно бизнеса на мечтите му, пожелаваме на Девендра-младши щастие и здраве. Момиченцето Европа вече не ми изглежда демон; докосвам косите й и нищо не се случва с мен.

Вдовицата Чахна стои на балкона и шепне нещо, гледайки пепелището.

Бих могъл да се простя и със стария Девендра - с него и със стотината хора, които помогнах да бъдат убити - но се боя, че ще повърна, ако погледна отново към изгорялото месо. Просто не искам пак онзи кисел вкус в устата си, това е.

Тръгваме.

По виегца се в спирала стълба се качваме на тавана при черния изход. Анели крачи пред мен мълчалива, без да се оглежда - и изведнъж се спира.

- Покажи ми. Покажи ми какво имаш в раницата.

Тя още не вярва; но сега вече е глупаво да се опитвам да изиграя всичко отначало. Бях против истината, но сега, когато всичко е разкрито, ми е леко като от антидепресанти. И аз смъквам раницата от рамото си, разкопчавам я и показвам на девойката главата на Горшиата.

Анели се вкаменява - но само за миг.

- Комуникаторът ти свети. Съобщение.

И сякаш забравила онова, което току-що е видяла, продължава нататък. Взимам в ръка комуникатора, вглеждам се в екрана. Наистина има съобщение. От Елен Шрайер.