Бъдеще

Глава XV ПОЛЕТ

- Това той ли е?

- Вие по-добре знаете, мадам. Това ли е този, за когото искахте да внесете гаранция?

- Защо изглежда така?

- Ако искате, можем да го обръснем. Той отказваше, а правилата не ни позволяват...

- Аз не за това... Няма значение. Няма нужда. А той... Той разбира ли какво става?

- О, не се безпокойте, той е под въздействието на препарати, то скоро ще отмине. Знаете ли, в последно време беше малко буен...

- В последно време? Колко дълго беше при вас?

- Седем месеца, мадам. Първото слушане по делото му още не е назначено, но автоматът разреши да се внесе гаранция. Не бива да напуска пределите на Европа, но това, разбира се, ви е известно.

- Известно ми е. Чуйте, а не може ли да му се бие нещо ободряващо? Нямам много време, не мога да чакам, докато дойде на себе си.

- Разбира се, мадам. Шарл! Шарл!

Приближава се един санитар, тика в безчувствената ми ръка инжектор и само след минута аз вече мога да прибера увисналата си челюст и да избърша точещите ми се слюнки.

- Елен.

- Да се махаме оттук. Ще поговорим по пътя.

Дават ми дрехите ми, комуникатора, окачват на крака ми проследяваща гривна и ме извеждат от буферната зона. Светът веднага се разгръща във всички посоки, аз се превръщам в бълха, чувствам се зле, ако гледам на по-далеч от три метра пред себе си. Изглежда, индивидуалната килия е успяла да направи това, с което така и не се справи докрай Анели -аз съм победил клаустрофобията си, научил съм се да живея с нея.

Сега имам нужда да ме хванат за ръката, но Елен, която крачи до мен, не ме докосва и с пръст; носи очилата си, наподобяващи очи на водно конче, през които не мога да разбера нищо.

До пристана чака малък частен турболет, тя сама сяда зад кормилото.

- Прости ми. Нямаше как по-рано.

Кимам безмълвно - изобщо не съм уверен, че това не е сюжетно разклонение на някой от моите кошмари, а с техните персонажи по-добре дори да не се опитвам да говоря.

- Ерих ме следеше. Възползвах се от първата възможност.

- Той знае ли? - процеждам думите с неумел език.

- Той винаги знае. - Елен отдръпва апарата от пристана и ние увисваме над бездната. -Научи още същия ден.

- Той с теб... направи ли нещо? Би ли те?

- Не. Ерих не ме бие. Той...

Елен не довършва. Реем се над композитните дефилета, навлизаме между композитните скали; тя е съсредоточена върху управлението. Завива ми се свят; а по-рано не съм страдал от люлеенето, даже имахме кратки курсове за управление на турболети.

- Къде летим? В дома ви?

- В никакъв случай! - Тя уплашено клати глава. - Когато му доложат, че съм те пуснала... Ян... Аз се опитах да ти обясня... Ако той просто ме биеше...

- Значи той е знаел, че ме държат в изолатора? Обаждах му се, похарчих две от трите си обаждания за твоя съпруг, но неговият секретар, този лъскав...

- Ерих ми каза, че ти никога няма да излезеш оттам. И аз... Господи, какво правя...

- Той заплашваше ли те? Вие през цялото време сте пред погледите на хората, той няма да посмее!

- Ерих? Няма да посмее?

Турболетът се носи в промеждутъка между две кули - но Елен завива по-наляво, отколкото е нужно; скоростта е огромна и аз едва успявам да съобразя, че тя сега ще убие и двамата. Преодолявам световъртежа си и я хващам за ръката.

- Елен!

- Боже! Прости ми... Прости ми, аз... - Тя избягва сблъсъка в последния момент. - Аз...

- Всичко ли е наред? Може би да довършим разговора си, когато кацнем?

- Не. Не.

Елен не си и помисля да търси място за кацане. Тя управлява нервно, зле - това със сигурност е служебен турболет на Шрайер, даже е странно, че тя умее да го управлява.

- През септември ще станат петнайсет години, откакто съм с Ерих.

- Елен, говоря сериозно.

- Нали знаеш, че не съм първата му съпруга?

И всичко се връща като вълна при мен. Последният ни разговор. Домът им. Моето разпятие на стената. Онази стая зад кадифената завеса.

- Не. Аз... Коя е била първата?

- Казвала се е Ана. Тя е изчезнала безследно. Единайсет години преди да се запознаем с него. Той самият ми разказа за това скоро след като започнахме да се срещаме. Ерих много я е обичал. И това ми го каза веднага.

- Изчезнала? Нищо не съм чувал за това.

- Пресата си е мълчала.

- Странно. Да изчезне съпругата на такъв политик... Гореща история.

- Той не успя ли да те запознае със собственика на „Медия Кори“ там, на конгреса?

Лавираме между кулите - турболетът се носи толкова бързо, сякаш ни преследват.

Наближават и отминават огромни рекламни пана: хапчета за щастие; ваканции в кулата „Парадайз“; околосветски полет за десет часа, електронен домашен любимец „Доги-Дог“: „Обичайте, когато искате“; задраскан ембрион: „Не позволявай на инстинктите да погубят живота ти!“.

- И какво... Какво за тази Ана? - питам аз предпазливо.

- Той веднъж ми каза... когато се бяхме скарали... Когато си събирах багажа... Че Ана също е опитала да го напусне. И че той въпреки това я е намерил. Това е отнело известно време, но я е намерил.

- Това... Това нейната стая ли е? - Гърлото ми е пресъхнало. - Това е нейната стая, нали? И нейното разпятие? Кръстът на стената - той е неин?

- Аз никога не съм я познавала, Ян. Исках да махна кръста... Но той ми забрани. И нямам право да влизам в тази стая.

- Те заедно ли са живеели там? На острова?

Не мога да разбера нищо - в моите сънища, в отломките от спомени е съвсем друг дом. Двуетажен, светъл, с шоколадови стени; не замъкът бунгало на Шрайерови. Но разпятието е същото и...

- Защо това е толкова важно за теб? - пита тя.

- Аз съм негов син, нали? Кажи ми! Ти нали знаеш! Негов син ли съм?!

Тя мълчи, пръстите й са побелели, не се обръща към мен.

- Приземи най-накрая тази гадост и нека да поговорим по човешки, Елен!

- Ерих не може да има деца.

- Знам! Той ми го каза! Голямата тайна! Ако си в Партията...

- Той не може да има деца, Ян. Той е безплоден.

Смилам това.

- Той просто гълта онези свои хапчета! Цялата работа е в хапчетата!

- Не, не е в тях. Аз... Не бива да говоря за това.

- Ще се приземим ли изобщо някога, или не? Накъде летим?

- Не знам, Ян! Не знам!

- Ето там... Там има площадка. Моля те, Елен.

- Ти трябва да се махаш. Трябва да се скриеш. Той ще побеснее, когато му доложат...

- Не възнамерявам да се крия. Имам куп въпроси към него.

- Не е нужно, Ян. Ти не разбираш ли какво рискувам? Това е просто за да те измъкна, за да имаш шанс... Махай се оттук, бягай от тази проклета страна!

- Не мога. Имам работа тук. Много недовършена работа. А ти... Ти бягай.

- Той няма да ме пусне. Нито за ден. Задължена съм всяка нощ да спя в леглото му. Всяка.

Той така или иначе ще ме намери. Така ще стане много по-лошо. Той ще си помисли, че съм си тръгнала от него при друг...

- Нима може да бъде по-лошо? - Докосвам я по шията. Тя се свива.

- Не бива, моля те.

- Аз никъде няма да ходя. Ще остана тук, Елен. Приземи турболета.

Но тя не ме слуша. Турболетът набира скорост, небостъргачите прелитат покрай нас, междините между тях се мяркат все по-често, Елен се е вкопчила в кормилото - и аз не знам дали тя наистина иска да се промъкне между кулите, или да увеличи до такава скорост, при която вече нищо няма да е в нейна власт.

- Приземи турболета! - Отблъсквам я, хващам кормилото, турболетът полита вертикално нагоре покрай черната стена, в която е трябвало да се разбием. - Какво ти става?!

- Остави! Пусни ме! - Тя крещи, впива нокти в ръцете ми; едвам успявам да я отблъсна от себе си, очилата й отлитат в ъгъла.

Спускам се - накъсано, накриво, дрънкайки с мачкащата се обвивка - върху някакъв покрив. Отварям с юмрук люка. Елен остава вътре, плаче.

- Коя е тя?

- Какво?!

- Коя е тя, Ян? Заради коя остаряваш? От коя имаш дете?

- Откъде знаеш? Той ти е казал, нали?! Твоят Ерих?!

Тя ме гледа от рухналия си турболет като вълчица от бърлогата си.

- Половината ти коса е прошарена, Ян.

- Я се разкарай! Какво ти пука изобщо?!

- Това не е честно - казва тихо тя, очите й блестят. - Това е толкова нечестно!

- Престани, Елен, достатъчно! Благодарен съм ти за това, че ти...

- Млъкни. Млъкни. Върви си.

- Защо така? На мен наистина не ми е все едно какво ще стане с теб...

- С мен нищо няма да стане! С мен никога нищо няма да стане! Ще си вися в своя разкошен пентхаус под стъкления покрив млада и красива вечно като шибана муха в кехлибар и с мен никога нищо няма да се случи. Махай се оттук, чуваш ли?! Махай се!!!

Свивам рамене като страхлив идиот, подчинявам се на нареждането и отстъпвам.

- Ти не ми предложи да избягаме заедно... - шепне тя подпре ми, но аз вече не я слушам.

Прости ми, Елен. Аз не мога да те спася. Ти ме спаси, а аз нямам с какво да ти се

отблашдаря. Ние просто полудувахме. Заедно ядосахме съпруга ти. Ти скучаеше, аз те развличах. Не можем да избягаме заедно.

Пропадам с асансьора. И през цялото време се опитвам да изчисля: петнайсет години плюс единайсет. Двайсет и шест. Толкова години са минали от изчезването на първата съпруга на сенатор Шрайер. И също толкова от деня, в който са ме докарали в интерната. Какво се получава?

Моята майка е първата съпруга на Ерих Шрайер? Напуснала го, намерена от него, и... И изчезнала безследно? Ако той е безплоден, защо тогава ме беше нарекъл свой син?

Не, нищо не се получава - та аз съм на двайсет и девет. Така ми се струва.

Не ми достигат силите да съобразявам. Не ми достигат силите да разкривам истината, да търся спешно Шрайер и да пронизвам гърдите му със свещено копие. Инжектирали са ми някакъв стимулатор, но той не е изчистил цялата тази гадост, с която ме тъпчеха в затвора. Успокоителните и сънотворните са смесени с всички течности на организма ми.

Уморен съм. Необходим ми е кратък отдих; поне за миг отново да се почувствам човек.

Не мисля, че домът ми все още е мой; наемът не е плащан седем месеца, там със сигурност вече живее някого другиш тип с маска. А на прага същите такива момчета ме чакат с нетърпение. Впрочем с тази гадост на крака ми могат да ме намерят, когато си поискат.

Нямам представа къде да търся убежище.

А краката ми сами ме носят натам, където съм го намирал по-рано. В „Извор“. Просто искам да се потопя в тези води, просто искам да затворя очи, да видя смеещи се хора, искам щипките, сграбчили вътрешностите ми, да се опуснат.

Да, в „Извор“. Няма къде другаде.

Макар че сега съм и с брада, хората не можеш да ги излъжеш; те са се вторачили в мен изумено - явно още си спомнят за бенефиса ми на конгреса на Партията. Някой понечва да докосне моя комуникатор със своя, отдръпвам ръката му. Срещат се всякакви мошеници.

Банковата ми сметка още не е опустошена окончателно и мога да си позволя и входната цена на „Извор“, и добър обяд.

Добирам се до къпалните; гони ме див глад. Първо хапване, после отдих.

Избирам си място на кръгла маса в самото подножие на знаменития кристален баобаб, огромното дърво на плътските наслаждения. По неговите клони текат лепкави сокове на похот и любуване, въжделение и удовлетворение; цветята басейни пулсират, привличайки хората към себе си.

В черепа ми кънти, плясъкът на водата го изпълва докрай. Примижавам срещу нарисуваното планинско слънце. Прохладният вятър разрошва кичурите ми.

Табло с преливащи цветове: „Добре дошли в „Извор“! Днес е 24 август 2455 година“... Тук всичко е същото като преди година - или колко време е изминало? - и същото, каквото ще бъде след десет години и след сто, и след триста. Ще идват да лудуват, за удоволствие, за игри същите тези богчета, които и сега са тук.

Поръчвам си бифтек - и ми донасят превъзходен; по-рано не бих си позволил такова нещо, но сега навярно няма никакъв смисъл да отлагам за бъдещето. Той се разтапя в устата ми, посолен идеално, топвам си късчетата в лучения сос и за никъде не бързам. Ще си доям, ще се кача на самия връх на стъкленото дърво и ще се спусна надолу от чаша в чаша. Просто ще си гледам насам-натам.

Защо съм тук?

Дойдох, за да се разсея. Да се преструвам, че съм си същият; да зяпам тези безгрижни момчета и особено момичетата, прекрасните им млади тела. За да си спомням какво съм чувствал при вида им по-рано. Да се подхраня от тяхната младост. И да изкарам от главата си тази целувка с удавника.

Източени, стройни, загорели, с прилепнали прозрачни бански - те плуват намясто, докосват се помежду си, сливат уста и въздухът мирише на сладка плът.

Гледам ги - и те също ме гледат с любопитство.

С тази работа всичко е наред, глупак беше този студент, братът на Радж, който мислеше да продава в Европа транслации на барселонските блудници... Как там се казваше? Момент...

Спомням си нещо и напипвам в джоба на гърдите си визитната му картичка: „Хему Тирак. Порнобарон“. Изпитвам странно чувство. Сякаш седя на масата им, старецът Девендра е жив и ме пои със своята изгаряща о дьо ви, и бабката Чахна му нарежда да престане, и Радж се мръщи - дали ние не сме с арабите, с паковете, и очилаткото Хему ме залива с приказки за това как ще процъфтяваме, когато започнем съвместния си бизнес.

Всичко това вече го няма. И няма да го има.

Гордата стерилна Барселона си стои на мястото чиста, опустяла и дезинфектирана, „Летящият холандец“, изхвърлен на брега.

- Моля за извинение? - някой слага ръка на рамото ми.

- Нямате ли о дьо ви! - Не поглеждам назад; не искам да изплувам.

- Извинявайте, ще се наложи да си платите и да напуснете къпалните ни.

-А?

Охранител в бял плажен костюм, на гърдите му - нашивка, лоштип на „Извор“.

- Моля, платете си и напуснете нашите къпални.

- А какъв е проблемът?

- Вие смущавате клиентите ни. Видът ви... - Той кашля.

- Моят вид?

- Вие сте извън възрастовата група, която е добре дошла тук. Предстои ни да изясним защо изобщо са ви пуснали.

- Що за идиотгцина? Аз съм на двайсет и девет...

В този момент съобразявам, че сега е август, а рожденият ми ден е през юни. Та аз съм вече на трийсет. Само на трийсет.

- За остаряващи хора влизането в „Извор“ е забранено. Това се прави, за да не се засягат чувствата на клиентите. Необходимо ли е да викам колегите си?

- Не, не е.

Отблъсквам го, в движение плащам на сервитьора и се опитвам да определя кой от къпещите се е тварта, която се е оплакала от мен. Какво им пречех?!

- Дайте поне да отида в тоалетната! Аз между другото си платих пълната цена за входа!

- Много съжалявам, такава е политиката на заведението ни...

Все пак успявам да се добера до тоалетната. Стоя пред огледалото, изучавам отражението си - за пръв път от седем месеца, отблясъците в перископа на затворническия екран не се броят. Не мога да се позная! Хващам се за косите, за гривата си, за брадата си - за пръв път от дълги месеци усещам как съм обрасъл. Не мога да повярвам. Поднасям кичур коса към очите си - той е прошарен, страшен. Елен не ми го беше казала, за да ме стресне. Не беше преувеличила. Слепоочията ми са обезцветени, състарени, тесен обръч стиска главата ми; и в сплетената брада също има сол.

Защо съм се прошарил толкова рано?! Нали е минала само половин година - малко повече...

Залитам и изведнъж ме пробожда в тила непознато усещане, сякаш са сложили нагорещен шлем право върху мозъка ми. Главоболие? Откога?

Отвъртам крана, наплисквам си лицето със студена вода, не ми помага с нищо. Не се разсънвам, главата не ме отпуска и брадата ми си остава все така прошарена и разрошена. Трябва да се обръсна до кожа, мисля си аз. Трябва да сваля цялата тази гадост, всички тези плесенясали водорасли.

Ето защо хората ме зяпаха така във влака. А с допира на комуникаторите... Нима са искали да ми подхвърлят милостиня?

- Ей! Скоро ли ще свършите?

Не бива да се бръсна. С такава рошава коса и с брада до очите системата за разпознаване на лица може и да ме пропусне, но ако съм с голо лице, веднага ще ме засекат. Разбира се, има я проследяващата гривна на крака ми - но има и хора, които са се специализирали в срязването им. Ако преди това не ме приберат, може и да успея да намеря такива.

- Ей! Не ме карайте да ви измъквам от тоалетната!

Появявам се - сресан толкова добре, колкото съм могъл. Изплювам му се в краката.

- Я ми се махай от главата!

На изхода тази гнида все пак ме изритва отзад.

Задавам на комуникатора търсене на най-близкия фризьорски салон. Три равнища по-надолу има цял салон за красота. Отлично. Дори и красотата да не спаси света, мен ще ме отърве.

Кулата „Престиж плаза“, в която се намира „Извор“, е изцяло развлекателен център. Хиляди етажи магазини, спа центрове, барове, игрални автомати с пряко невросвързване, тайски масаж с пълен контакт, кафе с молекулярни сокове, зона за пушене, океанариуми с живи акули, виртуални туристически агенции и скокове с бьнджи надолу с главата от двеста нива височина. Всичко това кънти, жужи с лазерни лъчи указатели, прелива във всички цветове на видимия спектър, дрънка, пее истерично с гласовете на безименни естрадни звезди и герои на видеоигри. Тълпата - ярки летни потничета, бицепси-трицепси, поли до пъпа, пъстър брилянтин, отчаяна козметика, силуети на здрави девически гърди под опънати платове - е куха, веселяща се. Промъквам се през тях, целият набоден с погледите им като свети Себастиян от стрелите на езичниците. Чувстват в мен чужденеца.

Аз и сам разбирам, че тук не ми е мястото. Тази тълпа ми напомня за друга, през която се промъквахме с Анели на булевардите „Рамблес“, под ниския измазан таван. Бучаха вяли вентилатори, всичко беше в дим и сажди, наоколо бяха само просяци, но кой знае защо ги усещах като истински хора; а тази неонова младеж е щампована, излята от композит. В какво е проблемът?

Салонът за красота се намира до клиника за смяна на пола, за малко да сбъркам вратите. На входа има няколко пъстри травестити с пропорциите на сумо борци. Подмамват ме към себе си, обещават ми отстъпка, после осъзнават, че цветът ми не е някакъв каприз, и се заемат да си шушукат, да кудкудякат, да прикриват кокетно разтегнатите си начервени устни с юмруци с размерите на пъпеши. Те са по-нормални от мен в нашата неостаряваща и доскучаваща държава; преглъщам сополите си, промъквам се покрай тези муцуни и попадам в салона.

- Мога ли да се боядисам?

Всички мадами, на които им правят еднофутов кок, на които им слагат магнитен пиърсинг на езика, на които им татуират крилати пениси върху целия гръб - всичките се опулват срещу мен.

И персоналът, който смело би могъл да се вкара в междугалактически зверилник - ако космосът не се окаже толкова мъртъв, колкото онези земи в Сибир - всички тези изроди също опулват гримираните си очи с драматични ресници и контактни лещи с противоестествени цветове, с вертикални змийски зеници или изобщо без зеници. Бал при сатаната - и аз съм се оказал изродът на бала.

- Ами не знааам... - провлачва девойка със загоряло до черно лице, покрито с шарките на бяло боне. - А това к’во, да не е от старост? Ти к’во, боцнали са те?

- Боцнат - промърморвам аз.

- Ами не знааам... - повтаря тя. - Няаамаме оборудване за еднокрааатна употреееба. А ти мож’ да си зарааазен.

- Идиотка! Това не е заразно! И стига сте ме зяпали всичките!

- Изобщо повикай полицията! - Шепне й на висок глас нейната приятелка - едната й гръд е разголена, има пиърсинг на зърното.

- Кучки! - Хлопвам вратата, отблъсквам един тлъст транс, врязвам се в тълпата, пробивам си път през тези месести дебри, главата ме цепи.

От къде на къде тези кокошки ще правят от мен посмешище! Аз не съм чумав, не съм идиот, не съм сантиментален слабак, не съм животно, което не умее да контролира инстинктите си! Аз не съм правил този шибан Избор, ясно?! Направиха го вместо мен, предадоха ме и аз узнах за това постфактум! Не искам никакво дете, никога не съм искал! Ние и без това сме твърде много, оставаше и такива като мен да започнат да се размножават!

Просто искам да си боядисам прошарените коси. Има ли в този град място, където ще ме боядисат без излишни въпроси, където няма да се погнусят от проказата ми, където ще се осмелят да ме докоснат?

Резерватите. Резерватите.

Там никой няма дори да ми обърне внимание. Там ще бъда неприлично млад. Със сигурност те и боядисват, и премахват бръчки, и опъват кожата. Като начало просто да маскират тази уродливост, да я облепят отгоре... Ще надяна маската на Аполон, вечно младия и вечно прекрасния. Ще бъда като всички. Отново ще бъда като всички.

Търсене на резерват - до най-близкия има половин час път, затова пък кулата е отлична: половината нива се заемат от прекупвачи на крадени вещи, пластични хирурзи и етнически бордеи.

Купувам си суитшьрт с качулка и тъмни очила; оглеждам се в огледалото на пробната -около очите ми има бръчки, торбичките ми са натежали, челото ми е подчертано. Надявам очилата, слагам си качулката. Но когато влизам във влака, не мога да се отърва от чувството, че останалите пътници гледат да се отдръпнат от мен, сякаш воня. Може би проблемът е в ръцете ми? Кожата на тях е спаружена? Скривам дланите си в джобовете на корема.

Кула „Секвоя“. Пристигнахме.

А сега на триста нива по-долу, към земята, там, където е по-евтино - резерватите винаги се намират там, където е по-евтино, защото старците не могат да заработят за нищо прилично.

В асансьора имам куп спътници - чернокож с избелено лице, девойка с изкуствено уголемени очи, гърдеста псевдобразилка с издути шорти, остригана старица с тояжка; после влизат още десетина момчета с безформени черни дрехи и с раници.

Трудно е да се преструвам, че ги няма; самите те не знаят къде да се наместят, изяждат с поглед старицата, облизват ми се. Бабката се надува, поглежда ме умолително - ние с нея сме една кръв, но аз още съм пълен със сили, ще се застъпя за нея, ако се наложи, нали така?

Нали така?

Чуждото звено слиза на същото равнище, закъдето съм и аз. Там, където е резерватът Ние със старицата оставаме в асансьора, пропускаме ги да минат

- Ще слизате ли? - пита ме тя.

- Не, за по-нататък съм - лъжа аз.

- Аз също - лъже тя. Избираме си произволно равнище.

- Какъв ужас - оплаква се бабката. - Обиски всеки ден. По-рано не беше така. Не дават на хората да си умрат спокойно.

- Какво търсят?

- Нашите момчета. От партията.

Със сигурност няма предвид нашата Партия. Но мен това вече не ме засяга, господин сенатор. Това са вашите кучешки игрички, на вас и вашето панамериканско приятелче. Всичко започва като въпрос на принципи и въпрос, касаещ бъдещето на планетата, а завършва с бюджет и министерски кресла. Хилядникът на Фалангата Ян Нахгигал седи в следствения изолатор в очакване на съд по кретенско обвинение - съд, който никога няма да бъде назначен. А в асансьорите заедно със съчувстваща на престъпни елементи старица се вози неустановено частно лице, обрасло до очите с прошарена брада.

Аз не възнамерявам да забравям за вас, господин сенатор. Та вие сте мой приемен баща, нали така? Как бих могъл да забравя за вас! За вас - и за вашата първа съпруга. Дайте ми само отново да се разтворя в тълпата, да стана незабележим, и някой път аз непременно ще ви потупам по рамото. Няма да ви се наложи да чакате дълго този ден. Аз бързам.

- Не знаете ли къде тук мога да се боядисам? - Докосвам косите си.

- При нас в резервата навсякъде го правят - усмихва се с разбиране старицата. - Но сега не си струва да се ходи там, нали? Вие отдавна ли?

- Половин година.

- Почти не ви личи - любезничи тя. - Като махнете прошареното - никой не би ви дал повече от трийсет. На седемдесет и шесто равнище има отлични кабинети. Естетическа хирургия и така нататък. Аз ходех при тях, докато имах пари. „Втора младост“, запишете си.

И аз вече натискам цифрите 7 и 6 и след като се прощавам с тази мила старица, слизам на етаж с таван на височина два метра, крача покрай жилищни блокове, покрай работилници за ремонт на виртуални очила, магазинчета, където предлагат комуникатори втора ръка, покрай неугледни на вид будки, където за колекционери фетишисти се пазят под тезгяха хартиени комикси и несглобявани четиристотин години конструктори „Леш“ в недокосвани опаковки, магазини за електронни домашни любимци с асортимент от най-добрите приятели на човека - електронни кучета, котки, мишки, папагалчета, плюшени или във вид на програмен код. Най-добрите приятели гледат от витрините и екранчетата с неподвижни очи, затова пък не крънкат ядене, не мърсят, където им падне, и не се налага да се плаща за тях драконовски социален данък.

„Втора младост“ е разположен плътно до магазин за бастуни, инвалидни кресла и старчески ходилки. Сега знам откъде да купувам всичко това.

Рецепция. Опашка: пръскащи се по шевовете побеляващи, напълняващи, оплешивящи, с двойни брадички, с разтягаща се парцалена кожа - такива по-рано са ги наричали хора на средна възраст. Старостта гробница набъбва в тях, протегнала е нишки към ръцете и краката им, оплела е органите им, храни се с тях, преработва телата им в гнилоч - а те седят тук и харчат всичките си спестявания, за да замажат с грим всевъзможните си декубитуси и плешивини.

И ето че аз съм сред свои.

Бъди проклет, Петстотин и трети. Правя всичко така, както ти каза. Затова пък тук най-накрая съм добре дошъл. Докато косите ми ги мият, мажат с боя, докато те изсъхват в пакет, след което отново ги мият и боядисват, учтивото бърборене на фризьора масажира свития ми от спазъма мозък. Предлагат ми опъване на лицето, колагенови инжекции, подмладителни инхалации, солариум.

Аз не съм идиот. Не съм от онези, които смятат, че козметиката лекува болестите. Така и съобщавам на Хосе - тип с грижливо поддържани мустачки и с удивително чиста бяла престилка.

- Разбирам. Естествено! - Той ми кима сериозно, после се навежда към ухото ми. - Но има и други средства, по-радикални. Не външни. - Той преминава в шепот.

- Какво имаш предвид?

- Не бива тук... Пред всички. - Хосе сканира залата през огледалото - дали не подслушва някой? И предлага: - Не искате ли кафе? Ние имаме мъничка кухня...

Вървя след него, върху главата ми е пакетът, в който лежат новите ми коси - пробождащо рижи, дори не юношески, а детски. Наливат ми кафе - ^баво, ароматно.

- Това не е напълно законно, нали разбирате... Всичко, което е свързано с вирусна терапия, е под надзора на Партията на безсмъртието, онези главорези от Фалангата... Просто бих искал да се уверя, че имате наистина сериозен интерес...

Разбира се, наслушал съм се за шарлатаните, които пробутват плацебо на отчаяли се старци, и за екстрасенсите, които се кълнат, че могат да обърнат процеса на стареене с биополето си, но този тип не прилича на измамник.

- Сериозен интерес? - повтарям аз. - Преди седем месеца бях нормален човек, а сега във влака ме сочат с пръст. Изобщо не знаех, че имам глава, а днес цял ден ме цепи.

- Съдовете - въздъхва Хосе. - Възрастови изменения.

- Слушай, ти да нямаш намерение да ми пробуташ някакви вълшебни тибетски топчета?

- Не, разбира се! - Той зашепва още по-тихо. - Просто има едни хора, които преливат кръв. Източват твоята, заразената, и я заменят с донорска. С антивирусни препарати. Истински. Контрабандни, от Панамерика. Процедурата е скъпа, естествено... Но си струва. Баща ми... Общо взето, и досега е жив.

- От Панамерика?

- Превозват ги в дипломатическата класа, не ги преглеждат.

Не му вярвам. Но разглеждам юмруците си - и забелязвам върху тях дребни жълти петънца, които не съм виждал по-рано. Пигментация. Като при деветдесетгодишните. По-рано всеки е имал свое темпо на стареене - някои на шейсет години вече изглеждали като на осемдесет и умирали от някакви дреболии. Цялата работа е в гените. Моята собствена наследственост, изглежда, е пълен боклук. Не разполагам с десет години. Благодаря, мамо! Благодаря, татко! Който и да си бил ти.

- Защо го правят? Има ли гаранция?

- Вие не ме разбрахте правилно. Това не е мой бизнес, аз просто виждам приличен човек и му давам съвет.

- Ще ме отведеш ли при тях? Бих искал да хвърля един поглед.

Хосе се съгласява.

Вървим по закътани пътища - тесни технически коридори, сервизни коридори, и изведнъж се озоваваме на километрова оризова нива на стотния етаж, където от зелените връхчета до халогенното небе има половин метър; където плоски роботи сноват по релси и събират, наторяват, бръмчат; където е толкова влажно, че видимостта е три крачки; където в тъмнината жужат безброй комари и се разлитат из вентилацията из цялата огромна кула -отминаваме, стигаме до някаква промишлена зона, по-нататък минаваме през производствените линии, тук отливат нещо от безброй разновидности на композита и в края на краищата стигаме до черна врата без брава, без табелка и дори без видеофон.

Хосе чука по вратата.

- Никакви преговори по комуникатора - обяснява той. - Министерството подслушва всичко.

После той маха с ръка някъде към ъгъла. Камери.

Отварят навъсени личности с кобури под мишниците върху бели потници и пънкарски четки върху изчегъртаните черепи.

- Дотук се стига само с връзки - обяснява ми тихо той, докато отминаваме охраната. - Безсмъртните най-накрая са озверели. Довършват Партията на живота. Слуховете са, че ще въведат за тях екзекуции.

- Не може да бъде!

- Може и да не може, а може и да може - възразява Хосе. - Ето в Барселона биха акселератора на когото им падне, и нищо, на кого му пука дали са спазени правата на човека, или не.

Помещението прилича на коридора на някаква медицинска клиника: пейки за чакащите, на стената - плакати за здравословния начин на живот, само дето осветлението почти не работи: два ситни диода за цялата тази пещера, лицата на пациентите не могат да се различат, но въпреки това те се крият зад шапките си, зад таблетите, зад видеоочилата.

- Тук всичко е анонимно. - Хосе се спъва в отлепил се ламинат. - Завиваме!

Вкарват ме в кабинета, без да чакам, и иззад таблетите се разнася недоволно съскане. Вътре всичко изглежда наред. Стерилна процедурна, съвременно оборудване, апарат за преливане на кръв, прозрачен сейф с епруветки, интелигентни лица. Майката на Анели би умряла от завист.

- Вашата инжекция е някъде отпреди година, нали? - пита ме делово лекарят със сресана напът коса и с изпъкнала космата бенка на бузата.

Той седи зад бюро, отрупано със снимки, вирусни карти, разпечатки на анализи и дявол знае какво още. На малка табелка е написано „Джон“. Стената зад гърба му е облепена с графики, жълти стикери бележки и снимки.

- Седем месеца.

- Значи имате ниска съпротивляемост срещу акселератора. Ако бездействате, са ви останали пет-шест години.

- Пет-шест?!

- Ако бездействате. Но вие сте дошли при нас, нали така?

Една от снимките привлича погледа ми. Познато лице само че... само че по-младо.

- Това Беатрис Фукуяма ли е? - Аз се надигам.

- Да, тя е. Следите новините, а? Ние с нея започнахме заедно. Но на нея й провьрвя по-малко.

- Работили сте с нея?

- Петнайсет плодотворни години. Тя, разбира се, ме познава под друго име, но...

Само да имах представа къде да я търся! Разбира се, бих отишъл право при нея. Толкова години изследвания - със сигурност са й останали някакви разработки! Но сега тя е с Рокамора... Той ще я скрие от мен, както е скрил Анели, и аз никога няма да се добера до нея. Може би тя би ме познала, аз бих й поднесъл искрените си извинения, по някакъв начин бих загладил вината си, бих й помогнал, бих я охранявал. И бих дочакал тя да създаде чудодейното си средство. Онова същото, което й бях попречил да създаде.

- Вие също ли сте нобелов лауреат в изгнание?

- Не, всички лаври останаха за нея. Затова пък по вида ми никога няма да познаеш възрастта ми. - Джон се усмихва. - Да пристъпим към работа?

Еднократната процедура ще опустоши сметката ми; но това няма значение, защото би трябвало да имам открит кредитен лимит. Ц,ената се образува от пет еднолитрови пакета донорска кръв, подкуп за панамериканските служби за поп-контрол и митничарите, а също така и от стойността на всички мерки за безопасност, които се взимат тук. Няма гаранция, че ще има резултат, но при повечето пациенти ремисията продължава години и дори десетилетия.

- Понякога се налага да се повтаря, не се удава да се изчисти напълно вирусът, няма да ви лъжа...

И в този момент погледът му пада върху повдигнатия ми нагоре крачол. Под него е изпълзялата върху глезена ми проследяваща гривна.

- Вие какво? Какво е това? - Той скача от стола, неговата внушителност го напуска мигновено. - Как дойдохте тук с това? Фернандо! Раул! Кого си довел тук! - нахвърля се той върху пребледнелия Хосе.

- Не, чуйте ме...

Нахлуват онези двамата с пънкарските прически, дулата им се насочени, не искат да слушат нищо.

- Няма да ви лекуваме. Ние тук нямаме нищо. Това е грешка - произнася ясно Джон, обръщайки се към глезена ми.

- Аз не съм провокатор! Заклевам се, че не съм провокатор! Пуснаха ме под гаранция, тази шайба просто следи никой да не напуска пределите на Европа!

Изведнъж ми става необходимо те непременно да ми направят шибаното си преливане; това е може би единственият ми шанс, макар и да е нищожен.

- Вие ме подведохте. - Хосе отстъпва към изхода. - Вие страшно ме подведохте.

- Прибраха ме по обвинение в убийство, бях седем месеца в изолатор, момичето ми е записало на мое име детето, без да иска разрешение от мен! За тези седем месеца остарях със седем години, а вие не искате да ми помогнете?! Що за лекар сте вие?! Къде да ида сега?! При народни лечители? При африкански магьосници?! При Фукуяма?! Не искам да умирам, какво странно има в това?!

Доктор Джон отваря уста, за да ме прекъсне в самото начало, но ми позволява да довърша; на Фернандо и Раул не им пука за моите проблеми, на тях им е нужна само една дума, за да ме направят на решето или да ме изхвърлят навън.

Огласяването на присъдата се забавя. Хосе пристъпва от крак на крак при вратата, докторът почесва брадатата си бенка.

- Добре. Ще свалим от вас тази дрънкулка и ще я огледаме. Ако няма камера или бръмбар, имаме сделка.

Раул донася някакво сложно устройство, удря гривната ми с ток, а после я прерязва с лазерна резачка с изумителна ловкост - навярно на бивш хирург или патоанатом. После я счупват, въртят я под лупа, доста нервен момент, и накрая ми опрощават греховете.

- Просто геолокационен модул.

- Ще си го оправяте сам - сухо ми се усмихва доктор Джон. - Да се заемаме с процедурата.

Почистват ми банковата сметка предварително, вадят от хладилника пакети с кръв, наподобяваща доматен сок, мушкат ми игли и ме отправят на плаване - инжектират ме, аз заспивам и виждам усмихващата ми се Анели и себе си с нея - не червенокос, а предишния, още недокоснат от урочасването. Вървим по крайбрежната на Барселона и ядем пържени скариди.

- Готово, да се събуждаме! - Докторът ме пляска по бузата. - Да се събуждаме!

Примижавам, тръскам глава - колко ли време е минало? По ръцете и краката ми вече има лепенки, всичко е свършило.

- Е, какво, да се надяваме, че повече никога няма да се видим с вас! - шегува се Джон на прощаване, докато ми разтърсва ръката. - А... Комуникаторът ви пиукаше, докато бяхте под наркоза.

Сигурно Елен.

Трябва да й се обадя. Глупаво се получи - и неудобно. Тя нали наистина рискува всичко, за да ме измъкне от решетките, а аз бягам от нея като малко дете, възползвайки се от истерията й...

Поднасям комуникатора към очите си, допирам пръст до него.

Ай-дито е непознато.

„Много си ми нужен. А“.

- Всичко ли е наред? - безпокои се докторът. - Нещо ви има на зениците. Да не ви се вие свят? Поседнете де, поседнете.

- „Къде си?! - набирам отговора, като едвам уцелвам буквите с треперещите си пръсти.

- След час ще бъда където кажеш“