Бъдеще

Глава XXVI АНЕЛИ

Пътуването ми отнема два часа и четирийсет и три минути - кулата „Промпарк 4451“ се намира някъде в покрайнините на цивилизования свят Утилитарна конструкция - тъмносив паралелепипед без тераси, без рекламни табла, без прозорци, двайсет пъти по-шлям от всяка жилищна кула, която съм виждал до момента.

Когато наближаваме това чудовище, влакът се гмурва под земята и по-нататък се носи през безпросветни тунели. Дотук има само една линия и по нея рядко минават влакове -„Промпарк 4451“ е почти изцяло роботизиран. Тук са наели равнища най-различни предприятия - от произвеждащи турбини до щамповащи хапчета за щастие. Жилищният сектор, ако изобщо има такъв, не е обозначен в асансьорите.

Идеалното място за убийство, мисля си аз. Това със сигурност е капан. Подмамват ме - Рокамора, Петстотин и трети, Шрайер - за да ме довършат. Разбирам това - и продължавам да летя към срещата с Анели, за да си разбия главата в парещата крушка на нощната лампа.

Тя не може да говори по комуникатора, да ми обясни всичко. Ето ти адреса, чакам те.

Тукашните асансьори не са създадени за хора - това са огромни индустриални подемници с тавани на височина десет метра, направени са от мръсен дебел композит, по-здрав от всякакви метали; вместо двукрилни врати има истински порти, през които може да мине самосвал. Но тукашните автомати товарачи едвам се вмъкват в тях. Странно е, че изобщо има панел за управление на височината на човешки ръст.

Вътре е почти пълен мрак - на роботите не им е нужна светлина, те са слепи. Притискам се към стените, за да не ме размажат камионите със своите колела, всяко от които е двойно по-високо от мен.

Триста и двайсето равнище.

„Бизонът Вили“ е едно от местните подразделения на „Ортега и Ортега Фудс Ко“, продоволствен гигант, който храни половината свят. Спомням си лоштипа им - анимационен рунтав бик, намигащ на камерата. Зад гърба на Вили има волни прерии и залязващо слънце. Целият спектър месни продукти от бизонско месо - хранително и диетично. Включително, между другото, предварително нарязани бифтеци за ресторантите. Надявам се, че на триста и двайсети етаж нямат кланица. Наистина сега рядко се срещат кланици.

Макар че ми е все едно. Дори и да е кланица. Само да не се окаже измама.

Само наистина Анели да ме чака тук.

Пропускам напред безок циклоп - и влизам внимателно след него в пещерата му. Това не е коридор - това е широк път, по който с оглушителен тропот се движат черни грамади, окичени с десетки тонове неизвестни товари. Таванът се губи в мрака, диодите се срещат с честота един на петдесет метра, тътря се в тъмнината покрай стената, приближавайки се крачка след крачка към мигащите координати на екрана на моя комуникатор.

Тя ме е повикала. Тя си е спомнила за мен и ме е повикала.

Навярно Рокамора я е зарязал. Не е искал да отглежда чудо дете.

Вървя край стената, нужната ми точка е все по-близо, пристъпвам все по-бавно. Под ребрата усещам тревожно пробождане, избърсвам от челото си избилата пот. Страх ме е. Задушавам се. Какво да й кажа? Как ще й крещя, искайки обяснения? Как ще я обвиня в това, че е погубила живота ми, че ми е отнела младостта?

А може и да не е имало никакво дете - когато се е върнала при Рокамора, тя просто е направила аборта, за който аз я молех от килията си, и се е избавила от пожизненото напомняне за нашето падение, за своята невярност. Или изобщо не е имало нищо, а Шрайер ми е отмъстил за романа ми с неговата съпруга, като ми е изпратил Петстотин и трети. Всичко ще се реши сега. Всички отговори ще бъдат дадени.

Тези отговори са ми нужни, но ако тя си замълчи и ме изгони, аз пак ще бъда доволен - защото съм се видял с нея. Просто трябва да я погледна - от толкова отдавна искам това.

Указател -

Завивам зад ъгъла.

Пред мен е изрязана в огромна порта за циклопи вратичка с човешки мащаби. Тя е отворена, сияещ правоъгълник, в рамката - силует.

Сянката се простира по пода, издължена на много метри напред от вратата, сякаш размазана с огромно колело. Изглежда, тя е в рокля.

- Анели!

- Елате тук!

Това не е Анели; някакъв мъж. Чертите му са неразличими за мен - светлината бие в лицето ми. Обзема ме безпокойство, преминавам в бяг. Той не се плаши, не се опитва да се скрие от мен. Засада, решавам аз. Нищо, нека.

- Къде е тя?

Хващам го за врата, вмъквам го вътре. Той не се съпротивява.

Младеж, красив и малко женствен, имам набито око за такива неща. Това, което съм взел за рокля, е черно расо. Свещеник?! Мургава кожа, сресан напът, грижливо подстригана брадичка, едри тъжни очи. Исус след фризьорски салон.

- Къде я криете?!

- Вие приятелят на Анели ли сте? Този, когото тя повика? Тя ви писа от моя комуникатор, аз...

- Къде е Петстотин и трети?! - Стискам шията му. - Или това е Рокамора?

- Почакайте! Нищо не разбирам, заклевам се! Аз съм Андре, отец Андре. Анели е под моя опека.

- Под твоя?! Що за глу-пост?! Къде е тя?

- Изключете комуникатора и да вървим. Ще ви отведа.

Разтварям пръстите си, не се получава веднага, той разтрива гърлото си, кашля по старчески, усмихва ми се злобно унижено, приканва ме да го последвам. Изключвам комуникатора.

Озъртам се.

Това сигурно е най-странното място от всички, където някога съм бил.

Ние сме в зала с размерите на футболно игрище, таваните са толкова високо, че под тях биха се побрали десетина жилищни етажа. Тук е светло - но светлината е странна, тревожна, неприятна. И цялата тази зала е запълнена с едно нещо: от горе до долу, от край до край - с големи прозрачни вани с налята в тях мътна течност, в която се къпят огромни безформени червени буци. Някои с дължина един метър, други три метра, те лежат неподвижно в своите легени, обливани с полупрозрачна влага, наподобяваща нещо средно между лимфна течност и кръв. Под тавана и между всеки от десетките редици с тези стъклени легени висят бели светилници, но техните лъчи се замърсяват от сукървицата и достигат до пода и до стените червеникаво-жълти, треперещи и несигурни.

Миризмата тук е тежка, влажна, силна.

Ваните са свързани с тръби, по които струят течности - чисти и мръсни - снабдявайки червените буци с храна и отнемайки от тях преработените вещества. Дори и човек да не опитва да вникне в процеса, още със самото влизане кожата усеща - тези неща са живи.

- Не се бойте. Това е просто месо - казва ми меко отец Андре.

Ами да. Същото онова бизонско месо. Няма да тръгнат да отглеждат живи биволи в нашия пренаселен свят. За да израсне такава твар, ще се наложи за нея да се похарчи трева, хиляди пъти надхвърляща собственото й тегло, и още вода, и слънчева светлина. С чревните си газове всяка от тях може да пробие дупка в озоновия слой, а ние и без това имаме проблеми с него. Не, истински говеда отглеждат само в някои недоразвити страни, в Латиноамерика. Старият свят се опитва да отглежда чиста мускулна тъкан, клетъчна култура. Нито рога, нито копита, нито печални умни очи, никакви отпадни продукти. Само месо.

- Какво е това? Защо тя е тук? Защо не излезе сама?

От някои от тези тежки червени пластове излизат мехурчета, хранителната водичка около тях потрепва, шурти, лъчите се пречупват в струйките и хвърлят страховити проекции на пода. Между редиците с легени има празнини, из които се носят назад-напред, нашре-надолу автомати - тикат в месото сонди, измерват нещо. Те не ни забелязват.

- Тук никой няма да тръгне да ни търси - обяснява отец Андре. - Всичко е механично, а системата за разкриване на нарушители е хакната. Ние отдавна живеем тук, вече няколко години.

- „Ние“?

- Ние. Имам си мисия. Католическа.

- Мисия значи? - Стискам юмруци.

- Ще я покажа. После. Тя едвам ви дочака.

- Какво имаш предвид?

Прекосяваме залата и намираме вратичка сякаш към миша дупка, попадаме в малко техническо помещение, където би трябвало да стои санитарната техника. Прилича на скуат -между тънки пластмасови преградки са устроени малки жилища, мизерстващи хорица спят право на пода вър^ тънки нарове, разнасят се някакви писъци... Деца. Точно скуат.

- Тя какво?

-Ян!

Анели е бледа и измъчена и косите й са пораснали, но красотата не я е напуснала - моите очи, моите тънки вежди, моите остри скули, моите устни...

- Слава богу!

Спускам се пред нея на колене.

- Анели. Анели.

Тя има огромен, просто гигантски корем. Още не е родила, но всеки момент ще се случи. Изчислявам - осем месеца и половина.

Би трябвало да я мразя за всичко това. Вече го правех, получаваше ми се! Но сега не мога -просто я гледам, гледам я и не мога да й се нагледам.

- Анели.

Тук са й отделили собствено кътче: двоен дюшек, смачкано одеяло, стол, до постелята е сложена някаква кутия, върху нея - димяща чашка и нощна лампа. Друга светлина няма.

- Започнаха болките.

- Анели искаше да бъдете до нея - обяснява вместо нея отецът

- Вън оттук! - изръмжавам му аз.

Той се избърсва и смирено се измъква от нашето кътче. Аз присядам, но не издържам седнал и половин минута.

- Благодаря, че дойде. Толкова е страшно...

- Глупости! - решително произнасям аз, забравил, че възнамерявах да започна с разследване, че исках незабавно да настоя да махне това... - Защо не си в болница? Защо не си в родилен дом?

- С барселонска регистрация? Аз съм тук нелегално, Ян. Мен веднага ще ме предадат на полицията или на твоите Безсмъртни.

- Те вече не са мои. Аз се уволних... Уволнен съм.

- Не исках да те... забърквам във всичко това. Извинявай. - Тя не изпуска погледа ми. - Но когато узнах - от бившите твои... че съм бременна... След всичко, което ми наговориха мама и онзи лекар... Помислих си - това е чудо. Ако сега изчегъртам това чудо от себе си, вече никога, нищо...

Спомням си, когато я видях за първи път с такъв малък, спретнат чужд корем, си помислих: колко се различава тя от всички бременни - занемарени, размъкнати, отекли. Но ето че тя има този огромен корем - и кой знае защо не ми е отвратителна. Готов съм да й простя всичко, дори и това предателство.

- Аз... Защо ти... Защо ти не ме попита? Ти трябваше да ме попиташ. Това решение... Аз или ти. По правилата, разбира се... Аз и сам бих... Но... Мен ме намериха, инжектираха ми акселератор, Анели.

- На мен също.

- Какво?!

Не мога да съобразя; ако вече й е била направена на нея, то втората, моята, е била незаконна! Значи един от нас всъщност е имал право да остане млад - аз... Или тя.

- Те там са две, Ян.

- Къде? - Главата ми е пълна с пенопласт.

- Ще имам близнаци.

- Близнаци - повтарям аз. - Близнаци.

По един живот за всеки. Тя не ме е издавала на Петстотин и трети. Не се е опитвала да ми отмъсти. Не е стоварвала върху мен цялата отговорност - просто я е разделила поравно.

Кой знае защо ми става леко, макар само преди минута да са ми казали, че произнесената ми присъда е окончателна и не подлежи на обжалване. Тя също е инжектирана. Ние сме заедно в тази лодка.

При това осветление не се вижда дали косата й е започнала да се прошарва; лицето й е леко отекло и под очите й са се появили торби, но това е от друга болест - навярно от бременността.

Все пак имаме още десет години. А може би, ако кръвопреливането сработи - и повече.

Анели ми се обади. Тя иска да бъде с мен. Тя не ме е предавала.

- Липсваше ми.

- Твоето ай-ди беше блокирано. Опитах се да те намеря по-рано.

- Бях в затвора. Идиотска история. Няма значение.

За нея това също няма значение.

- А какво... Какво стана с Рокамора? С Волф? - Аз внимателно оглеждам кутията подложка. Тя е от кухненски комбайн, много интересно.

- Напуснах го. - Тя се изправя по-високо в леглото, хваща се за корема с двете ръце; чертите й се изострят, ожесточават се.

- Разбирам.

Над паравана откъм съседите надолу към нас поглежда някакво хлапе на около четири години. Явно се е качило на стол.

- Здрасти! Кога раждаме?

- Я се махай! - Правя се, че го замервам с нещо; момченцето възкликва уплашено и пада назад, но не се чува трясък.

- Това е Георг, мой приятел. - Анели ме поглежда с упрек.

- Падрето също ли ти е приятел? - питам аз с подозрение; изведнъж съм започнал да я ревнувам от всички.

- Приятел е. Той... На него жените не са му интересни - усмихва се бледо тя. - Той е добър.

Изведнъж забелязвам - изпод яката на ризата й наднича с едно око Исус на малък сребърен

кръст.

- Той е чудесен! - казвам аз. - Твоето падре. Продавач на души и на собствения си задник.

- Не бива така. Аз живея тук вече половин година, те ме пуснаха просто така, защото съм бременна.

- Защото прекъсването на живота на плода в утробата е страшен грях, равен на убийство -вкочанено й кимам аз.

Вече съм чувал такова нещо от една жена. Затова и се озовах в интерната, защото тя се боеше да не съгреши.

- Защото нямаше къде да отида.

Хубаво. Добре, Анели. Заради теб - примирие. Ако той ти е осигурил спокойствие, ще го търпя.

- Освен Рокамора не познавам тук никого.

Рокамора. Тя е престанала да го нарича Волф.

- И с инжекцията... Къде другаде можех да отида?

- Аз също те търсих. Там, в Барселона. Две седмици те търсих.

- Ние бяхме в бункер. На площад „Каталуния“. Цял месец. Докато всичко не свърши.

- Значи си била някъде наблизо. Можел съм да те намеря. Още тогава. Веднага. Защо не те намерих?

- Не знам. Може би е било още рано?

- А те... Петстотин и трети? Безсмъртните? Как се добраха до теб?

- Когато всичко се успокои, излязох от бункера да проверя. И се натъкнах на тях. Рокамора ме спаси, неговите хора, но онези все пак... успяха. А после отидохме в Европа. През морето.

- Защо тогава е било рано? А?

Анели поглажда корема си, мръщи се, хапе устната си.

- Ритат. Бият се там, проклетниците. Искаш ли да пипнеш?

Клатя глава. Сега нямам ни най-малко желание да докосвам това същество - дори през

Анели.

- Не можеш? - плахо ми се усмихва тя. - Ясно. Хората, разбира се, не са можели да измислят по-идиотски начин за размножаване. За последно видях такова нещо във филма „Пришълецът“. Гледал ли си го в интерната?

-Не.

- Жалко. Щеше да разбереш как се чувствам.

Засрамвам се. Посягам - може би наистина да я докосна, да й доставя удоволствие? Но не успявам да превъзмогна себе си.

- Рано, защото тогава още исках да бъда с него. С Рокамора. Защото още не бях разбрала.

Сигурно вече мога и да не слушам това. Достатъчно ми е, че тя ми се обади и че ме е търсила през всичките тези месеци. Може и да не обяснява. Вече съм ти простил, Анели. А как иначе?

- Още не бях разбрала каква глупачка съм била. Върнах се при него. Исках да забравя всичко. Как той ме предаде. Как лъжеше. Мислех си, че сме квит - аз нали... е, с теб. Той нали знаеше за... за детето. Това е съвсем друго нещо, разбира се, но... Общо взето, исках да започна всичко отначало. На чисто. Нуждаех се просто от това той да ми каже: ти и само ти. Никой друг. Никога. Като тогава, с онези турболети. Защо той може да каже това пред десетки милиони чужди хора и не може да ми го повтори очи в очи?

Извръщам се; трудно, досадно и неприлично ми е да слушам това.

- А той... Когато се измъкнахме, ми каза: искам с теб всичко да е честно... Не ти се сърдя, Анели. Всичко ти прощавам. Нищо, че си ми изменила. Ти си млада. Кръвта ти е буйна. А за съм старец. Знаеш ли какво ми е минало пред очите...

Иска ми се да избода очите на този Рокамора. А тя има нужда да си довърши приказката.

- Реших, че той хленчи, за да го утеша. Не, какви ги говориш, ти изобщо не си старец. А той...

Лицето на Анели се изкривява, тя се плъзга върху дюшека си, хваща се за корема.

- Недей повече. Зле ли ти е? Да повикам ли още някого?

- Трябва. Някога отдавна, когато бях млад, каза той, имах момиче. Бях влюбен в нея до безумие. Нещата между нас свършиха зле. По моя вина. Исках да си я върна, но беше късно. Това беше в допотопни времена, но не мога да я забравя.

- Защо ми разказваш това? - Цъкам раздразнено; на страната на Анели съм.

- Бинш. Аз не искам да знам нищо за неговите бивши жени, тях не ги е имало! А той отговаря: работата е там, че ти имаш същото лице като нея. Когато те видях, реших, че тя се е върнала на земята. Смотан романтик.

Очите й блестят трескаво; тя се надига в постелята.

- Тогава разбрах защо ме молеше да се подстрижа старомодно. И през цялото време ми пробутваше някакви странни парцалки. Защото обича не мен, а спомена за някаква негова мацка! Точно това ми беше необходимо да чуя от него! Бях готова да забравя всичко -всичко! - но той трябваше да ми каже, че за него е важно да бъде именно с мен. С мен, а не с нечий клонинг!

Кимам. Езикът ми се е схванал.

- Извинявай. Неприятно ти е, нали? Но имах нужда да ти кажа честно всичко. Ето: съжалявам, че тогава избягах от теб. Съжалявам, че му повярвах. Съжалявам, че не повярвах на теб. Прости ми, моля те.

- Не... Не. Как би могла да ми повярваш? На Безсмъртен? След всичко, което...

- Знаеш ли... - Тя ми се усмихва, търси ръката ми. - Никога не ме е било страх от теб. Дори тогава, през онзи ден. Когато... Когато ти още беше с маска. Знаех, че няма да можеш да ми направиш нищо. И после, когато ме взимаше от апартамента. Усещам ги тези неща. И ти ми се стори познат. От самото начало. Може би заради гласа. Гласът ти е един такъв... Близък. Свой.

- А аз теб те виждах в сънищата си... Глупаво е... В съня си аз... Накратко, обясних ти се в любов. След тази история... Е... Първата. Виждам те насън... Хм. Това е, общо взето.

- В съня си ми се обяснил? А в живота какво? Уплаши ли се? - Тя се смее и се мръщи.

- Не. Ами... Мога ли направо сега?

- Давай направо сега.

- Така. Добре. Накратко, аз те обичам.

- И винаги ли си ме обичал? Кажи ми, че винаги. Нека да бъда глупачка, че не съм го разбрала по-рано.

- Ами... Когато научих... За това, че си го записала на мое име... Честно казано, исках да те убия. Нали не знаех, че са две...

- Две са. - Тя се поглажда по корема. - Не знам само дали са момчета или момичета.

- Нямам си никаква представа какво да правим с тях - признавам си.

- Аз също. Нищо, ще попитаме момчетата. Тук мнозина имат деца. Казват, че просто трябва да ги обичаш

- Просто?

- А аз също съм те сънувала. Често. Откакто съм тук. Представяш ли си? - тя се смее. -Сякаш ние с теб живеем в онзи резерват с реката, където ме замъкна.

- Ти мен ме замъкна там! - протестирам аз.

- Само че няма стени с екрани и можем да отидем, където си поискаме. И имаме деца.

- Искаш ли да се устроим там, когато родиш? - Аз почти вярвам, че това е възможно. - Или да се махнем някъде? Аз нали вече не съм Безсмъртен, сигурно ще ме пуснат.

- А къде?

- Не знам. На някой остров в Океания? Или, ако искащ в Панамерика?

- Аз бих искала в Барселона - казва тя тихо. - Там беше толкова хубаво.

- И аз.

- Това... Видях в новините... че ти си им отворил портата. Това... вярно ли е?

Кимам. Каня се да излъжа - но кимам.

Искам сега повече нищо да не застава между нас, нищо да не ни пречи да се свържем един с друг, да се слеем - а лъжата ще се вмъкне между нас и ще ни попречи да се сраснем.

- Аз... Когато ти си тръгна... ми се искаше... да я няма. Барселона. Аз я обикнах - само заради теб. И когато... Отворих портата. Аз. Аз съм идиот. Аз съм злобен идиот. Бихме могли да отидем сега с теб там, ако не бях отворил.

- Не - въздъхва Анели. - Не е заради теб. Какво значение има? Щяха да минат откъм морето. Заради Хесус е. Той е. Той и неговите приказки. Той е виновен.

Извръщам се, прекарвам пръсти през мокрите си очи.

- Благодаря. Аз... Благодаря.

Ето я прошката.

- Благодаря ти - повтарям. - Аз така или иначе съм виновен. Но...

- Обичам те - казва Анели. - Исках да успея да ти го кажа.

- Да успееш?

Тя стиска пръстите ми. После шепне:

- Страх ме е. Тук няма акушери. Струва ми се, че ще умра. - Пръстите й бродят по шията й, напипват кръстчето, успокояват се.

- Глупости! - махам аз с ръка. - Ще родиш тези твои близнаци, не се притеснявай. Ще ги изстреляш като с картечница.

- Наши - казва тя.

Навярно са наши. Така се получава, че са наши. Но как да побера това в съзнанието си?

- Благодаря, че дойде - отново повтаря тя. - Аз, нали знаещ съм като бременна котка, която се шляе кой знае къде, но идва да роди при стопанина си.

- Не знам - усмихвам се аз. - В интерната не сме имали такива филми.

После тя затваря очи, а аз просто седя и я държа за ръката.

След два часа й изтичат водите; наоколо се носят всички местни лелки, дават безполезни съвети, едвам намират изпрани парцали и гореща вода, не знам откъде взимат всичко това. Отец Андре е в центъра на кръговрата. Готов съм да го изхвърля веднага щом започне проповед, но той минава без наставнически речи или цитати от Писанието, всичко е делово. Само че не може да направи кой знае какво - условията са лоши.

Нас са ни учили как е устроено всичко при жените, все пак в нашата работа има и нещо от гинекологията. Но когато Анели се извива и започва да крещи, забравям всичко, което съм знаел.

Раждането продължава безкрайно. Анели се поти, лежи върху подгизналия си дюшек, разперила крака, бухналите й гърди надничат от разкъсаната нощница, някой виси над чаршафите, наоколо сноват чужди деца, отец Андре командва - вода, дезинфектирани ножици, суха кърпа, напъвай, напъвай! Тя плаче, отмята глава и гледа към мен. Аз галя косите й, целувам я по соленото чело, разказвам й как ще се махнем от тази шибана страна веднага щом тя се оправи. Страшно е, страх ме е.

Показва се главица - някаква девойка ме вика да погледна, аз не мога да пусна ръката на Анели, тя реве така, сякаш от нея прогонват бесове, лелките изпадат в апатия, аз се премествам - и виждам как то я разкъсва, разкъсва моята Анели, същите тези нейни места, дребни, тесни, нежни. „Не дърпай за раменете! Не за раменцата!“ И все пак излиза -пурпурно, цялото покрито със слуз, странно миришещо, неподвижно; спомням си раждането в дома на Девендра, крещя: „Вържи пъпната връв! Вържи я!“ и сам правя възелчетата -едното при червения надут корем, а другото по-надалеч, а свещеникът реже змията връв с ножици и се лее кръв, ярка-ярка, Анели крещи, лелките й пригласят, безполезни твари, а отецът обръща това същество, шдяпва го по микроскопичното сбръчкано задниче и то оживява и запигцява. Едва сега виждам, че е момиченце. Страшничка, сляпа, червена. Защо си мислех, че ще бъде момче?

- Дай, дай на мен! - Вземам го в ръце; не тежи нищо, главицата е по-малка от юмрука ми, цялото заедно с краката се помества от дланта до лакътя ми. - Момиче! - показвам я аз на Анели; но тя нищо не разбира.

Тя диша, диша, детето врещи и трябва да го дам на някого. Анели е бледа, от челото й се лее пот, някой взима от мен безименното момиченце, отнася го - отецът? - а аз сега съм нужен на Анели.

- Ами ето. Виждаш ли, едното вече излезе. Напъваме се малко - и готово!

Отец Андре наднича безцеремонно в жена ми и произнася непонятното: „Лежи неправилно!“.

- Какво значи неправилно?

- Второто. Краката му са напред. Няма да можем да го измъкнем.

- Ще го измъкнем! Само ще излезе!

Анели плаче, гръдта й се вдига високо и спада, сърцето й тупти така, сякаш тя мъкне натоварен вагон, сякаш се е качила пеша на хилядното ниво, второто дете не може да излезе по никакъв начин, някой се хвърля да помага, Анели шари с поглед около себе си: „Ян, Ян, стой с мен, стой с мен, страх ме е, Ян...“.

Отново взимам треперещите й, гърчещи се ръце в своите и й казвам какво ми се е присънило - как се разхождаме из Барселона, из живата, ароматна Барселона, из онзи проклет панаир, как се взираме в пустия хоризонт, как гризем пържени скариди; и небето над главите ни е бездънно, и морето е пълно с рибарски лодки, а някъде под краката ни кипи „Рамблес“, още незаспал, с факирите, танцьорите, скарите с всевъзможни глупости, с китайските карнавални шествия, с индийците и тяхното къри и мечтите им да се върнат в земите, където е свещеният им храм; ще живеем там, с тях, в този град и ще се къпем в морето, и ще танцуваме на улицата, и ще правим слънчеви бани на чуждите покриви, от къде на къде трябва да се държим прилично, та ние двамата още нямаме трийсет...

Говоря, шепна, смея се, плача, галя ръцете й, челото, корема - не помня даже кога тя престава да ме слуша, кога замира. Пръв забелязва това отецът - отблъсква ме встрани, аз падам по очи на пода, скачам, за да се бия, а той: „Тя не диша! Кретен, къде гледаше?!“. Слушам сърцето й: тишина, и в корема й никой не помръдва.

- Как така?! Какво?! Защо така?!

- Сърцето й! Сърцето й е спряло! Трябва да се направи нещо с детето! Дайте нож! Някой да даде нож!

- Не! Не! Няма да позволя да я режете! Тя е жива! Заслушай се! Просто бие слабо! Слабо!

Някаква жена донася огледалце и го доближават до устните на Анели - целите сини - и на него не се появява нито капка роса, няма замъгляване, няма живот.

- Махай се! Махай се, кучко! - Аз държа огледалцето сам; никаква полза.

Отец Андре иска да й разреже корема, но не знае как. И аз не знам. И ме е страх да не навредя на детето, а то вече не се дърпа там, то вече е утихнало, докато ние сме се суетили и сме викали един на друг.

После, когато аз вече се извръщам, по някакъв начин го изваждат. Момче. Мъртво.

- Сърцето й. Сърцето й е спряло - бърбори в ухото ми отецът. - Ние тук без лекари нямаше какво да направим. Така или иначе не бихме успели.

Удрям го с юмрук, без да се обръщам към него, гледам към жена си, към Анели -разпорена, премазана, опустошена. Спускам се пред нея на колене, отмятам косата от челото й, намествам по-удобно главата й - тежка като гюле, зловещо послушна. Шепна й в ухото това, което не съм й казал на глас: „Обичам те. Недей, моля те. Обичам те. Току-що те намерих. Не искам да те губя“. Целувам я по устните - горещината е отминала и целият й живот е пропаднал, и устните й вече са толкова студени, каквито хората нямат. Докосвам гърдите й - хладно желе, потта й изсъхва.

Не разбирам.

Това тя ли е? Тя ли е, или някоя чужда кукла?

- Господ прибра душата й.

- Млъкнете! Млъкнете, твари!

Някой прерязва мъртвата пъпна връв, загръща сгърченото малиново телце в парцали, някой покрива Анели с чаршаф.

- Не бива! - крещя аз. - Не бива! Искам да я погледам още малко.

- Тя трябва да се кърми! - звънтят над ухото ми.

- Тя? - обръщам се неразбиращо към звука, очите ми са затъкнати с вода.

- Детето иска да яде! Едното ти се роди живо!

- Така ли?

- Аз ще я накърмя! - викат някъде наблизо. - Остана ми още!

- На, дръпни си! - Подават ми ръчно свита цигара. - Дръпни си, ще ти олекне.

Правя дупка между устните си, пъхат в нея цигарата, аз си дърпам по команда, димът се налива в мен, помещението започва да плува, стените се отдръпват, чертите на Анели се изглаждат, нея не я боли и на мен ми става по-спокойно, аз също затварям очи.

Защо е по-лесно да си искрен с мъртвите?

Не знам. Ние тук не знаем нищо за мъртвите, съвсем нищо.

Прекарвам нощта заедно с нея. Не се осмелявам да легна на дюшека й - седя на стол. Сутринта ще измислим нещо за тялото й, казва отецът. За какво тяло говори? Все ми е едно.

Някъде там съществува нейното дете, което е и мое, така каза Анели, но аз не искам да го виждам, страхувам се да не го потроша. Кой е виновен за това, че тя умря? Аз? Момичето? Момчето? Сакатите акушерки? На кого да отмъщавам?

Махам чаршафа от лицето й.

Гледам - не, това не е Анели. А къде е тя?

Над паравана ме гледа съседският Георг, качил се на стола.

Прекарвам ногцга без сън, в странен унес, понякога ми се струва, че тя ме гледа, отместила е клепачи и зениците й блестят, и устните й сякаш се движат, но не долавям думи. Нещо не е успяла да ми каже, разсъждавам в това опиянение. Нищо не е успяла да ми каже.

На сутринта около нас се събира целият скуат - двайсет души. Тук има още двама мъже, останалите са жени и деца.

- Бих искал да я оплача - предпазливо казва отец Андре.

- Слушай, ти! - Скачам към него, вкопчвам се в гърлото му. - Тя заради теб! Защо твоите кръстове не й помогнаха, а? А сега защо?! Да не си я докоснал, чуваш ли? Да не си посмял!

Отблъсквам го, той се плъзва встрани. Някой продължава вместо него:

- Според християнските обичаи покойникът трябва да бъде предаден на земята. Но тук няма къде. Няма земя.

В Европа няма земя, само бетон и композит, а растенията с всичките си корени се плискат в хранителна течност. Как да стане?

- На двеста и пето равнище има раздробители. За боклук - спомнят си други.

Раздробители. Да се изгори, означава да се пилее енергия и органика. Няма друг изход за решилите да умрат, освен да бъдат стрити на тор. Все пак раздробителят.

Не искам. Какво да правя?

Всички сме за там, рано или късно.

Опитах се да те спася от него, Анели, но ми се удаде само да отложа този ден. Измъкнах девет месеца отсрочка за теб, но всичко приключва по същия начин.

- Нека - отговарям аз; някого другиш решава вместо мен.

Жените се опитват да ми покажат детето ми - я каква е мъничка! - загърната в парцал кегла, прилепнала към чужда изнурена гръд.

- Да, да.

Не мога да се приближа към нея.

Изнасяме с още трима души Анели, омотана с чаршафи, жените са направили така, че само лицето й да се вижда. Мъртвото момченце са го сложили върху корема й омотано, скрито. Аз вървя отпред, вдясно от мен е отец Андре, не искам да го виждам, отзад са другите двама мъже. Преминаваме през залата с безмозъчните, пускащи мехури туловища, изцапаната със сукървица светлина играе върху челото на жена ми. Вървим по коридора, насреща ни се носят слепи гиганти, заплашвайки да ни размажат за миг, някъде зад стените дишат и се въртят невидими могъщи механизми, нещо щамповат, отливат, сглобяват, произвеждат. Животът следва своя ход.

Качваме се във великанския асансьор, слизаме надолу заедно с равнодушните роботи, докато не се добираме до нужния етаж. Там е фабриката за утилизиране на органика. Аз съм като у дома си - тези устройства са ми познати. Намираме свободен саркофаг - крадешком, докато боклукчиите са заети в другия ъгъл.

Отецът скришом я прекръства, мърда устни - но аз съм зает. Казвам на Анели: „Довиждане“. Той през това време тръгва из залата и се връща с цветя. Увехнали, смачкани жълти цветя.

Слагаме букета на гърдите й и спускаме тежкия прозрачен капак.

После аз избягвам, страхливец, слабак.

Страх ме е да запомням как тя се превръща в прах. Няма да я помня и вчерашната. Съхранявам я такава, каквато беше в Барселона. На булевардите, на крайбрежната. Смееща се, ядосана, жива. Къде да я дявам мъртва? Как да я мъкна със себе си?

Излизам в коридора, падам на колене. Стриването на краката и ръцете на Анели от раздробителя остават да наблюдават външни хора.

- Къде е тя? - питам аз отец Андре, когато се връщаме в скуата през залата с ваните с месо.

- За какво говорите? - той се спира.

- Това, което носихме в чаршафите... не е тя. Това, с което стоях през ногцга - не е тя. Не е Анели. Това в раздробителя... Това нали не е тя? А къде е тя тогава? Къде е човекът? Къде изчезна?

Другите двама отиват при жените и децата си.

Отец Андре не бърза да отговори.

- Къде изчезва всичко това?

Той вдига ръка, маха към строените в редици, в ескадрили легени с огромни червени буци.

Късове месо, не състояли се мускули на огромно нищо; те лежат тежко, поглъщат вода, отделят шлака. Нищо не чувстват, за нищо не помислят, за никъде не бързат и не се боят от нищо - те са без нерви, без сухожилия. Пропиват въздуха с гъст вездесъщ дъх на месо.

- Ти ми кажи.

- Откъде да знам? - поклаща глава той. - Навярно ще ги нарежат, ще ги изпекат и ще ги изядат, после ще отидат да се изходят и да си избършат задниците.

- Я стига! - Хващам го за гърдите. - Ти, гадино, ми казващ че тя е месо?! Че моята Анели е просто месо?!

Той се освобождава, отблъсква ме.

- Стой тук! - нарежда ми. - Стой тук и ги гледай! Сам си отговори на въпроса къде е тя, кретен. Ако не виждаш разликата между тях и човека, между тях и една девойка, която те е обичала, която е обичала да живее, която ти е родила дъщеря... В такъв случай се махай оттук. Аз няма да ти дам детето.

Той се завърта на токовете си и метейки пода с расото си, се отдалечава от мен.

Не може да бъде, не може да сме такива, мисля си аз. Тези туловища - та това е мърша, в тях няма душа, в тях няма нищо освен клетки, освен молекули, освен химични реакции. Ако ние сме такива, как тогава ще се срещнем с Анели?

От някакви недра на залата с бучене излиза огромна щипка и необяснимо, като съдбата, избира един от късовете месо, впива се в него, измъква го от ваната утроба и го отнася в нищото като ноктите на гигантски орел, като смъртта.

Не искам така.

Гледам ръцете си, целите в пигментни петна, в бръчки. Просто не е възможно това да е всичко.

Скривам ръцете си в джобовете и тръгвам нататък, към хората - бързо, все по-бързо, докато не преминавам в бяг. С крайчеца на окото си виждам, че някаква буца се напряга в стъкления си купел, надига се - но така и не до стигнала до нищо, пада и се отпуска отново.

- Не може да е така! - дръпвам отеца за ръкава, задъхвайки се. - Не вярвам!

- И аз не вярвам - кима той. - Но кой знае как е в действителност?

Оказва се, че той също нищо не разбира.

Как ще я карам така? Как ще я карам сам?

- Покажете ми го. Искам да видя детето.