Глава IV СЪНИЩА


Зад прозореца са тосканските хълмове, навярно отдавна, отдавна сринати със земята и застроени, в ръката ми е начената бутилка, в ушите ми - викът на жената. „Къде я отнасяте? Къде я отнасяте? Къде я отнасяте?“ Да я вземат дяволите тази жена. Навярно го беше повторила триста пъти подред. Само че напразно си беше изгубила времето - никой няма да й каже истината.

Някак нервно се получи днес.

Отпивам голяма глътка и затварям очи. Искам да видя онази кучка с широката шапка на ивици, да си представя как я дърпам и разкъсвам кафявия й правоъгълник, как тя прикрива гърдите си с кръстосани ръце... А виждам тъмните кръгове върху късата синя рокля, просмукалите се през плата бели капки.

Да забравя. Да заспя.

Посягам към спасителните топчета. Не искам да виждам никого повече. Намирам сънотворното, отварям опаковката... Празна. Така. Така-така. Така-така-така! Как можа да ми се случи това?

Всичко е заради вчерашния спор с проекцията на продавачката при павилиона... Поговорих си от сърце за живота с интерфейса на търговския автомат аз, кретенът. Изповядах се на холограмата - и добре поне че не я изчуках.

Добре. Добре! Трябва просто да изтичам дотам и да купя нова опаковка.

Взел съм решението, но никъде не отивам. Продължавам да се наливам с текила и си оставам на мястото, вторачен в зелените хълмове и кълбящите се облаци. Краката ми са меки като напомпани с въздух, главата ми плува.

Дори ако вместо вчерашната подстригана кобилка поискам от трейдомата онази гърдеста къдрава италианка, нищо няма да се промени - те са просто различни обвивки на една и съща програма. Италианката точно по същия начин ще ми пробутва хапчетата за щастие: „Може би днес?“, макар че също много добре ще знае, че съм отишъл там за съвсем друго: „Ние винаги пазим една бутилка за вас“.

Няма да отида никъде. По-добре просто да си пийна още. Ако изпия повечко, спиртът ще ме отмие от задушната стаичка, в която съм заседнал, в блажената пустота.

Хапчетата са тренд. Можеш да си избираш каквито са ти по вкуса. За щастие, за безгрижие, за смисъл... Нашата земя се крепи на три слона, те са върху черупката на огромна костенурка, костенурката е върху гърба на кит с невъобразими размери и всички те са върху хапчетата.

Но на мен не ми трябва нищо друго, освен сънотворно. Всички останали таблетки, да допуснем, може и да оправят мозъка, но правят това своеобразно. Човек има усещането, че заселват в главата му някого другиш. За останалите това може и да е нормално, но мен ме дразни; на мен и сам ми е тясно в собствения ми череп, не са ми нужни съквартиранти.

Затова се захванах със сънотворните.

Надявах се, че някой ден най-накрая ще ме освободят, че ще престана да се връщам в този сън всяка нощ в която не съм си взел лекарството. Та нали все някога трябва да го позабравя, да избледнее, да се стопи? Не може да седи в мен - и аз в него - цяла вечност?

До дъно! На екс!

Текилата завърта света около мен, вдига смерч, който ме засмуква във фунията си, откъсва ме от земята, понася ме във въздуха леко, сякаш не съм деветдесеткилограмов здравеняк, а малката Ели, и аз отчаяно се вкопчвам с поглед във фалшивата идилия зад фалшивия прозорец и умолявам урагана да ме запрати заедно с шибаното ми жилище във вълшебната несъществуваща страна Тоскана.

Но не можеш да се договориш с ураган. Затварям очи.

- Ще избягам оттук - чувам шепот в тъмнината.

- Мълчи и спи. Оттук не може да се избяга - възразява друг също с шепот.

- А аз пък ще избягам.

- Не говори така. Нали знаещ че ако ни чуят...

- Нека ни чуят. Не ми пука.

- Ти какво?! Забрави ли какво направиха с Деветстотин и шести?! Взеха го в гробницата!

Гробницата. От тази прашасала дума, остаряла, неуместна в сияещия композитен свят, навява нещо толкова зловещо, че ми се изпотяват дланите. След онези времена никога повече не съм я чувал.

- Е, и какво? - В първия глас забележимо се е добавила увереност.

- Та него още не са го пуснали оттам... А колко време мина!

Гробницата е разположена отделно от върволицата стаи за събеседване, а къде именно -никой не знае. Вратата за гробницата не може да се отличи от всички останали врати, на нея няма никакви обозначения. Ако се замисли човек, това е логично - вратите за ада също би трябвало да изглеждат като вход на склад. А гробницата си е филиал на преизподнята.

Стените на стаите за събеседване са направени от водоотблъскващ материал, а подовете са оборудвани с улеи за стичане на вода. На възпитаниците им е забранено да си говорят за нещата, които стават там, но те все пак си шепнат - когато осъзнаеш за какво са тези улеи, е трудно да си мълчиш. Но каквото и да правят там с теб, ти нито за секунда не забравяш: тези, които не успеят да ги пречупят в стаите за събеседване, ги водят в гробницата - и болката избледнява в сянката на страха.

Пребивавалите в гробницата никога не разказват за нея; уж нищо не могат да си спомнят -даже това къде се намира. Но тези, които се връщат, съвсем не са онези, които са прибрали там, а някои изобщо не се връщат. Никой не се решава да попита къде се дяват изпратените в гробницата - любопитните веднага ги отвеждат в стаите за събеседване.

- Деветстотин и шести не се е канел да бяга никъде! - намесва се трети глас. - Него за друго го отведоха! Той говореше за родителите си. Сам го чух!

Мълчание.

- И какво разказа? - най-накрая изврещява някой.

- Млъквай, Двеста и двайсети! Какво значение има какво там е казал!

- Няма да млъкна! Няма да млъкна!

- Заради теб ще си изпатим всичките, гнидо! - подвикват му шепнешком. - Стига разговори за родители!

- А на теб не ти ли се иска да знаеш къде са сега твоите? - упорства онзи. - Как вървят нещата им?

- Ни най-малко! - отново се обажда първият. - Аз просто искам да избягам оттук и това е всичко. А вие останете да изгниете тук! И всяка нощ да се свивате от страх в леглото!

Разпознавам този глас - решителен, висок, детски. Това е моят глас.

Свалям превръзката от очите си и се озовавам в малка стая. Спалните нарове на четири етажа са наредени покрай белите стени; по наровете са разхвърляни точно деветдесет и осем тела. Момчета. Всички тук или спят, или се правят на заспали. Цялото помещение е огряно от ослепително ярка светлина. Невъзможно е да се разбере откъде идва, и изглежда, сякаш сияе самият въздух. Светлината прониква с лекота през стиснатите клепачи, само дето се оцветява в червено от кръвоносните съдове. Трябва да си адски уморен, за да заспиш в този коктейл от светлина и кръв - затова всички имат превръзка върху очите си. Осветлението не угасва нито за миг - всички винаги трябва да се виждат, и няма нито одеяла, нито възглавници, за да се скриеш или поне да се прикриеш.

- Нека да спим, а? - моли някой. - И без това не ни е останало почти никакво време до събуждането.

Обръщам се към Трийсет и осми, толкова красиво момче, сякаш е слязло от екрана - той също е смъкнал превръзката от очите си и е издул устни.

- Хайде, хайде! Млъкни вече, Седемстотин и седемнайсети. Ами ако те наистина чуват всичко? - обажда се ушатият и пъпчасал Петстотин осемдесет и четвърти, за всеки случай без да сваля превръзката си.

- Ти млъкни! Бъзльо! А не те ли е страх, че ще видят как си пипаш...

В този момент вратата се отваря.

Трийсет и осми пада като подкосен по лице в леглото си. Понечвам да сложа превръзката си, но не успявам. Изстивам, замирам, притискам се към стената, кой знае защо зажумявам. Моят нар е най-долният, в самия ъгъл, не се виждам от входа, но ако направя рязко движение, със сигурност ще забележат, че нещо не е наред.

Очаквам ръководителите - но стъпките са съвсем различни.

Ситни, леки и някак нередни - тътрегци се, неритмични. Това не са те. Нима Деветстотин и шести най-накрая са го пуснали от гробницата? Предпазливо се подавам от дупката си.

Срещам погледа на прегърбено остригано момче. Под очите му има черни сенки, с едната си ръка придържа другата, неловко извита.

- Шест-пет-четири? - разочаровано провличам аз. - Изписаха ли те от лазарета? А ние мислехме, че на събеседването съвсем са те окапали...

Сънените му очи се опулват, той беззвучно помръдва устни, сякаш се опитва да ми каже нещо, но...

Подавам се напред, за да го чуя, и виждам... застинала на вратата фигура.

Двойно по-висок и четворно по-тежък от най-едрото момче в нашата група. Бяла безформена дреха, наметната качулка вместо собственото лице - маска на Зевс с черни прорези. Спрял дъха си, бавно се отръпвам назад в своята ниша. Не знам дали ме е видял... Но ако ме е видял...

Вратата се хлопва.

Шестстотин петдесет и четвърти се опитва да се качи на своето легло - третото от долу нагоре, но изобщо не може да се справи. Ръката му изглежда счупена. Виждам как прави един опит, смръщен от болка, след това още един. Никой не се намесва. Всички лежат мирно, ослепени от очните си превръзки. Всички спят. Всички лъжат. В съня си хората хъркат, простенват, а най-непредпазливите още и разговарят. А в стаята цари задушна тишина, в която единственият звук е отчаяното пъшкане на Шестстотин петдесет и четвърти, който се опитва да се качи на мястото си. Почти му се удава, той иска да метне крака си на леглото, но в този момент счупената китка го подвежда; той извиква от болка и пада на пода.

- Ела тук - кой знае защо казвам аз. - Легни на моето легло, а аз ще си доспя на твоето.

- Не - ожесточено клати глава той. - Това не е моето място. Не мога. Не е по правилата.

И се опитва отново. После, блед, сяда на пода и съсредоточено се поти.

- Казаха ли ти за какво е това? - питам го аз.

- За същото, за което и всички - свива рамене той.

Свири сигналът „Ставане“.

Деветдесетте и осем момчета свалят превръзките си и се изсипват от наровете на пода.

- Миене!

Всички смъкват от себе си пижамите с номерата, смачкват дрехите си, запокитват ги върху леглата си, събират се в тройна верига и зиморничаво се присвиват, чакайки да се отвори вратата - а после като бледа гъсеница започват да пълзят през санитарния блок.

Преминаваме по трима през душевата арка и мокри, голи, треперещи, се строяваме в залата. Тук освен нашата стотица има още две - групите на по-шлемите.

Покрай нашата тройна редица тежко пристъпва старшият ръководител. Очите му са толкова дълбоко потънали в отворите на Зевсовите очни ями, че изглежда, сякаш изобщо ги няма там, че маската е надяната върху пустотата. Той е нисък, но главата му е толкова дебела, огромна, че дори маската на Зевс се нахлузва върху нея с усилие; гласът, който изригва от нея, е нисък, тръбен, страшен.

- Боклуци! - дере се той. - Вие сте жалки боклуци! Дяволско семе! Имате късмет, че живеем в най-хуманната от държавите, иначе отдавна да са ви удушили всичките поред! С такива престъпници като вас в Индокитай не се церемонят! И само тук ви търпят!

Той вторачва кратерите на отсъстващите си очи към нашите стрелкащи се зеници и горко на онзи, чийто поглед улови.

- Всеки европеец има право на безсмъртие! - реве той. - Само затова сте още живи, гадини! Но ние сме ви подготвили нещо по-лошо от смъртта! Вие ще висите вечно тук, през целия си жалък безкраен живот ще висите тук! Вие, изроди, няма да изкупите вината си! Защото за всеки ден, който проведете тук, успявате да ги забъркате такива, че да останете още два дни тук!

Очите смукала се плъзгат от един възпитаник на друг. Зад старшия следват още двама ръководители, които биха били неразличими от него, ако не беше ръстът му.

- Шест-девет-едно - произнася Зевс, изведнъж спирайки на десет крачки от мен. - На възпитателни процедури.

- Слушам - клюмва Шестстотин деветдесет и първи.

Със своята покорност той може да заслужи малко снизхождение в стаите за събеседване -или пък не. Това е лотария, както и фактът, че сега са избрали за възпитателни процедури именно Шестстотин деветдесет и първи.

Докладват на старшия за всичките ни грехове и грешки и чул ги веднъж, той няма да забрави нито един от тях - никога. Той може да наказва сега Шестстотин деветдесет и първи за провинение, извършено тази нощ, или за грешка, допусната преди година. Или за нещо, което Шестстотин деветдесет и първи още не е направил. Всички ние сме виновни изначално, няма нужда ръководителят да търси повод, за да ни наказва.

- Отивай в стая „А“ - казва старшият.

И Шестстотин деветдесет и първи послушно се затътря към стаята за изтезания - сам, без никой да го съпровожда.

Старшият се приближава към мен; пред него се носи такава вълна от ужас, че коленете на съседите ми започват да треперят. Наистина да треперят. Знае ли той за онова, което говорих днес в стаята?

Аз самият също целият вибрирам. Чувствам как косъмчетата на врата ми се изправят. Искам да се скрия от старшия, да се дяна някъде, но не мога.

Срещу нас стои още една редица. В нея са петнайсетгодишните - пъпчиви, ръбести, с издути мускули и внезапно проточили се нагоре гръбначни стълбове, с противен къдрав мъх между краката.

И точно пред мен е той.

Петстотин и трети.

Не много висок сред своите дългурести връстници, но целият изтъкан от сплетени мускули и жили, стои леко встрани - неговите съседи се притискат към останалите само и само да са по-надалеч от него. Сякаш около Петстотин и трети има силово поле, отблъскващо останалите хора.

Големи зелени очи, леко сплескан нос, широка уста и твърди черни коси - във външността му няма нищо отвратително; странят от него не защото е уродлив. Трябва да се изучи лицето му, за да се разбере причината. Очите му са полузатворени, но си личи, че в тях тлее бяс. Носът му е счупен при бой - и Петстотин и трети не иска да го оправя. Устата му е голяма, хищна, устните са изпохапани. Косите му са късо подстригани, за да не могат да го хващат за тях. Раменете му са полегати - и той ги държи преднамерено ниско в някаква своя животинска стойка. Пристъпва от крак на крак, постоянно нащрек, сякаш нервният възел, в който е сплетено тялото му, през цялото време се опитва да се разплете, да се разгъне, да нанесе удар.

- Какво ме зяпащ момченце? - намига ми той. - Нави ли се?

Не чувам гласа му, но знам какво казва. Кръвта в ушите ми започва да бучи. Отмествам поглед - и се натъквам на старшия ръководител.

- Престъпници! - развиква се старшият, приближавайки се към мен. - Да пукнете, ето какво заслужавате всичките!

Петстотин и трети рано или късно ще се добере до мен. А тогава наистина по-добре да пукна.

- Ще ти хареса! - шепне Петстотин и трети иззад гърба на старшия ръководител.

- Но вместо да ви изтрепем, ние харчим за вас храна, вода, въздух! Даваме ви образование! Учим ви да оцелявате! Да се биете! Да понасяте болката! Набиваме в тъпите ви глави знания! Защо?!

Той се спира право пред мен. Черните отверстия се насочват към мен - не този, който стои в залата, треперейки, прикривайки се с длани, и гледа някъде в слънчевия сплит на старшия, а онзи, който седи, свил се, вътре в това момче и гледа през неговите зеници като през шпионката на врата.

- Защо? - прогърмява той в ушите ми. - Защо, Седемстотин и седемнайсети?!

Не осъзнавам веднага, че той иска отговор именно от мен. Значи са ме натопили... Едва успявам да преглътна - в устата ми е сухо, основата на езика ми се трие в гърлото.

- За... да... можем... някой... ден... да... си... платим. За... всичко... - процеждам думите една по една. - Да... изкупим. Вината.

Старшият ръководител мълчи, с тихо свистене изкарвайки въздуха през дупките в маската. Лицето на Зевс е парализирано, сякаш в момент на яростно изстъпление го е застигнал инсулт.

- Момченцеее... - съска зад гърба му Петстотин и трети, но старшият кой знае защо нищо не чува.

- А за какво ти е изобщо да изкупваш вината си? - пита ме старшият. По челото ми струи пот, а също и по гърба ми.

- За да...

- Ееее...

Не бива да се оплаквам на ръководителя. Този, който се оплаче, просто отлага разправата над себе си, но за тази отсрочка му се прибавят проценти болка и унижение. С крайчеца на окото си виждам как старшият се откъсва от мен за миг - хвърля зловещ поглед към Петстотин и трети и гнусното съскане замира. Отново насочва процепите си към мен.

-За да?!

- За да се махна оттук! За да се махна оттук някой ден. Където и да е!

Затварям устата си.

Очаквам шамар. Обиди. Чакам номера на стаята за събеседване, където ми е предписано да се явя, за да ми избият глупостта от главата, за да я изстискат в улея в пода. Но старшият не прави нищо.

Мълчанието се проточва. Потта пари очите ми. Не мога да се изтрия - ръцете ми са заети.

Най-накрая се решавам. Вирвам брадичка, готвейки се да се срещна с прорезите му...

Старшият си е отишъл. Тръгнал е нататък. Оставил ме е на мира.

- Глупости! Никой от вас няма да се махне оттук - никога! Много добре знаете, че има само един начин за това! Да си вземете изпитите! Да издържите изпитанията! Ако се провалите дори на един, ще останете да гниете тук вечно! - гласът му гърми вече някъде отстрани, отдалечавайки се.

Поглеждам към Петстотин и трети. Той се усмихва.

Показвам му среден пръст. Той разтяга широката си паст още по-широко.

И не ме изпуска от поглед, докато ръководителите не повеждат редиците ни в различни посоки - за да се облечем и да отидем на занятия. И когато вече тръгваме, той пак ме поглежда и намига.

Избрал ме е само защото на утринната проверка стоя срешу него.

Никой не може да ме защити от Петстотин и трети. Не стига че съм една глава по-нисък, но и той е по-шлям от мен с цели три години. А това е разлика, която по моите изчисления малко отстъпва на вечността.

Ръководителите не се намесват в тези дела, просто дават на онзи, който е по-шлям, хапчета за безгрижие - и това е всичко. Ако бях в нормална десетка, бих могъл да помоля някого за помощ... Макар че кой би се решил да се изправи против Петстотин и трети и неговите вампири?

Според Кодекса възпитаникът няма по-близки хора от другарите си по десетка - и не може да има. Но на Петстотин и трети вместо другари му е по-удобно да има роби и любовници, превръщайки едните в другите и обратно. Неговата десетка е бич божий.

Затова пък моята е сборище от доносници, мекотели и глупаци. Откакто се помня, винаги съм се старал да се държа по-надалеч от тях. Човек не бива да се доверява на дебилите, още по-опасно пък е, ако се довери на слабаците.

Ето го списъчето.

Трийсет и осми - излъскан красавец, малодушен къдрав ангел, момче играчка, изключително предпазлив, който заради своята красота и своята плашливост си плаща на онези от по-горните класове, които не взимат хапчета за безгрижие.

Сто петдесет и пети - дундест веселяк хулиган, предаващ другарите си за допълнителен час в кинозалата. Хванеш ли го - те уверява, че не е той, притиснеш ли го - кълне се, че са го заставили да стане предател с изтезания. Все лъже. Необходимо е време, за да се разбере - за това усмихнат хлапе всички хора на света освен него самия са глупави марионетки, които трябва да манипулира за свое удоволствие.

Триста и десети - сериозен здравеняк с премахнат праг на болката, разделящ света на две половини - тъмна и светла. На такъв не бива да се разказват никакви тайни - нали в тайна се пази само това, което по-добре да не се изважда на бял свят. А и не може един умен човек да вярва, че всяко нещо може да се сложи или в кутия с надпис „добро“, или в кутия с надпис „зло“.

Деветстотин - едър, навъсен, безсловесен дебелак. Той е по-висок от всички нас и дори от петнайсетгодишните, но при това е инертен до безумие - и на всичкото отгоре непоносима флегма. Да го накараш да свърши нещо, е абсолютно невъзможно, по-добре за нищо да не го молиш и нищо да не му предлагаш; в най-добрия случай няма да те разбере, в най-лошия ще те издъни.

Двеста и двайсети - червенокос и целият в лунички, с такова непринудено и добро лице, че ти се приисква незабавно да му се изповядаш. Той самият също е готов да сподели с всеки срещнат тайните си, и то такива, че просто да ги изслушаш докрай, означава да нарушиш правилата, а да му кимнеш съчувствено, ти гарантира да се обречеш на възпитателна беседа. И ето кое е странното - самият Двеста и двайсети никой не го е виждал със синини, макар че често го викат в стаите за събеседване. Затова пък онези, с които е откровеничил, наказанието ги застига неизбежно, макар и не веднага.

Седми е пухкав, бавно съобразяващ и ревльо. Никога не съм разговарял с него повече от минута - не ми стига търпение да дочакам отговора, а ако леко го притиснеш, веднага избухва в сълзи.

Петстотин осемдесет и четвърти - пъпчив стеснителен онанист, страдащ от преждевременен хормонален взрив.

Сто шейсет и трети - злобен дребосък, яростен побойник, вечно циркулиращ между стаите за събеседване и лазарета; не смел, а отчаяно безмозъчен, инат, непознаващ страха и незнаещ как се пише тази дума.

Седемстотин и седемнайсети. Е, това съм аз. Не достига един. Деветстотин и шести. Този същият, когото са го взели в гробницата.

- Тя не е престъпница - казва ми Деветстотин и шести.

- Кой? - питам го.

- Майка ми.

- Затваряй си плювалника! - удрям го в рамото.

- Ти си го затваряй!

- Млъквай, ти казвам! - Оглеждам се за провокатора Двеста и двайсети, който, наострил уши, се прокрадва към нас.

- Я се разкарай!

- Казвам ти... Според правилата...

Обръщам се с лице към Двеста и двайсети; той вече се е усмихнал широко, предвкусвайки. Макар и да знае, че съм го засякъл.

- Слушай! - Двеста и двайсети ми маха с ръка. - Щом си такъв женчо, че даже те е страх да слушаш за това, тогава се разкарай. Та какво казваше, Деветстотин и шести?

Седим в кинозалата. Последния час преди отбоя ни го оставят за лично време. Само този час може да се брои за някакво подобие на човешки живот. Един час в денонощието. Живеем двайсет и четири пъти по-малко от онези, които са на свобода. Макар че за това как съществуват те и че изобщо съществуват, можем да узнаем само от видяното в кинозалата. И разбира се, всичките ни сведения за жените също черпим от филмите. Малцина помнят живота си преди интерната - и със сигурност никой не съзнава това.

- Казвам ти, че майка ми е добър човек и тя не е виновна! - дудне Деветстотин и шести.

В кинозалата има сто места. Сто неудобни твърди кресла и сто мънички екрана. Никакви очила за обемно гледане, никаква пряка проекция в зениците. Това, което виждащ може да го види всеки.

Веднъж на десет дни довеждат стотицата ни тук преди отбой, за да можем да си отдъхнем културно. Всеки филм от плейлистата продължава поне два часа; за да узнаем как завършва историята, трябва да чакаме десет дни - и през това време да не извършим нито едно нарушение.

На стоте екранчета има сто различни движещи се картинки. Всеки си избира видео по вкуса. Някои гледат за рицари, други - за космоса, трети - хрониките на европейската революция през двайсет и втори век; повечето се увличат по екшьните. Но всякакви боклуци тук са деликатес, а самото идване в кинозалата е малко чудо. Това навярно е единственият избор, който ни дават да направим в интерната. Да решиш сам какво видео да гледаш е все едно да си поръчваш сънищата.

Но дори и такава разходка на свобода, веднъж на десет дни, е възможна само на къса каишка; из залата се разхождат ръководителите и надзъртат в нашите сънища иззад гърбовете ни. Може би това не е никакъв избор, а поредната проверка за благонадеждност

Вляво от мен седи Деветстотин и шести. Както винаги.

Каня се да му кажа нещо. Да направя признание.

„Мисля да избягам оттук. Не искаш ли заедно с мен?“ - репетирам наум.

Поглеждам го под око и мълча.

„Нека да се ометем оттук... Сам няма да успея, а двамата...“ Хапя си бузата. Не мога. Искам да му се доверя и не мога. Извръгцам се от него и се вторачвам в екрана.

Пред мен има сграда с плосък покрив. Тя цялата е съставена от паралелепипеди и кубове и изобщо не прилича на приказните къщички от сладките детски анимации. Прости строги форми, светлобежови еднотипни стени... Но на мен, кой знае защо, ми се струва страшно уютна - може би заради огромните прозорци или работата е в дъсчената кафява веранда с навес, която я обкръжава по периметъра. Въпреки привидната й праволинейност, ъгловатостта й, тя ме примамва. Тази сграда е уютна за живеене - и поради това е жива.

Пред нея има поддържана морава. В подрязаната трева стоят два забавни едноместни хамака - яйцевидните плетени кресла са окачени на дълги извити крачета, люлеят се в такт. В единия има мъж с платнени панталони и ленена риза, ветрецът разрошва пшеничните му коси, димът от ръчно свитата му цигара се вие тънко и се размива от поривите на вятъра. В другия седи, свила зашрелите си крака, млада жена с лека бяла рокля, пийва си от чаша бледо вино и почуква нещо в малка джаджа - старинен телефон.

В този малък свят са само двамата, но се усеща присъствието и на още някого. Внимателният зрител, задържал на стопкадър панорамата, ще забележи захвърлено в тревата колело, твърде малко както за пушещия мъж, така и за девойката с телефона. Ако увеличиш изображението, ще забележиш на входа детски сандали. И още - до жената в креслото яйце седи малко пухкаво бяло мече. На един от кадрите, ако се загледа човек, може даже да различи сребърните очи яшдки върху учудената муцунка. Мечето не се движи - това не е електронен домашен любимец, а просто мека играчка. И поради това е още по-странно, че девойката се е отместила заради него, за да може мечето също да седи в креслото, и че го е покрила с ръка като живо, вземайки го под уютната си защита.

Тихо свири някаква музика - струни и звънчета. Вятърът причесва тревата с невидими пръсти, люлее пашкулите на креслата.

Това е самото начало на „И глухите ще чуят“, старинен филм за европейската гражданска война от деветдесет и седма година. Всеки момент ще разрушат къщата, направена от кубове, ще изнасилят девойката и ще я приковат с пирони към верандата, а после ще изпепелят всичко. Мъжът, закъснял с един ден да се прибере вкъщи, за този един ден ще се лиши от целия си живот, ще бъде въвлечен във войната и ще започне да убива хора, докато не се добере до онези, които са унищожили неговия свят.

Издържал съм само веднъж до финалните надписи на „Глухите“, затова пък първите минути съм ги гледал безброй пъти. За мен това е ритуал - всяко посещение на кинозалата непременно започва с „Глухите“, а едва след това си избирам нещо за развлечение.

Винаги спирам времето за тази щастлива двойка две секунди, преди в края на алеята да се появяват натрапниците и пет секунди, преди да започне да бучи тревожната мелодия, анонсираща предстоящата разправа. Не защото по такъв начин се опитвам да спася девойката с бялата рокля или нейния дом - та аз вече съм на дванайсет и отдавна знам всичко за това как е устроен животът Не. А просто защото нататък не ми е интересно; когато вместо струните зазвучи натрапливото нервно барабанене, „Глухите“ се превръщат в обикновена праведна касапница, в един от стоте хиляди екшьна, от които се състои плейлистата на нашата кинозала.

Разглеждам падналото настрани малко колело, убеждавам се за пореден път, че обувките на верандата могат да бъдат единствено детски; опитвам се да разбера откъде жената в бяло има такъв пиетет към мечето играчка - може би защото то е пълномощен посланик в това кресло на някого другиш, жив, любим? И разбирам, че са изрязали нещо важно от филма. Разбира се, досещам се какво е.

Почти цялото видео в плейлистата, освен няколко древни анимационни филмчета, е за герои и борба, за войни и революции. Ръководителите казват, че това е педашгично - та нали от нас възпитават воини. Но често се случва, докато гледаш филма, изведнъж да изгубиш сюжетната линия, да се объркаш. Сякаш на хората във филма им се е случило нещо, за което са забравили да кажат на зрителите. Аз не съм единственият, който забелязва, че от филмите са изчезнали сцени, но всички продължават да гледат. В края на краищата нали най-важното са битките и преследванията, приключенията; това, заради което всичките идват в кинозалата, не са го пипали!

По стоте екрана около мен се носят нанякъде примигващи полицейски коли, оковани в броня коне, уцелени самолети, моторни лодки, космически совалки, ревящи бойни слонове, хора със смокинги и окървавени военни униформи, кораби с платна, реактивни глайдери... Цялата история на човечеството се носи от нищото към нищото през дим и пламъци.

На моя екран има стопкадър. Къща от кубове, кресла пашкули, цигарен дим, лека рокля, бяло мече със сребърни очи.

А на екрана на Деветстотин и шести - захвърлено в тревата колело, детски сандали на кафявата веранда, огромни прозорци.

Хоризонтът ни е еднакъв - извивките на изумрудените тоскански хълмове под небесната лазур, вретената на кипариси, разпадащи се параклиси от жълт камък. Бежовата къща с дъсчената веранда се намира край Флоренция преди четиристотин години.

Ние не обсъждаме защо веднъж на всеки десет дни сядаме един до друг с него и преди да се заемем с прилежно гледане на филми за войни и революции, си пускаме „Глухите“ и извъртяваме заедно първите минути - до онзи момент, в който утихват струните и звънчетата. Това е нашият заговор. Свързва ни обет за мълчание.

И изведнъж, моля ви се: „Майка ми е добър човек, не е виновна!“. На глас?! Та тук е пълно с доносници! Ще ни разобличат! Ще ни издадат!

- Млъкни, ти казвам! - Блъскам Деветстотин и шести в гърдите. - На всички майките им са престъпници, а твоята не?!

- А аз какво общо имам с вас! Моята майка е честен човек!

- Разбира се! - горещо го поддържа Двеста и двайсети. - Точно така й кажи!

- И ще й кажа!

- О, майната ви на всичките!

Изскачам от креслото си и си тръгвам, бесен на този нещастен идиот. Щом е толкова смел, нека си разгалва душата пред червенокосия доносник, все ми е едно. Каквото можех - най-равих, нямам намерение да загазвам и аз заради неговия инат!

Какво друго мога да направя?

Нищо!

- Сам си си виновен! - крещя на Деветстотин и шести, когато ръководителите го мъкнат -съпротивляващ се, почервенял - към гробницата. - Дебил!

Останалите гледат безмълвно.

Всеки ден търся очите му в столовата, в строя. Забавям ход, когато минавам покрай стаите за събеседване. Вслушвам се в нощите - току-виж чуя стъпките му в коридора, току-виж го пуснали? Не ми се спи.

- Ще избягам оттук - чувам веднъж собствения си глас.

- Мълчи и спи. Оттук не може да се избяга - шепне ми Триста и девети, здравенякът с черно-бялото зрение.

- А аз пък ще избягам!

- Не говори така. Нали знаещ че ако ни чуят... - боботи захарното серафимче Трийсет и осми.

- Нека ни чуят. Не ми пука.

- Ти какво?! Забрави ли какво направиха с Деветстотин и шести?! Взеха го в гробницата! -Трийсет и осми е пресипнал от страх.

Искам да кажа „Аз нямам нищо общо“ или „Аз го предупреждавах!“, но вместо това изричам нещо съвсем друго:

- Е, и какво?

- Та него още не са го пуснали оттам... А колко време мина!

- Деветстотин и шести не се е канел да бяга никъде! - вмята подлецът Двеста и двайсети. - Него за друго го отведоха! Той говореше за родителите си. Сам го чух!

Не му стига Деветстотин и шести. Издал е един, сега иска да използва тази история като стръв за останалите.

- И какво разказа? - изграчва някой от съседната десетка.

- Млъквай, Двеста и двайсети! Какво значение има какво там е казал! - Стискам юмруци.

- Няма да млъкна! Няма да млъкна!

- Заради теб ще си изпатим всичките, гнидо! - подвиквам му шепнешком. - Стига разговори за родители!

- А на теб не ти ли се иска да знаеш къде са сега твоите? - подканва ме той. - Как вървят нещата им?

- Ни най-малко! Аз просто искам да избягам оттук и това е всичко. А вие останете да изгниете тук! И всяка нощ да се свивате от страх в леглото!

- Нека да спим, а? - моли примирително Трийсет и осми. - И без това не ни е останало почти никакво време до събуждането.

Двеста и двайсети удовлетворено замълчава. Моето изказване му е напълно достатъчно за тлъст сочен донос. Искам да му разбия носа, искам да му изтръгна ръката, искам да крещи и да моли да го пусна, искам да му избия зъбите. Отдавна вече го искам - и нищо не правя аз, страхливецът.

- Хайде, хайде! Млъкни вече, Седемстотин и седемнайсети. А ако те наистина чуват всичко? - обажда се ушатият и пъпчасал Петстотин осемдесет и четвърти, за всеки случай без да сваля превръзката си.

- Ти млъкни! Бъзльо! - крещя му аз. - А не те ли е страх, че ще видят как си пипаш...

Вратата се отваря. С всички сили, почти на глас, се моля това да е Деветстотин и шести.

„Мисля да избягам оттук. Не искаш ли заедно с мен?“

Използвам всяка възможност. Опитвам се да се измъквам от занятията, правя се на болен, по няколко пъти на нощ ходя до тоалетната - само и само да мина сам по коридора, да се вглеждам, да се вслушвам.

Бели гладки стени, редица бели врати без дръжки, натрапчива бяла светлина от тавана. Коридорът няма край - той завива и от двете страни се скрива в самия себе си; отворът се скрива зад завоя. Ако продължиш напред, попадаш там, откъдето си тръгнал. Геометрия.

Таванът не само свети, но и гледа. Той целият е наблюдателна система с хиляди очи, но зениците им не се виждат, те от край до край са забулени с млечнобяло. Заради тази белота не знаеш дали в момента те гледат, затова се налага да се държиш така, сякаш винаги те наблюдават.

Няма къде да се скриеш. Тук няма странични коридори, няма тъмни ъгли, няма изобщо никакви ъгли, няма извивки, няма дори ниши, в които да можеш да се вмъкнеш. Няма прозорци. Нито един прозорец. Знам за прозорците от филмите.

От интерната няма изход. Това е пространство, затворено като яйце.

Тук има само три етажа, свързани помежду си чрез асансьор с три бутона. И всеки от трите етажа изглежда по същия начин като този. На първия етаж са яслите, където държат най-дребните, на втория са малките, до единайсет години, и на третия са най-шлемите - от дванайсетгодишни до края.

Всичките врати в кръглия коридор са еднакви и нито на една от тях няма надписи. На третия етаж те са трийсет. С течение на времето се научаваш да запомняш коя къде е.

Четири спални помещения, санитарен блок, зала за събрания, девет учебни стаи, четири спортни зали, вратата към стаите за събеседване, спалното помещение на ръководителите и кабинетът на старшия ръководител, кинозалата, пет ринга, столовата, асансьорът.

Обхождам вратите една по една, броейки за хиляден път, за да се убедя - те наистина са трийсет, нищо не съм пропуснал.

Спомням си как търсех изход оттук, когато бях съвсем малък; картата на първия етаж е запечатана в зеницата ми, толкова често съм я рисувал и разглеждал. Същите трийсет врати: три спални помещения, спалното на ръководителите, кабинетът на старшия, санитарният блок, залата за събрания, трите спортни зали, игровата зала, петте ринга, десетте учебни стаи, кинозалата, вратата към стаите за събеседване, столовата, асансьорът.

Нито една от вратите не води навън. Помня, че когато бях малък, си мислех, че изходът от интерната трябва да е някъде на втория или третия етаж. Когато попораснах и ме преместиха на втория, ми оставаше само третият. Сега, когато живея на третия, ми се струва, че навярно просто лошо съм търсил на първите два етажа.

Нас от самото начало ни приучват към мисълта, че оттук няма изход! Но трябва да има! Нали малките отнякъде ги докарват!

Търпеливо обхождам врата след врата; на занятията оглеждам аудиториите и ринговете. Всички стени са гладки и херметични; ако ги търкаш достатъчно енергично, започват да изхвърлят искри при допир.

Извикват ме в стаята за събеседване. Интересуват се защо се държа така, увличат се и ми чупят безименния пръст на лявата ръка. Болката е адска; пръстът стърчи, огънат в обратната посока. Гледам го и много добре разбирам, че сега трябва да ме изпратят в лазарета. Добре; така мога да попадна на втория етаж и да го проверя отново.

- Какво търсиш? - пита ме ръководителят.

- Изход - казвам аз.

Той се смее.

Когато живеех на първия, момчетата преди заспиване си шепнеха, че интернатът е закопан на дълбочина няколко километра, че се намира в бункер, разположен в гранитен масив. Че ние сме единствените, които сме оцелели от ядрена война, и че ние сме надеждата на човечеството. Други се кълняха, че сме на борда на ракета, изпратена извън пределите на Слънчевата система, и трябва да станем първите колонисти, които ще се заселят на Тау Кит. Разбираемо - били сме на по пет-шест години. Ръководителите тогава директно ни казваха, че сме измет и престъпници, че са ни заврели в това прокълнато яйце, защото за нас няма друго място на Земята, но когато си на шест години, всяка приказка е по-хубава от такава истина.

Към десетгодишна възраст вече никой не го вълнуваше къде е интернатът, а към дванайсет вече на никого не му пукаше, че не ни очаква велика съдба и изобщо нямаме никакво предназначение. Не беше много ясно само защо изобщо трябва да научаваме подробности за някакъв външен свят, да изучаваме неговата история и география, да се запознаваме с културата му и с физическите закони, щом не планират никога да ни пуснат в този свят. Сигурно за да сме наясно от какво ни лишават.

Но аз нямаше да имам нищо против да седя тук и цяла вечност, ако на утринната проверка не се бях оказал срещу Петстотин и трети. Такива подробности понякога развалят цялата шибана космическа хармония.

Вторият етаж.

Същите глухи стени, същите безлични врати. Стенейки заради счупения си пръст, обхождам врата след врата. Ринговете, класните стаи, медиатеката; всичко от бяло по-бяло както навсякъде. Нищичко.

Явявам се в лазарета; лекарят, изглежда, е на обход. Вратата към кабинета му е открехната.

Обикновено пациентите нямат достъп дотам; такъв шанс не е за изпускане. След секундно колебание се вмъквам вътре - и се оказвам в просторно помещение; пулт, легло, блещукащи холограми на органи върху поставки. Стерилно и скучно. В другия край на помещението -още една врата, също отворена.

И там...

Вървя напред, чувайки как се ускорява сърцето ми и се забавя времето. От отвора се разнася глас, но аз продължавам да крача, без да се боя, че ще бъда разкрит. Адреналинът ме прави да се чувствам, сякаш времето се забавя, като на кино е.

- Как се получи така? - Нечий глас скърца недоволно, ръждиво.

- Забравихме го... - Басът на старшия ръководител.

- Забравихте го?

- Оставихме го твърде дълго.

Не разбирам за какво си говорят и не ми е интересно. Единственото, което привлича вниманието ми, е изплуващият в отвора на вратата огромен, заемащ цялата стена на стаята, в която си говорят двамата...

Прозорец.

Единственият прозорец в целия интернат.

Задържам дъха си, прокрадвам се толкова близо до вратата, колкото мога... И за пръв път поглеждам навън.

Поне сега знам, че не сме на борда на междугалактически кораб и не сме в гранитен саркофаг...

Зад прозореца се вижда могъщ град, град с хиляди и хиляди грандиозни кули, стълбове, които стоят върху невероятно далечната земя и се губят нагоре в безкрайно далечните небеса. Град за милиарди хора.

Кулите ми изглеждат на мен, хлебарката, микроба, като краката на невъобразимо огромни човешки същества, атланти, нагазили до колене в облаците и крепящи на гърбовете си небосвода. Това е най-великата гледка от всички, които съществуват; аз, разбира се, никога не бих могъл да си представя нещо толкова величествено.

Къде ти - не бих могъл да си представя просто, че на света може да съществува толкова много място!

Правя най-разтърсващото географско откритие на всички времена и народи.

За мен това е по-важно, отколкото за Галилей - да предположи, че Земята е кръгла, а за Магелан - да докаже това. По-важно, отколкото да се убедя, че не сме сами във вселената.

Моето откритие е, че извън интерната наистина има цял един свят! Намерих изход! Има къде да избягам!

- Ти какво - не си затворил вратата?

Дърпам се - хващат ме за косата.

- Дай го тук.

Вмъкват ме вътре. Успявам да видя: маса, на която лежи масивен продълговат пакет с цип - старшият ръководител веднага го скрива зад себе си; куп инструменти; нашият лекар с толкова уморено и изпълнено с погнуса лице, че младостта не му отива; и рамката с дръжка на прозореца.

- Какво си изгубил тук, пале?!

- Търся лекаря... Ето...

Старшият ръководител ме хваща за пръста, който му показвам, сякаш е пропуск или защитен амулет, и го дърпа с такава сила, че от очите ми изскачат звезди. Просвам се на пода, задъхвайки се от болка.

- Забрави за това, ясно ли е? Забрави за всичко, което тук...

Аз не мога да отговоря - отчаяно се старая да си поема дъх.

- Ясно ли е?! Ясно ли ти е, твар?!

- А какво... - Болката ми, кипящо олово, прелива в ярост. - А какво ще ми направите?! Какво ще ми направите?! А?! - изкрегцявам му в отговор. - Какво?!

Черните очни ябълки се взират вътре в мен.

- Не тук - казва лекарят.

- Нищо няма да ми направите! - Аз се въртя като пумпал. - Така или иначе ще избягаме оттук! - Пропълзявам между краката на старшия и избягвам през кабинета край треперещите пациенти в коридора.

Нося се към асансьора, влитам в него, натискам всички бутони едновременно - изведнъж си спомням как преди сто години, в детството ми, съм чул приказката, че в интерната има и нулев етаж, през който пристигат новаците. Уж като натиснеш всички бутони и ги държиш определено време, ще те откарат или нагоре, или надолу - на това тайнствено равнище...

Вратите се затварят, асансьорът тръгва нанякъде.

Ако нулевият етаж не съществува, край с мен.

Когато крилата се разтварят, не мога да определя на кой етаж съм се озовал. Бели стени, бял таван... В коридора няма никого. Озъбвайки се, тръгвам напред покрай затворените врати, търся поне една отворена.

Най-накрая - процеп. Гмуркам се през него, без да разбирам още къде съм попаднал, притискам се край стената, пълзя по нея. Защо не ме гонят? Старшият ръководител за нищо на света няма да ми прости тази проява... Няма да ми прости, че съм намерил прозореца и съм погледнал през него, че съм узнал за изхода.

Оглеждам се.

В кинозалата съм. Тя е съвсем празна и светлината е мътна - всички сега са на занятия. Бавно пропълзявам през редовете, добирам се до далечния ъгъл, изкарвам на екрана плейлиста, избирам „Глухите“.

Пускам го от самото начало.

Тресе ме. За да се сгрея, качвам краката си на седалката, опирам брадичка в коленете си.

Надписите.

Седя върху нагретите дъски на верандата, до мен има чифт детски сандали; през полуотвореното крило на прозореца виждам истинска жива котка - дебела, бяло-рижа. Бризът поклаща пашкулите на креслата, в които с гръб към мен седят двама души - мъж и жена. Във въздуха за миг се появява синя струйка дим и веднага изчезва, размазана от вятъра.

Гледам колелото си, което съм захвърлил в тревата, след като съм се накарал. По хромирания лъщящ звънец пълзят мравки. Слънцето се спуска зад зеления хълм, увенчан със стара църква, и на прощаване ми целува ръцете.

Хубаво ми е, спокойно и удивително мирно. На мястото си съм.

- Нека да се ометем оттук... Сам няма да успея, а двамата... - казвам на Деветстотин и шести.

Той не отговаря.

Въздухът около мен става лепкав, плътен като вода и сякаш го изпълва като мастилото на сепия мътното усещане за надигаща се беда.

„Глухите“ свирят с тревожната мелодия. Същият този план - краят на алеята...

Нещастието надвисва като препълнено виме над къщата от кубове, притиска със своите набъбнали цицки и мен, и седящите в креслата; скоро ще започнем да смучем отровата му. Но аз се правя, сякаш това не се случва сега, не с нас, не с мен. Натискам видеото на пауза, спирам времето, за да предотвратя непредотвратимото.

- Е, какво, глист? - чувам зад гърба си.

Петстотин и трети! Неговият глас! Няма нужда да се обръщам, за да разбера кой говори с мен. Затова, вместо да губя време в излишни движения, веднага се хвърлям напред. Не успявам.

Лакътят му се сключва около шията ми. Той ме дърпа назад и нагоре, изтръгва ме от моето гнездо, душейки ме, и ме прехвърля на задната редица. Извивам се, опитвам се да се освободя - но жилестите му ръце са като каменни, не мога да разкъсам обхваналия ме катинар.

- Да не си посмял! Да не си посмял! Аз... Аз.. Аз... фффсичко ще им разажаааа...

Размятам крака с надеждата да се хвана все за нещо, да намеря някаква опора...

- А ти какво си мислиш... Че те не знаят? - казва Петстотин и трети в шията ми. Изсмива се дрезгаво - Ххххх... - и продължава да ме души; диханието му гъделичка тила ми. Опитвам се да нанасям удари назад, но той ме държи някак хитро и все не мога да го уцеля; а дори и да го уцелех, заедно с въздуха са си отишли и всичките ми сили, ударът би бил слаб като насън.

- На мен... ми заръчаха... да те накажа...

Със свободната си ръка напипва копчето на панталона ми, къса го, сваля панталоните ми надолу - до коленете. До гърба ми се допира нещо малко, твърдо, отвратително. Той се е надървил!

Долу в корема ми нещо противно ме гъделичка. Аз сега... Не, не бива, не... Аз...

- Махай се! Махай се! Чуваш ли?!

И в този момент коленете ми се заливат от нещо горещо. Застивам от ужас и от срам.

- Ти какво, напика ли се?! Ах ти, лайненце! Напика ли се?!

Хватката му отслабва. Възползвам се от това, извъртам го, удрям с пръсти в очите му, опитвам се да избягам - но той се справя с погнусата си, събаря ме на пода, в прохода между седалките, притиска ме под себе си...

Очите му са полузатворени, устата му е озъбена, виждам процепите между зъбите му...

- Е хайде... Опитай да ме удариш.. Момченце...

И в този момент правя единственото, което мога да направя в тази хлъзгава животинска борба.

Отчаяно се хвърлям нагоре и се впивам в ухото му. Драскам със зъби по потните му коси, по кожата, стискам челюстта си, напъвам се; нещо хрущи, пари, къса се!

- Гадост! Пусни ме! Гадина! Аааа!!!

Петстотин и трети, извън себе си от болка и страх, ме отблъсква и аз се откъсвам от него -с нещо меко и горещо в устата си; той притиска с длан кървавата дупка върху главата си. Усещам в устата си солен вкус и още нещо, непознато; тя е препълнена, всеки момент ще повърна. Изпълзявам, скачам на крака, в движение измъквам от устата си ухото - сдъвкан лигав хрущял - кой знае защо го стискам в ръката си и се омитам, омитам се с всички сили от проклетата кинозала.

-Гаааад! Изрооод!

Стоя в белия коридор без ъгли и изход; в ръката ми е гадният ми трофей, полусмъкнатите ми панталони са опикани. От тавана сляпо ме гледа всевиждащото око. Когато ме убиват, то дори няма да мигне.

Ще избягам оттук или ще умра.

Ще избягам оттук. Ще избягам.

Загрузка...