Бъдеще

Глава XVII ОБАЖДАНИЯ

Обаждането.

Простичка дума, но в интерната обикновените думи често имат необичаен смисъл: стая за събеседване, лазарет, изпитание.

Всеки трябва да премине през обаждането и всички ние знаем предварително какво се иска от нас; онези, които са преодолели това изпитание, вирват опашки, гледат на останалите в своята десетка отвисоко и споделят покровителствено с тях тайната - как е било, какво са почувствали. Въпрос на чест, разбира се, е веднага да се закълнат, че нищо не са почувствали.

Във всяка десетка има такива, на които им се обаждат, докато са още съвсем малки - на тях изпитанието им е по-трудно, отколкото на останалите, затова пък те стават голямата работа по-рано и по-нататък вече не им е толкова страшно. А онези, които ги проверяват през последните години, обикновено вече са съзрели - минават през обаждането значително по-леко, а и вече са се уморили да го чакат. С всяка следваща година мисълта за обаждането става все по-натрапчива - просто ти се иска най-накрая да се случи. Да кажеш всичко - и да повярваш в себе си, да ти падне камък от сърцето.

Обаждането се случва с всеки само веднъж и не се предоставя друг шанс да се мине през това изпитание. Тези, които са провалили обаждането, изчезват от интерната завинаги; забранено е да се обсъжда какво става с тях. Наистина такива не са много.

В нашата десетка всичко започна със Сто петдесет и пети. Тогава бяхме по на седем и бяхме чували за обажданията само зловещи среднощни приказки или отчаяни момчешки блъфове. И ето че един ден нас десетимата ни изкараха от занятия по история и ни повикаха при старшия ръководител.

- Имаш обаждане - съобщиха в коридора на Сто петдесет и пети. - Знаеш ли какво да правиш?

Той изобрази уверена усмивка; впрочем може би просто си се усмихваше. Сто петдесет и пети винаги толкова лъжеше, че всички приемаха като лъжи и редките истини, които казваше случайно или по недоразумение. Никога не съм се съмнявал, че ще се справи без проблем с обаждането.

Поведоха ни в редица по пустите бели коридори, качихме се нагоре с асансьора с три бутона, струпахме се в стерилната приемна на старшия - екран в стената, улеи в пода и нищо друго забележително.

Строиха ни с лице към екрана - черен, пуст - и затвориха вратата. Старшият така и не излезе при нас, макар че ние още тогава знаехме - той вижда всичко. Трябва просто никога да не забравяме за това и тогава нещата ще се получат.

Сто петдесет и пети се държеше мъжки. Правеше физиономии, закачаше се с Трийсет и осми, обменяше клюки с Двеста и двайсети. После се чу сигналът от обаждането.

Изображението не се включи веднага; отначало имаше само глас.

- Бернар?

Женски глас, млад. Някакъв... Препълнен сякаш. В него всичко беше твърде много, нещо такова. Зад всяка произнесена на глас дума беше скрито сто пъти повече в недостъпния за човешкото ухо диапазон. Ние не можехме да чуем това, но подобно на инфразвука, то веднага ни изкара от празничното настроение. Двеста и двайсети си глътна езика, Триста и десети се нацупи, Седми направо се разтрепери.

- Бернар?

Екранът примигна - вероятно там отначалото бяха модерирали и звука, и картината, за да няма изненади - и към нас, към Сто и петдесети погледна жена, като че ли още не стара, но вече с първите си бръчки, с леко увиснала кожа - и при това твърде жива, по нашите мерки -твърде топла.

- Бернар, виждаш ли ме?

Сто петдесет и пети я посрещна мълчаливо.

- Боже, колко си пораснал! Бернар, любимо мое момче... Ти знаеш... Тези господа ни дават да се обадим само веднъж... Само веднъж. За цялото време. За цялото време, докато... Как си? Как си, мъник?

Попивах всичко. Стоях до него, така че видях - ушите му станаха яркочервени. Но камерата беше така насочена, че жената виждаше само своя Бернар, а всички други оставахме зад кадър.

- Нищо ли не можеш да кажеш? Всичко ли е наред с теб? Как ви хранят, Бернар? Тормозят ли те по-шлемите момчета? Пробвах да направя запитване... чрез министерството... Но ми казаха - само едно обаждане. Вие сами си избирате кога... Чуваш ли ме? Кимни, ако ме чуваш...

И Сто петдесет и пети бавно й кимна. Нали беше само на седем.

- Слава богу, че ме чуваш... Не ти разрешават да говориш с мен, нали? Много ни липсваш на двамата с татко ти. Издържах три години.... Казваха ми - не бива да се бърза, госпожо, няма да ви дадем повече такава възможност... Но аз не можех да изтърпя повече... Искам да знам, че с теб всичко е наред. Нали всичко с теб е наред, Бернар? Колко си пораснал... И си станал толкова красив... Запазихме всичките ти вещи! Дрънкалките ти и малкия турболет, и говорещото коте... Помниш ли го?

Погледнах към Сто петдесет и пети - бегло, защото жената на екрана привличаше погледа ми; всички ние бяхме онемели.

Ето го първото обаждане. Никой все още не може да се освободи от майчината магия. Ако Сто петдесет и пети не ни беше дал пример, кой знае...

- Нима нищичко не можеш да ми кажеш? Бернар... Много искам да ти се обадя пак, да те погледам... Но... Те няма да разрешат. Аз съм глупачка. Нетърпелива глупачка... Просто днес стават три години, откакто те... Откакто ти замина и... С баща ти всичко е наред. Три години. Кажи ми поне нещичко, Бернар! Моля те, времето вече изтича, а ти така и не каза нито дума.

Времето вече изтича, Сто петдесет и пети. Събуди се!

И той се сепна, избърса носа си с опакото на дланта и каза:

- Ти си глупачка и престъпница. Повече никога няма да те видя и не искам да те виждам. Ще порасна и ще стана Безсмъртен. И ще хващам такива като теб. Освен това ще имам нова фамилия. Няма да нося твоята.

- Какви ги говориш? - Тя веднага посърна. - Ти не можеш... Те те принуждават, нали? Принуждават те? Бернар! Ние с татко ти те обожаваме... Ние... Татко ти непременно ще те дочака и...

- Не искам никога да се срещам с вас. Вие сте престъпници! Довиждане!

- Какво означава, че времето е изтекло? Почакайте! Та това е единствената ми... Вие сами го казахте! Аз повече никога няма да го... Нямате право!

Последните й думи не бяха към нас. Гласът й заглъхна, екранът помръкна. Край. Сто петдесет и пети се изплю на пода и размаза плюнката си с крак.

Отвори се вратата, появи се старшият ръководител, а после и докторът ни със своята апаратура. Той измери пулса, температурата, потоотделянето на Сто петдесет и пети. Кимна на старшия.

- Минаваш! - Зевс потупа Сто петдесет и пети по рошавото теме. - Герой.

Край. От тук нататък за него - всеобща почит; да мине изпитанието на седем години!

- Фасулска работа! - заяви на всички Сто петдесет и пети.

Обаждането може да се направи само от този родител, който е поел отговорността за раждането на детето. Този, на когото след отнемането му остава да живее най-мнош десет години. Трябва да са благодарни, обясняват ни ръководителите, и това се прави само защото Европа е цитадела на хуманизма. В Китай например не се церемонят с престъпниците.

Разрешава се само едно обаждане - и всеки родител е свободен сам да избере деня. Мнозина, разбира се, отлагат момента - искат да успеят да видят как ще изглежда синът им, когато порасне. Но това е напразно.

На Петстотин осемдесет и четвърти му се обаждат, когато сме на по девет. На екрана е мъж с хлътнали очи, черни торби под тях, оредели коси; но главното са ушите - едни такива глупави, щръкнали.

- Синко - казва той и облизва устните си. - Ти си толкова... По дяволите... Толкова здрав! Просто истински мъж! Израснал си!

Петстотин осемдесет и четвърти - хилав, нелеп дори без своите още непоявили се пъпки, бъдещ онанист и вечна мишена на подигравки, подсмърква, вторачвайки се в пода.

- Мъжага! - едвам сдържа смеха си Сто петдесет и пети. - Мъжище!

Петстотин осемдесет и четвърти се опитва да скрие между тесните си рамене своята ушата глава - но шията му е твърде дълга, няма къде да я събере.

- Ти там не си сам? Нас ни слушат, нали? - Мъжът върти локаторите си, сякаш наистина мисли, че ей сега ще му покажат останалите. - Не обръщай внимание. Времето е малко. Ти, общо взето, запомни, синко - аз бях добър човек. Обичах те. Просто се надявахме на късмет и... За мен винаги ще бъдеш този мъник, който...

- Мънииик... - Сто петдесет и пети всеки момент ще прихне.

- Да... Да... Ти не си ми баща! - крещи тънко Петстотин осемдесет и четвърти. - Ти си престъпник! Заради теб! Заради такива като теб! Ясно ли е?! Махай се! Не искам да говоря с теб! И ще имам друга фамилия! Не твоята! И ще бъда Безсмъртен! Махай се! Махай се!

Баща му отваря уста като риба на сухо, а Петстотин осемдесет и четвърти издържа изпитанието.

Аз се боя от обаждането и мечтая за него; виждам го насън толкова реалистично - щом се събудя, още дълго време не мога да повярвам, че срещата ми е отсрочена - какво облекчение! Не знам какво да кажа на майка си. Имам всичките думи, дали са ни ги, но как да й ги кажа? Репетирам в сънищата: „Изобщо не ми липсваш! Много добре съм си тук! По-добре, отколкото беше вкъщи! Самият аз ще стана Безсмъртен и ще идвам при такива като теб!“ -казвам й. А тя отговаря: „Ще си ходим ли вкъщи?“. И ме взима от интерната.

Това се повтаря, когато съм на седем и когато съм на осем, и когато съм на девет.

После се обаждат на Триста и десети. Баща му. Строг, плешив, червендалест, огромен. Говори с едната половина на лицето си; втората е мъртва.

- Ааз иимах инсууулт - проточва той глупаво и едва разбираемо. - Еееел. Неее знааам кооолко миии ооостааава. Иии решииих- ааа акооо неее успееея...

- Татко! - ясно му отговаря десетгодишният Триста и десети. - Ти си извършил престъпление. Аз трябва да го изкупя. Аз ще стана Безсмъртен. Отказвам се от твоето име. Прощавай.

Докторът му мери пулса, показва вдигнат палец. Пулсът на Триста и десети е като на космонавт. На него всичко му е ясно - един престъпник с инсулт си е просто престъпник с инсулт.

Когато сме на единайсет, се обаждат на Двеста и двайсети. Това е майка му - старица с бели кичури. Двеста и двайсети са го взели, когато е бил съвсем малък, и за майка му десетте години са приключили по-рано, отколкото за останалите. Ето че вече й е време - отлагала е обаждането до последно.

Устата й мляскат, очите се стрелкат тревожно; тя не го разпознава, нито пък той нея. Двеста и двайсети е тук от двегодишна възраст, всичко, на което се е научил - да доносничи, да се умилква, да хитрува - му го е дал интернатът. Не помни никаква майка - особено онази, която сега лигаво пелтечи на екрана.

- Ти ли си това, Виктор? Ти ли си това, Виктор? Ти ли си? - повтаря старицата. - Това не е той! Това не е моето синче!

- Ти не си ми майка! - изстрелва в скоропошворка Двеста и двайсети. - Не ми е нужна твоята фамилия, ще ми дадат нова, аз ще изляза оттук и ще бъда Безсмъртен и не искам да виждам нито теб, нито баща ми, вие сте престъпници, ясно ли е?

Твърде бърза, мисля си аз. Едва ли от това, че сърцето му е трепнало - на кого, на Двеста и двайсети ли?! Не, просто го е гнус да гледа тази развалина и иска да приключи с всичко това по-бързо.

Но редът си е ред: формата е произволна, съдържанието - неизменно - да се обяви на родителите, че по своя воля се отказваш от тяхната фамилия, че им забраняваш да те търсят след излизането от интерната, че ги смяташ за престъпници и възнамеряваш да встъпиш в редовете на Безсмъртните. Най-важното, разбира се, е искреността - нея докторът я измерва със своите прибори, изчислява я по своята формула: количество пот плюс пулс плюс колебание на зениците плюс... Ние се молим на говорилите за подсказки, те ни обясняват как точно да преминем, и въпреки това се притесняваме.

Нашата десетка започва да се дели - тези, които са минали изпитанието на обаждането, сякаш встъпват в някакво тайно общество. Към нас, неговорилите, отношението е презрително - не сме помирисвали барут. Иска ми се вече да отида при тях, яките. Но все не ми се обаждат.

Продължавам тренировките. Думите са заучени: „престъпница“, „отричам се“, „Безсмъртен“. Ясно, четливо, с дебели печатни букви.

Но тези думи сякаш са отпечатани само от едната страна на листа. А от другата са написани други - те се виждат едва-едва, когато листът се вдигне към светлината. Не мога да ги прочета, но изразяват някакво объркване, обида, жалост. Така че аз, уплашен, преставам да гледам към светлината.

Когато всички сме на по дванайсет, Деветстотин и шести взема, че заявява, че не смята майка си за престъпница. Опитваме се да му налеем мозък в главата, но Двеста и двайсети успява да го предаде; Деветстотин и шести го прибират в гробницата, а аз бягам към екрана. И така се спасявам - не мога да избягам от интерната, затова пък сандъкът отлично ме лекува от глупостта ми. Когато ме пускат, вече знам - и какво да й кажа, и как. Обади ми се!

Обади ми се, уличнице!

Обаждат се на Трийсет и осми - красив старец с плешивина, обрамчена с прошарени къдрици. Сигурно така би могъл да изглежда и самият Трийсет и осми някой ден, ако не беше решил да стане Безсмъртен. Но той решава.

- Възмъжал си - меко му се усмихва баща му, очите му блестят; после мълчи, губейки ценни секунди, за да каже всичко наведнъж. - Прости ми, че не ти се обадих по-рано. Хиляди пъти ми се искаше да го направя. Но... Аз, знаеш ли, мечтаех си да доживея до този ден, в който ще започнеш да порастваш. За да си представя... Какъв ще бъдеш. После. Когато... Е, после. Ти нали разбиращ че те няма да те пуснат, докато аз не... Докато съм жив.

- Възмъжал! - кикоти се Сто петдесет и пети. - Да кажем ли на татко ти, че търгуваш с дупето си? А?

Трийсет и осми разтваря крака на ширината на раменете си, застава стабилно и без да откъсва очи от екрана, произнася:

- Не съм възмъжал. Мен тук ме използват. От мен тук направиха кукла. Разбра ли? И ти си виновен за това. Това не бива да се случва с никого. Ще изляза оттук и ще отида във Фалангата. Ще имам нова фамилия и нов живот. И ако още веднъж някой кучи син ми напомни...

Той се извръща от баща си и поглежда така Сто петдесет и пети, че онзи никога повече не се шегува с него.

Защо не ми се обаждат?! Защото така им е по-лесно - а аз трябва да чакам?!

На тринайсет сме. Идва ред на Деветстотния - бавния, мрачния, тромавия. Майка му ридае неудържимо, Деветстотният навъсено наблюдава истерията й.

- Аз не те помня - казва той на майка си. - Изобщо не те помня.

Още по-лесно му е да изговори правилните думи.

Сто шейсет и трети - хиперактивният кретен, психар и побойник - вижда баща си, прояден от рак, омотан с някакви проводници, едва блеещ извинения - и се нахвърля върху него с ругатни:

- Умри! Умри, гадино! - После сваля панталоните и показва на умиращия хилавия си задник.

Зачот - преминава изпитанието.

Тя какво, иска да съм последният, на когото са се обадили?!

За хиляден път се заемам да изчислявам: в интерната съм от четиригодишна възраст; след инжекцията рядко живеят повече от десет години. Може да има и изключения, разбира се... Но излиза, че й е останала само година, за да го направи най-накрая и да ме освободи! Искам да запратя върху нея всичко това, искам да я видя развалина и от предусещането ме засърбява под лъжичката - защо тя не ми се обажда?!

Когато сме на по петнайсет, сме останали само трима: укрепналият и непокорен Деветстотин и шести, на когото лесно са му зараснали всички кости, смазани в сандъка, туткавият ревльо Седми и аз.

Проверяват Седми.

Седми за последните години се е източил, хлътналите му бузи са се издули, той вече не хленчи, когато го бият, и не стене насън. Но щом вижда майка си, легнала върху възглавниците, никак не му се удава да я заговори. Седми се е появил в интерната, когато е бил на пет; би трябвало да я помни добре - млада, щастлива, изпълнена със сили.

- Герхард - вика го от възглавниците грохналата страшна старица; кожата й е пергаментова, тънка и жълта, лицето й е на петна; най-отвратителното е, че оплешивява. -Герхард, дете. Моето дете. Не си се променил.

- Ти също, мамо - казва изведнъж Седми.

Тя се усмихва уморено - явно е какви усилия й коства разтягането на устните.

- Аз умирам - казва тя. - Останали са ми две-три седмици. Чаках, колкото можах.

Седми мълчи, устните му са увиснали навъсено, той издува гърди, за да изстреля залпа за

Безсмъртните, за фамилията, за престъпниците, но никак не може да се реши.

- Добре че успях да те видя. Сега не е толкова страшно.

- А... А какво става с татко? - пита Седми с чужд писклив глас.

- Не знам. - Майка му завърта с усилие тежката си жълта глава. - Разделихме се отдавна. Той си има свой живот.

- Мамо, чуй ме - най-накрая се решава той. - Аз ще стана Безсмъртен.

- Добре - кима старицата. - Прави каквото е най-добре за теб. Прави каквото знаеш. Само... Искам да те помоля за прошка. Ще ми бъде много тежко там, на онзи свят, ако не ми простиш...

Седми се сепва, бори се с адамовата си ябълка. Десетката мълчи, дори Сто петдесет и пети не се намесва. Двеста и двайсети е замрял в Стойката на ловец. Мен ме тресе.

- Прощавам ти, мамо - казва Седми. - Прощавам ти.

- Идиот! - прошепвам аз.

Старицата се усмихва с благодарност, обляга се назад във възглавниците и в този момент връзката прекъсва. Няколко дълги минути при нас не влиза никой. После вратата се вдига нагоре и в отвора се появява докторът.

- Да отидем да направим няколко анализа, приятелче - привиква той Седми. - Ти, изглежда, нещо се поразвълнува.

И ние, и Седми - всички знаят какво означава това, но у него не са останали сили да се съпротивява. Цялата непокорност, която се е натрупала у него за десет години, е изразходвана при този разговор.

- До после, момчета - мърмори той.

- Хайде - отговаря му Деветстотин и шести.

Не го видяхме никога вече, а неговото място остана свободно до последната година, тази на дипломирането.

Става ми страшно - а аз ще съумея ли?

Когато тя ми се обади, ще мога ли да се изплюя в екрана? Ще съумея ли да не забележа сълзите й, да не чуя гласа й, ще успея ли да не я позная?

Но тя не се обажда.

Тя или е умряла, когато съм бил съвсем малък, или не е пожелала да разговаря с мен. Може би просто е забравила за мен. Осъдила ме е на дванайсет години строг режим и ме е зарязала да гния, и е преживяла чуден живот, а после е сключила ръце на корема си и се е споминала спокойно, така и без да си спомни, че някога там е раждала някого.

Нека да се случи чудо! Нека да се окаже, че тя има крепко здраве, нечовешки имунитет, нека полежи още година в някое болнично легло, отказвайки да умре - и нека да ми се обади през последната година! Ще й напомня за нейното разпятие, за обещанията й, за проклетите й приказки, за утешенията й; ще я прокълна и тогава най-накрая тя ще ме пусне!

Иначе как ще изляза оттук?!

Обаждат се на Деветстотин и шести.

Майка му Същата тази, която дори в гробницата не можеха да го накарат да нарече престъпница. Тя едва диша, брадичката й трепери и устата й не се затваря; целият строй я зяпа, но всички потискат подигравките - от уважение към Деветстотин и шести. Не свалям от него поглед, сякаш това не е неговата майка, а моята. Как ще се справи? Боя се, че той сега ще се размекне като Седми или ще действа принципно, ще си спомни как е лежал в сандъка... Обаждането е дреболия в сравнение със сандъка.

- Оби... Об... - беззвучно изговаря старата жена.

Тя цялата е посърнала, пипетките са й изсмукали кръвта, а очите й не са се обезцветили. Едър план - същите очи като на Деветстотин и шести - кафяви с ъгълчета, изтеглени надолу. Сякаш се вглежда в самия себе си.

- Ти си престъпница. Отказвам да нося фамилията ти. Когато изляза оттук, ще стана Безсмъртен. Прощавай.

Ето в този момент очите й се изчистват. Тя шепне с усилие още нещо, но нищо не се получава. Деветстотин и шести й се усмихва.

Прекъсват я - може би и заради онова огромно количество писукаща апаратура; тя си е свършила работата, сега могат да си спомнят и за икономиите.

В тази секунда прощавам на Деветстотин и шести за това, че е бил по-добър от мен. По-мъже ствен, по-търпелив, по-твърд. Защото най-накрая се е отказал от самия себе си - както аз се бях отказал, докато лежах в проклетия сандък. Той е станал нов човек - също като мен. Ние отново можем да бъдем братя!

Докторът фиксира - показанията при Деветстотин и шести са каквито трябва. Изпитанието е преминато.

Когато се оказваме насаме с него, с възхищение го плясвам по врата.

- Как го направи?!

- Направих го - свива рамене той. - Просто го казах. Тя знае, че не е истина.

-Как?!

- Тя винаги знае - изрича уверено той.

- Ти какво... Баламоса ги?!

Той ме гледа, сякаш съм идиот.

- А ти какво, сериозно ли се канеше да кажеш на майка си, че е престъпница?

- Та нали те ни измерват?

- Това са глупости! - шепне ми той. - Има начини да се излъже техниката! Пулс, пот... Какво значение има?

Той ги беше изиграл. Беше се престорил и беше изиграл всички нас.

- Това го осъзнах в сандъка - казва той. - В гробницата. Те искат да те пречупят. А ако си гумен? Просто взимаш истинското си „аз“ и го криеш вътре в онова „аз“ с номера. Важното е така да го скриещ че да не го намерят при обиска, разбираш ли? Дори и да ти гледат с фенерче в червата. Ти си си ти! Те искат да те преправят - просто им позволи да мислят, че са успели. И тогава ще изнесеш оттук истинското си „аз“, скрито във фалшивото. Карат ли те да се закълнеш - заклеваш се. Това са само думи, не значат нищо.

- Ти... Ти й прости? - казвам аз съвсем тихо - така че дори свърхчувствителните микрофони да не доловят нищо.

Но Деветстотин и шести ми кима.

- Тя така ми казваше: аз съм жив човек, Базил. Аз съм просто жив човек. Не очаквай от мен твърде много. И аз го запомних. Аз също съм просто жив човек. Мисля, че тя ще ме разбере.

Прехапвам долната си устна, откъсвам тънка ивичка кожа - за да ме боли.

- Добре. Може да ни чуят. Да вървим.

За мен този начин не беше подходящ. Така или иначе щеше да ми се наложи да правя всичко сериозно. Ако ми се бяха обадили. Само че така и не ми се обадиха.

Веднъж, когато вече не можех да чакам, сам се добрах до старшия и настоях да ми дадат да позвъня на майка си и да премина изпитанието. Той ми съобщи, че обажданията от интерната са забранени за възпитаниците.

А след две седмици ми казаха, че съм освободен от изпитанието с обаждането.

Така и никога не се осмелих да направя дори това, което е направила Анели.