Царска заръка

1

Беше странна мъгла. Право пред погледа тя изтъняваше, отстрани на зрителното поле мъжделееха дъги, посивели до черно-сиво-бяло и с намек за повече от седем цвята. И всичко изглеждаше някак плоско и неистинско като калпав театрален декор, докато не се взреш от упор.

И студ. Дявол да го вземе, мразеше студа.

Той спря и приседна на заскрежен камък, като подпъхна якето под задника си. Пътеката, която му бе посочена, се губеше в мъглата. Стелеше се права като лъч, макар вървенето по нея да предизвикваше усещания за завои, склонове и стръмнини, без окото да хваща такива.

Странното, упътило го създание, което приличаше на кръстоска между китайски книжен фенер и вълшебно цвете от филм на Уолт Дисни, не пожела да отговаря на въпросите му. Само клатеше подобна на лале главица и бисерно звънтеше нещо, което прозвуча на Лъчезар като припев от някаква песен:

Рано е, рано е, иди, иди, иди към Своята Съдба…

Изключително гостоприемно местенце. И радушно, приказливо население! Непременно заслужава да се поостане…

… някой-друг век…

Бррр… хлад проникна под качулката, плъзна се по врата и засенчи появилата се сякаш чужда мисъл.

Да. Всеки сам избира по кой начин да се осъществи… или пък да се провали Съдбата му.

Това откъде дойде — лениво се запита Лъчезар, всъщност без желание да търси отговор.

… След като бе неизказано смутил кротката душа на Елица, Лъчезар забърза към булеварда. Много скоро той излезе край сградата на БТА и пресече на стремителни прибежки двете шосейни платна. Под светлината на уличните лампи му се стори, че маркировката е нова, много прясно блестеше боята, а пък вече нямаше оранжеви конуси или други пътни знаци за ремонт.

Стана му чудно, че обърна внимание върху това. Вчера през деня бе ходил до Младост–3 да прибере от един стар познат малък борч. Не че много му трябваха парите. Направи го, за да се видят и разменят по някоя дума. Човекът обаче се намираше изцяло на футболна вълна. А едно време имаха добър лаф. Променят се хората, да. И още тогава му се хвърли в очи новата мантинела на моста на 4-ти километър. Защо ли забелязваше неща, които преди не го вълнуваха? Пътища, сгради, минувачи… Може би по някаква случайност срещаше предимно красиви хора. Момичета и жени със световно ненадминат чар. Момчета и мъже, които с излъчването си биха потиснали куп кинозвезди… И София изглеждаше някак по-чиста и достолепна. Странно.

Навярно защото му предстоеше да напусне всичко това. Искрено се изненада от себе си. Не бе помислял, че е сантиментален…

… Хвана такси до спирката на Полиграфския комбинат. Седна на задната седалка и каза за къде е. Шофьорчето се опули.

— Господине, луд ли сте, или имате много пари? Щото дотам трябва да карам на извънградска и времето е кофти…

— Позна! — зъбато му се ухили Зако и протегна едра банкнота. — Това е за качването. Пускай брояча и нямай грижи. И усили музиката до дупка! Супер-супер-супер-супеееер… — промърмори си той в приглас на радиото.

После притвори очи. Докато пристигне на посоченото място, имаше време дори да подремне.

В унес чу в последните новини: Грийнпийс обвинява испанското правителство заради регистрираното преди две седмици изтичане на радиация. Сетне спортният журналист съобщи, че нигерийците печелят мача. По реакцията на шофьора Лъчезар се досети, че това ще изпълни всички седящи пред телевизори и край радиоапарати българи с мрачни предчувствия и даже напомнянето за волейболната победа над домакините в Корея не радваше запалянковците.

Боже, какво значение вече имаше това!…

… Таксито го остави далеч вън от София, на гара Столник, и замина, щастливо от сумата, дадена за бакшиш.

Буквално след един тютюн време спря пътническият влак за морето. Зако се метна вътре. Остана в тамбура пред незатворената врата, жадно изпивайки почти неусещаната поредна цигара. Далеч не нежен вятър рошеше косата му. Той не забелязваше това.

Слезе на следващата гара заедно с тълпа войници, очевидно отпускари в издънка, които хванаха през полето към оградата на поделението си, като се озъртаха за патрули.

С неочаквано чувство на обреченост Лъчезар пое нагоре по шосето. Подмина разклонението към военните, после друго — към мъждиво святкащото на два-три километра село. Пътят навлезе в теснина между два хълма. Капеше дъжд и вятър огъваше боровете горе по баирите, без да си дава труда да слиза съвсем до земята.

Вървя още сравнително дълго — може би три хиляди крачки. Усети подканящ, неприятен гъдел в основата на тила и отляво видя пътека, катереща се по склона. Тя сякаш бе поръсена със звезден прах и искреше нагоре между разлюлените клони на млади борчета. Той стъпи на нея и вървя още, докато не го заболяха краката. Отвикнал съм, рече си и крадешком погледна назад. Светенето на пътеката угасваше подире му. Беше на прав път… каквото и да значеше това…

Имаше мечти. Имаше амбиции. От тях остана само едно — пътят в Незнайното. За да спаси кожата си. И може би… да се пречисти?

… След четвърт час Зако съзря перлен блясък отстрани сред дърветата.

Проходът.

Приличаше на димна палачинка, застанала ни ези, ни тура, а на калъч. И навътре в нея се усещаше облачен коридор, невидим отстрани, защото не съществуваше в тукашното пространство-време. Със сигурност зрелището нямаше нищо общо с Холивудските филмови суперефекти. За такъв кинотрик нямаше достатъчно количество „Оскар“-и.

Проходът го чакаше — очертан отвор към друг слой реалност на Вселената — и пиеше бледи съскащи мълнии.

Лъчезар спря. Нещо го стисна за гърлото и той бавно се извърна. В дъното на къса просека в гората се откриваше късче панорама право на запад. Там далечната София мигаше с електрическите си искрици. Прииска му се да се върне.

Но мъглата и фосфоресциращият тунел го зовяха с нетърпеливо трансформаторно бучене. Нямаше време. Някой… Нещо му бе отворило специален Проход — с такава чест навярно малцина в човешката история са били удостоявани.

Въпросът е, накъде води.

За първи път в живота си Лъчезар Хисарски се прекръсти. Погледна часовника си. Вятърът го побутна както инструкторът му при първия парашутен скок.

Зако отново извъртя очи към родния си, омразен и обичан град, към всичко, което го беше радвало и огорчавало в неговия къщовен търбух, в цялата, хем омайна, хем отблъскваща страна. Нито си е избирал държава, нито епоха, нито родители. И отново май нямаше избор. Като че Животът само с туй се занимава — да те унижава с липсата на избор, с непрекъснато принуждаване да вършиш не това, което искаш. Да бързаш. Закъде? Развива ли те това суетене? Ставаш ли повече, отколкото преди?

„… Всичко е логично — твърдеше веднъж Радослав, — в света всичко има причина и следствие. А това се нарича логика…“

„Ха! — възразяваше Лъчезар. — Ами как ще обясниш интуицията?“

„Логика на подсъзнанието“, убедено заяви Радослав.

„Искаш да кажеш…“

„… че е нещо като анализиране на факти, преценяване на последици, претегляне на тежестта им… хм… но без да се ангажира съзнателната част на мозъка.“

„Хмък. Звучи убедително… но чувствата, например, не са логични. Отчаянието, паниката…“

„Тук бъркаш понятията логика и рационалност. Чувствата са недалновидни, непрактични.“

„Многото умуване също.“

„Е, да… — Радослав се разколебаваше за малко. — Но всичко има причини, водещи до някакви реакции, нека и погрешни, но те зависят от преценката за момента. Както в игра на шах, когато мислиш само с един ход напред.“

„Значи опираме и до опит, един вид нагласа да се мисли по-перспективно. Добре. Обаче най-често именно неосмислената, несъзнателната реакция, като изключим страха, е най-вярната.“

„И в това има логика!“

„Но няма смисъл.“

„А!… Как тъй няма? Щом е логично, значи е и смислено…“ — намираше изход Радослав.

„Непоправим си!“ — разсмиваше се Лъчезар и обикновено с това спорът им завършваше.

Спорът не е търсене на истина, ами кавга.

Той сви юмрук и го размаха към тъничките светлини на София, бързо губещи се в настъпващата мъгла.

И влезе в облачния тунел.

Каквото и да му липсваше, то вече остана зад гърба му.

Сети се, че носи транзистор. Завъртя копчето. „Хоризонт“. Химнът. Но станцията бързо чезнеше, сякаш с всяка крачка той се отдалечаваше от Слънчевата система като с фотонен зведолет.

Не, просто преминаваше в друг слой реалност…

Цял живот десантчик, кисело си рече Лъчезар, навлизайки все по-дълбоко в Прохода.

2

N-то РПУ. Млад атлетичен мъж и униформен полицай гледаха от вестибюла към паркинга навън и си говореха, колкото да преборят скуката.

— Ти змей в арест виждал ли си?

— Не съм виждал таквъз дзвер и в зоологическата градина, в клетка… Кой е тоя „Змей“? Да не е някой от мултаците?

— … Хм! Мултаци! Ще видиш ти.

— Кажи де!

— Нема к’во да ти казвам — сам ще скиваш.

— Абе, що, като си не гледаш работата, и на нас пречиш! Само локуми разтягаш. Що ти се връзвам?

— Обиждай, обиждай, ама после, ако не почерпиш — те на̀!…

— Я не ме будалкай повече! — Униформеният изтропа с подковани кубинки надолу по стълбището.

Събеседникът му загадъчно се усмихваше на някакви свои мисли.

В разгара на футболното световно първенство не всички хора си седяха пред телевизорите, с напитки и мезета, с приятели или сами. Имаше такива, които хич не се интересуваха от футбол, други пък поради задължения или стечение на обстоятелства не им се завърташе дори спомен за темата Париж ’98 в главите.

Повече от три дузини на брой мъже, тренирани да вършат мръсната и тежката работа на страната си, навличаха своите екипи. Те знаеха как да обезвреждат престъпници, терористи или просто посочени от началството обекти. Можеха го при всякакви условия — на земя, под земя, във въздух и по море. Денем и нощем, в зной и киша, зиме и лете, в град, село, голо поле или планински чуки. Имаха известен практически опит в справяне с масови безредици, както и имитация на такива. Не отстъпваха по нищо на колегите-събратя по целия цивилизован и богат свят освен навярно по заплати и по използваното оборудване. Бяха онези, останали въпреки всичко верни на пагона, въпреки съблазните, предлагани от другата страна на барикадата в битката кой ще управлява тази държава — законът или произволът на силния. Всеки от тях бе нормален човек, със своите силни страни и неизбежните кусури, но в главното те умееха да се владеят и можеха да не се учудват, когато това бе излишно.

Макар сега сдържано да недоумяваха защо ги карат да слагат дебели гумени ботуши и ръкавици, послушно повтаряха инструкциите за първа помощ при токов удар. Да не би да предстоеше операция в трансформаторна станция? Неприятно изникна думата „Козлодуй“ и едно друго „К“, все още недотам открито врящо и кипящо, но…

Инструктори и наставници нищо не споменаха за радиация или спецзадача отвъд пределите на страната и мъжете се поободриха.

И отново се учудиха на следващия етап от подготовката.

Мажеха се с крем против изгаряне и всеки получи малък пожарогасител и огнеупорно наметало. Неколцина бяха превъоръжени с някакви чудновати пръскачки, по чиито накрайници се образуваше пухкав скреж. Кого щяха да атакуват с течен азот?!

А последваха и по-смайващи неща.

Командосите бяха заставени да окачат на шиите си, под колана и отстрани на шлема някакви връзки сушени треви, които ухаеха на врачки. Закичиха се с ашици, кокалчета, сини мъниста и с по един православен кръст над бронираните жилетки…

Връчиха им десетина снайперистки пушки с приспивателни стрелички. С мощност на упойката, разчетена като за слон.

Пристигна свещеник. Той бе по-възрастен някогашен техен колега, било в края на краищата искрено приел Божието слово, било просто свикнал с дългогодишната си роля. Той перфектно отслужи половинчасов обред, възнесе молитви за опазване на Христолюбивото воинство от таласъми и демони всякакви. После поръси шашнатите спецполицаи със светена вода, благослови оръжията им и всички преминаха под строй да целунат кръста. Целта на всичко това никак не ставаше ясна, но мъжете дисциплинирано се въздържаха от иронични критики и повечето се молеха началниците им наистина да знаят какво нареждат.

Непосредственият ръководител на мероприятието, слаб, сух тип с ококорени стъкленосини очи под сърдито свити светли вежди, пестеливо обяви, че в поддръжка на групата има три армейски хеликоптера, танк и бронетранспортьори. Задачата на специалната полицейска част е да осигури прикритие за онези, които наистина ще свършат работата — пристигнали снощи екипи от приятелски служби. Подчерта, че акцията е с международно участие, има голямо значение и изисква най-строга дискретност. Ясно? Въпроси?

Никой не обели дума за комшийските сърбо-косовски проблеми, но все пак един от инструктираните измърмори достатъчно ясно:

— Поне веднъж нещо можем ли без „батковци“, а?

Всички, включително временният шеф, се престориха, че нищо не е било казано.

Георгиев бе ледено бесен. Но не от спецполицаите.

Пред очите му стоеше споменът от скорошните събития, случили се в кабинетите на неговото ведомство.

… Оперативникът, натоварен с проследяването на Витан, гълташе успокоителни и се наливаше с неразредено уиски, все едно пиеше гроздова. Георгиев гнусливо, но не без съчувствие, гледаше как дългогодишен и опитен специалист трепери като есенен лист и бръщолеви несвързани глупости. Ясен седеше на крайчеца на стола, отегчен от жалкото зрелище, и се чудеше на благодушието на началника си, който, възседнал бастиона на служебното си бюро, също наблюдаваше как един уважаван в средите си човек се лигави и размазва по канапето.

Нямаше как да се реагира на това, освен с тежко мълчание. Под него обаче Георгиев усещаше стъписване и алармените симптоми на паниката — нещо, което теоретично очакваше само в случай на трета световна война.

Оперативникът твърдеше, че на Бургаската гара подопечният му… се бил разтворил във въздуха. Кълнеше се и пускаше сълзи. Слънчевият му сплит се свиваше при мисълта, че ще го пратят за освидетелстване… А после в лудницата, под строг изолационен режим, за да не плещи дивотии.

Или в язовир Искър с кофа цимент в краката.

Шефът тогава извърна очи под хайдушки вежди към Георгиев, който мълчаливо подаде листа с извадките.

„Кое?“

„Това“ — Ясен му посочи изречението:

Шефът и заместниците му, натрапени от настоящи и бивши кукловоди в голямата игра, се замислиха. Тъкмо за пред тях началникът подхвърли нещо, скрито адресирано към Ясен Георгиев:

„Ако до утре го няма… студио хикс отива на кино.“

Сиреч — ликвидирай Хисарски. Все пак намекнатата заповед не бе категорична. Оставяха му мегдан за маневри, за инициатива, за преценка на място.

„Абе, знаеш кое е редно да се направи…“

Георгиев усети коленете си меки, а челото — лепкаво. Чудеше се, дали в случая доверието е наистина благословия… или проклятие.

А сетне! — изгониха го като ваксаджийче от бизнес-прием в Шератон. И ето какви ги бяха наумували… Бомба на Централна гара! И? Хванахте ли го? Ами сега — цяла армия, дето не знае какво може да я чака, плюс хиени от чужбина, също кой ли знае колко наясно…

Искрено се радваше само на едно — че не му се наложи да премахне Лъчезар.

… В залата за инструктаж довтасаха колегите чужденци, разделени на три враждебно ухилени една към друга групи. Появиха се заедно с обслужващ персонал и множество техно-джунджурийки, заради които пламна черна завист у българите. След още четвърт час раздувки последва заповед за тръгване. Командосите се натовариха всеки в определените им транспорти и потеглиха. Ала едно неясно безпокойство, неприличащо на нито едно от предишните им усещания в навечерие на акция, никак не желаеше да ги оставя.

А и започнаха с гаф — единият хеликоптер не излетя поради повреда…

Високо над тях, нарочно незабелязвани от радарите на българската противовъздушна отбрана, небето пореха натовски изтребители и двойки руски „Сухой“.

Никой, дори на най-високо ръководно ниво, не съумя после достатъчно отчетливо да си обясни смисъла на операцията. Тя мина по вътрешните информационни канали като тренировка по взаимодействие за борба с тероризъм и съдействие на мироопазващи мисии. В пресата не проникна почти нищо.

Резултатът от всичко се оказа съмнителен.

3

Насрещният вятър грапаво блъскаше Елица, скрита зад широкия уверен гръб на Витан. Студени въздушни струи, смесени с остри капчици дъжд, рошеха и сплитаха косите й. Момичето здраво държеше приятеля си през кръста и търпеше по лицето си налепналата влага.

Всъщност тя не забелязваше дъжда, нито че коленете й са почти вкочанени.

… Преди няма и половин час те излязоха от кооперацията. Отгоре вече бе прогледнала щърбата луна, към нея пълзеше краят на грамаден облак като кил на небесен супертитаник. Тъкмо прескачаха локвите, Витан до нея буташе механичното си конче… и Елица бе заслепена от ярки фарове, над които строго святкаше синя лампа. Изквичаха спирачки, хлопнаха врати. В светлината, биеща момичето в очите, насреща й се клатушна грамадна сянка.

— Документите, моля! — категорично рече някой.

Момичето отстъпи и скри лице от режещите фарове. Притисна се към Витан, който, без да трепне, бъркаше в процепа на якето си.

Лицата на полицаите се издължиха, когато той разклати във въздуха нещо, което слънчево блясна в електрическите светлини.

— Как-какво е това? — попитаха доста глуповато.

— Царев печат. Изпълнявам важна заръка — Витан прибираше масивното парче злато в пазвата си. — Път ми сторете!

Инстинктивно те подадоха назад от властните тонове в гласа му, но все пак се заинатиха, поискаха паспорт…

Махване с ръка — и ченгетата застинаха като манекени във витрина, с празни погледи и увиснали устни. Витан улови Елица за лакътя и направи крачка към мотоциклета. Един от полицаите обаче се раздвижи…

Със стойката и фигурата си старшината донякъде имаше прилика с джамача на цар Симеон Велики. Не без усилие той посягаше към кобура, но по странен начин — сякаш ръката му очакваше там не пистолет, а дръжка на нож. Витан го изгледа с неочаквана симпатия и вдигна пръсти на изпънатата си длан. Ченгето се силеше да докосне оръжието. Очевидно тялото не му се подчиняваше. Изпод кепето му избиха струйки пот, ръката му се придвижи няколко милиметра… той се бореше с невидима сила, без никакво намерение да се отказва. Колегите му стояха отстрани като истукани, с безжизнени очи, само един се опитваше да шава.

— Остави това — меко му рече Витан. — От стар род си. Служи и занапред тъй, ала мен ми не пречи. Едно и също вършим. Не боре ти53, багаин.

Полицаят заскърца за последно със зъби и отпусна ръката си. Опита се да каже нещо със схваната челюст.

— Всичко е както редно — успокои го Витан. — Сбогом, стражнико.

Старшината проследи с поглед отдалечаващия се мотоциклет и обърса челото си с трепереща уморена ръка.

— К’ъв беше тоя? — окопити се единият колега. Другият продължаваше да хлопа с устни като риба.

— От нашите е, спокойно — изръмжа старшината.

Той заразтрива изтръпналата китка на десницата си. С някакво учудване провери пистолета си. Бре, да му се не види, колко тъпо нещо му се стори пищовът. Друго си е сабя…

— От кои наши? — упорстваше колегата. Третият полицай взе да излиза от идиотското си състояние. — От бившите наши, дето са с мутрите ли?

Старшината хвърли бесен поглед към питащия и изфуча:

— Ти само с боклуци ли си свикнал, а? С тарикати? Дето пара̀та им е вместо съвест и чест, а? Пфу!…

— Чакай, бе, защо се ядосваш, аз само така де…

Старшината не го дослуша и се запъти към джипа. Веждите му бяха свъсени, но по лицето избиваше учудена усмивка на някаква неосъзната… надежда? прозрение?

Той не знаеше. Но му бе хубаво. Толкова хубаво, че да заплачеш от радост.

Отново попипа кобура си. Шантава работа…

Радиостанцията в джипа настойчиво викаше патрулната група.

На околовръстното се опитаха да ги спрат. Витан просто прелетя с мотора над озъбилата се с метални шипове лента. Като бели петна се мярнаха физиономиите на хора, облечени в спортни анцузи. Защо, понечи да извика ужасена Елица. И се сви от страх, когато в гърдите й отекна… не, не гласът на Витан — неговото уверено усещане-чувство-изказване:

не бой се, така трябва.

Ама… гони ни полиция!

не е полиция.

И мотоциклетът с неистов вой се шмугна напред. Елица видя как край тях се образува и плъзва някаква мараня, стори й се, че вълнички пробягаха назад, както би станало, ако всичко навред се отразяваше в чисто езеро…

От безнадежно и стремително изоставащото БМВ стреляха по тях в ядно безсилие, но дори куршуми не смогнаха да настигнат бегълците. За две-три секунди червеният стоп на мотора се превърна в искрица и изчезна. Неколцината пътуващи по това време шофьори останаха с провиснали ченета, когато ги подмина някаква вихрушка. Подир нея асфалтът изсъхваше, ударната й вълна отнесе огледала за обратно виждане, пътни знаци и табелки, а на завоя преди Нови Искър окоси тръни и храсти отвъд мантинелата…

Моторът ръмжеше вече по-кротко, светлинният конус на фара сечеше напред и изтръгваше пътя от нощния мрак… Като светкавица пресякоха заспал градец. Девойката едва успя да забележи табелата.

„Церово“.

Свиха по черен път. Моторът запърпори още по-лениво, подрусваха се на дупките и гърбиците и скоро Елица разбра, че са в някакво село. От двете им страни бавно и едва видими преминаваха обрасли, запустели дворове, стари, олющени и неподдържани къщи. Витан сякаш се залута сред калните улички, но ето, намери каквото търсеше.

— Слизаме, Елице…

Намираха се на самия край на селцето, ако можеше да се съди за това в непрогледната тъма. Бе студено, мокро и глухо.

Даже не ни лавнаха кучета…

— Тук.

Витан й отвори ниска портичка и я преведе през двора, в който незримо се поклащаха грамадни бурени. Под нозете им скръцна стълба, изтропа врата и той я дръпна вътре в още по-гъстия, миришещ на мухъл мрак. И още преди да светне огънче, в очите й застана образът на стаята в София и отекна гласът на Витан, редящ като на изповед думите на дългия си разказ…