Царска заръка

1

Още от сутринта денят жареше. Черни връх се криеше под буклеста перука. Бе горещо и слънцето слепеше отгоре, но за щастие подухваше. Скоро прахолякът стана непоносим.

Около два часа̀ телефонът у Закови зазвъня. Лъчезар вдигна слушалката. След петнайсетина секунди той отговори с кратко „добре“. Излезе почти веднага. По улиците виеха линейки и полицейски коли. От вестникарски сергии масово и със стръв се изкупуваха спортни издания. На път към мястото на срещата Лъчезар обърна лице нагоре. В дълбоката синева на зенита бяха заплували искрящо бели предвестници на дъждовното войнство: едни — мощно-кълбести, други — заканително парцаливи и разрошени. Обикаляха небето над Софийско поле и трупаха сили.

Този път Ясен беше в дънки, със спортно лятно сако и изглеждаше далеч по-човешки.

Заведението бе претъпкано, но всички следяха по телевизора мача България — Парагвай. Дори барманът не брои парите, бегло отвърна на поздрава, а очите му се намираха в екрана. Зако и агентът Георгиев се свряха в дъното на задименото помещение. Свободни столове както винаги нямаше и те седнаха върху каси от кока-кола.

— … консултанти… окултисти, етнографи? — с раздразнение говореше оперативният работник. — Астор? Екзорсисти? Двата ни синода? Папата? Или Далай Лама, някой аятолах? Никой нищо не знае, нищо не разбира от тези неща. Философства, разсъждава, строи хипотези, обаче конкретно — хабер си няма! Магове? Все шарлатани. Да намерим дори такива, които и до бели коси биха останали чираци — пак ще е добре… Врачки? Шантава, противоречива работа. Всеки има своя доктрина, свои принципи, иди се оправяй. Освен астролозите и хиромантите никой друг няма обща, криво-ляво научно призната система. Фраш диви таланти и нищо култивирано, обучено, школувано… Тай се.

Ченгето нетипично нервно за него смачка с мършави възлести пръсти цигарата в пепелника. Лъчезар безмълвстваше. Накъде бие този пън неясен?

— Сегашните академични среди като дяволи от тамян бягат от тези неща. А учен като Нютон, великият Нютон, той се е занимавал с метафизика. Днешните пък въртят нос — сакън да не им иде на вятъра „научната репутация“. Затова сега не разполагаме с никакви Учители, с никакви магически технологии, освен с най-примитивните. А примитивните са, ако щеш, нерентабилни. Чисто и просто неизгодни за прилагане извън лабораторни условия. Един кой и да е хай-тек продукт гълта много средства и интелектуална енергия, но употребата на такава технология дава качество, плюс по-ниска цена. Все едно да копаеш язовир на ръка или с багери. Багерите са скъпи, защото в тях е вложена инженерна мисъл, конструкторска работа и промишлено производство, демек — пари, средства някакви. А циганите с кирките се пръкат като кучетата. Обаче дейността, дали ще е язовир, египетска пирамида или Стоунхендж, в крайна сметка излиза по-евтина с „багери“, не с цигани. И ако сега някоя световна сила… абе, даже вземаш коя да е цивилизована страна, а не изключвам от това число нашата си, и когато тази държава хикс получи онова, което наричам „магическа технология“… а!? Непредвидима работа… Опасна. Векове наред човечеството е унищожавало онези свои представители, които са имали свръхестествени дарби. Това са сторили предшествениците ни. Църквата, инквизицията, държавата, материалистичната наука… Обществото, демек всеки посредствен средностатистически човек. Навярно от страх. Страхът, наборе, управлява света, от мен да го знаеш…

— Набори ли сме? — не сдържа учудването си Зако.

— Половин година под тебе съм. Дишам ти във врата.

— Верно?

— Ами да. Що, по-възрастен ли изглеждам?

— Определено.

— Не си от деликатните хора, да знаеш. Лъчо, да си чувал за Бялата жена18?

— За кой??

— Тай се, няма значение… Подробност от свидетелски показания. Не мога да преценя дали има тежест и място. Ех… Слушай, това, което ще ти кажа… е много сериозно.

— Ъм?

— Трябва да изчезнеш.

Зако не отговори, само вдигна вежди, докато отпиваше джина си. Вече не обръщаше внимание на пируетите в монолога на Георгиев. Какво ще бъде сервирано сега?

— Кофти загазихме с този случай.

— Как така?

— Точно сега ще е най-удобно да драснеш, докато в службата сме ангажирани с маризите в Косово и гешефтите около това… Да, да, много може да се опарим, по-близо ни е от Бургас тая пуста Прищина! Та затова… ние там гледаме да…

— Кои „ние“.

— Ти. Аз. Службата.

Лъчезар помисли малко и убоде Георгиев с присвити очи.

— Според мен ти не си от НСС. Службата ти повече се занимава с приватизация, да не го кажа още по-направо, че ще вземеш да ми се обидиш. Най-благородното, което вършите, е промишлен шпионаж…

За миг Георгиев се ококори и сетне ъгълчето на устата му трепна в невесело подобие на усмивка.

— От кои си всъщност? — настоя Зако.

— От добрите.

— Хм!… И кой е срещу… нас?

— Лошите.

Лъчезар го изгледа и загаси цигарата.

— Май ще си ходя.

Георгиев направи някакво движение, все едно искаше да го хване за ръката. Зако дори се изненада, че не го стори. Георгиев обаче само каза:

— Чакай, недей…

Агентът, или какъвто се водеше там, се заколеба отново, потърка носа си с показалците и сухо изрече:

— Службата… в която съм… не можем да те предпазим от… заинтересовани организации от чужбина. И от наши… ммм… групировки, ъъъ… на частна практика. Всъщност… дори редица хора от нашия отбор решиха, че не е редно сами да разплитаме проблема. Разбираш ли какво ти говоря? Аз и някои мои колеги изобщо не определяхме хавата в Службата допреди буквално две-три години. А и сега още не сме в състояние. Може би след известно време, петилетка да речем, тогава ти би могъл да бъдеш защитен така, както една държава може да защити свой ценен гражданин. Не си прави илюзии, ценно е това, което знаеш и което още не си казал, а не черните ти очи. Да сме наясно. Говоря ти абсолютно по работа, служебно, делово. Ние много бихме искали да те скрием… но други от нашите… и бившите наши, сега частни лица… те ще те поднесат на тепсия… И не зная кое би било по-добро за тебе…

— Нещо пак не ми стана ясно…

Георгиев го спря с жест.

— Слушай, наборе, в момента искам да те уплаша. Само така ще разбереш колко шибана е ситуацията. Не вярвам да има голяма разлика между това да се озовеш в лапите на ЦРУ, NORAD, NSA19 или аналогичните кантори у руснаците. А братушките много биха те искали, защото си мислят, че става дума за качествено ново химико-бактериологично оръжие. Отровата на змейкинята имам предвид. Открай време много си падат по тия работи… Виж, бая хора напуснаха силовите структури, и не само полицията, но и разузнаването, а те знаят как да сметнат две и две. Та ако бързо не вземеш мерки да офейкаш някъде… ще дойдат онези. Все едно са си вкъщи, даже по-зле — на кого му пука за туземци…

— ГООО!!!… О! А?!! — изрева цялото заведение, задави се с крясъка си и зави обидено. — ГРЕДАаа…?! Мама му и късмет чилавертски! Абе, ЗАЩО, БЕЕЕЕ… Карпеджяни, насери се от кеф!…

Зако гледаше в порцелановосините очи на Георгиев и изведнъж разбра, че наистина е уплашен. Стомахът го сви и сърцето захлопа — дълбоко, силно, в ритъм на погребална камбана. Шумно пое въздух и усети как по гърба му се стича пот и ризата подгизва, вече не само от жегата.

Наоколо цареше диво разочарование и коментари, на екрана следваха ефектни повторения на пропуснатия гол. От тонколоните коментаторът на радио „Хоризонт“ също се задъхваше покрусено. Сияйна сянка от американското футболно лято ’94 вече не лежеше на лицата на хората в заведението.

— И…

„… сега какво да правя!??“ — едва не изпищя Лъчезар и зиморничаво подръпна рамене. Сви се към чашата си с алкохол и с малко непослушни пръсти запали цигара.

— И? — повтори той вече по-овладяно.

Георгиев продължи да го фиксира с хладни очи и Лъчезар му отвърна с най-мрачния си поглед.

Агентът кимна.

— Слава Богу, разбра ме. Единственото, което мога да ти обещая, при това без гаранция, но нямаш друг чойс, мой човек, е, че за известно време, около седмица, ще съумеем да удържим твоето име в тайна. Важно е да се потопиш за година-две… и тай се, а натам ще видим.

— Къде? — саркастично попита Зако.

— Имам една идея…

— Ъъййй!! — реагираха на опасна ситуация в нашето наказателно поле запалянковците. В екрана се креснаха псувни и ценни указания към националите от коя страна да ритат топката.

Георгиев за секунда се зарея в телевизора, после отново насочи вниманието си към Зако. Тежко убедително той рече:

— Май най-удачно ще е да идеш в Чуждестранния легион.

Това беше най-смешното нещо, което Зако чу за цялата вечер.

2

… Смътно помнеше как се измъкна от заведението. Някакъв превъзбуден мъж, слизащ по стълбите в кръчмата, го попита за резултата. Зако сви рамене. Човекът се ориентира по гримасата му, прие я като отговор и изръмжа ядно: „Ясноооо… Щом не сме били, значи сме загубили.“

Мачът бе и на улицата, вайкаха се и цветисто псуваха гредата на Стоичков, жълтия му картон, идиотското равенство. Обезлюдялата за два часа София отново видя стълпотворения народ по спирките. Профучаха пожарни коли, издумка турбореактивен пътнически самолет, заръмя слабо и приятно. После слънцето блесна на запад, надникна под козирката на облаците и всичко взе да съхне… и пак поваля; край „Кристал“ липите замирисваха все по-силно и по-силно. Около 20:00 часа времето стана просто превъзходно за разходки…

Зако бе вървял през града като през мъгла.

… Сега той тихо си прибираше багажа, умувайки над всеки предмет, който възнамеряваше да вземе. Все пак не отиваше на море. През плътно затворените завеси навън не проникваше и лъч светлина. Бе запалил две нощни лампи на пода, бе включил касетофона тихо да тананика „Аризона дрийм“ и гледаше да се движи колкото може по-безшумно. Дори след втора ревизия на необходимите вещи, купчината върху масата изглеждаше не по търбуха на брезентовата раница.

Лъчезар седна и запали цигара. Стисна зъби, сви устни и заби невиждащи очи в несесера с принадлежностите за бръснене.

Имаше нужда пак да си припомни разговора с копелдака от тайните служби. Защо ли не го харесваше толкова? Все пак човекът си вършеше работата…

Зако с тихо ръмжене прогони тази мисъл и се върна към думите на Георгиев:

„Какво забавно видя тука? От всички варианти този е най-добър.“

„Кой ще ме вземе в Легиона! Не ставай смешен.“

„Защо да не те вземат? Знаеш английски и италиански. Бил си старшина-школник в десантните войски.“

„Оттогава са минали дванайсет години! Ще ме пречукат някъде после, дори да изтрая подготовката преди това. Ами че аз съм дроб, бе. Знаеш ли колко фасове имам да плюя през носа!…“

„Ще се справиш. И рискът е на приемливо равнище. Тук със сигурност ще си изпатиш, там — може би.“

„Ама за какво си говорим?! Ти не каза ли, че и френското разузнаване души край цялата тази… работа.“

„В Легиона са дискретни.“

„Не знам, но не ми се вярва. Ако убия папата или взривя Айфеловата кула, сигурно ще ме прикрият! Само че моят случай… е друг.“

„Повтарям ти — приеми този риск.“

„Пак няма да стане.“

„Защо?“

„Защото след месец-два тренировъчен лагер за наемници ще съм труп. Като ми знаете всичко, що никой не е погледнал медицинския ми картон! Имам болни бъбреци, ясно ли е!“

Георгиев като че се обърка, загледа съсредоточено пръстена си и после се учуди:

„Че Верена не те ли е излекувала?“

„Да, ама първо чак сега разбирам от какво ми секнаха и болки, и чудо, а второ — баш на най-готиния ми ден един ваш… айде, не ваш, обаче все от същия дол дренки, набързо ме отлекува с палката.“

Май беше излишно да го казвам това — помисли припомнящият си милата беседа Лъчезар и отмаляло удари гръб в облегалката на креслото. — Какво го интересуваше оня. Май ме беше хванало пиенето… Как да е.

А наистина одеве се бе разпалил прекалено. И бълваше:

„Гот ли е? Излизаш си от заведението, за пръв път влюбен от години, излизаш с гадже като слънце под ръка и налиташ право на стрелба, газови гранати и някакви озверели скотове в униформи бият все що сварят. Може би пазите ред, може би има сума ти народ, които наистина плачат за бой, ама просто така, за стой па гледай, да те смелят за нищо…“

Помнеше как дълго не можеше да дойде на себе си. Месеци след това видът на полицейска униформа предизвикваше у него тръпка на страх и омраза.

Той спря, защото проумя сериозната гримаса върху лицето на ченгето. Георгиев нито изразяваше пестеливо съчувствие, нито умерено споделено възмущение… ами досада и раздразнение. Агентът не се интересуваше от смазаните му бъбреци.

Интересуваше го само да не попадне информацията от главата ми при конкуренцията.

Притворилият очи в разплитане на близкия спомен Лъчезар рязко се ококори и се изпъна на стола.

Боже мой!

Бил съм на косъм!!! Идиот, а се притеснявах за дреболии. Олеле…

Щом тогава, в шумното задимено заведение, усети безразличието на Георгиев, безразличие, граничещо с презрение, той млъкна и след минутно стискане на зъби рязко довърши:

„Оттогава пак съм зле. По-лошо от преди. Година и половина вече седмица не минава, без да пикая кръв. Така че идеята ти за Легиона отпада. Абе, що за тайни служби сте, щом един човек не можете да опазите! Мисли нещо друго!“

„Друго… — Георгиев го погледна странно и изненадващо помоли Зако да отиде до бара да му вземе още едно питие… и едно за себе си, разбира се: — Колкото и да са заети с мача, не е хубаво да ме запомнят с тебе“, подшушна накрая.

На масата останаха недопитият джин на Зако и почти непипнатата кока-кола. И измачкан пакет „Хасково“.

На бара го обслужиха скоростно, без да спират да зяпат мача. След силни очаквания и медийни фукни играта не спореше. Заведението подгизваше от раздразнение, сипеха се закани за Бонев и отделни играчи, че и за майките, жените и сестрите им.

Зако се върна, малко поразсеян от изблика си. Чукнаха се за наздраве. Лъчезар го направи без охота.

След като отпи голяма глътка джин, той посегна към цигарите. Георгиев съзерцаваше кока-колата му.

„Лошо“, каза той.

„Кое е лошо?“

„Провалът с Легиона. Нищо друго не е толкова сигурно.“

„Хайде, бе!“ — нагло рече Зако. Агентът вече категорично не му харесваше.

Георгиев го погледна без яд и пак се втренчи в Заковата чаша.

„Ето, пак не схващаш. Е, каквото е писано… Можеше да дойде някой друг от… Службата, от тия, дето пипат различно… или чужденците.“

„Имам по-добра идея!“ — троснато изтърси Лъчезар.

Огънчето в очите на агента тогава го заблуди, че човекът от секретната служба точно такова признание е чакал. Всъщност, дори да бе така, значение имаше не самият нов факт, а единствено възможните последици за организацията, която Георгиев представляваше. Колкото и неединна да бе тя, разкъсвана между старите си измекярски навици и търсенето на нов покровител, там покрай всичко друго се надигаше млада вълна държавен патриотизъм, ала и той — също толкова безскрупулен и надчовешки.

Но одеве за момента Зако се подразни единствено от себе си, ала беше късно. Вече бе произнесъл „А“ и не му оставаше друго, освен да каже и „Б“-то. Ако това бе целял Георгиев — ето, получаваше го!

„Отивам в Долната Земя.“

3

В Бургас полицейски патрул откри труп на небезизвестен в града наркопласьор. Бандит с висящи дела за принуждаване към проституция и прехвърляне на момичета в чужбина, подозиран в изнудване с тежки побои и недоказано участие във въоръжен грабеж — нямаше кой да го жали. Поне на ченгетата не им досвидя, та дори и на неколцината от тях, на които убитият плащаше. Полицейският началник със сдържано отвращение надникна под окървавената мушама и премълча, че би стиснал ръката, която е спестила на лудите глави от МВР мръсната работа.

Аутопсията установи причината за смъртта — прободна рана в сърцето. Но не от куршум или нож.

— Чиста работа — констатира съдебният патоанатом, — май е застрелян с арбалет. Обаче… къде е стрелата? Сякаш се е изпарила, виж, няма разкъсвания, не е изваждана… Такова нещо не съм виждал! … Едно кафе?

В устата на убития бяха натъпкани пликчета бял прашец — общо около двеста грама на твърде съблазнителна стойност в щатски долари.

— Чудна работа — изрази недоумение лаборантът, — веществото сто на сто е хероин, обаче… хм… с нещо е обработен и на практика става за дрога, колкото хлебна мая или талк.

Това, което те не знаеха и никога нямаше да научат, бе, че в последния си миг жертвата изхриптя-изхленчи в ръцете на своя екзекутор:

„Милоссст!… Ъхррр… кха… ъъгррр…“

„Ти избиваш народа ми“, хладно му възрази младият мъж с млечнокакаови очи.

А когато безжизненото тяло тупна връз закованата в асфалт земя, убиецът прибра превързана с ластик пачка банкноти от ръката на мъртвеца — бандитът се бе мъчил да откупи живота си, но напразно.

„Парите ти ще служат за изпълнение на държавна заръка“, безцветно отрони мъжът, сетне се завъртя на пета и с уверена крачка се насочи към гарата.

Бързаше да хване влака за София.

4

Чувстваше се адски неуютно. Полунеясни, безлики заплахи, а не сенки гъстееха в ъглите, събираха се в потъмняващите преки на тихата му улица. Най-добрата защита е нападението. Ха. И какво да нападне? Всичко подозрително? По дяволите, как се стигна до всичко това!?

„Отивам в Долната Земя.“

И срещна безкрайното изумление, шока на Георгиев. Чак кеф му стана. С това ли си тръгна от кръчмето, след тази бомбастична реплика в муцуната на онзи Ясен мъглив? О, не.

Точно така. Остана още малко. Георгиев бе потресен. Не бе зарадван да чуе нещо, което е подозирал и най-сетне е изкопчил хитроловко — не, той се стресна от нов факт, който объркваше и усложняваше нещата.

„Знаеш… как да стигнеш там?!!“

„Да.“

Лицето на Георгиев някак омекна. Все едно товар се смъкна от плещите му. Може би все пак беше свестен този тип… но определено човек на дълга. И на Службата.

„Я ми кажи… Верена и Радослав могат ли да се върнат?“

„Със сигурност!“

Този отговор пак накара агента да се стегне и да обърше челото си.

„Казваш… добре си се погаждал с Верена?“

„Да. Страшно интелигентна. Харесвам я като човек… като личност. И като жена е изключителна и много се радвам за Дичо. Крайно време му беше да намери свястно момиче, не боклуци, кифли плиткоумни и евтини фльорци!“

„Сигурно ли е, че можеш да отидеш в Долната Земя?“

„Напълно.“

„И е сигурно, че Радослав и Верена могат да се появят тук… да речем утре?“

„Ми да… Като се намерят… Няма как да не дойдат. Те са от онези, които не пилеят приятели“, каза Зако.

Георгиев го гледаше в устата, както се гледа гуру. Смътно Лъчезар почувства някакво превъзходство над арогантното копеле, усмихна се и млъкна. Повече не му се говореше. Беше му все едно.

„Балабашев, приятелят ви“, внезапно рече Георгиев.

„Какво за Сашо?“

„В Щатите няма такъв. Получихме факса от ФБР. Може да е от нерегистрираните емигранти, въпреки че уж е заминал легално…“

„Няма да го открият. Пък и той не знае всичко.“

„А ти знаеш?“

„Да“, отвърна Зако и посегна към чашата си… и изведнъж Георгиев извика:

„Не, ама видя ли каква тъпа греда!…“ — и удари юмрук в масата, помитайки всичко на пода.

Въпреки виковете в заведението съборените чаши издрънчаха достатъчно силно и счупеното стъкло предизвика реплики от рода: „Немой да жалиш!“, „Аде де!“ и подвикването на бармана: „Хиляда лева!“.

Когато Георгиев се върна гузен и с парцал, за да избърше разлятото, Зако се изуми от промяната в агента. За малко да му стане симпатичен. Ченгето някак се справи с очевидното си любопитство, само се осведоми, ще му стигне ли една седмица да офейка, и кимна доволно на отговора. После попита, помни ли още телефонния му номер.

„Ъхъ.“

„Като решиш да се появиш от Там… звънни. Ще ти кажа дали е време и дали е безопасно. Лъчезаре, за тази държава има още много неща да се направят. И си заслужава. Е, хайде, остани със здраве и късмет ти пожелавам…“

Да, и вече съвсем на довиждане той подхвърли нещо. Нещо многозначително… и страхливо:

„Май ще бере ядове полицаят, дето те е бил онази нощ, ако научи змеицата.“

„Не ме интересува. Нека живее. Майната му.“

„Ъхъ. Ммм. Ами… чао.“

„Чао.“

Мръсникът му с мръсник! Виж го ти „запалянкото“! Двеста на сто сигурно — щеше да го убие. Стари хватки ръжда не хващат. Чадър, кока-кола — не пистолети и сопи. В името на националните интереси. Също както в името на реда и законността някакво човекоподобно го млатеше с палка, риташе с подковани ботуши, а нищо не проумяващият Лъчезар пълзеше по паветата и с всеки удар недоумението му растеше, растеше… Чак когато престана да мърда, онзи хукна подир друг дивеч. Лека-полека Лъчезар изкрета до тротоара, после се изправи по стената на кооперацията. В нощна януарска София се чуваха писъци на аларми и писъци на хора. В тъмнината на улицата се мярна някакъв силует и Зако се свря зад боклукчийските кофи, преди да осъзнае какво прави. Сетне мълчешком плака от обида и унижение — болки, които не умееше да овладява въпреки навика си за съпротива срещу зъбобол и бъбречни кризи…

Добре де, стига спомени. Стига ченгета, агенти, педерасти и депутати. Стига от това вонящо лицемерие. Не е длъжен да ги харесва или оправдава, нито бяха достойни дори за омразата му.

Някой ден ще си хване и омае някоя Веренина братовчедка. Ще я накара на всички биячи да им се случат най-квалитетните бъбречни кризи във Вселената!

В съзнанието му внезапно изплува един случай. Бяха на купон вкъщи. Вече се бе налял доста — сигурно затова досега споменът се криеше от съзнанието и само повличаше съпътстващи го мисли, както подводна скала далеч от брега пени вълните над себе си. Та тогава се бе загледал в Радослав и Верена. Те седяха, леко приведени напред в една и съща поза на съсредоточено внимание, и слушаха разсъжденията на Павката за това кое е щастие и изобщо постижимо ли е… не, може би за друго говореше запаленият македонец, не това беше важно в припомняния епизод… Беше им завидял. Да, завидял, ето сега пак чувстваше същия горещ и задушаващ самосъжалителен прилив. Те се докосваха с върховете на пръстите, почти незабележимо за смълчаната компания, и сякаш през тях протичаше високо напрежение. Зако се сети, че проумя усещането си, в главата му тогава се мярна нещо като самооправдание: това е бяла завист… Глупости! Няма бяла, няма черна — просто завист, сиреч нищо общо със способността да се зарадваш на чужд успех, на чуждо щастие. Именно защото е чуждо. Невъзможно да имаш в него никакъв дял… Все едно да се грееш на огън от полароидна снимка…

И в онзи момент, както се беше втренчил в профилите на най-близките си приятели, те — той и тя — трепнаха и за миг го стрелнаха с очи. Дичо леко се ухили и отново обърна лице към Павел, а Верена задържа синьо-зелен взор върху мигновено изтрезнелия Лъчезар. И тихичко му рече — Боже! с ушите си ли я беше чул тогава?! — „Трябва да има и за теб щастие, Зако, вярвай го.“ Той се изуми, защото изобщо не беше съумял да оформи някаква мисъл, а момичето с необикновено излъчване вече му отговаряше като на зададен въпрос.

И какво направи след това? Ами донапи се — трогнат и мрачен от жеста на внимание — не желаеше никой да надзърта в душата му. На сбогуване Верена му каза: „Извинявай, ако имаше нещо нередно, Лъчезаре…“ Изглежда тогава, както никога преди, той бе близко до прозрението, че девойката с люспестата рокля не е от този Свят.

И че много скоро този свят щеше да я прогони, понеже не можеше да я разбере.

Защо ли тогава не сподели мъглявите си пророчества с Радослав, виденията, които предвещаваха неприятности? Колко беше свикнал да не си вярва, да свежда глава пред непреклонната околна среда. Бъди като другите, мисли като другите, имай потребности и стремежи като другите. Пфу!… Отдавна трябваше да си иде оттук. Още щом беше получил Съобщението, веднага, начаса!

Спокойно, момче! Всяка, даже кофти ситуация си има предимства. Ето, в случая разполага с важни сведения, които да бъдат от полза за Верена и Дичо. Когато ги срещне.

Ако това се случи.

Той изтръпна.

Това… какво беше? Интуицията, вътрешният глас? Или присадените му отвън негативизъм и съмнение в силите и възможностите му? Отново видение?

Колко лесно каза на онзи копой: „Да, бе, нямам проблеми — ходя до Долната Земя по-често, отколкото до клозета.“ Истината обаче не му се виждаше толкова розова.

… Защо ли още се страхуваше да отиде там?… Тук имаше ли нещо да го задържа?

Да.

Страх.

Страхът от неизвестността. Защото в човешкото въображение неизвестното таи неприятности. Откъде такова предубеждение? Та историята на бъдещето още не е написана. Черногледство ли е само? Ами известната максима за най-добрата защита — нападението? Не говори ли това за една вродена, безочлива и безогледна агресивност на човешката раса — нейното истинско предимство в еволюционната надпревара. Въздигане с най-груби средства, ето кое е довело хората над останалите видове, не разумът. Сетне било оправдано с божествен произход — значи арогантността е неотменимото ни право. Правото на всеки успял, който става Прав, понеже е Пръв на финала. Бе чел, че вълците нападали само ако почнеш да се държиш като плячка. Иначе са просто любопитни. И имат респект пред неизвестното, каквото остава за тях човекът. Значи, животинското у хората е дори по-примитивно и неблагородно от вълчите инстинкти. Хищниците не са опасни, защото са диви. Само „очовечените“ животни са истински страшни, защото живеят редом до хората. Кучетата например. Има и други същества, които нападат винаги и просто така, заради самото насилие — това са акулите. Съвършените убийци. И тогава къде е Божественото в рода Хомо Сапиенс? Цялата история е един опит да се обуздае това зверско потекло, опит, да признаем, не дотам успешен. Исус Христос проповядвал: Не се противете на злото. Това — какво е? Капитулация?

Внезапно си спомни една тренировка. За няколко дни при тях бе пристигнал сенсей20 от Япония. Гостът, едно такова сухо безобидно старче с лице като сушена ябълка, седя полузаспал в доджото21 и скоро всички престанаха да го забелязват. Ала на следващия път той излезе на гейку22. Накара да го нападат четирима от посоки север-юг и изток-запад. С изненадващо мощен коремен глас изрева: Хаджиме23! и облечените в тренировъчни брони мъже несмело пристъпиха към него. Струваше им се, че ще го пребият за секунди, ако си позволят сериозни удари. Не стана съвсем така. По-точно съвсем не така. За четвърт минута нападащите бяха натръшкани, без сенсеят да е докоснал и един от тях. Той просто избягваше насочените бамбукови саби, плъзгаше се по ударите и те попадаха върху съюзнически глави, ръце, крака, гърла и кореми. Нападащите се „изклаха“ взаимно, докато старчето на практика не помръдна от място. Трепкаше си в един квадрат по-малко от метър на метър в центъра на бесния танцов вихър на атаката. С пронизително „Ямеее!“24 той спря схватката, поклони се на един от запъхтените кендоки25 и го отпрати в редицата смаяно наблюдаващи, а на негово място извика друг. И така за половин час извъртя цялото доджо мъже и двете жени, които тренираха заедно с тях. Никой не успя да го докосне, но упорито продължиха да си нанасят страхотни удари един на друг, подведени от сенсея. Ударите, за които на състезание не биха получили точки, защото не бяха чисти техники, попадаха често извън протекторите — тоест по най-болезнените места. Губеха равновесие, псуваха изпод решетките на шлемовете в нарушение на рей-хо26, охкаха, когато бамбукът ги перваше яростно по незащитени части на тялото. Японецът на моменти изглеждаше като мараня. Почти никой не разбираше какво става. А в реална битка не би имал и шанса да размисли какво се е случило…

Накрая всички седяха в традиционната поза сейза27 и гузно пъхтяха, докато старецът им изигра десетте кендо катѝ28 и после още няколко, вече от яй-до29. Всеки усещаше хлад в стомаха, докато японецът размахваше вече не бамбукова пръчка, а истинска катана30, от която, колкото и плавно да се движеше стоманата, въздухът избучаваше сякаш стършел.

Тогава не му бе хрумнало, но по-късно му просветна, че урокът, даден им от възрастния майстор — кой ли го разбра в същина?! — е една прелестна илюстрация на Христовия принцип за неотговаряне на Злото със зло. И побеждаването му, без да се използват покваряващите му инструменти.

Истински велик е онзи, който не прилага силата, която владее. Тя сама по себе си е в състояние да гаси агресията, предизвиква отстъпление, признаване на поражението без битка. Бойно изкуство, разбирано като Съдба.

Точно след този случай Зако се запита какво продължава да прави в това доджо, където идеалът бе далеч от неговите схващания.

От много време тренираше бойни изкуства. По-младите инструктори имаха усет към невидимото. Те вършеха съвестно работата си, включително това да съхраняват екипите и да търсят зали за тренировки. Обаче в ръководството на федерацията стояха, меко казано, странни хора. И те често се месеха. От изкуство нещата се превръщаха в занаят. Тласкаха кендо към това да стане то спорт, сиреч — зрелище. Зако искаше да стигне до същността, външното лустро не го привличаше. Недоумяваше как може да се занимава човек с карате, да речем, само заради възможността да се перчи. При това да тренира упорито години, дълги години, и да има дори създадено име… а да е пълен простак и с морал на боклукчийска кофа, бълваща навън съдържанието си.

Нима способността да извиеш нечий врат, да смачкаш нечия муцуна, да смажеш нахален нос се наричаше изкуство? Колкото за това, можеше го от обучението в казармата. И то не бе нищо друго освен груба селска забава — без мистика, без философия, без вътрешен стремеж към израстване. Проумя, че от дълго време е сред хора, с които няма не само общ път, но дори и приблизително еднаква посока.

Точно тогава замъкна при себе си Радослав. Със срам си призна, че го прави от егоизъм — имаше нужда от свой човек, с когото да тренира така, както смяташе за редно. Дичо ходи с интерес осем месеца и после още година като по задължение, но накрая взе да се отдръпва. Нямаше толкова целеустременост, по-точно не в тази насока. Той бе прекалено мечтателен, за да се занимава за дълго с реалния свят. Пък и контролът от страна на приятеля му бе отслабнал — Зако вече сериозно и незабележимо за другите пропадаше в огромна душевна дупка. Тренираше и пиеше. Остана от инат. Поне го имаше в излишък. Но се обезвери. Успокоението, че е нормално в България да се оплескат и профанизират нещата, не му действаше, дори го вбесяваше с овчия си фатализъм.

Но… бе твърде съмнително само той да бъде прав, а другите да грешат. И сигурно така трябваше — както го правеха другите.

Неусетно намрази онзи състезателен дух, който преди го тласкаше напред към предизвикателствата. Мъчително и с ужас, в един прекрасен ден Лъчезар призна, че го е страх. Откъде бе дошло това?! Намираше, че не си е на мястото, че се занимава със съвсем чужди му неща… Отговорът се криеше в това и Зако го осъзна: страхуваше се именно от разбирането, че безгрижието изтича като пясък от часовник. Някаква незнайна сила го зовеше. Той се преструваше, че не чува… ала чуваше и затова се страхуваше. Най-вече от себе си.

Зако трескаво намери цигара в измачкания пакет и се помъчи да се скрие от спомените зад облак дим. Гърдите вече го боляха от пушене, но бе благодарен, че така се откъсва от мислите си.

Опря крака в канапето и залюля креслото на задните крачета. Добре де, хубаво. Нещо става. И? Няма ли в момента нещо по-практично и належащо за обмисляне, не толкова отвлечено и екзистенциално. Той почти се ухили и понечи да си дръпне отново…

Щракна автостоп на касетофона, Лъчезар изгледа с неудоволствие стария си „Шарп“. Стана от фотьойла, дълго се взира в стотината грижливо подредени касети, събирани с години: Мерилиън, Ейша, Цепелин, Флойд, Кокни Ребъл, Джудас, Сабат, Назарет, Юрая, Мейдън, Стейтус Ку, Деф Лепард, Кланнад, Шиниъд О’Конър, Майк Олдфилд, Ениа, Ю Ту, Стоунс, Манфред Манс Бенд, Майкъл Шенкер Груп, Снейк, Кримсън, Металика, Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл, Китаро, Бон Джоуви, Гънс, Ей Си/Ди Си, Форинър, Тенджърийн Дриймс, Рейнбоу, стари неща на Смоуки и Скорпиънс, саундтракове от филми и още много други свестни неща… а колко още би искал да има!…

Какво да чуе за последно?…

Погледът се отплесна към страничните рафтове. Книги. Секцията пращи от тях, стоят в кашони под канапето, в килера, под стълбата за таванското. Те са по етажерки, масички, первази… Знаеше къде се намира всяка една. Неговото богатство. Би могъл да зареди цяло читалище с предимно качествена литература, сред която издания на „Пенгуин“, речници „Лонгман“, някой-друг „Уебстър“…

Сашо! Георгиев спомена, че бил изчезнал, нямали сведения за него в Щатите. Някак никак не го развълнува това! Хич. И родителите на Радослав бяха странно спокойни за сина си. Е… навярно същото безгрижие, дай Бог, ще завладее и баща му. Не че не се разбираха. Само че нито искаше да дава обяснения, нито можеше да го остави така внезапно и съвсем сам, ала нямаше изход. Руснаци, французи, израелци, англо-американци, може би и араби, индийци, иранци, терористи, да не споменаваме родните български тайни стражи на държавността — всички безупречно дресирани изроди преследваха някой си Лъчезар Хисарски като гладни вампири. Трябваше да се маха. Колкото и да не вярваше на историите в екшъните и крими-трилърите, той смяташе, че действителността е по-гадна, не толкова зрелищна, но ужасна и безмилостна. Досега имаше късмет. И сполучливо изметнал се за него сблъсък на интереси. По-скоро второто. Задача номер едно сега бе да се спасява.

Зако пъхна в отворената пластмасова джука на касетофона „Дорс“ и заприбира дрехи в раницата. Това е. Други задължения към този свят не останаха. Ах, да, двайсетте бона на Хъшо. Чудо голямо. Ако е орисано, ще му ги върне в злато. Хъшо не е примрял за тия жълти стотинки. Нещо друго…?

Елица!

Ей, какво ти става, как можа да забравиш Елица!

Божичко, това момиче също беше в кюпа и белята много скоро щеше да я намери! Дали онзи цар-Симеонов кадесар щеше да я защити? Щеше ли да е в състояние? Въпреки останалата мътилка от запознанството им и сумрачните съмнения, момъкът изглеждаше много по-различен от аналозите си в настоящата модерна епоха. Ако сър Уолтър Скот не си е фантазирал без задръжки, то някак по̀ биваше да се довери на човек с ранносредновековни понятия за чест, който хабер си няма от „съображения“ като политическа целесъобразност. Както няма представа и за чудовищните възможности на тайните правителствени служби на ХХ век.

Само че и неговите намерения бяха съвсем неясни… и комай нездравословни за Радослав, а оттам и за приятелите му.

Леле, Верена, каква каша забърка, моме…

Зако замислено стегна раницата и я набута под леглото.

Седна и разтвори тефтерчето с телефоните. Намери номера на Елица и продължително го изучаваше като някакъв код, скрил отговора на въпросите му. Сетне се протегна уморено и пристъпи към единственото смислено нещо, което му хрумваше, че е в състояние да направи. Дано да проимаше полза.