Царска заръка

1

Дрънчене на телефон накара Лъчезар да подскочи като ужилен. Събори с лакет книгите — български народни приказки със стърчащи между страниците им моливи. Те се разпиляха по килима. Тетрадката, която четеше, също изпадна от ръцете му, той бърже я подхвана и притисна към разтуптените си гърди. Нервно погледна към скривалището, където я пазеше — вътрешността на капака към тавана. Преди година се хванаха двамата с баща му и пробиха в гредореда квадратен люк, поставиха стълба… Дървеният материал не им стигна за капака и затова го измайсториха от шперплат и ламарина.

Точно вътре в него, като в папка, Зако съхраняваше едно писмо, две ученически тетрадки и шишенце от витамин С, старателно запечатано с тиксо. Най-ценните му предмети.

И както му ставаше все по-ясно и по-ясно — най-опасните неща на света.

Поне на него скъпо можеха да му излязат. През носа, да речем…

Павката навремето беше измислил тератронно оръжие — „Бам!!! Всичко отива в Тартара14, цялата хорска простотия, цялата обгнусена планета!“. Колко подходящо… Понякога Зако имаше чувството, че в капака на люка към таванската стаичка е скрито не някакво парче плутоний или с каквото там зареждаха атомните бомби, ами се намира тъкмо тератронен експлозив, материал с капацитет да разруши целия познат свят.

Или поне да причини собственото му мощно „бам“…

Дрррзъннн-зънн-дррр!!!

Ах, твойта кожа неощавена…

Лъчезар с омраза погледна апарата и изръмжа през зъби мрачното си учудване кога ли отново е включил гадното устройство.

Напоследък навсякъде му се привиждаха „бръмбари“ на подслушвателни системи и скрити камери. Убеждаваше себе си, че това са бели кахъри. Най-малкото заради това, че Националната следствена служба в една бедна държава не би могла да си позволи много екстри.

Дрън-дрън. За такива неща пари винаги се намират. По-скоро депутатите ще тръгнат да се возят на обществения транспорт, отколкото да резнат бюджета на някоя организация като НСС… Тъй че — на кукуво лято. Особено ако става дума за неща, съществени за националната сигурност. И може би за величието на бивши и сегашни външни съюзници. Биг брадъри. Братушки-милушки. Партайгеносета и други псета, всички с размер на тиранозавър-рекс — пред нас, дето сме като кокер-шпаньол и ката ден възвестяваме, че сме били „малка страна“. Хм… ирландците пък са още по-малобройни, но нещо май не повтарят непрекъснато колко са дребни и скапани… Че дори сърбите — и те тормозят света и хич не се свират в мишите дупки на комплекса си за малоценност. Или поне го избиват гръмогласно, може би тъпо и гнусно, ала не с покорно наведени глави…

Има от какво да почне да развива параноя човек.

„Значи, какво излезе? Пряка потомка на княжески род от Първото царство…“

„Да.“

„… и дъщеря на змей, от онези, дето гълтат езеро на един дъх и плюят мълнии…“

„Ъхъ.“

„… и крадат моми. В нейния случай — юнаци… Змей, а?… Сигурно баща й мачка танкове като хлебарки?!“ — това уж нехайно си беше мърморил под носа Георгиев.

„За танкове не знам, обаче като змейче баща й е унищожил цяла византийска флота през 763 година!15“

Драго му стана как се изцъкли ченгето и запали цигарата си откъм филтъра! Но…

Наистина ли беше повярвал този човек на цялата история, или се опитваше да играе някакви игрички?

„Отдавна съм в нещата и сега, като ми каза — всичко си дойде на мястото!“

И още:

„Каква полза от змеица с българско поданство ли? — говореше му Георгиев с подозрително грейнали очи и вдървена от мрачен възторг физиономия; той засвива пръсти срещу Лъчезар. — Хм. Помисли, очевидно е. Революция в здравеопазването, раз. Качествен скок в отбраната на страната, два. Смазване на престъпността, по-специално на мафиотските структури, които не си плащат данъците и проплъзват във властта, това е три!… Край на корупцията — ще остана без работа, ха-ха!… После, преврат в науката, тотална преоценка на досегашни исторически схващания, преосмисляне на философски, морални и етични стойности, знам ли още какво! И не на последно място: приоритетен контакт с нехуманоиден разум. Интересно, свързано ли е нещо с НЛО-тата… Оттук — престиж в света. А сещам се, освен всичко друго, аз имам основания да смятам, че Верена вероятно знае да предсказва земетресения и други природни бедствия… да открива съкровища… … Нейната ли полза имаш предвид? Че как! Държавата може да я защити… Кое е смешно? Немаловажна е една правна, юридическа защита… Срещу незаконно клониране, например. Не се пули, змейкинята е национално богатство, генофондът й е нещо като запазена марка за България. Тя е българка, нали така, може би етнически най-чистата българка в света. Изобщо, тя не принадлежи на себе си, а на страната… и на света, на човечеството“, завърши с леко съжаление сътрудникът на следствената служба.

Тогава Зако с неприязън изтърси:

„Като гледам, вече инвентарен номер сте й сложили, а? Завели сте я в книгите с имущество. Нещо за тигана и рибката сещаш ли се, господине от СС?“

Разчете думите си точно — съкратената по този начин абревиатура не се понрави на Георгиев и то му пролича.

„Помисли и си направи изводи!“ — сухо каза той.

… Изводите караха Зако да си мисли, че не би било зле да потърси политическо убежище на Марс или в мъглявината Андромеда.

Само че на 144 не даваха адресите на посолствата им.

Ооох, добре ще е, ако ме тикнат в лудница, а не в бетонните основи на някой строеж… или в изоставена мина… що пък не в кремиковските пещи — екологично чиста работа. Ъъъх, леле…

Телефонът отново заскимтя, жаден да му обърнат внимание.

— Наопаки ще ти го обърна! — обеща зловещо Зако и рязко вдигна слушалката. — Ало — с неестествено спокоен глас успя да каже той, а ръката му стискаше тетрадката с разказа на змеицата Верена за приказната й Долна Земя.

Същото онова чаровно девойче, което според тиквеници от рода на Георгиев можеше да излови ято изтребители Ф–117 „Стелт“ както котка заспали врабци…

Ама кой, кой се обажда, да му се не видяло?!… Лицето на Зако се изопна, после навъси и накрая, все още без да е издал нито звук, се проясни.

— Ели, ти ли си, бе? — ревна радостен и облекчен той.

Слушалката малко стреснато потвърди, сетне се заля в смях. Забърбори отново с успокояващо-милото гласче, най-последното нещо, за което Лъчезар би се сетил през тези дни, когато чувстваше, че нервите му се изопват като струните на Дичовата китара…

— Ми как да те позная!… Не сме се чували… една година, греша ли? А?… Добре съм — леко кисело отвърна и посегна за цигари, придържайки слушалката до ухото си с рамо. — Ти? К’во правиш? Университета… Не те приеха ли!? Говеда. Тц-тц-тц… Да, бе, да… Е, няма да умрем прости… Какво, не те чух, моля?

Елица пристъпваше към съществената част, Зако го усети по едва забележима промяна в тона. Или си въобразяваше, че в гласа й са трепнали различни нотки. Дичо твърдеше, че това било просто интуицията му.

— Ведите? А, Бхагавадгита, да… Ми, имам ги. Веднъж ми ги пробутаха ония смахльовци, имах пари, взех ги… Твой приятел… Добре де, щом ти гарантираш за него… А, той само да поговори… За кого? Какъв?

Лъчезар отново се наостри. Черните му очи се забиха като свредели в телефона. Пластмасата без малко да пусне стружка. Какви ги разправяше това момиче?!

— Добре — рече той, а по скулите му танцуваха тикове. — Не. Айде да не е утре. Всъщност… Кога?… Къде… Там съм, да. Бива. Хубаво. Айде… И аз много се радвам. Дочуване.

Последното изречение поне го каза искрено.

Замисли се.

Който и да го търсеше чрез Елица, със сигурност не беше от онези.

Тогава от кои?

„Помниш ли една наша обща позната? Моят приятел… — чу се как тя попита нещо встрани. — Той й е… да, нещо роднина. Тя ти подари веднъж книгата на Ницше, сещаш се, нали? Дето ти ми я даваше да я чета, а?“

Сещаше се.

„Тъй рече Заратустра“. „С най-добри пожелания, Зако!“ Подпис: Верена.

Кога станах конспиратор, дявол да го вземе, рече си Лъчезар и погледна към тетрадката, сякаш чудодейно читаемият драконически шрифт можеше да му отговори.

Отвори я на първа страница и се взря в текста:

Той прегърна тетрадката като бебе, болезнена гримаса изкриви чертите му. После я прибра в скривалището. От тавана надникна през капандурата навън.

От Витоша по небето бе плъзнала сиво-бяла пелена, Небесният дракон представляваше ярко размазано петно. Вълнени облаци се мъчеха съвсем да скрият лицето му. Жегата понамаля, но остана задушно и не искаше да завали. По балконите на отсрещната кооперация простираха невероятни количества пране, защото предстоеше спиране на топлата вода в квартала — годишното профилактично издевателство над столичани. Затова народът вманиачено гледаше да се мие, пере и чисти.

По залез Лъчезар мина през капандурата върху покрива. Западният небосвод се беше поразвиделял, поизяснил. Младият мъж седна на керемидите и запали цигара. Скоро се стъмни, почти пълна сребърна луна занаднича, заблестя над тежки облачни къдели, в които припламнаха далечни светкавици.

Зако знаеше — там змейове се биеха с лами.

2

Очакваше нещо повече. Може би например приятелят на Елица да долети като Супермен директно през тавана или поне да влачи подир себе си триметрова крокодилска опашка.

Вместо това те влязоха като нормални хора. Е, поне Елица си беше такава. Колкото до мъжа зад нея…

Извисяваше се като стройна бойна кула зад девойката, за която Зако смяташе, че е наистина нещо повече от сладурана. Винаги му е било приятно да я вижда и гледа. Приличаше му на оживяла илюстрация на Марсел Мерлие към детска книжка за феи и принцеси… Но сега вниманието му бе погълнато от непознатия.

Докато Елица се озърташе в задимения въздух на кръчмето, Лъчезар успя да го разгледа. Изпита леко разочарование — не долавяше от юнака със спокойните очи никакъв полъх, подобен на онзи, който така бе смутил Лъчезар при запознаването му с Верена. Но!…

В човека имаше нещо не страховито, а направо страшно. Зако напрегна всичките си сетива, но чувството продължаваше да е неясно и безлико. Може би не трябваше така екстрено да гаврътва първата си малка ракия?…

Въпреки че от друга страна имаше нужда да се успокои. Както се опасяваше обаче, алкохолът само го наточи още повече. Как да е.

… На излизане от апартамента си той се постара да се измъкне възможно най-незабележимо. През тавана отиде до площадката на съседния вход. Преди това с нетърпение изчака някой да му се обади — за щастие потърсиха баща му. Зако любезно увери телефониралия, че непременно ще си е у дома и ще предаде каквото трябва. Сетне нарочно остави слушалката отворена.

Няколко пъти смени трамвая, вървя пеш в наслука избрани посоки, като напрегнато изучаваше витрините, без да вижда какво има зад тях — гръцко дантелено бельо, хлебарница или някой партиен клуб — той дебнеше отраженията.

Накрая не бе сигурен следен ли е или не, имало ли е файда от всичките му импровизации и номерца. Ако наистина някой е възнамерявал да го държи под наблюдение, не би могъл да се измъкне. Навярно заслужаваше да си направи извадки от всички криминалета, Свирепи Марчинковци, Тигри от Мосад и така нататък, после да ги огледа критично и да измисли някакви контрапохвати срещу похлупака, който така тревожно чувстваше около себе си.

Или да стигне до извода, че е наистина невъзможно и немислимо да се изплъзне.

Мамка ви, да бяхте гонили толкоз стръвно айдуците, досега да сте ги избесили пред Народното събрание в духа на генерал Ернрот!

… Елица го забеляза и приветствено размаха ръце. Лицето й грейна в широка белозъба усмивка. Неволно Зако й отвърна, усети разглаждането на бръчките по навъсеното си чело. Какво жизнерадостно създание…

Девойката кимна на приятеля си към Лъчезар и те се запровираха през посетителите.

Заведението бе претъпкано. Освен на донесени от склада столове, тук се седеше и върху пластмасови каси от кока-кола. Зако смътно се досети, че по телевизията са давали някакъв мач от първенството. Не се вълнуваше от този спорт, особено ако не играеха националите. Обстановката далеч не отговаряше на нрава на Лъчезар, който знаеше, че футболният възторг на българите често приема грозни форми. Сред гълчава и коментари за Клинсман и Бонев, той сърдечно протегна ръка на Елица.

Здрависа се и с приятеля й. Мъжкото ръкостискане без излишна сила му хареса.

— Витан.

— Лъчезар.

Сдържани кимвания заместиха дежурното „приятно ми е“. Двамата мъже се гледаха изпитателно.

Ама че очи — помисли си Лъчезар. — Уж меки, течен шоколад със сметана… обаче зеници — цеви на огнемет! Топчета каолин, а отвътре — закалени оксидирани сачми.

— Много хубаво, че си запазил маса — прекъсна паузата Елица. — Няма ли да седнем?

Тя се настани на единия от двата стола, които Зако с мъка опази от напористите посетители с касите. Витан остави върху другия зелена войнишка торба.

— ? — изви гайтанени вежди към Елица.

— Мляко с какао. Или с нес-кафе. И пет лъжички захар! Да, помоли бармана за резенче лимон, кажи, че е за мен.

Витан кимна и леко се извъртя към Лъчезар.

— Не, мерси — рече Зако, като надникна в чашата си.

Високият — боец, светна в главата на Лъчезар — приятел на Елица се отправи към бара. Гънките на сиво-черната му семпла риза откриха за малко колана, с който бяха препасани мастилените, явно нови дънки.

Зако почувства, че зениците му се разширяват.

Коланът бе дебел — биволска кожа — широк и подхождащ на притежателя си. От двете страни на чудноватата закопчалка смътно блесна обков от потъмняло сребро, олтароподобни орнаменти с бягащи в извивките на металния шубрак елени. Над хълбоците имаше дупки като от извадени кабъри. Отдясно висеше старовремска войнишка паласка, вероятно от Балканската война. А отляво по грубата кожа на пояса личаха ивици изтъркано.

Зако го повя странен хлад — на този колан бе висяло… какво? Не приличаше на следи от кобур. Може би туристическа брадвичка или кука на манерка…

Манерката в шаячен калъф бе прилепната към кръста на Витан, който спря на опашката пред бара.

— Готин е, нали? — горделиво каза Елица.

Зако дипломатично сви рамене и близна от ракията си.

— Кога си грабна такъв юнак? — опита се да влезе в шеговит тон той.

Елица поруменя от комплимента.

— От няколко дни — послъга тя. — Беше ми на рождения ден, но тогава нещо… Наистина е готин. Като от приказка. — Последното я учуди, сякаш се бе изтръгнало от устните против волята й.

— Охо! — подкачи я Лъчезар.

— Не, вярно е. Ще се убедиш…

Зако крадешком измери с поглед раменете на Витан. От тила по гърба се спускаше дълга тънка плитка. Жените в заведението също го бяха забелязали. Трите кифли смотани от масичката в ъгъла зашушукаха и превзето захихикаха. С хладен интерес извиха гримирани погледи — с коя ли беше дошъл този Крали Марко? Елица грееше като победителка на олимпийско състезание.

— Нали не се сърдиш, че така загадъчно говорех с недомлъвки-недомръвки по телефона? — сети се тя. — Витан ме помоли да го кажа така.

— Разбрах за какво става дума — предпазливо отвърна Зако, мъчейки се да не снишава мелодраматично глас. — … Той… какво общо има с Верена?

Все едно се гмурна отведнъж в хладни води. Отговорът й бе толкова делнично-невинен, че той затаи дъх.

— Проверява дали не е същата, която търси — простодушно рече Елица. — Била негова братовчедка.

Лъчезар се задави с глътката дим. Закашля се мъчително, девойката го тупна два-три пъти по гърба. Той лудо я изгледа с почервенели очи и взе да трие сълзите си с хартиена салфетка.

— И? — изграчи накрая.

— Нищо друго не знам. Иска да те пита знаеш ли й имената и изобщо нещо повече за нея и Радо… Как му викахте вие — Чадото ли?

— Дичо.

— Дичо?

— Ъхъ. Радослав — Радко — Радичо — Дичо.

— Ха! А… Зако, какво точно стана с тях? Не са ги убили, нали? Щото говореха…

— Заповядай — това бе Витан, поставяше пред момичето поръчаното мляко. За себе си носеше бутилка „Димят“ с две чаши, очевидно и за Елица. — Нямат осмарски пелин — додаде със снизходителен укор.

При думата „пелин“ Лъчезар отново се позадави.

Верена обожаваше само това пред всички останали алкохолни питиета. А другото вино, което сръбваше в краен случай, беше тъкмо…

— Мерси. Зако, живи са, нали? Не им се е случило нищо… — Елица не посмя да довърши въпроса си.

Лъчезар не забеляза Витан да реагира, нито трепна ръката му, пълнеща чашите с вино, но бе убеден, че младият мъж е целият в слух.

— Не — категорично заяви той. — Избягаха. Не са тук — и погледна предизвикателно към Витан.

— Къде? — любопитстваше Елица, макар че темата явно не й беше присърце. — Толкова ли не можа полицията да ги защити от онези мутри?!

— Мутри! — изсумтя Лъчезар с гадливо презрение. — Виж, тия, дето ги закачаха, те не са живи. А Дичо и Верена просто се покриха от други неприятности… — последната реплика той адресира отново към безмълвния Витан.

— Аха, разбирам — кимна момичето.

Какво ли разбра, учуди се Зако. Навярно си е намерила някакво обяснение. То е близо до акъла — кой му се разправя с властите, даже и да си прав — ще ти го признаят ли у нас?

Витан донапълни чашите, седна, чукна се с Елица и с кимване рече наздраве на наежения Лъчезар. Отпи с притворени очи, наслаждавайки се на глътката.

— И къде се скриха? — небрежно попита той.

Баритонът му прозвуча почти светски и Зако се възхити на самообладание-то му.

— Където няма да ги намерят недоброжелатели — рече с леки бодли в тона.

Елица следеше двамата мъже, сякаш наблюдаваше отблизо тенис на маса.

— Аз не съм от тях.

— Как да бъда сигурен?

Витан бързо стрелна с очи Елица. Девойката се размърда и с престорено безгрижие предложи:

— Зако, да ти взема още едно… ракия пиеш, нали? Мисля да хапна един кроасан.

Умно момиче си ти, умили се Лъчезар и признателно й даде чашата си, неусетно изпразнена от съдържание.

Елица се измъкна и запровира сред тарапаната. Пред бара тя спря, обърна се — първо към огледалото и, малко тревожно — към масата с двамата вътрешно настръхнали като петли мъже. Опашката пред нея бе отчайващо малка и, за да се позабави, тя реши да си полафи с бармана — поне се познаваха отдавна, колкото и рядко да минаваше през това заведение.

Пръв наруши затягащата се пауза Витан:

— Повярвай ми. И аз като теб съм българин. Не искам да й навредя никак.

Определено имаше нещо особено у този Витан. Виж ти, какъв довод: вярвай ми, защото съм българин… Недостатъчно избистрено прозрение запулсира в съзнанието на Лъчезар. Досега бе чувал нещо подобно само от Верена. И сега отново — убедено, без сянка ирония, но със зле прикрита гордост. Да не е от откачалките на Гелеменов или друг луд патриотар? Ами! Кога тези пък са изговаряли думичката „българин“ с такова достойнство!?

… И от друга страна, външността често лъже, нали — и в положителен, и в отрицателен смисъл. Ами ако…

Зако припряно извади тефтерчето си, намери чист лист и го откъсна. Надраска нещо на него и го плъзна по масата към Витан.

Онзи го взе безразлично, загледа се в руническия надпис и след първоначално изумено свиване на вежди изведнъж се усмихна.

— Не… не, не съм — и тихо се засмя, по момчешки, радостно.

— Тогава какъв си? — по инерция саркастично запита Лъчезар с кисело-уморена гримаса. — И ти ли си ченге?

— Почти.

Витан бръкна в пазвата си. В дланта му пред тръгналите да излизат от орбитите Закови очи блесна злато.

— Царев джамач16 съм — простичко рече младият мъж.

Лъчезар преглътна на сухо и пипнешком затърси кока-колата си. За малко не изпусна шишето, погледът му не се откъсваше от предмета в шепата на странния непознат, нарекъл се Витан.

— И съм неин приятел — додаде той.

Стисна юмрук и прибра знака на пълномощията си обратно в процепа на ризата.

Зако се отърси от шоковото усещане и промърмори:

— Казал си на Ели, че с Верена сте рода…

— Общи корени по майчина й страна имаме.

Лъчезар побарабани с нервни пръсти по масата.

— Имаш честната ми дума, че не съм дошъл да навредя на Верена-змеица. Та тя е наше момиче, от Испорово коляно. Нивга не бихме я наранили.

Вярваше му.

Разглеждаше човека пред себе си и се мъчеше да се успокои.

И все пак нещо го държеше нащрек и той си спомни:

— Как тогава се случи, че е била омагьосана?

— Беше тъй сторено, щото да не пострада тя в нашите си разправии. Помогни ми. Трябва да я намеря.

Зако се озърна с невиждащи очи по заведението. Гърмеше в стерео съвсем свестен хит на „Гарбидж“. Наоколо бърбореха и поглеждаха към телевизора, по екрана пълзяха кадри на Евронюз от ставащата вече банална Прищина. Някакъв тип, вероятно чиновник от банката на ъгъла, се опитваше да говори по мобифон… Краят на двайсети век. Ала до него, до Лъчезар Хисарски, на масата седеше без следа от припряност и нетърпение първото хилядолетие след Христа… То властно и неумолимо чакаше отговор на въпроса си.

— Хубаво… Слязоха в Долната Земя, каквото и да означава това. Край едно село на морето има сух кладенец, през който можело да се премине… оттатък. Радослав обеща, че ще се върнат някой ден. Имаха малко проблеми, но всичко се уреди за тях…

— Да те питам — меко прекъсна Витан и леко се приведе напред.

Зако напрегна слух, за да чуе…

… Когато дойде Елица, те вече бяха млъкнали. Разтревожено се взря в лицата на младите мъже. Притесненията й се уталожиха, щом те чукнаха чашите си — без думи, но тържествено.

Почти като приятели.

И вече не тегнеше гръмотевично напрежение помежду им.

Разговорът продължи на общи теми — мачовете, скъпотията, новите филми и последните музикални хитове. Естествено, говореше Елица, Лъчезар повмъкваше съгласие и, рядко — по някое обтекаемо възражение, а Витан само кимаше и се усмихваше разсеяно… почти без следа от вътрешната мрачна възбуда.

Заведението бавно се опразваше.

Към единайсет и половина Зако увисна на барплота и заплетено рече:

— Жорко, пусни Дичовата касетка…

— Руските, белогвардейските? — уточни барманът, който имаше представа как завършват такива молби. — Ама да не се натряскаш пак… Ели и гаджето й ли ще те приберат?

— Няма да се офлянкам този път! — подразни се Зако. — Айде де… Мерси. Сипи сега едно малко за последно…

Върна се на масата и завари Елица и Витан станали да си вървят. Опита се да ги разубеди, но напразно.

Момичето се отби до тоалетната, а младият мъж поостана, за да я изчака. Гледаше в телевизора.

Лъчезар, опиянен от ракията и усещането, че този път е свършил нещо свястно, подаде на Витан бележка.

— Написах ти селото и как се стига дотам. Знам го добре, едно време летувах на същото място. Геранът се намира на юг от него, близо е до бреговата линия. Точно там са стръмнини, ще го намериш…

— Да, имам и свои начини.

Ръкуваха се. Лъчезар смътно усети хладнина в стискането.

— … Там ли ще ходиш?

— Вече да.

— Хм… Ами, предай й много поздрави от мен. И… а, чуй — посочи тонколоните.

— На Дичо една от любимите песни! Нему също предай поздрави. Да са щастливи…

И точно в този миг Зако зърна как някаква сянка пробяга в очите на Витан при споменаване името на Радослав.

— изрева от касетофонния запис вокалът на групата.

Сякаш пропаст зейна под смаяния Лъчезар. Като товарен влак го връхлетя съмнението, дали и този път не бе постъпил грешно!

Триста проклятия!

Елица изникна и повика приятеля си.

— Чао, чао, Зако! Обаждай се! — възкликна тя, хвана Витан под ръка, който, криейки очите си, кимна за сбогуване и те тръгнаха по стълбите нагоре във вечерната София.

Лъчезар остана известно време прав, със засилващо се главоболие и тъпо отчаяние.

Този път като че бе предал не себе си, не своята в крайна сметка нищожна безопасност.

Някъде, в някакво неизвестно пространство-време Радослав можеше да си има неприятности.

Защото този Витан, ако и да желаеше добро за Верена, то съществуването на Дичо не му влизаше в сметките, дори комай се дразнеше от това, че змеицата си бе харесала някакъв момък. Бог да ги бие всички тайни служби по всички Земи и всички епохи!

Зако рухна в стола и захапа цигара. Щракна със запалката и му замириса на горял филтър.

Пфу, заплес, беше ти последната!

Пропадаше като със заплетен парашут и твърдта земна се носеше срещу му като наказание за пропуските и нехайството му.

„Нещо не стана дума за георгиевците. Забравих да ги предупредя, че и те душат — помисли си внезапно той. — За добро или за лошо? Какви конци оплетох, Господи, с този разкашкан от поркане мозък!!!“

А песента продължаваше да заковава в ушите трески рок-страдание:

Предчувствие.

И той перна недопитата си ракия, която с гранатен трясък се разби на пода.

— Опа! Ай-де! — реагираха рехавите редици среднощни купонджии.

— Хиляда лева за трошачите! — провикна се барманът.

Зако мълчешком преглъщаше мъката си и нямо молеше за прошка всички, които щяха да преживеят по негова милост интересни времена.

Какво можеше да направи сега?

3

Въпреки късната доба, Ясен Георгиев седеше в кабинета си, мръщеше се от резките електрически сенки и четеше разпечатки с информация, която може би имаше отношение към някой от случаите, които разработваше.

Най-много за момента го интересуваше само един.

Делото „Златна ябълка“ придобиваше нов, неочакван обрат.

Георгиев имаше наум в една от версиите, че подобен развой е следвало да се очаква. И въпреки това събитията го изпреварваха.

Досадата от пропуска се изтриваше от почти спортната треска, че може би е на ръба на не просто важно разкритие — имаше го вече записано и подшито в папка с гриф „Съвършено секретно“, заключено на сигурно в сейф. Отваряше се възможност да получи заподозрян… ако е коректно да използва такова определение спрямо лицето Витан.

Любопитно.

Още не всички второ- и треторазредни факти намираха място в цялостната схема, но основната картина вече се виждаше пределно ясно!

Георгиев добави още няколко чертички в драсканицата, покрила два листа от тефтера му.

Изучи внимателно току-що прочетената страница и отново хвана химикалката.

Трескаво писа петнайсетина минути, препрочете нахвърляното и доволен се облегна назад.

Докато потриваше уморените си от луминесцентната светлина очи, му хрумна още една хипотеза и той я записа, изпитвайки нов прилив на раздразнение — подслушване на телефона на Хисарски трябваше да се организира веднага, щом последният беше дал невероятните си показания.

Добави и една точка към отдела за дискретна охрана да оправят „бръмбарите“ си в апартамента на Браничеви. В стенограмата на разговора между Витан и Елица имаше пропуски на реплики, а твърде много думи бяха отбелязани с маркер „нечетливо“. Рано или късно тези двамата щяха да споменат нечие име, останало досега извън полезрението на Службата. Разбира се, работата не вървеше гладко, но въпреки обективните причини не биваше да се върши немарливо. Дяволите да го вземат, към отчайващо ниското ниво на някои сътрудници се прибавяха постоянните сътресения от това, че всеки заставащ на кормилото властник смяташе за свое задължение да създаде главоболия точно на онези, които го бяха довели в шикозния му кабинет. Курвенска работа е то политиката, и най-долната шафрантия би отказала да се продава по начина, по който го правеха новопръкащите се „строители на съвременна България“…

Сътрудникът Георгиев отново погледна към записките си. Мистериозният Витан скоро ще потърси Лъчезар Хисарски. И тогава момчето ще изпее това, което премълча. Дано не им се скапят в този момент микрофоните на техниците, мама им мързелива!

Да, Хисарски има защо да каже цялата истина на именуващия себе си Витан. Ако не го стори до няколко дни…

Георгиев замислено взе служебна бланка и захвана да я попълва.

На съответната графа той след кратко колебание написа с калиграфски почерк: „Предлагам задържане.“

Сетне се зае да формулира на канцеларски език необходимите мерки за сигурност при мероприятието. Стараеше се, без да омаловажава нещата, да не издаде всичките си виждания относно съмнителното лице Витан (бащино — неизвестно) (фамилия — неизвестна). В края на краищата… юначагите от БОП залудо ли ядат хляба на държавата?! Ето им една истинска работа.

За момент се усъмни, трябва ли да пише за азбестови наметала. Отстрани погледнато, звучеше налудничаво. По̀ ли ще е добре да се изложи, или да премълчи, а след това да му съдерат задника? Защото в случай на провал, гафът щеше да е грандиозен и на общественото мнение щяха да хвърлят мръвка за запушване на устата. А мръвката щеше да е той и доброто му име на професионалист. Край на дотук безупречната репутация. След такъв ритник само за депутат би ставал.

Той прелисти книжка с народни приказки — цялата нашарена с цветни химикалки. Каквото можеше, вече бе изцедил като информация.

Ще ли има някакъв защитен ефект азбестово наметало срещу змей? Глупости…

Ръката му извлече от бумагите ксерокопие на карта за издирващо се лице. Георгиев я загледа замислено, въпреки че я знаеше почти наизуст:

И от другата страна на листа:

Дааа… За тайнствения Витан дори толкова данни нямаха. Трябва ли направо да обяви с кого — или какво! — ще си имат работа оперативните?

Името му също започва с „В“. Съвпадение? Вече доста се бе мъчил и си бе блъскал главата над този въпрос.

Неколцината разпитани свидетели просто нямаха отношение и ясно мнение що за тип е. Той сякаш убягваше от мислите им.

Ех, чудесно би било Витан да потърси Хисарски. Само че и в този случай вероятно пак се налага вземане под стража. За неговото собствено добро, Витан не биваше да попадне в неприятелски ръце. А в крайна сметка, може и сам да се съгласи да сътрудничи… За всеки случай пък има едно отдавна подготвено помещение за принудително съдържане — дълбоко под земята и, освен с екстри за живеене, много яко строено…

Ясен Георгиев не стигна до окончателен извод и се помъчи да конструира някакъв компромис. Подмятане за наличие у заподозрения на оръжие, подобно на огнепръскачка, сигурно би свършило работа… Ами това за летенето? … Ох, Боже Господи!…

Георгиев се взря в снимката. Въпреки всички усилия на фотолаборанти и програмисти, лицето на заподозрения оставаше размазано и нечетливо.

Заподозрян. И то в какво!…

Този мъж… това създание — реши Ясен Георгиев — определено ме плаши.

В стенограмата от подслушването на Браничева и Витан ясно бе подчертана една реплика: „братовчеди сме с Верена“. И тук вече не само академично любопитство е въпросът, какво ще направи… добре, какво би направил един съвсем реален, от плът и кръв дракон, щом разбере, че местната човешка власт не си е помръднала пръста и е позволила на разбойници-гавраджии да посегнат на женско същество от неговия вид, практически момиченце, при това негова кръвна роднина. А?

Потрепера. Нищо чудно София да заприлича на Хирошима. Как ли са се справили с проблема колегите от десети век?… Георгиев припряно задраска, а после забели с течен коректор думата „задържане“, изчака да изсъхне и вписа — да бъде убеден или принуден да сътрудничи.

Това ще бъде тайната сензация на столетието, не — на хилядолетието!

Стига да установи контакт с Хисарски, и тогава чрез последния би могло да се преговаря с този… Витан.

Ясен Георгиев дописа бланката и стана да я занесе на вътрешноведомствения куриер.

Куриерът, младок на около 23, пак бе в нарушение — слушаше уокмен.

— Я — подчертано дружелюбно кимна Ясен към слушалките на момчето. — Нещо новичко?

— Амиии… — посмути се младокът. — Стари парчета. „Трайъмф ъф стийл“ на Меноуор.

Искаше да продължи за музиката, но Георгиев, когото тайно зад гърба наричаха Ледената висулка, се заслуша няколко секунди и изведнъж хвърли слушалките, като за малко не ги счупи, избъбри нещо и офейка.

Куриерът поклати глава. Леле как ги тресе нервата напоследък, мани, мани…

Той пак нагласи меките възглавнички на ушите си и в главата му отново гръмна страхотната рок-атака — любимото му парче Ride the Dragon!

Ухаааа! Лонг лийв метъл-хард!

Необяснимо, но професионалистът Георгиев и за миг не допусна, че срещата, която би опростила операцията и улеснила ведомството, вече се е състояла.

За това не бе виновен само той.

Имаше обективни причини.

Още в най-близките дни той пропусна възможността да поправи грешката си. Не че вече беше от някакво съществено значение.

За това вече имаше вина самият заподозрян.

4

Витан пак я изведе навън, като да му бе тясно в просторния апартамент. Непрекъснато теглеше Елица на разходки било до Бояна, било из Бистрица, в краен случай отиваха поне до Южен парк. Сякаш не обичаше да усеща над главата си друг таван, освен небето.

Този път намериха скривалище от жегата в прохладната гора над Панчаревското езеро. Минаваше обяд и от всички страни на хоризонта бяха взели да изникват облачни пълчища. Навярно точно за откриване на Световното по футбол щеше да има дъжд.

Седяха в някаква зидана от камък беседка над тясното шосе, обикалящо язовира в полегатите склонове на Лозенската планина. В ъгъла под навеса сивееше многогодишен пласт пепел и въглени — сигурно поколения от малчугани са използвали това място да играят на любимите си филми за индианци и каубои. От езерото се носеха гласове на трениращи гребци, шляпаха водни колела, а от другия бряг далечно избучаваха автобуси и стържеше тънко и трудолюбиво банциг. Гореща мараня караше селото да изглежда нереално, но тук се разхождаше ветрец с мирис на свежест и живи дървета.

Елица мързеливо плъзгаше премрежен поглед по извивките на Витоша. Витан гризеше откъсната тревичка.

— Катето те пита какво учиш — рече внезапно тя.

Той кимна.

— И ти отговори, че изучаваш света.

Отново кимване с лека, неразгадаема усмивка.

— И… какво научи?

Витан хвърли ленив взор наоколо.

— Виж — отвърна той.

На ръката му кацна муха и Елица я загледа с недоволство. Витан плавно надвеси другата си длан над насекомото, задържа… и мухата изведнъж обърна крачета и като суха трошичка се хлъзна на земята.

— Ето туй бе Лечителство, ала наопак. Мъртва е.

Девойката мигаше стресната и нещо забуча хладно в сърцето й…

— Всяко нещо си има своето опако. А сега, друго гледай…

Елица се опита да проследи погледа му. Пак обърна неразбиращи очи към пръста му, лекичко подмамващ нещо от камънаците.

— Какво…

Към приклекналия млад мъж, огъвайки телце, светкавично припълзя гущерче. Скочи върху бомбето на обувката и ловко се покатери на коляното. Спря на сантиметри от показалеца му и застрелка напред-назад черно езиче. Елица очарована съзерцаваше изящната гадинка. Гущерчето бе сиво-зелено, с фини пъстрини по гръбчето, тънки като жички пръстчета и мънистени оченца. Под кожата пулсираше сърчицето му.

— Погали го — предложи Витан.

Девойката плахо протегна ръка и нежно прокара кутре по доверчивата главица. Гущерчето отсечено завъртя муцунка към нея и тя трепна. Продължи да милва животинката и дори й се стори, че на създанието му е приятно.

— Видя и първия кръг, Заблудата. … Нека си иде веч.

Гадинката с невероятна скорост се шмугна встрани към тревата. Замря там, сякаш любопитна да чуе разговора им.

— Ти си магьосник!

В очите му играеше слънцето. Той се пресегна и докосна гърба й. Не бе просто ласка. Приличаше на масаж. Скоро Елица престана да чувства тялото си, бе сякаш приятно проницаема за въздуха и светлината. И преди той я беше разтривал и винаги след това тя се усещаше лека и някак по-истинска, като изкъпана, не, по-точно обновена…

— Май винаги натрупвам много отрицателна енергия — измърка тя под дланите му. — Ти винаги я премахваш и ми даваш от добрата…

— Обич ми, няма такова нещо като отрицателна енергия.

— Как така?

— Ами енергията, както я наричате, тя е една и съща. Сила. Просто тече и преминава през всичко. Външна е спрямо Живота, още по-далечна е на разума, и затуй не е ни добра, ни зла. Такава просто я бъркаме, понеже сме хора.

— Не може да няма тъмна Сила! Виж, нали не искаш да ми кажеш, че абсолютно Зло не съществува!

— О, има го и още как!… Има го. В човешки и близки му светове… Ала не е То от корена на Всемира. Нито Доброто е такова. Чудно е, ала е така. Има сила на Хаоса, има сила на Реда, има сила на Промяната, макар те да са трите лика на една и съща Мощ… А тя пронизва камък, буболечка, човек… Кога тече волно и красиво и е в мяра, нужна ни за мига, тогаз й викаме светла, добра, положителна… Добре, хубаво. Ето — Слънцето. Каква е силата на лъчите му, положителна или отрицателна?

— Положителна.

— Ами стой тогаз няколко часа под него. Какво ще стане?

— Ха-ха!… Ще ме мажеш после с кисело мляко! Да, разбрах те. Ами когато има слънчеви изригвания?

— Също просто енергия. Ни добра, ни лоша. Просто в повече. И така вреди. Туй, което наричаш „отрицателна енергия“, е застой на потока й в тялото ти и през душата, или през някое русло тя не тече. А не бива да се задържа. Ето, ручей. Кога бавен е — затлачва се, а кога е твърде бърз — влачи кал. Силата бива да минава с лекота по всички вътрешни корита на човешкото тяло, че и през всяка друга живинка, за да е наред здравето и да има мир на духа. Понявга таз сила избягва, сякаш вода е от счупена стомна, без да смогне да се приумножи. Туй е болест. А здравата Сила се трупа и сетне употребява за някакво усилие, било сърдечно, било на разума, за по-голяма мощ на мускулите… за Магия също.

— Разкажи ми!

Той помисли.

— … Добре. Магията има три царства, три Кръга. И те са: Заблуда или Илюзия, коя действителността отрича; следва Пръстенът на Лечителството, и насетне — Равновесие, що преплита се с Промяната. Майстори от Първи кръг в ума на хора и по-благородни животни пипат, а най-изкусните в тоз занаят успяват да заблудят и по-низши твари, но каквито и видения да предизвикат маговете на Заблудата, те само сетивата лъжат. Ала Лечителството — то по-пипкаво нещо е, защото не достига болник да успокоиш, да премахнеш мъки-страдания с похвати от Лъжовния пръстен. Кутугер-колобър, знахар и прост лечител, те коловрата жизнени потоци в човешкото тяло водят. Най-боила Лечители на помощ си Вселенска сила призовават, чиято Мощ неща извършва, кои да изглеждат същински чудеса в очите на непосветени и неуки люде. Ала второто царство на магията вече става опасно за магьосника. Защото случва се той болестта чужда върху си да поеме… И последно царство-Пръстен Равновесие се нарича. Трите кръга-царства не приличат на стъпала, следващи едно след друго. Заблудата често до Равновесие се издига. Лечителството със Заблуда си служи, освен с потоци вънкашна на тялото енергия. Висшата магия пък пипа внимателно, за да не бъде пометена от гигантските сили и за инструменти са й Илюзията и Лечителството…

— Истински космически енергии?! — възкликна Елица възторжено.

— Небесната Сила една е, ала трилика и от всеки лик седем неща могат да се направят. Първият лик на Мощта руши и събаря, другата му страна гради та твори, третата опазва и увековечава. Ето, при Заблудата се ползват и трите свойства на силата от най-ниски равнища. При лечителството други, ала повече третата или първата. Какво е висшата? Висшата може от хляб да направи камък, а от камъка — хляб. Ала по-лесно е на хляба да отречеш естеството и той ако и да бъде яден, стомаха пълни, ала не засища. На един камък можеш да внесеш силата на хляба — не е нужно да го гризеш, но дорде има в него от животоподдържащата същина, не ще огладнее притежаващият го. Както при сегашните ви батерийки. Е, ако е речено, можеш и от камъка съвсем истински хляб да направиш, сиреч форма и същност да преобърнеш… ала досега не чувал съм да е правено. Навярно не бива без остра нужда към Висшия пръстен да се посяга…

— Откъде знаеш всичко това? — очаровано прошепна девойката.

Въпросът й — всъщност тя не питаше, но Витан се учуди и меко отряза:

— Откъде знам? Аз ти го казвам.

Помълча, присви рамене и додаде:

— Щом можеш нещо, вършиш го. Защо да се питаш, щом и без това трябва? Не е по приумица твоя, виждаш, че длъжен си да сториш нещо… Това е Магията — умение да държиш бързеите Вселенска сила, а тя е от Бога и сама е Бог. Той е всичко. Към небето гледаш просто за по-лесно, ала Той е в теб, а ти си в него както… както че са сънища Негови… Досущ онези змейове в рокана на баща ти.

— В кое?

— Ком-пютъра — Витан произнесе думата непохватно, но старателно. — И тъй Теченията текат през теб, ти ги насочваш, преплиташ или разделяш, натрупваш или изхвърляш… Сякаш на фотографска снимка, шарките й състоят се от три основни цвята. Всичко живо дар носи да променя „цвета“ на Силата, добре, енергията, да множи или ослабва нейните ликове. Та така, щом нагласиш Мощта, насочваш я и я сгъстяваш… и магията е готова! Лесно, нали?

Елица го гледаше с големи очи.

— Не си чувала нищо подобно? Не е чудно. Девет начина има магия да яздиш, ала останало е толкоз, колкото само да се знае, и то като във винена мъгла, че едно време сме го могли. Пепел… Не върши никой веч магия истинска в тоз свят.

— Защо?

Витан дълго мълча, свел глава. Елица не виждаше лицето му.

— Променят се хората, навярно — измърмори той мрачно и глухо с някаква сива сянка в гласа.

— Амиии… — побърза да го разведри момичето. — А какво може един Висш маг?

— Всичко.

Тя се опита да си го представи. Прехапа устни и почти изохка тихичко:

— Ау, сигурно ужасно е да можеш всичко…

— Навярно само отдолу тъй изглежда, че на орела свят му се вие. Е… когато можеш всичко, трябва… да, добре е да знаеш дали точно него искаш, а не нещо инакво… Тежки са стъпките към овладяване на всеки нов пръстен. Всяка стъпка трае различен брой години, според това колко си чевръст, способен и колко добър Учител е онзи, у когото чиракуваш.

Той отново млъкна и прекара пръсти през очите и косата си. Продължи забързано, предварвайки любопитството на девойката:

— Овладелият Висшата магия от Силата вещи и неживи духове прави. Ала туй изисква много да натрупаш или почерпиш от потока, а това би предизвикало… да речем зима посред август… За да не стане тъй, можеш да укротиш земетръс, стига да има зароден такъв, и при туй да не изтървеш Силата. Не само за теб ще е пагубно, че и за земята, гдето си. Всъщност винаги разклаща се Равновесието, а държиш юздите му не просто с ръце, а и с душа… Затуй магесникът бива да е спокоен като езерно огледало. И доста якост, здраве, жилавина му трябва. Тогаз велики дела стават… и уморяват, защото сякаш ламя си впрегнал и скали на нива разорал… Инак ще разсее, ще изтърве слабият трупаната мощ и нито ще сполучи, че и ще си навреди. Колко по-засукана магия желаеш, толкоз повече Равновесието на Всемира се разклаща. От едно място градушка пропъждаш, тя другаде на чер зъл вихър става. Ала силно ако Равновесието разлюлееш, тогаз Светът магьосника нечестит премазва, за да продължи-пребъде както и преди.

— И това… със заклинания, с какво — тя размаха ръце, — ммм?

— Словата само ума загряват и волята на магесника в боен ред строяват. Колкото по-напреднал е човек по пътя на магията, толкоз по-малко нужда има думи заклинателни да бъбри, с десница знаци чудесни да сторва. Мисъл и страст слова и ръце заместват, мила Елице.

— Ами… ясновидците, които чуват гласове… те?

Витан изтупа пръстите си от невидим прах.

— Тях Дарбата ги владее, не те нея. Всеки вижда по нещо. Усеща къде е някой човек сред безчет други или що ни чака в бъдещ ден съзира. То е като силата на ръцете. Едни вдигат десет оки, някои осем, други — една, ала сто пъти без прекъсване! Ала… Туй, що като послания получават, то е нещо немислимо. Немислимо, защото невъзможно е да бъде изречено-казано, не може да бъде назовано. А има ясновидци, те дръзват да тлъмачат непреводимото, турят великото в тесни плоски рамки на речта човешка, сиреч в образ на разсъждение… Как да го река по-ясно? С хорски език не става… Има друг за това.

— Ти знаеш ли тоз език? — попита съвсем сериозно Елица.

Той се подсмихна.

— Бих бил Превелик, ако го знаех. А и Езикът не е един. Ала видело-разбираемо става туй, щом излъжем думите. Ето, снимка пак си представи. Ясно ти е за какво тя говори, защото тез неща си виждала преди. Ала е плоска и ако снимат нещо, което е доста засукано, с височина, дължина и широчина… ще ли го познаеш? Ами нещо, което има повече от шир, длъж и високо…

Елица се замисли за миг.

— Говориш за повече пространствени измерения, нали?

— Мм… Да, щом ти е по-лесно, представи си го така. Сега с тез думи го казвате…

— „Както… сега… казвате“ — озадачено, но със закачлива усмивка, тя повтори подир него. — Сякаш ми говори някой стар дядо, не ти, ха-ха!… О, не се сърди! Шегувам се!

— … Не ти се сърдя…

— Разбирам което разказваш… А… има ли нещо вярно в тези истории за магьосници, които се превръщали в различни животни, както в приказките?

— Тези не са хора. Великите Майстори на Лъжата обаче могат да проникнат в съзнание на животно, да го приспят и яхнат ума му, да чуват и виждат през него. Отстрани наистина изглежда, сякаш превърнали са се в орел, кон или куче! Ала туй е хлъзгаво умение, може да разстрои разсъдъка, а пък ако убие някой животното, магьосникът ще почувства смъртта на създанието, което е обсебил… а туй наистина Страшно е!

— … Човек може ли да бъде тъй… „обсебен“?

— Да, ала по-мъчно е. Най-бива кога е драговолно… и кога доверяваш се на другия. Сиреч, когато го обичаш. Обичаш! — не само обладаваш или искаш за своя си корист! … Сегашните хора бъркат любов с плътската наслада, макар в плътското влечение огромна дива сила да има, не обуздава се лесно. Прастара мощ е, а Обичта е друго… Всички времена имат недосхващане за туй, ала сега като че ли е най… Не, не бива да съдя… За що умисли се, Елице?

— Слушам те. Никого не съм чувала да говори така.

Умълчаха се за малко. Дъждовното воинство във висините скри слънцето, притъмня и прихладня. Елица обърна с клечка умрял бръмбар. Отдолу се разбягаха дребни мравчици. Девойката се загледа в тях. Суетяха се като работници, демонтиращи стара гемия.

— Мъртвите… — внезапно попита тя, като стрелна с бързи очи мухата, която Витан преди малко бе лишил от живот. — Къде отиват?

— Къде отиваме… Връщаме се, откъдето сме дошли, навярно.

— … Говорят ли?

— Мъртвите затова са мъртви, защото не говорят. — Той се позамисли в припомняне на нещо. — Понякога душите се задържат по-дълго край любими места или приятели. Това ли имаше да питаш?

— Сетих се за баба ми… — с прелетяла сянка на тъга рече Елица.

— Отделен от тялото дух угасва бърже или бавно тлее… а нищо чудно е да се слива със…

— Кое? С Божествеността? Която е като огън, а душите — искри? Или… Бог се състои от всички нас… и раждани преди, и тези, които живеем сега, и неродените още. Познах ли?

— О — отрони Витан, с почуда и възхищение, — туй не знам го, Елице. В Магията, не мисля, че чак нужно е общуване с Божественото, защото тя не е да търсиш Тангра в душата си, ами само да боравиш със Силата в многото й лица, от Небето дадени… Уменията на Магията нямат нищо общо с Прозрението или как да си щастлив, да се погаждаш с хора и себе си, макар те важни неща да са, понеже трябва да бъдеш сигурен и да вярваш на сърцето си…

— „Тангра“ ли каза?

— … Тъй ли рекох? Е, нека е Господ, Аллах, все общо е. Само казвам ти, че да си магьосник, не е религия, не е вяра, осъзната и не, в някакво Начало, ами просто въпрос на умения и похвати. Както в спорта! — Витан с широка усмивка посочи гребците.

— Знаеш ли, стана ми студено — призна си Елица.

— Тръгваме! — съгласи се той и с лекота скочи на крака.

Вече в автобуса за София изведнъж рязко им замириса на прах и веднага ги настигна едър порой. Доколкото можеше да се съди през обилно заливаните прозорци, отвън булевардът за секунди стана пълноводен като венециански канал. Шофьорът на рейса намали скоростта. Край дъждовни струи се носеше воден прах и от свъсеното небе се извиха и накъдриха грамадни светкавици, облаците замлатиха с гръмотевични чукове по покриви.

Навсякъде трепващите от гърмежите хора се втурваха да се спасяват, прикрити кой с каквото може. Тълпи се криеха под навесите на спирките, мокри до кости, от тротоарите се вдигаше пара.

Точно за откриването на Световното първенство по футбол в Париж пороят утихна. Народ се тъпчеше в транспорта, всеки забързан към сухото вкъщи. Но остатъчен дъждец пръскаше още два часа за досада на храбрите продавачи по сергиите, въоръжени с телевизори, портативни марки от съветско време. А между туй в ефир излезе нова радиостанция, приела, че по случай дъжда ще й върви като по вода. Повечето слушатели обаче останаха верни на шоуто по „Хоризонт“ от десет вечерта, чиято рекламирана тема за камикадзе силно ги бе развълнувала.

Да, интересуваха се гражданите от източен самурайски дух!

Елица и Витан не чуха нито дума от предаването…

… Нощта бе облачна, луната едва прозираше през прозореца в спалнята. Електрическа повреда отърва обитателите на кооперацията от наглата светлина на рекламите отсреща.

Елица се размърда в дрямката и се сепна от това, че до нея нямаше никой. Уплаха прогони съня, тя почти скочи от леглото…

Витан седеше на бюрото и като че нещо пишеше. Бе задълбочен и още по-сериозен. Момичето го наблюдаваше скришом, как той дълго гледа̀ календара и сякаш накрая остана доволен. Върна се безшумно и тя отметна одеялото насреща му. Той се учуди:

— Та не спиш ли? Как не съм те усетил!

— Не ми се пилее време в спане. Гледах те. Какво правеше?

— Сметки. И мисля мотор да купя. Какво ще кажеш?

— Уха. Нали ще ме возиш?

— Ще ли питане?…

— Прегърни ме… — и зашепна в ухото му: — Пази ме вече, чу ли…

— Казах заклинанието, обич ми, спокойна бъди.

Тя не успя да разбере какво точно искаше да й каже, но отново му повярва. Той не би я излъгал — тя залагаше за това живота си!

В началото на следващия ден още се чувстваше свежест от вчерашния порой, ала тя бързо се изгуби. Витоша чезнеше в сивкава мараня, небето от време на време дъждозаканително притъмняваше. Но скоро слънцето заприпича, а по пладне отново тежък зной налегна града и той се задъхваше в лютивия пушек на автобусите с надписи „Екодвигател“.

Елица гледаше Витан да е по-далеч от рейсовете. Преди ден или два той й доказа, че нервите му далеч не са волски и дори неговото търпение и спокойствие имат предели.

В един автобус по някаква причина изгорелите газове не отиваха през ауспуха да ги дишат пешеходците, ами влизаха в салона. Пътниците кашляха и търкаха разлютени очи. В този момент на всичко отгоре влезе контрола.

Народът запротестира. Неколцината юначаги, които се явяваха блюстители на спазването от страна на гражданите задълженията им към градския транспорт, останаха непреклонни:

— Кой ти дава хляб без пари, бе, а? Глоба! — изтъкнаха те необорим аргумент.

— Я се погледнете, мязате на башибозуци каквито сте размъкнати! — кипнаха гражданите. — И евреите не са си плащали „превоза“ в германските душегубки! Айде чупка!

Един от контрольорите усети пушека в салона, смути се и задърпа колегите си да слизат без разправии. Те му се озъбиха и продължиха кавгата:

— Тука к’во пише: „пътниците са длъжни…“ Я сега да не ви сваляме насила и водим в районното!

— Ние ли само сме длъжни бе, мутро охранена! Ревни сега, че имаш деца да чуваш! За сметка на нашите ли ще ги храниш, изедник с изедник!

— О, така ли ще си приказваме… Слизай веднага, баровец! Ще те преслушаме набързо…

Витан направи две крачки, с които се озова сред контрольорите, задърпали жертвата си към отворената врата на продължаващия да стои автобус.

— Вън! — рече той и обръсна лицата им с кремъчен поглед.

— Я! — опулиха се те. — Много си юрушлия бе, бързак! Твоят билет — къде е, а, отворен?

— Карта — смразяващо отвърна Витан и протегна напред длан.

Елица се уплаши. Знаеше, че приятелят й няма карта. Освен това ясно виждаше, че ръката му е празна!…

Контрольорът кръвнишки го изгледа и със съжаление рече:

— Като си имаш карта, стой си, кютай, никой не те закача. Остави ни да си гледаме работата! Айде, чао. А ти, слизай, господине, да видя кой бил размъкнат!

— Ти наричаш това работа? — спокойно каза Витан.

Продължаваше да стои и показва празната си десница, която внезапно се превърна в юмрук и мълниеносно се стрелна напред.

Като че леко перна само единия, но изведнъж всичките контрольори се хванаха за носовете, между пръстите им шурна кръв.

— А така! — зареваха неколцина от пътниците.

Други завикаха да не се вършат безобразия.

— Вън.

Юначагите спешно напускаха бойното поле, а Витан се обърна и сякаш с една-единствена крачка стигна кабината на шофьора.

— Измъквай се и си оправяй возилото.

Псувните застинаха в устата на човека, когато Витан докосна с изпънат показалец челото му. Измига два-три пъти, покорно угаси двигателя и изпроводи със заешки поглед отдалечаващата се кобра в човешки вид. Окопити се и кресна отмъстително към салона:

— Колата е повредена! Те ви…

Витан хвана Елица под ръка и, без да обръща внимание на завайкалите се и заругали пътници, слезе от автобуса.

Групата контрольори бе скупчена на спирката, стояха с окървавени носни кърпи и страхливо гледаха към тях. Наоколо някой възликува:

— Я ги вижте, четниците на компания Столичен градски транспорт! Мокри кокошки!

— Защо толкова си придават важност и се надуват?

— Защото са празни хора.

— Защото им харесва! Харесва им да мачкат и да властват! На общината точно такива й вършат работа — хулигани с разрешителен документ да хулиганеят. А че от това става още по-гадно да се живее и диша, пука им на бюрократите, нали паричките се прибират! Няма солидарност, ейййй…

Прииждащите автобуси поемаха възбудените хора, стари и млади се блъскаха с лакти, стояха на изходите, запречвайки всякакво преминаване към полупразните вътрешности на колите.

Витановите ноздри се разшириха гневно, когато шофьор на друг автобус захлопна вратата пред носа на едва кретаща бабичка. Елица веднага го улови за ръката и го дръпна назад.

— Недей! Стига! С юмруци ли само ще оправяш света?

… И после дълго вървяха умълчани, гузни и почти отчаяни, докато край църквата „Света Неделя“ Елица не се учуди:

— Виж ти, тази липа почти е цъфнала! Как хубаво мирише…

И внезапно стегналият лед помежду им се счупи и отново всичко тръгна както допреди грозната случка — слънчево, чисто и влюбено…

— Кажи нещо за гадателите на бъдеще? — Елица оглеждаше списания „Психо“ и други подобни в синьо вестникарско павилионче. До тях момиче с ветрило се бореше с жегата.

— Това не е основното на Магията. Нито пък вникването в същността на човешките мечти и кроежи. Достатъчно е да угадваш желанията и страховете, за да си вещ на първи кръг. Инак, да, то всеки пръстен ти носи предсказание. Дори най-първото всеки го знае: погледне слънцето на заник и рече: утре ще вали или утре ще е ведро. Някои познават. Понявга грешат.

— Ако си метеоролог, понякога познаваш!

— Да… Ала говоря за истински гадатели. Всяко от трите царства на Магията се постига, щом и докато развиваш в себе си нови сетива за него, и обратно — всяко горно стъпало дава нов взор към взора ти, ново чуване на слуха, ново осезание, че и други, вещерски очи и уши. А дарява те и с Глас, сиреч предумение да попиеш похватите на следващата стъпка. И оттам са Предсказанията. Ала те са най-мъчни за разчитане. Овладял Заблудата, можеш само да си представиш нещо за кратък срок, и то за неживата природа или най-общо за близките дни на един човек, ако всичко край него е спокойно и не предстоят големи промени. При Лечителството вече може да се видят повечето кръстопъти, които ще се срещнат по житейския друм, а Висшето ниво долавя Съдбите на цели народи!… Но и опитни Магьосници безсилни стават, кога случва се в някой ден, че много Съдби спорят коя от тях да натежи връз лентата на Времето… и тогаз не се знае, по коя пътечка ще се търкулне Светът.

— Какво е съдба?

— Ами… Не, не е нещо писано като книга, ами нещо като амулет, талисман, чието предназначение трябва да откриеш. Инак той става да го ползваш за какво ли не… Да речем, съдбата ти е сабя — сиреч воин да си… ала свикнали са те да бъдеш земеделец и затова може цял живот да косиш с нея трева, докато един ден дори за миг само се не случи да я развъртиш, дай Боже за право дело — и тогаз Съдбата ти е изпълнена. Разбираш ли? Някои само за много кратко правилно използват съдбата си. Тя е много… като глина на грънчарско колело…

— Пластична?

— Да, пластична, тъй. Ала иска своето. Променя се, но не много, Същината й остава.

— А прераждането, какво мислиш за това?

— Няма минали животи. Животът е един и Награда е, дадена ни… занапред, в аванс.

— А как тогава има хора, които си спомнят предишни животи?

— В мнозината си туй лъжовни спомени са, дължат се на паметта от кръвта на прадедите. Както очите ми „помнят“ цвета на очите на моята майка…

Той млъкна, сякаш ударен.

Елица пламна и веднага припряно се обади:

— Генетична памет, да, чувала съм. Значи, не са чак такива глупости тези окултни учения…

— Повечето заблуди са. Или неволни лъжи. Или начало на търсене на истините. Което е едно и също, казано с други думи. Инакво е, щом с двоен умисъл е…

Елица отново погледна критично към списанията и заяви:

— Е, мен ми олекна. Винаги съм си мислила, че има нещо. Вярвам в чудеса! Особено в хубавите.

Под кестени се криеше книжна сергия. Те спряха пред шаренията заглавия.

— Ето тук работеха Верена и Дичо — подшушна Елица.

Витан застина и й се стори, че той сякаш души въздуха. Прокара длан над бордюра като металотърсач над заровено имане. Двамата младежи на сергията го загледаха с почуда, после отново зяпнаха Елица, която внезапно се бе почувствала самотна, докато младият мъж с нея сякаш бе на светлинни години разстояние…

Момичето плъзна пръст по „Как да преодолеем депресията“, а Витан отсъстващо прелисти нещо за Исус Христос в зелена обложка.

Продавачът на сергията ко̀со изгледа явните „самогледковци“, подсмихна се красноречиво на приятеля си, който седеше до него с китара в ръцете, и насочи цялото си внимание към доста готината полицайка, спряла пред любовните романи. Младата жена носеше значка с Мадарския конник.

— Прощавайте, каква е тази значка? — попита продавачът с явната цел да завърже разговор встрани от литературата.

— Български съюз за конен спорт — сухо отвърна полицайката и деловито повдигна избраните романи. — Колко?

Тонът й говореше, че не й е до излишни приказки.

Сергиджията с разсеяна усмивка взе парите, върна ресто, пожела всичко хубаво и я изпрати със съжалителен поглед.

Каза на приятеля си:

— Ау, оса!

— Оса? — ухили се китаристът. — Тежък си. Оса била… Само щото те отряза ли?

— Това беше ком-пли-мент. Нали си виждал оса? Е те т’ва е жена — тънка талия, супер бедър, стройни крака, големи очи. Характер. Мечта!

Двамата прихнаха.

— Нещо ще желаете ли? — попита подчертано учтиво към Витан.

— Много неща — отвърна той така, че Елица отново се стегна.

— Извинете, лека работа — каза тя смутено към продавача и забърза да отведе скования си любим.

Малко се разсея, когато по-натам до едно бистро те видяха гълъб, който се разхождаше по масите сред чаши и пепелници за радост на деца и родители. Птицата бе бяла, с кафени пъстрини, които на светлина преливаха от червено-лилаво до пауново зелено. На крачето си носеше червен пластмасов пръстен с цифри (02 96 0742). Оглеждаше наоколо с кафяви очи и се суетеше по свой гълъбски начин. Много-много не позволяваше да го галят, не удостои с внимание предлаганите му пуканки, но прие шепа семки от самотно девет-десетгодишно момиченце на пейката до капанчето.

Витан се заинтригува не от птицата, а от медальончето, което носеше малкото девойче — тънка метална пластинка с гравиран дракон. Замислено и топло той се усмихна.

Докато Витан плащаше поръчките в уютна сладкарница, на Елица отново й направи впечатление неговото отношение към парите. Той с явно презрение и лекота даваше банкноти и пазеше металните монети.

— Защо така? — попита го тя.

— Хм… — той сякаш леко се учуди на навика си. — Ами… тъй. Книжните са ми сякаш без стойност. Не е нещо страшно! — додаде той с тих смях и я помилва по ръката.

Тя се притисна за миг към него, но си отбеляза наум, че приятелят й пак се измъква от отговор. Ето, например, Витан носеше часовник на дебела каишка, страшно стар, с толкова изтъркан циферблат, че не се разчиташе марката му. Цъкаше гръмогласно, като будилник. Елица нито веднъж не видя младия мъж да го погледне, когато казваше часа. „Толкова сме си свикнали, че не се поглеждаме“, обясни шеговито той. Девойката остана със смътното усещане, че не желае да дава обяснения.

И не бе съвсем вярно, че не ценеше книжните пари. Веднъж в един подлез той се закова на място, пленен от музиката на уличен гайдар. Слушаше със затворени очи, изпънат, сякаш гласът на инструмента вливаше в него напрежение…

пищеше и стенеше, смееше се и викаше от победна радост гайдата,

през времена, през земи и животи, през кръв и смърт, през загубено и намерено, пееше право от дома и за всичко свидно!…

Витан опипа колана, после, изненадан, че не намира това, което търси, бръкна в джоба си. В пръстите му изшумоля една от новите едроцифрени банкноти, той я пусна в шапката на музиканта и увлече Елица подир себе си, сякаш бързаше да напусне това място.

— Ти не… — понечи да каже нещо тя.

— Заслужава и повече! — отвърна й той, с нежелание, с отбягващи я очи…

И как го заобича още по-силно за това!

Колкото обаче и да внимаваше, светът край тях запълваше пространството с всичките си прояви. Минути след като бяха послушали в прохладен подлез нещо прекрасно от Вивалди в изпълнение на млад цигулар, те двамата налетяха на поредната тъмна страна на живота. Възнеприятна сцена: скинари, спипали циганка-джебчийка. Животинският рев на ритнатото с кубинка в стомаха момиче изправи Елица на нокти. Прилоша й, когато минувачи и търговци на сергии одобриха саморазправата. Витан веднага я поведе по една странична уличка, почти тиха, в която дори жегата на деня сякаш бе забравила да надзърне…

Наоколо по стените висяха плакати за концерти на рок-групи, обяви с покана за езикови курсове… и некролози, понякога с млади лица, като тези на щураво изглеждащите пънкарчета, които ги помолиха за цигара.

По булевардите виеха линейки. Модата на тесни черни панталони с клоширан крачол не се съобразяваше с горещината. Минаваха момичета, качени на смайващо високи токчета и чудовищно дебели подметки-платформи. Тананикаха си песнички на групата „Б.Т.Р.“, бъбреха, кихаха и кашляха от плъзналите по града грипове и хреми, но оставаха по гол кръст, защото смятаха, че така са красиви. И не беше лъжа. Витан й ги посочваше и казваше:

— Няма по-хубави от българките! А от тях най-красивата ти си…

Неусетно стигнаха Централна гара — чалги, мръсотия, суетня — и Витан се отби на билетните гишета. Елица се разтревожи.

— Ти ще ходиш ли някъде?

— Може би. Искаш ли да гледаме кино?

А след прожекцията навън бе настанало изключително благо време, тихо и ясно, почти свежо. По улиците цареше спокойствие и само от заведения и магазинчета, където мигаха екрани на телевизори, се донасяха ревове и възклицания на запалянковци.

В прегръдката му времето летеше, крачките се нижеха и разстоянията се свиваха…

Поспряха на площад „Народно събрание“. Вдигнаха глави към паметника на Цар Освободител. Витан стисна зъби. Елица внезапно изпита непоколебима увереност, че това му е нещо като навик — да застава тук и да поглежда… какво?

— Нике, богинята на победата — рече тя, като посочи крилатата фигура с меч, рееща се над войниците. — Като малка все я рисувах, само че не й харесвах, че е въоръжена…

Подминаха зелено-бял полицейски джип, който се тресеше от бурен смях — навярно в колата четяха някое ново българско криминале или „101 вица“.

Когато закрачиха в здрача на нейната улица, девойката каза:

— Оттук някога минаваше трамвай. В по-тясното на улицата бръснеше кленовете и се клатушкаше като кораб. Бях много малка тогава. Чудно е, как си го спомням…

С безпокойство си помисли, че любимият й ставаше все по-умислен и самовглъбен.

Какво го мъчеше?

Не смееше да попита…

В дъното на улицата над блоковете изгря червена нащърбена луна, в акациите бляскаха първите светулки.

Още с първите минути на следващото денонощие радиото взе да помпа настроение и реваншистки амбиции за първия мач на България в това световно. Някак между другото се спомена за държавна такса във вузовете на страната, но биде наблегнато, че парното и топливата ще продължават да се субсидират от държавата…