Царска заръка

Отиваше си календарната пролет. Неудържимо настъпваше лятото, което щеше да бъде запомнено с рекордни за последните 118 години смазващи жеги, редуващи се с проливни дъждове. В паметта на хората от тези дни щяха да останат новините за сериозни сътресения на световните борси, за бомбени атентати, свръхпроизводство на зеленчуци и нова война близо до България.

1

Тя усети топлина на слънчеви лъчи и вирна лице нагоре.

Невероятно, но пред гледката, невиждана и насън, Елица сякаш почувства как се разширяват зениците й. Усети го със същата яснота, с каквато съзнателно би отворила по-широко очи.

В ниските лилави облаци зееше невероятна цепнатина като след удар на невидима титанична брадва. Отгоре й в небесата — (а може би от дъното им, пообърка се Елица) — огненият лик на Слънцето надзърташе сякаш любопитно хлапе, което играе на жмичка…

Вратът й се схвана. Елица сведе глава и я завъртя енергично в кръг, потривайки шия с длан. Когато отново погледна в подчертаните висини, й се стори, че е мъничка мушица в недра на невероятен кладенец, иззидан с тежки пъстри облаци, а из фугите струят златни копия светлина.

— Вълшебно… — въздъхна Кристиян до нея.

Не можеше да не се съгласи, но отново я подразни плахата му натрапчивост. Всъщност не бе никак лош човек, далеч по-готин от повечето. В момента дори му бе благодарна, че я е измъкнал от града на този излет, обаче той явно очакваше от нея нещо, което хич не й влизаше в плановете. От друга страна, намираше го и забавен, и дори привлекателен като мъж, но постоянно се убеждаваше, че Кристиян упорито отказва да се примири с чисто дружеските им отношения. Само за седмица познанство той вече й бе досаден колкото Тео за през цялото време на отношенията им. Е, слава Богу, поне бившето й гадже го нямаше наблизо…

Тя кимна. Доброто й настроение и симпатията към целия свят, включая Кристиян, надделяха над смущаващия му стремеж да я обгражда с покровителствен уют. Това вече го знаеше и не искаше отново да бъде нечия собственост.

— Преди да заминем насам, видях в София чайка! — сподели тя.

— Вярно? — учуди се Крис. — Да не би морето да ни зове?

Подчертаното „ни“ отново прозвуча за Елица самонадеяно и тя съжали за доверчивия си изблик. Втренчи се в небето, търсейки там утеха.

Ала облаците горе пак се слепваха, изтриваха сенките под краката. Скоро от възхитителната гледка остана само суровата картина на самотни скални зъбери и катерещи се по тях мрачни борове.

Пътеката пълзеше край бодливи храсти, туфи жилава трева и стърчащи като кокали камънаци. Въздухът, толкова чист и вкусен за дишане, замайваше не по-зле от силно домашно вино. Младежката компания пъплеше по склона, разтегната на стотина метра. Смях и гласове се премятаха в достолепното безветрие на планината.

— Я вижте! — посочи някой от групата. — Облачето си полегнало! Цял ден по небето тичкалоооо…

По-добре не би могло да бъде казано. Сред кристалния въздух на планинските склонове, между два полегати върха се мъдреше сиво-бяло петно. В първия момент окото се стъписваше от нелогичността на зрелището, но после опитът подсказваше на мозъка да се коригира и грамадната буца мъгла придобиваше перспектива. Наистина лежеше там, досущ великанска овца, неподвижна, необичайно рязко очертана, и поглъщаше пътеката на около пет-шестстотин метра право напред.

— Сега вътре ще има виелица — пошегува се някой.

— Прави си майтапи ти! — отзова се друг. — Ама веднъж под Чумерна през деведесе и втора да знаеш к’ва кушия ни се случи…

Елица възторжено гледаше мъглата. Припомни си онова време, когато съвсем малка я озари омайващата мисъл, че мъглата е нисък облак, а облаците са високолетяща мъгла. Тогава я очарова възможността да ги пипне и провери — вярно ли са от захарен памук тези изменчиво-забавни неща в небето… или от сметана? И ето сега още една възможност. Колко жалко, че не е захарен памук наистина.

С всяка стъпка приближаваха мъглата. Впечатлението, че е морна и заспала, се засилваше. Първите от компанията вече се стапяха в призрачните й воали. А ето и самата Елица влезе в облака. Буквално след няколко метра светът изчезна — отзад, отпред, отстрани. Пътеката под краката й се изгуби в сива пелена. Стана студено и пронизващо до кости влажно. Притъмня. Звуците сякаш се пъхнаха в меки калъфки, превърнаха се в нещо тайнствено, пришепващо като от уоки-токи. В същото време и най-далечните гласове забръмчаха наоколо като в телефонна слушалка, ту заглъхваха, ту се изостряха. Хладна преждена па̀ра ту откриваше самара на вървящия пред Елица младеж, ту потулваше всичко. По камъните скърцаше скреж, туристическите обувки бръснеха трошливи треви край пътеката.

— Омагьосано, нали?

Гласът на Кристиян идеше далечен като от километри.

Елица кимна и изведнъж изтръпна без никаква причина. Обичаше приказки, но нещо не й хареса. Бе странно мигновено усещане и то изчезна много бързо, влачейки зад себе си гущеровата опашка на спомена. Остана неприятен привкус ли, полъх ли, безличен и безформен. Елица сви зиморничаво рамене и подръпна ремъците на раницата. Оглеждаше подминаваните сенки, в които не всякога разпознаваше камък, дърво или спрял да почине човек.

— Ехей! — провикна се някой, все едно в ухото й. — Почна се мачът с алжирците! Владко, къде са батериите за радиото, у твоя самар или къде бяха, че не мога да ги намеря… — Гласът се изгуби в незвуковото шумолене на мъглата. Нервни тръпки побиха Елица от гърдите, през слабините и омекналите нозе.

И изведнъж съзря нещо цветно, ярко и дребно. Тя се поколеба само миг и сви от пътеката, неочаквано за себе си изгаряйки от любопитство… и не намери нищо. А за парченце от секундата остана убедена, че вижда цвете, може би лале… Да, бе, да — градинско лале в началото на юни и на 2500 метра надморска височина, как пък не!… Девойката се върна на пътеката засрамена и продължи с равномерни крачки нагоре да пресича мъглата. Посегна към ушите си — бяха заглъхнали. Мразеше това, но реши да не обръща внимание — после, след като внезапно слухът се оправя, нахълтващите звуци се възприемат като приятно нови и свежо чудесни.

Падаха капки някъде отляво и Елица обърна лице натам. Замря, защото отново й се привидя червено цвете в мъглата. Поколеба се и реши да попита Кристиян дали вижда нещо. Обърна се и зачака силуетът на „сянката“ й да изплува насреща…

С тревога си даде сметка, че освен клатушкането на влажните воали, наоколо няма никакво движение. Не чуваше почти нищо освен дишането си. Тя притаи дъх. Стори й се, че в мъглата блуждае мързеливо и глухо капчуче и боботят някакви отдалечаващи се шумове, но толкова неясни и неопределими, че на нищо не й приличаха. След още половин минута разбра, че вече чува нормално. Обаче никакви човешки гласове не тревожеха смаления летаргичен свят в търбуха на облака.

— Хей — подвикна Елица.

Не чу гласа си, той потъна като в пясък, но след секунда се обади отдясно… отляво… и пак, и пак, замиращ и изкривен. Ехо.

Девойката се обърка. Отново се ослуша… и гневно отхвърли пипалата на страха. Нали ти липсваха приключения? — Ето ти ги! Хайде сега, кротичко си хвани пътеката и се наслаждавай на приключението. След малко Кристиян ще те намери или сама ще си излезеш от мъглата — и край на преживяването. Хайде, мойто момиче, тропкай си по пътеката подир другите. Истерии! Цветя й се привиждали!…

След тези трезви разсъждения обаче тя не помръдна. Никак не бе сигурна в коя посока да върви. Не можеше да забележи и наклона на терена. Замисли се, пъдейки тревогата, и благоразумно реши, че няма значение — накъдето и да хване, щом походи, ще разбере дали слиза, или се изкачва. Това е. Колко просто. Само да не объркам пътеките…

Понечи да тръгне, но коварното подсещане, че може да поеме по грешно разклонение, я спря. Елица затъпка на място и безпомощно се озърна.

И отново видя цветето. Намираше се на самия ръб на полезрението, на границата на проницаемостта на млечно-сивата завеса.

2

Много скоро групата се измъкна от облака. Пред тях бе слънчево и студено-ясно. До хижата оставаха около четирийсет минути път. Сто на сто пристигаха по светло, но младежите до един необяснимо защо ускориха крачка. Всички се умълчаха — може би от умора, може би от мрачината на прекосената мъгла. Всеки чуваше само дишането си и стъпките по утъпканата пътека.

Хижата показа внезапно върха на покрива си иззад гънка по склона.

Няколко души се отделиха за към друг заслон, където ги чакаха; предстоеше им още час и половина вървене край метални зебрести жалони. Те махнаха за сбогом на спътниците си, а основната компания изви към близките вече бунгала.

Почти веднага щом влязоха, настроението им, не чак потиснато, ала някак отнесено, моментално се оправи, заговориха глас през глас, закикотиха се; закоравелите пушачи си заискаха огънче. Енергичните тръгнаха да търсят хижаря, запилял се из помощните сгради, а безгрижните се изтегнаха върху дървените шезлонги на завет от хладния ветрец под щедрото планинско слънце.

Дойде хижарят, започнаха шеговити пазарлъци и закачки, сетне момчета и момичета се заразкарваха напред-назад от склада към спалните стаи със скатки чаршафи и одеяла в ръце. Бодро загърмя с нови батерии транзисторът, висящ на ремък връз гърдите на собственика си.

И във веселата суетня, която се пренасяше като наводнение в столовата и там разгръщаше шарена трапеза, Крис тревожно попита Катето за Елица.

— Ами… — обърка се приятелката й, — може да е в тоалетната, ти навсякъде ли трябва да я пасеш! Може и само̀ да се изпишка момичето! — додаде неприятелски тя.

Крис сгърчи лице и настоя:

— Потърси я!

Възраженията й той посрещна непреклонно и ядосаната Катя отстъпи, само и само да я оставят на мира.

Върна се недоумяваща при стреснатия Кристиян и разпери ръце: няма я. Без да се наговарят, те се втурнаха в различни страни, питайки хората от тайфата кой е виждал Елица. Само след десет минути тревога и загриженост покриха лицата на доскоро веселите туристи.

Изчезнала.

Кристиян бе на ръба на истерията.

Изчезнала.

Колко страшна бе тази дума тук, в планината…

Без много приказки неколцина младежи занавиваха партенки и застягаха връзки на високи армейски обуща. Никой не погледна готовата софра.

Уведоменият за инцидента хижар първо измери с външно безстрастен поглед височината на слънцето в небето, нацупи се към изненадващо надвисналия над недалечни върхари лилав облачен фронт и влезе в стаичката си, за да вземе брезентова торба с пластмасов червен кръст на нея.

Оставащите изпроводиха с поглед седмината, отправили се надолу по склона.

Някой умислено подмяташе тесте карти. Едно момиче полугласно разсъждаваше в пространството пред себе си, че навярно всичко е наред, не може така жив човек да пропадне посред бял ден, че навярно има някакво съвсем нестрашно обяснение…

Грубо й рекоха да млъкне.

По настояване на хижаря се наложи да върнат обратно Кристиян и сега той се мяташе напред-назад по терасата, мърмореше несвързаности и издаваше стряскащи къси вопли.

— Тоя да не извърти някой шантавизъм? — попитаха Катето.

— Дано! — изтърси тя, веднага се смути и рече: — Пепел ми на езика… Няма нищо. Само го наглеждайте оттук…

И се залепи за прозореца, който скоро взе да потрепва от поривите на вятъра.

3

Наистина нямаше нищо общо с лале. На всичко отгоре то светеше, истински реотан на електрическа печка… а край него бе топло сякаш пред огън.

Елица смаяно се отпусна на колене и, без да откъсва очи от чудното цвете, освободи рамене от ремъците на самара.

Растението се разлистваше буйно още от корена си, сцепил като с каменарски чук плоската морена. Тъмнозеленото му яко стебло почервеняваше към връхчетата на широките листа. Оформящата се на края на изненадващо тънка шийка главица обаче бе невероятно нежна и излъчваше оранжево сияние от вътрешността си. Донякъде напомняше на лале. Мамеше я да го докосне, да го погали, може би дори да го целуне, както правеше някога като съвсем малко момиченце…

Елица протегна ръка. Усещаше топлината като мек гъдел по дланта и в основата на китката. От Цветето сякаш се дочу нещо — може би й се стори далечен звън на тънки като хартия сребърни камбанки…

Прималя й, светът наоколо, мъгливо-неразличим и все по-нереален, се люшна, сякаш гледан от спираща въртележка. Девойката притвори очи, в тъмното под клепките й играеха светли сенки и петна. Тя докосна с пръсти челото си, мислеше, че съвсем за кратко, ала се сепна, като да бе задрямала, и изведнъж…

… петната в затворените й очи засияха, сляха се в искрящ прозорец!…

Пейзажът

картина? видение?

зад него се избистри, прониза неволно стиснатите клепачи и вече бе в главата на Елица.

Високи скални стълбове. Подножията им чезнат в мъглив здрач някъде ужасяващо дълбоко, откъдето възходящи въздушни течения носят полъх на тъмно подземно море. В гънките и по върховете си тези колоноподобни планини са покрити със сочни треви, вятър гали обширни ливади. Между отвесните зъбери се вият в заоблени траектории ята грамадни орли, а слънцето — (сякаш по-едро и по-бяло) — царува в едно потресаващо дълбоко небе, чисто като детско око, лъчите играят в перата на птиците…

Танцът на орлите е пленителен, в шумоленето на крилете им, съперничещи си по размер с тези на пътнически самолет, се долавя тържествена музика…

По-отдалечените предмети хем се замъгляват от разстоянието, хем сякаш започват да стават по-големи. Перспективата е обърната, съвсем леко, не както в картините на онези френски художници, но достатъчно да обърка окото…

Нещо изгрява в небето — второ слънце, малко, керемидено-оранжево. То полусияе-полумъждавее сякаш нажежена стотинка. И лягат навред втори сенки…

Орлите се отдалечават, ала ги сменят някакви други летящи същества, блестят ослепително в синкаво-златисти зайчета, а от хоризонта се издува кафено-жълт сърп на някаква чудовищна луна, която предизвиква у Елица свиване на сърцето, но не злокобно, ами изумено: та това е…

Сребърен звън, настойчив, почти груб, като телефон, прекъсващ захласа на първата целувка!…

Тя чу стъпки — глухи, като през памук, — но те успяха отначало да я стреснат, после раздразнят с неуместната си поява, и накрая — да я зарадват.

Елица откъсна прогледнали очи от прекрасната главица на незнайното цвете и обърна пламнало от топлината лице към хладната мъгла, от която изплуваше призрачен контур на висок мъж.

— Крис… — подвикна с растящо съмнение момичето, а после силуетът на човека неестествено рязко хлътна напред и тя го позна с почуда и радост: — Витане! Здрасти!…

Младият мъж я гледаше пронизващо, промърмори нещо ясно, но неразбираемо като на чужд език, а после сякаш дойде на себе си и нервно пое дъх.

Тя не обърна внимание на стъписването му, защото успя да се засрами от себе си. Почти му се бе хвърлила на врата. Не знаеше какво да каже.

Той също мълчеше — отново спокоен и уверен, какъвто го беше запомнила от рождения си ден преди месец. Дори сякаш бе облечен също както тогава — дънки и дебела карирана риза.

— А… Не знаех, че идваш с нас… — каза тя и маскира с извинителна усмивка нескопосаното изявление.

— Ммм… да. Подире ви значи вървял съм.

— Сигурно ни гониш долу от гарата, нали?

Той предпазливо полупотвърди:

— Нещо такова.

Човъркаше с палци колана си, сякаш озадачен от нещо… а може би смутен като нея?

— Ами… много хубаво! Страхотно е, че си с нас…

— Ти, не си ли се малко позагубила, Елице?

Кой знае защо, но от това, че Витан си спомня името й, на нея й стана неизразимо приятно. И то пълното й име. Най-често й го съкращаваха до Ели.

Пък и хубаво звучеше то, произнасяно с неговия баритон.

— Май че да!… — засмя се тя. — Виж, нося твоя подарък за талисман! — и показа двуликия камък от джоба-кенгуру на брезентовото си алпийско яке.

Витан се взря в камъка с разбиращо трепване на веждите. Промърмори:

— Аха. Ето какво било…

— А?… Ау, я погледни тук! Такова нещо виждал ли си няк!… някога.

Елица зяпна, защото пръстът й не сочеше нищо друго освен сивите мъгливи къдели. След моментно объркване тя се завъртя в кръг, приведе се, дори надникна под близката морена…

Витан с присвити очи следеше суетенето й.

Накрая девойката се изправи и разстроена каза:

— Няма го! Ти да си забелязал… Видя ли…

Тя потърка с опакото на дланта челото си, пръстите й стискаха Витановия талисман, но Елица го бе забравила, позавъртя китка и безразлично го пъхна обратно в джоба. Насилваше се да си спомни нещо.

— Тук видях… нещо като цвете… Боже, какво ми става.

Цвете… Орли… нещо й убягваше и потъваше в забрава като съновидение.

Витан вдигна от земята раницата й и подканящо я подхвана за ремъците.

— Какво ще кажеш да вървим? Нали за хижата сме?

Елица послушно вдяна ръце в презрамките. Имаше много нещастно лице.

— Наистина го видях! — жално рече тя в безпомощен и все по-неуверен протест. — Честна дума!

Витан оправи яката на якето й и надникна в очите й. Елица замря.

— В планина доста неща случват се.

След кратка пауза той отстъпи и протегна ръка.

— Тръгнахме?

Тя доверчиво улови дланта му — едновременно корава и чувствителна — и се остави той да я води през мъглата.

Само след няколко крачки упорито бягащите образи на омайното цвете и фантасмагоричният пейзаж престанаха да я безпокоят.

Някак не забеляза, че Витан хвърли бърз поглед зад гърба й и късо, явно укорително, поклати глава.

Не дочу и сребърния звън, който се понесе зад тях.

Витан се намръщи, но не се обърна.

4

Пращяха тежки цепеници в камината на трапезарията, по масите кадяха нафтени фенери. В хижата нямаше ток и навън валеше.

Елица зъзнеше край огъня, пиеше греяно червено вино с черен пипер и подсмърчаше с острото си носле, а до нея Крис продължаваше да мрънка. Настроението й беше във възможно най-ниската си точка.

Още щом ги пресрещнаха излезлите в паника момчета от компанията, начело с хижаря, започнаха да валят упреци върху й колко била неразумна и какви тревоги била създала. Чак й се доплака от досада.

В същото време не посмя да се оправдава. Беше уплашена.

Когато Витан я изведе от мъглата, наоколо цареше тъма, духаше сърдит страничен вятър, бе кално и шибаха редки дъждовни капки, които четвърт час преди хижата се сляха в есенноподобен дъжд. Зад невидими хребети ръмжаха гласове на отминали светкавици.

Не й се побираше в разсъдъка къде се бяха дянали, в коя дупка се бяха продънили часове, през които да успее да залезе слънцето, а от тайфата да вдигнат тревога и да се понесат надолу по трасето с факли и фенерчета като някаква потеря.

Няколко пъти „спасителите“ бяха кръстосали района, където бе лежал „морният“ облак. И криеха смущението си зад сръдни и укори.

Добре, че имаше и такива, които рекоха:

— Айде, стига хленчове! Намери ли се? Намери се. Всичко е тип-топ, стига сте дърляли момичето… Бате Витане, ти как така тука? Къде беше изчезнал?

— Натам-насам…

Люси веднага се лепна за него, но той не се отдели от Елица, докато не я настани до камината и там я остави на грижите на Катето. Накара я да изпие канче топло вино, в което сложи някакви черни коренчета.

А веднага след това довтаса Крис, който се държа като измамен съпруг.

Пфу, да му се не види, все едно нарочно се е изгубила!

Елица хвърли гузен и нещастен поглед към останалите.

Напрежението от нейното премеждие се разсейваше, дрънкаха китари, още само за акомпанимент на разговорите — без песни, с една дума веселбата скърцаше. Истинското тепърва предстоеше, то чакаше да се заситят стомасите след преживените вълнения.

Това, което най-много я интересуваше, се случваше в най-отдалечения ъгъл на помещението. Край Витан се беше събрала купчинка момчета и момичета и нещо си говореха. Самият той както винаги мълчеше и кимаше. Люси седеше до него и го мереше с влажни очи.

Елица се вкисна още повече.

Появи се Катето.

— Мръдни се малко, Крис, Елица ще се преоблича! — сопна се тя на „сянката“ на приятелката си. — Хайде де, какво има да зяпаш!… Ели, айде в спалното, там може да е студено, но поне няма перде киризчии!

Младежът с неохота стана и се поотдалечи.

Катето разгъна якето си като параван. Елица замаяно засмъква мократа си риза. Захлипа.

— Недей — нежно й каза Катето. — На всеки се случва нещо да сбърка. Не им обръщай внимание. Държат се, като че са безгрешни и съвършени. Я майната им! Усмихни се! Бързо! Иначе ще те гъделичкам!

Елица измъчено се усмихна.

— Няма нищо — утешаваше я приятелката й, — като спре да те втриса, това е само от нерви, да знаеш, ще си седнеме, ще си пийнеме и ще си купонясваме. Ба! Няма да си разваляш настроението зарад чужд кеф, я. И не се отпускай, не се предавай, настинката само това чака. Дошли сме да се веселим и точно това ще правим!… А този Крис е голямо мекотело. Само какви сцени разигра да знаеш! Ако има кой да се притеснява, той да е. Защо те заряза в мъглата, а? Искал да потичаш след него, тъпук с тъпук. Ей от такива играчки като нищо плачки стават. Добре ли си вече? Ела.

И тя ловко настани Елица на едната от двете дълги маси така, че Крис не успя да се вреди до нея. От това на Елица малко й олекна.

Групата около Витан ставаше по-шумна. Песните наближаваха. Някои от принудено поизтрезнелите взеха отново да се напиват.

Време беше и тя да се отпусне — права е Катето. Права и още как.

— Но, Ели, какво, по дяволите, се случи в облака, а?

Въпросът бе зададен меко, грижовно, шепнешком.

— Кате… — хлъцна Елица и млъкна. Какво да й каже, след като не знаеше.

Тази секунда бе достатъчна за Катето, която веднага се разпореди:

— Ясно. Дръж си чашата! Хайде, господа офицери и останалата непьющая сволочь…

— Наздраве! — рече Елица на приятелката си и момичетата си размениха окуражителни усмивки.

За беля Крис все пак се присламчи, но и това не успя да помрачи съвземащата се Елица.

Защото в този миг срещна топлите и дружелюбни очи на Витан, който повдигаше към нея чашата си.

Сега вече наистина веселбата нямаше къде да избяга.

Може би след третата наздравица тя се сети, че в раницата си има ябълки — грамадни, червени, породисти и сладки като целувка.

Ще дам едната на Витан, рече си тя и, кой знае защо, сърцето й затрептя някак тревожно.

Като малка й викаха щъркелче заради източения ръст и дългите крака. Тъмнокоса, с весели очи, тя често ослепяваше хората с бисерна усмивка на леко мургавото си лице. Изящна като порцеланова статуетка, приличаше повече на лястовичка, особено с предпочитания си стил на обличане — бяла блузка, черни сако и пола или тъмни джинси с черен пухкав пуловер — според сезона. За през лятото обожаваше свободно падащи къси рокли на цветя и така и не свикна да ходи на токчета. Кой знае защо, всички, с които се запознаваше, отначало мислеха, че учи в консерваторията, я цигулка, я някой друг деликатен инструмент. Или че е балерина. Истината беше, че Елица се притесняваше да танцува и без особен успех се бе занимавала с акордеон. Чак в последния гимназиален клас се понаучи да подрънква на китара и се осмели да пее пред непознати, макар да продължаваше да смята, че гласът й е прекалено детински и слаб. А дискотеките, на които я водеше Катето — и което непрекъснато дразнеше Теодор, — притъпиха неоправдания й комплекс, че подскачала като чапла.

— Кате — подшушна тя, без да изпуска Витан от умолително блеснали очи. — Вземи китара от някой.

Катето кимна и след малко успя да изтръгне инструмента от пиянски-непослушните планинарски ръце.

Елица прокара тънки пръсти през струните, настрои третата и тихичко засвири в нестроен ритъм любимата си мелодия. Дори си затананика. Песента я успокояваше.

— Ели, я по-силно! — подкани я някой и добави към другите: — Айде млък, бе, стига с тоя английски, нека чуем нещо наше си.

Елица се смути и изведнъж чу баритона на Витан:

— Изпей нещо, Елице.

Тя наведе лице, уж съсредоточена в хващането на акордите, за да скрие аленината, заляла бузите й. Сърцето й сякаш стана огромно и задумка от ушите до петите.

— Давай, приятелко — помоли шепнешком тя, — помагай!

На което Катето окуражително отвърна:

— Утрепвам ги тия къркачи!

Откъде заизвира сила, Боже! Девойката започна колебливо да подпява, гласът й от само себе си укрепна и зазвънтя в помещението над гръдния сопран на Катето:

Песента рязко прекъсна, щом Елица затисна струните с ръка.

В едносекундната тишина изпращя камината и вятър глухо засвири в комина.

Витан изръкопляска. След миг към него се присъединиха почти всички (Крис си гледаше обувките, а Люси търсеше нещо интересно по тавана, опитвайки се да изглежда отегчена) и захванаха да я молят за още нещо.

Как да откаже, щом и душата й пееше!

— Май е време за „Козият рог“ — обади се Катето подир следващата песен. — Ще ги закопаем!

— Наистина ли пея добре? — попита с надежда Елица.

— И питаш! Страшно е! Хайде сега твойта песен за капак и ги остави.

— Ма точно „Вървят ли двама…“?

— Ъхъ. Никой не я може като нас! Витан ще те изпие с поглед…

— Добре. Ама ти не само пригласяй, води…

— На два гласа, бе! Не се плашункай.

Катето я изхитри по едно време и почти замлъкна, ала песента вече водеше Елица и нямаше никакво притеснение у нея, а Витан я гледаше със сериозно лице и сякаш светнали в сумрака на свещите и фенерите очи. Все едно главата му бе пълна с огън, както зиналата паст на камината!…

Този път хвалби се посипаха отвсякъде.

— Не, не можем повече — отказа на подканянията Елица. — Уморихме се.

И наистина, що се отнася до самата нея, тя се чувстваше изцедена.

Люси забъбри нещо в ухото на Витан и младият мъж откъсна взор от Елица, заслушан в брътвежите й. Елица въздъхна. Какво толкова очакваш? Да ти падне на колене и да ти целуне ръката ли?…

… Как се случи да го издебне, самата тя не разбра. В един момент той стана и тя дочу гласа му, отговарящ някому от купонясващите:

— Въздух да глътна, доста запушили сте.

Люси направи опит да се изниже подире му, но той я възпря с жест.

Може би русокосата си въобразяваше, че Витан й е в кърпа вързан — как само му се умилкваше за най-голямо и горчиво недоумение на момъка, с когото уж бе дошла.

Елица седя като на тръни седем минути — една цигара време — и също стана, показвайки на Катето с очи към пияния Крис. Той вече здраво и неприятно се беше разлигавил и не й се щеше да накисва приятелката си, но Катето кимна и задържа Кристиян на мястото му.

Елица се измъкна навън.

Суетливата врява с нестройни песни и завалени изказвания останаха зад дебелата врата. Лъхна я свежестта на шушнещия вятър.

Той гонеше по звездното небе разпарцальосани облаци и в миг разроши косите й, загъделичка вратлето, дори палаво се опита да бръкне под блузката.

Тя притисна ябълката към гърдите си и се огледа.

Витан стоеше на края на терасата, полугърбом към нея, с кръстосани на парапета ръце и гледаше яркосребърните рогца на растящата луна. И с неговата коса си играеше вятърът, но някак по-кротко, почти плахо, без волности.

Елица пристъпи към младия мъж.

Той я изненада.

Протегна назад ръка и я прегърна през раменете, без да поглежда. После наклони глава и вдъхна от косите й. Сякаш миришеше китка.

За една неприятно проточила се секунда Елица си помисли, че е очаквал другата, че се е объркал… но той се обади и веднага разсея лошото усещане:

— Хубаво, че подаръка ми пазиш. Тоз камък… вълшебен е.

Тя се усмихна в рамото му.

— Заповядай — рече и протегна ябълката.

Стори ли й се или наистина мускулите на Витан се стегнаха? Елица се видя сякаш в прегръдка на статуя от стомана.

Той бавно пое ябълката и със смайващо чуплив глас прошепна:

— Благодаря… ти… Елице.

Тя вирна учудено лице към неговото. Блеснаха ли очите му, или играта на лунните сенки сгърчи за кратко чертите му?

— Мирише като теб — каза й той с усмивка.

Луната ту се забулваше, ту искреше отгоре.

Не разбра кога се целунаха. Лекичко, по-скоро приятно, усети боцкане от брадата му, погали страните му и внезапно неистово зарови пръсти в косата му, както бе направил той.

Той…

— Освен теб друга жена не съм обичал — едва разбра тя от устните му.

И едва по-късно щеше да се учуди, как така й се сториха естествени тези думи, сякаш бе го питала… А и не звучаха те като да бяха изречени точно така, сякаш не на български ги произнесе, но тя разбра признанието му, разбра го!

Имаше чувството, че го познава толкова отдавна, че не помни първата им среща. Че го е искала винаги.

И се притисна към тялото му, жадна за ласките на ръцете му, примираща от докосванията, също толкова изгладнели, ала нежни и внимателни, въпреки цялата им сила.

Страховитата сила на дланите му.

Колко дълго ги бе чакала!

… Витан я внесе на ръце като булка в стаята с по-войнишки двуетажни легла; тя изведнъж се стресна насред целувките му и прошепна уплашено:

— Ще влезе някой!

Витан направи някакъв едва различим в тъмното жест към вратата и убедено каза:

— Никой няма да влезе.

И тя му повярва и отново, вече смело, потъна в милувките му. Струваше й се, че кожата им свети в мрака и отвън вятърът свири на флейта…

Когато китаристите успяха да скъсат по някоя-друга струна и да разкървавят изтръпнали пръсти, певците бяха прегракнали, пияниците — заспали с глави на масите, а най-слабите духом си легнаха във второто спално, купонът взе да залязва. Трапезарията се опразни. Последни останаха няколко души, сред които Люси, начумерена и с размазан грим, и Крис, който спеше с грозно отворена уста, опрял гръб в ъгъла. Момчето с транзистора съобщи за голяма железопътна катастрофа в Германия, угасващият разговор се поразсъни с обсъждане на резултата от мача с Алжир и на гледания завчера по телевизията филм за Косовската криза.

„Голема инфекция ке стане тамо!“ — авторитетно предсказа един от туристите, който минаваше за експерт по въпроса, понеже имаше роднини в Югославия.

Някой спомена за мотори. Казаха по две-три думи за онези шантави мотоциклетисти, които няма да доживеят до старини и не ще умрат в леглото си.

„Ще си отидат млади и красиви.“

„При тяхната скорост няма как да останат красиви!“

И с това се разотидоха да спят.

… Чудно, как така никой не влезе при Елица и Витан, дори не затропа по вратата на бунгалото, която даже не бе и заключена…

5

Пак този сън!

По дяволите…

Зако напипа цигарите на нощното шкафче. Събори купчина книги и тихо изпсува.

В нощта пееха птици от близкия парк. Колко ли е часът? Палейки цигара, той погледна циферблата на часовника. Минаваше два след полунощ. Часът на Бика. Радослав го наричаше добата на кошмарите, времето на нощните демони. Зако нервно прехапа устни.

Отново тази проклета великанска котка, която го гони. Да му се не видяло…

Бягаше. На косъм се разминаваше с трамваи, коли и мудни минувачи, провираше се през тълпите и бягаше, бягаше, бягаше… Не, котката не го гонеше. Може би заедно с него се мъчеше да превари някаква заплаха, сега неизвестна в будността, останала обяснена в забравящия се сън.

Подръпна от цигарата и загледа огънчето. Е, все пак категорично беше наясно откъде се е взел този сън.

През прозореца влетя шум на автомобилен мотор, после заглъхна, отдалечи се. В градската тишина се носеха безгрижни чуруликания.

… А тогава нямаше птичи гласове. Беше гадното време в разгара на зодиакалния му знак… по-миналата година, да…

… Прибираше се порядъчно пийнал от заведението, което вече чистосърдечно мразеше, но то бе единственото място, където се виждаше с хора от компанията.

Мотаеше се в студената и пронизващо мокра вечер. Изпусна последния трамвай и шляпаше по пътя си в причудливи зигзази, като изтрезняваше и все повече забелязваше отвратителните атмосферни условия наоколо. Ненавиждаше това време — зона на здрача между есента и зимата. Питаше се как е могъл да се роди точно в този никакъв сезон. Мисълта за наближаващата кръгла годишнина го вкисна допълнително. Дали си заслужава след две седмици да бъдат потрошени пари за честване на шибаното събитие! Дано стане ако не прилично, то поне не много неприятно събиране — твърде рядко оставаше доволен от рождените си дни.

Застана пред вратата на блока и започна раздразнено да изтегля закачилите се вътре в джоба ключове.

Мяууууу.

— Разкарай се! — изръмжа сепнато той. Но котката вече се бе шмугнала покрай краката му. Затътри се нагоре. Вторият етаж след последните три обичайни, тоест двестаграмови водки бе станал твърде висок.

Котката го чакаше пред вратата. Бе черна и доста голяма, макар и мършава. Жълти зеници светеха върху муцунка с потрепващи снопчета мустачки. Гледаше го право в очите с невероятно нахалство.

— И какво сега? Май ще искаш да влезеш, а? — саркастично й рече той. — И навярно шпеков салам с кисело мляко ти се яде, нали?

— Не би било лошо.

Две минути той разглеждаше животното, ръчкайки грешен ключ в бравата. Усети се, преди да ритне ядно непослушната врата. Подпийнал, не обичаше да му се противоречи. Особено някаква си тъпа врата. Накрая отключи и, прекрачвайки прага, светна лампата в антрето. Огледа се към котката.

— Хайде, котенце. Но не тропкай! С баща ми спазваме примирие само докато не си пречим да спим.

Котката влезе, благодарно кимайки с триъгълна глава. От антрето тя уверено се насочи към стаята му. Някакъв полъх на нещо познато погъделичка тромавината на залятия с алкохол мозък. Без нито една ясна мисъл в главата той се събу и отиде в кухнята.

Когато се върна в стаята, носейки голяма чаена чашка кисело мляко, почти допита бутилка гроздова и чиния с нарязан сух салам, видя, че котката лежи свита на дивана, с лапи върху плътно прибутаната към него масичка с касетофон „Шарп“ отгоре и голям пепелник. Той придърпа фотьойла, постави чашата пред животното и сложи малко салам върху салфетка. Съсредоточено си наля ракия и запали цигара, наблюдавайки как котката яде. Не можеше да не забележи, че тя се храни ако не изискано, то доста прилично дори за домашно животно.

Ама че… — помисли си и включи касетофона, който отвърна със запис на „Кинг Кримсън“. За тазвечерното си настроение предпочиташе Ник Кейв или Манфред Ман, но сега бе погълнат да следи поведението на странното създание, лочещо кисело мляко.

Не разбираше от котки, но бе сигурен, че не е виждал подобна порода. Кой знае защо, си помисли за Древен Египет. Как й беше заглавието на онази… богиня? Ах, да, Бастет. Тя има такава глава…

Котката приключи с вечерята си.

— Идвам с поръчение от Верена — съобщи тя и взе да се мие.

— А… — със завидно самообладание реагира той. — С това трябваше да започнеш. Ами… Наздраве.

Замези обилно и пак подръпна от цигарата. Дали наистина не прекалявам с пиенето?

— Не намерих Дичо и дойдох тук. Сметнах, че ще се държиш по-адекватно от Сашо.

— Да ме подсетиш откъде се познаваме? — мисълта за халюцинации го обезпокои, но и развесели.

— Донякъде аз съм Верена. Жената-змейкиня вдъхна в главата ми своята Сянка. После тя ще ми се разсее и ще се върна към котешкия си разум. Ще изпитам голямо задоволство. Доста объркващо и неуютно е да разсъждавам с човешки и змейски понятия. Ту ми се хвърчи, ту ми се ядат пасти. Погнусих се да пия вода от локва и налетях на бой на доберман. Погледна ме лошо! … Та, премного ще се радвам да приключа колкото може по-бързо с това поръчение…

Зако светски се усмихна. Ако ще е сън, нека е интересно.

— Добре, давай. Цял съм в слух.

— Дичо още ли е тук?

Сериозността й го потресе. Сън или не, делириум тременс или палава халюцинацийка, съществото пред него изискваше отговор, не шегички.

… По-късно, доста по-късно, след година и половина, той щеше да се чувства далеч по-незадължен да отговаря на представител на закона…

— Няма го. Премина, каквото и да значи това. Не знам си откъде пратил на техните писмо, в което ги успокоил, че бил пристигнал благополучно. Баща му ми се обади и ми предаде поздрави… Защо?

— Няма го в Долната Земя на драконите.

Лъчезар заразглежда глътката ракия в чашата си.

— Имаше нещо в писмото му… — припомни си той, — в смисъл, че Радослав не бил уцелил точно онова място, за което се надявал, но всичко щяло скоро да се нареди. Така каза старият му.

— Аха… — само рече котката и придоби замислен вид.

Зако се реши да я прекъсне след две цигари:

— Нещо кофти ли…?

— Не — отвърна бърже котката. — Ще кажа на змейкинята, че се е позабавил. Ще… ще организираме търсене, макар по тези времена ще да е нелеко… Не се притеснявай. Веднага, щом се намерят, ще ти дадем да го узнаеш. Я, отскубни си.

Тя протягаше опашката си.

— И внимателно! — предупреди сърдито. — Не обичам да ми я дърпат!

— Това пък за чий?…

— Трябва ти! Надушвам нещо лошо край теб. Хайде де!

Лъчезар възможно най-предпазливо отскубна един косъм и го задържа между палеца и показалеца.

— Внимавай да го не затриеш! Той ще ти посочи Пътя, кога стане нужда.

Зако стисна вълшебното нещичко още по-силно, до премала в пръстите.

— Какво лошо има покрай мен? — запита той дрезгаво.

— Още не, ала трупа се. Ти ще познаеш кога. И дори ако не получиш послание от нас, искам да мяу, вест от Верена и Радослав й — ала наложи се да се махнеш, тогава глътни го… само да не е с ракия или вино! Нека е с вода. Може минерална, от чешмите пред банята на Халите. Халите… Откъде ви е хрумнало да го кръстите така? Ах, да, те нали са много лакоми…

Котката отново взе да се мие. Внезапно прекъсна и вдигна муцунка.

— Аз ще преспя тук! — съобщи безапелационно. — Остави ми пенджера отворен, за да си ида по изгрев слънце. Нещо да ме питаш?

— Ннн… не се сещам.

Главата започваше да го цепи безпощадно.

— Бива. А сега… — тя погледна с неудоволствие към масата, дали касетофона, дали празната си чашка, — мога ли да те помоля за нещо?

— Още мляко? Салам?

— Не.

— Тогава — какво?

— Пусни мяуко „Аеросмит“, става ли? После може и ФСБ… Или „Джетро Тъл“.