Царска заръка

В този ден нощният блок на Националното радио разказваше за българска електронна музика и в ефира звучаха фрагменти от „Концерт за флейта и магнетофонна лента“.

Сутринта световните осведомителни агенции съобщиха, че сръбски полицейски части с пет танка и четирийсет бронетранспортьора нападнали осем албански села, а вчера пък имало пълно затишие по необявените фронтове. И така чрез средствата за масово осведомяване комшиите отново ставаха по-черни от дявола.

Играха се три мача от Световното първенство по футбол.

И никой нищо не знаеше…

1

„… Тогаз назад тръгнах…

Слънце ме срещна на изхода от пещерата. Колко му се зарадвах!…

Бе твърде топло, като че лятото се завръщаше. Миришеше на лято. Блъсках си главата що е туй чудо и как завъртели са се годишните времена така… и вървях, вървях… Цели мили ромейски54 жив човек не срещнах! А по пладне…“

„Навярно бяха курсори55 на византийски отред, макар да не бях видял от баира вражи колони. Затуптя сърцето ми за битка! Темите56 навярно вървяха много стадии далеко назад, ала тез тук крачеха, сякаш у дома си! Начело им яздеха трима големци с важен и богат вид, уж въоръжени, пък като безгрижни…

Убих ги. Поведох яките им коне и скоро стигнах една нива. Клет орач мъчеше земята с впряг измършавели волове. От колиба кърмаче врещеше.

Сполай ти, добри човече! — рекох.

Опули се орачът, даже се поуплаши. Запитах го:

Къде е Князът ни и дружината му? Откога така ромеи кръстосват земите ни като бащини си дворове!?

Кой княз, юнако?

Нашият Княз Симеон, луд ли си!?

Господар тук е василевсът Михаил Пафлагон…57“

„И тъй научих, че… както казвате вие — пътувам напред във Времето… Бях слязъл в Сивата Средна Земя през християнската година 901-ва, а завърнал се — в 1026-о лето, пролетта. Беше лоша година. Една от злочестите… За близо крина58 жито едничък златен перпер59 даваха! При все че не бе родила земята много…

И други злини бяха сполетели родната ми земя. Нямаше България, ами византийски провинции от Драч и Костур, та до Тулица и стария Онгъл… Страшна суша бе напукала полята, а сетне и дъждове наводниха нивята. Налитаха скакалци на облаци и печенези на рояци.

… Обикалях доста и пак си идох в мъглата, която чакаше ме край Магура. Тежко ми беше.“

„Кога пак изкачих се в нашата Горна Земя, лошите лета продължаваха. Болести и глад отнасяха цели села в гроба, градушки биеха всичко живо, след като по половин година не бе падала и капчица водица от небето… Сякаш не бях пропуснал в дрямка нови години, тоз път само десет — а все същото оставаше. Идеше ми да се убия, защото и аз бях в онзи стан, който обиди змейовете и те вече не ни помагаха…“

„И пак се върнах и пак излязох…“

„Срещнах франки, целите в желязо като нас по време на Крум Страшний… Бяха уж се запътили да отърват Божи гроб, пък комай само грабежи и безчинства им бяха под кръстоносните каски.

И с тях се бих, нахраних-напоих халосията! Ала…

Ранен се замъкнах след едно сражение в една долчинка. И там щях да си изгния, ако не бе дошла Мъглата и прибра ме пак Средната Земя в сивия си свят. Цветето ме изцери-излекува. Същото онуй, което теб ти се пред очи появи. Останах там по-дълго тоз път.

Припомнях си всичко, що ми беше казвал Радан-колобър, слушах Цветето. Опитвах разни магии. Пристъпвах в следващия Пръстен.

Магията използва Силата, ала в разна мяра от нейната триединна същност… Всеки Пръстен на Майсторството има седем стъпки на обучение и някои сливат се с тези от следващия или предходен Кръг. Почва се от телесно съвършенство, сила да бориш болести и да затваряш рани по собствената си снага. Сетне каляваш волята и твърдостта на духа си, владееш болка и страсти. За венец — ума си обяздваш като див кон, покоряваш мислите в главата си, явните и тайните, с юзда ги държиш!… А изобщо ученията за Магията са девет. Винаги са били толкова и винаги ще бъдат, докато човек гледа света с човешки очи и направлява го човешко сърце. Вярно, деветте Начина за владеене на Всемирната Мощ през различни времена под различни имена явявани са, не всякога едни и същи умения са потребявани… Днес не е оцеляло много от Ученията, а което останало е, то е объркано. Че как иначе по пепел от изгорени книги можем да видим сръчността на преписвача, камо ли да четем прекрасните стихове, в които са били изречени премъдростите на Вещите Майстори…

Малко, много малко са онез, стъпили на първите стъпала на Висшата Магия — Последният Пръстен. И то с върха на пръстите. Силата погубвала ги е, изгаряли са твърде бърже.

Аз — издържах.

Разбрах, че в Средната Земя мога да не ям и да не спя. И захванах здраво да сторя стъпките в Колобърското Изкуство. Всеки миг научавах нещо ново, напипвах по-ясно Силата, удържах я. Цветето мълчеше, щом правех вярното, и звънтеше, кога поемах грешна посока. Тогаз ми пращаше нега наяве, доста неразбираема, ала ми служеше за напътствия и все по-живо чувствах Магията, растяха уменията ми да се справям с нея…“

„Изнесох в Горния свят камъни. Като онзи, който дадох ти за твоя ден бехти. Те да ми бъдат за очи, докат бивам в сивата къщурка.

Бе царуването на Хала Йоан. Достойно време отново бе настанало за България!… Като че Канасубиги Крум от Тангра бил пратен пак на земята! От Вечния Град поднесоха му корона! Сякаш шаркан в дъга седеше той връз надоблачна Верегава и всяваше страх у ромеите60! … С низка хитрина го надвиха византийците, те са такива, кръвта им е като техните топли и коварни морета!

… Ала Верена нямаше я, никой не бе чувал за нея змеица. Смееха ми се гостилничари, механчии, стражи и селяни.“

„И тогава реших да идвам в Горната Земя на всеки дванайсет години, а докато съм в Сивата страна, да уча от Цветето за Пръстените, ала уж съм по-глупав, та да го надхитря и проумея повече, отколкото То поще да ми даде.“

„Позакъснях и следващ път изникнах в 6744 световна година61. Царуваше тогаз Йоан-Асен Втори, дето сега ти живееш на нему именувана улица. Бе смело и честито време, щом и византийски поети ода за Царя ни пишеха… По кръчмите пресни песни за Клокотнишката битка се пееха… а и тъкмо в туй ми идване чух за Бялата жена!

Не разбрах дали е Верена, ала знаех, че навярно би могла да ми го каже! Или да ми помогне. Слушах по седенки и веселби, от пътници и по пазари за нея. Че обикаляла, била висока на бой и цялата в бяло. Ала нищо не правела — ни добро, ни зло! Сякаш нещо търсела… И кой ли знае, освен сурото небе, дали не дирехме едно и също…“

„Пак прийдох в Горната Земя. Пак съдбите се бяха обърнали. Бъдин бе в маджарски ръце, отново войни водехме…“

„И също неуредно след дванайсет години.“

„Подир други пропуснати от мен лета, навред се говореше за въстанието и царуването на Ивайло Лахана. Едни скърцаха със зъби при спомена, други заканително ги подсещаха, че всякога има разплата за сторвани злини.“

„Забавих се малко повечко отвъд тукашното време и генгери62, докато овладявах ново стъпало от Третия Пръстен. Цар Тодор Светослав благо изненада ме и вдъхна ми надежда, че бедите свършили са. О, как грешах… Макар следващите пъти да бе мирно и горе-долу кротко, ала ето че всеки големец, кога не ламтеше за чуждо, зазяпа се в своето си, оскъдно му се види и… оххх…“

„Йоан-Александър обедини отново държавата. И добре беше сторил. Турците вече отдавна изникнали бяха от земите на Изгрев… Ала защо сетне с договор се свърза нашият цар, та съюзник стана със султан Мурад!? Та не спряха от туй набези и градове ни падаха, юнаци кат Момчил с хиляди изгинаха, хубавици десет пъти по толкоз затриха!…

А сетне вие сам-сами като пита България нарязахте. За кого?!

На запад-земи черна чума отнесе всеки трети мъж, старец, жена и дете. Зимите станаха много студени.“

„В елем веш, от Христа 1371 година, видях реката край Чирмен червена от кърви!“

— Падна главата на бане Янука, падна и София. Гледах що става и наистина тогава живите облажаваха по-рано умрелите! Езикът се свива и тръпки побиват цялото тяло63!… Ала нищо не можех да сторя голямо. Крепеше ме само едничката надежда, че ще открия змеицата Верена и тогаз ще оправя нещата… Защото вече озарение имах, как може туй да стане, ала още не виждах начина да го сторя. Ала съмнение нямах, че е възможно…

— Кое… Витане… Вананд? — не бе сигурна как точно да се обърне към мъжа пред себе си.

— Да изпълня духа на Царската заръка, след като словото й бе загубило смисъл.

Той потъна някъде в себе си. Елица не можеше да откъсне очи от него. Не се усети как бистра сълза капна на покривката. Той се сепна, сякаш я чу, изгледа девойката и продължи:

— През 1396-а пак гореща си глава и буйно си сърце послушах. Застанах в плъковете на маджарина Сигизмунд-кралич. Край Никюп-град султан Баязид разби армията ни… Вярно, три лета подир туй бил го с позор пленил Тамурленг някой си, ала що ми бе това за утеха!… Синовете на султана тогаз се сбиха кой да е на трона. Изпущи се тогаз сгодно време, попиля се…

Една по една гаснеха свещите в хола на апартамента.

Вананд отново бе млъкнал задълго и Елица, гълтайки сълзи, прошепна:

— Колко време мина за теб…

— Дванайсет лета, три месеца и девет дни — незабавно отговори той. — Преди да те срещна… отново. Навярно са повече, ала ни съм ги усетил, ни ми личат. В Средната Земя никак не стареех… там няма време.

Тя почти не чу последните му думи, сепната от главното.

— Какво значи това… „отново“? Виждал си ме преди…?

Той изучаваше разпръснатите си вещи по масата. Елица понечи да повтори въпроса, но магьосникът я превари:

— Да — срещна погледа й и девойката видя в очите му нещо неописуемо: мъка, радост… и учудване. — Да — повтори Витан. — Срещал съм те. И… тогава ти пак ябълка ми беше дала.

Тя разпери безпомощно пръсти. Не можеше да си спомни.

Вананд се взираше в нея, сякаш тялото й прозираше.

— Бехти беше, празник. Лятната жертва към Небето, сега се чества като Петровден. … Играехме. Двойно хоро бяхме извили ние, момците, а друго потропвахте вие, момите. Всеки път ти мен с очи стрелкаше… и се усмихваше тъй, че крака ми се преплитаха. Сетне издебна и от пояса си ябълка извади и с нея мен замери. Едва я улових. Много глупаво съм изглеждал и брат ти, левент Шувик, смя ми се до сълзи. Приятели по рамото скришом ме тупаха и ми намигаха… Сетне Радан дойде. Край него всяка веселба секваше. Повика ме с пръст. Цяла нощ да правя изпитанията за Първия кръг, за Пръстена на Заблудата ме караше. Наместо почивка вода носех от герана и реката поливах. На бегом. Заранта ме прати да обяздвам новите коне. И пак ме учеше: как да слушам камъните, небето, тревите и буболечките. Наум звездни възходи и слънчеви затъмнения как да ра̀кам64. По пладне градината копах, вечер чъван ковахме. Втората нощ редях му що научил съм от Кънигите за билки, за врачуване, гадаене, баене и пазене от магия… Разреши ми бурения за ядене да си сваря. А на третата нощ ми каза: Момче, не мисли за туй моме! Няма да е твоя. Имаш много да учиш, а колобър не се става край женска фуста! Дръж си силата в главата, не да пада в гащите! Тогава бях уморен, капнал три нощи без сън и само с усилия на ума снагата си държах… Отвърнах му нещо сприхаво… Той не ме просна с шамар — а сетне би ми се карал, че не съм се защитил! — ами просто ме изгледа и рече:

Бре… Че иди тогава и я искай, ала за след девет години. Да те видя що ще чиниш!

Елица прикри устата си с длан. Истината я връхлетя, надигна се от собствената й памет. Приказката. Приказката за юнака и неговата изгора. Боже Господи!

— Ала той не позна! — с ожесточение поде Витан след кратка пауза. — Не позна букан65 магьосникът, боилът колобър Радан, мой баща и Учител, дето все ми повтаряше: Магесникът следва чужд на себе си да е… Ти врече ми се девет лета да ме чакаш… Ала… на следната година Радан бе мъртъв, а аз… аз за насам тръгнах. А ти ме чакаше!… Същото име. Същото лице. Същата усмивка и глас. Същият мирис на косите ти. Сякаш не минали са хиляда и сто години… ами само деветте лета. Пораснала си.

Елица замръзнало проследи как от очите му се търкулна по една капка. Витан-Вананд от рода Угаин, боилът колобър, не направи опит да скрие лицето си. Галеше я с поглед, наслаждаваше се на всяка черта и сенчица по лицето й. Тя почти усещаше докосването, по-нежно, отколкото с перце, с болка и радост, опияняващо и растящо като всесилен великан. Девойката не издържа. Отвътре напираха усещания и чувства, твърде грамадни за нея, тя протегна търсещи ръце към него. Витан с лекота я прехвърли над масата, след като пипна само върховете на пръстите й. Тя не можа да се учуди или замисли как го е направил. Бе й достатъчно, че се озова в здравата му прегръдка и двамата не смееха да помръднат, дори дишаха шепнешком.

Може би се страхуваха, че магията изведнъж ще се скъса и помежду им отново ще застанат всичките тези векове — повече от четиристотин хиляди дни и нощи…

Откъде така мисля! Аз не съм неговата_ Елица! В най-добрия случай съм нейна пра-не-знам-си-коя внучка! … И какво от това? Ами… ами ако аз наистина съм тя?!!_

— Когато някой не направил е в живота си онова, що заръчано му е от небесата — промълви Вананд, — Тангра отново на земята го връща, за да постигне своето, било добро, било лошо… ала да го завърши, да изпълни Съдбата своя, що част от всякоя душа е. Инак…

— Какво инак? — прошепна Елица и изведнъж усети неприятна промяна: Витан се бе напрегнал, от него лъхна нещо чуждо… отдалечено… и сурово.

— Мили, какво…

— Шшшш.

Той бе съсредоточен и хладен като стоманата на сабята си. Вслушваше се, но някак не в себе си, а в нещо далечно.

— Трябва да вървим! — решително отсече Вананд и се отстрани от нея. — Вашите стражници идат. Помогни ми денка да събера. Време нямаме, обич моя — довърши с нежно докосване по бузата.

Обърканата докрай Елица се разшета, но като че повече му пречеше. Със свити вежди и пестеливи мълниеносни движения младият мъж прибираше вещите си в торбата. Накрая сгъна калъфа с лъка и сабята… но остави дръжката на оръжието да се подава отгоре. Девойката забеляза това и й стана студено на раменете, но не смогна, не намери кураж да попита защо, какво, накъде…

… Сега седяха на стотина може би километра от апартамента в София в някаква запустяла одая с ръждива готварска печка, гъсти паяжини по отдавна небелосвани стени и малко прозорче без стъкла. Върху изкривена от старост масичка стоеше обърнато котле и по него блуждаеха поставени от младия магьосник светлини, прилични на гигантски огънчета от светулки. Елица се свиваше на покрит с мухлясали черги миндер, Витан бе приседнал срещу й върху чворесто кютуче, гледаше я така, както ненаситно диша осъден на обесване и пак говореше, говореше, говореше…

Все едно наистина бе мълчал през всичките тези векове.

Говореше.

За това как тайно са се срещали, но нито веднъж не се бил решил да открадне поне една целувка.

За това колко е тъгувал…

За всичките тези негови дванайсет лета, три месеца и девет дни, през които бе преминала цялата позната от книгите история, същата, която Елица бе учила в училище без капка подозрение, че ще се сблъска с нея… и ще я прегърне, прегърне до изтръпване на мускулите, до сълзи, до…

„Когато султанът-завоевател влезе, та завзе Цариград, свърши се с Византия. Толкова дълго ги бях смятал за врагове, а тъжно за тях ми стана. Враждата попречи ни да се обединим. Не ми се вярваше, че и те, ромеите, и ние, българите, задълго покорени ще бъдем. Та бил е и Константинопол под латинци, и наши престолни градове — под чужди, ала ерчвали66 сме, и ние, и те. Не. Тоз път друго настана. Турците тръгнаха да громят страните на заник слънце, смазаха буйните маджари, покориха гордите албанци, съсякоха веселяците сърби… Излизанията ми от Средната Сива Земя скръбни бяха. Черни. А Верена я нямаше. Инак спряла би тез орди, не по-малко страшни от монголските два века преди туй. Из Европа веч на барут миришеше, първите огненострелни оръжия пукнаха, а аз съвсем спрях джанголози67 и вурме68 таласъми да виждам, що навъртаха се преди край Мъглата-път за към Средната Земя.“

„Минаваха край мен войни, бунтове, изселвания, угасваше съпротивата… и пак разгаряше се, ала…

В обиколките си по онуй време много неща бях захващал, книги си набавих, които сега ги няма пълно оцелели — «Гадателни Гръмници» и на Зонара, Хамартола и Кидона летописи…

… А понявга и разбойници ловях — татари, сетне турци, арнаути, че и нашенци… защото не само за хайдутуване, за чест, рода и мъст свята мъже и жени излизаха по горите на Верегава, та от Гергьовден до Кръстов ден да обикалят! Имаше закрилници на сиромаси, че и онез, които се замогнали бяха, те помагаха на по-клетите, а и саби хващаха и огнебойки грабваха… Ала и черни души случваха се, от черкези по-зли люде, които биеха се само от жажда за кръв и злато — техните глави жънах, че земята ми да не позорят!… По-сетне, при онзи Пазвантоглу, знаеш ли, че и българи имаше сред сганта му зъбата? И туй съм правил, Елице, не само хляб и кладенци…“

„А какви гори растяха тогава, обич ми, колко прекрасни и огромни! Една най-прочута бе69 — от Бълградската чика70 до Ниша-града разпростряна! … Кога загина и изчезна таз хубост зелена — не видях, по друго залисан, Елице…“

„За един юнак се сещам… Трепнаха камъните ми — неживи мои съгледвачи, и рекох да проверя. Златю войвода бе той, от Сливенския балкан, дето сам-един хайдутувал. Загина в бой неравен не дълго преди голямото чумаво тогава71. Сетне чешма иззидаха на мястото, къде кръвта му в земя попи. Християни и турци много лета подир туй връзваха парцалчета от ризите си откъснати по дръвчета околни, та да ги не хваща страх или треска. … Приказвах с побелял ага, един изсред надвилите юнака мъже. Рече ми той, че сърцето на Златю било «чаталясто», че в него се криела необикновената му сила. Питах го още и ми каза читакът, ала чак след суха пара, че не видели те войводата крилца под мишниците да има. Навярно самодивски син ще да е бил, макар отдавна да бях забелязал, че нейде надалеч и самовили, и последните шаркани с таласъми и караконджоли отишли си бяха. В Долната Земя навярно… Ех…

Само за Бялата Жена все да чувам продължавах. Ту тук, ту там я срещали.“

„Всякой път ми се налагаше да уча нови думи. Езикът се променяше, от завоевателя и придошли след него племена речи в говора се вплитаха… Циганите, да, тогава дойдоха… Втъкавахте не само слова, ами и мисли, и навици — не всички хубави и добри. Осъзнах колко далеч от моето време веч сте. Не, не, много неща харесах и се гордеех, че във вас народа си съглеждам. Ами че и досега припознавам в дрехите нещо от моите времена!

Кога училища застроихте, борби за своя си вяра захванахте, просто щастлив бях. Ала имах ви вече за… не чужди, ами… някак сякаш далечна ми рода. Туй ми помогна по-леко да гледам всичко и смогвах да се сдържам от бъркане във вашия живот. Той щеше променен да бъде… Из корен! Ала трябваше ми Верена-змеица…“

„Видях, че Империята на османците започнала бе да умира… стискаше ви здраво със загниващи десници, макар да ги напускаше веч тоз войнишки дух, що в началото го имаха. Все още страшни, свирепи и силни бяха… Ядяха бой навън, а сетне — и на рая, и на свои си сиромаси тъпкано връщаха…“

„Последва ми нов дълъг престой в Средната Земя. На учене и тренировки на способностите си се отдадох…“

„Дойдох пак, кога събудили за борба се бяхте, вместо само да я сънувате свободата. Бях потресен! Рекох, че е от Верена — толкоз змейчево ми се видя! — ала хорско дело се оказа. Вие се вряхте във всяка буна, във всеки пожар — по Влашко и по Сърбия, във въстанически чети на византийците, които вече наричаха себе си само гърци. Видях някои от тез нови българи. Достойни мъже! Юнашки жени! Тогава реших да опитам да помогна малко, пък и да пробвам силите, които смятах, че владея… Големи Ги раздразних, леле… и добре успях да се отърва, та по-страшни поразии край мен да не станат.

Ала с надежда за победа ваша се укрих в Мъгливия свят да се поосвестя.

… Не бяхте надвили. Изстиваха пепелища и кости белееха. Мислех, че да умрете щете. Ала в Европа заговориха, завъртяха се високи игри… Верена още я нямаше. Камъните ми говореха, че още спи някъде, омагьосана от Учителя ми… от моя Баща. Почнах да се чудя, няма ли някакъв умисъл, който ми убягва, че не й е дошло времето на боила Верена… За първи път разколебах се и в Средната Земя допреди срока се оттеглих…

Насетне проумях — нямаше пророчество. Друго бях чувал: за старата топола пред Айя София, която да съхне взела през 1453-та, когато турците завоювали града; щяла да се разлисти, щом християните отново завладеят Цариград…72 Всичко туй не беше онова, що дирех.

Не, просто светът продължаваше в грешна посока. Трябваше ми Верена! Не можех дори да опитам, за да видя става ли човек да извърши туй, що с хитрина измъкнах от Цветето… и Тези, които стояха зад него.“

„На следния път заварих много красиви, ала и плашещи с чудността си залези. На другия край на света бе станала голяма катастрофа, дали не бе по моя вина, не научих…73 И тутакси забравих за съмненията си, защото празник се виеше по улици и мегдани! За Сливница се радвахте. Плаках с всички и аз тогава, Елице! Макар да бях решил веч…“

„След десет години научих, че малко след оназ победа голям държавник в опала на улицата като куче убит бил. Едни го ругаеха, други жалеха, ала на всинца им бе криво, даже на онез, които рекоха: Пада му се! Затвърдил се беше тоз лош навик да стъпквате велики свои люде.

А насетне пък видях владетелите ви да отварят за големи залци уста. То и всинца от народа го желаеха де. Новият ви цар подари сребърна пушка на един селянин от Сердишко, прочут като стрелец из този край, а в също време готвеше хиляди и хиляди още огнебойки, веч не сребърни, а железни, сякаш решил бе да въздигне величието на страната до славата на Моя Цар!

Разбира се, не случи. Според мен, той войната загуби, защото стария закон престъпи — милост на паднал враг да дава. А че съюзници разбойници били — навреме да е мислел. За една нощ никой лош не става… Пък и в света неопетнена правда нямаше вече, ами само хладни сметки. За десет века отровни бурени избуяли бяха и ги правеха на отвара, от нея всеки роден да цука! Що кости пак останаха да гният по неблагодарни чукари и полета!…

А големите народи само ви гледаха, та с ваши и на съседите ви смърти да се научат как по-голяма Смърт да забъркат! Пламна Голямата Европейска война и мен ме ужаси, мен, дето от хиляда години жестокости видял бях!“

„Не изтраях и по-рано надникнах в Горната Земя. В същото време, кога земетръси74 сринаха далечни градове на една островна страна, където почитаха змейовете, тъкмо тогава вие, сегашните българи, се хванахте гуша за гуша!…“

„През 1937-а бяхте дръпнали напред, ала тлееше рана от онази злощастна разделна есен!

Ходих в Германия. Полюбопитствах и в Русия се отбих… Докат гледах що става там, сетих се за монголите — диваци същински, дето на орди смазваха всичко, голобради теснооки разсипници, само мизийска плячка75 знаеха да вземат! Предстоеше война, каквато не можех да си представя, само дано не се сдуша̀ха зверовете на Злото, че да разкъсат света!

Трябваше ми Верена!!!“

„През войната пак чух за Бялата Жена. Била зашамарила някакъв нехранимайко, понеже мъчел горко животинче. За първи път правеше нещо, освен да обикаля!… Ала не сварих да я застигна…“

„Когато прогонихте малкия си цар — докривя ми за туй, навярно заради името, което носеше момчето…, та в тази година камъните ме повикаха. Проследих дирята. Дълго не разбирах що съм открил. Доста неясно бе, чак насетне реших, че трябва да е остатъчна енергия от смъртта на змей, от Премъдрите. Не беше Верена. Носел е човешко тяло той. Навярно дори не подозирал е, че затвор за змейска душа е бил. И ето, дали получила бе таз душа опрощение и завърнала се в своето Вкъщи, или присъдата доживот била е и клетникът поел е последното изкупление за греха си неведом ми… Не разбрах. Защото се разбързах, щом ми хрумна туй всичко, и втурнах се да търся процеп към Долната Земя… Попречиха ми хора. Вълненията от Страшната война не стихнали бяха, разправия имах. И с онези, които ви задължиха да ги почитате като Освободители, и с другите, що преди сееха смърт от летящите си машини над беззащитната ми земя. Не ме накараха да потъна в гняв, ала ги прегазих от пътя си… само че Проходът вече го нямаше… Питаш се защо ми е бил нужен, след като дебнех появата на Верена-змеица тук, в нашия свят? Исках да надникна… къде е тази…“ — млъкна и рязко се промени. Ослушваше се.

Гръмотевица, без да е оглушително шумна, разтърси къщурката.

— Пак ли ни дебнат? — трепна Елица, дърпайки се от завесения с одеяло прозорец.

— Дебнат… Ала далеч са…

Той взе изстиналите й пръсти в горещи шепи. Очите му отразяваха зеленикавите магически лампички. От шепота му девойката я побиха тръпки:

— Тъй дойдох, та пристигнах в днешните дни. И те срещнах… И сега ще да отидем в Долната Земя с Верена-змеица да говоря. Тя шаркан е, тя знае що е Царска заръка. Предстои ни света да променим. Да променим Народа си, Елице. Да се върнем при него.

2

— Познавам я от нашествието на угърите-маджари, насъскани срещу ни от ромейския василевс76. Спретна се поход и поставиха боила колобри да наглеждат помагачите ни печенези. През по вашему 896-а. През туй време Царят, още княз тогава, дебнеше византиеца и, кога му дзера пратихме, че издавени са в Дунав и Днепър маджарите, той разпердушини ромеите край Булгарофигон. В учебниците по история тез битки ги пише като война за Цариградското тържище. Бях едва в първо си пълнолетие, на дванайсет години, и змейкинята ни беше командир. Пазеше ни като соколица пиленцата си… Сега трябва да я намеря отново…

— В Долната Земя ли?

Несигурност и нещо като едва удържан изблик на отчаян гняв:

— Ако трябва — там! — Окопити се под учудените й, станали плахи очи и спокойно додаде: — Този път Цветето няма да се измъкне, ами къде е Долната Земя на змейовете ще каже. Узная ли туй, Път дотам ще намеря. Поне сигурно, че Верена там е, не нейде неизвестно къде!… Бре, че хитроумен бил Радан — никой не я усети в онзи камък!

— … Но… защо си я търсил така упорито, пък и сега, щом вече има кой да се грижи за нея, ето Радо…

Витан я прекъсна толкова рязко, че тя онемя. Нима той можеше да бъде груб??!

— В десети век ще я върна! — изрече младият магьосник и Симеонов джамач.

Елица опулена слушаше разпаленото продължение:

— Да пречистя Историята, мила! Спомни си що е записано в учебниците ви днешни, нека има грешки там доста, ала виж — подир Симеон Велики всичко в България, духът на Авитохол, Ирник, Аспарух и други велики канове се изражда! Обидихме змейовете, що ни закриляха отдън времена, Елице! От десети век до сегашно само упадък и смаляване гледам, повярвай ми! Смаляват се не просто земи — какво значение има туй! — смаляват се сърца и души! Не бива!!! В цял свят се не диша! Затуй Верена трябва да се върне в своето време и да стане Царица вместо Петър.

Девойката нервно се изхили.

— Ха, Дичо ще стане цар ли?

От Витан лъхна студенина.

— За Радослав изобщо не може дума да става. Той… той ще изчезне в небитието на Небитието.

— Как така в Небитието…

— Той е от хода на историята, която не е бивало да се случи. И просто няма да го стане. Друг ще бъде. Другият цар-Симеонов син. Или… някой още по-достоен.

— Ти ли? — внезапно за себе си изстреля Елица и моментално съжали.

— Аз? Бих могъл. От потекло съм, що Владетели на България дало е през Размирните години против Гноеносния император. Ала не ща. Ще се върна при теб, Елице…

— Но аз съм тук!

— Не — упорито отвърна Вананд. — Ти си там. Ще се завърнем, щом аз променя историята…

щом аз променя историята

Въздухът, колкото и да влизаше в гърдите й, не можеше да я засити.

щом променя… ИСТОРИЯТА!

— Как така ще промениш историята?

— Туй най-пресветлото и градивно дело на живота ми ще е, Елице, обич ми скъпа! Обучаван бях за багаин колобър, за воинска магия, за разрушител, на Смъртта услугвач, че да вирее на чисто здравият живот. Ала сега мога да сторя нещо инакво!… Сам стигнах до Висшата магия… Виж, истина говоря.

И той… изчезна!

Елица премига.

От празното пространство се донесе гласът му:

— Взри се по-внимателно. Таз магия не е за разума заблуда. Истинска е, от Последния Пръстен. Ако се вгледаш, ще познаеш, где съм.

Наистина. С голямо усилие Елица различи над пода едва-едва трептяща мараня. Оптичното изкривяване имаше очертания на човек. Витан изплува сякаш от въздуха, като да бе скрит в гънки на покривало, върху което някой прожектираше действителността.

— Лошото е, че с очи си да виждам не мога, щом незрим съм. Ала за тогава слух аз имам, осезание… и колобърското ми око. То в главата ми е. Научил съм го. Сам. Без Учител. Така се случи. И сега възможност държа за промяна на грешки сторени. Най-висшето изкуство как се владее и опазва читав Всемира. Не като както приказките-картини на синематограф, с машини някакви. А с воля и магия.

— За какво ми говориш?

— За пътуване във времето. Назад. Напред. Встрани. Отново и отново.

Назад. Напред. Встрани. Отново и отново.

— А… защо самата Верена не го е направила, това де, да се върне в своето си време?

— Има неща, които дори змейовете не знаят.

— Ами ти, ти как така го знаеш?!

Самодоволно:

— Узнах го от Цветето. То само̀ не усети се какво ми е издало…

Елица мълчеше.

— Помниш за него, нали… То не е туй, що изглежда. Не е живо. Дори не съществува в никой реален Свят! То от умове сбрана мъдрост е, не всичките човешки. То мост е към знанието на отвъдното…

Момичето мълчеше.

— Елице, чуваш ли ме, мила?

Вместо отговор тя замислено подхвана:

— Радослав и Верена… Не, не бяха от онези, които се натискат и лижат по спирките, нито като все едно са сами на този свят, нито за да се покажат… Но пък и не се държаха сякаш са чужди, както става модерно сега. Личеше си, че се радват от това, че са заедно, без да го изпъкват…

— Елице… — с лека досада и нетърпение се намеси той. Девойката повиши тон, гледайки право пред себе си:

— Личеше им, че са един за друг, личеше им, че са заедно, дори да бяха в различни ъгли на стаята. Помежду им прехвърчаше нежност. Усещаше се… И ти… ти искаш да убиеш любовта им? — тя обърна лицето си към неговото и Витан трепна. — Заради своя чудовищен експеримент? И… откъде си сигурен, че това е възможно? Как можеш да си сигурен?!

— Защото проверил съм. Сторих веднъж една малка промяна за проба… ала трябва ми Верена-змеица, за да владея по-тънко Вселенските сили, тя ще ми помогне. … Не сполучих докрай, ала видях, че възможно е. И го мога.

Мога… да променя… Историята…

Тя се смрази.

Той зареди развълнувани слова, които не влизаха в ушите й. Стоеше приведен, с искрица молба и престорен възторг в очите. Ловеше я за ръцете, а тя за първи път не почувства сладкото отмаляване при допир с тялото му.

— … Ала виж, виж какво ще стане с Българите, Елице, ако поправя грешката на Радан и сдобря народа ни със змейовете! Светът ще бъде по-добър и по-справедлив!

Елица потръпна.

— За сметка на една обич…

— Нима не заслужава?!

— Нацистите май са казвали същото. А преди тях инквизиторите.

Той се свъси.

— Знам ги нацистите… бях на техен парад в Нюрнберг-град. Кошмарно. Следващия път, когато се върнах, видях, че Страшната война, която предчувствах, сбъдната е. Макар сетне въгленът жив за виновен изкараха, а не немирната ръка, що го бе връз чергата хвърлила! Да, нацистите бяха… и са… много неприятни… Ала за туй, което ти говоря — инакво е!

— Кое е различното?! Ей така, с лекота ще изтриеш всички, родени след началото на твоя проклет десети век, ще ги избършеш като тебешир от дъска. Хиляда и сто години — хоп и ги няма!

— Ще има нови хиляда и сто. По-честити, по-достойни. Без толкова кръв и мъка. Без толкоз лицемерие и подлости. Няма да има много от несправедливите неща…

— И мен няма да ме има, Витане. За това помисли ли?…

Тупна като изтървано мълчанието. Зейналата пауза-пропаст завърши със сподавено негово издишване:

— Не може да те няма, ти…

— Защо не оставиш Миналото да си бъде такова, каквото е било? — прекъсна го тя. — Добро, лошо, справедливо, несправедливо… Какво значение има това за нашето Сега?! То затова е Минало, защото е вече зад гърба ни. Ако ние, хората, сме научили поне нещо от всичките тези хиляди и хиляди години, тогава ще бъдем и по-щастливи… и по-честити. И нямам предвид само нас си, само България, а всички хора. Всички.

Той се силеше да преодолее пукнатината, усещана помежду им. Но само намери упорито да повтори:

— Мога да го сторя. Знам как.

— Какво като знаеш! — избухна тя. — Нима всичко, което го знаеш, трябва да го направиш?!! Приемай нещата такива, каквито са!

Загледа я с недоумение.

Елица пламна и се сви засрамена. Заля я апатия. Прошепна:

— Извинявай — отрони, без да е убедена, че има за какво да се извинява. Знаеше само, че се изпари желанието й да общува с Витан, да спори и разисква налудничавите му идеи — за това нямаше сили.

А той продължи с укрепващ глас:

— Не достига ми само туй, което има дори едно змейско сукалче, за да стане според плана ми. Да, много неща ще изчезнат… и никой няма никога да узнае, че изобщо са били. И най-мъничката мъничина от Всемира не ще си спомни за тях. Ала тъй ще е по-добре. За онези, които биха могли да се родят. Че навярно затуй изпратен бях! Заклех се и… не, не ме е страх да наруша клетвата, не. Ала аз вярвам в нея. Вярвам, че туй, що го възнамерявам, честито ще да е. Нямам избор, Елице.

„Фанатик“, помисли тя кухо.

Беше виждала, сблъсквала се с такива — кришнари, евангелисти, родни православни бръснати глави. В костюми, в роби, в дрипи, с черни дънки и черни кожени якета или пък съвсем нормално облечени — всякакви. И що за разлика имаше между желаещите чиста нация, чиста вяра или светло бъдеще с веднъж завинаги установени висша справедливост, благоденствие и щастие:

Който не се весели, ще бъде разстрелян.

Който не обича ближния си, да бъде пребит с камъни.

Който не желае да воюва за Доброто — предател е и брадва за него!

Каза бавно и унесено, загледана в танцуващото по гърнето магическо огънче:

— Не. Ти си този, който има избор. Но само ти. И държиш съдбите на цял свят… а никой друг освен теб няма думата. Не се стремиш да разбереш, но да осъдиш.

Замълча.

— Елице…

С колко молба и отчаяние бе зареден гласът му! Тя пренебрегна обръщението и крехко промълви:

— … Обичах те…

(Вананд отметна глава като от шамар, зениците му се свиха в точки при натъртеното миналото време)

… но не мога да изпитвам обич към някой, който се мисли за Бог, не мога да чувствам нещо друго, освен страх от такъв… от такова същество… Уморено ми е. Не ме докосвай.

Тя тромаво се отпусна на миндера, сгуши се към стената и придърпа върху себе си прашната черга.

Вананд остана с безумно-умоляващ поглед, забит в гърба й.

Усети как тя заспива, сякаш бе болна.

Секундите отлитаха. Постепенно чертите му се отпуснаха, страдалческата гримаса изчезна… лицето му се втвърди и заприлича на гипсова маска. Той се надигна безшумно, без да раздвижи въздуха, и с почти равнодушно, макар и внимателно движение посегна да поправи завивката й. Миг само задържа ръка неподвижно при вида на побелелите Елицини юмручета, притиснати към гърдите й, на лактите — опрени в коленете. Вананд свали одеялото от прозореца и загърна Елица с него. Постоя над свитото на геврече момиче.

Навън едва зримо сивееше, ала тъмнината още не се бе предала. Той се изтегна на пода, като подпря глава на кютучето. Заби неподвижен и замислен взор в порутения гредоред. Не след дълго младият колобър се сепна и тихо щракна с пръсти. Вълшебните огънчета се свиха в искрици и угаснаха. В мрака на стаичката той задиша спокойно и равномерно.

Но не заспа.

Не се чувстваше никак спокоен. И не тъй отскоро, от таз нощ. Неволно докосна раната на слепоочието си. Как бе допуснал той, Боила боила колобърът на всички времена, сегашни и предишни, някакъв си хлапак да го свари неподготвен?! Все пак биваше трезво да прецени, че грешката е негова — не бе догледал решимостта на измамения в очакванията си момаж и едва успя да отнеме силата на барута, че оловото само го замая с тежка пестница. Да, младежът, този Кристиян, веднага щом пратен бе в несвяст, дори мил му стана с детинското си юначество. Ех, живееше все пак нещо от нявгашните Българи в душите на сегашните…

Витан-Вананд мислеше. Като никога преди той не усещаше ясен взор към целта си. Заръката на Царя, срещу когото бе точил сабя ведно със съзаклятници за Старата Вяра — тази повеля не бе просто още едно поле за юнашка чест, не бе за него само предизвикателство. Не, тя го водеше, станала същински смисъл на живота му, единственото оправдание за жертвите, които бе задължен да принесе на олтара й. И в това отлетяха години — през него, и векове — покрай му. Историята на рода, кръвта и земята му. И едничката упоритост да вярва, че заповедта на Симеон ще да бъде изпълнена, упование в това го крепеше, даваше твърдост на ръката и сърцето, бистрота и хладина на ума и равновесие на духа… Вярно, не всякога, ала и миговете на слабост и съмнение изживя, та премина. И ето че сега…

Витан отново прекъсна разсъжденията си и се завърна в началото.

Нима има по-висше и по-благородно призвание от това, щото да поправиш една неправдина?… Ала наистина ли бива?! Ами пък, ако пак се провали?…

В лет, кога още по-силно затрещя Империята, той се помъчи да стори еднаж промяна в хода на съвсем близкото минало.

Леле…

Гръцко три години земетръс го тресе77! Че и навред из юга на Балканите потрепваше гневно земята, а самият той, въобразил се веч за Велик Магьосник, едва се отърва от пропадане в небитието на Небитието, където и шепа прах не щеше остане…

Почна да внимава с уменията на Третото ниво. Премисли внимателно и претегли що бе свършил не както трябва и се реши на нов опит. Никога не повтаряше сторени неслуки, ала взе, че накамари нови. Искаше да отърве света от Втората страшна война. И не случи да попадне в нужната година.

Помнеше как ефектът от скока във времето предизвика дерайлиране на пуфтящ трен. От вагоните се закрещя на немски, диво се затропа да им отворят вратите. За щастие катастрофата не бе тежка. Вананд се сви в калта под ръсещото ситен дъжд небе, когато край него притичаха, шляпайки тежки пръски, неколцина войника и с тях — цивилни. Те спряха суетливо пред един вагон, от който на славянско наречие псуваха неоправията. Отвориха, отстъпиха назад и загърмяха вътре към воплите… От околните вагони се развикаха още по-страшно. Вананд реши да се омита. През цялото време, докато не стигна някаква дребна гара, той се чувстваше много особено. Раздвоено, неясно, сякаш нещо тътнеше в предродилни мъки… или се разкъсваше…

От стрелочника-поляк разбра, че е есен на 1917-а. Намръщи се, ала и туй време му вършеше работа. Целта му бе да убие онзи див като ламя десетник Хитлер и да види как ще се промени реалността без Страшната война. Няколкото дни, през които се мъчеше да проникне навътре в Германия, настръхнала от Първата страшна война, му се виждаха още по-странни и объркващи. Не като събития, а като усещания, дразнещи магическите му сетива. Отвличаше се от тях, като се забавляваше с мисълта, че вече е бил в същата година, но на друго място, в България…

Накрая не се добра до жертвата си набелязана, защото взе да го наляга невероятен страх, първобитен ужас, магическото му око започна да го боли нещадно, край него сякаш светът се цепеше и той оставаше в процепа към Нищото!… и се наложи да „скача“ отново в шейсетте, но вместо тях улучи деветдесетте…

Дали беше това само от тифуса?

От отравянето с газ в Прусашко?

Бурни дни преживя тогава и си завиждаше сам на себе си — на оня „аз“, който в същото време си седеше на топло при огнището в една гостоприемна делиорманска къща…

… Той се сепна, усетил изгрева на Зорницата.

Бавно извърна глава. Елица спеше, непомръднала изобщо откак затвори милите си очи. Жими Бога, Тангра ли те прати, че да ме спреш? И защо? Нима пак грешка е всичко?!…

Не. Не може туй да е грешка.

В утринта — още сънена, непрогледнала — запя славей. Може би дори от същия двор, в който се бяха укрили. Пееше и се заливаше сякаш от щастие, че го има на белия свят, пусто птиче сладкогласо…

Елица се разсъни за малко, но не се обърна.

Славеят пееше.

Багаинът почисти сабята. Лъсна грижливо и надписа на дръжката: ВерВананд Радани Алемтохол — „Вананд, роден в годината на Дракона, на Радан първи син“.

Витан-Вананд нямаше друг път, освен да изпълни Съдбата си.

3

Тя се пробуди стремително и подплашено седна на миндера. Бе хубава дори такава — с подпухнали очи, с ивици от чергата по бузата, разрошена и бледа. Вананд усети, че крепеното досега негово спокойствие се изпарява.

Подаде й влажен от росата пешкир да освежи лицето си — не разполагаха с друга вода, освен с питейна в манерката.

Елица пое кърпата, без да го поглежда, и той сякаш стана кух, все едно изтръпнало бе самото му сърце и сега гумено и отчуждено тупаше в безчувствени гърди.

— Елице…

Тя дори не вдигна глава. Оправяше раздърпаните си в съня дрехи, потъркваше зиморничаво длани.

Още от утрото бе студено, а сега вече клонеше към пладне, но продължаваше да е хладно и ветровито.

В същото време в Дунавската равнина силен западен вятър вършеше пакости, чупеше дървета и събаряше керемиди.

— Елице, ще дойдеш ли с мен?

Тя го изгледа безкрайно учудено, с толкова големи и детски ясни очи, че джамачът се задави с думите, които напираха на устните му.

Девойката сведе взор към маратонките си и се зае с непослушните в пръстите й връзки.

— Закарай ме вкъщи… Не, теб навярно те търсят… Някъде, където да си хвана автобус или влак до София — глухо рече тя към пода.

— Наблизо е Костинброд! — почти зарадвано отвърна колобърът. — Ала мога да дойда до вас, нищо…

— Закарай ме до Костинброд.

— Не, наистина не ми е трудно…

— До Костинброд — повтори Елица на обувките си.

Той бавно пое въздух и отстъпи:

— Добре.

Вън те примижаха. Небето, дори и облачно, бе тежко-ярко и изстиска горчиви сълзи от очите. Джамачът изкара мотора от полурухналата плевня. Елица се огледа назад към къщата, правейки с длан козирка. Била е строена много отдавна, на два ката, с кошара отдолу, сега безмилостно олющена, с почернели и изкривени греди, пуста, забравена от всички, освен от времето, което бавно я гризеше и смилаше на прах с безплътни зъби като с воденични камъни…

И селото приличаше на тази изоставена старица — мъртво и мрачно под сивия слепящ небосвод. Село-призрак. Девойката даже не научи името му от скапаната в ръжда табелка, косо висяща върху дървен електрически стълб без жици.

Елица се улови по-здраво за колана на мъжа пред себе си, чийто вкаменен гръб й закриваше пътя, и затвори уморени очи. Сякаш и минутка не бе спала. Нещо лютеше в носа й — миризмата на онази къща, в която най-близкото и свидното й се бе превърнало в нещо чуждо и ужасно…

Моторът подрусваше по дупките на пътя, клатушкаше се като куц кон, двигателят му кихаше и прекъсваше. Магьосникът изръмжаваше от време на време нещо неразбираемо, насочено към калта и разбития асфалт…

Елица се унасяше в болнава дрямка. Нищо не я интересуваше, нищо не искаше.

Само да спи. Да спи. Винаги само да спи.

А в това време финансовият министър на страната говореше, че правителството очаква ръст на доходите на населението. Два земеделски съюза честваха годишнина от смъртта на легендарния си лидер и се препираха за първенство. Заминаваше българска делегация за Израел, където бяха осъдили приятелката на убиеца на Рабин. НАТО демонстрираше военновъздушна мощ в небето над Албания и Македония, други самолети провеждаха хуманитарна акция в подкрепа на бежанците от Косово. Далеч от Европа бе починал архитектът на столицата на Бразилия. Българските волейболисти отново побеждаваха корейците с 3:1 гейма.

Слънцето проби най-сетне облачността, ала за кратко. Светлината му над София и околностите остана дифузна, неочертаваща никакви сенки, но бе ярка и зла за всяко око. Метеоролозите очакваха да завалят градушки.

Млад мъж с мотоциклет „Ява“ остави на жп гарата в Костинброд хубаво момиче, което приличаше на сянка. Постоя край нея. Изглеждаше много нещастен, а тя гледаше в краката си и мърдаше изцапани голи колене под дънкова пола с презрамки. На раменете й нелепо висеше черно рокерско яке, по-скоро кожух с клоунски широки ръкави и кожени връзки вместо цип или копчета.

Младежът й подаваше някакъв светъл платнен пакет. Тя поклати отрицателно глава. Тогава той го остави на земята пред нея, безмълвно пъхна в ръката й нещо, приличащо на пачка банкноти, постоя секунда-две и решително яхна мотора си.

Бюфетчийката, която наблюдаваше тази няма сцена, присви осъдително устни. Девойката стоеше на перона като препарирана. Навярно сама си беше виновна. Жалко все пак, ама който как си го направи, кой как си постеле…

Жената изобщо не се учуди, когато към невръстната наркоманка от няколко страни се насочиха цивилни мъже, от километър им личеше кои са. Поведоха я нанякъде, покорна и мека като памук. На гърба на дрехата й имаше нещо, което напомняше пречупен кръст от блестящи капси.

Ах, мърла с мърла такава!

В края на перона се мярна яка камуфлажна фигура в бронирана жилетка, закачулена и с грамадна пушка като за стрелба по космически спътници или самолетоносачи. Направи някакви знаци с лявата си ръка и изчезна. Над гарата оглушително избръмча вертолет, а отзад засвистяха гуми и някакви гъзари изфорсираха колите си.

И отново настъпи спокойствие…

Когато Вананд усети заплахата, вече беше късно да я заобикаля. Налагаше се просто да бяга. Механичният кон под него изрева… но не се подчини на колобърската му воля да развие скорост, която би смаяла неговите създатели-конструктори. Джамачът се обърка. Опита се да хване здраво с ума си непокорните природни сили, зад които туптеше едната Истинска Мощ на Всемира… ала енергията изтичаше, разсейваше се безредно и разпиляно, защото магьосникът не бе нито спокоен, нито съсредоточен в този миг. Той застина насред пътя, подпрял крака в асфалта.

Много, много отдавна от подобен пристъп на паника го избави, та отърва командирката на стрелкините, в чийто отред бяха включени уж за охрана момажите. Маджарската сабя не посече тогава смръзналата му се от страх глава, ами се разхвърча на ситни късчета, когато боила Верена посрещна смъртоносната стомана с ноктесто крило… и сетне змейкинята хвърли малкия си плък78 момчета и момичета от знатни родове в контраатака!…

Ох, че люто зафучаха те, същински малки змейчета — и вражи редици се пилееха отпред им като окапала есенна шума от вихрушка!…

Ала сега нямаше кой да го спасява. Освен да се бори, да се погрижи сам, както вече бе твърдо свикнал да го прави.

Само че… искаше ли?

Елица се окопити чак когато я качиха в звънтяща и боботеща машина. Тя се задърпа, но земята пропадаше под колесника на хеликоптера, а и я държаха здраво за ръцете и през кръста.

Край нея бе пълно с въоръжени мъже, окичени с някакви устройства, виждани само на филм с Брус Уилис. Ако и той беше изскочил отнякъде и й бе заговорил с размазани субтитри, Елица щеше да се успокои, че спи и сънува кошмар. Ала уви.

В опашната част на вертолета седяха двама военни с грамадни шлемофони на главите — приличаха на някакви гигантски насекоми. Чоплеха масленозелени метални кутии, от които излизаха дълги прешленести пипала-антенки и крещяха ту в микрофоните, ту към единствения цивилен в летящата машина — висок, слаб, с изцъклени очи като късчета лед. Носеше бронирана жилетка с бял шаблонен надпис ЦС БОП — POLICE. Той също имаше слушалки на главата и гледаше напрегнато в алуминиев стелаж с наредени портативни телевизорчета. Елица бе избутана зад гърба на този мъж и заставена да седне в привинтена към борда желязна рамка с брезентова седалка. Ръце в камуфлажно облекло я закопчаха с предпазен колан. Металната катарама щракна като белезници.

Цивилният се извърна към девойката и тя неволно се сви, убодена от зениците му. Той я разгледа, сякаш бе вещ, но нищо не каза и отново се зае с мониторите.

Явно бе началникът тук.

Постепенно Елица започна да чува малко по-ясно репликите на хората около себе си, макар и откъслечно. Забеляза и стойка с картечница, провряла тънък хобот през отворената врата на машината. Отвън във вътрешността на вертолета нахлуваше сърдит вихър.

— … засечен… югозапа… шосето… … ти километър…

Цивилният се оживи и рече нещо към пилотите. Хеликоптерът се наклони напред — стомахът на Елица се обърна, — извърши остър вираж и се понесе ниско над крайпътни дървета, над керемиден покрив с пробляснала край комина антена. Залюля се светкавичен изглед към лента на шосе, по което колона полицейски джипове вдигаха пръски през локвите.

— Дайте на момичето кърпа — нареди Георгиев и заповедта бе изпълнена не без тромава грижовност и сдържано съчувствие.

Изчака я да се оправи и да отпие от подаденото й канче глътка чай. Той се отблъсна с крака назад и заедно с изщракалото по плазовете столче почти се изравни с девойката.

Без да я гледа, мъжът тихо, но достатъчно ясно за преодоляване шума на двигателя и цвиленето на витлата, каза:

— Не се притеснявайте, госпожице Браничева. Приятелят ви няма да пострада, стига да бъде разумен… — цивилният внезапно обърна глава и впи вълчи взор в нещастното лице на момичето. — Змей ли е той? — изстреля грубо и нетърпимо.

Елица, в чиято глава цареше отново надигаща се бъркотия, не отговори.

— Питах те нещо, девойче младо! — излая заплашително Георгиев с лудо ококорени очи.

Съвсем неочаквано за себе си Елица се опита да изправи превития си от облегалката гръб. Не успя, предпазните ремъци я задържаха. Можа само да отвърне, без да крие пламналата омраза:

— Виж си сам!

— Имаме визуален контакт с обекта — избърбори по-близкият свързочник.

Георгиев се завъртя, отново приплъзна стола си на място и завря нос в млечносинкавите екрани. Те трепкаха дразнещо и Елица не различи нищо разбираемо върху тях.

— Скорост!

Момичето почувства как инерцията я притисна в седалката.

Отстрани прелетя друг хеликоптер — петнист и изто̀чен като хищна риба.

Човек с вид на началник приклекна до Георгиев, държейки се за скоби в бортовете. Беше военен, в полева маскировъчна униформа и светлосиня барета. По пагоните му блеснаха ромбчета.

— Не стреляйте, идиоти! — рече Георгиев в радиото.

— Накъде отива? — попита офицерът.

— Не се ли досети? — недружелюбно отвърна цивилният. — Царичинската дупка.

Военният кимна и отиде при свързочниците. Радистът заговори нещо на колите долу, кой знае защо на английски, бъркайки от вълнение в речта си български думи. Спря и дообясни нещо, този път като че на руски.

— Как му е името, само Витан ли? — викна офицерът към Елица.

Тя му отвърна с поглед, издаващ намерение да го ухапе. Военният сви рамене и се обърна.

— Ето го!

По пътя, крит от хълмове и дървета, пресичан от дерета и долчинки, се виждаше мотоциклетист. Елица почувства буца в гърлото си. Вертолетът прелетя над преследвания джамач и изви света край себе си в обратен вираж. На момичето отново му се догади, но с героично усилие и стискане на устата с шепи не повърна.

Двата хеликоптера кръжаха над Вананд като лешояди, пикираха и нещо ревяха към него с мегафони. Понеже облаците се спуснаха ниско и небето притъмняваше, пилотите запалиха прожектори, с които уловиха човека на мотора в бледи конуси светлина.

И ненадейно беглецът изчезна. Хората край Елица извикаха в един глас едно неприятно изненадано „О!“, но Георгиев се захили като дявол и заби пръст в мониторите:

— Лъже! Лъже! Ето го! Следвайте камерите, тях не може да преметне!

Не, това не можеше да е истина.

Аз сънувам — внушаваше си Елица. — Само кошмар, глупост някаква. Чакам Витан за вечеря и съм задрямала в хола. Ей сега, ей сегинка той ще дой…

От другия железен стършел внезапно стреляха с трасиращи куршуми!

Огненият пунктир на картечницата удари Витан в гърба… Елица неистово искаше да стисне клепачи… но, парализирана, остана с широко отворени очи и видя, че любимият й залитна, моторът направи опасен зиг-заг, хвръкнаха искри… и мотоциклетистът изравни машината, а после се стрелна напред с още по-голяма скорост. Вдигна се на задна гума и заподскача като кенгуру през завоите!

— Ама не може да дига толкова… — измърмори невярващо един полицай до нея.

— Прекратете огъня!!! — врещеше в микрофона Георгиев.

Бе излишно. От втория вертолет секнаха стрелбата. Пилотът на тяхната машина се извърна назад и кресна от кабината нещо на Георгиев.

— Какво?

— Картечарят е убит от рикошет! — изрева пилотът.

Георгиев го гледаше, сякаш искаше да му прегризе гърлото. После изкриви устни и в шума на витлата и рева на двигателя беззвучно оформи нещо като псувня: Казвах им аз, майката им тъпа…

Обади се радистът, че отпред е готова блокадата на пътя.

— Още пет километра.

— Отцеплението отстрани? — делово попита Георгиев.

— Да, да.

— И внимавайте…

— Пожарните са готови. Линейката също.

Сътрудникът стисна зъби и след миг избухна:

— Линейка! Молете се да не ви потрябва на вас!!!

Млъкнаха.

Трепкащият прожектор държеше лудия рокер в призрачна ръка, хеликоптерът бумтеше и тракаше често-често като огромно метално сърце, изпаднало в безчувствен механичен бяс. Никой вече не се цепеше по стържещия мегафон, нито смееше да стреля. Чуваха се виещи сирени на джиповете-преследвачи. Странно как за състоянието си на свит в черупка охлюв Елица видя, че неколцина командоси в хеликоптера поставиха скришом оръжията си на предпазител и се вкопчиха в пожарогасителите и черните метални бутилки, завършващи със заскрежени фунии.

А отпред, по шосето долу, светнаха нови прожектори, мигащи сини и червени лампи, чиито отблясъци пълзяха по масленопрашна коруба на бронетранспортьор… и още един, с щръкнали едрокалибрени дула… и хора. Много хора. Приклекнали зад метални щитове, сребристи и тантурести, с маски и пушки. Над тях надвисваха брандспойтове79 на пожарни коли.

Радиотелефони „Моторола“ забръмчаха, бълвайки противоречиви инструкции: „Никаква стрелба!… Готови за огън!… Да се обкръжи!… Никой да не го доближава!… Ако видите нещо нередно, не обръщайте внимание! Дръжте си очите отворени не на четири, а на шестнайсет!“

Преследваният рокер намаляваше скоростта.

Спря.

Спокойно, сякаш бе на паркинг, изгаси мотора и го постави на стойка върху отдавна изтритата осова линия. Похлопа слепия му фар с жест, като да казваше: добро, добро конче. Огледа се нехайно назад, където трийсетина метра надолу по шосето се изсипваха от блиндираните автомобили полицаи в огнезащитни костюми. Зад тях танк звънтеше с вериги. От двете страни на втората блокада кацаха вертолетите.

Нещо изгърмя високо над пътя.

Вананд с избликнала надежда вирна глава.

Ала не беше гръмотевица. За кратък миг от облаците изникна и се гмурна обратно реактивен самолет с футуристичен фюзелаж. Царският колобър-джамач смогна да различи бяла марсова звезда връз гладката метална кожа на машината-птица.

Винтовете на хеликоптерите завиха все по-басово и утихнаха за изненада на летците.

Всички струпани за акцията хора, кой с очите си, кой през телевизионни камери или оптика на прицели и бинокли, всички видяха как високият млад мъж изтегли от раницата, привързана към седалката на мотора, свирепа юнашка сабя.

Сигурно трябваше да се подсмихнат беззлобно, но и недобро. Сабя срещу танкове, бронетранспортьори, ракети „въздух-земя“, едрокалибрени картечници и какъв ли не вид леко стрелково оръжие, срещу сълзотворен и приспиващ газ, парализиращи стрелички и стоп-патрони, както и дебалансираните куршуми за АК–5.45 и бронебойни такива, със сърцевина от закалена стомана. И цяла цистерна течен азот80, плюс водомети с мощност моментално да спрат озверяла тълпа от двайсетина хиляди души.

Но кой знае защо никому не стана смешно.

Острието на сабята светеше и надали това беше от прожекторите, целящи да заслепят нарушителя на държавното спокойствие.

На гърдите му тежко пламна злато.

Вананд бавно и като в ритуал разклати халосията пред отразилия светлината й царев печат. Сетне преметна с лявата ръка плитката от гърба си. Всички видяха как той се усмихна — широко и зловещо — и захапа косата си. Улови дръжката на сабята с две ръце, които притисна плавно към дясното си рамо, изпъна се на пръстите на единия си крак като за танц…

… нямаше го! Сякаш се бе разтворил във въздуха.

Портативните радиостанции загъгниха на три езика отсечени нареждания и командосите, най-вече колегите от далечната и близка чужбина, посегнаха към специално регулирани за днешната акция прибори за нощно виждане. Танкът и бронетранспортьорите включиха инфрачервени прожектори и екипажите долепиха лица до окуляри на топлинни детектори.

Секунда след това някои невъздържано изреваха.

Техниката не засичаше чудодейно изчезналия млад мъж. Нито видеокамерите, нито ИЧ-скенерите. Все едно се бе телепортирал със седморката на Блейк. Нервна вълна пробяга по въоръжените редици.

Георгиев запази хладнокръвие, макар да очакваше, че всеки миг Витан ще изникне, ала вече като същински дракон, съскащ и плюещ мълнии, страховит и прекрасен… По дяволите, нима наистина се налагаше да го застрелят като бясно куче!

Георгиев смразяващо стрелна близката група чужденци, облечени сякаш за снимки на научна фантастика и мотаещи жално киборгски кратуни.

Няма да ви огрее! Светът не ви е бащиния!

Той властно измъкна Елица от вертолета. Веднага край тях като преторианска гвардия приклекнаха и застанаха в двойна редица български антитерористи с черни маски на лицата. Георгиев вдигна мегафон, който пиукна оглушително и неуместно усили стреснатата му псувня. Сътрудникът от специалните служби се справи с проклетото потенциометърче и обля празното пространство между настръхналите заслони със стържещия звук на гласа си:

— Витан! Хвърли оръжието и се покажи. С ръце… — заекна. Не трябваше ли да каже „криле“?… Продължи остро: — С ръце на тила! Не предприемай нищо, за да не пострада в мелето приятелката ти. Тя е тук, с нас! Виждаш, нали?

„… алиии? … лиИИ? … иИИ?“ — отекна ехо.

И никакъв друг отговор.

— Повтарям! Покажи се, хвърли оръжието и сложи ръце на тила! Чакай следващи разпореждания! Подчини се! Ще бъдеш задържан за изясняване на самоличността! Всички твои права ще бъдат спазени!

Права… Какви права, щом вече е надзърнал в смъртоносни гърла на оръжия!

Мълчание. Командосите нервно се оглеждаха. Червена нишка на лазерен прицел шареше край самотно стоящия мотоциклет. Небето се свъси още повече.

— Витан! Не предприемай никакви насилствени действия спрямо органите на реда! Откажи се от безсмислена съпротива! Приятелката ти, Елица Браничева, е с нас и, ако не бъдеш благоразумен, ние не гарантираме безопасността й! Покажи се, всички твои права…

Нещо с трясък рухна и издрънча по напукания асфалт.

Десетки очи стреснато се извърнаха по посока на звука.

Танкът вече не виреше дулото на оръдието си, то се търкаляше пред калните тракове на веригите му. След секунда същата участ сполетя и картечницата в сноп искри като от флекс или електрожен. Пръсна се топлинният прожектор, пукнаха се като орехи люковете.

Нещо изфуча през шосето между блокадите.

Като топовни изстрели блъснаха в нервите спукани гуми, невидима коса обръсна антени и картечни цеви, разпра като масло бронята на бронетранспортьорите. Екипажите им изскачаха навън като плъхове.

— Престани! Спри! — запищя грозно мегафонът.

В отговор угаснаха прожекторите, спряха да се въртят лампи, от една пожарна кола бликна гейзер вода и пяна. Спецполицаите отстъпваха от недокоснатите засега туби с втечнен азот.

— Сприии! Виж — Елица!

Момичето усети допир на хладен метал в слепоочието си.

Беше й безумно и животински весело за някакъв кратък миг, а после страхът я смачка в жалка топчица.

Един след друг чужденците охнаха и се хванаха за главите. Свличаха се като парцали, а оръжията им се разпадаха. След кратко колебание на помощ им се завтекоха неколцина, поддали се на браншова солидарност българи. Един-двама се препънаха в нещо незримо и пльоснаха смешно по очи със сподавени стонове. Останалите опитаха да ги прикрият, някой натисна нервно спусъка на автомата си… Напразно.

Падналите полицаи се изправяха, ала чужденците останаха да лежат. Бърз оглед установи, че са живи, но в несвяст.

Отново вихрушка кръстоса шосето. Още нечии нерви не издържаха и трима-четирима души понечиха да гръмнат по сновящата край тях мараня, но безрезултатно. Защракаха затвори на автомати, пушки и пистолети, завъртяха се барабани на револвери, плъзнаха се със сухи щракания магазините на помпите. Ала жилата на ударниците безуспешно се впиваха в капсулите, които издаваха немощна пукотевица, по-тиха от тази на детски балончета. Барутът в боеприпасите не желаеше да гори. Ракетните куршуми не се възпламеняваха, пневматичните оръжия заклиниха. Униформените мъже се почувстваха унизени. По-разядосаните сграбчиха ножове или свиха гневно юмруци… и веднага повечето бяха натръшкани с изкълчени ръце, а спрямо един масивен старши сержант невидимата сила прояви особена жестокост и му смаза китката така, че от плътта щръкнаха окървавени кости!

Полицаят, държащ Елица на прицел, хвърли автомата като опарен. Редиците около шашнатия Георгиев и момичето трепнаха, но не поддадоха и, като се прегрупираха в стойки за ръкопашен бой, настръхнаха с ножове и ръчни харпуни с посребрени остриета. Някой се мъчеше да запали тамян, отказа се от запалката, но и кибритът не щеше да даде огън…

… Ослушваха се. Демонът, когото щяха да ловят, бе поспрял с пакостите. Бързо прибраха ранените.

Георгиев, блед като платно, заповяда отстъпление към хеликоптера, въпреки че пилотите не съумяваха да включат двигателите.

Сътрудникът се обърна към Елица, щом я качиха безцеремонно обратно върху кънтящия под на вертолета:

— Говори му! — и тикна мегафона в лицето й. — Нямаме време, нямаме право да оставим нещата така. Убеди го да сътрудничи. За всички ще е по-добре. Чуваш ли, момиче! Гарантирам, нищо няма да му направим! Нека дойде с нас! ЧУ ЛИ?!

Елица пое затоплената от дланите на ченгето фуния.

— Хайде — изсъска Георгиев. — Инак просто трябва да направим една касапница, това ли искаш, момиче!

Тя с мъка отпуши гърлото си. Маскиран антитерорист й придържаше мегафона, който й се стори много тежък.

— Витане!… Вананд… — тя изхлипа. — Казаха ми, че не искали нищо лошо да ти направят… — отново изхълца и след петнайсетина секунди давене продължи с мъчително мачкан плач в гласа: — Искали да им сътрудничиш… да не им се сърдиш… били държавни хора, подневолни… били като теб!… Оставете ме да говоря или вървете по дяволите! Чу ли ме! Мили, това не беше към теб… Не им вярвам!… Бягай! Ти имаш… задача… изпълни си я… щом си тръгнал… не ме мисли… Не им се оставяй…

(Георгиев, който слушаше внимателно, спря един от полицаите, тръгнал да попречи на Елица; тя не забеляза.)

… Иди в проклетата си Долна Земя и дано изпълниш шантавата си идея!… И… това, което ти казах… че не те обичам… не е вярно! — заплака истински и през рев, през тенекиеното изопачаване на мегафона, едва разбираемо завика: — Обичам теее!… Чуууваш лиии!?! Бягай, скъпи, бягааа-а-а…ай… Ох, прости ми, аз ти прощавам, върви, махай се, милииичъъък!!!…

Мегафонът изпука и засвири противно. На повечето хора наоколо все едно им зачовъркаха с ръждива тел в пломбите. Писъкът от микрофонията рязко прекъсна. Настъпи странна, невероятна тишина. Командосите нервно се оглеждаха, пръстите на някои, непрестрашили се да се разделят с оръжията, трепереха връз ненужните спусъци, други пък, по-информирани или просто по-интуитивни, държаха ръцете си далеч от ръкохватките на автоматите, ако не бяха ги вече изоставили.

Електронно изпукване прекъсна смълчаването. Полицаите пристъпиха от крак на крак, усещайки как скърцат подметките на обувките по разбития асфалт, ремъците и частите на снаряжението им.

Мегафонът се обади с равния глас на Георгиев:

— Витан или Вананд. Не зная как точно ви е името… — В микрофона проникваха хлиповете на Елица. — Приятелката ви е разстроена и уплашена, затова малко преувеличи… Виж какво. Гарантирам, че никакво зло не ти желаем. Ти си ценен за нас. Цялото това представление не е най-добрата идея, но разбери, че ние, хората, сме нервни. Нека поговорим.

Зачака.

Пак добре, че нищо не счупи. Или вече бе офейкал и те приказваха с вятъра?…

— Елица пуснете.

Гласът идеше отвсякъде, чист и ясен, по-силен от хриповете на уредбата. Командосите стръвно се завъртяха в кръг.

— Не мога! — отвърна мегафонът с нещо като въздишка. — Първо да се договорим. Ти обещаваш, ние обещаваме.

Мълчание.

— Не бива да те оставим да си идеш, без да ни кажеш какво си търсил тук! Кой си! Знаеш ли каква каша става при нас, а?! По дяволите, от жизненоважно значение е за държавата…

— Не ме интересува твоята държава, стражнико.

— … ъ… Добре. Добре! А… Ти сърце имаш ли?! Чуй я как плаче! Чуй! Оставяш я в големи неприятности. Не ние. Има по-силни от нас! Тези, които сега натръшка, началниците им ще натискат да ни изядат живи! И на приятелката ти хич няма да й е сладко. Помогни ни да я предпазим, ей! Да не мислиш, че много ми е кеф все да сме на гъза на географията и да ни третират като тъпи туземци!…

Мълчание.

— Наистина нямаш сърце…

— Отпуснете оръжията. Закълнете се. Идвам.

Настъпи объркване, едновременно облекчение и нов скок на напрежение.

— Да се закълнем? — заекна мегафонът.

— Да. Закълнете се, че няма да тормозите и притеснявате Елица, няма да я затваряте или разпитвате, без тя да желае. Нищо няма да сторвате на нейни роднини и близки. И ако нещо случи й се… клетвата няма да пита вие ли за туй вина имате!

Георгиев се подвоуми.

— Заклеваме се.

— Всички!

Сътрудникът подкани временните си подчинени. Нестроен хор избоботи поисканото.

— Нека всеки докосне земята под краката си, небето над главата си, да сложи длан на сърце, на чело, да хване колана, а сетне да вземе оръжието си и нека ясно извика, че се заклева! — нареди безплътният глас.

След всичко видяно никой не мислеше да спори.

Корави мъжки ръце пипнаха калта по шосето, с която сетне изцапаха челата си, издигнаха пръсти към тъкмо просветлялото в този момент небе — мнозина потрепнаха при това, — притиснаха юмруци към туптящи гърди, хванаха коланите…

Кой знае защо, почти всеки предпочете да докосне нож или кама, когато в един глас се стрелна към пробилото облаците слънце мощно като на парад „Заклевам се!“.

— Нека светкавица порази клетвоотстъпника — думите на Витан-Вананд се сляха със страхотен трясък и над шосето се сгърчи, пламна и угасна синьо-бяла мълния — … и нещастие да носят и жънат родените от кръвта му до трето коляно!

В очите на командосите, пожарникарите, военните, пилотите на вертолетите и лекарите от линейката плуваха позеленяващи петна, ушите отглъхваха от гръмотевицата.

Слънцето ги огряваше, шумоляха листата на дърветата, капеше вода от опразнените резервоари на пожарните коли. Чу се въздишка. Стон. Измърморване. Елица беззвучно хлипаше, хванала се за рамото на антитерорист с насълзени в прорезите на маската очи.

Чакаха.

— Идвам — чу се гласът на младия магьосник.

И той изникна от въздуха край мотоциклета. Сабята в ръката му наистина светеше.

— Ето ме.

Униформените мъже го гледаха и не помръдваха. Джамачът обиколи с немигащ поглед колегите си от двайсети век.

— Ето ме — повтори Вананд. — Пленете тялото ми.

И се обърна към Елица.

Усмихваше се.

Меко и малко тъжно.

Устните му казаха нещо, но тихо, нещо, което само тя от всички други чу.

Сетне вдигна сабята си като в някакъв салют. Стоманата застана водоравно на височината на широките рамене. Изпънат като постови на знаме, Вананд не откъсваше светлите си очи от кадифенотъмните на Елица.

Полицаите се раздвижиха. Георгиев и другите началници нетърпеливо им махнаха: хайде де, какво чакате?!

Колобърът изпусна сабята.

Гаснещата халосия падаше бавно като във вода и щом докосна земята, пръсна се на парчета, на пламнали в искри капки, сякаш горяха в чист кислород железни стърготини. За секунди стана на прах и пепел.

Стряскащо забоботиха от само себе си автомобилни двигатели, оживяха оцелелите фарове и прожектори.

Хората от блокадата вече тичаха към него, а той се свличаше, залитнал напред — есенно листо в средата на жегаво-дъждовното лято на 1998-а година.

В далечината писна сирена — кой още иде?

Елица с писък и ридания се хвърли към проснатия Витан.

Подхванаха го от асфалта, първо непохватни и вдървени, а после припряно се засуетиха. Георгиев опипа пулса на младия мъж. Лицето на Витан бе чисто, безоблачно и със застинала усмивка…

— Линейката, бързо!!!

Уф, потрябва все пак…

Сирената приближи. Георгиев се изправи намръщен. Патрулни коли и мотоюнаците от „Сигма“ придружаваха две лимузини. Навярно би трябвало да простене. Дори в най-добрия случай, независимо от състава на дошлите… щеше да стане наистина лайняно.

Само че му беше все едно. И не можеше да спре да чува плача на Елица, да вижда как тя се бореше със санитарите и как скоро припадна…

4

В часа, когато на север-северозапад от българската столица „Бърза помощ“ се занимаваше с роден в края на девети век пациент, светът продължаваше да живее и да търси къде и в кое се крие неговата Съдба.

Може би за туй трябваше да попитат древните атланти, чиято кръв не спираше да тече в жилите на милиардите сегашни човешки същества?

Заглавия на всекидневници тръбяха:

„Топлинни удари косят българина“

„Биовампири смучат силите ни“

„Отвличат отцепник от «Мултигруп»“

„София — депо за стари коли“

„Трети сме в света по национална гордост“

В 16:15 в София се самозадейства противовъздушната сирена на пощенски клон №2 на 83-та централа. Воят й изпълни за няколко минути пространството от Лъвов мост до Сточна гара. В изявление по радиото и пред пресата началникът на гражданска защита успокои стреснатите столичани, че инцидентът се дължал на кабелна повреда и че за населението нямало никаква опасност. В заключение той отговорно напомни, че преди известно време също така се вдигнала лъжлива тревога в Пловдив.

Това, което той не съобщи, вероятно поради незнание, бе, че също за три до седем минути блокираха СОТ-мрежи, охранителни системи подадоха фалшиви сигнали за нарушител, което вгорчи неделния ден на съответните служители. Срив имаха и компютрите в редакции на известни вестници. Сума ти кардиостимулатори, наричани модерно пейсмейкъри, прескочиха в телата на много хора по цялата страна, а също така и медицински монитори в интензивни отделения на болници включиха залудо звънците си. Но и немалко хора се почувстваха наистина зле, включително зад волана. Някои умряха… Тези, които обърнаха внимание на факта, че в този ден злощастията са ненормално много от гледна точка на средните дневни показатели, си обясниха явлението със слънчеви изригвания, оттам — магнитни бури и така нататък…

Компютърът на Браничеви запуши, дънната платка и още някои важни възли от архитектурата му отидоха по дяволите. До последно на екрана се премятаха, менейки цветове, мозайката псевдо-Ешерови дракони.

Към 17:00 стана почти слънчево, но хладно, вятърът взе да поутихва, синоптиците гузновато казаха, че само в източна България щяло да вали и гърми.

Вечерта над София отново измрачня.

За изненада на метеоролозите, следващите дни се случиха слънчеви и приятни за всички онези, които бяха запазили сили и воля да дишат и да мечтаят, че поне някога, някога ще се радват истински.