Царска заръка

1

Елица се намираше във вихър на кулинарно вдъхновение. В кухнята бе същинско стълпотворение от готварски книги, някои още от баба й, отпреди времето деветосептемврийско. Тълпяха се черпаци, ножове, тенджери и пакети с продукти. Освен фасулски лесните спагети с подготвена гарнитура от гъби, кренвирши и пикантен сос, на печката пуфтеше зелева чорба с яйца. Паниран кашкавал се потеше в похлупци от чешко термостъкло, а във фурната се допичаше най-сполучливият кекс в живота й, при това с пълнеж от боровинково сладко. В момента тя бъркаше салата „руска+снежанка“, танцуваше на място и с цяло гърло пееше заедно с Марта Санчес от радиото.

Никога не се беше чувствала толкова щастлива.

Детински капризна мъка се бе надигнала в нея, когато вчера Витан й съобщи, че ще замине за един ден.

— Ще занеса поздравите ти на морето! — рече той, целувайки ръцете й. — Бърже ще се върна, не ще и усетиш кога пак тук ще съм.

— Донеси ми малко мидички — примири се тя.

— Иска ли питане! Чакай ме утре най-късно за вечеря.

Тъкмо за тази им вечеря Елица толкова се стараеше. В хладилника студенееше бутилка шампанско „Санта Моника“, на масата в хола, върху белоснежна покривка и ленени салфетки, святкаха като саби на парадна гвардия прибори и порцеланови чинии, изчаквателно стърчаха в почетен караул барокови свещници, тънко пушеше парченце сандалово дърво и струйката дим се къдреше от пепелника край букетите цветя, подаващи главици от многобройни вази и вазички.

А в нейната стая на закачалката я очакваше балната й рокля от абитуриентската нощ. Елица с радост установи, че съвсем спокойно се побира в нея. Дори малко се бе издължила на бой през тези няколко години и огледалото я отрази като истинска принцеса в сияйното копринено слънчевожълто.

Ако за капак не постелеше и сатенен чаршаф — да не й е името Елица!

Звънецът на вратата я хвърли във весел ужас, че още не е готова самата тя. Планираше да отвори пред Витан нагиздена, като истинска дама — не така, по избеляла дънкова пола, бивш гащеризон, и в размъкнатата таткова риза…

Елица на пръсти изтича в антрето и надникна през шпионката. Ще го помоли да почака, мъъъничко!…

В рибешкото око на шпионката тя видя, че на площадката стои Катето. Уф! Ами… добре де, таман ще се консултира…

Катето я поздрави някак унило и стреснато заоглежда високия таван и сенките в ъглите му. Елица я задърпа навътре, но приятелката й се опъна. Щастливата млада домакиня внимателно се взря в тебеширеното лице на Катето.

— Ау, миличка, какво ти е? Нещо случило ли се е…

— Ела да поговорим навън — промърмори Катето. — На по едно кафе. Моля те.

Елица се поколеба само миг. Боже, какво лошо е сполетяло най-добродушното, най-милото и скъпо същество, което познаваше… след Витан, разбира се.

— Ей сегичка! — и тя изприпка в кухнята да огледа не остава ли нещо включено, което не трябва, и да хвърли готварската престилка. Остави радиото да свири и то изпрати двете момичета с един вече поостарял, но непреходен хит:

Докато обуваше маратонките, Елица понечи да попита какво има. Приятелката й имаше отнесено-угрижен вид, правеше някакви знаци с ръце, въртеше комично очи и въсеше вежди.

— Но, Кате, какво…

Катето умолително сложи пръст на устните: мълчи!

До близкото магазинче с маси и чадъри на тротоара, които се криеха в акациите, чакаше Лъчезар. Към зеления пластмасов стол бе облегнал огромен самар. Щом ги видя, той го подхвана и лениво тръгна към близкия училищен двор, попаднал вече в обятията на мрака.

— Налагало се да ти каже нещо важно — рече Катето и тревожно разпери ръце. — Аз бях дотук. Пази се, Ели!

Тя прегърна недоумяващата Елица и почти тичешком изчезна в старите улички.

— Седни! — каза Зако.

Видя й се восъчно блед, почти болен. Черните му очи горяха трескаво и от време на време се впускаха да шарят из тънещите в здрача околности.

— Налага се да ти обясня нещо… много сериозно. По-добре ще е да започна… ха! отначало.

Приседнаха на разнебитена пейка, където навярно учениците се „криеха“ да пушат и пият бира.

— Кажи, Зако, какво…?

Той се втренчи в нея. Елица едва го различи в тъмното, но пробягаха светлини от автомобилни фарове (Зако се сви за миг) и тя почти се уплаши — частният й учител по английски и преди я беше смущавал с дълбоките си пронизващи погледи, но сега беше страшен… като черна бомба с догарящ фитил. Изведнъж Лъчезар както никога досега й заприлича на киноактьора Уилям Дефо в някоя от маниашките му роли.

Тя се вкопчи в седалката с изтръпващи пръсти и чу:

— Радослав и Верена…

(той изплю незапалена сдъвкана цигара)

… Знам къде се скриха. Твоят Витан — търси тъкмо Верена. Не свързах веднага нещата, но сега всичко си пасна и, мисля, зная кой е той… Всичко опира до Верена. Тя е…

2

На Централна гара имаше телефонна бомба. Полицейски патрули проверяваха документи наляво и надясно. Изглеждаха много нервни и зли. Спираха предимно високи млади мъже с дълги коси. Витан без никаква мъчнина избегна отцеплението и продължи към заведението, където имаше уговорка да се срещне с Алипи. Съзнаваше, че закъснява, затова бързаше, когато ненадейно се сблъска с Люси.

Стана в мига, в който той отмени заклинанието за незримост — от опит го знаеше колко лесно е това в тълпа, как парадоксално незабележима е за хората появата му сякаш от въздуха. Обаче досега в такъв момент не бе налитал на познат.

За първи път се държа студено с човек, който не бе му направил нищо лошо. Ала нямаше време. Влакът бе закъснял, загуби минути край смешните заслони стражници, пък и прикритието, правещо го невидим, си имаше своите неудобства — всичко това допълнително го бавеше.

А освен Рокерчето, чакаше го и Елица.

След кратък разговор той остави Людмила с посърнало лице, затопляно единствено от догарящия залез.

Люси застана пред телефона, изтормозена от угризения. Вдигна слушалката и набра номера на Елица. Боже, дано Крис наистина не направи някоя глупост, Господи!…

В слушалката пропя сигнал за повикване: ту…туууууууу…

Идеше си от заведението на бившия „Кравай“. Мина оттам, за да разсее неприятното чувство след срещата с Крис. След попарването на искрената й радост на Централна гара, тя скиташе в преките край „Витошка“, разочарована и печална, и изведнъж Кристиян изскочи от някакво барче и я повлече вътре за компания да пийнели по едно. Връщал се от стрелбището. До високия стол — младежът обичаше да виси по барплотове — се търкаляше светлосиният му сак. Разкопчан. Самият Крис — къркан. Люси поклати глава. Ох, как ще бере ядове това момче…

Неусетно стана така, че от общите приказки като аварирала подводница изплува името Витан. И Людмила мълчаливо побесня. Кристиян нещо хленчеше за Елица, но не й беше до него. Тя го прекъсна:

— Стига си се тюхкал за тая въртиопашка! Все й стърчи носа нагоре, ах, колко е важна!… — и сетне заговори как одеве видяла онзи юначага на улицата, а той се правел, че не я познава! Бързал бил за „Лодките“ хубостникът, щели да се пазарят нещо с Алипи Рокерчето, ха! Алипи, как пък не! Пренесъл се при тая никаквица като у дома си и натам тича, лигите му текат. Женкар. Момичетата му виснат на врата, а той се прави на недостъпен, ама те на̀! — пролича му. Колко ли още такива глупачки като Елица го чакат на легло, във всеки град навярно по две-три!

Люси гаврътна питието на екс. Бе смутена от собствените си яростни измислици. Не, не целеше някакво отмъщение, още по-малко грозно и свързано с побои или друго насилие. Тя просто изплака не в сълзи, а в жлъч огорчението си и си тръгна, успокоена, че се е отървала от разкъсващата отрова на поражението.

Обаче забеляза, а по-късно, на бившия „Кравай“, осъзна, че думите й бяха капнали на твърде подходяща за растеж почва. Подир изблика й Крис бе станал невероятно мрачен и умислен…

Това са глупости! Нищо няма да се случи! За какво трябва да се унижавам и да се правя на глупачка…

Още един дълъг сигнал прекъсна мислите й.

„Не, Кристиян не е такъв откачалник!… Ама беше пиян… или направо дрогиран — припомни си тя. — И идваше от тренировката си!… Поне така каза…“

Туууууууу…

Къде е тази глезла!?

— Хайде, Ели, вдигни телефона — изсъска Люси и потърка пламналото си чело. Нервно потропваше с крак.

Започна да брои сигналите.

Елица не отговаряше.

Сигурно са излезли. Или се търкалят в кревата (ах, вашата кожа — сви се, пронизана от нажежената игла на ревността) и не им е до нахалници.

Люси хлопна вилката и отново набра номера. Шайбата се въртеше с мъркане.

Нищо. Никой.

След още един безуспешен опит централата я свърза с грешен номер. Люси трясна слушалката. Погледна се в огледалото. Под очите си имаше тъмни кръгове.

Леле…

Чувстваше, че нещо много лошо вече е в ход, неумолимо като лавина. Не беше тя виновна, не… но изигра кофти роличка — препъна, изпорти някой, който би могъл да избегне участта да бъде пометен, затрупан, смазан…

— Я стига! — кресна Люси на огледалото. — Нищо няма да се случи!

Уплаши се колко грозно й се разкриви лицето. И тогава заплака. Съжаляваше себе си, съжаляваше глупака Кристиян, проклинаше дявола, дръпнал я за езика.

Бе сигурна, че иде някаква катастрофа. И само чудо би я спряло.

Людмила не грешеше — думите й наистина бяха намерили своята благодатна нива и скоро дадоха плод. С набъбването на сметката си в заведението Кристиян се озлобяваше все повече и повече. Предъвкваше спомена за Елица, искрено убеден, че всичко им е вървяло по мед и масло, че тя го е гледала не иначе, а предано и с обожание… докато не пристигна от някакво пъкло Витан — крадецът на любов — и му отмъкна приятелката!

Крис пропусна да си спомни, че не бе повярвал на нейното „не“, казано още когато момичето скъса с Теодор. Пък и това не можеше да е истина! Толкова търпеливо и отдалече дебнеше края на връзката им. Познаваше се с Тео и бе сигурен, че е въпрос на време Елица да остане свободна. Навиваше я да се върне на стрелбището. С нейното точно око и лека ръка можеше да разчита да иде в някой сериозен отбор. И тя винаги се държеше много приветливо, нима това нищо не значеше? Била казала „не“… Ами че жените обичат игрички и не обичат онези, които се отказват лесно. Жените предпочитат силните и веселите, красивите и по възможност паралии. Нима се е опъвала на сериозно? Ха, смях в залата!…

Когато след третата демонстративно разбита в стената чаша дискретно му поискаха да плати сметката, понеже скоро затваряли, с последна поръчка, разбира се… той вече бе твърдо решен да накаже подлеца. Ще му представи сметката! И то още сега, тази вечер!

Какво беше казала Люси? „Лодките“ ли? Ооо, известно място, известно… Там значи бил този… този…

Витан угаси мотора и свали от главата си изтъркан танкистки шлем. Гальовно потупа машината по резервоара. Беше доволен от пробното кръгче.

— Моторът си е екстра, бате Витане, няма какво да се лъжеме — рече Алипи.

Витан кимна. Поне от такава техника разбираше.

— Вземам! — решително каза той и протегна към Рокерчето пачка банкноти.

Алипи, сдържайки радостта си, започна да брои парите, извърнал се към светлината на фенерите от заведението, където въртяха златни парчета на „Юрая“. Лицето му се издължаваше и бледнееше, докато пачката в пръстите му изтъняваше.

— Ама, бат Витане! — възкликна той, още не привършил. — Тук са…

— Малко?

Рокерчето се задави.

— Какви ти „малко“! С толкова мангизи мога и за „Харли Дейвидсън“ да се замисля! Нещо си объркал! Тук са пет пъти в повече…

— Не съм объркал. Смятам, че толкова струва. Прибери парите и един хубав БМВ си вземи. Не на старо, стига брантии32 си яздил.

Алипи се пулеше в здрачината ту към Витан, ту към парите. Витан се пресегна и сви пръстите му, приятелски, но настойчиво.

— И още — добави той, — дар ти оставям. Скоро заминавам, нека спомен бъде.

Момчето смаяно пое широкия колан и една страховита кама с кокалена дръжка. Заекна към хилядарките и армаганите, които стискаше.

— Ама как така…

— Прежалвам. Е, сбогом, брате. Тръгвам. Здраво и читаво ти желая.

Алипи излезе от транса си и дрезгаво попита:

— Добре, само едно не разбирам…

— Ъм?

— Помниш ли оня мазник от Маймунарника, дето ти даваше двеста марки за камата и още сто за колана? И дето накрая качи на двеста и осемдесет долара общо? Ти тогава защо му отказа… а сега ми ги подаряваш… че и за скапаната „явичка“ ми плащаш като за… за състезателен кон. Защо така?

— Щото тъй искам. У свестен човек тез неща да бъдат.

— Ааа… Благодаря ти. … Ами ти къде ще заминаваш?

— За чужбина, да речем… Сетне… Няма значение, Рокерче. Не питай, бива ли?

— Бива. — Алипи протегна ръка и здраво стисна Витановата. — Всичко ти най-най. По-свестен тип от теб не съм срещал… Елица с теб ли ще тръгне?… Аз пък какви ги питам… Бъдете! Бъдете.

Той отстъпи няколко крачки и отсечено махна за сбогом.

— Чао, бате Витане.

— Небето помни, Рокерче.

Той остана сам, позамислен и загледан в звездите, мигащи през разкъсани облаци. А може би бе заслушал музиката от бистрото — стара балада на старата банда UFO…

Забута собствения си вече мотор по алеята. Досега не му се беше случвало да си купува такова нещо. За пръв път се вози на подобна чудесия по времето, когато конят още бе основно средство за пътуване, през 1914-а беше това, в Италия. Времената обаче се меняха, а мотоциклетите му бяха допаднали…

Железните коне бяха бързи. Поначало тъкмо нарастващата от век на век скорост му правеше впечатление. И от смътно усещане се превърна в осъзнато мнение това, че в сравнение с изтеклите епохи хората не бяха придобили нито повече добрина, нито пък бяха станали по-лоши; те не преливаха от мъдрост, носеха същия товар глупост както и преди. Не можеха да се похвалят с повече благородство или с по-малко недостойност, сякаш нищо не се беше случило в разума и сърцата на хората след толкова години. Просто сега те вече бяха по-бързи и в това бе едничката отлика от неговото Някога…

Витан се намръщи в мрака, предусетил, че нещо в тези му мисли отново взема да разклаща изстраданата от далечни времена собствена убеденост, закалена правота…

Той едва чуто въздъхна, подпря се на машината и пак вдигна лице към небето, отразяващо светлината на града. Минувач с несигурна походка и преметнат през рамо сак се поспря и се зазяпа в него, полуразличим в тъмното на Борисовата градина.

— Ето къде си бил.

Витан трепна от изненада и се изправи.

— Познавам те. На Пирина предишната седмица заедно бяхме. Ала, прощавай, името ти не запомних…

Истерично изхилване.

— Разбира се, че ме познаваш… А името ми не те интересува! Открадна ми гаджето, мръсник!

Над тях кичести клони разтърсиха невидими шуми.

— Случва се жените погрешен избор да правят — отвърна Витан. — Ала туй неин избор бе. Не сторил съм нищо нарочно да я привлека. Искаше ми се, ала не биваше… Тя сама дойде. Чие сърце я би отхвърлило?

— Не ми се оправдавай, подлецо!

— Не се оправдавам. Разбирам те, както мъж друг мъж разбира. Случилото се бива твърдо да приемеш. Животът продължава. Тангра щастие за всеки пази, сам за теб наречено имане открий, братко…

— Аз го намерих! Ти ми го взе! Ще те пречукам!

Витан въздъхна.

— Да се бием искаш?

— Ха!

Витан помълча и побутна мотора по алеята край Крис. Хвърли през рамо:

— Пужав бъх33 не хващам. Заръка имам.

— Стой!

— Иди си по пътя, момаж34! — глухо отвърна Витан, без да се обърне. — Яд не буди ме, ще погинеш.

— Не аз! Ти ще загинеш! — изкряска хрипкаво Кристиян и изпъна ръка с предмета, който криеше зад гърба си.

— Умри! — изграчи той и пръсна слюнка с воня на джибри.

В мрака на лятната нощ Витан надзърна в дуло на пистолет.

Кристиян се хилеше истерично и пристъпваше напред, сякаш теглен от злата сила на оръжието.

3

— Чакай малко, Зако…

Елица несъзнателно гризеше палеца си, съсипвайки маникюра. Издуха кичур коса, паднал на лицето й. Той копринено погъделичка нослето и тя го приглади с ръка зад ухото. Обица-висулка подрънна тъничко.

— Искаш да кажеш… че от очна операция ме е спасил… дракон…!

— Змеица.

— … Като от приказките?

— Досущ. С люспи като суро слънце, знае да плюе мълнии и огън, има си опашка, криле и всичко останало… Повярвай го — истина е.

Елица се опитваше да се съвземе. От някакъв момент нататък разказът на Лъчезар просто уби спасителното й хрумване, че си прави шега. Незнайни инстинкти бушуваха без думи и й крещяха в съзнанието: истина е! истина Е! ИСТИНА Е!

— И Витан… той… също…?

Боже мили! Змей в къщата ми… в сърцето ми…

Не знаеше да се ужаси ли, или побърка, но не от страх, а от лудешки възторг.

Змей. Крилат змей обичам…

— Тук не съм сигурен. Поне той отрече. Даже му стана забавно. Но така или иначе, той търси Верена. Казва, че й е приятел и не идва да й навреди. Вярвам му. Обаче аз не мисля, че той е дружелюбно настроен към Дичо. А Радослав е мой приятел. Та хипотезата ми е… всъщност по-добре е да го попиташ сама. Не вярвам да те излъже… като че ли този човек не знае да лъже… Нито пък, че това ще е опасно за теб. Аз обаче се страхувам от Витан или как там му е името… Но повече ме е страх от…

Лъчезар рязко млъкна и не пророни дума цяла минута. Елица се кокореше към него. Той бе забил поглед и мисли в тъмнината, обкръжила магазинчето-кафене, откъдето се носеше музика, а момчето зад щанда си приказваше със свой приятел.

— От Верена се интересуват някакви разузнавания. Може още да не са засекли Витан, но рано или късно ще го направят… Те не са хора, Елице, а роботи. Кажи това на Витан, кажи му още, че няма да предам Радослав, колкото и той да не го харесва… Време е да вървя.

От магазинчето се разнесе сигналът на „Хоризонт“. Писуканията на Националния метеорологичен център обявиха десет вечерта. Говорителят зачете последните новини: опасни зарази, пренасяни от кърлежи; в Сърбия протестират войнишки майки, Индия съжалява, че я наказват заради ядрените й опити; Елизабет II официално отбелязва своя 72-ри рожден ден и посветила в рицарско звание известен в миналото британски футболист… Гринпийс… ХАМАЗ… срещата Нигерия — Испания…

— За всеки случай ти казвам сбогом. Останалото… кой го знае.

— Къде отиваш, Зако!

— В отвъдното — той се усмихваше замислено.

— Зако!

— В Долната Земя, Елице — уточни той и окуражително я потупа по ръката. — Изобщо не е отвъдно, обаче някои го бъркат. Може би пък ще се видим там…

Ласкаво погледна в измененото й лице и изведнъж я целуна по челото.

— Витан да те пази. Глупак ще е, ако не го стори. А не ми прилича на такъв. Може да ми се случи противник… но едва ли враг. Внимавайте. И… пожелай ми наслука, Елице…

Вън пак заваля, премина в порой, блеснаха светкавици и осветиха дънищата на облаците.

Елица седеше в хола на апартамента и с отнесени разширени очи гледаше масата. Приборите за хранене бяха сбутани в единия й край. Догарящите свещи и полилеят осветяваха купчината неочаквани предмети от войнишката торба на Витан.

Не повече от няколко минути Елица се бе борила с изкушението да провери вещите на приятеля си. Ала тези секунди й се сториха безкрайни и болезнени като нищо друго. Накрая тя припряно насмете съдовете от покривката. Донесе от стаята си багажа на Витан — брезентова торба, навити на руло и превързани с тънък ремък груби одеяла и един дълъг дебел калъф, приличащ на онези, в които рибарите скатават цяла колекция въдици и други свои любими такъмки — всичко това измъкна изпод леглото, същото легло, на което… Ох, Боже! Елица пламна и се разколеба… обаче калъфът й се стори прекомерно тежък, за да съдържа само въдичарски принадлежности.

Тя постави всичко върху бялата покривка. Чувстваше се по-напрегната и унизена, отколкото върху стол за гинекологични прегледи. Хипнотизирана, гледаше изсветлялата брезентова торба и се задъхваше от срам и тревога. Раницата сякаш лъчеше ужасна заплаха и на девойката й се искаше да избяга от стаята, да не повярва, да не се докосва до страшната загадка, скрита — все още — от очите й.

Но чутото от Лъчезар я тресеше като треска, думите на мрачния Радославов приятел горяха сърцето й, разбъркваха мислите й… освен една:

Отвори ги.

Беше недостойно, нечестно и подло.

В същото време нямаше друг изход. Витан закъсняваше вече повече от час — нещо, което Елица никога не би предположила, някак несъзнателно не беше допускала, че може да се случи.

Ами ако трябваше да надникне в проклетата раница? Нищо вече не й изглеждаше същото — тя, Витан, светът. Може би закъснението му говореше, че…

Вече никога няма да се върне…!…

Тя се разхълца, захлипа от тази мисъл и стрелна непослушни ръце към торбата. Възелът се възпротиви, но Елица, вече почти разплакана, се бореше с него и той поддаде.

Намери скатки бельо, увити в парчета американ. Някакви тежко ухаещи корени, похлупци с мазило, което приличаше на мехлем…

… Два пешкира, много пъти прани, с поокъсани народни шевици — бродериите бяха малко странни, чудновати, а по-точно — стари по стил. От кожена торбичка се подаваха пили, резци, тел, някакви примитивни клещи-ножици, едри обущарски игли в рог с тапа, ивици гьон и хасе, топче канап, алпинистко въже, кожени ботуши, ушити като чорапи, чифт лъснати шпори…

… Кожен калпак, а в него — орлово перо. Смаяното момиче разгъна дълга куртка, повече напомняща кожух. Бе почти черна на цвят, с широки ръкави и плъстени кръпки по лактите и гърба, който бе украсен със сребърни пулове, подредени в познатия й вече знак… как го бе нарекъл Витан? — „дамга за здраве“, да… Якето се закопчаваше с кожени връзки.

Още няколко рога — малки и големи, пълни с различни дреболийки, най-големият вероятно бе приспособен да служи за сигнална тръба и имаше сребърен мундщук.

Елица отметна кичур коса от лицето си и продължи да разглежда.

Имаше връзка книги. Редом с пергаментени — няколко съвременни издания: университетски учебник по физика, другите предимно история и медицина. Музейни корици, а по страници, където липсваха празни места между думите, чернееха черковнославянски кирилски знаци, гръцки и латински букви. Девойката смътно разпозна отделни слова в заглавията: Тукидид, стратегико, ORATIO PRO SVSIDIO LATINORVM…

Остави книгите и продължи да изважда от сака още и още неща…

Немски оксидиран термос. Няколко различнозърнести точиларски бруса. Цял набор ками и ножове в дървени, кожени и метални кании. Едното беше френски щик, навярно от Първата световна. Намери и немски десантен нож с орлова глава и гравиран върху острието надпис Got mit uns35. Свастиката на дръжката бе изпилена и едва личеше.

В мека двуджоба кесия иззвънтяха монети. Елица примижа от блясък на сребро и злато. Парите бяха несъмнено стари, някои сигурно византийски, други римски или западноевропейски, в трети заподозря османски лири. Царствени профили, хералдични знаци и орнаментално-декоративни арабски надписи играеха в очите й. Всички те изглеждаха съвсем нови-новенички, току-що извадени от монетен двор.

Вторият джоб на кесията приютяваше кръгла бронзова плочка с радиални и концентрични резки и плоска седемлъчева звезда от същата сплав. Събираха се в дланта й. В бронза бяха гравирани неразбираеми знаци. Плочката и звездата смътно напомниха нещо на Елица. Тя се почуди за какво ли служеха. Следи от изтъркано по метала говореха, че са части на някакъв уред — за гадаене, може би, или нещо древно, отпреди компаса36…

Компас имаше на дъното. Голям, изрисуван, украсен. Може би испански.

Девойката насочи вниманието си към нещата от калъфа.

Там имаше двойноизвит лък с отпусната тетива и резервно кълбо корда. Стегнат сноп гладки прави пръчки. Не видя стрели, но в тежка торбичка навярно се намираха остриета. Ала най-чудното нещо беше увито в зебло.

Елица малко разбираше от хладни оръжия. Беше тренирала спортна стрелба и имаше понятие от огнестрелни. Сега държеше в ръцете си сабя и беше сигурна, че не е меч.

Заприлича й на японска катана. С учудване опипа пръстените, чрез които оръжието се закачаше към колана, сториха й се на необичайно място — така сабята стоеше в ножницата на пояса с острата си извивка нагоре.

Елица се реши да улови дръжката и изтегли стоманата от ножницата.

С изумление и възхита тя раздвижи блестящото острие във въздуха. Бе безупречно гладко, синкаво-сиво и пленително-зловещо. Носеше следи от редовно заточване в горната си третина. Дръжката бе въздълга, с дебел пръстен накрая. Имаше инкрустирани неразбираеми руни от сребро, които започваха под малката гарда в основата на острието и опираха в пръстена:

Напомняше й за нещо. Елица сбърчи вежди и ахна, щом се сети къде беше виждала подобна сабя, но без никакъв надпис. На репродукция в археологичен албум от библиотеката на баща си. Отдолу се твърдеше, че това била сабята на Кубрат — владетеля на древната Велика България.

Момичето още веднъж разгледа оръжието. Бе почти сигурно, че си приличат с това от снимката като две капки вода. Не, не съвсем. Тази тук бе доволно бедничка откъм украса, с една дума — войнишко оръжие без излишества. Употребявано, радващо се на грижа и уважение.

Витановата сабя.

Елица едва не я изпусна — толкова й натежа изведнъж. Почувства, че й прималява. Девойката остави стоманената халосия на масата и приседна на стола.

Колко ли кръв е изпила… Що ка̀пи си накарала да опустеят…

Господи!

Витане, мили мой, кой си ти?

Мислеше, че ще получи някакъв отговор, след като извърши това гадно претърсване. А вместо това въпросите забръмчаха в главицата й като разтревожени пчели в кошер, сляха се в многоглас хор и остана само една пропаст недоумение, изумление… и страх.

В калъфа на лъка имаше още платнен пакет, белязан с катранени символи:

Под тъканта му внезапно блесна някаква материя, може би коприна, преливаща в дъгоцветни арабески. В плата, който девойката автоматично прецени като достатъчен за две рокли, имаше чифт ориенталски женски пантофки — богато украсени и с извити нагоре носове. Намери още златен гребен, сребърно огледало и малка кама със скъпоценен камък в покрита с филигран дръжка. И някакви шишенца от бледозелен камък… Елица остави тези находки.

Вместо тях придърпа тежката торбичка с острите метални неща в нея. Наистина бяха върхове на стрели. Нанизани в няколко връзки, те очевидно принадлежаха към типове с различно предназначение — обикновени и двуроги, тънки и масивни, както и с изрязани отвори или завъртени улейчета като на съдийски спортни свирки, но повечето имаха листовидна форма, с огънати в противоположни посоки крилца. И по тях блестяха ръбести руни.

Елица приближи едно от остриетата до лицето си. Руните светеха. Сякаш сърцевината на метала бе полустопена и през дълбоко сечените знаци проникваше светлината и жарта… Ала някаква мразовита жар — безмилостна, безмозъчна и безчувствена…

— Варай! Остави това веднага!!

Елица подскочи и изтърва върха на стрелата, който тупна тежко върху покривката.

На вратата стоеше Витан с почти безумни очи и протегнати напред ръце. Видът му още повече изплаши Елица, която не можа да продума, преди той с две стремителни крачки-скока да се озове до нея.

Девойката отстъпи в паника пред връхлитащия млад мъж, но той се движеше спрямо нея като свръхзвуков изтребител спрямо гълъбица — хвана я за ръцете и с лекота я отнесе встрани. Тя се опъна, готова истерично да изпищи…

… но нещо толкова отчаяно и молещо имаше в ръцете му и в тялото му, към което я притисна, че тя замълча и се отпусна…

… и нещо скочи от масата!

Елица не се сдържа и късо изпищя.

После остана без дъх — толкова силно я беше сграбчил Витан. Тя пак се засъпротивлява, докато до съзнанието й не стигнаха настойчиво повтаряните му думи:

— Елице, Елице, свърши се, спрях го, спрях го, обич моя, свърши се…

В окървавена длан той стискаше върха на стрелата, който бръмчеше като стършел, а руните по метала святкаха яростно. Елица зяпна към това чудо.

Смъртоносното парче се укротяваше в ръката на Витан — бръмченето утихваше, руните бледнееха, а край пръстите на Витан танцуваха бледи светлинки, прилични на мълнии.

Върхът на стрелата млъкна и ореолът угасна. Младият мъж задържа още малко острието и го пусна на пода. Върху килима капнаха няколко пръски кръв. Витан посегна към разхвърляните си вещи, издърпа дълга ивица американ и стисна плата с наранената си длан.

— Не биваше да пипаш тез жила — взе си той дъх и рече с предишното си меко спокойствие: — Други докосна ли?

— Н…не…

Той кимна, но заоглежда дяволските парчета метал.

— Те от карпатско желязо правени са — внезапно тихо рече той със зле прикрита гордост, сякаш в унес, — от кърчии37 донесени, от чъванчии38 в Плъскова ковани, в самодивска вода калени и с магии бойни баени… А таз стрела пееща е, за по̀зов служи, а и страх всява… туй са ловни, от Хала Йоан39 купувани чак в Бохемия… И дубровнишка кама имах, ала на̀, отиде си веднъж за скъп дар, как ми се ще сега да можех да ти я покажа…

(Елица слушаше с нарастващо паническо изумление)

… колко беше красива, с филигран като нашенски… Тази, която за беляк съм взел ти, също хубава е, да… В Биляр я поръчах. Хареса ли пантофките? От Велики Болгар са… и огледалото, и свилата…

— Кой си?! — отчаяно почти извика тя. — Какво става!? Обясни ми… ох, и тук ли те удари онази стрела?

Витан целуна ръката й, която бе посегнала към дълбока засъхнала драскотина на слепоочието.

— Кой си? — повтори тя.

Гледаше я, сякаш бе отговорила грешно на негово питане. И още — очите му, пребити, кучешки, с искрици болка, като с влага се пълнеха с разочарование и молба… каква? Припомни си, ти ли не знаеш… Миглите му трепнаха и угасиха цялата лавина емоции, овладяха мъката, готова да рукне изпод клепачите. Елица отново видя млечнокакаовото спокойствие и безстрастна сила.

— Макар и да отговоря ти, да дам си… определение, ще ли ти каже то същността ми? Мигар издъно-изцяло ще да разбереш думата и що се крие зад нея, ако я река? Хубаво, ще призная. Колобър съм.

— Какво?

— Ще ти обясня — твърдо рече той. — Нека първом седнем.

Те се настаниха един срещу друг на масата. Между тях догаряха свещите и купчината Витанови вещи нямо укоряваше Елица. Младият мъж се пресегна, стисна окуражително ръката й за секунда.

После се облегна и постави китки на ръба на масата.

— Върховете на стрелите бяха омагьосани — рече той. — Не е хубаво да ги пипа непосветен човек. Постъпи неразумно, ала всичко свърши добре… Кое да узнаеш искаш?

Елица се помъчи да събере мислите си.

— Как така „омагьосани“… — измърмори, колкото да подреди малко главата си.

Витан го възприе като пряк въпрос.

— Ами… Аз магьосник съм, Елице. Мога много неща, които сега, в твоето време, вече не владеете…

— От… откъде идеш?… Не, наистина ли се казваш Витан? О, Боже… Моля те, просто ми разкажи всичко отначало. Толкова… толкова не мога да повярвам…

Витан помълча, загледан в разхвърляния си багаж.

Изпъна гръб. Тържествено докосна с пръстите на двете ръце гърдите си с някакъв широк, навярно ритуален жест, все едно поднесе нещо от сърцето си. Опря китки в масата с дланите нагоре. Очите му потърсиха очите на Елица.

Младият мъж тихо заговори:

— Дали са ми име Витан-Вананд, а родът ми Угаин е. Роден съм три лета преди теб, на Верени Вечем40 или по сегашному през пролетта на 884-та година…

4

Следящото устройство сигнализира, че охранително-подслушвателната система в дома на Браничеви отново е блокирала. Оказа се също, че магнетофоните не са записали нищо, макар че в хола на апартамента очевидно се водеше разговор. След кратко умуване и няколко нервни телефонни разговора, на адреса бе изпратена кола със специален екип.

Разкопаната за ремонти София в коалиция с поройния дъжд навря Ясен Георгиев и колегите му в дивно задръстване, завършило с великолепно пътно-транспортно произшествие, за щастие — без пострадали…

От немай-къде, след виртуозни псувни и разправии по полицейските честоти, към кооперацията на улица „Цар Иван Асен II“ потегли обикновена патрулна джипка, и то след петнайсет загубени минути.

Ченгетата бяха инструктирани да задържат до пристигане на представители на Националната следствена служба лицата Елица Браничева и младия мъж с нея, отговарящ на следното описание…

Георгиев нервно пушеше в очакване да пристигне другият брониран автомобил — беше отчаяно сигурен, че на съвестта му ще легнат момчетата от патрула.

Дали щяха да намерят поне някакви следи от тях?…

Същата вечер в спешното отделение на института „Пирогов“ постъпи младеж с тежко мозъчно сътресение, по налични у него документи — Кристиян Асенов Аргов. В доклада на полицаите за намиране на човек в безпомощно състояние бе отбелязано, че пострадалият стискал в ръката си малокалибрен спортен пистолет Margollin 4.5 мм, от който очевидно е било стреляно. На местопроизшествието не са били открити никакви следи, изясняващи случая.

Лекарите веднага установиха повишено алкохолно съдържание в кръвта. Сетне те взеха незабавни мерки да отърват момчето от бронхопневмония и го поставиха в отделение за реанимация и интензивно лечение. Не регистрираха по тялото на Аргов наранявания, освен натъртвания при падането.

Бе необяснимо как може да е получил комоцио, без да е имало удар по главата.

Експертизата на оръжието стресна специалиста по експлозиви. При балистичната проверка се изясни, че патроните до един са негодни, освен първият, изстрелян или по-скоро изплют на няколко метра. Химическото изследване показа, че боеприпасите са заредени с нормален за стандартите барут, който обаче не желаеше да гори.

Лаборантът заяви, че това е пълна нелепост.

По самия куршум личаха характерни деформации, но микроскопски анализ не посочи нищо, даващо представа за обекта, с който бе имало контакт парчето олово.

Каквото и да беше го спряло — дъждът се бе погрижил да покрие обстоятелствата на инцидента с покрова на тайната.

Оставаше пострадалият да се свести и да даде обяснения.

Поради лошо взаимодействие в отделните звена на следствени и правоохранителни ведомства, тези факти станаха известни на оперативния работник Ясен Георгиев едва след седмица.