Царска заръка

1

Тя се събуди, щом той почти неусетно се измъкна изпод завивките.

Колебливи слънчеви лъчи се провираха през цепките в капандурите на прозорците и пълзяха по празното и студено спално. Колко топло й бе под одеялата, загрети от Витан, напоени с миризмата му…

В продължаващата след съня полудрямка премреженият поглед на Елица опря гърба на момъка. Дневната светлина играеше по мускулите му. Те бавно се свиваха под кожата като преди скок. Върху им лениво змеяха три розови резки — белези от зараснало.

Следи от бич — разсеяно помисли Елица с равнодушието на полуспящ човек. — Много боляло го е, милият ми…

Той се раздвижи, разпери ръце и се изправи на пръсти… Бе гол до кръста и бос. Под лявото му рамо тъмнееше татуиран знак — приличаше на три допрени с дръжките си сърпа. Извивките на рисунката се врязваха в плътта му сякаш по-болезнено от поморавяващите белези, може би наистина причинени от камшик. Имаше великолепно тяло на танцьор. Е, може би твърде мускулест, което тя по принцип рядко харесваше, но бе далеч от пуяк-културист, изглеждаше по-скоро жилав и много красив според Елица. Ала дали имаше за нея определен тип мъж, който категорично да я привлича? Надали. Предпочиташе силните духом, не само такива с яки ръце и стегнати бедра. Искаше й се и да няма грубост в сърцата им, да са гъвкави като стомана, а не само тежки чугунени буци, без капка милост и нежност. Такива, които, и да им се наложи да влязат в юмручен бой, да го сторят без колебание, но няма да прекалят, няма да допуснат изблик на жестокост. Рицари с души на поети. Имаше ли ги изобщо? Да, и ето един от тях прави пред очите й сутрешна ведрина…

Упражненията на Витан й заприличаха на блокове от тай-чи-чуан4. Преди няколко години Елица посещаваше тренировките при свой братовчед, инструктор по китайски бойни изкуства. А когато този благ батко замина за ЮАР ли, за Австралия ли, или другаде някъде да търси щастие в живота, тя престана да ходи там. Просто й пресъхна желанието, отчасти заради твърде фамилиарното поведение на заместилия братовчеда й треньор. Но това изигра роля на повод — истинската причина за отказването й от занятията се намираше в нея самата… Сега плавните, почти танцови движения на Витан подсетиха девойката за онова безгрижно, било все още детско време… А упражненията на младия мъж неусетно се ускоряваха. Без да губят грацията си, те ставаха стремителни и растеше незримо напрежение като зараждаща се лавина, от което й спираше дъхът… Тялото му се замъгли в нечовешка бързина, той изпълняваше сложни блокове, които вече не напомняха балет, а безмилостна битка!…

Витан застина, опънал невидим лък, изтегнат като струна. Стоеше на пръстите на единия крак, коляното на другия почти опираше гърдите му… Елица се разсъни и изведнъж се уплаши, че той ще падне, нямаше представа от колко време — секунди, часове? — този странен и хубав мъж стои сякаш изваяние на прастар ловец в предмига на тържеството на точното му око и твърдата ръка… Витан оживя, безшумно стъпи и с двата крака на пода и започна да разпуска мускулите си. Кожата му блестеше като лакирано дърво. Елица си даде сметка, че скръцливото дюшеме на спалното бунгало не бе издало и звук, докато младият мъж правеше гимнастика. Той се обърна и срещна вцепенения й поглед. Усмихна се и Елица въздъхна, притеснена неизвестно от какво…

— Добра заран, обич ми — каза й той и се наведе да я целуне.

Излъчваше топлина, дъх на пот, но сърцето му биеше равно като часовник.

Елица отвърна на прегръдката му. Погали шията, плещите, пръстите й напипаха белезите… Дланта й отскочи като опарена.

— Ох! Какво е това? Откъде ги имаш?

— Ами, за лошо поведение. Бях си го заслужил.

— Боляло е… Милият ми — ласкаво рече тя, милвайки изпъкналите ивици по гърба му. — Колко лошо са те удряли…

— Не знаеш що лошо е, Елице — подсмихна се сдържано той. — Без злоба беше, за назидание. Обидата малко пареше, сетне… всичко се оправи.

— А тази татуировка? Какво значи?

— Дамга за здраве. Да ме Слънцето не забравя. Ан уакх.

— Какво?

Нещо тревожно от стаени дълбини на паметта я лъхна, нещо забравено повя от думите, които май не дочу добре…

Вместо отговор Витан пак я целуна. Дълго се гледаха в очите, докато тя не го ощипа закачливо по бузата.

— Сега може ли да стана? О, подай ми дрехите, страх ме е да се покажа на студеното!… Защо ме гледаш така?

Той само се усмихна.

В трапезарията Елица срещна още сънените, но пълни с неприязън очи на Люси. Гримът й бе в ужасно състояние и това намали ефекта от унищожителната й гримаса.

Голяма работа! Дори изпита великодушно снизхождение към неуспялата съперница. Катето ги поздрави и скришом й намигна. Елица стисна по-здраво ръката на Витан и той й отвърна, като я погали с пръст зад ухото. Тя изведнъж ясно усети, че неговите ласки и целувки още не бяха изстинали по снагата й. Изчерви се, но и се почувства горда. Горда и щастлива.

Седнаха.

Рано разшеталите се от тайфата бяха стъкмили огън в камината, отново разхвърляли храна по масата и мързеливо приказваха: отначало, защо едно време са държали виното в кози мехове, после стана дума нещо за коли и мотори и така, без да се удържат на една определена тема:

— Стоичков…

— Минаваш веднъж блажно на първа ръка, после латекс…

— Е те там каква шкембе чорба съм ял…

— Не, не ми го хвали, щом е орташка работа…

— Какво да ти кажа: и бюджет, и артисти известни, всичко жус и супер, ама филмът си е боклук…

— Не съм във възторг от последната книга на Хайнлайн, една зелена, с бомбастична мадама на корицата…

— С тия попски разправии за първи път от Симеон Велики не са благославяли знамената на войската…

— … мернах нещо, май биография на Миамото Мусаши.

— К’ъв е тоя?

— Най-великият майстор на меча в Япония!

— Айкидо?

— Не, бе, през средните векове…

Витан изнамери два комата хляб и придърпа буркан с остатъци домашна туршия. Някой премести към тях купчинка сирене, кубчета кашкавал, картофена салата в пластмасова кофичка от кисело мляко „Данонче“ и найлонов плик с нещо залоено, което се оказа мръвка. Елица кимна благодарно на младежа — знаеше го по физиономия, един от наистина свестните хора в иначе прекалено голямата тайфа. Помнеше, че снощи той не й се нахвърли да я срами заедно с другите, че ги била уплашила с изгубването си. Алипи ли му беше името, или Андрей?…

Витан си каза с него наздраве, чукнаха се с бутилките. Елица се поучуди, че е останало още вино. Пресегна се към шепа маслини в мокра кесийка от амбалажна хартия.

В столовата влезе разрошен и подпухнал Кристиян. Втренчи се от прага с кръвясали очи към Елица и не реагира на двете подканяния от закусващите или да влиза, или да се измита, изказвани с все по-висок и раздразнен тон:

— Абе, чиляк, знаеш ли що в Габрово режат опашките на котките, ъ?

Крис откъсна взор от момичето и забуча нещо към шегобиеца. Елица потрепери, щом спря да чувства свределите на неприятните му очи. Усети, че Витан я докосва успокояващо.

— Разкажи ми нещо? Все мълчиш.

— Какво да ти разкажа?

— Ами… приказка!

Витан се поусмихна замечтано.

Но родена като весело-снизходителна, усмивката му се вкочани, миг преди да изчезне. И той заговори — внезапно, досущ като да бе натиснала дистанционно на телевизор:

— Имало едно време един юнак…

Имало едно време един юнак. За три неща и ден, и нощ мечтаел: за една девойка-хубавица с име-звездица, за остра сабя-халосия, с нея къщата на своята мила да пази-брани, и за буен кон-сармаклия, че бърже при изгората си да се връща, да не трепери тя, обич му ненагледна, със що лютата битка свършила е.

И не му се по далечни чужбини ходело — ни при брадатите франки на Заник, ни при жълтите теснооки хора на Изгрев, ни в снегове под бездъждовни дъги над северни простори, ни в пясъците, обиколили богати градини и градове-палати на юг.

Не щял той да знае далечни страни — стигала му стряхата, гдето заедно с любимата си да живее и да имат първом две дечица: едното — момче-юначе като него, а другото — момиче-хубавица като нея.

Ала сбъркал веднъж лошо. И пратили го да поправи стореното далеч от мила, род и родина… макар и уж близко… И връчили му и сабя-халосия, а сам имник-боилът5 кон-сармаклия му довел, от самите цареви конюшни… ала момичето обичано си не получил и не защо тя не пожелала. Такава била заръката му поневолна…

Не му позволили да се сбогува с приятели и побратими. Нито думица не дали му да си обели с никой. Изпроводили го на пътя сопачии6 с облачни лица и стиснати по заповед усти. Ала не издържал той зад градските порти и се обърнал към твърдината, що я напускал с тежко сърце.

Тогаз видял девойката си свидна. Стояла тя между крепостните зъбци, сякаш тънко копие с конска опашка на върха, що белег за война е, и вятър брулел косите й. Стояла, ръка си на сърце държала, и воля на сълзите си не давала, че от тях ни да го изгуби от поглед, ни него да заболи, ако ги съзре… Макар и тя навярно знаела — не ще се срещнат скоро.

Сетне стражници със златни шлемове застанали край нея и тя си отишла с гордо вдигната глава.

А той продължил… и тъй, без да е искал, видял далечни земи немечтани-небленувани — и морета, в лед сковани, и зима незнаващи гори, и тесните, литнали във висини с резбовани кули градове, и ширнали се край тържища шатри… Планини високи и реки дълбоки преминал, хора всякакви здрависвал.

Ала все не смогвал той да изпълни своята Заръка…

Из помещението се разнесе свадливият глас на Крис. Момичето трепна и се озърна. За нещо се препираха. Ах, по-добре. Не желаеше да дели приказката на Витан… дори и с Катето. Ала той я разказваше така, че Елица бе убедена — никой друг не ги чуваше, колкото и да се вслушва. Нито идваха към тях. А странно, край нейния като гръм от ясно небе стоварен приятел… любим… край него винаги се събираха хора, а тоз път — дори не поглеждаха. Най-малко Крис. Изпита странното чувство, че е невидима. Крадешком погледна ръката си — дали не е станала прозрачна?… Неее, виждаха ги. Но сякаш не смееха да доближат…

А Витан продължаваше напевно и гладко, като да четеше от книга:

— А годините минавали, както облаците по небето…

Лутал се, скитал се, по саракти7 и онгли8, къде немил-недраг, къде чужд-непознат, все търсил затритото, не го намирал дори вдън земя, душил му дирите като хрътка, готов като крагуй9 връз плячка да се стрелне, а лета и зими минавали, минавали покрай него — все едно седял той на речен бряг и годините водата ги носела…

Още разни страни и чудеса видял той, клетник-неклетник, изгнаник-неизгнаник, а царевият печат, що давал му власт и задължение, горял пазвата му.

И още време минало.

И един ден…

Витан дълбоко пое дъх. Елица неволно затаи своя. Отсечени, сухи слова излетяха от устата му:

— Един ден срещнал той изгората си мила, момиче с име-звездица, хубавица от хубавици, каквито няма другаде, освен по Нашата Земя. Срещнал и прегърнал… ала тя не тя била, ами множ по дванайсет пъти внучка на обичаната му…

Елица продължаваше да се вслушва в тишината на стиснатите му устни, макар да знаеше, че приказката е свършила. Ясно беше. Ясно… и неочаквано.

Чак толкова ли неочаквано?

Трапезарията плувна в очите й. Така й притъмняваше, когато й се случваше рязко да се изправи след дълго седене. Макар че сега не бе помръднала. Ниско кръвно налягане, обясняваше веднъж майка й. Да, ето го и познатото усещане за издути бузи и онзи сладникав привкус в устата, който й бе противен, колкото и да си примираше за торти и шоколадчета.

Привичното избистряне дойде не в очите, а откъм тила. Витан я бе погалил зад ушите и тя изведнъж усети прилив на енергия. Огледа се към него.

— Каква жална приказка… — прошепна беззвучно.

Идваше на себе си като след съновидение.

— Чудно… — промълви тя. — Тъжна е. И хубава.

Искаше да попита още нещо, ала не знаеше точно какво.

В трапезарията междувременно бе настъпило раздвижване.

— Айде, дами и господинчовци — възвести най-енергичният младеж на тайфата, — свивайте си такъмките! След четири часа има влак за София. Който му се спи на гарата, нека се тутка, няма да го чакаме! Ама не се гъбаркам, ако не тръгнеме веднага… Какъв ти „на стоп“ бе, душо, кой ти спира вече освен на жени… — обидено добави той.

2

Преводът напредваше като неумолим глетчер. Лъчезар работи цяла нощ и заранта с почуда установи, че е бодър и свеж както никога. Затова не легна, а излезе на разходка в парка. Квартални кучкари извеждаха любимците си да препикаят храстчетата и да облаят непознати минувачи. Зако приседна на пейката, сгушена във все по-буйно раззеленяващи се храсти, където транспортният шум на пробудения град бе най-малко дразнещ. По въздуха вече личеше, че пак ще бъде жега. В близкото кафене усилиха радиото и той чу темите за зрелостния изпит по философия. Едната от тях го смая — „Смисълът на историята“. Звучеше хем сериозно, направо като за дисертация, хем надуто глупашки. Според кой как се справи… Поклати глава. На сукалчетата щеше да им дойде нанагорно. Какво ли ще измъдрят абитуриентите по тези въпроси, запита се той.

Абе, да се оправят вундеркиндчетата! — рече си и зачете с любопитство сутрешния вестник. Беше пълен с футболни теми и Татарчев; Шумахер пак изхвърлил съперник от пистата — гадно копеле си ти, гадно; в 19:00 българско време предстояло разкачване на американската совалка от руската станция „Мир“ след четири денонощия съвместен полет, била деветата обща мисия в космоса… Така. Хороскопът.

Тц. Все грижи и някаква боза в бизнес делата. Можеше да го пропусне… Тъй, да започнем с господина Татарчева… Без да откъсва поглед от статията, Лъчезар запали нова цигара.

По едно време дойде дружелюбният санбернар на госпожицата, която Лъчезар поздравяваше, но нямаше представа как се казва. Не му беше интересна. Виж, кучето…

Неусетно ставаше по-шумно, сутринта прерасна в суетлив делничен ден.

Лъчезар реши, че е време да се скатае в своята крепост — у дома.

Тръгна си бавно, с ръце на гърба. От джоба на тънкото му яке стърчаха прочетените вчерашни новини. Изведнъж си помисли, че от години вече прави този своеобразен ритуал — поне веднъж седмично. И навярно някой ден ще крета по същия маршрут, стар, грохнал и самотен…

Ама че тъпи мисли на едва трийсет и две години!

Отби до бакалията, откъдето купи насипен чай, опаковка кафе, литър ракия, бурканче пастет и един „мързелив“ хляб — фабрично нарязан на филийки за тостер и запечатан в целофан. От супермаркета взе бутилка кока-кола. И на път за вкъщи пред него се изпречи телефон, боядисан в самодоволно оранжево като фонокартните си събратя.

Зако мрачно го изгледа, бръкна в джоба и подрънка монетите.

Поколеба се, а после решително завъртя шайбата.

Отсреща, след кратко предаване на слушалката от ръка на ръка или превключване от апарат на апарат, той чу спокойния глас на сътрудника:

— Ало, Георгиев на телефона.

— Хисарски е.

— А… Много се радвам…

— Искам да поговорим.

— Това много ме радва. Да. Имате ли нещо напротив да се срещнем на същото място по същото време?

— Същото… хм… добре, чудесно.

— Дочуване.

— Дочуване.

Закачи слушалката и направи кисела гримаса неизвестно към кого.

Този път Георгиев не се беше облякъл толкова официално, но пак изглеждаше елегантен и делови. Какъвто и да е, не можеше да се отрече, че този тип има вкус към дрехите.

Бре, че франт, рече си Лъчезар, преди да започне.

— Преди всичко — заяви той, — искам да ми кажете по какъв начин се добрахте до тази история и какви подозрения имате. След това аз… ще ви кажа какво знам. Всичко, което може да ви интересува. Поне ще съм убеден, че с нищо на никого няма да навредя.

— Освен на себе си.

— … ?…

— Човече, не си представяте в какви лайна сме.

Лъчезар вдигна още по-високо вежди.

— Само че досега си държахме носа високо… Добре, чуйте и преценете.

Георгиев помисли малко и внимателно подхвана:

— Разбирате, че не мога да ви разкажа всичко…

— Колкото и каквото можете. Информация за информация. Защото в противен случай… — и разпери ръце, като да покаже, че са празни.

Георгиев сякаш безучастно чакаше продължение. Лъчезар го разтълкува в своя полза, любезно изобрази нещо усмивкоподобно и направи подканящ жест. След малко онзи кимна и предпазливо заговори:

— Добре. И така, накратко предисторията е следната: занимавах се с разработка на бургаски охранителни фирми, както и свързани с… дейността на някои от тях случаи. Разполагахме със сигнали за отвличания, изнасилвания, принуда към проституиране, дрога… Грозни неща, непланирани. На всичко отгоре нишките на следствието водеха към… кха… всъщност това няма отношение… Така. Проверявах случая. И тогава се натъкнах на онази престрелка. От половин година работя конкретно по въпроса…

Зако посочи по преподавателски маниер с пръст, сякаш изпитваше студент.

— Верена ви интересува, нали?

— Да — призна сътрудникът с оттенък на недоволство, — тя ни интересува. Съжалявам, но Радослав съвсем не влиза в сметките… Нещо повече, твърде е вероятно да не… да не е на този свят. Ще ме извините, но мисля приятеля ви за мъртъв. А вие сте толкова спокойни за него…

Георгиев се облегна назад и взе папката на колене. После я хвърли на масата. Поривисто разхлаби възела на вратовръзката си и замислено бръкна в джоба на сакото.

— Да. Не ни интересува много-много участта на приятеля ви… — повтори той. — Обаче момичето… все още има доста въпроси около тази личност въпреки всичко, което научихме.

— И откъде и какво знаете за нея?

Сътрудникът запали с кибрит премятаната в размисъл цигара „Марлборо Лайт“ и погледна Лъчезар изпод тревожно свъсени вежди. Кръстоса ръце на гърдите, като скри китките си под мишниците.

— Хм. Смущаващи неща — започна той през зъби. — Първо, не е регистрирана никъде. Няма медицински картон, няма паспорт. Нито ученическа карта, нито акт за раждане. Няма фамилия. Няма роднини. Мистика. Разбираш ли, няма такъв човек. Никъде. Но разполага с някакво… нещо… което я прави изключително опасна…

— Точно за тези неща съм любопитен. След това ще ви кажа всичко, което знам.

— Събраната информация по разработката е… защо не, ще ви обясня. Сведенията са от три източника: обективни данни, веществени доказателства и — много важен момент — разпити на хора, които са я виждали, общували са с нея…

— Например мутрите…

Сътрудникът позагледа Зако с интерес.

— Например мутрите — съгласи се той. — Но от тях много не излезе. Показанията им, колкото и беднички да бяха, ме убедиха именно с абсурдите си, че не лъжат. Оттук факт номер едно: момичето притежавало необичайна физическа сила. Така. Знаете, че непосредствено взелите участие в опита за нейното отвличане са починали от инфекция. Знаете това, нали?

— Ммм… чух нещо такова.

— Оттам случаят ни заинтересува. Защото един от лекарите, а след известно колебание в същия смисъл се изказаха и колегите му, твърдеше, че според регистрираните симптоми… гардовете са умрели от… хеморагична треска. Говори ли ви нещо тази дума?

— Хеморагична… ъ?!? ЕБОЛА?!

— Не точно, но със същото действие. За щастие, вероятно бил някакъв щам, който не се разпространява по въздуха или при обикновен допир, навярно повече прилича на СПИН… Във всеки случай епидемия не избухнала… Сещам се, че същият лекар направи някакво мъгляво предположение, че така би могла да действа органична отрова с много висока молекулна маса и твърде сложна структура. Човекът веднага се зае да направи хистологичен анализ… анализ на…

— На труповете, да. И?

— … трупните тъкани… Точно това окончателно превърна историята в пълна мистерия. Телата ги нямаше.

Зако присви очи.

— Откраднати?

— Не. Просто разпаднали се в пепел. Няколко часа след смъртта. Патолозите казаха, че такова… такъв ефект не би се постигнал и в крематориум. Все едно е станало пълно изгаряне. Фосфатен прах беше всичко, останало от тях. — Сътрудникът прокара пръсти през косата си и продължи: — Имахме в наличност само един от убитите в престрелката. Куршум в тила, 7.62-милиметров. Въпреки всички лъжи и увъртания изяснихме, че онзи „неизвестен“ Рамбо е имал пушка-помпа друг калибър, при това е разполагал само с три или четири патрона. После, много хора са го видели да тича към морето, преследван по петите от гардовете. Изчезнал е във водата и никой нищо не е открил. А въргалът непосредствено преди това, пред пощата, е бил голям. Два изгорели мерцедеса, изпотрошени стъкла, ранени случайни граждани… Да, и един от гардовете и досега се води безследно изчезнал… и още някакъв, свързан със случая… хм… майната им де. Така или иначе, едва ли ще се намери нещо от Радослав, като имаме предвид какво се е случило с телата на борчетата.

— Откъде такъв извод?

— Ами, при несполучилото докрай отвличане на Верена, тя е хапала и драскала похитителите си. Раните са гнояли, ала общото самочувствие на пострадалите било приповдигнато, като при допинг… до вечерта на 23 юли. Забележи, само изпохапаните умрели по този начин… Това момиче вероятно е било носител на заразата, без самата тя да развие клинична картина… освен ако наистина, както мислят някои, не е разполагала с неизвестно и много напреднало, бих казал съвършено биологично оръжие, което използвала за самозащита… Или някаква химическа субстанция от трето поколение в рода си, по същество нещо, което съчетава качествата на бойни отровни вещества и смъртоносни микрокултури… И навярно тъкмо с действието му се обяснява безследното изчезване — нейното и това на Радослав.

— Не мисля така. За това по-късно, сега сте още вие.

— … Честно казано, и аз изпитвам някои съмнения. Така… Та първият източник на информация за Верена бяха свидетелски показания. Сред няколкото лица, дали ни интересни сведения, ще спомена Ангел Асенов и Светлана Макова. Работодателят на Радославов и бившата му приятелка. Всъщност там няма нищо интересно, освен фактът с номер „Верена–2“, според който това неизвестно девойче има способности за силно психическо въздействие върху хората, в частност, предизвиква страх… Така… — Георгиев поразлисти още няколко страници в папката. — Що ли не го е използвала срещу мутрите, толкова ли тъпи са били… А, ето. Ще спомена още едно име — Елица Браничева… не се ли сещате?

— Ааа, Ели… Знам я… бегло. Тя е от тайфата, с която ходим на планина. По едно време й давах уроци по английски.

— Да. Според нея Верена я била излекувала от глаукома с някакво неприятно усложнение, засягащо очния нерв. И още нещо, Елица е споменала пред Верена, че колежката й има болно от левкемия дете. Поговорихме с момченцето… Малък е, но това което каза… Хлапето е било регистриран клиничен случай, нуждаело се от трансплантация на костен мозък. И взело, че оздравяло. Чудодейно. Казва, че една нощ при него дошла принцеса със светещи в тъмното сини очи. Имала опашка, летяла и била облечена като рицар… Тук не разбрахме добре, но може би става дума за ризница или нещо от рода на скафандър…

— Все доказателства — подхвърли Зако.

Георгиев кимна и продължи, без да забележи иронията:

— И друго, хазаинът на квартирата им на морето… Не е кой знае какво, но все пак… Той свидетелства, че тя била написала за Радослав бележка. Не на български. Човекът оприличи буквите на арменски, може би грузински. Само че, когато разглеждаше съответните азбуки — включително арабска, индийска, еврейска, етиопска и тъй нататък, та хем е работил в пристанище, виждал ги е значи по сандъци и етикети, хем накрая рече, че знаците били съвсем други. Естествено, може да се касае за някаква измислена писменост, само за тях си, за Радослав и Верена. Нещо като игра.

Зако слушаше безмълвен.

— Вторият източник — издуха дим към прозореца сътрудникът на Националната следствена служба, — са обективни данни от столичните болници за рязко подобряване на състоянието на пациентите. В периода след 20 май 1996-а до към осми-девети юли същата година мнозина са били изписани, включително няколко съвсем безнадеждни. Тези, които попрепитахме, споменават за странни сънища, но никой не каза нещо определено. Има един съвсем лек спад на статистическата графика на заболяванията, разбирате, нали? При това същото е във всички болници в столицата! Този… този пик на оздравявания идеално съвпада с установеното времепребиваване на Радослав и Верена в София. Регистрирани са подобни инцидентни случаи и в цялата страна — рязко подобряване на тежко болни. А същото го имало в Македония, северна Гърция, Румъния, Западните покрайнини, Молдова… но от там сведенията са колебливи, направо да се каже, може и да са съвпадения… След това клиничната обстановка става същата. И трето, най-важното от уликите — веществени доказателства.

— Тоест? Веществени доказателства за какво?

— … За нещо… хм… екстраординарно. В Созопол те двамата, приятелят ви и момичето, посетили студио за татуиране… Платили са с две златни монети. Едната успяхме да открием. Нумизматите не стигнаха до извод за произхода й, но се съгласиха, че е много стара. А материалът й наистина се оказа злато. С една малка подробност… че атомното тегло на това злато не било нормално.

— Не разбирам много от тези неща. Скаран съм с физиката.

— И аз. Обаче от обяснения на специалисти схванах, че по изотопния състав на примесите би могло да се извлече важна информация… като например, къде е произведен даден образец. И когато взеха да я анализират… Значи, единственото стабилно злато е металът с атомна маса 197 единици. Монетата пък се оказа отлята от изотоп–198, който на всеки три дни се превръщал наполовината в живак, така нареченото време на полуразпадане… Такова злато трябва да е било радиоактивно.

— Радиоактивно ли?!

— Точно така. Но не било. След четири експертизи в чужбина аналитиците откриха с помощта на… ъъъ… йонен сканиращ микроскоп — наистина не знам какво е това, — че в кристалната решетка на метала имало някакви субатомни10 частици, които стабилизирали веществото.

— … И какво значи това?

— Ха. Непозната в света технология. Няма даже идея за процеса, който би могъл да стори това… Материалът явно е изкуствен.

Ясен Георгиев запали от своите „Марлборо“ и протегна кутията. Лъчезар също задими.

— После, в нощта след престрелката е било отчетено микроземетресение точно там, където Радослав е взривил джипа два дни по-рано. Това спада към обективните данни, защото една сеизмограма не се влияе от нищо друго, освен от реален трус… А местните споменават, че около полунощ е имало северно сияние… Какво ще кажеш на това?

— Нямам какво да кажа.

— Миналия път чух същото. — Под неутралния тон на сътрудника се усещаше раздразнение, а в дъното под него — и заплаха.

Зако си рече, че така не ще го впечатлят.

— Знаете ли, че диктофонът ви нещо е спрял? Повреден ли е?

— Да, знам — последва неочаквано искрено звучаща въздишка. — Да ви призная честно, не искам да записвам това, което, надявам се, ще ми кажете. А съм убеден, че има какво.

Зако мислеше със свити устни.

— Знаеш ли какво ми се върти в главата? — доверително се приведе напред Георгиев. — Още нищо не си казал, а вече не съм убеден, че ще ми кажеш… но… виж, смятам…

Лъчезар извърна очи към сътрудника, който изглеждаше невероятно притеснен и объркан.

— Мисля… — неуверено рече Георгиев, — струва ми се, че тази Верена… е… извънземна.

Я, тоя знаел да се шегува…!

Зако за момент се опули. Човекът от НСС не се майтапеше, бе напрегнат от налудничава надежда за потвърждение на догадката си.

Лъчезар избухна в смях.

Георгиев изненадано го гледаше как се превива и бърше сълзи, как кикотът избликва и го задавя… Сътрудникът скри свити юмруци под масата.

Накрая Лъчезар се успокои и проговори:

— Това, как ти хрумна, ха-ха!… — съвсем внезапно лицето му замръзна и той тихо рече: — Прощавайте. Съвсем малко сте в грешка. Само че, откъде си направихте този извод? Кажете ми! После вече наистина съм аз наред.

Георгиев сърдито угаси цигарата.

— Когато говорят фактите, всичко друго си трае. Хипотезата, която намерихте за толкова забавна…, си е лично моя. Просто обяснява някои неща. Нещо повече — дава обяснение на почти всички факти.

— От които са направени погрешни изводи.

Георгиев се наведе напред, целият очи и уши.

— Всъщност, от ваша гледна точка, какво би трябвало да значи онова земетресение и сиянието?

— Може би старт на летяща чиния, знам ли…

— Ето тук е грешката. Не е било старт.

— А какво?

Зако дълго размисля.

— Почти прав сте. Радослав наистина не е на този свят. Но не в онзи смисъл, който имахте предвид.

— Какво значи това?

— Долната Земя, сътрудник Георгиев.

— Каква Долна Земя?

— Тази от приказките. Слушай сега… Значи тъй. Радослав се запозна с Верена на осемнайсети… или деветнайсети май 1996 година, ако не се лъжа, рано следобяд. Бяхме в един манастир…

Докато Лъчезар разказваше, в смазващата жега поваля едър, но рядък и мързелив дъжд. Горещ вятър бърже изсуши подире му асфалта и тротоарите. Радиото обеща нови трийсетградусови горещини за района на столицата и спомена, че над Франция облаци-бомбардировачи разтоварили чудовищна градушка колкото гълъбово яйце.

— Виж какво написах — рече Георгиев и протегна тефтерчето си на Лъчезар. — Как ти звучи?

Зако пробяга по диагонал страничките и отряза:

— Като пропуск за лудница, как!

— Прав си.

Сътрудникът смачка листчетата и ги хвърли в пепелника. Двамата мълчаливо проследиха жълтите езичета на пламъка над сгърчващите се и почерняващи топчета хартия…

3

Малката гара отесня от прииждащи от планината весели компании. В очакване на влака отново се разпяха за ужас на мирното местно население:

— Уф — гръмко рече Катето, — колко само ни липсваха простотийките!

Слънцето печеше през замъглени от висока облачност небеса, въздухът бе лепкав, горещ и тежък. Миришеше на нагрети релси и машинно масло. Планинарите се укриваха на сянка и се въртяха край чешмата на гарата. Лениво си разменяха реплики, като иронично поглеждаха към дерящите гърлата си китаристи, несломими от жегата.

— … Май и в София ще е същото време…

— В Рим е трийсет и седем градуса!

— Чудо голямо. По Плевенско и по-жежко е било…

— Нашите заминаха ли за Франция вече?

— Да, бе, снощи май… Там пък пилотите на „Ер Франс“ стачкували. Баш навреме!

— Да им имам проблемите. С испанците какво направихме на волейбола?

— Бихме, как!

— … Макгърч пак довтасала…

— Да й го…

— Нещо за Сливенското рали?

— Почнало е, трай, едва се чува станцията… Абе, коя е тая държава Еритрея?

— Що?

— Въоръжен конфликт с Етиопия. Чужденците се евакуират. Повтарям ти какво пее радиото… Сега нещо за Индия и Пакистан… ядрена надпревара… Пфу, пак заглъхна!

— Абе, юнаци — намеси се изведнъж един млад мъж от другата компания, който очевидно се познаваше с повечето хора от тайфата на Елица, — чухте ли го тоя Холбрук какво изтърсил? Я врътни копчето!

Внезапно чисто и силно от транзистора плисна хоро. Младежът намали звука.

— Тц. Какво е казал?

Човекът от другата тайфа, чернокос и с тънки надменни мустачки, снизходително-доверително съобщи:

— Щяли сме били да делим Македония с гърците и сърбите. Ебати глупостите!

Последва кратка пауза.

— Че тя Македония си е наша… — сви рамене момчето с транзистора.

— Насила ли ще я вземаш?

— Мен изобщо не ми трябва! Да си правят каквото щат, тяхно право си е, щом навремето така тъпо ги изпуснахме, но исторически истината си е истина.

Елица, уморена от горещите талази на сънливия ветрец, седеше, облегната на Витан, който слушаше бърборенето на Катето за някакви техни общи познати. С полузатворени очи тя заслуша спора на момчетата. Как само се палят мъжете на такива теми… Витан сложи ръка на коляното й, тя се усмихна блажено и потърка гръб в неговия.

— Говоря по принцип, от историческа гледна точка. Та там сме още два века отпреди Аспарух… — горещеше се притежателят на транзистора.

— Да, бе, и ти ще ми захванеш тези грандомански великодържавни измишльотини. Де да ни беше избрал този конекрадец поне някое по-добро местенце, нямаше да сме на такова скапано дередже…

Елица подскочи — съвсем внезапно Витан бе свил като в гърч пръстите си и те болезнено се впиха в коляното й.

Протестиращото възклицание остана в гърлото й.

Досега не си представяше Витан някакъв друг освен спокоен… Всъщност, колко пък го познаваше!

Бе настръхнал, назлобял и свирепо гледаше човека с мустачките, сякаш готов да го глътне жив или разкъса на парчета!

Елица не можеше да повярва на очите си.

Но това трая съвсем малко. Витан омекна. Не че се овладя, просто неясно от какво предизвиканият му гняв се шмугна някъде, удари като мълния някакъв незнаен гръмоотвод — с една дума яростта отпусна младия мъж. И отново се преобрази в познатия й мил непознат — силен, спокоен, великодушен…

Той извинително погали коляното й, подсмихна се възрастно-снизходително, наполовина с къса въздишка, и престана да обръща внимание на спорещите. Младежът с транзистора се бе закашлял от вълнение.

Ала следващата реплика отново изопна Витан като тетива на лък, този път от слисване.

— Познавах една мацка — рече внезапно един от кибиците на словесния двубой, — която би те оскубала за такива изхвърляния.

Мустачките изразиха презрение.

— Може и да се сещам за коя ми говориш. Една многознайка, дето се мислеше за не знам си к’во! Вера май се казваше или нещо от този род. То и тя, като й разправях някои неща, дет’ не ги знае, ме гледаше като хала… Все едно щеше да ме претрепе с поглед, ха!

— Що ли не го е направила! — промърмори хрипкаво съвзелият се от кашлицата негов идеен противник.

— К’во искаш да ка’еш, бе! — наежи се собственикът на мустачките. — Оная пикла роднина ли ти е, че се косиш! Аз й разпра’ям…

— Няма ли да млъкнеш вече! — отегчено проговори някой. — Алипи, не се занимавай с тоя умник. Само знае да плюе и да дрънка. На воденица ли са те правили бе, момче?

Гръмна такъв оглушителен смях, че мустачките се свиха обидени. Шегата посъживи остатъка от компанията, кикот избликваше у всички, щом посрамения бъбривец отвореше уста.

Някой се сети за китарата и удари юнашки струните:

Стържещ гонг от високоговорителя на гарата стресна всички и промляска нещо гъгниво за пристигащ влак.

Групите туристи засъбираха багажи и се заизправяха.

Елица също стана, държейки се за ръката на приятеля си. Беше се сетила за нещо, докато слушаше прерасналата в препирня дискусия. Нещо… какво ли беше то?

Влакът в жарка мараня се приближаваше с железен звън към перона. Потропваха колесниците му по сглобките на релсите. Противно заскърцаха спирачки.

Елица замислено потърка чело и неволно докосна коляното си.

За какво се беше сетила? Уф, че разсеяност…

София ги посрещна с горещина, но не чак убийствена, подухваше почти свеж ветрец. От влака Елица с някаква необяснима печал гледаше как в небето се трупат и обикалят облаци-планини, облаци-острови, облаци-кули. На Централна гара разсеяно се сбогува с Катето, която я изгледа учудено, и обърна лице към залеза. Заспиващото Слънце оцветяваше в розови и портокалови тонове перестите облаци дори на изток.

— Накъде си… — попита тя Витан.

— С теб.

И Елица отново се зарадва. Раздялата, дори за кратко, но се отлагаше.

— Искаш ли да ходим до нас пеш? До Орлов мост е, живея на „Иван Асен“…

— Цар Йоан-Асен Втори, да… — повтори той. — Бива.

И те тръгнаха край звънтящи трамваи и запалващи светлини витрини и реклами.

Мълчаха, само от време на време стискаха ръцете си.

— Виж — рече й Витан, — близко е веч пълнолуние.

До посивелите къдели на изток изгряваше ненапълнена докрай златистолика месечината.

На площад „Левски“ движението бе отворено след ремонт. Празнично белееше прясна маркировка върху нов черен асфалт. Оранжеви камиони на пътно строителство бучаха на място, работници прибираха инструменти, дореждаха плочки и павета, суетяха се край паметника. От заведението над кино „Сердика“ гърмеше музика.

— Хайде да се отбием до парка — предложи Елица. — Още не ми се прибира… Ти не бързаш ли?

— Никак.

— А… какво ще кажеш да те поканя у нас?

— Ще ми е приятно.

Още едно притеснение, може би глупаво, отпадна.

Отбиха се в бистро, защото й се прияде сандвич. Отвътре се дочуха новини: чревна епидемия в Тайван и пак същото Косово, бежанци в Албания и нещо за княгиня Мария-Луиза — посетила синагогата, същата, която дядо й бил освещавал през 1909 година…

— Не е Вера, а Верена! — внезапно рече Елица, малко удивена от това, как я връхлетя споменът. — Онзи надувко с мустачките, на гарата, сети ли се, той говореше за нея. Тя много разбираше от история. Сигурно го е склъцнала веднъж, та все му е на устата…

Витан стоеше като истукан и тя се поучуди, какво толкова е видял зад гърба й… Той я докосна по рамото.

— Познаваш ли това момиче… Верена?

Лицето му имаше неопределен израз. Като че целият потрепваше, сякаш нещо клокочеше вътре в него.

— Силно казано „познавам“. Знам се с приятеля на нейното гадже, той ми помагаше с английския, нали щях да кандидатствам филология, моля ти се… Защо? Да не би и ти да я знаеш?

В очите му сякаш хлопна вратичка.

— Не зная, не съм сигурен — сдържано каза той. — Може би… Знаеш ли къде живее тя?

— Беше от провинцията. Тук, в София, живееше у приятеля си, Радослав, някъде по центъра. Само че…

— Какво?

— Нещо кофти се случи с тях. Миналото или по-миналото лято. Не мога да се сетя точно, но май не са в България в момента… Не се сещам.

Витан слушаше далеч по-внимателно от обикновеното. И на Елица й се стори, че някакъв полъх на приповдигнатост угасва у него. Не можеше да се отърве от впечатлението, че той бе неизказано удовлетворен, макар и не съвсем доволен от чутото.

— Сама ли живееш?

— Не, разбира се — усмихна се Елица. — Би било чудесно, но… Само че сега майка и татко ги няма, отидоха на санаториум. Още близо месец няма да се връщат.

— Лекуват се, ясно — разсеяно отбеляза Витан.

Любопитно изучаваше обстановката в хола, солидните антикварни мебели с дърворезба. Над тях по стените висяха ловджийските трофеи на баща й. С особено одобрение Витан поцъка с език пред внушителните еленски рога над писалището. Прокара пръст по кориците на тежките томове в библиотеката. Мълчаливо кимайки, разгледа снимки в барокови рамки-подставки и изслуша разясненията на Елица за дядовци, баби, вуйчовци, лели и братовчеди. Търпеливо се остави да го разведат из апартамента по следите на фамилната фотогалерия.

… Одеве във влака за София Катето всячески демонстрираше одобрението си за това, че са заедно и показваше най-приятелско отношение към Витан. За нея това значеше да задава въпроси:

„Бате Витане — (май всички така му викаха! Елица чак се дразнеше от толкова много самообявяващи се «роднини»… Всъщност, на колко е години? Някъде между двайсет и три и трийсет — все му прилягаше), — бате Витане, ти с какво по принцип се занимаваш, какво работиш? Все по баничарници ли?“

Той се усмихна и отвърна бавно, сякаш в такт с почукването на влака по коловоза:

„Обичам да пека хляб. Инак… кладенци копая… и на иманяри помагал съм, търсил съм загубени неща или… други разнини…“

„Какви?“

„Всякакви. Още, точа ножове. Бера билки, лекувам. Много занаяти подхващал съм. Най-вече учене.“

„Какво учиш?“

„Света.“

Катето се засмя и изведнъж го попита за родители, той едва-едва забележимо се свъси и отвърна нещо уклончиво. Елица остана сигурна, че Катето не е забелязала това, а нейното сърце се сви от жалост. Бе вече интуитивно убедена, че юнакът й е от сиропиталище…

… Затова сега тя се чувстваше неудобно да показва пълния набор близки и далечни роднини. Той обаче оставаше спокоен и дори проявяваше интерес.

Докато в кабинета на инженер Браничев не забеляза компютъра, който го отразяваше със сляпото око на монитора си.

— Какво е това? — равно прекъсна той отчета за Елициното родословие.

— Кое? — с радост от смяната на темата откликна девойката. — А… такова нещо още не си виждал, нали? И не съм сигурна дали в България някой има толкова сериозна машина! В частни ръце, искам да кажа… — тя издържа драматична пауза. — Какво ще кажеш!?

Компютърът светна с индикатори, издаде мелодичен сигнал, а в стряскащо обемното пространство на екрана му се подредиха рафтове-прозорци с разно-образни приложения на програмата.

Витан неопределено поклати глава и сви рамене.

— Не съм технитар, не ги знам тез неща…

Елица сметна това за израз на крайно възхищение.

— Татков е. Такава му е работата… — За момент тя се запита, трябва ли да споменава, че баща й по същество е висококвалифициран хакер, чиито услуги ползва правителството, че вече много години е така, толкова много, че за нея това беше целият й живот. — … Ъъъ, ето имаме си нов Интернет-навигатор… малко пиратски де…

Мониторът показваше рекламна анимация за виртуалния свят на Мрежата.

Витан изгледа екрана озадачено и Елица се засмя доволна.

— Е, програмата е само проект на американска софтуерна компания и сигурно ще излезе на пазара най-рано след две години… — уточни важно девойката. — Виж, супер е, всичко ти е на български: и менюто, и хелповете — всичко! Само където от време на време самата програма прави номера, тя нали си е недовършена поначало…

Витан изобщо не я слушаше, а бе изцяло погълнат от монитора. Елица дори се порази как го гледаше той — сякаш животът му зависеше от това. Какво ли беше го заинтригувало толкова? Ах, да, скрийнсейвърът.

— Готинки са, нали? — необяснимо защо прошепна тя.

Върху екрана се премяташе мозаичен многостен — целият в дракони, сплетени по маниер на витражните картини от Морис Ешер. Средновековно-хералдичните им изящни телца променяха цветовете си, започвайки от крилцата.

Витан вдигна ръка към монитора, скован и леко блед.

В същия миг картинката замря и се чу неприятен сигнал от панела на компютъра.

Машината бе блокирала.

4

Дори когато го изключваха, попадналият в България по неведоми и полузаконни пътища компютър все пак работеше. През равни интервали време той предаваше сигнали, че обстановката в апартамента е спокойна и поне един от стопаните се намира вкъщи.

Елица дори не подозираше, че посредством тази машина, а преди нея — чрез предшественичките й, нейният и на цялото семейство живот се намира под непрекъснато наблюдение.

Тя не знаеше, че много от нещата, които смяташе за късмет, в смисъл на избягване на неприятности, както и някои особено гадни страни на живота, изобщо не се дължат на някакви безплътни ангели-пазители.

В малка, претрупана с апаратура стаичка, залята с безжизнена електрическа светлина, дежурен оператор следеше разговора им с Витан и от време на време потвърждаваше препратки към зададени в следящата програма ключови думи.

Човекът скучаеше. Той нямаше наклонности да точи лиги пред ключалки на спални, затова почти не обръщаше внимание на младите хора — не повече от това, с което би удостоил аквариумни рибки, докато чете сутрешен вестник. Когато обаче компютърът отсреща сигнализира за софтуерен срив, операторът сложи ръце върху клавишите на своя терминал и се опита да изясни каква е причината.

Той не успя да довърши проверката, защото го отвлякоха други абонати. В края на краищата често се случваше машината на Браничев да блокира, напоследък инженерът работеше над антивирусни пакети, за което „гадинките“ му трябваха „живи“. И съответно — пакостяха.

Едва след няколко часа, малко преди да свърши смяната, операторът обърна внимание на обекта от улица „Цар Иван Асен II“, и то защото страничен дисплей на спомагателен компютър му сигнализира за два факта — първо, посетителят в дома на Браничеви не можеше да бъде идентифициран по наличния снимков материал на получилите паспорт граждани на Републиката. Само по себе си това не даваше повод за безпокойство, още по-малко — за тревога, камо ли — за изпращане на оперативна група. В българската система за контрол все още царяха големи бъркотии, не всички от тях за извинение поради неволни грешки. В мрежата за сигурност и събиране на информация зееха грамадни дупки, тя не бе оптимално гъста, за да изпълнява задачите, които се изискваха от нея — да лови нежелани гости и, в неопределена перспектива, да опазва съвестните граждани и почтени данъкоплатци от престъпни елементи. Поне като такава системата функционираше в цивилизованите страни, тоест там, където нямаше начин откровено криминализирани среди да имат пръст в управлението й.

Вторият факт се оказа от по-сериозен характер: щом гласовият анализатор превърна в текстови файл разговора на двамата влюбени, четящата програма откри в стенограмата нещо важно. Компютърът го маркира с код, означаващ повишена секретност. В червен мигащ прозорец на монитора се мъдреше вътрешен телефонен номер за уведомяване на компетентните лица, упълномощени да се занимават със случая.

Тези два неща едва ли съвпадаха случайно. Във всеки случай в някои учреждения и организации хората не вярват на случайности. Даже онези от тях, които имат университетски дипломи по физика, и те професионално се съмняват в истинността на Хайзенберговия принцип12. Според тях в този свят няма нищо неопределено.

Има само зле свършена работа. Или недостатъчно отпуснати пари.

Дежурният вдигна слушалката.

За половин секунда, за миг само, той се зачуди, коя ли е била ключовата дума в речите на непознатия, която е накарала четящата програма да вдигне тревога.

Всъщност за това не му плащаха.

5

Новото денонощие започна с „Би Джийс“, в нощния блок на радио „Хоризонт“ водещият подхвана темата за достойнството у хората, свърза го с поведението на пенсионери в градския транспорт…

— Помниш ли, попитах те за Верена?

Тя измърка под пръстите му.

— Струва ми се, познавам я… Ала и сигурен не съм… Как изглежда? Опиши ми я.

Елица се обърна към него. Виждаше го в светлината на червената нощна лампа над нейното легло, станало толкова уютно-тясно за двама им…

… Този път се бе притеснила даже повече, отколкото там, в хижата, а уж си беше вкъщи. Но неговото почти плахо, благоговейно държане върна вълшебството на онази близка, но сякаш отминала преди седмици нощ…

— Хубава — замислено рече тя след дълга пауза. Втренчи се напред, сякаш загледана в спомена и размърда пръсти, очертавайки линии във въздуха пред себе си. — Направо страхотна. Яркосини очи… или май зелени… Светли. Сияйни, разбираш ли. Добри… но пронизват… — спря поразена и рязко обърна лице към Витан. — Както твоите!

Той трепна, но остана внимателно и спокойно съсредоточен.

— Не съвсем същото — отново загледа тавана Елица, — но някак все едно виждат какво има вътре в теб… без да плашат. Направо… направо да се влюбиш в нея — засмя се смутено тя, — в смисъл, просто… трудно ми е да ти го обясня.

Девойката помълча.

— После… Много дълга коса — енергичен жест описа нещо диво и непокорно, — абаносова, дето има една дума. Каза ми, че си е такава без боя. Стройна, стегната и поведение… ами просто дама, разбираш ли?… Чакай, ще ти я нарисувам!

Тайно се гордееше с умението си да прави шаржове. Подхвана фланелката на Витан от пода, навлече я и изскочи изпод завивките, за да се върне подир минутка със скицник и шепа подострени като игли моливи. Настани се до младия мъж. Той целуна коляното й и тя примря за миг. И сетне развихри молива по изглеждащата оранжева заради нощната лампа хартия. Само за две минути, докато радиото изпя Яворовия „Ден денувам“, тя направи бърз портрет на Верена… в който с някакви драскулки, които уж да са светлосенки, очерта люсповидна щриховка.

— Защо така? — веднага й го посочи Витан.

Елица критично и малко поозадачено се взря в собствената си картинка. Верена от листа сякаш носеше мрежести предълги ръкавици — не, никога не е обличала такова нещо, поне пред Елица, защо ли го нарисувах…? Тя взе да замазва с гумичка, като добавяше по някоя-друга чертичка ту тук, ту там…

— Ами това на лакета, що е?

— Ааа… просто така — измънка момичето.

Леле, какви са тези шипове и гребени по ръцете и раменете, по гръбнака… Ами това сега, уж й начерта облегалка, пък мяза на загатнати криле…

— Тъй ли си я виждала? — сухо попита Витан.

Елица повдигна подалото се голо рамо от възголямата негова фланелка.

— Наистина не зная защо ги пририсувах тези неща… те нямат значение, нещо си фантазирам. Виж й лицето. Мисля, че добре съм хванала приликата — усмихна се тя. — Да не повярваш, че има такива хора наяве…

Потропа с молив по устните си в такт на някакво рокендролче на Пол Макартни от радиото.

И изведнъж жално се смръщи.

— Спомних си!… Чух, че отишли заедно на море и там… Май са ги убили, нея и приятеля й, някакви мафиоти…

— Убили?!!

Този път Витан изглеждаше наистина поразен. Не разтревожен — смаян като от някаква нелепост.

— Ами… така чух… Само че приятелите на Радо бяха сигурни, че те двамата са избягали в чужбина. Тук просто някакви големи изроди ги подгонили… Не, не знам точно… Знаеш ли, доскоро почти не се бях сещала за тях, за Верена и Радо… Каква съм патка… Тя ме излекува, знаеш ли? Нещо много внезапно взе да ми се влошава зрението. Ходихме по лекари, татко почна да урежда за операция в чужбина. Един ден, аз бях на уроци по английски при едно момче, а той бил близък приятел на Радо… Той даже му викаше не Радо… ами някак иначе… Няма значение, прякор някакъв. И… един ден се позабавих, понеже донесох на Зако, този, учителя ми, той е на около трийсет, много готин, малко чешит, особен такъв… донесох му едни разпечатки на песни от Интернет и почнахме да ги превеждаме, затова пресрочихме часа и взеха да се събират у Закови хора на гости. Аз си затръгвах, но Зако ми каза да остана, щом нямало какво да правя тази вечер… И по едно време дойдоха Верена и Радо.

Елица се посгуши в изпънатия от напрежение Витан и продължи, без да обърне внимание на състоянието му:

— Направо ти казвам, почти се влюбих в това момиче… Много приятна вечер. И по някое време тя ми каза, че сигурно имам болки в очите. Носеше някакъв интересен колан с чантичка-кесийка на него. Много хипарско, и аз бих си направила такава, стига да има подходяща кожа. И ми свари някакви билки… но каза, че имало предимно коприва. Накара ме да си намажа очите още на топло…

— Само билки ли вари тя? Нищо ли друго не сложи?

— Не — позамисли се Елица. — Нали бях с нея в кухнята. Бъбрихме си. Само билки. Ах, да, каза, че едни коренчета били женшен. От Китай. Верена имала там някакви далечни роднини, там живеели де, ама надали са китайци…

— И… с тази отвара ти си изми очите?

— Да.

— И помогна ти?

— След седмица лекарите не можеха да повярват, че съм била за операция. А мен ме заплашваше пълно ослепяване. По принцип започнало се от високо очно налягане, някакви усложнения… не ти е работа.

— Коприва и женшен… — промълви Витан с нещо в гласа, което Елица разтълкува като учудено-колебливо недоверие.

— Точно това. Ха! Тя даже отпи, лизна си де, преди да ми го даде… Защо ме гледаш така?

— Мммм… не, нищо. То и аз от билки-лекове отбирам, ала досега не чувал бях такава рецепта.

— И аз. Но помогна. Всъщност сещам се, че Верена ми каза да не го пробвам върху други. За всеки човек си имало свой лек, специално приготвен. Не винаги това, което помагало на един, помага и на друг. То си е така де… Знаеш ли… мисля си, че… може би е била малко магьосница…!

Витан се усмихна и се отпусна.

— Не, не мисля.

— Не го казвам в лошия смисъл! — възрази горещо Елица. — Думата „магьосник“ хич не е кофти, пък и…

Той я прекъсна с целувка, която сякаш проникна в сърцето й, спря дъха и времето…

Рисунката за малко да се смачка помежду им. Витан я взе и заразглежда. Одобрително промърмори нещо като „шаръчи“.

— А?… Тя ли е? — потърка бузка в ръката му Елица. — Познаваш ли я? Същата ли е, за която ти говоря?

— … Може би. Надявам се — сериозно отвърна той.

— Откъде я познаваш? — с безпокойство запита Елица.

Странна лекомислена усмивка заигра по изваяните му устни и той й прошепна с дяволити нотки в гласа:

— Служили сме заедно в казармата — и спря протестите й, като я целуна в трапчинката на ключицата, където Елица имаше ужасен гъдел.

— Не, наистина… ха-ха-ха! Без майтапи! Откъде я познаваш?

Вместо отговор той я попита много сериозно:

— Този мъж Зако, той ли ти е споменавал, че Верена и приятелят й… в какъв смисъл приятел — нещо като женени ли бяха?

Въпросът й се стори забавен.

— Женени колкото нас. Живееха заедно. Радо имаше някаква мансарда или гарсониера.

— Значи — любовници?

— Не съм им светила! Разбира се, сигурно… Как само старомодно звучи „любовници“. Гаджета, приятели. Мисля, че бяха хубава двойка… Дано наистина не са ги погубили. Просто не го вярвам!

— Зако ли ти каза това?

— Ммм… не си спомням точно. Лъчезар, той е един приказливец — като тебе. С ченгел думи да му вадиш от устата извън часовете ни по английски, все едно думите са му под бройка… Какво се замисли?

— Трябва да говоря с него.

— Защо?

— … Да съм убеден, че е точно тя.

— Витане…

— Да?

Елица се пресегна и угаси нощната лампа. Все едно, през прозореца нахлуваше светлина от рекламите на отсрещната сграда. Момичето изведнъж се притесни да стане и дръпне завесите. Сгуши се на рамото му и безразлично попита:

— Защо я търсиш?

— Така трябва — отвън връз лицето му падаха електрически сенки.

Елица помълча.

— Отдавна ли?

— Ммм… да. Да.

— И… и досега нищо?

— Досега.

— Тя да не ти е… близка? Нещо така да чувстваш…

Той я погледна с недоумение.

— Верена… тя ти е бившо гадже?

— Не! — отрече, слисан от въпроса.

— А какво тогава?

Витан надникна в тъмнокафявото, без нито една пъстрина, кадифе на очите й. Сега те бяха черни като маслини.

— Братовчеди сме — рече внушително насетне и добави като на себе си: — Стига да не бъркам, че тъкмо за Верена става дума…

— Тя е — Елица разглеждаше ивиците светлина по тавана. — Такова рядко име…

— Не чак толкова рядко. Ала обикновено е с ударение на първата сричка… Чувал съм го и преди.

— Утре ли да му се обадя?

— На Зако за Верена? Тези дни — отвърна Витан и я привлече отново към себе си, но тя усети у него една неприсъща му разсеяност.

— Къде си се отнесъл? — попита закачливо и той тръсна глава, сякаш отпъждайки нещо.

— Тук съм. С теб — и я прегърна.

— Ще дръпна щорите — реши Елица. — По-романтично ще е…

… Тя заспа на рамото му, а Витан лекичко галеше косата й и гледаше с широко отворени очи невидимия в мрака таван.

За първи път от толкова години той бе осезаемо близо до целта си.

Колко леко се дишаше при тази мисъл!

Отекнаха гръмотевици и зад завесите на прозореца унасящо зашумя дъжд.

Забравеното шептящо радио провъзгласи три часа сутринта.