Царска заръка

1

Щом в дъбравата под уморените, почнали леко да жълтеят шуми, постовите подозряха съгледвач, трикратен крясък на сокол бе предаден по веригата часови и стигна до пещерата, където съзаклятниците тъкмо привършваха ритуала за вричане.

По предварителна уговорка събраните мъже се пръснаха на групи и бърже хванаха горските пътеки, наметнали овчарски кожуси. Момажите-пазачи веднага изровиха скрит дивеч, окичиха на колани заешки телца с все още стърчащи стрели и пуснаха в небето сиви соколи. А сетне зашумяха, така че отдалеч да личи, колко се радват на ловната си сполука.

Само старият боила колобър не яхна коня си кулешан41, а подуши въздуха като хрътка и проследи нещо с поглед в чезнещата сред гъсталаци клисурчица.

Ученикът му Вананд също се заслуша, но освен звънливия поток нищо не чу и не остана сигурен, дали е почувствал нещо. С мъка овладя любопитството си и със страхопочитание се взря в твърдия профил на колобъра. От навършване на първото си пълнолетие живееше у магьосника Радан и силно подозираше, че тъкмо той е истинският му баща.

— Рипвай на коня, момаж — нареди колобърът, — бърже да идеш до Плъскова… Ще те застигна по друма. Веднага!

Вананд хукна да изпълнява нареждането, придържайки сабята да не удря в камънаците, край които се пенеше потокът. Все пак не издържа и се обърна за момент през рамо.

Учителят му, страховитият Радан, въпреки шейсет и трите си лета, тичаше нагоре по клисурата не по-зле от него. Жезълът на колобъра проблясна като втвърден слънчев лъч, дочу се грозно бучене… Мъжът се скри в храсталака.

Вананд продължи надолу с неясно от какво свито сърце.

Едва яхна коня и някъде отзад бръмна, та изтрещя гръмотевица. Ездачът изтърва тулша си с орловото перо, а жребецът присви уши и се понесе по стръмното, преди конникът да е намерил другото стреме. Вкопчен в гривата, момъкът захапа плитката си и затърси трескаво юздите, молейки небесата животното да не се спъне.

Вейки и листак шибаха бръснатата глава на ездача, той едва се опазваше от по-дебели клони и се мъчеше да се успокои, за да укроти и коня.

Чак извън гората, по друма край речната извивка, той успя да спре хвърлящия пяна жребец. Огледа се тревожно. Небето синееше ласкаво, въздухът тежеше от топли аромати. Наближаваше жътвено време, тържеството Сбогуване с лятото, а натам — зимните празници, които Вананд се надяваше да бъдат чествани без поромейчени попове.

Ако успееха.

Ако Старата вяра още я имаше в сърцата на Българите.

И ако…

Вананд нервно смушка коня и го насочи в тръс с гръб към заник слънце.

Учителят Радан знае що бива да се стори. Всичко ще бъде както Небето пожелае и както хората го обърнат.

Радан не го догони до полунощ и ученикът-колобър се отби за нощувка в крайпътна кошара — уморен и треперещ от тревога и подозрения.

А рано заранта княжески стражници го събудиха с тъпото на копията си. Момъкът надникна под позлатените шлемове в мрачните им лица и разбра всичко.

На кон, ала с вързани ръце влезе Вананд във Велики Преслав. Войскари водеха и други заговорници. Хората ги проследяваха мълчаливи. Стражниците гледаха право пред себе си.

В града се разхождаха множество сопачии, но почти никой от тях не носеше друго оръжие освен ножове. Властта демонстративно показваше, че не очаква размирици, но е готова за изненади и не би се церемонила с никакво брожение сред багаини и простолюдие. Пред някои боилски палати стояха стражи с вдървени лица и в пълно бойно снаряжение. На портите на дворовете зад тях се поклащаха държавни грамоти.

Въстание изобщо не се бе получило.

Витан-Вананд сведе глава и опита да намери в себе си достатъчно твърдост пред лицето на суровото наказание, което го очакваше.

Въведоха бунтовниците в крепостта, дадоха им да пият вода, сетне все така мълчаливо, без да отвръщат на прошепнатите им въпроси, свалиха коланите на заловените и отново им вързаха ръцете.

Пред Вананд и другите злощастници зинаха вратите към подземията.

Сломени, те покорно влизаха вътре, без да се налага стражите да ги насърчават с копията си. Ученикът на колобъра тъжно се извърна да види за последно слънцето.

Капаците хлопнаха и настъпи мрак.

А после светнаха миризливи факли.

Един по един отвеждаха затворниците.

Никой не се завръщаше.

Вананд загуби представа колко часове или дни са минали.

Донесоха хляб и вода.

Из други килии на тъмницата се донасяха понявга викове и начаса сподавено секваха. Издрънчаваха вериги и железа по стражниците. Пискаха плъхове. Обречените безмълвстваха, всеки затворен сам в себе си.

Някой изведнъж рече да попее и веднага го извлякоха доста грубо навън.

Витанов ред дойде, кога уморен момъкът смогна да задреме на купчината прогнила слама. Нечуто, само с устни, той се сбогува с другарите си по злощастие.

По това колко припряно и с престараване го мъкнеха по тесните стълбища на крепостта, той се досети, че при голям човек го водят.

Хвърлиха го от прага в сводеста стаичка към краката на седящия вътре.

Гореше огън, миришеше на жежко желязо и кисела пот, като змии висяха ремъците от гредата за бичуване. Безмълвни стояха стражници и самият кавхан42 бе тук.

Витан-Вананд се изправи непохватно и видя Княза. Нямаше калпак, че да го свали в знак на почит, ала не до туй му беше сега. Само сведе глава и сърцето му се разхлопа.

Няколко безкрайни мига мълчание и Князът попита, гласът му закънтя, макар да думаше тихо и уморено:

— Ти кой беше, момаже неблагодарен?

Витан се насили и отговори достатъчно високо, едва сдържайки да не се пречупят словата му:

— Дали са ми име Витан-Вананд, а родът ми Охсар43 е…

— Охсарарите верни ми са! Братята ти големи светия Христов кръст носят, а ти! Що вършиш! Кой те гледа-чува, кутре глупаво?!

— Н…на магесник Радан занаята следувам, Княже честити.

— Честит станах, кога стража те доведе.

— И честит ще си, ако вярата на Авитохол върнеш… — дръзко отвърна момъкът.

Проснаха го с тежки пестници…

— Доста! — изръмжа владетелят на българите. — Вдигнете го. Погледни ме, момаж!

Замаяно отвърна на тежкия орлов взор.

— Боила Верена-змеица. Где е?

— Не зная. Колобър Радан, моя имает44, него питайте.

— Закълни се, че истина говориш.

Витан стори клетвен знак с оковани ръце, на което пак го сбутаха, но княз Симеон спря сопачиите с нетърпелив жест.

— И тъй бива. Ала да ти е за последно! Оттук нататък само в Исусово име ще се кълнеш. Махнете му въжетата.

Момъкът потърка прежулени китки, сърцето му трепереше при мисълта, че Князът ще го кара да се прекръсти.

Ала вместо това владетелят промълви:

— Витан-Вананд, момаже, напусна бунтарът Радан Угаинар света на живите. Знаеше ли, че баща е той твой истински?

Килията заплува в очите на Витан, който не съумя да отговори.

— Достоен мъж бе — продължи Князът, ала някак по-меко. — Жал и мен ми е за него… — гласът на Симеон стана твърд и застрашителен, — … че измяна против ми поде!

Той заби пръст в гърдите на Витан, сякаш с копие го промуши! И рече:

— Ти! си негов син първороден, ти! ще оправиш злината, от баща ти сторена! Три камшика му бийте! Обърни се, момаж! Туй ти е прошката!

Само на последното жилване по гърба Витан-Вананд простена.

— Мехлем му турете.

Князът поизчака младежът да укроти дишането си.

— А туй — Симеон разклати пред лицето на ученика-магьосник златен свой печат и го окачи на шията на момъка, — туй ти е Заръка! Да намериш змейкинята до неделя срок, щото да не научат змейовете. А ако не справиш се… тогаз ти, Витан-Вананд от рода Угаин, ти! ще идеш в Долната Змейска Земя. Теб да накажат, теб да разкъсат — не да се сърдят на цял ни народ и обида да ни имат. Разбра ли ме, джамаче мой!

— Раз… разбрах, Канасубиги… Княже.

— Ръка целувай, вироглавец! Иди и бъди като баща си, ала не срещу волята на небесата свети! Тук ще ти дадат кон и сабя. До вкъщи си няма да ходиш, дорде Верена не намериш.

И стражите, не по-малко учудени от младежа, разковаха нозете му и го изведоха от килията.

А в душата на Витан смут, радост и скръб върлуваха, сякаш измешано без мисъл просо и жито с плява в хамбар на немарлив стопанин.

2

Симеон притвори клепачи под угрижено свити вежди и потъна в тежък размисъл. Зле беше станало, ох, колко зле…

— Ще я открие ли, Княже честити? — реши се да го изтръгне от вцепенението кавханът.

— Ан уакх… — промърмори в отговор Князът и след това твърдо добави: — Ако е рекъл Господ ни, Исус Христос! — и предизвикателно вирна брада към боила кавханът.

Съвладетелят почтително склони глава и след кратко мълчание рече:

— Не бива да помрачаваш ума си с това злочестие, Княже. Държавата е неспокойна. Съседите точат оръжия и ламтят за благините и богатствата на народа ти. Остави недоукия магесник да си свърши заръката…

— Дано не се обърка нещо.

— Остави, владетелю. Змейовете са разумни и великодушни… а са и далеко. Мисли за по-ближните си дела. Първом, що да сторим с покушителите на вярата, наложена от великия ти баща?

Симеон помисли само миг.

— Три бича на момажите и по пет за мъжете, ала без злоба да е, и нека си идат по къщите. Водачите ги искам до три дни да пазят границите ни на залез-слънце! Щом им се въртят саби, нека го вършат срещу чуждоземци!

Князът стана и се взря в нищото пред себе си.

— Убитите и колобър Радан заслужиха си да ги изпроводим при Тангра. Да ги погребат според старите обичаи, ала вън от града… Те желаеха добро. Жал ми е, че криво го разбраха туй добро… А за велики дела ги гласях!…

Симеон сведе глава и след малко подкани кавхана да си иде:

— Ще ми се да отморя. Кажи-нареди на стражата да ме събуди, щом пукне зората.

Впи зеленикаво-кафяви очи в съвладетеля и добави:

— Искам в черква да се помолят за сполука на Витан… Нека и по стария обред го сторят… тайно. А̀ко да са разбрани змейовете, доста разбраност ще им трябва — тяхно чедо не опазихме!

— Че и наше, Княже — отвърна кавханът. — Наше, от канско коляно момиче.

3

Витан-Вананд стоеше пред Рабиша-пещера, Магура още наричана.

Мълвеше се, че в нея изчезвали хора, а онези, които се завръщали обратно подир цели лета, разправяли, че у змейове живели. И още казваха за таз дупка, че нямала дъно и оттам излизали вихрушки.

Някога през нея пещера юнаци и моми за Влашко ще бягат от люти-черни поробители.

Младежът се стресна и огледа. Нещо дочул ли бе, или само му се бе сторило, глас привидяло…

Неделята, от Княза на Българите дадена, отмина в лутане и кръстосване край Моровишкото старо капище, из усои и тъмни гори, край самодивски вирчета — все нахалост. Не намери и диря дори от синеоката змейкиня, ни вест, ни кост от ичиргу боила на момичетата-стрелкини, що пазеха на Плъскова канския чертог. Всеки разтег45 претърси — нищо.

И не остана друго, освен да слиза за Долната Земя, където шарканите щяха да го накажат. Витан се сбогува с коня си, поплака на топлата му копринена шия. Остави юздите тъй, че да не се заплетат, провери подковите, издърпа нагоре стремената, поразхлаби седлото и под него затъкна бича и аркана46, като внимаваше да не нарани гърба на животното с шиповете. Притъкми дългото копие, за да не падне по пътя и пак там привърза късата сулица47 с алено-белите ресни на върха и малкия кръгъл щит с нарисувано на него слънце. В денк положи тулша си с позлата и червени пера, ризницата, железния колан с чудодейна сила притури…

Задържа си той сабята, лъка с колчана и камата, също и дребните инструменти. Не защото се страхуваше или мислеше да се съпротивлява на наказанието, ала искаше да умре като войник, багаин, какъвто по потекло си беше.

Отпрати коня. Умното животно зацвили и в тръс се отдалечи, като се оглеждаше.

— В Преслав иди, в Преслав! — през сълзи му подвикна Витан-Вананд и жребецът препусна към друма, водещ за столния град.

Е, там щяха да разберат като как е изпълнил заръчаното…

Мъгла се виеше пред пещерата и той поспря треперещ. Ядно обърса очите си, издуха подпухнал нос, плисна си вода на лицето и, смръщен, готов на всичко, стъпи в мъглата.

Сякаш в тунел от облак тръгна и се заозърта почуден-смаян. Ами где е пещерата, Магурата, що към Змейските царства води?…

А в мъглата бе тихо и студено. Взор едва я пробиваше, светеше тя като забулено небе под пълна луна и сякаш всичко шарено в нея ставаше сиво и колебливо… неистинско!

Дълго ли вървя, късо ли по пътека от мокри къдели. И изведнъж стигна една сива къщурка. Сива къщурка в сив свят. Чувстваше се уморен и разочарован. Нима такваз бе Земята змейска! Комай друго я приказваха…

Потропа и не чу звука. Вратата се открехна сама и Витан приведен влезе вътре.

Жар и червена заник-слънчева светлина го удари в лицето!

Ученикът на колобъра се закова изумен.

В средата на стаята от огладените плочи на пода се подаваше, та растеше цвете, голямо колкото едричко детенце, и лъхаше топлина като въглен в ковачница.

кой си кой си кой си

чуден звън се разнесе от него.

Витан се хвана за сабята и стори му се, че се засмя цветето.

— търся змейовете от таз земя

отвърна той и не чу гласа си, а само мърморене далечно, ромон като на воденица зиме. Попита се разбира ли го червеноглавото стопанче на сивата къщурка.

змейове тук няма тук няма не е тяхно царство не е не е

— тъй си знаех

възкликна огорчен момъкът

— и де да ги търся

ще търсиш ще търсиш после после сега поспи поспи после после ще търсиш ще търсиш

запя цветето и Витан-Вананд проумя, че не с думи му говореше то, ала с песен безгласна, която се разбираше някак нечовешки.

Уплаши се той… а вече истински му се спеше, клепачите натежаха като олово, умора затисна страха му, та го смаза като буболечка, и едва смогна момажът Угаинов да докрета до нисък одър край мъртво сиво огнище.

И свари да рече, преди да се отпусне:

— ще спя, а сет…не ще си ида, че търся змей…ове…те…

Пламтящото цвете отново му запя, по-нежно от майчина приспивна.

Момъкът сънуваше Долната Земя.

… И в нея обикаляха орли, колкото биволи грамадни, планините там приличаха на шиндри48, и от облачни презид49 палати змейове развяваха знамена, изтъкани от дъги небесни…

… И всеки срещнат шаркан клатеше тъжно страховита глава и питаше:

Къде скрихте момичето ни, сине Раданов?

За всички добрини така ни се отплащате хората

Градушки над нивите ви пъдехме

на бойни полета крило ви подавахме

на лековити заклинания ви учехме

извори за вас отключвахме

още от старата ви земя Имеон50.

Над Аспаруховия онгъл бдяхме

ромеи неведнъж сме прогонвали

побратими щяхме да бъдем…

Къде ни затворихте момичето, кажи ни, момче човешко с победно име?51

Не зная, не зная.

Узнай. Защото мъчно ни е и Небесният Събрат помръква в сърцата ни…

И Витан-Вананд плачеше от скръбта на змейовете, а те разпростираха люспести криле и отлитаха далеч… далеч… далеч.

И много пъти този сън го спохождаше и тъга страшна, нечовешка, го късаше на дванайсет пъти по дванайсет парчета…

… но той никога, през всичките хиляда и сто години, не запомни нощните си кошмари.

Имаше много други неща, за които да скърби.