Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

IX

— Мавзолей! — казва госпожа Нибур. — Мавзолей и нищо друго!

— Добре — отвръщам аз. — Значи, мавзолей.

Дребната, наплашена жена се е променила много през краткото време, откакто е умрял Нибур. Станала е жлъчна, словоохотлива и свадлива — същинска чума.

От две седмици преговарям с нея за паметник на фурнаджията и всеки ден ставам все по-благосклонен към покойника. Някои хора са добри и кротки, докато са зле, и стават нетърпими, когато им потръгне в живота, особено в нашето любимо отечество; най-покорните и най-боязливите новобранци се превръщаха после в най-безогледни подофицери.

— У вас няма изложени — казва остро госпожа Нибур.

— Мавзолеите — обяснявам аз — не се излагат за разглеждане. Те се приготвят по мярка, както балните рокли на кралиците. Имаме няколко скици, но за вас може би ще трябва да начертаем и специална скица.

— Разбира се! Трябва да бъде нещо съвсем особено. Иначе ще отида при Холман и Клоц. — — Навярно вече сте били там. На нас ни е драго, когато клиентите ни се осведомяват при конкуренцията. Най-важното за един мавзолей е качеството.

Аз зная, че тя отдавна е била там. Търговският пътник на Холман и Клоц, Оскар Сълзата, ми разправи това. Неотдавна го срещнахме и се опитахме да го привлечем на работа при нас. Още се двоуми, но ние му предложихме по-висок процент от Холман и Клоц, и за да се покаже приятелски настроен към нас, работи временно за нас като доносчик, докато размисля.

— Покажете ми вашите скици! — заповяда госпожа Нибур като някоя херцогиня.

Нямаме никакви скици, но аз ще извадя няколко проекта на военни паметници. Те са ефектни, метър и половина високи, нарисувани с въглен и цветна креда, и разкрасени с фон, наситен с настроение.

— Лъв — казва госпожа Нибур. — Той беше като лъв! Но като скачащ, а не като умираещ лъв. Паметникът трябва да бъде скачащ лъв.

— Не би ли могло скачащ кон? — питам аз. — За такъв паметник нашият скулптор спечели преди няколко години преходната награда в Берлин-Теплиц.

Госпожа Нибур клати глава.

— Орел — казва замислено тя.

— Един истински мавзолей трябва да бъде нещо като параклис — обяснявам аз. — Цветни стъкла като в черква, мраморен саркофаг с бронзов лавров венец, мраморна пейка за отдих и смирена молитва за вас, наоколо цветя, кипариси, настлани с чакъл пътеки, езерце, в което да се къпят нашите пернати певци, ограда от ниски гранитни колони и бронзови вериги, тежка желязна врата с монограм, фамилният герб или отличителният знак на фурнаджийството…

Госпожа Нибур слуша, като че Мориц Розентал свири ноктюрно от Шопен.

— Доста добре звучи — казва тя, след като ме изслушва. — Но нямате ли нещо оригинално?

Поглеждам я сърдито с втренчени очи. Тя ми отвръща със същия поглед — първообразът на вечния клиент с пари.

— Има оригинални неща, отвръщам кротко, но язвително. — Например такива като в Campo Santo в Генуа. Нашият скулптор е работил там години наред. Един от шедьоврите е от него — образ на плачеща жена, склонена над ковчег, в дъното възкръсналият покойник, понесен от един ангел нагоре към небето. Ангелът гледа назад и със свободната си ръка благославя близките на покойния. Всичко това е от бял, карарски мрамор, ангелът е или с прибрани, или с разперени криле…

— Много мило. Какво друго има още?

— Често се изобразява и занятието на починалите. Би могло да се извае например, как един майстор-фурнаджия меси хляб. Зад него стои смъртта и го докосва леко по рамото. Смъртта може да бъде с или без коса, може да е със саван или пък гола — в такъв случай това се нарича скелет, едно много трудно скулптурно изпълнение, особено ребрата, които трябва да бъдат изваяни много внимателно едно по едно, за да не се счупят.

Госпожа Нибур мълчи, сякаш очаква още нещо.

— Разбира се, семейството може да бъде също изобразено — продължавам аз. — Молейки се, отстрани, или бранейки се ужасено от смъртта. Но това са обекти, които струват билиони и изискват една или две години работа. Освен това една голяма предплата и плащането на части ще бъдат неизбежни.

Изведнъж ме обзема страх, че тя би могла да приеме едно от тези предложения. Курт Бах може да моделира най-много един изкривен ангел; но по-далеч неговото изкуство не отива. Все пак при нужда бихме могли да поръчаме скулптурната работа другаде.

— А нещо друго? — пита неумолимо госпожа Нибур.

Размислям дали да разправя на този безмилостен дявол нещо за надгробния паметник във форма на саркофаг, чийто капак е малко отместен и една ръка на скелет се подава отвътре — но се отказвам. Нашите позиции са прекалено неравностойни; тя е купувачът, а аз — продавачът, тя може да ме дразни, аз не мога да я дразня… защото все пак тя може би ще купи нещо.

— Това е всичко, което имаме в момента.

Госпожа Нибур чака още един миг.

— Щом нямате нищо повече, ще трябва да отида при Холман и Клоц.

Тя ме поглежда със своите очи на бръмбар. Траурният воал е отметнат над черната й шапка. Госпожа Нибур очаква, че сега ще направя някаква сцена. Но аз не правя нищо.

— Ще ни доставите удоволствие по този начин — обяснявам й аз студено, вместо да правя сцена. — Наш принцип е да си сътрудничим с конкуренцията, за да се види колко изпълнителна е фирмата ни. При поръчки с толкова много скулптурна работа, естествено, много нещо зависи от художника, иначе изведнъж би могъл да се получи ангел с два леви крака, както стана неотдавна при работата на един от нашите конкуренти, чието име ще премълча. Имало е и случаи с разногледи богородици и един Христос с единадесет пръста. Когато това бе забелязано, беше вече много късно.

Госпожа Нибур спуска воала си като театрална завеса.

— Ще бъда внимателна!

Убеден съм, че ще бъде внимателна. Тя изпитва силна наслада от своята скръб и я пие на големи глътки. Ще мине още дълго време, докато поръча нещо; защото докато се реши, може да тормози всички търговци на надгробни паметници, а след това само един — при когото е поръчала. Сега, тъй да се каже, тя все още е безгрижен бекярин на скръбта; по-късно ще стане като съпруг, който трябва да бъде верен.

Дърводелецът на ковчези Вилке идва от работилницата си… По мустаците му висят стърготини. Той държи в ръката си кутийка апетитни килски херинги и ги яде, мляскайки.

— Какво мислите за живота? — питам го аз.

Той спира да мляска.

— Сутрин по-другояче от вечер, зиме по-иначе отколкото през лятото, преди ядене по-другояче отколкото след това, а на младини навярно по-иначе отколкото на старини.

— Правилно. Най-сетне един разумен отговор!

— Е добре, щом го знаете, защо питате тогава?

— С питането човек става начетен. Освен това сутрин аз питам по-иначе отколкото вечер, през зимата по-другояче отколкото през лятото, а преди да спя с жена по-иначе отколкото след това.

— След като спите с жена — казва Вилке — Правилно, тогава всичко е другояче! Съвсем бях забравил.

Покланям му се като на игумен.

— Поздравявам ви за аскетизма! Вие, значи, сте надвили поривите на плътта! Де да можеше всеки да постигне това!

— Глупости! Не съм импотентен. Но жените стават особени, когато човек е дърводелец на ковчези. Ужасяват се. Не искат да влизат в работилницата, когато вътре има ковчег. Дори ако им сложиш на трапезата берлински омлет и портвайн.

— Къде слагате трапезата? — питам Вилке. — Върху незавършения ковчег ли? Но не и върху полирания; портвайнът оставя петна.

— Върху перваза на прозореца. На ковчега може да се сяда. При това той още не е никакъв ковчег. Ще стане ковчег едва когато вътре легне мъртвец. Дотогава е само парче дърводелска работа.

— Вярно. Но трудно е постоянно да се прави разлика.

— Зависи. Веднъж, в Хамбург ми се случи една дама, на която й беше все едно. Дори й хареса. Даде ми голям зор да почваме по-скоро. Напълних ковчега до половината с меки, бели стърготини, които винаги миришат така романтично на борова гора. Всичко вървеше добре. Забавлявахме се чудесно, докато тя не поиска да излезе от ковчега, но на едно място някъде на дъното още не бил съвсем изсъхнал проклетият туткал, стърготините се разместили, косата на дамата попаднала в туткала и залепнала здраво. Опита се няколко пъти да се надигне, а след това започна да пищи. Помисли, че мъртъвци са я уловили за косата. Пищеше ли, пищеше, надойдоха хора, дойде и майсторът ми, отлепихме я, но аз изхвръкнах от службата си. Жалко, защото щеше да се създаде една хубава връзка; животът за хора като нас не е лесен.

Вилке ме поглежда развълнувано, ухилва се за миг и с апетит бръква в кутийката си, без да ми предложи.

— Зная два случая на отравяне от херинги — казвам аз. — Ужасна, мъчителна смърт.

Вилке махва с ръка.

— Тези са прясно опушени. И са много крехки. Деликатес. Бих ги разделил с вас, ако ми докарате едно мило, непревзето момиче… като онова с пуловера, което сега много често идва да ви взема.

Поглеждам втренчено дърводелеца на ковчези. Той несъмнено има пред вид Герда. Герда, която тъкмо очаквам.

— Аз не съм търговец на момичета — отговарям рязко. — Но искам да ви дам един съвет. Водете дамите си някъде другаде, а не непременно във вашата работилница.

— Къде другаде? — Вилке човърка зъбите си, за да ги очисти от рибени кости. — Тъкмо там е бедата! В хотел ли? Много скъпо. Пък и този страх от полицейска проверка. В градските паркове ли? И там се навърта полицията! Тук в двора ли? Не, в моята работилница все пак е по-добре.

— Нямате ли квартира?

— Стаята ми не е с отделен вход. Хазайката ми е цербер. Преди години имах веднъж разправия с нея. Бях изпаднал в крайна нужда, разбирате ли? Само за малко… но този дявол и днес, след десет години, още ревнува. Остава ми само работилницата. И тъй, ще ми направите ли приятелска услуга? Представете ме на дамата с пуловера!

Аз безмълвно посочвам празната кутийка от херинги. Вилке я хвърля в двора и отива към чешмата да си измие ръцете.

— Горе имам още една бутилка първокласен портвайн, подправен.

— Задръжте си питието за вашата следваща баядерка.

— Дотогава то ще стане на чорба. Но на света има много повече херинги отколкото в тази кутийка.

Посочвам към челото си и отивам в канцеларията, за да донеса блок за рисуване и сгъваем стол и да екипирам за госпожа Нибур един мавзолей. Сядам до обелиска — така мога в едно и също време да чувам телефона и да държа под око улицата и двора. Скицата за паметника ще украся с надпис: „Тук почива, след продължително, тежко боледуване, запасният майор Волкенщайн, умрял през май 1923 година“.

Едно от момичетата на Кнопф идва и гледа учудено работата ми. Тя е една от близначките, които едва се различават. Майка им ги различава по миризмата, на Кнопф му е все едно, а от нас другите никой не може да ги различи точно. Потъвам в мисли върху това, какво ли би било, ако човек се ожени за една близначка, а другата живее в същата къща.

Герда прекъсва мислите ми. Тя стои до дворната врата и се смее. Слагам скицата си настрана. Близначката изчезва. Вилке спира да се мие. Той сочи зад гърба на Герда празната кутийка от херинги, която котката влачи из двора, след това посочва себе си, вдига два пръста и шепне безгласно:

— Две.

Герда днес е със сив пуловер, сива пола и черна барета. Не прилича вече на папагал; хубавка е, има спортен вид и е в добро настроение. Поглеждам я с нови очи. Когато една жена е пожелана от друг мъж, дори и той да е само някой обезумял за любов дърводелец на ковчези, тя веднага ти става по-скъпа от преди. Човек изобщо държи много повече на относителната, отколкото на абсолютната стойност.

— Беше ли днес в „Червената мелница“? — питам аз.

Тя кимва.

— Воняща дупка! Репетирах там. Как мразя тези заведения със застоял тютюнев дим!

Поглеждам я одобрително. Зад нея Вилке си закопчава ризата, изтърсва стърготините от мустаците си и прибавя към предложението си три пръста. Пет кутийки херинги! Хубаво предложение, но аз не му обръщам внимание. Предстои ми щастие през цяла една седмица — ведро, здраво щастие, което не причинява болка — простото щастие на чувствеността и на сдържаното въображение, краткото щастие на един ангажимент в нощен клуб за четиринадесет дни, щастие, което наполовина вече е преминало, което ме избави от Ерна и превърна дори Изабела в това, което трябваше да бъде: една фата моргана, която не причинява болка и не буди никакви неизпълними желания.

— Ела, Герда — казвам аз, изпълнен от внезапно избликнала делова благодарност. — Днес ще идем да се наядем както трябва. Гладна ли си?

— Да, много. Можем някъде…

— Днес не ща да чувам нищо за картофена салата и кренвирши! Ще се наядем отлично и ще отпразнуваме един юбилей: средата на нашия съвместен живот. Преди една седмица ти беше тук за пръв път; след една седмица ще ми махаш с ръка за сбогом на гарата. Нека отпразнуваме първото и да не мислим за второто!

Герда се смее.

— Не можах да направя никаква картофена салата. Имах премного работа. Циркът е нещо по-друго от това глупаво кабаре.

— Добре, тогава днес ще идем във „Валхала“. Обичаш ли гулаш?

— Обичам — отвръща Герда.

— Това е най-важното! Значи, решено! А сега — напред към празника на голямата среда на нашия кратък живот!

През отворения прозорец хвърлям блока за рисуване върху писалището. На излизане виждам безкрайно разочарованата физиономия на Вилке. С безутешно изражение на лицето той държи високо двете си ръце — десет кутийки херинги — цяло състояние!

— Защо не? — отговаря любезно Едуард Кноблох за мое учудване. Аз очаквах ожесточена съпротива. Купоните за ядене важат само за обед, но след като поглежда Герда, Едуард е не само готов да ги приеме тази вечер, но дори застава до масата:

— Моля ти се, ще ме запознаеш ли?

Аз съм на тясно. Той прие купоните за ядене, значи, и аз трябва да приема.

— Едуард Кноблох, съдържател на хотел и ресторант, поет, билионер и скъперник — обяснявам нехайно. — Госпожица Герда Шнайдер.

Едуард се покланя — полуполаскан, полуядосан.

— Не му вярвайте всичко, което казва, уважаема госпожице.

— И за името ти ли да не вярва? — питам аз. Герда се усмихва.

— Вие сте билионер? Колко интересно!

Едуард въздъхва.

— Само търговец с всичките грижи на търговеца. Не слушайте този лекомислен дърдорко! А вие? Прекрасно, лъчезарно подобие на бога, безгрижно като водно конче, което витае над тъмното блато на меланхолията…

Помислям, че не съм чул добре и поглеждам опулено Едуард, като че е изплюл злато.

Изглежда, Герда притежава днес някаква магическа привлекателна сила.

— Остави тези кухи усуквания, Едуард — казвам аз. — Дамата също е артистка. Да не би аз да съм тъмното блато на меланхолията? Къде се бави гулашът?

— Според мене господин Кноблох говори много поетично! — Герда поглежда Едуард с невинно възхищение. — Как ли намирате време да се занимавате с поезия? С такъв голям ресторант и толкова много келнери! Трябва да сте щастлив човек! Толкова богат и при това даровит.

— Горе-долу. — Лицето на Едуард просветва. — Значи, и вие сте артистка…

Виждам, как го обзема внезапно недоверие. Без съмнение сянката на Рене дьо ла Тур се плъзга край него като облак по луната.

— Предполагам, сериозна артистка — казва той.

— По-сериозна от тебе — отвръщам аз. — Госпожица Шнайдер не е и певица, както току-що си помисли. Тя може да накара лъвове да скачат през обръчи и да язди тигри. А сега забрави полицая, който се е загнездил в тебе като у всеки верен син на нашето любимо отечество, и ни дай да ядем!

— Гледай ти, лъвове и тигри! — Очите на Едуард се разширяват. — Вярно ли е това? — пита той Герда. — Този човек много често лъже.

Аз настъпвам под масата Герда по крака.

— Бях в цирк — отговаря Герда, която не разбира какво интересно има в това. — И пак ще се върна в цирка.

— Какво има за ядене, Едуард? — питам нетърпеливо. — Или най-напред трябва да представим автобиографии в четири екземпляра?

— Лично ще проверя — обръща се любезно Едуард към Герда. — За такива гости! Магията на цирковата арена! Ах! Простете на господин Бодмер заради непристойното му държание. Той е израснал през войната сред селяни от торфищата и е получил възпитанието си при един истеричен пощенски раздавач.

След тези думи той си тръгва с патешка походка.

— Представителен мъж — обяснява Герда. — Женен ли е?

— Беше женен. Жена му избяга, защото е голям скъперник.

Герда попипва дамаската копринена покривка на масата.

— Трябва да е била някоя глупава персона — казва тя унесено. — Аз обичам пестеливите хора. Те задържат парите си.

— През време на инфлацията това е най-глупавото нещо, което може да направи човек.

— Разбира се, парите трябва да се влагат добре. — Герда разглежда тежките, посребрени ножове и вилици. — Мисля, че твоят приятел постъпва правилно, въпреки че е поет.

Поглеждам я малко изненадан.

— Може би — казвам аз. — Но другите нямат полза от това. Най-малко жена му. Той я караше да работи като вол от сутрин до вечер. Да си омъжена за Едуард, това значи: да работиш даром за него.

Герда се усмихва загадъчно като Мона Лиза.

— Всяка каса за пари си има шифър, още ли не знаеш това, моето момче?

Взирам се в нея. „Какво става тук? — мисля си. — Нима това е същият човек, с когото вчера ядох в ресторант-градина «Хубавият изглед» сандвичи с масло и мляко с каймак за някакви си скромни пет хиляди марки, същото същество, с което разговарях върху очарованието на простия живот?“ — Едуард е мазен, мръсен и непоправим скъперник — обяснявам твърдо аз. — И това ми е известно от много години. Познавачът на жените Ризенфелд ми каза веднъж, че тази комбинация стряска всяка жена. Но Герда по всяка вероятност не е обикновена жена. Тя разглежда големите полилеи, които висят от тавана и не се отклонява от темата.

— Навярно той се нуждае от някой, който да бди над него. Не като квачка, разбира се! Изглежда има нужда от някой, който да цени добрите му качества.

Сега съм явно разтревожен. Нима мирното ми двунеделно щастие вече отлита? Защо ми трябваше да се мъкна по такива места, където има сребро и кристал!

— Едуард няма никакви добри качества — казвам аз.

Герда пак се усмихва.

— Всеки мъж има добри качества. Трябва само да му се изяснят.

За щастие, в този момент се появява келнерът Фрайданк и тържествено донася на сребърно блюдо пастет в тестена кора.

— Какво е това? — питам аз.

— Пастет от чер дроб — обяснява високомерно Фрайданк.

— Но в менюто пише картофена супа.

— Това е менюто, което господин Кноблох сам благоволи да избере — казва Фрайданк, бившият домакински ефрейтор, и разделя пастета на две парчета: дебелото за Герда, тънкото за мене. — Или предпочитате обичайната картофена супа? — пита сърдечно той. — Може.

Герда се смее. Разсърден от евтиния опит на Едуард да я плени с ядене, аз тъкмо решавам да поискам картофена супа, когато Герда ме бутва под масата, а над масата грациозно сменя чиниите и ми дава по-голямото парче.

— Така се полага — казва тя на Фрайданк. — Един мъж винаги трябва да получава по-голямото парче. Или не?

— Така е — заеква Фрайданк, неочаквано объркан. — В къщи… но тук…

Бившият ефрейтор не знае какво да прави. Той е получил заповед от Едуард да даде на Герда по-голямото парче, а на мене едно резенче, и се е подчинил. Сега вижда, че е станало точно обратното и едва не припада, тъй като изведнъж трябва сам да поеме отговорността за това, което се полага да направи. В нашето любимо отечество това не е желателно. На заповедите ние бързо реагираме акуратно, това си е в нашата горда кръв от векове, обаче сами да решаваме нещо — пазил ни бог. Фрайданк прави единственото, което знае: озърта се за помощ от своя господар и се надява да получи нова заповед.

Едуард се появява.

— Поднасяйте ястията, Фрайданк, какво се повъртате?

Аз грабвам вилицата и бързо набождам едно парче от пастета, който е пред мене, точно когато Фрайданк, верен на първата си заповед, иска отново да размени чиниите.

Фрайданк се вцепенява. Герда прихва да се смее. Едуард, хладнокръвен като пълководец, оглежда обстановката, бутва настрана Фрайданк, отрязва второ хубаво парче от пастета, слага го с размах пред Герда и сладникаво-кисело ме пита:

— Вкусно ли е?

— Горе-долу — отвръщам аз. — Жалко, че черният дроб не е от гъска.

— От гъска е.

— Има вкус на телешки чер дроб.

— Ти ял ли си някога в живота си чер дроб от гъска?

— Едуард! — възразявам аз. — Толкова много съм ял, че дори съм повръщал от гъши дроб.

Едуард се смее през носа си.

— Къде? — пита презрително той.

— Във Франция, при настъплението, през време на възпитанието ми като мъж. Тогава завладяхме цял магазин, пълен с гъши пастет. В делви, от Страсбург, с черни трюфели от Перигьо, каквито тук в твоя дроб липсват. По онова време ти белеше картофи в кухнята.

Премълчавам, че тогава ми стана лошо, защото намерихме и собственицата на магазина — една стара женица — която, разкъсана, беше полепнала по останките от стените, а посивялата й глава беше откъсната и набучена на куката на един рафт в магазина, сякаш беше забита на копие от някое варварско племе.

— А на вас вкусно ли ви е? — обръща се Едуард към Герда с разнежения тон на някой жабок, който е клекнал безгрижно край тъмното блато на мировата скръб.

— Много — отвръща Герда и яде.

Едуард прави светски поклон и се понася като някой танцуващ слон.

— Виждаш ли — казва Герда и ме поглежда радостно.

— Не е чак толкова голям скъперник.

Аз слагам вилицата си в чинията.

— Слушай, ти, обвеяно от стърготини цирково чудо — отвръщам на Герда. — Ти виждаш пред себе си човек, чиято гордост, ще се изразя с жаргона на Едуард, все още е тежко наранена, защото една дама му избяга с някакъв богат гешефтар. Да не би сега да искаш — пак ще си послужа с бароковата проза на Едуард — да наливаш кипящо масло в една още незараснала рана и да ми погалиш същия номер още веднъж?

Герда се смее и яде.

— Не говори глупости, скъпи — казва тя с издути бузи. — И не бъди обиден лебервурст! Ако думите ми те сърдят, стани по-богат от другите.

— Хубав съвет! Как да стана по-богат? С магия ли?

— Както другите. Те все пак са успели.

— Едуард наследи този хотел — казвам аз с огорчение.

— А Вили?

— Вили е спекулант.

— Какво е това спекулант?

— Човек, който използува конюнктурата. Който търгува с всичко: от херинги до акции в стоманената индустрия. Прави сделки, където може, с каквото може и как то може, пък макар и да е само на косъм от затвора.

— Е, виждаш ли! — казва Герда и посяга към остатъка от пастета.

— Смяташ ли, че и аз трябва да стана такъв?

Герда сдъвква едно хлебче между здравите си зъби.

— Стани като тях, или не ставай. Но не се ядосвай, щом не искаш да станеш, а другите са станали. Всеки може да ругае, скъпи!

— Вярно — казвам смаян и неочаквано съвсем изтрезнявам. Струва ми се, че цял куп сапунени мехури се пукват отведнъж в мозъка ми.

Поглеждам Герда. Тя си има свой проклет реалистичен начин да разглежда нещата.

— В същност ти наистина си права — казвам аз.

— Разбира се, че съм права. Но я виж какво се задава там! Мислиш ли, че и то е за нас?

За нас е. Печена кокошка с аспержи. Ядене за оръжейни фабриканти. Едуард сам надзирава поднасянето. Той кара Фрайданк да нареже кокошката.

— Гърдите за мадам — командува той.

— Предпочитам кълка — казва Герда.

— Кълка и парче от гърдите за мадам — обяснява галантно Едуард.

— Режете! — отвръща Герда. — Вие сте кавалер, господин Кноблох! Знаех си!

Едуард се хили самодоволно. Не разбирам защо прави цялото това представление. Не мога да повярвам, че Герда толкова му харесва, за да прави такива жертви; по-скоро от яд заради нашите купони се опитва да ми ги измъкне с хитрост. Значи, акт на отмъщение, за да станем квит.

— Фрайданк — обръщам се към келнера. — Вземете тези ребра от чинията ми. Аз не ям кокали. Дайте ми вместо тях втората кълка. Или вашата кокошка е ампутирана жертва на войната?

Фрайданк гледа като овчарско куче към своя господар.

— Това е най-апетитното — обяснява Едуард. — Гръдните кости са вкусни за огризване.

— Аз не гриза. Аз ям.

Едуард свива дебелите си рамене и колебливо ми подава втората кълка.

— Не желаеш ли малко салата? — пита той. — Аспержите са много вредни за пияници.

— Дай ми аспержи. Аз съм съвременен човек и имам силно влечение към самоунищожението.

Едуард се стрелва като гумен носорог. На мене изведнъж ми хрумва нещо.

— Кноблох! — извиквам грубо след него с генералския тон на Рене дьо ла Тур.

Той пристига тичешком, сякаш е улучен с копие в гърба.

— Какво значи това? — пита ме той разярен.

— Кое?

— Да ревеш така?

— Рева ли? Кой реве тук освен тебе? Или ти се свиди, ако мис Шнайдер поиска малко салата? Тогава не ни я предлагай предварително!

Очите на Едуард стават необикновено големи. Вижда се как у него се надига едно страшно съмнение и се превръща в увереност.

— Вие… — пита той Герда. — Вие ли ме извикахте?

— Ако има салата, с удоволствие бих взела малко — обяснява Герда, която не може да проумее какво става. Едуард все още стои до масата. Сега той е твърдо уверен, че Герда е сестра на Рене дьо ла Тур. Виждам как съжалява за гъшия дроб, за кокошката и за аспержите. Има чувството, че е ужасно изигран.

— Господин Бодмер извика — казва Фрайданк, който се е промъкнал насам. — Видях го с очите си.

Но думите на Фрайданк заглъхват, без да бъдат чути от Едуард.

— Отговаряйте само когато ви питат, келнер — казвам небрежно на Фрайданк. — Това трябваше да го научите при прусаците! А сега си вървете и продължавайте да изливате сос от гулаш във врата на нищо неподозиращи хора. А ти, Едуард, ми обясни, дали това великолепно ядене беше даром, или искаш срещу него да прибереш в касата си нашите купони?

Едуард добива вид, като че ще получи мозъчен удар.

— Дай купоните, подлец — казва тъпо той.

Аз откъсвам парченцата хартия и ги слагам на масата.

— Може много да се спори кой беше подлец, провален Дон Жуане — отговарям му аз.

Едуард не взема сам купоните.

— Фрайданк — казва той, този път беззвучно от ярост. — Хвърлете тези отрезки в коша за хартия.

— Чакай — казвам аз и посягам към листа за ястия, — щом плащаме, имаме право и на по един десерт. Ти какво желаеш, Герда? Червено желе или компот?

— Какво ще препоръчате, господин Кноблох? — пита Герда, която не знае каква драма се е разиграла у Едуард.

Едуард махва отчаяно с ръка и се отдалечава.

— Значи, компот! — викам след него.

Той трепва за миг и после продължава, като че гази върху яйца. Всяка секунда очаква казармения глас.

Аз размислям, но след това се отказвам; тази тактика ми се струва по-ефикасна.

— Какво стана изведнъж? — пита Герда, която нищо не подозира.

— Нищо — отговарям невинно аз и разделям кокалите на кокошката между двама ни. — Само малък пример за тезата на великия Клаузевиц върху стратегията: нападай противника, когато мисли, че е победил, и то там, където най-малко очаква това.

Герда кимва, без да разбира, и си яде компота, който Фрайданк с неуважение ни бутна под носа. Гледам я замислен и решавам никога вече да не я водя във „Валхала“, а отсега нататък да следвам железния закон на Георг: не показвай на жена нищо ново; тогава тя няма и да го пожелае и да избяга от тебе.

Нощ. Облягам се на прозореца в стаичката си. Луната свети, от градината иде силна миризма на люляк, а аз преди един час съм си дошъл в къщи от „Алтщедтер Хоф“. Една влюбена двойка преминава бързо по засенената от луната страна на улицата и изчезва в нашата градина. Аз не реагирам; който сам не търпи лишения, проявява търпимост, а никой не може да устои сега на нощите. Разбира се, за да не се случи нещо, преди един час окачих на двата скъпи паметници-кръстове табелка с надпис: „Внимание! Може да падне и да смаже пръстите на краката!“ Кой знае защо влюбените предпочитат именно кръстовете, когато на земята е много влажно; навярно, защото за тях могат да се хващат по-здраво, при все че би могло да се смята, че средните надгробни камъни също така имат предимства. Мислех да окача втора табелка, с такава препоръка, но се отказах. Госпожа Крол понякога става рано и, при всичката си търпимост, би ми залепила една плесница заради такова безсрамие, преди да бих могъл да й обясня, че преди войната бях страшно непорочен човек — качество, което загубих при защитата на нашето любимо отечество.

Изведнъж виждам, че една четвъртита фигура се чернее на лунната светлина и се приближава с тежки стъпки. Изтръпвам. Това е конският касапин Вацек. Той се вмъква в жилището си, два часа по-рано от обичайното време. Може би са се свършили крантите; конското месо днес е много търсен артикул. Наблюдавам прозорците. Те светват и сянката на Вацек се мярка край тях. Обмислям дали да предупредя Георг Крол; но това е неблагодарна работа — да безпокоиш влюбени, пък и Вацек може да си легне без да му мисли. Но, изглежда, няма да стане така. Касапинът отваря прозореца и се взира надясно и наляво по протежение на улицата. Чувам го как сумти. Той затваря капаците на прозореца и след малко се появява на вратата, със стол в ръка и с касапския си нож в кончова на ботуша. Сяда на стола и изглежда ще чака, докато Лиза се върне. Поглеждам часовника — единадесет и половина. Нощта е топла и Вацек може да изтрае цели часове навън. Лиза пък е доста отдавна при Георг; прегракналото пухтене на любовта е вече утихнало и ако Лиза попадне в ръцете на касапина, наистина ще намери някакво правдоподобно обяснение, а той навярно ще се хване на въдицата, но по-добре е това да не се случва.

Слизам на пръсти долу и чукам на вратата на Георг началото на Хоенфридбергския марш. Плешивата глава на Георг се показва. Докладвам какво се е случило.

— Дявол да го вземе — казва той. — Гледай да го разкараш оттам.

— По това време?

— Опитай се! Използувай обаянието си!

Тръгвам бавно навън, прозявам се, спирам се и след това се запътвам отсреща към Вацек.

— Прекрасна вечер — казвам аз.

— Прекрасна вечер, да й сера отгоре — отвръща Вацек.

— Така си е — съгласявам се.

— Няма да го бъде повече — казва неочаквано остро Вацек.

— Кое?

— Кое ли? Вие добре знаете! Тази свинщина! Какво друго?

— Свинщина ли? — питам разтревожено. — Защо?

— Че какво друго е? Вие не намирате ли също?

— Поглеждам към ножа в ботуша му и вече виждам Георг да лежи с прерязано гърло между паметниците. Разбира се, Лиза — не; това е старата идиотщина на мъжете.

— Зависи как гледа човек на нещата — казвам дипломатично.

Никак не разбирам защо Вацек още не се покатерил върху прозореца на Георг. Той е на партера и е отворен.

— Скоро всичко ще бъде другояче — обяснява свирепо Вацек. — Кръв ще се лее. Виновниците ще се каят.

Поглеждам го. Има дълги ръце и набито тяло и изглежда извънредно як. Бих могъл да го блъсна с коляно в брадата и след това, когато залитне, да му нанеса втори удар между краката, или пък, ако се опита да бяга, мога да му сложа крак и да ударя няколко пъти главата му о паважа. Това ще му бъде достатъчно на първо време, но после?

— Чухте ли го? — пита Вацек.

— Кого?

— Вие знаете! Него! Кого другиго? Има само един! Ослушвам се. Нищо не съм чул. Улицата е тиха. Прозорецът на Георг сега е предпазливо притворен.

— Кого да съм чул? — питам високо, за да спечеля време и да им дам знак, за да може Лиза да се скрие в градината.

— Как кого? Него! Фюрера! Адолф Хитлер!

— Адолф Хитлер! — повтарям облекчено. — Тоя ли?

— Какво, тоя ли? — пита предизвикателно Вацек. — Вие не сте ли за него?

— И още как! Точно сега! Дори не можете да си представите колко много съм за него!

— Защо не сте го чули тогава?

— Та той не е бил тук.

— Той говори по радиото. Ние го чухме в кланицата. С шестлампов апарат. Той ще промени всичко! Чудесна реч! Човекът знае какво иска. Всичко трябва да се промени!

— Ясно — казвам аз. В тази дума се крие цялото оръжие на всички демагози в света. — Всичко трябва да се промени! Искате ли да пием по една бира?

— Бира! Къде?

— В „Цвете“, на ъгъла.

— Аз чакам жена си.

— Можете да я чакате и в „Цвете“. За какво говори Хитлер? На драго сърце бих искал да зная точно. Моето радио е повредено.

— За всичко — казва касапинът и става. — Човекът знае всичко! Всичко, казвам ви, друже!

Той слага стола в коридора и ние сговорно се запътваме към ресторанта-градина „Цвете“ да пием дортмундска бира.