Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

VII

Ризенфелд удържа на думата си. Дворът е пълен с паметници и цокли. Полираните от всички страни са обковани в дъски и увити в зебло. Те са примадоните между надгробните камъни и трябва извънредно внимателно да се отнасяме към тях, за да не се очукат ръбовете им.

Целият персонал е на двора, за да помага и наблюдава. Дори старата госпожа Крол се навърта наоколо, проверява колко е черен и дребнозърнест гранитът и от време на време хвърля меланхоличен поглед към обелиска до вратата — единственото, което е останало от покупките на покойния й съпруг.

Курт Бах ръководи пренасянето на един грамаден блок пясъчник в работилницата му. От него ще се роди някой нов умираещ лъв, но този път не приведен, със зъбобол, а ревящ с последна сила и с пречупено копие в хълбока. Определен е за военен паметник на селото Вюстринген, в което се подвизава едно особено войнствено дружество на бойците под командата на запасния майор Волкенщайн. За Волкенщайн скърбящият лъв бе прекалено мекушав. Той на драго сърце би поръчал лъв с четири огнебълващи глави.

Разопаковаме и една пратка от Вюртембергската фабрика за метални изделия, пристигнала в същото време.

Четири орела, с разперени за полет криле, са наредени един до друг на земята, два от бронз и два от чугун. Те са тук, за да увенчаят други военни паметници и да въодушевяват младежта за нова война, защото, както запасният майор Волкенщайн убедително заявява някой път трябва да победим и ние най-сетне, и тогава горко на другите! Сега засега обаче орлите изглеждат само като грамадни кокошки, които се канят да снасят яйца; но когато кацнат като на трон горе на паметниците, това няма да е така. И генералите без униформа заприличват лесно на укротители на херинги, а даже и Волкенщайн в цивилни дрехи прилича само на дебел учител по физическо възпитание. Външността и дистанцията са всичко в нашето любимо отечество.

Като шеф на рекламата, аз следя за подреждането на паметниците. Те не трябва да бъдат наредени един до друг, без да имат нещо общо помежду си, а да образуват привлекателни групи и да са разпределени художествено из градината. Хайнрих Крол е против това. На него по му харесва, ако камъните са строени като войници; всичко друго му се струва несериозно. За щастие, така мисли само той. И майка му е против него. В същност тя винаги е против него. И до днес се чуди защо Хайнрих е нейно дете, а не на запасната майорша Волкенщайн.

Денят е син и много хубав. Небето се издува като огромна копринена палатка над града. Влажната хладина на утрото още виси в короните на дърветата. Птиците цвърчат, като че на света няма нищо друго освен започващото лято, гнездата и младия живот в тях. Не ги интересува, че доларът като отвратителна гъба е набъбнал до петдесет хиляди. Не ги интересува и това, че в утринния вестник има съобщения за три самоубийства — все бивши невзрачни пенсионери; и трите самоубийства са извършени по любимия начин на бедните: чрез отваряне на крана за светилен газ. Пенсионерката Кубалке била намерена с главата в пещта на кухненската си печка; пенсионираният счетоводител Хопф бил намерен току-що избръснат, в последния си, безупречно изчеткан и с много кръпки костюм, в ръка с четири банкноти по хиляда марки без стойност, подпечатани с червен печат, като входни билети за небето; вдовицата Глас била намерена на прага на кухнята й, а до нея лежала скъсана спестовната й книжка с влога петдесет хиляди марки. Подпечатаните с червен печат банкноти по хиляда марки на Хопф са били някакво последно знаме на надеждата: от дълго време съществуваше вярата, че някога пак ще получат стойност. Откъде дойде този слух, никой не знаеше. Никъде върху тях не беше отбелязано, че са платими в злато, а дори да беше отбелязано такова нещо, държавата — този неприкосновен измамник, който сам злоупотребява с билиони, но хвърля в затвора всеки, който му открадне някакви си пет марки, — все би измислила някаква хитрина, за да не ги изплати. Едва завчера във вестника беше поместено съобщение, че банкнотите по хиляда марки няма да се ползуват с никакви привилегии. Затова днес във вестника е отпечатано съобщението за смъртта на Хопф.

От работилницата на дърводелеца на ковчези Вилке се чуват удари, като че там се е настанил някакъв грамаден весел кълвач. Търговията на Вилке цъфти; в края на краищата от ковчег има нужда всеки, дори и самоубиеца — времето на масовите гробове и на погребванията в платнище отмина заедно с войната. Човек отново изгнива съобразно общественото си положение — в бавно разпадащо се дърво, в мъртвешки саван или във фрак без гръб и в мъртвешки дрехи от бял креп дьо шин. Хлебарят Нибур даже беше накичен с всичките си ордени и значки на дружествата, в които е членувал; жена му настояваше за това. Тя му даде за онзи свят и едно копие от знамето на певческото дружество „Съгласие“. В него той беше втори тенор. Всяка събота ревеше „Тишина в гората“ и „Гордо се вее знамето черно, бяло и червено“, изпиваше толкова бира, че едва не се пръсваше, а след това си отиваше в къщи, за да напердаши жена си. Праведен човек, както каза на гроба му пасторът.

За щастие, към десет часа Хайнрих Крол изчезва, с велосипед и запретнати панталони, за да обиколи селата. Толкова голямо количество пресен гранит вълнува неговото търговско сърце: той трябва да отиде да го занесе на скърбящите опечалени.

Сега можем да действуваме по-свободно. Най-напред си даваме почивка и госпожа Крол ни подкрепя със сандвичи с масло и лебервурст и с кафе. Лиза се появява на пътната врата. Тя е облечена в яркочервена копринена рокля. Старата госпожа Крол я прогонва с поглед. Тя не може да търпи Лиза, въпреки че не е голяма черковница.

— Ама че мръсна повлекана — заявява преднамерено тя.

Георг се хваща на въдицата.

— Мръсна ли? Защо да е мръсна?

— Мръсна е, не виждаш ли? Неумита, пък си метнала един копринен парцал отгоре.

Виждам, че Георг неволно се замисля. Никой, освен ако не е декадент, не би искал любимата му да е мръсна. За миг майка му го стрелва с поглед тържествуващо; след това променя темата. Поглеждам я учудено; тя е като някой пълководец с войски в пълна бойна готовност — нанася удара ненадейно и докато противникът бавно се приготвя за отбрана, вече е съвсем другаде. Лиза може да е повлекана; но положително не е много мръсна.

Трите дъщери на фелдфебела Кнопф изхвръкват от къщи. Те са дребни, кръглички и пъргави — шивачки като майка си. По цял ден машините им бръмчат. Сега чуруликат и излитат, държейки в ръцете си пакети с непостижимо скъпи копринени ризи за гешефтарите. Кнопф, този стар воин, не дава нито стотинка от своята пенсия за домакинството; за него трябва да се грижат четирите жени.

Внимателно разопаковаме нашите два черни кръста — паметници. В същност те би трябвало да стоят до входа, за да създават впечатление за охолство, и ако бяха дошли през зимата, щяхме да ги сложим там; но сега е май, и колкото и да е странно, нашият двор е сборище на котките и на влюбените. Котките мяукат още от февруари по надгробните камъни и се гонят зад рамките от цимент, влюбените обаче се настройват да се любят на открито, щом стане достатъчно топло…а кога ли е прекалено студено за такова нещо? Хакенщрасе е странична и тиха улица, пътната ни врата изглежда гостоприемна, а градината е стара и голяма. Нашата малко страшна изложба не смущава влюбените двойки; напротив — тя сякаш подклажда у тях особена разпаленост. Няма и две седмици, откакто един каплан25 от село Хале, който е свикнал като всички божи хора да става с кокошките, се яви при нас в седем часа сутринта, за да купи четири от най-малките надгробни камъни за гробовете на починалите през годината Христови невести.

Когато, още сънен, го водех през градината, едва можах да махна навреме едни розови гащички от изкуствена коприна, които се вееха като знаме върху дясното рамо на нашия полиран от всички страни кръст-паметник и бяха забравени от някоя разгорещена нощна двойка. Да сееш живот върху територията на смъртта — в това сигурно има нещо, което в широк, поетически смисъл действува примиряващо; и когато разправих случката на учителя-поет от нашия клуб Ото Бамбус, той веднага открадна идеята и я преработи в една елегия с космически хумор; но иначе това може да прави много неприятно впечатление, особено ако наблизо блести на утринното слънце и някоя празна бутилка от ракия.

Оглеждам изложбата. Тя е приятна за окото, доколкото човек може да каже подобно нещо за надгробни камъни. Двата кръста блестят под утринното слънце върху поставките си като символи на вечността, изгладени отломъци от някога нажежената земя, огладени, полирани и сега готови завинаги да запазят за потомството името на някой търговец или спекулант, защото дори един шарлатанин не би искал да изчезне от тази планета, без да остави някаква следа.

— Георг — казвам аз, — трябва да внимаваме да не би брат ти да продаде нашата Верденбрюкска Голгота на някои мръсни селяни, които ще я платят едва след жътвата. Нека в този хубав ден, когато пеят птиците и кафето ухае, да положим свещена клетва: двата кръста ще бъдат продадени само срещу заплащане в брой! Георг се усмихва под мустак.

— Не е чак толкова опасно. Ние трябва да платим нашата полица след три седмици. Колкото по-рано получим парите, толкова повече ще спечелим.

— Какво ще спечелим? — отвръщам аз. — Една илюзия… до следващия курс на долара.

— По някой път ти си прекалено деловит. — Георг запалва бавно една пура, която струва пет хиляди марки. — Вместо да се оплакваш, ще сториш по-добре да гледаш на инфлацията като на обратен символ на живота. С всеки преживян ден един ден от твоето съществувание изчезва. Ние живеем от капитала, а не от лихвите. Всеки ден доларът се покачва; но всяка нощ курсът на твоя живот спада с един ден. Може ли да напишеш сонет върху това?

Наблюдавам самодоволния Сократ от Хакенщрасе. Ситни капчици пот украсяват плешивата му глава като перли върху светла дреха.

— Смайващо е, как човек може да бъде философски настроен, когато не е спал сам през нощта — казвам аз.

На Георг не му трепва окото.

— А кога друг път? — обяснява спокойно той. — Философията трябва да бъде весела, а не измъчена. Да се свързват с нея метафизични спекулации е все едно да се свързва чувствеността с онова, което членовете на вашия клуб на поетите наричате идеална любов. Ще настъпи непоносима бъркотия.

— Бъркотия? — казвам аз засегнат. — Я гледай ти, дребен буржоа на приключенията! Колекционер на пеперуди, който иска да набоде всичко на иглички! Не знаеш ли, че човек е мъртъв без това, което ти наричаш бъркотия?

— Ни най-малко. Аз само разграничавам нещата. — Георг ми духва в лицето дима от пурата си. — Предпочитам да страдам достойно и с философска тъга за преходността на живота, отколкото да споделям просташката заблуда да бъркам някоя Мина или Ана с хладната тайна на битието и да приемам, че светът се свършва, когато Мина или Ана предпочетат някой друг Карл или Йосиф. Или когато някоя Ерна предпочете един грамаден бозайник в английски камгарен костюм.

Георг се хили. Аз отвръщам студено на предателския му поглед.

— Евтина шега, достойна за Хайнрих! — казвам аз. — Ти си скромен любител на достъпното! Ще ми обясниш ли тогава, за какво четеш така страстно списания, които гъмжат от непостижими съблазнителки, скандали из висшето общество, дами от театъра и сърдечни изкусителки във филма?

Георг отново ми духва в очите дим за триста марки.

— Това го правя за въображението си. Не си ли чувал нищо за небесна и земна любов? Неотдавна ти се опита да ги съединиш в твоята Ерна и получи добър урок, ти, честен бакалино на любовта, който искаше да имаш в един и същ магазин кисело зеле и хайвер! Нима все още не знаеш, че в такъв случай киселото зеле никога няма да добие вкуса на хайвера, но хайверът винаги ще има вкус на кисело зеле? Аз ги държа на разстояние и ти трябва да вършиш същото! Така животът е удобен. А сега ела да измъчим Едуард Кноблох. Той сервира днес говеждо задушено с макарони.

Кимвам и безмълвно си вземам шапката. Без да забележи, Георг ме засегна тежко, но дявол да ме вземе, ако му дам да забележи това.

Когато се връщам, намирам Герда Шнайдер в канцеларията. Тя е облечена със зелен пуловер и къса пола; на ушите си носи големи обици с фалшиви камъни. Върху лявата страна на пуловера е затъкнала едно цвете от букета на Ризенфелд; букетът трябва да е траял извънредно дълго. Тя посочва цветето и казва:

— Merci! Всички ми завидяха. Това беше букет за някоя примадона.

Поглеждам я. „Тук навярно седи точно това, което Георг нарича земна любов — мисля си аз, — ясно, здраво, младо и без надути приказки. Изпратих й цветя и тя е дошла, толкоз! Изтълкувала е цветята така, както всеки разумен човек би направил това. Вместо да се преструва дълго, тя е дошла. Съгласила се е и сега в същност няма какво повече да разговаряме.“

— Какво ще правиш днес следобед? — пита Герда.

— Ще работя до пет. После ще предам частен урок на един идиот.

— По какво? По идиотизъм ли? Аз се хиля.

— В същност, ако размисли човек — да.

— Значи, до шест. След това ела в Алтщедтер Хоф. Аз ще тренирам там.

— Добре — казвам, преди да съм размислил. Герда става.

— И така, до тогава…

Тя ми поднася лицето си. Аз съм изненадан. Толкова много съвсем не бях очаквал от изпратените цветя. Но собствено защо да не бях очаквал? Георг навярно има право: срещу любовната мъка не трябва да се бориш с философия, а само с друга жена. Предпазливо целувам Герда по бузата.

— Глупчо! — казва тя и ме целува здравата в устата. — Пътуващите артисти нямат много време за излишни преструвки. След две седмици трябва да бъда другаде. И така, до довечера…

Тя излиза от канцеларията изправена, със здравите си, силни крака и яки рамене. На главата си носи червена баретка. Изглежда обича цветното. Навън се спира до обелиска и поглежда към нашата Голгота.

— Това е складът ни — пояснявам аз. Герда кимва.

— Изкарвате ли нещо?

— Горе-долу… в днешните времена…

— А ти на служба ли си тук?

— Да. Смешно, нали?

— Няма нищо смешно — отвръща Герда. — Какво да кажа аз, като провирам глава изотзад между краката, си в „Червената мелница“? Вярваш ли, че бог е искал това, когато ме е създал? И така, до шест.

Старата госпожа Крол идва с една лейка от градината.

— Това е порядъчно момиче — казва тя и поглежда след Герда. — Каква е?

— Акробатка.

— Гледай ти, акробатка! — отвръща изненадана тя. — Акробатките обикновено са порядъчни хора. Не е певица, нали?

— Не. Истинска акробатка. Прави салта, изправя се на ръце и се огъва като змия.

— Вие я познавате доста добре. Искаше ли да купи нещо?

— Още не.

Госпожа Крол се смее. Очилата й блещукат.

— Драги ми Лудвиг — казва тя, — нямате си представа колко глупав ще ви се струва вашият сегашен живот някога, когато станете на седемдесет години.

— Още не съм съвсем сигурен в това — пояснявам аз. — Той и сега ми се струва доста глупав. Какво мислите впрочем за любовта?

— За кое?

— За любовта. За небесната и земната любов. Госпожа Крол се смее от сърце.

— Отдавна съм забравила какво беше това. Слава богу!

Аз съм в книжарницата на Артур Бауер. Днес е денят за плащане на частните уроци, които преподавам на сина му. Артур-младши използува случая да ми сложи за поздрав няколко габърчета на стола. С удоволствие бих потопил заради това овчата му физиономия в аквариума със златни рибки, който украсява плюшения салон, но трябва да се владея — иначе Артур-старши няма да ми плати, а Артур-младши знае това.

— Значи, за йогите — казва Артур-старши весело и бута към мене цял пакет книги. — Извадих ви тук каквото имаме. Йога, будизъм, аскетизъм, съзерцание на пъпа. Факир ли искате да станете?

Измервам го неодобрително с поглед. Той е дребен човек, с остра брада и живи очи. „Още един стрелец — мисля си, — който се прицелва днес в моето наранено сърце! Но аз ще те пипна, евтин присмехулнико; ти не си Георг!“

— Какъв е смисълът на живота, господин Бауер? — казвам остро.

Артур ме поглежда цял в очакване като някой пудел.

— Е, и…?

— Какво, и?

— Какво искате да кажете? Нали разправяте виц — или не?

— Не — отвръщам хладно. — Това е допитване за спасението на моята млада душа. Поставям този въпрос на много хора, особено на такива, които би трябвало да знаят това.

Артур хваща брадата си като арфа.

— Да не би сега, в понеделник следобед, тъкмо през време на най-напрегнатата работа, сериозно да ме питате такова тъпоумно нещо и на това отгоре да искате да получите и отговор?

— Да — казвам аз. — Обаче признайте веднага! И вие не знаете! И вие, въпреки всичките си книги!

Артур пуска брадата си, за да зарови ръка в къдравата си коса.

— Боже мой, какви грижи си имат някои хора! Защо не разгледате този въпрос във вашия клуб на поетите?

— В клуба на поетите само разкрасяват поетично този въпрос. Аз обаче искам да зная истината. Иначе защо да живея — не съм червей?

— Наистина! — Артур се смее глупаво. — Това е въпрос за Пилат! Мене не ме засяга. Аз съм книжар, съпруг и баща; това ми стига.

Гледам книжаря, съпруга и бащата. Вдясно от носа си той има една пъпка.

— Значи това ви стига — казвам рязко.

— Стига ми — отвръща твърдо Артур. — Понякога то може да се окаже дори твърде много.

— А беше ли ви достатъчно, когато бяхте на двадесет и пет години?

— Артур опулва до крайност сините си очи.

— На двадесет и пет? Не. Тогава все още исках да стана нещо.

— Какво? — питам, изпълнен с надежда. — Човек ли?

— Собственик на тази книжарница, съпруг и баща. Човек съм и без това. А факир още не съм.

След този безобиден втори изстрел той тутакси се измъква и се отправя към една дама с пищни увиснали гърди, която иска някакъв роман от Рудолф Херцог. Аз бегло прелиствам книгите за щастието от аскетизма и бързо ги слагам настрана. През деня човек отдава по-малко значение на тези неща отколкото през нощта, когато е сам и не му остава нищо друго.

Отивам към полиците с произведения върху религията и философията. Те са гордостта на Артур Бауер. Той има почти всичко, което човечеството е измислило през няколко хиляди години върху смисъла на живота. Значи, за няколко стотин хиляди марки можеш да бъдеш напълно осведомен върху това — собствено и за по-малко, да речем за двадесет-тридесет хиляди марки; защото, ако смисълът на живота можеше да бъде разбран, щеше да бъде достатъчна една единствена книга. Но къде е тя? Гледам редиците с книги нагоре и надолу. Този отдел е много голям и това изведнъж ме озадачава. Изглежда, че с истината и смисъла на живота въпросът стои както със средствата против оплешивяване — всяка фирма хвали своето лекарство като единствено, което донася щастие на човека, но главата на Георг Крол, който е опитвал всички лекарства, при все това е останала плешива, и той е трябвало да знае това от самото начало. Ако би имало такова средство, от което наистина да расте коса, щеше да съществува само то, а другите отдавна щяха да фалират.

Бауер се връща.

— Е, намери ли се нещо?

— Не.

Той разглежда сложените настрана томове.

— Значи, от факирството няма полза, а?

Не бързам да поставя на мястото му този простоват шегобиец.

— От книгите изобщо няма никаква полза — казвам аз вместо това. — Ако човек погледне колко нещо е написано тук и помисли, как въпреки това върви светът, би трябвало да чете само менюто във „Валхала“ и семейните новини в „Тагеблат“.

— Как така? — пита леко изплашен книжарят, съпругът и бащата. — Четенето образова, всеки знае това.

— Наистина ли?

— Разбира се! Какво ще правим тогава ние, книжарите?

Артур отново изтичва. Някакъв мъж с късо подстригани мустаци иска произведението „Непобедени на бойното поле“. Това е големият шлагер на следвоенното време. В него един безработен генерал доказва, че немската войска до края на войната печелела победи.

Артур продава разкошното издание в кожена подвързия и с позлатени краища на страниците. Той се връща, успокоен от добрата продажба.

— Желаете ли нещо класическо? На антикварна цена, разбира се!

Аз поклащам глава и безмълвно показвам един том, който междувременно намерих между изложените книги. „Светският човек“ — синтезирано ръководство за добри маниери при всички положения в живота. Търпеливо очаквам неизбежните блудкави шеги за кавалери-факири и тем подобни. Но Артур не остроумничи.

— Полезна книга — доволно обяснява той. — Би трябвало да се пусне в масов тираж. Е, добре, сега сме квит, нали?

— Още не. Имам да получавам още нещо — Вдигам високо един тънък том. „Пир“ от Платон. — И това влиза в цената.

Артур пресмята на ум.

— Не е съвсем точно, но от мен да мине. Ще сметнем „Пир“ на антикварна цена.

Поръчвам да ми завият в хартия ръководството за добри маниери и да го завържат с шнур. За нищо на света не бих желал някой да разбере, че съм го купил. Все пак решавам тази вечер да го проуча. Малко изтънчени обноски не може да вредят на никого, а ругатните на Ерна още са заседнали в душата ми. Във войната подивяхме доста, а днес човек може да си позволи груби маниери, само ако ги покрие с издут портфейл, какъвто аз нямам.

Доволен излизам на улицата. Вън животът веднага ме угнетява с шума си. В огненочервен малък автомобил край мен профучава Вили, без да ме забележи. Стискам здраво под мишница ръководството за светски хора.

„Напред в живота! — мисля си аз. — Да живее земната любов! Край на мечтите! Край на виденията!“ Това се отнася както за Ерна, така и за Изабела. За душата си все още имам Платон.

„Алтщедтер Хоф“ е кръчма, в която ходят пътуващи артисти, цигани и колари. На първия етаж има десетина стаи за даване под наем, а в задната постройка се намира голям салон с пиано и гимнастически уреди, на които артистите могат да упражняват номерата си. Но най-доходна е кръчмата. Тя е не само място за среща на пътуващите артисти от вариететата; тук идва и утайката на града.

Отварям вратата към задния салон. До пианото стои Рене дьо ла Тур и упражнява някакъв дует. В дъното един мъж дресира два бели шпица и един пудел. Две яки жени лежат вдясно на една рогозка и пушат, а на трапеца, провряла крака между ръцете си под пръта, извила гръб, Герда се люлее над мене като някакво летящо изображение върху носа на старовремски кораб.

Двете яки жени са с бански костюми. Те се протягат и мускулите им играят. Без съмнение, това са атлетките от програмата на Алтщедтер Хоф. Рене реве насреща ми с първокласен команден глас: „Добър вечер“ и идва при мене. Дресьорът подсвирква. Кучетата се премятат във въздуха. Герда профучава равномерно напред-назад върху трапеца и ми напомня момента, когато в „Червената мелница“ ме погледна с глава между краката си. Тя е в черно трико и косата й е здраво превързана с червена кърпа.

— Упражнява се — обяснява Рене. — Иска да се върне в цирка.

— В цирка ли? — Поглеждам Герда с подновен интерес. — Била ли е някога в цирк?

— Разбира се. Там е отраснала. Но циркът фалирал. Не могъл вече да плаща месото на лъвовете.

— Тя при лъвовете ли е била?

Рене се смее като някой фелдфебел и ме поглежда подигравателно.

— Щеше да бъде вълнуващо, нали? Не, тя беше акробатка.

Герда отново профучава над нас. Поглежда ме с втренчени очи, сякаш иска да ме хипнотизира. Но тя съвсем не мисли за мене; гледа втренчено само от напрежение.

— Богат ли е в същност Вили? — пита Рене дьо ла Тур.

— Мисля, че е богат. Доколкото може да се каже днес за някого, че е богат. Търгува и има цял куп акции, които всеки ден се покачват. Защо?

— Обичам, когато мъжете са богати. — Рене се смее със своя сопран. — Всяка дама обича това — реве тя като в казармен двор.

— Забелязал съм го — казвам горчиво аз. — Един богат мошеник е за предпочитане пред един честен, беден служител.

Рене се тресе от смях.

— Хем богат и хем честен не може, мойто момче! Днес не може! А навярно и преди е било така!

— Освен ако някой получи наследство или му се падне голямата лотарийна печалба.

— И тогава няма да може. Парите развалят характера, нима все още не знаете това?

— Зная. Но защо тогава ги цените толкова много?

— Защото характерът не ме интересува — изцвърчава Рене с превзет глас на стара мома. — Аз обичам комфорта и сигурността.

Герда профучава към нас с отлично салто. Тя застава на половин метър пред мене, залюлява се няколко пъти насам натам върху пръстите на краката си и се смее.

— Рене лъже — казва тя.

— Ти чу ли какво разправя?

— Всяка жена лъже — казва с ангелски глас Рене. — И ако не лъже, нищо не струва.

— Амин! — отвръща дресьорът на кучета. Герда приглажда косата си назад.

— Аз съм готова. Почакай, докато се преоблека.

Тя отива към една врата, на която виси табелка с надпис „гардероб“. Рене гледа след нея.

— Хубавка е — обяснява делово тя. — Погледнете стойката й! Върви изправена, това е главното за една жена. Задникът трябва да е прибран, а не изпъкнал. Акробатите учат това.

— Такова нещо слушах веднъж — казвам аз. — От един познавач на жени и на гранит. Кога човек върви както трябва?

— Когато има чувството, че със задника си може да задържи монета от пет марки… и след това да я забрави.

Опитвам се да си представя. Не мога; много отдавна вече не съм виждал монета от пет марки. Но познавам една жена, която може да извади по този начин средно голям гвоздей от стената. Това е госпожа Бекман, приятелката на обущаря Карл Брил. Тя е мощна жена, цялата е сякаш от желязо. Карл Брил е спечелил вече няколко облога с нея и аз самият съм се възхищавал от изкуството й. Забиват гвоздей в стената на работилницата, не много дълбоко, разбира се, но така, че да е необходимо силно дръпване с ръка, за да се изтегли. После събуждат госпожа Бекман. Тя се явява сред пиячите в работилницата в лек пеньоар, сериозна, трезва и делова. Намотават малко памук около главичката на гвоздея, за да не може да я нарани, след това госпожа Бекман застава зад един нисък параван, с гръб към стената, леко приведена, с целомъдрено запретнат пеньоар и ръце, опрени на паравана. Маневрира малко, за да хване гвоздея със задника си, изведнъж се стяга, изправя се, отпуска се… и гвоздеят пада на пода. Обикновено се посипва малко прах от мазилката. Госпожа Бекман се обръща безмълвно, без признаци на триумф и изчезва нагоре по стълбите, а Карл Брил, прибира парите за облога от учудените любители на тази игра. Всичко е на строго спортна основа; никой не разглежда формите на госпожа Бекман другояче, освен от чисто професионалната страна. И никой не се осмелява да й подметне двусмислена дума. Тя ще му залепи плесница, която ще му отнесе главата. Госпожа Бекман има сила на исполин, в сравнение с нея двете атлетки са малокръвни деца.

— И тъй, направете Герда щастлива — казва лаконично Рене. — За четиринадесет дни. Не е трудно, нали?

Аз съм донякъде смутен. В ръководството за добро държание сигурно не е предвидено такова положение. За щастие, явява се Вили. Облечен е елегантно, с накривена лека, сива шапка „Борсалино“ на главата и въпреки това прави впечатление на някакъв циментов блок, накичен с изкуствени цветя. Той целува с благороден жест ръката на Рене; после бръква в джоба си, изважда една малка кутийка.

— На най-интересната жена във Верденбрюк — заявява той и се покланя.

Рене издава сопранов вик и го поглежда недоверчиво. След това отваря кутийката. Пред очите й блясва златен пръстен с аметист. Тя го туря на средния пръст на лявата си ръка, поглежда го възхитена и прегръща Вили. Вили е много горд и се усмихва. Той изслушва трелите на басовия глас; от вълнение Рене изменя всеки миг гласа си.

— Вили! — чурулика и гърми тя. — Аз съм тъй щастлива!

Герда пристига с хавлия от гардероба. Чула е виковете и иска да види какво става.

— Пригответе се, деца — казва Вили. — Нека да излезем от тук.

Двете момичета изчезват.

— Не можа ли, тъпако да дадеш пръстена на Рене по-късно, когато останете сами? — питам аз. — Какво ще правя сега с Герда?

Вили избухва в добродушен смях.

— Дявол да го вземе, не помислих за това! Какво да правим сега наистина. Елате да ядете с нас.

— За да се блещим през цялото време в аметиста на Рене ли? Изключено.

— Слушай — отвръща Вили. — Работата с Рене и мене е по-друга от твоята с Герда. Аз съм сериозен. Ако щеш вярвай: луд съм по Рене. Сериозно луд. Тя е великолепен човек!

Сядаме на два стари плетени стола до стената. Белите кучета сега се упражняват да ходят на предните си лапи.

— Представи си — обяснява Вили. — Това, което ме подлудява, е гласът й. Нощем е нещо приказно. Сякаш си с две различни жени. Първо — с една нежна, и веднага след нея — с някаква продавачка на риба. Но и това не е всичко. Когато стане тъмно и изведнъж започне да вика с командирски глас, по гърба ме полазват студени тръпки. Това е нещо дяволски чудновато! Не съм педераст, но по някой път имам чувството, че обезчестявам някой генерал или онзи мерзавец, подофицера Флюмер, който те изтезаваше и тебе, когато бяхме новобранци — така е само за миг, после пак е наред, но… нали разбираш какво искам да кажа?

— Горе-долу.

— И така, тя ме пипна здраво. Искам да остане тук. Ще й наредя едно малко жилище.

— Мислиш ли, че ще си зареже професията?

— Не е нужно. От време на време може да приема по някой ангажимент. Тогава ще отивам с нея. Моята професия и без това е свързана с движение.

— Защо не се ожениш за нея? Нали имаш достатъчно пари.

— Женитбата е нещо друго — обяснява Вили. — Как можеш да се ожениш за една жена, която всеки момент е в състояние да те нахока като някой генерал? Нали винаги се стряскаме, когато неочаквано се случи подобно нещо, това ни е в кръвта. Не, аз ще се оженя за някоя дребна, спокойна дебелана, която може да готви идеално. Рене, моето момче, е типична метреса.

Учудено гледам този светски човек. Той се усмихва с чувство на превъзходство. Ръководството за добри маниери е излишно за него. Отказвам се да му се присмивам. Присмехът става безмислен, когато някой може да подарява аметистови пръстени. Атлетките лениво се надигат и правят няколко хватки. Вили ги поглежда с интерес.

— Чудесни жени — шепне той, като някой действуващ старши лейтенант преди войната.

— Какво ви хрумна? Очи надясно! Мирно! — ревна един мощен глас зад нас.

Вили се стресва. Това е Рене, която се усмихва зад него, с пръстена на ръка.

— Разбра ли сега какво исках да кажа? — пита ме Вили.

Разбрах. Двамата излизат. Вън чака автомобилът на Вили — червената кола с червени кожени седалки. Аз се радвам, че Герда се бави повече, докато се облече. Така поне няма да види автомобила. Обмислям какво бих могъл да й предложа днес. Единственото, което имам, освен ръководството за светски хора, са купоните за ядене при Едуард Кноблох, а те за жалост не важат вечер. При все това решавам да опитам с тях, като излъжа Едуард, че са последните два.

Герда идва.

— Знаеш ли какво ми се иска, любими? — казва тя, преди да мога да отворя уста. — Хайде да се поразходим сред природата. Ще отидем с трамвая. Иска ми се да се разходя пеша.

Впервам очи в нея и не вярвам на ушите си. Да се разходим сред природата — тъкмо това ми беше натякнала с язвителни думи Ерна, тази змия. Да не би да е разправяла нещо на Герда? Ерна е способна на това. — Мисля, че бихме могли да отидем във „Валхала“ — казвам аз предпазливо и недоверчиво. — Там човек може да си хапне великолепно.

Герда отказва.

— Защо? Времето е много хубаво, за да се затворим там. Днес следобед направих малко картофена салата.

Ето! — Тя вдига един пакет. — Ще я изядем на открито, а ще купим и кренвирши и бира. Съгласен?

Аз кимам безмълвно, по-недоверчиво отпреди. Още не съм забравил натякването на Ерна за минералната вода, кренвиршите, бирата и евтиното вино, на което не е означена годината.

— Към девет часа трябва да се върна в оная отвратителна, воняща дупка „Червената мелница“ — обяснява Герда.

Отвратителна, воняща дупка? Аз пак я поглеждам втренчено. Но очите й са ясни и невинни, без всякаква ирония. Изведнъж разбирам. За Герда раят на Ерна не е нищо друго, освен работно място! Тя мрази тази дупка, която Ерна обича! „Спасен — мисля си. — Слава богу!“ „Червената мелница“ с нейните луди цени неочаквано изчезва — както Гастон Мюнх в ролята на духа на Хамлет в потъващия подиум на градския театър. Прекрасни безметежни дни със сандвичи и саморъчно приготвена картофена салата изплуват пред мене. Обикновен живот! Земна любов! Покой на душата! Най-сетне! Кисело зеле, от мен да мине, но и киселото зеле може да бъде нещо прекрасно! Например с ананас, сготвено в шампанско. Наистина такова нещо никога досега не съм ял, но Едуард Кноблох твърди, че то било ястие за царствуващи особи и поети.

— Добре, Герда — казвам аз сдържано. — Щом толкова настояваш, да отидем да се разходим в гората.