Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

XIV

Клубът на поетите се е събрал при Едуард. Решено е излетът до публичния дом да се състои. Ото Бамбус очаква от него прилив на кръв в лириката си; Ханс Хунгерман иска да получи импулси за своя „Казанова“ и за един цикъл в свободни стихове — „Демонът-жена“, и дори Матиас Грунд, поетът на книгата за смъртта, мисли, че ще може да се добере до няколко интересни подробности, които са му нужни за последния делириум на един параноик.

— Защо не дойдеш с нас, Едуард? — питам аз.

— Нямам нужда — заявява Едуард с чувство на превъзходство. — Имам всичко, което ми трябва.

— Така ли? Имаш? — Аз зная за какво иска да намекне, но също така зная, че лъже.

— Той спи с всички камериерки от своя хотел — пояснява Ханс Хунгерман. — Щом не се съгласяват, уволнява ги. Той е истински приятел на народа.

— С камериерките! Това би го вършил ти! Свободни стихове — свободна любов! Аз не правя такова нещо. Където си вадиш хляба, не бива… Това е стара максима.

— И с гости ли не бива?

— Гости — Едуард вдига очи към небето. — Разбира се, човек често не може да се справи лесно. Херцогинята от Бел-Армин например…

— Какво например? — питам аз, когато той млъква. Едуард се превзема.

— Един кавалер е дискретен. Хунгерман се задавя от силна кашлица.

— Хубава дискретност! На колко години беше тя? На осемдесет?

Едуард се усмихва презрително, но в следния миг усмивката му пада като маска, чиято връзка се е скъсала; влязъл е Валентин Буш. Наистина той не е никакъв литератор, но при все това е решил да вземе участие. Валентин иска да присъствува, когато Ото Бамбус ще загуби целомъдрието си.

— Как си, Едуард? — пита Валентин. — Добре, че си още жив, нали? Иначе нямаше да можеш да си направиш удоволствието с херцогинята.

— Откъде знаеш, че не лъже? — питам аз съвсем изненадан.

— Чух ви само отвън, от коридора. Говорите доста високо. Май вече порядъчно сте се насмукали. Но както и да е, аз се радвам заради успеха на Едуард с херцогинята. Щастлив съм, че аз го спасих, за да изпита тази наслада.

— Това се случи много преди войната — обяснява бързо Едуард. Той подушва ново нападение срещу избата с вино.

— Добре, добре — отвръща примирително Валентин. — Но и след войната си бил юнак и си поживял хубаво.

— В тези времена?

— Именно в тези времена! Когато човек е отчаян, по-лесно се поддава на приключения. А тъкмо херцогините, принцесите и графините в днешно време са много отчаяни. Инфлация, република, няма вече кайзерова армия — това може да сломи сърцето на един аристократ! Ще ни дадеш ли една хубава бутилка, Едуард?

— Сега нямам време — отвръща Едуард, без да губи присъствие на духа. — Съжалявам, Валентин, но днес няма да може. Отиваме от клуба на разходка.

— Ще дойдеш ли и ти с нас? — питам Едуард.

— Разбира се! Като касиер! Необходимо е! Преди малко не се сетих за това! Но дългът си е дълг.

Аз се смея. Валентин ми намига, но не казва, че и той ще дойде с нас. Едуард се усмихва, защото мисли, че е икономисал една бутилка. Поради това цари пълна хармония.

Тръгваме. Вечерта е прекрасна. Отиваме към Банщрасе 12. В града има два публични дома, но този на Банщрасе е по-изискан. Той се намира извън града, в малка къща, заобиколена от тополи. Познавам го добре; там прекарах част от своята младост, без да зная какво става в него. Следобед, когато нямахме училище, отивахме край поточетата и езерцата вън от града да ловим дъждовници и риба, а по ливадите — пеперуди и бръмбари. През един особено горещ ден, когато търсехме гостилница, за да пием лимонада, попаднахме на Банщрасе 12. Голямата зала в партера беше като всички подобни зали. Вътре беше хладно, и когато поискахме минерална вода, сервираха ни я. След малко при нас дойдоха няколко жени в пеньоари и пъстри рокли. Те ни попитаха какво правим и в кой клас сме. Ние платихме зелтерската вода и на следния горещ ден отидохме пак, този път с учебниците, които носехме със себе си, за да учим уроците си на открито, край ручея. Приветливите жени бяха пак там и майчински се интересуваха от нас. Решихме, че това място е прохладно и приятно, и тъй като следобед освен нас никой не идваше, останахме там и почнахме да си приготвяме уроците. Жените седяха над главите ни и ни помагаха, като че бяха наши учителки. Те следяха да си пишем домашните, проверяваха бележките ни, изпитваха ни по това, което трябваше да научим наизуст, и ни даваха шоколад, когато си знаехме, или при случай и по някоя не силна плесница, когато бяхме мързеливи. Ние не се сещахме за нищо; все още бяхме в щастливата възраст, когато жените не значат нищо за мъжа. Скоро тези дами, които ухаеха на теменуга и рози, станаха нещо като наши майки и възпитателки; те така се бяха вживяли в това, че още щом се появяхме на вратата, по няколко от тези богини в коприна и лачени обуща ни питаха развълнувано:

— Как мина класното по география? Добре или зле?

По-онова време майка ми вече твърде отдавна лежеше в болницата и аз получих част от възпитанието си в публичния дом на Верденбрюк; мога само да кажа, че там ме възпитаваха по-строго, отколкото щеше да ме държи майка ми в къщи. Ние идвахме в продължение на две лета, после започнахме да ходим на екскурзии и не ни оставаше време, а и семейството ми се премести в друга част на града.

По-късно, през войната, идвах още веднъж на Банщрасе. В деня, преди да заминем на фронта. Бяхме едва осемнадесетгодишни, някои бяха и по-млади, и повечето от нас още не си бяха имали работа с жена. Но ние не желаехме да бъдем застреляни, без да изпитаме тази наслада, и затова петима от нас отидохме в къщата на Банщрасе, която познавахме от по-рано. Там цареше голямо оживление и ние си получихме ракията и бирата. След като се напихме, за да добием достатъчно кураж, поискахме да си опитаме щастието. Вили, най-дръзкият между нас, беше първият. Той спря Фрици, най-съблазнителната от всички присъствуващи жени.

— Миличка, ще я бъде ли?

— Дадено — отвърна Фрици през глъчката и дима, без да го погледне добре. — Имаш ли пари?

— Повече отколкото трябват.

Вили показа заплатата си и парите, които майка му беше дала, за да плати с тях една литургия за щастливото си избавление от войната.

— Е добре! Да живее отечеството! — каза доста раз сеяно Фрици и погледна към тезгяха с бирата. — Ела го ре!

Вили стана и си свали фуражката. Фрици трепна и се загледа в огненочервената му коса. Тя имаше неповторимо силен блясък и Фрици, естествено, веднага я позна отново, дори след като бяха изминали седем години.

— Един момент — рече тя. — Не се ли казвате Вили?

— Точно така! — заяви Вили сияещ.

— А едно време не си ли подготвяше тук уроците?

— Вярно!

— Така… а сега искаш да дойдеш с мене в стаята?

— Разбира се! Нали се познаваме вече.

Вили се ухили с цялото си лице. Миг след това той получи една плесница.

— Свиня такава! — каза Фрици. — И искаш да спиш с мене, а? Това е върхът на нахалството!

— Защо? — заекна Вили. — Всички други тук…

— Всички други! Какво ме интересуват другите? Изпитвала ли съм другите по закон божи? Писала ли съм им съчиненията? Внимавала ли съм да не настинат, сополанко такъв? — Но сега аз съм на седемнадесет и половина…

— Дръж си устата! Та това е все едно да поискаш да изнасилиш майка си, дангалак такъв! Марш оттук, малолетен дръвнико!

— Той утре заминава на фронта — казах аз. — Нямате ли патриотично чувство?

Тя насочи вниманието си върху мен.

— Ти не си ли оня, който пусна тук пепелянките! За три дни трябваше да затворим заведението, докато намерим проклетите гадини!

— Не ги пуснах — оправдах се аз. — Те ми избягаха.

Преди да успея да кажа нещо повече, и на моята буза се залепи една плесница.

— Въшловци! Марш оттука!

Шумът привлече мамичката на публичния дом. Тя изслуша обясненията на възмутената Фрици. И веднага позна Вили.

— Червеният! — изпъшка тя. Мамичката тежеше сто и двадесет килограма и се тресеше от смях като някоя планина от пихтия при земетресение.

— И ти ли? Не се ли казваше Лудвиг?

— Да — каза Вили. — Но ние сега сме войници и имаме право на полово сношение.

— Я ги гледай, имали право! — Мамичката отново се затресе. — Помниш ли, Фрици, колко се страхуваше той да не узнае баща му, че е хвърлял вонящи бомбички в час по вероучение? Сега имал право на полово сношение! О-хо-хо!

Фрици не гледаше на това откъм смешната му страна. Тя беше искрено ядосана и обидена.

— Като че собственият ми син…

Двама души трябваше да подкрепят мамичката на публичния дом. Сълзи се лееха по лицето й. Мехури от слюнка се образуваха в ъглите на устата й. Тя се държеше с две ръце за своя люлеещ се корем.

— Лимонада! — каза задъхана тя. — Валдмайстерска лимонада! Не беше ли това вашето любимо питие? — попита мамичката, като пъхтеше и се задавяше.

— Сега пием ракия и бира — отвърнах аз. — Всеки човек пораства.

— Пораства! — Мамичката отново се задави, а двата й дога настръхнаха — те мислеха, че господарката им ще бъде нападната. Ние предпазливо се отдръпнахме.

— Вън, неблагодарни свини! — извика непримиримо Фрици.

— Добре де — каза Вили на вратата. — Тогава отиваме на Ролщрасе.

Озовахме се вън с нашите униформи, с нашите смъртоносни оръжия и с наплескани лица. Но не отидохме на Ролщрасе — вторият публичен дом в града. Трябваше да вървим повече от два часа, да прекосим целия Верденбрюк, и вместо да ходим там предпочетохме да ни обръснат. И това щеше да ни се случи за пръв път в живота, и тъй като не познавахме половото сношение, разликата не ни изглеждаше толкова голяма, както по-късно, още повече че фризьорът също ни обиди и вместо бръснач ни препоръча гума за изтриване на нашите бради. След това срещнахме други познати и скоро така се напихме, че забравихме всичко. Така заминахме за фронта като девственици и седемнайсет от нас загинаха, без да са узнали какво е жената. Вили и аз загубихме своето целомъдрие по-късно в Хутхулст, във Фландрия, в един бордей. Вили хвана трипер, отиде в лазарета и така се отърва от битката за Фландрия, в която загинаха седемнадесетте девственика. Още тогава видяхме, че добродетелта не винаги се възнаграждава.

Бродим в прохладната лятна нощ. Ото Бамбус не се отделя от мене, защото съм единственият, който признава, че познава публичния дом. Другите също го познават, но се правят на невинни, а едничкият, който твърди, че ходи там почти всеки ден, е драматическият автор и творец на единственото по рода си произведение „Адам“ — Паул Шнеевайс; но той лъже — никога не е бил там.

Ръцете на Ото се потят. Той очаква да види жрици на сладострастието, вакханки и демонични хищници; той не е съвсем сигурен, дали няма да го откараме обратно с „Опела“ на Едуард с изтръгнат черен дроб или най-малко без тестикули. Аз го утешавам.

— Наранявания има най-много един-два пъти седмично, Ото! И почти винаги са сравнително безобидни. Завчера Фрици откъсна ухото на един посетител; но доколкото зная, уши могат да се пришиват отново или да се заменят с целулоидни, които поразително приличат на истинските.

— Ухото ли? — Ото се спира.

— Разбира се, има дами, които не късат уши — отвръщам аз. — Но ти не желаеш да се запознаваш с такива. Нали искаш да притежаваш първичната жена в нейната пълна прелест.

— Едно ухо е доста голяма жертва — обяснява Ото, потящата се бобова върлина, и избърсва стъклата на пенснето си.

— Поезията иска жертви. С откъснато ухо ти би станал в истинския смисъл един облян в кръв лирик. Ела!

— Да, но едно ухо? Нещо, което е на толкова видно място!

— Ако можех да избирам — казва Ханс Хунгерман, да си кажа правата, щях да предпочета да ми откъснат едното ухо, отколкото да ме кастрират.

— Какво? — Ото отново се спира. — Вие се шегувате! Това не може да бъде!

— Случва се — обяснява Хунгерман. — Страстта може да направи всичко. Но ти се успокой, Ото: кастрирането е наказуемо. За такова нещо жената ще получи поне няколко месеца затвор… Значи, за тебе ще отмъстят.

— Глупости! — промълвя неясно Бамбус, като се усмихва насила. — Вие си правите глупави шеги с мене!

— Защо да си правим шеги? — казвам аз. — Това би било много долно. Тъкмо затова ти препоръчвам Фрици. Тя обожава ушите. Щом я обземе страстта, конвулсивно се хваща с двете си ръце за ушите на своя партньор и ги държи здраво. Така си абсолютно сигурен, че няма да бъдеш повреден другаде. Тя няма трета ръка.

— Но има и два крака — обяснява Хунгерман. — С краката си те вършат понякога истински чудеса. Оставят си ноктите да пораснат дълги и ги изострят.

— Лъжете! — казва Ото измъчен. — Оставете тези глупости!

— Слушай! — отвръщам аз. — Не желая да бъдеш осакатен. Ти ще спечелиш в емоционално отношение, но душевно ще загубиш много, а и лириката ти ще пострада. Тук имам една джобна пила за нокти, малка, удобна, предназначена за изискания бонвиван, който винаги трябва да бъде елегантен. Прибери я. Дръж я скрита в юмрука си или я пъхни в постелята, преди да започнеш.

Щом забележиш, че става много опасно, достатъчно е едно малко, безвредно убождане по задника на Фрици. Не е нужно да тече кръв. Всеки човек зарязва всичко друго щом го жилне дори комар и посяга към ужиленото място; това е основен закон във вселената. А в това време ти ще побегнеш.

Изваждам едно червено кожено джобно калъфче, в което има гребен и пила за нокти. И то е подарък от изменницата Ерна. Гребенът е имитация на черупка от костенурка. Някаква вълна на закъсняла ярост се надига в мене, когато го изваждам.

— Дай ми и гребена! — казва Ото.

— С гребена не можеш да я клъцнеш, девствен сатир такъв — обяснява Хунгерман. — Това не е никакво оръжие в борбата на половете. Ще се счупи в стегнатата плът на тази Менада.

— Няма да я кълцам с него. Искам да се вчеша след това.

Хунгерман и аз се споглеждаме. Види се, Бамбус вече не ни вярва.

— Имаш ли превързочни пакетчета у себе си? — пита ме Хунгерман.

— Не ни трябват. Мамичката на публичния дом има цяла аптека.

Бамбус отново се спира.

— Всичко това са глупости! Но как стои работата с венерическите болести?

— Днес е събота. Всички дами са били прегледани днес следобед. Няма опасност, Ото.

— Абе всичко знаете ли?

— Знаем това, което е нужно за живота — отвръща Хунгерман. — То обикновено е нещо съвсем различно от онова, което се учи в училищата и педагогическите институти. Затова ти си такъв рядък екземпляр, Ото.

— Аз съм много благочестиво възпитан — въздиша Бамбус. — Израснал съм в страх от ада и сифилиса. При това положение как да твори човек първична лирика?

— Ти би могъл да се ожениш.

— Това е третият ми комплекс. Страх от брака. Моята майка съсипа баща ми. С нищо друго — само с плач. Не е ли странно?

— Не! — казваме в един глас Хунгерман и аз, а после си стискаме ръка. Това означава седем допълнителни години живот. Лош или добър, животът си е живот — човек забелязва това едва когато бъде принуден да рискува.

Преди да влезем в този толкова приветлив дом с неговите тополи, с червения фенер и цъфтящите герании на прозореца, ние се подкрепяме с по няколко глътки ракия. Донесли сме си една бутилка и пием поред от нея. Даже Едуард, който е пристигнал със своя „Опел“ и ни чака, пие заедно с нас; за него е рядкост да получи нещо даром и затова се радва. Същото питие, което пием сега по цена около десет хиляди марки чашката ще ни струва след миг четиридесет хиляди в публичния дом — затова сме донесли бутилката. До входната врата живеем пестеливо — след това сме в ръцете на мамичката.

Отначало Ото е много разочарован. Вместо хотелския салон беше очаквал ориенталска обстановка, с леопардови кожи, полилеи и тежък парфюм; затова пък дамите са наистина леко облечени, но имат повече вид на слугини. Той ме пита тихо дали между тях няма негърки или — креолки. Аз му посочвам едно сухо, чернокосо създание.

— Тази там има креолска кръв. Току-що е излязла от затвора. Убила е мъжа си.

Ото се усъмнява. Той се оживява едва когато влиза Железния кон… Това е една жена с внушителна фигура, с високи ботуши с връзки, с черно трико — нещо като униформа на звероукротителка, сив астраганен калпак и уста, пълна със златни зъби. Много поколения млади лирици и редактори са издържали върху нея изпита на живота и с решение на управителния съвет тя е определена и за Ото. Тя или Фрици. Настояхме да дойде в много изискан вид и тя не ни разочарова. Изненадва се, когато я запознаваме р Ото. Навярно е мислила, че ще получи нещо по-свежо и по-младо. Бамбус изглежда като от хартия — бледен, тънък, пъпчив, с редки мустачки, и е вече двадесет и шест годишен. Освен това той мигновено се изпотява като ряпа в готварска сол. Железния кон отваря бързо златната си паст, ухилва се добродушно и смушква разтреперения Бамбус в хълбока.

— Ела, почерпи по един коняк — казва дружелюбно Железния кон.

— Колко струва един коняк? — обръща се Ото към келнерката.

— Шестдесет хиляди.

— Какво? — пита тревожно Хунгерман. — Четиридесет хиляди, нито пфениг повече!

— Пфениг — казва мамичката на публичния дом. — Отдавна не съм чувала тази дума.

— Четиридесет хиляди беше вчера, мили — обяснява Железния кон.

— Четиридесет хиляди беше тази сутрин. Аз бях тук сутринта по нареждане на комитета.

— На кой комитет!

— Комитета за обновяване на лириката чрез непосредствен житейски опит.

— Мили — казва Железния кон. Това беше преди да се обяви курсът на долара.

— Беше към единадесет часа, след като бе обявен курсът на долара.

— Но преди следобедния курс — обяснява мамичката. — Не бъдете такива скъперници!

— Шестдесет хиляди — това пресметнато по курса на долара за вдругиден — казвам аз.

— По курса за утре. Всеки час си все по-близо до него. Успокой се! Курсът на долара е като смъртта. Не можеш да му убегнеш. Ти не се ли казваш Лудвиг?

— Ролф — отговарям твърдо. — Лудвиг не се завърна от фронта.

Хунгерман изведнъж е обзет от лошо предчувствие.

— А таксата? — пита той. — Тя колко е? Уговорката беше за два милиона. Със събличане и половин час разговор после. Разговорът е много важен за нашите кандидати.

— Три — отвръща флегматично Железния кон. — И е много евтино.

— Другари, ние сме предадени! — вика Хунгермаа — Знаеш ли колко струват днес едни високи ботуши почти до задника? — пита Железния кон.

— Два милиона и нито сантим повече. Ако и тук вече не важат споразуменията, какво ще стане тогава със света?

— Споразумения! Какво значение имат споразуменията, когато курсът се клатушка като пиян?

Матиас Грунд, поетът на книгата за смъртта, който поради своята природа беше мълчал досега, се надигна.

— Това е първият публичен дом, заразен от националсоциализма — заявява той разярен. — Договорите са къс хартия, така ли?

— И договорите и парите — отвръща непреклонно Железния кон. — Но високите ботуши са си високи ботуши и черното възбуждащо трико си е черно възбуждащо трико. Искам да кажа, че струва идиотски скъпо. Защо не вземете средна класа за вашите кандидати за първо причастие? Както при погребенията: там също може с и без финтифлюшки. Втора класа му стига на този тук!

На това нищо не може да се възрази. Спорът е стигнал до мъртва точка. Изведнъж Хунгерман открива, че Бамбус незабелязано е изпил не само своя коняк, но и коняка на Железния кон.

— Загубени сме — казва той. — Трябва да плащаме каквото поискат от нас тези уолстрийтски хиени. Не би ваше да ни изиграваш този номер, Ото! Сега трябва да устроим по-просто твоето въвеждане в живота. Без финтифлюшки, а само с един чугунен кон.

За щастие в този момент влиза Вили. Той се интересува поради чисто любопитство от превръщането на Ото в мъж и плаща разликата, без да му мигне окото. След това поръчва ракия за всички и съобщава, че днес е спечелил двадесет и пет милиона от акциите си. Част от печалбата иска да изгуляе.

— Дим да те няма сега, момче! — казва той на Ото. — И се върни като мъж!

Ото изчезва.

Аз сядам до Фрици. Старите неща отдавна са забравени; тя не ни счита вече за полудеца, откакто синът й загина във войната. Той беше подофицер и бе настигнат от своя куршум три дни след примирието. Разговаряме за времената преди войната. Фрици ми разправя, че синът й учел музика в Лайпциг. Искал да стане обоист. До нас дреме снажната мамичка на публичния дом с един дог върху коленете. Изведнъж отгоре прозвучава вик. Следва продължителна глъчка и тогава се появява Ото по долни гащи, преследван от разярения Железен кон, който го налага по главата с тенекиен леген. Ото има прекрасен стил в бягането — той изфучава като хала през вратата навън, а ние тримата задържаме Железния кон.

— Тази проклета половин порция! — казва запъхтян конят. — Убоде ме с нож.

— Не е нож — казвам аз, изпълнен с предчувствие.

— Какво? — Железния кон се извръща и показва едно червено петно върху черното си трико.

— Няма кръв. Това е било само пила за нокти.

— Пила за нокти? — Конят ме поглежда втренчено. — Такова нещо досега не ми се е случвало! И това нищожество ще ме боде, вместо аз него! Току-така ли съм обула високите си ботуши? А колекцията ми от камшици за какво е? Исках да бъда почтена и да му дам в допълнение да опита какво е садизъм: ударих го само ей така лекичко по мършавите бедра, а тази коварна очиларка да се нахвърли отгоре ми с джобна пила за нокти! Садист! Да не би аз да имам нужда от садисти? Аз, която съм мечтата на мазохистите! Каква обида!

Успокояваме я с един двоен кюмел. След това търсим Бамбус. Той стои зад един люляков храст и си опипва главата.

— Ела, Ото, опасността мина — вика Хунгерман. Бамбус се опъва. Настоява да му хвърлим дрехите навън.

— Да имаш да вземаш — заявява Хунгерман. — Трите милиона са си три милиона! Ние платихме за тебе.

— Поискайте си парите обратно! Няма да се оставя да ме пребият.

— Един кавалер никога не иска обратно парите си от някоя дама. И ние ще направим от тебе кавалер, дори ако трябва да ти счупим главата. Плесването с камшика е било любезност. Железния кон е садистка.

— Какво?

— Сурова масажистка. Само че ние забравихме да ти кажем. Но ти трябва да се радваш, че си изживял такова нещо. Това е рядкост в малките градове!

— Не се радвам. Хвърлете ми нещата вън.

Успяваме да го вкараме отново, след като се е облякъл зад люляковия храст. Даваме му да пийне, но не можем да го придумаме да напусне масата. Той твърди, че няма вече настроение. Хунгерман най-сетне се уговаря с Железния кон и мамичката. Бамбус има право в срок от една седмица да дойде пак, без да доплаща.

Продължаваме да пием. След известно време забелязвам, че въпреки всичко Ото като че пак се е разгорещил. От време на време той поглежда с крайчеца на окото си към Железния кон и не го е грижа за никоя от другите жени. Вили поръчва още кюмел. След малко забелязваме, че Едуард го няма. Той се появява пак след половин час изпотен и уверява, че ходил да се разхожда. Кюмелът постепенно действува.

Ото Бамбус неочаквано изважда хартия и молив и скришно си записва нещо. Поглеждам го през рамо. Заглавието е „Тигрицата“.

— Не искаш ли да почакаш още малко със свободни те стихове и химни? — питам го аз.

Той клати глава.

— Непосредственото първо впечатление е най-важното нещо.

— Но ти си получил само един удар с камшик по задника, а след това няколко с легена по главата! Какво тигърско има в цялата тази работа?

— Остави това на мене! — Бамбус разлива чаша кюмел по разчорлените си мустаци. — Сега се развихря силата на въображението! Аз цъфтя вече от стихове като розов храст. Като розов храст? Не — като орхидея в джунглите!

— Мислиш ли, че имаш вече достатъчно опит?

Ото стрелва поглед, пълен с желание и ужас, към Железния кон.

— Не зная. Но за едно малко томче с твърди корици, сигурно вече имам.

— Кажи си думата! За тебе са внесени три милиона Ако не са ти нужни, по-добре да ги изпием.

— По-добре да ги изпием.

Бамбус отново обръща чаша кюмел. За пръв път виждаме такъв. По-рано той отбягваше алкохола като чума, особено ракията. Лириката му вирееше при кафе и сок от френско грозде.

— Какво ще кажеш за Ото? — питам Хунгерман. — Ударите по главата с тенекиения леген го оправиха.

— Това не беше нищо — отвръща Ото с напевен глас. Той метва още един двоен кюмел и щипва по задника Железния кон, който тъкмо минава край нас. Конят се спира като ударен от гръм. След това бавно се извръща и оглежда Ото като някое рядко насекомо. Ние протягаме ръце, за да отслабим удара, който очакваме. За дамите с високи ботуши едно ощипване от този род е непристойна обида. Ото става, залитайки, с отсъстваща усмивка на късогледите си очи, обикаля около коня и неочаквано го плесва още веднъж звучно по черното възбуждащо трико. Всички се умълчават. Очаква се убийство. Но Ото сяда безгрижно, полага глава върху ръцете си и мигновено заспива.

— Никога не убивай спящ човек — обръща се Хунгерман заклинателно към коня. — Единадесетата божа заповед.

Железния кон отваря грамадната си уста и се хили беззвучно. Всичките му златни пломби блестят. После погалва рядката мека коса на Ото.

— Чудни хора — казва тя, — как може да сте още толкова млади и толкова глупави?

Ние си тръгваме. Хунгерман и Бамбус ще бъдат откарани до града от Едуард. Тополите шумолят. Договете лаят. Железния кон стои на прозореца в първия етаж и маха с казашкия си калпак. Зад публичния дом е застанала бледата луна. Матиас Грунд, поетът на книгата за смъртта, неочаквано изпълзява пред нас от един трап. Той мислел, че може да премине над него, както Христос по Генисаретското езеро. Но се излъгал. Вили върви до мене.

— Какъв живот! — казва замечтано той. — Само като помислиш, че в същност печелиш парите си, докато спиш! Утре доларът отново ще се покачи, а акциите ще се покатерят след него като пъргави маймуни!

— Не ни разваляй вечерта. Къде ти е автомобилът? И той ли ти носи доходи, както акциите ти?

— Рене го взе. Перчи се с него пред „Червената мелница“. Между представленията вози колегите си на разходка. Пръскат се от завист.

— Ще се ожените ли?

— Ние сме сгодени — обяснява Вили. — Не знам дали знаеш, какво значи това.

— Мога да си представя.

— Странно! — казва Вили. — Сега тя все повече ми напомня за нашия старши лейтенант Хеле, този проклет кожодер, който ни правеше живота толкова тежък, преди да ни разрешат да умрем като герои. Поразително прилича, в тъмнината. Страшно и прекрасно удоволствие — улавям Хеле за врата и го позоря. Никога не съм допускал, че това ще ми достави удоволствие, можеш да ми вярваш!

— Вярвам ти.

Вървим през тъмните, цъфнали градини. Облъхва ни ухание на непознати цветя.

— Колко сладко спи лунната светлина по хълмовете — казва някой и се изправя като призрак от земята.

Това е Хунгерман. Той е мокър като Матиас Грунд.

— Какво става? — питам аз. — Насам не е валял дъжд.

— Едуард ни свали от колата. Пеели сме много силно. Достопочтеният собственик на хотел! Когато реших след това да поразхладя Ото, и двамата паднахме в рекичката.

— И вие ли? Къде е Ото? Да не би да търси Матиас Грунд?

— Лови риба.

— Какво?

— Дявол да го вземе! — казва Хунгерман. — Дано не е паднал. Той не може да плува.

— Глупости. Рекичката е дълбока само един метър.

— Ото може да се удави и в локва. Той обича родината си.

Намираме Бамбус, който се държи здраво за един мост над рекичката и проповядва на рабите.

— Лошо ли ти е, Франциск? — пита го Хунгерман.

— Да — отвръща Бамбус и се кикоти, като че това е идиотски смешно. После започва да трака със зъби. — Студено — заеква той. — Аз не съм свикнал да живея на открито.

Вили измъква от джоба си бутилка кюмел.

— Кой ще ви спаси пак? Чичо Вили, предвидливият. Ще ви спаси от белодробно възпаление и смърт от измръзване.

— Жалко, че Едуард не е с нас — казва Хунгерман. — В такъв случай щяхте да спасите и него и заедно с господин Валентин Буш можехте да откриете съдружническа фирма. Спасителите на Едуард. Това би го убило.

— Оставете плоските шеги — казва Валентин, който стои зад Хунгерман. — Капиталът трябва да бъде нещо свещено за вас. Или може би сте комунист? Аз не деля с никого. Едуард ми принадлежи.

Всички пием. Кюмелът искри като жълт диамант на лунната светлина.

— Нямаше ли да ходиш още някъде? — питам Вили.

— До певческото дружество на Бодо Ледерхозе. Елате с мене. Там може да се изсушите.

— Великолепно — казва Хунгерман.

Никой не се сеща, че е по-лесно да си отиде в къщи.

Дори и поета на смъртта. Изглежда, тази вечер течностите имат могъща притегателна сила.

Продължаваме покрай рекичката. Луната блести във водата. Човек може да я изпие… Кой беше казал това някога?