Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

XI

От небето се лее проливен дъжд. А от градината се надигат мъгливи изпарения. Лятото е удавено във вода, студено е, а доларът е стигнал сто и двадесет хиляди марки. Със силен трясък се счупва част от улука на покрива и водата руква пред нашия прозорец като сива стъклена стена. Аз продавам два надгробни ангела от негледжосан порцелан и венец от безсмъртничета на една нежна жена, чиито две деца са умрели от грип. В съседната стая лежи Георг и кашля. Той също е болен от грип, но аз го подкрепих с кана греяно вино. Освен това около него се търкалят половин дузина списания и той използува случая да се осведоми за последните женитби, разводи и скандали във висшето общество в Кан, Берлин, Лондон и Париж. Влиза Хайнрих Крол, все така несломим в своя раиран панталон, с велосипедните щипки и подходяща тъмна мушама, която му стои добре.

— Имате ли нещо против, ако ви издиктувам няколко поръчки? — пита той с неподражаем сарказъм.

— Ни най-малко. Почвайте!

Той изброява няколко поръчки: малки надгробни камъни от червен сиенит, една мраморна плоча, няколко надгробни рамки — всекидневието на смъртта, нищо особено. След това се повърта нерешително още известно време, топли задника си на студената печка, разглежда няколко каменни мостри, които от двадесет години лежат по рафтовете на канцеларията, и най-сетне изтърсва:

— Щом се създават такива мъчнотии, нищо чудно, ако фалираме скоро!

Аз не отговарям, за да го ядосам.

— Казвам, че ще фалираме — пояснява той. — И зная какво говоря.

— Наистина ли? — Поглеждам го приятелски. — Защо е тогава тази защита? Всеки ви вярва.

— Защита? Аз нямам нужда да се защищавам! Но това, което се случи във Вюстринген…

— Намериха ли се убийците на дърводелеца?

— Убийци ли? Какво ни засяга това? И кой може да нарече такова нещо убийство? То беше нещастен случай. Човекът сам си беше виновен! Думата ми е, как се отнесохте вие там с кмета Дьобелинг! И на това отгоре да предложите на вдовицата на дърводелеца безплатен надгробен камък!

Аз се обръщам към прозореца и гледам дъжда. Хайнрих Крол е от ония хора, които никога не се съмняват в правотата на своите възгледи — това ги прави не само досадни, но и опасни. Тези хора са непоколебимата човешка маса на нашето любимо отечество, с която винаги може да се потегли на война. Нищо не може да ги вразуми, те са се родили с ръце по шевовете на панталоните и се гордеят, че така и ще умрат. Не зная дали този тип хора съществува и в други страни, но сигурно не е в такива количества.

След малко чувам отново какво говори дребният твърдоглавец. Оказва се, че той заседавал дълго с кмета и отстранил недоразуменията. Това се дължало само на неговото обаяние. Щели сме да можем пак да доставяме надгробни камъни във Вюстринген.

— Какво да правим сега? — питам аз. — Да ви се кланяме ли?

Той ми хвърля един язвителен поглед.

— Внимавайте да не отидете много далече някой път!

— Колко далече?

— Много далече. Не забравяйте, че тук сте само служител.

— Аз постоянно забравям това. Иначе трябваше да ми плащате тройна заплата — като чертожник, началник на канцеларията и шеф на рекламата. Впрочем ние не сме във военни отношения един към друг, иначе би трябвало да стоите мирно пред мене. Пък ако искате, някой път мога да телефонирам на вашите конкуренти — Холман и Клоц веднага ще ме вземат.

Вратата се отваря и Георг се показва в червеникаво-кафява пижама.

— За Вюстринген ли говориш, Хайнрих?

— А за какво друго?

— Тогава си посипи главата с пепел и се засрами. Във Вюстринген убиха човек! Един живот беше отнет. За някого е разрушен цял свят. Всяко убийство, всеки смъртоносен удар е, първото убийство в света. Каин и Авел — все същото! Ако ти и твоите другари проумеехте някой път това, не би имало толкова много войнствени крясъци по тази благословена земя!

— Тогава би имало само роби! Подлизурки пред безчовечния Версайски договор!

— Версайският договор! Разбира се! — Георг пристъпва крачка напред. От него силно лъха на греяно вино. — Ако бяхме спечелили войната, тогава, разбира се, щяхме да отрупаме нашите противници с любов и с подаръци, нали? Забрави ли, какво искахте да анексирате ти и твоите приятели? Украйна, Брие, Лонгви и целия минен и каменовъглен басейн на Франция? На нас взеха ли ни Рур? Не, ние още го притежаваме! Нима ще твърдиш, че нашият мирен договор нямаше да бъде десет пъти по-суров, ако можехме да диктуваме някакъв мирен договор? Не чух ли сам, каква уста беше отворил за това още през 1917 година? Франция трябвало да стане третостепенна държава, огромни части от Русия трябвало да се анексират и всички противници да плащат и да дават реални блага, докато им изтече кръвта! Това го говореше ти, Хайнрих! А сега ревеш в хор срещу несправедливостта, която ни причиниха. Повдига ми се вече от вашето самосъстрадание и крясъци за отмъщение! Все някой друг е виновен! Вие смърдите от лицемерна справедливост, фарисеи такива! Не знаете ли, че един мъж си личи най-напред по това, дали отговаря за всичко, което е извършил? На вас обаче никога не ви се е случвало нищо друго, освен най-голямата неправда, и вие се отличавате само по едно нещо от бога — бог всичко знае, а вие знаете всичко по-добре.

Георг се озърта, като че се пробужда от сън. Лицето му сега е така червено, както пижамата му, и дори голото му теме е порозовяло. Хайнрих плахо отстъпва. Георг го следва. Много е разярен. Хайнрих продължава да отстъпва.

— Ще ме заразиш! — вика той. — Дъхаш бацилите си в лицето ми! Докъде ще я докараме, ако и двамата се разболеем от грип?

— Никой не бива да умира повече — казвам аз.

Забавна картина е да гледаш борбата между двамата братя. Георг в червената сатенена пижама, изпотен от ярост, а Хайнрих в малкия си редингот — загрижен да не го хване грип. Освен мене тази сцена наблюдава и Лиза, която въпреки лошото време цялата се е надвесила от прозореца в един пеньоар с щамповани платноходки по него. В къщата на Кнопф вратата е отворена. Пред нея дъждът се спуска като завеса от стъклени мъниста. Вътре е толкова тъмно, че момичетата вече са запалили лампата. Би могло да се помисли, че те плуват там като дъщерите на Рейн у Вагнер. Под грамаден чадър дърводелецът Вилке минава през двора като черна гъба. Хайнрих Крол изчезва, буквално изтикан навън от Георг.

— Направете си гаргара със солна киселина — викам след Хайнрих. — За хора от вашето тесто грипът е смъртоносен.

Георг се спира и се смее.

— Ама че съм идиот — казва той. — Сякаш тази пас-мина може някога да научи нещо!

— От къде имаш тази пижама? — питам Георг. — Да не си влязъл в комунистическата партия?

Отсреща се чува ръкопляскане. Лиза обсипва Георг с аплодисменти — нечувана нелоялност към Вацек, който е правоверен националсоциалист и бъдещ директор на кланицата. Георг се покланя, притиснал ръка до сърцето си.

— Лягай в леглото — казвам аз. — Потиш се като водоскок!

— Потенето е здраве! Я погледни дъжда! Небето също се поти. Ами онова късче живот оттатък, в своя разгърнат пеньоар, с бели зъби — как се залива от смях!

Какво правим ние тука? Защо не се пръснем като фойерверк? Ако някога можехме да разберем какво е животът, щяхме да се пръснем! За какво продавам аз паметници? Защо не съм падаща звезда? Или грифон, който прелита над Холивуд и открадва най-прекрасните жени от техните плувни басейни? Защо трябва да живеем във Верденбрюк и да се бием в кафене „Централ“, вместо да екипираме един керван за Тимбукту и заедно с носачи, които имат махагонов цвят на кожата, да тръгнем към безбрежната африканска зора? Защо нямаме публичен дом в Йокохама? Отговори! Важно е веднага да разберем това! Защо не се състезаваме в плуване с пурпурните риби в червените вечери на Таити? Отговори! Георг посяга към бутилката с житена ракия.

— Стой! — казвам аз. — Там има още вино! Ей сега ще го стопля на спиртника. Никаква ракия! Ти си трескав! Червено, горещо вино, с подправки от Индия и от Зундските острови!

— Добре! Стопли го! Но защо не сме самите ние на островите на Надеждата и не спим с жени, които ухаят на канела и чиито очи стават бели, когато ни се отдават под Южния кръст, и които издават крясъци като папагалите и тигрите? Отговори!

В полумрака на канцеларията синият пламък на спиртника гори като синята светлина на приключението. Дъждът шуми като море.

— Ние сме на път, капитане — казвам аз и поемам голяма глътка житена ракия, за да догоня Георг. — Каравелата тъкмо минава покрай Санта-Круц, Лисабон и Златния бряг. Робините на арабина Мохамед бен Хасан бен Вацек гледат от каютите си и махат с ръце. Ето го вашето наргиле!

Подавам на Георг една пура от кутията, предназначена за най-добрите ни агенти. Той я заканва и пуска във въздуха няколко безупречно правилни кръгчета дим. По пижамата му са избили тъмни мокри петна.

— На път — казва Георг. — Защо още не сме стигнали?

— Стигнали сме. Всякога и всякъде човек е там, където иска да стигне. Времето е предразсъдък. Това е тайната на живота. Само че никой не я знае. Човек все се мъчи да стигне някъде!

— Защо никой не знае тайната?

— Времето, пространството и законът за причинност-та са булото на Мая27, което ни пречи да виждаме.

— Защо?

— Това са бичовете, с които бог не позволява да станем равни на него. Той ни гони с тях през панорама от илюзии и през трагедията на двойнственост?

— Каква двойнственост?

— Двойнствеността на „азът“ и светът на битието и живота. Обект и субект не са вече едно и също нещо. Раждането и смъртта са последиците. Веригата дрънка. Който я разкъса, разкъсва раждането и смъртта. Нека опитаме, равине Крол!

От виното се вдига пара. То ухае на карамфил и лимони. Слагам в него захар и пием. От кабината на кораба с робините на Мохамед бен Хасан бен Юсуф бен Вацек от другата страна на залива се чува ръкопляскане. Ние се покланяме и оставяме чашите.

— Значи сме безсмъртни? — пита кратко и нетърпеливо Георг.

— Само като хипотеза — отвръщам аз. — В теорията… Защото безсмъртен е противоположното на смъртен — значи, това е вече едната част от някаква двойнственост. Едва когато булото на Мая бъде напълно разкъсано, двойнствеността ще отиде по дяволите. Тогава човек се е завърнал у дома си, не е вече обект или субект, а и двете едновременно, и всички въпроси отмират.

— Това не е достатъчно!

— Какво има още?

— Човек съществува. Точка. И това е част от нещо двойно: човек съществува и не съществува. Това все още е двойнственост, капитане! Ние трябва да излезем от нея!

— Как? Щом си отворим устата, отново налитаме на част от друга двойнственост. Това не може да продължава така! Нима трябва да вървим безмълвно през живота?

— Това би било противоположно на небезмълвно.

— Дявол да го вземе! Пак капан! Какво да правим, кормчио?

Аз мълча и вдигам високо чашата. Отражението на виното блести в червено. Посочвам дъжда и повдигам парче гранит от каменните мостри. След това соча Лиза, отражението в чашата — най-мимолетното нещо в света, гранита — най-постоянното в света, слагам чашата и гранита настрана и затварям очи. При този фокус изведнъж нещо като тръпка пробягва по целия ми гръб. Нима сме попаднали несъзнателно на някоя следа? Нима в пияно състояние сме напипали някакъв магически ключ? Къде е отишла изведнъж стаята? Нима се носи из вселената? Къде е светът? Нима преминава тъкмо край Плеядите28? А къде е червеното отражение на сърцето? Нима то е Полярна звезда, ос и център едновременно? Отсреща се чува френетично ръкопляскане. Отварям очи. За момент няма никаква перспектива. Всичко е плоско и далечно, близко и кръгло, и няма име. После полита към мястото си, застава спокойно, и отново е това, което се нарича. Кога съм виждал това? Някога съм го виждал! Познато ми е отнякъде, но не мога да се сетя откъде.

Лиза размахва от прозореца бутилка какаов ликьор. В този миг се чува звънецът на вратата. Ние бързо махаме с ръце на Лиза и затваряме прозореца. Преди Георг да може да се скрие, вратата на канцеларията се отваря и влиза пазачът на градските гробища Либерман. Той обгръща с един поглед спиртника, греяното вино, пижамата на Георг и пита с пресипнал глас:

— Рожден ден?

— Грип — отвръща Георг.

— Поздравявам ви!

— Какво има тук за поздравяване?

— Грипът донася работа. Забелязах това навън. Значително повече умрели.

— Господин Либерман — обръщам се аз към държели-вия осемдесетгодишен човек. — Ние не говорим за работа. Господин Крол има тежък космически пристъп на грип, с който тъкмо се преборваме геройски. Искате ли и вие чаша лекарство?

— Аз пия ракия. От виното само изтрезнявам.

— Ние имаме и ракия.

Наливам му пълна водна чаша. Той отпива порядъчна глътка, сваля раницата си и изважда четири пъстърви, увити в големи зелени листа. Те миришат на река, на дъжд и на риба.

— Подарък — казва Либерман.

Пъстървите лежат с изцъклени очи върху масата. Тяхната зелена и сива кожа е покрита с червени петна. Ние вперваме очи в тях. Ненадейно смъртта отново нахлува кротко в стаята, в която току-що витаеше безсмъртието — нахлува кротко и мълчаливо, с укора на живото същество срещу убиващия и изяждащ всичко човек, който говори за мир и любов, а прерязва гърлото на агънцата и оставя рибите да се задушат, за да добие достатъчно сила да продължава да говори за мир и любов — без да се изключва Бодендик, божи човек и кротък месоядец.

— Прекрасна вечеря — казва Либерман. — Особено за вас, господин Крол! Лека диетична храна.

Отнасям мъртвите риби в кухнята и ги предавам на госпожа Крол, която ги разглежда като опитен специалист.

— С прясно масло, варени картофи и салата — обяснява тя.

Аз се оглеждам. Кухнята блести, светлината се отразява в тенджерите, в един тиган нещо се пържи и мирише приятно. Кухните са винаги утеха. Укорът изчезва от очите на пъстървите. От мъртви създания те изведнъж се превръщат в храна, която може да се приготви по различни начини. Изглежда почти така, сякаш само за това са били родени. „Какви изменници сме ние спрямо нашите благородни чувства!“ — мисля аз.

Либерман е донесъл няколко адреса. Грипът наистина започва вече да дава резултати. Хората умират, защото нямат много съпротивителна сила. Гладът през време на войната и без това ги е изтощил. Аз неочаквано решавам да си търся друго занятие. Уморен съм от смъртта. Георг е донесъл хавлията си. Той седи пред нас като някой потящ се Буда. Хавлията е отровно зелена. Георг обича да носи в къщи дрехи с ярки цветове. Сега изведнъж се сещам за какво ми напомни нашият разговор преди. За нещо, което Изабела беше казала преди известно време. Не си спомням точно какво, но беше нещо за измамата на нещата. Но нима и ние се поддадохме на измама? Или за миг бяхме с един сантиметър по-близо до бога? „Килията“ на поетите в хотел „Валхала“ е малка стая с дървена облицовка на стените. Върху етажерка с книги е поставен бюст на Гьоте, а наоколо висят портрети и гравюри на немски класици, романтици и няколко модерни писатели. Тази килия е място за събиране на клуба на поетите и духовния елит на града. Всяка седмица има заседание. От време на време се появява даже редакторът на всекидневния вестник, когото открито ласкаят, а тайно ненавиждат — в зависимост от това дали е приел или не е приел материалите. На него това му е безразлично. Той се носи леко през тютюневия дим като някой благ чичо, клеветен, нападан и почитан — за него всички са съгласни само в едно: че нищо не разбира от модерна литература. За него след Теодор Щорм, Едуард Мьорике и Готфрид Келер започва една голяма пустиня.

Освен него идват и някои съветници от областния съд и пенсионирани чиновници, които се интересуват от литература; Артур Бауер и неколцина негови колеги; поетите на града, неколцина художници и музиканти, а от време на време и някой любител като гост. Край Артур Бауер тъкмо се осуква блюдолизецът Матиас Грунд, който се надява, че Артур ще издаде неговата „Книга за смъртта в седем части“. Появява се Едуард Кноблох, основателят на клуба. Той хвърля бърз поглед в стаята и се развеселява. Някои от неговите критици и врагове ги няма. За мое голямо учудване Кноблох сяда до мене. Не очаквах това след вечерята с кокошката.

— Как си? — пита ме той, при това съвсем човешки, не както в ресторанта си.

— Превъзходно — отговарям аз, защото зная, че това ще го ядоса.

— Замислям нова поредица сонети — съобщава Едуард, без да се впуска в повече подробности. — Надявам се, че нямаш нищо против.

— Какво ще имам против? Надявам се, че ще бъдат римувани.

Аз стоя по-горе от Едуард, защото вече съм напечатал два сонета във всекидневния вестник, а той е напечатал само две поучителни стихотворения.

— Това е цял цикъл — казва Едуард, за моя изненада малко смутен. — Работата е там, че искам да го озаглавя „Герда“.

— Озаглави го, както… — Не се доизказвам. — Герда ли, казваш? Защо Герда? Герда Шнайдер?

— Глупости! Просто Герда.

Аз поглеждам изпитателно и недоверчиво тлъстия великан.

— Какво значи това?

Едуард се смее престорено.

— Нищо. Само поетична волност. В сонетите се загатва за цирк. Съвсем отдалеч, разбира се. Както знаеш, въображението се раздвижва, когато дори само теоретически го фиксираме по конкретен начин.

— Остави тези усуквания — казвам аз. — Говори откровено! Какво означава това, непочтен играчо?

— Непочтен играч? — отвръща с престорено негодувание Едуард. — Това по-скоро може да се каже за тебе! Не се ли преструваше, че дамата била уж певица като отвратителната приятелка на Вили?

— Никога. Ти си го въобрази.

— Е, добре — обяснява Едуард. — Това не ми даде мира. Аз я проследих. И разбрах, че си ме излъгал. Тя не е никаква певица.

— Да не би да съм ти казвал, че е певица? Не ти ли казах, че е била в цирк?

— Каза. Но така извърташе истината, че не повярвах. А след това имитираше другата дама.

— Как разбра?

— Срещнах случайно госпожица Шнайдер на улицата и я попитах. Това е позволено, нали?

— Ами ако те е излъгала?

По бебешкото лице на Едуард изведнъж се появява отвратителна самодоволна усмивка и той не отговаря.

— Слушай — казвам разтревожен и затова много спокоен. — Тази дама не можеш я спечели със сонети.

Едуард не реагира на това. Той продължава да проявява превъзходството си на поет, който освен стихотворения притежава и първокласен ресторант, а аз разбрах, че в това отношение Герда е като всички смъртни хора.

— Негодник такъв — заявявам ядосан. — Всичко това няма да ти помогне. Дамата заминава след няколко дни.

— Няма да замине — отвръща Едуард и за пръв път откакто го познавам, показва зъбите си. — Днес продължиха договора й.

Впервам очи в него. Този негодник знае повече от мене.

— Значи, ти и днес си се срещал с нея? Едуард започва малко да заеква.

— Днес случайно… така си беше. Само днес. Лъжата се изписва цяла по дебелите му бузи.

— Я гледай, и веднага получи вдъхновение за посвещението? — питам аз. — Така ли се отплащаш на верните си клиенти? Ръгаш с кухненския нож направо в слабините, ти презрян мияч на чинии?

— Вашата проклета клиентела може да ми…

— Не си ли й изпратил вече сонетите, ти, импотентен паун? — прекъсвам го аз. — Остави, няма нужда да отричаш! Аз и без това ще ги видя, слагач такъв!

— Какво? Как?

— Сонетите, отцеубиецо! Не те ли научих аз как въобще се пишат сонети? Хубава благодарност! Нямаш поне благоприличието да й изпратиш някое тристишие или ода! Не може да бъде, моето собствено оръжие… не, Герда ще ми покаже това нещо, за да й го преведа!

— Това би било… — заеква Едуард, за първи път излязъл от кожата си.

— Това не би било абсолютно нищо — отвръщам аз. — Жените са способни на такива работи. Зная това. Но понеже те уважавам като гостилничар, искам да ти съобщя още нещо: Герда има брат Херкулес и той бди над фамилната чест. Той вече е пребил до осакатяване двама от нейните почитатели. Особено много обича да бие дюстабанлии. А ти си дюстабанлия.

— Глупости — казва Едуард, но виждам, че въпреки това сериозно се замисля. Едно твърдение, колкото и да е невероятно, все оставя някаква следа, ако човек твърдо държи на него; това го научих от политическия кумир на Вацек.

Поетът Ханс Хунгерман идва при нас на канапето. Той е автор на неиздадения роман „Краят на Вотан“ и драмите „Саул“, „Балдур“ и „Мохамед“.

— Как е изкуството, приятели? — пита той. — Четохте ли глупостите, с които Ото Бамбус се е изложил вчера в Текленбургския окръжен вестник? Помия и смет! Как можа Бауер да напечати тези лигавщини?

Ото Бамбус е най-известният поет на града. Ние всички му завиждаме. Той съчинява пълни с настроение стихове за поетични кътове, за околни села, за уличните ъгли вечер и за меланхоличната си душа. Бамбус издаде при Артур Бауер две тънки, подшити томчета стихове — едното дори в две издания. Хунгерман, маститият поет на древността, го мрази, но се опитва да използува връзките му. Матиас Грунд го презира. Аз, напротив, съм доверен човек на Ото. Той много иска да иде някой път в публичен дом, но не смее. Очаква от това някакъв силен прилив на кръв в своята малко анемична лирика. Щом ме вижда, веднага идва при мене.

— Чух, че познаваш някаква жена от цирка! Циркът, ето, това е вече нещо! Там човек би могъл да бъде и цветнокож. Наистина ли познаваш такава жена?

— Не, Ото. Едуард е раздул работата. Аз познавам само една жена, която преди три години продаваше билети в цирка.

— Билети? Значи, все пак е била в цирка! Все нещо е останало у нея от цирка. Миризмата на хищните животни, манежът. Не би ли могъл да ме запознаеш някой път с нея?

На Герда наистина й провървя в литературата! Поглеждам Бамбус. Той се е източил като върлина, бледен, без брадичка, лицето му се е загубило и носи пенсне.

— Тя беше в цирк за бълхи — казвам аз.

— Жалко! — Ото се отдръпва разочарован. — Трябва да направя нещо — мърмори той. — Зная, че това е, което ми липсва — кръвта.

— Ото — възразявам аз. — Не може ли да бъде някоя, която не е от цирка? Някое хубавичко зайче за в кревата?

Той клати малката си глава.

— Това не е толкова просто, Лудвиг. Аз зная всичко за любовта. Искам да кажа, за духовната любов. Не ми трябва нищо повече, това го имам. Нуждая се от страст, груба, дива страст. Пурпурна, луда забрава. Делириум!

Той почти изскърцва с малките си зъби. Ото е учител в едно малко селце близо до града и, разбира се, там не може да намери това, което търси. В селцето всеки иска да се ожени или мисли, че Ото трябва да се ожени за някое добро момиче, което готви добре и има хубава зестра. Но Ото не желае това. Той смята, че трябва да изживее себе си като поет.

— Мъчното е там, че не мога да получа едновременно и двете — обяснява мрачно той. — Небесната и земната любов. За мене любовта всякога е нежна, пълна със себеотрицание, жертвоготовност и доброта. Тогава и половият нагон се укротява и опитомява. Всяка събота вечер, разбираш нали, за да може човек да си отспи в неделя. На мене обаче ми трябва нещо, което е само полов нагон, без всичко друго, нещо, в което мога да се вкопча. Жалко, чух, че си познавал някаква циркова акробатка.

Разглеждам Бамбус с нов интерес. Небесна и земна любов — значи, и той! Тази болест, изглежда, се е разпространила повече, отколкото мислех. Ото изпива чаша валдмайстерска лимонада и ме поглежда с бледните си очи. Навярно е очаквал, че веднага ще се откажа от Герда, за да израстат половите органи не неговото изкуство.

— Кога ще отидем в публичния дом? — пита унило той. — Нали ми обеща.

— Скоро. Но това не е никакво пурпурно ложе на греха, Ото!

— Имам само още две седмици ваканция. След това пак трябва да се върна на село и всичко е свършено.

— Ще идем преди това. На Хунгерман също му се иска да отидем там. Необходимо му е за новата му драма „Казанова“. Не бихме ли могли да направим общ излет?

— Пази боже! Не бива да ме видят! При моята професия!

— Тъкмо затова. Един излет е нещо безобидно. В бардака има нещо като кръчма в долните стаи. Там може да отиде всеки, който поиска.

— Разбира се, че ще идем — казва зад мене Хунгерман.

— Всички заедно. Ще направим една експедиция с научна цел. Чисто научна експедиция. Едуард също иска да дойде с нас.

Извръщам се към Едуард, за да полея със саркастичен сос този превъзходен готвач на сонети… но това вече не е необходимо. Едуард неочаквано добива вид като че е видял змия пред себе си. Един напет мъж току-що го е потупал по рамото.

— Едуард, стари другарю! — казва сега приятелски влезлият. — Как си? Радваш се, че си още жив, а?

Едуард вперва очи в стройния мъж.

— В днешно време? — с мъка произнася той.

Едуард е побледнял. Охранените му бузи изведнъж увисват надолу, раменете му се смъкват, устните му, къдрите му, дори коремът му увисва. Той в миг се е превърнал в тлъста плачеща върба.

Човекът, който е причина за всичко това, се казва Валентин Буш. Той, заедно с Георг и мене, е третата чума в живота на Едуард; и не само това — той е чума, холера и паратиф едновременно.

— Ти изглеждаш великолепно, момчето ми — казва сърдечно Валентин Буш.

Едуард се смее глупаво.

— Външността няма значение. Човек се съсипва вътрешно от данъци, лихви и крадци…

Той лъже. Във века на инфлацията данъците и лихвите не означават абсолютно нищо; може да ги платиш след година, което е все едно да не ги платиш изобщо. Тогава те отдавна са без никаква стойност. А единственият крадец, когото Едуард познава, е самият той.

— От тебе има поне какво да се хапне — усмихвайки се безмилостно отвръща Валентин. — Така мислеха и червеите във Фландрия, когато вече се готвеха да те изгризат.

Едуард се гърчи.

— Какво искаш, Валентине? — пита той. — Бира? Бирата е най-хубавото нещо срещу жегата.

— Не ми е много горещо. Но ти си прав, и най-доброто питие едва ли ще бъде достойно, за да отпразнуваме, че ти си още жив. Едуард, дай ми бутилка йоханисбергско „Лангенберг“, производство „Мум“.

— Привършихме го.

— Не сте го привършили. Осведомих се от твоя управител на избата. Имаш още над сто бутилки. Какво щастие, че то е любимата ми марка!

Аз се смея.

— Защо се смееш? — изкрещява Едуард разярен. — Тъкмо ти нямаш никакво основание да се смееш. Пиявица! Вие всички сте пиявици! Кръвчицата ми изсмукахте. Ти, твоят бонвиван и търговец на надгробни камъни и ти, Валентине! Кръвчицата ми изпихте! Неразделна тройка от паразити! — Валентин ми намига и остава сериозен.

— Това, значи, е благодарността ти, Едуард! Така държиш на думата си! Ако знаех това, на времето…

Валентин запретва високо ръкавите си и се заглежда в един дълъг, назъбен белег от зараснала рана. В 1917 година, през войната, той спаси живота на Едуард. Едуард, който беше подофицер в една готварница, неочаквано бе сменен и изпратен на фронта. Още в първите дни, когато бе на разузнаване в ничия земя, този слон беше улучен от куршум в глезена и веднага след това от втори, при което загубил много кръв. Валентин го намерил, превързал го и го довлече обратно в окопа. При това сам той беше ранен в ръката от шрапнел. Но спаси живота на Едуард, на когото иначе е щяла да изтече кръвта. В изблик на благодарност Едуард предложи тогава на Валентин цял живот да яде и пие във „Валхала“ каквото иска. В знак на съгласие Валентин му подаде лявата си, неранена ръка. Георг Крол и аз бяхме свидетели.

През 1917 година всичко изглеждаше все още безопасно. Верденбрюк беше далеч, войната близо, и кой можеше да знае дали Валентин и Едуард ще се върнат някога пак във „Валхала“? Но те се върнаха; Валентин — след като беше ранен още два пъти, а Едуард — тлъст и заоблен, като заел отново старото си място кашавар. В началото Едуард действително беше благодарен и черпеше Валентин когато го посещаваше — понякога дори с немско шампанско, което вече не се пенеше. Но годините извършиха своето; Валентин се установи също във Верденбрюк. По-рано живееше в друг град; сега се настани в една малка стаичка близо до „Валхала“ и се явяваше точно навреме за закуска, обед и вечеря при Едуард, който скоро се разкая горчиво за своето лекомислено обещание. Валентин обичаше да си хапва добре, най-вече защото сега нямаше никакви грижи. Едуард може би щеше да се примири с яденето; но Валентин и пиеше, и с течение на времето се извъди голям познавач на виното и проявяваше изтънчен вкус. По-рано пиеше бира; сега пие само вина от избата и по този начин, разбира се, докарва Едуард до много по-голямо отчаяние, отколкото ние с нашите мизерни купони. — — Е, добре — казва Едуард безутешно, когато Валентин му показва своя белег. — Но ядене и пиене значи да се пие, когато се яде, а не по друго време. Не съм обещавал пиене по друго време.

— Виж го този жалък търгаш — отвръща Валентин и ме побутва. — През 1917 година не мислеше тъй. Тогава казваше: „Валентине, миличък Валентине, спаси ме, ще ти дам всичко, каквото имам!“ — Това не е вярно! Никога не съм казвал такова нещо — крещи с писклив глас Едуард.

— Откъде знаеш това? Ти беше полупобъркан от страх и половината ти кръв беше изтекла, когато те влачех назад.

— Не бих могъл да го кажа! Такова нещо не бих могъл да кажа! Дори да съм бил пред смъртта си. Това не е в характера ми.

— Вярно — казвам аз. — Този скъперник по-скоро би пукнал.

— Точно това исках да кажа — обяснява Едуард като си отдъхва, защото е намерил подкрепа. Той си бърше челото. Къдрите му са мокри, толкова се е изплашил от последната заплаха на Валентин. Вече беше помислил, че работата около „Валхала“ ще стигне до съд. — И така, от мене да мине този път — казва той бързо, за да се отърве. — Келнер, половин бутилка мозелско.

— Йоханисбергско „Лангенберг“, цяла бутилка — поправя го Валентин и се обръща към мене. — Мога ли да те поканя да изпиеш една чаша?

— Разбира се! — отвръщам аз.

— Чакай! — казва Едуард. — Това съвсем не влиза в уговорката. Тя се отнася само за Валентин! Лудвиг и без това ми струва всеки ден сумата и пари, този кръвопиец с обезценените купони!

— Бъди спокоен, отровител такъв — отвръщам аз. — Това е чисто и просто неизбежна съдба. Ти ме обстрел-ваш със сонети, а аз промивам раните си от тях с твоето рейнско вино. Искаш ли да изпратя на една дама дванадесетостишие в стила на Аретино29 за тази ситуация, ти лихварю на твоя спасител? Едуард се задавя.

— Искам да подишам чист въздух — мърмори той разярен. — Изнудвачи! Сутеньори! Не се ли срамувате от себе си?

— Ние се срамуваме за по-сериозни неща, наивен броячо на милиони!

Валентин и аз се чукаме. Виното е прекрасно.

— Какво става с посещението в дома на греха? — пита Ото Бамбус плахо и някакси между другото.

— Непременно ще отидем, Ото. Ние сме задължени на изкуството.

— Защо собствено на човек му се пие най-много, когато вали дъжд? — пита Валентин и налива отново. — Би трябвало да бъде обратно.

— Нима искаш да имаш винаги някакво обяснение за всичко?

— Разбира се, не. Нали иначе няма да има за какво да се приказва? Просто ми направи впечатление.

— Може би това е стаден инстинкт, Валентине. Течността отива при течност.

— Възможно. Но аз и пикая по-често в дъждовни дни. Поне това е донякъде чудновато.

— Пикаеш повече, защото пиеш повече. Какво чудновато има в това?

— Вярно. — Валентин кима с облекчение. — Не помислих за това. Да не би да се водят и повече войни, защото са се родили повече хора?