Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

II

Излизаме от вратата. Яркото слънце на късните априлски дни плисва върху нас, сякаш се излива огромен, златен съд със светлина и вятър. Спираме се. Градината е цялата в зелени пламъци, пролетта шуми в младите листа на тополата като арфа, а първият люляк цъфти.

— Инфлация! — казвам аз. — Ето я и тук, най-неудържимата от всички инфлации. Сякаш даже и природата знае, че вече може да се пресмята само в десетки хиляди и милиони. Погледни какво правят тук лалетата! А бялото оттатък, а червеното, а жълтото наоколо! И какво ухание!

Георг кимва, помирисва и дръпва от бразилската пура, природата му се вижда двойно по-хубава, ако същевременно пуши и пура.

Усещаме слънцето по лицата си и гледаме този пролетен разкош. Градината зад къщата е и изложбена площ за нашите паметници. Те стоят тук като някоя рота, предвождана от слабичък лейтенант — от обелиска „Ото“, който стои на пост до самата врата. Този екземпляр трябваше да продаде Хайнрих според моите съвети — най-старият паметник на фирмата, неин символ и връх на безвкусицата. Зад него най-отпред са евтините, малки паметници от пясъчник и излети от цимент — надгробните камъни за бедните, които са живели честно и порядъчно, цял живот са се блъскали и, разбира се, нищо не са постигнали по този начин. После следват по-големите, вече с цокъл, но все още евтини — за тези, които биха искали да са нещо повече поне в смъртта, тъй като това не им се е удало в живота. От този вид ние продаваме повече, отколкото от съвсем простите, и човек не знае как да окачестви това закъсняло честолюбие на близките на покойния — като трогателно или безсмислено. Следват надгробните паметници от пясъчник, облицовани с плочки от мрамор, сив сиенит или черен шведски гранит. Те са вече много скъпи за човек, който е живял от труда на своите ръце. Клиенти за тях са дребни търговци, майстори, занаятчии, които са имали собствена работилница, и, разбира се, вечният несретник — дребният чиновник, който винаги иска да минава за нещо повече, отколкото е, този честен пролетарий с колосана яка, за когото никой не знае как въобще съумява да преживее в днешно време, защото повишенията на заплатата му закъсняват всякога прекалено много.

Всички тези паметници са все още дребна риба — след тях идват кютюците от мрамор и гранит. Най-напред полираните от едната страна, при които предните плоскости са гладки, страничните и задните са грубо издяла-ни, а цокълът от всички страни е грапав. Те са вече за по-заможното средно съсловие, за работодателя, търговеца, за притежателя на по-добро заведение и, разбира се, за смелия несретник, за по-висшия чиновник, който също както дребния си събрат трябва да похарчи повече в смъртта, отколкото е спечелил през живота си, за да спази благоприличието.

Аристокрацията на надгробните паметници обаче е полираният от всички страни мрамор и черният шведски гранит. При тях няма грапави страни и задни плоскости; всичко блести, все едно дали се вижда или не, дори и цокълът; понякога има не само един или два, но често пъти и трети цокъл, отгоре на това и полегат, а когато паметникът е разкошен в истинския смисъл на думата, отгоре е прикрепен и внушителен кръст от същия материал. Днес такова нещо, разбира се, е предназначено само за богати селяни, едри собственици на реални ценности, гешефтари и опитни търговци, които работят с дългосрочни полици и по този начин живеят от държавната банка, която заплаща всичко с все по-нови банкноти без покритие.

Поглеждаме едновременно към единствения от тези разкошни паметници, който допреди четвърт час все още беше собственост на фирмата. Той стои отсреща, черен и блестящ като лака на някой нов автомобил, облъхнат от пролетта и цветовете на люляка, който се свежда към него; прилича на важна дама, студена, недокосната и още за един час девствена, а след това името на чифликчията Хайнрих Фледерсен ще бъде издълбано върху тесния й корем с латински, позлатени букви, всяка по осемстотин марки.

— На добър път, черна Диано! — казвам аз. — Прости! — и повдигам шапката си. — За поета е вечна загадка, че и съвършената красота е подчинена на съдбовните закони и трябва мизерно да загине. На добър път! Ти ще се превърнеш в безсрамна реклама за душата на мошеника Фледерсен, който измъкваше от бедните вдовици в града последните им десетохилядарки за прекомерно скъпото, фалшифицирано с маргарин масло; а да не говорим изобщо за неговите телешки шницели, свински котлети и за говеждото печено, което продаваше на безбожни цени! На добър път!

— Ти ми събуждаш апетита — заявява Георг. — Напред към „Валхала“! Или преди това трябва да си купиш връзка?

— Не, имам време, докато затворят магазините. В събота след обед няма нов курс на долара. От днес дванайсет часа до понеделник сутринта нашата валута ще остане стабилна. В същност защо? Тук има нещо нередно. Защо в края на седмицата марката не пада? Бог ли я задържа?

— Защото тогава борсата не работи. Имаш ли още въпроси?

— Да. Как живее човек — отвътре навън или отвън навътре?

— Човек живее. Точка. Във „Валхала“ има гулаш, гулаш с картофи, краставици и салата. Видях менюто, когато се връщах от банката.

— Гулаш! — Откъсвам една иглика и я забождам на ревера си. — Човек живее, ти си прав! Който иска да узнае нещо повече е загубен. Ела да ядосаме Едуард Кноблох!

Влизаме в големия ресторант на хотел „Валхала“. Като ни вижда, Едуард Кноблох, съдържателят, тлъст исполин с кафява перука и разкопчан редингот, прави кисела гримаса, сякаш е сдъвкал сачма в къс филе от сърна.

— Добър ден, господин Кноблох — казва Георг. — Днес времето е прекрасно! Възбужда голям апетит!

Едуард нервно вдига рамене.

— Да се яде много е нездравословно! Вреди на черния дроб, на жлъчката, на всичко!

— Но не при вас, господин Кноблох — отвръща сърдечно Георг. — Вашето меню е здравословно.

— Да, здравословно е. Но нещо, което е прекалено здравословно може да бъде и вредно. Според най-новите научни изследвания премногото месо е…

Аз прекъсвам Едуард, като го тупвам леко по мекия корем. Той се дръпва, сякаш някой е посегнал към половите му органи.

— Спокойствие и широко сърце! — казвам аз. — От нас няма да обеднееш. Какво прави поезията?

— Проси! Няма време! В такава епоха!

Аз не се засмивам на тази глупост. Едуард е не само гостилничар, той е и поет; но така евтино няма да се отърве от мене.

— Къде има свободна маса? — питам аз.

Кноблох се оглежда. Лицето му изведнъж се прояснява.

— Извънредно много съжалявам, господа, но просто не виждам свободна маса.

— Нищо. Ще почакаме. Едуард се оглежда още веднъж.

— Както изглежда, засега никоя няма да се освободи — съобщава той сияещ. — Всички господа ядат все още супата. Може би днес ще опитате в „Алтщедтер хоф“ или в хотела на гарата. Казват, че там храната също била сносна.

Сносна! Денят изглежда пропит от сарказъм. Най-напред Хайнрих, а сега Едуард. Но ние ще се борим за гулаша, дори ако трябва и цял час да чакаме — това е коронният номер в листата за ядене на „Валхала“.

Едуард обаче е не само поет, той, изглежда, може да чете и мислите.

— Няма смисъл да чакате — казва той. — Никога нямаме достатъчно гулаш и го привършваме още в началото. А не бихте ли искали по един немски бифтек? Бихте могли да го изядете тук на бара.

— За нищо на света — казвам аз. — Ще получим гулаш, дори ако трябва и тебе самия да накълцаме.

— Наистина ли? — Тлъстият Едуард се разколебава в триумфа си.

— Да — отвръщам и повторно го тупвам леко по корема. — Ела, Георг, ето една маса за нас.

— Къде? — пита бързо Едуард.

— Там, където седи господинът, който прилича на гардероб. Да, този с червената коса и елегантната дама. Който е станал и ни маха с ръка. Това е моят приятел Вили, Едуард. Изпрати келнера, искаме да поръчаме?

Едуард съска зад нас като спукана автомобилна гума. Ние се запътваме към Вили.

Причината за цялата тази комедия, която играе Едуард, е проста. По-рано човек можеше да се храни при него на абонамент. Купуваше си едно тефтерче с десет купона и по този начин получаваше отделното ядене малко по-евтино. Тогава Едуард правеше това, за да развие предприятието си. Но през последните седмици лавината на инфлацията му обърка сметките; ако първият обед или вечеря по абонаментното тефтерче все още отговаряше на цената, която трябваше да се плати, при десетия купон цената беше вече значително паднала. Затова Едуард се отказа от абонаментните тефтерчета; той загуби доста много от тях. Но ние излязохме по-умни от него. Научихме навреме за плана му и преди шест седмици внесохме цялата сума от продажбата на един военен паметник, за да купим на едро купони за хранене във „Валхала“. При това, за да не се усети Едуард, използувахме различни хора — дърводелеца на ковчези Вилке, пазача на гробищата Либерман, нашия скулптор Курт Бах, Вили и още неколцина другари от войната и търговски приятели, а дори и Лиза. Всички купиха за нас на касата тефтерчета с купони за ядене. Когато отмени абонаментите, Едуард очакваше, че в продължение на десетина дни всичко ще бъде ликвидирано, защото всяко тефтерче съдържаше само десет купона, а той предположи, че всеки разумен човек има само по един абонамент за това време. Всеки от нас обаче притежаваше по тридесет абонаментни тефтерчета. Четиринадесет дни след премахването на абонаментите Едуард взе да се безпокои, като разбра, че ние все още плащаме с купони; след четири седмици получи лек пристъп на паника. По това време ядяхме вече на половин цена; след шест седмици се хранехме за цената на десет цигари. Ден след ден се явявахме и давахме купоните си. Едуард питаше колко купони имаме още; ние отговаряхме уклончиво. Той се опита да анулира купоните; следващия път доведохме един адвокат, когото бяхме поканили на виенски шницел. Докато си ядеше десерта, адвокатът изнесе на Едуард правна лекция за договорите и задълженията и плати яденето си с един от нашите купони. Лириката на Едуард взе да става мрачна. Той се опита да сключи споразумение с нас; ние отказахме. Той написа едно поучително стихотворение: „Нечестната печалба не носи сполука“ и го изпрати на ежедневния вестник. Редакторът ни го показа; беше изпъстрено с остри намеци за гробокопачите на народа; споменаваше се и за надгробни камъни, а и за „лихварина Крол“. Ние поканихме нашия адвокат на свинска пържола във „Валхала“. Той обясни на Едуард понятието публично оскърбление и последиците от него и плати пак с един от нашите купони. Едуард, който по-рано беше чист лирик и възпяваше цветята, започна да пише стихотворения, пропити с омраза. Ала това беше всичко, което можа да направи. Борбата продължава. С всеки изминат ден Едуард се надява, че нашите резерви ще бъдат изчерпани; той не знае, че имаме купони за повече от седем месеца.

Вили става. Той е облечен в тъмнозелен, нов костюм от първокачествен плат и изглежда в него като червеноглава жаба. Връзката му е украсена с карфица, а на показалеца на дясната си ръка носи тежък пръстен с монограм. Преди пет години беше помощник на нашия ротен домакински подофицер. На същата възраст е, на която съм и аз — двадесет и пет годишен.

— Мога ли да ви запозная? — пита Вилке. — Моите приятели и бойни другари Георг Крол и Лудвиг Бодмер — госпожица Рене дьо ла Тур от Мулен Руж. Париж!

Рене дьо ла Тур кимва сдържано, но не нелюбезно. Ние вперваме очи във Вили. Вили гордо отвръща на погледите ни.

— Седнете, господа! — казва той. — Доколкото разбрах Едуард искаше да ви лиши от ядене. Гулаша си го бива, можеше да му се сложи само малко повече лук. Елате, с удоволствие ще се постесним.

Скупчваме се около масата. Вили знае за нашата война с Едуард и я следи с интереса на роден играч.

— Келнер! — викам аз.

Един келнер, който на четири крачки от нас се тътри нанякъде върху плоските си ходила, изведнъж оглушава.

— Келнер! — викам аз още веднъж.

— Ти си варварин — казва Георг Крол. — Обиждаш човека с неговото занятие. За какво е направил революцията през 1918 година? Господин главен келнер!

Аз се хиля. Вярно е, че германската революция от 1918 година беше най-безкръвната в света. Самите революционери толкова се изплашиха от себе си, че веднага повикаха на помощ бонзите3 и генералите на старото правителство, за да ги закрилят от собствения им пристъп на смелост. И те великодушно се отзоваха.

Известен брой революционери бяха избити, князете и офицерите получиха чудесни пенсии, за да имат време да подготвят преврати, чиновници получиха нови титли, главни учители станаха членове на висши учебни съвети, училищни инспектори станаха училищни настоятели, келнери получиха правото хората да се обръщат към тях с „главен келнер“, доскорошни партийни секретари се превърнаха в превъзходителства, на социалдемократическия министър на отбраната бе позволено да командува изпълнен с блаженство истински генерали в министерството си, а германската революция потъна в червен плюш, уют и спокойствие, в любовта на всеки към своята маса в ресторанта и в копнеж за униформи и команди.

— Господин главен келнер! — повтаря Георг. Келнерът остава глух. Това е старият, нелеп номер на Едуард; той се опитва да ни сломи, като инструктира келнерите да не ни обслужват.

— Келнер! Простако, не чуваш ли? — изкрещява неочаквано през залата един гръмотевичен глас в първостепенен прусашки казармен висок тон. Този глас действува веднага като тръбен сигнал на стар кавалерийски кон. Келнерът се стъписва, като че е получил изстрел в гърба, и се обръща; двама други притичват от различни страни, някъде някой удря токове, един мъж с вид на военен на една от съседните маси тихо казва: „Браво!“ … и даже Едуард идва с развяващ се редингот, за да направи височайше проучване на този глас. Той знае, че нито Георг, нито аз можем да командуваме така. Поглеждаме като гръмнати към Рене дьо ла Тур. Тя си седи кротко и свенливо, сякаш всичко това никак не я засяга. А само тя може да е извикала — ние познаваме гласа на Вили.

Келнерът е пред масата.

— Какво ще заповядат господата?

— Супа с фиде, гулаш и желе от плодов сок за двама — отвръща Георг. — И по-живо, иначе ще ти продухаме ушите, говедо такова!

Едуард се приближава. Той не разбира какво става. Погледът му се устремява под масата. Никой не се е скрил там, а дух не може да изкрещи така. Ние също не можем, той знае това. Едуард подозира, че това е някакъв номер.

— Много ви моля — казва най-сетне той, — в моето заведение не може да се вдига такъв шум!

Никой не отговаря. Гледаме го с безразличие. Рене дьо ла Тур се пудри, Едуард се обръща и си отива.

— Съдържателю! Я елате насам! — внезапно прокънтява зад него предишният гръмотевичен глас.

Едуард се стрелва обратно и вперва очи в нас. Ние все още стоим със същата безизразна усмивка на мутрите си. Той се заглежда в Рене дьо ла Тур.

— Вие ли току-що?…

Рене шумно си затваря пудриерата.

— Моля? — пита тя със сребърно-звънлив нежен сопран. — Какво желаете?

Едуард опулва очи. Той не знае вече какво да мисли.

— Може би сте преуморен, господин Кноблох? — пита Георг. — Изглежда имате халюцинации.

— Но все пак тук някой просто…

— Ти си луд, Едуард! — казвам аз. — Изглеждаш много зле. Вземи си отпуска. Ние нямаме никакъв интерес да продаваме на твоите близки евтин надгробен камък от имитация италиански мрамор, защото не заслужаваш нищо повече…

Едуард примигва като някой стар бухал.

— Вие изглежда сте особен човек — обажда се Рене дьо ла Тур със звънлив като флейта сопран. — За това, че келнерите ви не могат да чуват, обвинявате вашите клиенти.

Тя се смее — очарователен, звънлив ромон от сребро и благозвучие, сякаш горски ручей в приказка.

Едуард се хваща за челото. Последната му опора изчезва. И момичето не може да бъде. Който се смее така, не може да има такъв войнишки глас.

— Можете да си вървите, Кноблох — небрежно заявява Георг. — Или имате намерение да вземете участие в нашия разговор?

— И не яж толкова много месо — казвам аз. — Може би е от месото! Какво ни обясни ти преди малко? Според най-новите научни изследвания…

Едуард бързо се обръща и се махва. Ние чакаме, докато се отдалечи достатъчно. След това мощното тяло на Вили започва да се тресе от — беззвучен смях. Рене дьо ла Тур се усмихва тихо. Очите й искрят.

— Вили — заговарям приятеля си, — аз съм повърхностен човек и затова тази случка беше един от най-хубавите мигове в моя млад живот. Но обясни ни сега, какво става!

Вили продължава да се тресе от сподавен смях и посочва към Рене.

— Excusez, Mademoiselle — казвам аз. — Je me…

Смехът на Вили се усилва при моя френски език.

— Кажи му, Лоте — прихва той.

— Какво? — пита Рене със скромна усмивка, но с неочаквано тих, сърдит бас.

Ние вперваме очи в нея.

— Тя е артистка — задавено проговаря Вили. — Дуетистка. Пее дуети. Но сама. Една строфа високо, една ниско. Една в сопран, една в бас.

Мракът се разсейва.

— А басът… — питам аз.

— Дарба! — обяснява Вили. — Освен това, разбира се, усърдие. Трябва да я чуете веднъж как имитира кавга между съпрузи. Лоте е чудесна!

Ние се съгласяваме. Гулашът се появява. Едуард крадешком следи нашата маса, като я наблюдава отдалеч. Неговият недостатък е, че при всички случаи иска да разбере причината. Това разваля лириката му и го прави недоверчив в живота. В този момент той си блъска ума над мистериозния бас. Едуард не знае какво още го очаква. Георг Крол, кавалер от старата школа, помоли Рене дьо ла Тур и Вили да му бъдат гости, за да отпразнуват победата. За отличния гулаш той ще връчи след малко на скърцащия със зъби Едуард четири хартийки, за чиято обща стойност днес човек едва ли би могъл да купи няколко кокала с малко месо по тях.

Привечер. Седя до прозореца в своята стая над канцеларията. Къщата е ниска, ъгловата и стара. Както и цялата тази част от улицата, тя по-рано е принадлежала на черквата, която се намира на един площад на края на улицата. В нея са живели свещеници и църковни служители; но от шестдесет години насам къщата е собственост на фирмата Крол. В същност тя се състои от две ниски постройки, разделени от една сводеста врата и входа; във втората живее пенсионираният фелдфебел Кнопф с жена си и трите си дъщери. След това идва хубавата, стара градина с нашата изложба на надгробни камъни, а вляво отзад има и нещо като двуетажна дървена барака. Долу в бараката работи нашият скулптор Курт Бах. Той моделира скърбящи лъвове и политащи орли за военните паметници, които продаваме, и рисува надписите върху надгробните камъни, които след това ще бъдат издълбани от каменоделеца. През свободното си време свири на китара, скита и мечтае за златните модели на прочутия Курт Бах от един по-късен период, който никога няма да настъпи. Тридесет и две годишен е.

Горния етаж на бараката сме дали под наем на дърводелеца на ковчези Вилке. Вилке е слаб, сух мъж, за когото никой не знае дали има или няма семейство. Отношенията ни с него са приятелски, както всички отношения, които почиват на взаимна изгода. Ако се яви някой съвсем пресен мъртвец, който още няма ковчег, ние препоръчваме Вилке или му известяваме да се погрижи; и той постъпва така с нас, щом узнае за покойник, който още не е грабнат от хиените на конкуренцията; защото борбата за умрелите е жестока и се води до последна капка кръв. Търговският пътник Оскар Фукс от фирмата „Холман и Клоц“ — нашата конкуренция — използува дори лук. Преди да отиде в някоя къща, където има покойник, той изважда от джоба си няколко нарязани глави лук и ги мирише дотогава, докато очите му се налеят със сълзи. После влиза вътре, слага си маската на съчувствие към скъпия покойник и се опитва да сключи сделка. Затова го наричат Оскар Сълзата. Чудно, но ако опечалените полагаха приживе за някои умрели само половината от грижите, които полагат за тях след смъртта им, когато те вече нямат нужда от тези грижи, покойниците сигурно с удоволствие щяха да се откажат и от най-скъпия мавзолей; но такъв е човекът — само като загуби нещо, го оценява истински.

Улицата безшумно се изпълва с прозрачния дим на здрача. У Лиза вече свети; но сега пердетата са спуснати — знак, че касапинът на коне е там. До нейната къща започва градината на винарския търговец Холцман. Над стените виси люляк, а от склада се носи прясната кисела миризма на бъчвите. От вратата на нашата къща излиза пенсионираният фелдфебел Кнопф. Той е слаб мъж с каскет и бастун; въпреки професията си и при все че освен устава за строевата подготовка никога не е прочел нито една книга, прилича на Ницше. Кнопф върви надолу по Хакенщрасе и на ъгъла на Мариешцрасе завива наляво. Към полунощ той ще се върне, този път отдясно — с това е приключил обиколката си на кръчмите в града, която, както е редно за един стар войник, извършва методично. Кнопф пие само ракия, и то от ръж или от жито, нищо друго. Затова пък е най-големият й познавач, който съществува. В града има три или четири фирми, които варят ракия от ръж или жито. За нас всички техни ракии имат почти еднакъв вкус. Но не и за Кнопф; той ги различава още по миризмата. Четиридесет години неуморна работа са направили езика му толкова изтънчен, че той може да разпознае дори при един и същ вид ракия от коя кръчма е. Кнопф твърди, че избите не били еднакви и той можел да ги различава. Разбира се, това не се отнася за бутилираната ракия, а само за наливната. Обзалагал се е много пъти и е печелил.

Ставам и се оглеждам в стаята. Таванът е нисък и наклонен, стаята не е голяма, но в нея имам всичко, от което се нуждая — легло, етажерка с книги, маса, няколко стола и едно старо пиано. Преди пет години, като войник на фронта, никога не бих повярвал, че някога ще живея пак така добре. Тогава се намирахме във Фландрия — по време на голямата атака при Кемелберг, — и загубихме три четвърти от нашата рота. На втория ден Георг Крол, ранен с куршум в корема, попадна в лазарета; но аз трябваше да чакам близо три седмици, докато ме улучат в коляното. После дойде катастрофата — тогава най-сетне станах учител, както желаеше моята болна майка и както й бях обещал преди да умре. Тя боледуваше страшно много и затова си мислеше, че ако имам професия с пожизнено назначение като чиновник, поне с мене не би могло да се случи нищо. Умря в последните месеци на войната, но при все това аз си взех изпита и бях изпратен из няколко села в долината, докато ми дойде до гуша да тъпча главите на децата с неща, в които самият аз отдавна вече не вярвах, и да бъда жив погребан между спомени, които исках да забравя.

Опитвам се да чета; но времето не е за четене. Пролетта те прави неспокоен, а в дрезгавината човек лесно се загубва. Тогава всичко е без граници, а ти си задъхан и объркан. Запалвам лампата и веднага се чувствувам по-приютен. На масата лежи жълта папка със стихотворения, които съм написал в три екземпляра на пишещата машина „Ерика“. От време на време изпращам няколко от тези копия на вестниците. Те или се връщат обратно, или вестниците не отговарят; тогава написвам нови копия и пак се опитвам. Само три пъти ми напечатаха нещо във всекидневника на града, разбира се, с помощта на Георг, който познава местния редактор. Все пак това беше достатъчно, за да стана член на Верденбрюкския клуб на поетите, който веднъж в седмицата заседава в стаята, подредена в старогермански стил у Едуард Кноблох. Едуард се опита неотдавна да ме изключи като морално неблагонадежден заради купоните; но за разлика от Едуард клубът реши, че съм постъпвал крайно почтено, и то тъкмо така, както от години постъпва цялата индустрия и търговия в нашето любимо отечество, а освен това, че изкуството нямало нищо общо с морала.

Слагам стихотворенията настрана. Те изведнъж ми се струват плоски и детински, както обикновените поетични опити, които почти всеки млад човек прави веднъж в живота си. Стихове започнах да пиша на фронта, но тогава то имаше някакъв смисъл — откъсваше ме за момент от това, което виждах, и беше едно малко прибежище за съпротивата и вярата ми, че отвъд разрухата и смъртта съществува още нещо. Но това е отдавна минало; днес зная, че има и много други работи, а също; че двете неща може дори да съществуват едновременно. Моите стихотворения не са ми нужни вече за тази цел; в книгите на етажерката ми всичко това е казано много по-добре. Но какво би станало с някого, ако реши, че заради това трябва да се откаже от нещо? Къде да се денем всички ние? Затова продължавам да пиша, при все че това много често ми се струва сиво и книжно в сравнение с вечерното небе, което сега се издига над покривите просторно и с ябълков цвят, докато виолетовата пепел на здрача вече изпълва улиците.

Слизам по стълбите, минавам край тъмната канцелария и отивам в градината. Къщната врата на семейство Кнопф е отворена. Като в някаква огнена пещера трите дъщери на Кнопф седят под светлината на лампата до своите шевни машини и работят. Машините бръмчат. Хвърлям поглед към прозореца до канцеларията. Тъмно е; значи, Георг е изчезнал някъде. А Хайнрих е заседнал в тихото пристанище на своята маса в ресторанта. Правя една обиколка из градината. Някой е поливал, пръстта е влажна и силно мирише. В дърводелницата за ковчези на Вилке няма никой. И при Курт Бах е също тихо. Прозорците са отворени; един недовършен, скърбящ лъв се е свил на пода, сякаш го боли зъб, а до него кротко се мъдрят две празни бирени бутилки.

Изведнъж една птица запява. Това е дрозд. Той седи на върха на кръста-паметник, който Хайнрих Крол е продал; гласът на птицата е прекомерно силен за тази малка черна топка с жълта човка. Този глас ликува и скърби и вълнува сърце, то ми. За миг помислям, че песента на дрозда, която за мене означава живот, бъдеще, мечти и всичко неизвестно, чуждо и ново, за червеите, които пълзят сега из влажната градинска почва около, кръста-паметник без съмнение не е нищо друго, освен ужасен сигнал за смърт чрез разкъсване със страхотни удари на клюн. Въпреки това не мога да устоя, песента ме понася, пробужда всичко потиснато у мене и изведнъж се озовавам там безпомощен и залутан и се чудя, че не съм разкъсан или не летя като балон във вечерното небе, докато най-сетне се съвземам и, препъвайки се, тръгвам обратно през градината и уханието на нощта, нагоре по стълбите, към пианото, и удрям по клавишите, галя ги и се опитвам да бъда нещо като дрозд и звънко, с трепет да излея това, което чувствувам. Но в края на краищата не излиза нищо друго, освен куп отсечени звуци, откъси от няколко сантиментални шлагери, народни песни и нещо от операта „Кавалерът на розата“ и от „Тристан“, някаква смесица и бъркотия, докато някой от улицата не извиква нагоре: „Ей, първо се научи да свириш както трябва!“

Прекъсвам свиренето и се промъквам до прозореца. Някаква тъмна фигура изчезва в мрака; вече е много далече, за да хвърля нещо на главата й, пък и защо ли? Тя е права. Аз не мога да свиря както трябва — нито на пианото, нито в живота; никога, никога не съм могъл, винаги съм бил много припрян, винаги съм бил прекалено нетърпелив, все нещо се е намесвало, винаги е трябвало да прекъсвам — но в същност кой ли може да свири правилно, а и да може, каква му е ползата? Ще стане ли от това големият мрак по-малко тъмен, или въпросите без отговор по-малко безизходни, ще пламти ли отчаянието от вечното несъвършенство по-малко болезнено, ще стане ли някога живота по-обясним и податлив, та да го яхнеш като кротък кон, или винаги ще бъде мощно корабно платно в буря, което ни носи, а когато поискаме да го уловим, ни помита във водата? Понякога пред мене се открива някаква бездна, която сякаш достига чак до центъра на земята. Какво я изпълва? Копнежът? Отчаянието? Някакво щастие? Но кое? Умората? Примирението? Смъртта? Защо живея? Да, защо живея?