Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

XIII

Търговският пътник Оскар Фукс, наречен Оскар Сълзата, седи в канцеларията.

— Какво става, господин Фукс? — питам аз. — Как е с грипа по селата?

— Дребна работа. Селяните са добре с плюскането. В града не е така. Имам два случая, при които Холман и Клоц са пред сключване на сделка. Червен гранит, полиран от едната страна, надгробен камък, два издялани цокъла, високи метър и половина — два милиона и двеста хиляди марки; малък надгробен камък — метър и десет сантиметра висок — милион и триста хиляди. Добра цена. Ако поискате сто хиляди по-малко, ваши са. Моята комисиона е двадесет на сто.

— Петнадесет — отвръщам автоматично аз.

— Двадесет — обяснява Оскар Сълзата. — Петнадесет получавам и при Холман и Клоц. Иначе защо да ставам предател?

Той лъже. Холман и Клоц, на които Оскар е търговски пътник му плащат десет на сто и разноските. Разноските ги получава и без това; при нас, значи, изкарва десет на сто допълнително.

— Плащане в брой ли?

— Това трябва сам да проверите. Хората са заможни.

— Господин Фукс — казвам аз. — Защо не дойдете из цяло при нас? Ние плащаме по-добре от Холман и Клоц и имаме нужда от първокласен търговски пътник.

Фукс премига.

— Така ми е по-приятно. Аз съм човек на чувствата. Когато ме е яд на стария Холман, бутам на вас някоя сключена сделка за отмъщение. Ако работех изцяло за вас, щеше да ме е яд на вас.

— В това има нещо вярно — казвам аз.

— Разбира се. Тогава щях да издавам вас на Холман и Клоц. Пътуването за продажба на надгробни камъни е скучна работа; трябва да се пооживи.

— Скучна? За вас? Та нали вие всеки път давате по едно артистично представление?

Фукс се усмихва като Гастон Мюнх в градския театър след като1 е играл Карл-Хайнц в „Старият Хайделберг“.

— Правим каквото можем — обяснява той ужасно скромно.

— Говори се, че сте се развили великолепно. Без помагала. Чисто интуитивно! Вярно ли е?

Оскар, който по-рано си служеше с резенчета лук, преди да влезе в къщите на опечалените, твърди сега, че може да се разплаче съвсем непринудено като някой голям актьор. Това, разбира се е огромен напредък. Така няма нужда да влиза разплакан в къщата, както при лучената техника, при която, ако пазарлъкът се проточи по-дълго, сълзите пресъхват, защото не може да употреби лука в присъствието на опечалените; напротив, сега може да влезе със сухи очи и през време на разговора за покойника да плувне в естествени сълзи, което, разбира се, има съвсем друго въздействие. Разликата е както между истинските и изкуствените перли. Оскар твърди, че е толкова убедителен, та дори близките на покойния често го успокоявали и окуражавали.

Георг Крол идва от стаята си. Под носа му дими една хаванска пура с избеляла обвивка; той е въплътеното доволство. Георг пристъпва направо към целта.

— Господин Фукс — казва той, — вярно ли е, че може те да плачете когато си поискате, или това е само долна измамническа пропаганда от страна на нашите конкуренти?

Вместо отговор Оскар го поглежда втренчено.

— Е? — пита Георг. — Какво има? Не се ли чувствате добре?

— Един момент! Трябва най-напред да дойда в настроение.

Оскар затваря очи. Когато отново вдига клепките си, те са вече влажни. Той продължава да гледа втренчено Георг и след известно време в сините му очи се появяват едри сълзи. Още една минута и те се търкалят по бузите му. Оскар изважда носна кърпичка и ги попива.

— Как беше? — пита той и си изважда часовника. — Непълни две минути. По някой път го правя за една минута, ако покойникът си е у дома.

— Великолепно!

Георг налива от коняка, предназначен за клиентите.

— Вие би трябвало да станете актьор, господин Фукс.

— И аз съм мислил за това; но много малко са ролите, в които се изискват мъжки сълзи. Отело, разбира се, но иначе…

— Как го правите? Някакъв трик ли е?

— Въображение — отговаря просто Фукс. — Силно, образно въображение.

— Какво си представяте сега?

Оскар изпива чашата до дъно.

— Откровено казано — вас, господин Крол. Със строшени крака и ръце и цял рояк плъхове, които бавно ви изгризват лицето, докато сте още жив; поради счупените си ръце не можете да се браните от гризачите. Извинете, но за такава бърза представа ми трябва много силен образ.

Георг прекарва ръка по лицето си. То е още на мястото си.

— Представяте ли си подобни неща и за Холман и Клоц, като работите за тях? — питам аз.

Фукс клати глава.

— За тях си представям, че са на сто години, богати, здрави и читави и един деен, като спят, заминават на онзи свят безболезнено, от сърдечен удар. Тогава сълзите ми сами рукват от ярост.

Георг му плаща комисионите за последните две издайничества.

— Неотдавна развих и изкуствена хълцавица — казва Оскар. — Много е ефикасна. Ускорява пазарлъка. Хората се чувствуват виновни, защото мислят, че е последица от съчувствието към скръбта им.

— Господин Фукс, елате при нас! — казвам из поривисто. — Мястото ви е в едно артистично ръководено предприятие, а не при такива долни кожодери.

Оскар Сълзата се усмихва добродушно, клати глава и се сбогува.

— Не мога. Ако не издайнича по малко, няма да бъда нищо друго освен един хленчещ мухльо. Издайничеството ме уравновесява. Разбирате ли?

— Разбираме — казва Георг. — Ние сме смазани от съжаление, но уважаваме личността повече от всичко.

Отбелязвам на един лист адресите за надгробните камъни и го предавам на Хайнрих Крол, който помпи в двора гумите на своя велосипед. Той поглежда презрително бележките. За него, като стар нибелунг, Оскар е жалък негодник, въпреки че, също като стар нибелунг, Хайнрих не без задоволство печели от него.

— Преди нямахме нужда от такова нещо — обяснява той. — Добре че баща ми не е вече между живите.

— Вашият баща, след всичко, което съм чул за този пионер в търговията с надгробни паметници, щеше да бъде извънредно радостен да изиграе такъв номер на своите конкуренти — отвръщам аз. — Той е бил борческа натупа…не като вас в полето на честта, а в окопите на безогледния търговски живот. Впрочем, ще получим ли скоро остатъка от сумата за полирания от всички страни кръст-паметник, който продадохте през април? Двестата хиляди, които още не са постъпили? Знаете ли какво струват сега? Не струват дори един цокъл.

Хайнрих измърморва нещо и пъхва листчето в джоба си. Аз се връщам доволен, че му понатрих малко носа. Пред къщата е изправено парчето улук от покрива, което се откърти при последния дъжд. Занаятчиите току-що са свършили работата; те възстановиха отчупеното парче.

— Какво ще стане със старата тръба? — пита майсторът. — Тя вече не може да върши работа. Може ли да я вземем ние?

— Разбира се — казва Георг.

Тръбата е опряна на обелиска — писоара на открито на Кнопф. Тя е дълга няколко метра и накрая е извита под прав ъгъл. Изведнъж ми хрумва една идея.

— Оставете я тук — казвам аз. — Тя ще ни потрябва.

— За какво? — пита Георг.

— За тази вечер. Ще видиш. Ще има интересно представление.

Хайнрих Крол заминава с велосипеда си. Георг и аз стоим пред вратата и пием по чаша бира, която госпожа Крол ни подава през прозореца на кухнята. Времето е много горещо. Дърводелецът Вилке се промъква покрай нас. Той носи няколко бутилки и ще си изкара следобедния сън в някой ковчег, напълнен с талаш. Пеперуди хвъркат около паметниците-кръстове. Шарената котка на семейство Кнопф е бременна.

— До къде стигна доларът? — питам Георг. — Провери ли по телефона?

— Петнадесет хиляди марки повече отколкото тази сутрин. Ако продължава така, ще можем да изплатим полицата на Ризенфелд със стойността на един малък надгробен камък.

— Чудесно. Жалко, че не можем да задържим нищо. Това намалява малко ентусиазма, който човек трябва да има, нали?

Георг се смее.

— И сериозността на търговията. Това не се отнася за Хайнрих, разбира се. Какво ще правиш тази вечер?

— Ще отида нагоре; при Вернике. Там поне не знаят нищо за сериозното и смешното в търговския живот. Там горе всичко се върти само около битието. Само около истинското изживяване, около пълното съществувание, около живота и нищо друго освен живота. Вън от него няма нищо друго. Ако човек поживее по-дълго време там, нашите нелепи пазарлъци за дреболии щяха да му се сторят лудост.

— Браво! — отвръща Георг. — За тази глупост заслужаваш още една студена бира. — Той взема чашите ни и ги подава през прозореца на кухнята.

— Уважаема госпожо, моля още по една.

Госпожа Крол подава навън сивата си глава.

— Искате ли по един пресен маринован херинг и краставичка?

— Непременно! С парче хляб. Обичайната следобедна закуска за всеки вид мирова скръб — отговаря Георг и ми подава моята чаша. — Ти изпитваш ли мирова скръб?

— Един порядъчен човек на моята възраст винаги изпитва мирова скръб — отвръщам аз твърдо. — Това е правото на младостта.

— Смятах, че са ти откраднали младостта във войската.

— Вярно. Все още я търся, но не мога да я намеря. Затова изпитвам двойна мирова скръб. Също както един отрязан крак боли двойно повече.

Бирата е чудесно изстудена. Слънцето прижуря над главите ни и изведнъж, въпреки цялата мирова скръб, отново настава един от онези мигове, когато човек може много отблизо да се вгледа в зелено-златните очи на битието. Благоговейно изпивам бирата си. Изведнъж, сякаш всичките ми кръвоносни съдове са били обляни от слънцето.

— Ние винаги забравяме, че живеем на тази планета съвсем кратко време — казвам аз. — Затова имаме една напълно погрешна представа за света. Представа на хора, които ще живеят вечно. Забелязал ли си това?

— И още как? Това е основната грешка на човечеството. По този начин съвсем разумни хора оставят на ужасни роднини милиони долари, вместо сами да си ги похарчат.

— Добре! Какво щеше да направиш ти, ако знаеше, че утре ще трябва да умреш?

— Нямам представа.

— Нямаш? Добре, един ден може би е много кратко време. Какво щеше да направиш, ако знаеше, че след една седмица ще заминеш на оня свят?

— Все още нямам никаква представа.

— Би трябвало все пак да сториш нещо! Какво щеше да направиш, ако имаше на разположение цял месец?

— Навярно щях да продължа да живея така както сега — казва Георг. — Иначе през целия месец бих имал ужасното чувство, че до сега съм живял погрешно.

— Ти би имал на разположение цял месец, за да поправиш грешката.

Георг клати глава.

— Цял месец, за да съжалявам.

— Би могъл да продадеш нашия склад на Холман и Клоц, да заминеш за Берлин и цял месец да живееш шумно и весело с актьори, художници и елегантни проститутки.

— Парите не биха стигнали и за осем дни. А дамите щяха да бъдат само момичета от барове. Освен това, предпочитам да чета за тях. Фантазията никога не разочарова. Но ти как би постъпил? Какво щеше да правиш, ако знаеше, че след четири седмици ще умреш?

— Аз? — казвам изненадан.

— Да, ти.

Поглеждам наоколо. Там е градината — зелена и гореща от слънцето, с всички багри на зрялото лято, там във въздуха се носят ластовичките, там е безкрайната синева на небето, а горе от своя прозорец се пули надолу към нас стария Кнопф, който току-що се е събудил от пиянството си и е застанал по тиранти и с карирана риза.

— Трябва да си помисля — казвам аз. — Не мога да отговоря веднага. Прекалено много е. Сега само имам чувството, че бих експлодирал, ако го знаех и ми се стореше, че е достатъчно.

— Не мисли чак толкова много, иначе ще трябва да те откараме при Вернике. Но не за да свириш на орган.

— Там е работата — казвам аз. — Наистина, там е работата! Ако бихме могли да проумеем всичко, щяхме да полудеем.

— Още по една чаша бира? — пита госпожа Крол през прозореца на кухнята. — Има и малинов компот. Пресен.

— Спасен! — казвам аз. — Вие току-що ме спасихте, уважаема госпожо. Бях устремен като стрела на път към слънцето и Вернике. Слава богу, всичко е още тук! Нищо не е изгоряло! Сладкият живот все още играе с пеперудите и мухите около нас, не се е превърнал в пепел, той си е тук с всичките си закони, а също и с тези закони, които ние му нахлузихме, както се надява хамут на някой чистокръвен кон! При все това, никакъв малинов компот към бирата, моля! Вместо него парче течно сирене от Харц. Добро утро господин Кнопф! Прекрасен ден! Какво мислите за живота?

Кнопф се втренчва в мен. Лицето му е сиво, а под очите му висят торбички. След малко махва сърдито с ръка и затваря прозореца си.

— Не искаше ли още нещо от него? — пита Георг.

— Да, но чак довечера.

Влизаме при Едуард Кноблох.

— Погледни там — казвам аз и се спирам, като че съм се блъснал в някое дърво. — Изглежда, че животът си играе и така! Трябваше да предвидя това!

В отделението, където се сервира вино, на една маса, върху която има букет от пъстри лилии, седи Герда. Тя е сама и тъкмо атакува парче от плешка на сърна, голямо почти колкото масата.

— Какво ще кажеш? — питам Георг. — Това не мирише ли на измяна?

— Имаше ли нещо, на което да се изменя? — на свой ред пита Георг.

— Не. Но в случая няма ли злоупотреба с доверие?

— Имаше ли доверие, за да се злоупотребява с него?

— Остави това, Сократе! — отвръщам аз. — Не виждаш ли, че тук са замесени дебелите лапи на Едуард?

— Виждам. Но кой ти изменя? Едуард или Герда?

— Герда! Кой друг? Мъжът никога не е виновен в тия неща.

— Жената също не е.

— Кой тогава?

— Ти. Кой друг?

— Добре — казвам аз. — Лесно ти е да говориш така. Тебе не те мамят. Ти сам мамиш.

Георг кима самодоволно.

— Любовта е въпрос на чувство — чете ми лекция той.

— Не на някакъв морал. А чувството не познава измяна.

То расте, изчезва или се променя… къде е тук измяната?

Това не е договор. Ти не проглуши ли ушите на Герда с твоето страдание по Ерна?

— Само в началото. Тя беше там, когато стана разправията в „Червената мелница“.

— Тогава не хленчи сега. Откажи се или действувай.

Една маса до нас се освобождава. Ние сядаме. Келнерът Фрайданк разтребва.

— Къде е господин Кноблох? — питам аз.

Фрайданк се оглежда.

— Не зная… той беше през цялото време на масата на тази дама.

— Просто, нали? — обръщам се към Георг. — Дотам стигнахме. Аз съм естествена жертва на инфлацията. Ето пак. Най-напред Ерна, сега Герда. Да не съм рогоносец по рождение? На тебе не ти се е случвало такова нещо.

— Бори се! — отвръща Георг. — Още нищо не е загубено. Иди отсреща при Герда!

— С какво да се боря? С надгробни камъни? Едуард й дава плешка от сърна и й посвещава стихове. При стиховете тя не познава разликата в качеството, но при яденето, за съжаление, я познава. А аз, магарето, сам съм си виновен. Аз я доведох тук и събудих апетита й. Точно така!

— Откажи се тогава — казва Георг. — Защо ще се бориш? За чувствата човек и без това не може да се бори.

— Не може ли? А защо преди една минута ме съвет ваше да се боря?

— Защото днес е вторник. Ето, Едуард иде… в празничния си редингот и с пъпка от роза в бутониерата на ревера. Свършено е с тебе.

Едуард се изненадва, като ни вижда. Той поглежда косо към Герда и след това ни поздравява със снизхождението на победител.

— Господин Кноблох — казва Георг. — Верността душа на честта ли е, както провъзгласи това нашият любим фелдмаршал, или не е?

— Зависи — отвръща предпазливо Едуард. — Днес имаме кьонигсбергски кюфтета със сос и картофи. Хубаво ядене.

— Бива ли войникът да напада другарите си в гръб? — продължава да пита Георг непреклонно. — Брат да напада брата? Поет — поета?

— Поетите непрекъснато се нападат. От това живеят.

— Те живеят от откритата борба; не от удари с кама в корема — пояснявам аз.

Едуард се е ухилил до уши.

— Победата е на победителя, драги ми Лудвиг, catch as catch can30. Хленча ли аз, когато идвате с купоните за ядене, които не струват вече пукната пара!

— Да — казвам аз, — и още как!

В този момент Едуард е избутан настрана.

— Деца, ето ви — казва сърдечно Герда. — Хайде да ядем заедно! Надявах се, че ще дойдете.

— Ти седиш в отделението за сервиране на вино — отвръщам аз язвително. — Ние пием бира.

— И аз обичам да пия бира. Ще седна при вас.

— Позволяваш ли, Едуард? — питам аз.

— Какво има да позволява тук Едуард? — пита Герда.

— Той се радва, когато се храня с негови приятели. На ли, Едуард?

Тази змия го нарича вече с малкото му име. Едуард заеква.

— Разбира се, нямам нищо против, то се знае, драго ми Той е мила картинка — изчервен, разярен и злобно усмихнат.

— С много хубава розова пъпка си закичен — казвам а. — Да не си тръгнал на сгледа за женитба? Или просто си обожател-на природата?

— Едуард има много изтънчено чувство за красота — отвръща Герда.

— Има — потвърждавам аз. — Ти обикновения обед ли ще? Сурови кьонигсбергски кюфтета с някакъв си безвкусен немски сос?

Герда се смее.

— Едуард, покажи, че си кавалер! Позволи ми да по-аня твоите двама приятели на обед! Те непрекъснато твърдят, че си бил ужасно стиснат. Нека да им покажем противното. Ние имаме…

— Кьонигсбергски кюфтета — прекъсва я Едуард. — 1обре, да ги поканим на кюфтета. Аз ще се погрижа да [м се услади.

— Плешка от сърна — казва Герда.

Едуард прилича на повредена парна машина.

— Тези не са ми никакви приятели — обяснява той.

— Какво?

— Ние сме твои кръвни приятели, като Валентин — обаждам се аз. — Спомняш ли си нашия последен разговор в клуба на поетите? Трябва ли да повторя високо? В каква стихотворна форма съчиняваш сега?

— За какво сте говорили? — пита Герда.

— За нищо — бързо отговаря Едуард. — Тези двама не казват никога нито една вярна дума! Те са шегобийци, отчаяни шегобийци! Нищо не разбират от сериозността на живота.

— Бих искал да зная, кой освен гробарите и дърводелците на ковчези знае повече от нас за сериозността на живота — казвам аз.

— Ах, вие! Вие познавате само смешната страна на смъртта — неочаквано заявява Герда като гръм от ясно небе. — И затова не разбирате вече нищо от сериозността на живота.

Ние се взираме в нея с безкрайно учудване. Това е вече явно стилът на Едуард! Чувствувам, че се боря без почва под краката си, но още не се предавам.

— От кого си научила това? — питам аз. — Ти, гадателко над тъмните блата на меланхолията!

Герда се смее.

— За вас животът е винаги само около надгробните камъни. При другите хора това не става тъй бързо.

Едуард например е цял славей!

Мазните бузи на Едуард сякаш цъфтят.

— И така, какво става с плешката от сърна? — го пита Герда.

— Е, какво пък най-сетне, защо не?

Едуард изчезва. Поглеждам Герда.

— Браво! — казвам й аз. — Работата беше свършена превъзходно. Как да приемем всичко това?

— Недей да се цупиш като някой съпруг — отвръща Герда. — Просто се радвай на живота и толкоз.

— Какво е животът?

— Това, което всеки миг става.

— Браво — казва Георг. — И сърдечно ви благодаря за поканата. Ние наистина много обичаме Едуард; само че той не ни разбира.

— И ти ли го обичаш? — питам аз Герда.

Тя се смее.

— Колко се е вдетенил — обръща се тя към Георг. — Не можете ли да му отворите мъничко очите върху това, че не всичко е винаги негова собственост? Особено, когато сам той не полага никакво усилие?

— Постоянно се опитвам да му обяснявам — отвръща Георг. — Само че той има в себе си цял куп задръжки, които нарича идеали. Щом разбере, че това е евфемистичен31 егоизъм, ще се оправи.

— Какво ег… евфемистичен егоизъм!

— Младежко важничене.

Герда се смее така, че масата се тресе.

— Това важничене не ми е неприятно — обяснява тя. — Но без разнообразие е уморително. Фактите са си факти.

Избягвам да питам дали фактите са наистина факти. Герда седи срещу мене честно и непоколебимо и с нож в ръка чака втората порция плешка от сърна. Лицето й е по-закръглено отколкото преди; тя вече е понапълняла от храната на Едуард, гледа ме лъчезарно и ни най-малко не е смутена. А и защо трябва да бъде смутена? Какви права имам аз наистина върху нея? И кой кого мами в момента? Затова казвам:

— Така е! Аз съм натруфен с егоистични атавизми, както някоя скала с мъх. Меа culpa32.

— Вярно, мили — отвръща Герда. — Наслаждавай се на живота и мисли само когато това е нужно.

— Кога е нужно?

— Когато трябва да печелиш пари или ако искаш да напреднеш.

— Браво — казва Георг отново.

В този момент се появява плешката от сърна и разговорът секва. Едуард ни наблюдава като квачка пиленцата си. Това е за пръв път — да ни даде от сърце да ядем. Той се усмихва с някаква нова усмивка, която не мога да проумея. Тя е пропита с дебелашко превъзходство и от време на време той тайничко навира това превъзходство в очите на Герда, както престъпник пъха в ръката на някого тайно писмо в затвора. Но Герда все още не е загубила предишната си, съвсем открита усмивка, с която ме гледа невинно като някое причастено дете, щом Едуард извърне поглед настрана. Тя е по-млада от мен, но аз имам чувството, че притежава с четиридесет години повече опит.

— Яж, моето момче — казва тя.

Ям с гузна съвест и силно недоверие, а сърнешкото печено, първостепенен деликатес, изведнъж не ми се услажда.

— Още едно парченце? — ме пита Едуард. — Или още малко сос от червени боровинки?

Гледам го учудено. Имам чувството, като че някогашният ми подофицер от времето, когато бях млад войник, ми е предложил да го целуна. И Георг е обезпокоен. Зная, той после ще твърди, че причината за невероятната щедрост на Едуард е фактът, че Герда вече е спала с него… но този път аз разбирам нещата по-добре. Плешка от сърна тя ще получава дотогава, докато още не е спала с него. Щом я има веднъж, той ще й дава само кьонигсбергски кюфтета с немски сос. И аз никак не се тревожа, да не би Герда да не знае това.

Все пак решавам да си тръгна заедно с нея като се наядем. Доверието си е наистина доверие, но Едуард има най-различни ликьори в бара си.

Безмълвно и с всичките си звезди нощта виси над града. Аз седя до прозореца на стаята си и чакам Кнопф, за когото съм приготвил водосточната тръба. Тя достига току до самия прозорец и продължава оттам над пътната врата до къщата на Кнопф. Там късата част извива под прав ъгъл към двора. Но от двора тръбата не може да се види.

Чакам и чета вестник. Доларът се е покачил с още десет хиляди марки. Вчера имаше само едно самоубийство, но затова пък две стачки. След дълги преговори чиновниците най-сетне получиха повишение на заплатите си, което междувременно вече толкова се е обезценило, че с него сега едва ли биха могли да си купят и един литър мляко седмично. Идната седмица навярно ще могат да си купят само кутия кибрит. Броят на безработните се е покачил с още сто и петдесет хиляди. Размириците се увеличават в целия райх. Възхваляват се нови рецепти за използуването на отпадъци в кухнята. Вълната на грипа продължава да се засилва. Въпросът за повишението на пенсиите за осигуровка по старост и инвалидност е предаден на един комитет за проучване. След няколко месеца се очаква доклад. През това време пенсионерите и инвалидите се опитват чрез просия или чрез подпомагане от познати и роднини да се спасят от гладна смърт.

Вън се чуват тихи стъпки. Надничам предпазливо от прозореца. Не е Кнопф; това е някаква любовна двойка, която се промъква на пръсти през двора в градината. Сезонът сега е в разгара си и влюбените са в по-тежко положение от всеки друг път. Вилке е прав: къде да отидат, за да не бъдат смущавани? Ако се опитат да се промъкнат в своите мебелирани стаи, хазайката ги дебне, за да ги изгони в името на морала и завистта като някой ангел с меча; в обществените паркове и градини полицаите ще ги нахокат и арестуват; за стая в хотел нямат пари; къде да идат тогава? В нашия двор са необезпокоявани. По-големите паметници ги закриват от други двойки; никой не може да ги види, те могат да се облегнат на паметниците и в техните сенки да си шепнат и да се прегръщат; а големите паметници-кръстове, както и по-рано, са за буйно влюбените във влажни дни, когато не може да се лежи на земята — тогава момичетата се държат здраво за паметниците и кавалерите им ги натискат, а дъждът плющи в разгорещените им лица, мъглата се носи, дъхът им отлита на пресекулки, а главите им, чиито коси са сграбчени в пестниците на любовника, са изправени нагоре като на цвилещи коне. Табелките, които поставих неотдавна, се оказаха безполезни. Кой ще мисли за пръстите на краката си, когато цялото му същество е пламнало?

Изведнъж чувам стъпките на Кнопф по уличката. Поглеждам часовника. Той показва два и половина; значи, възпитателят на много поколения нещастни новобранци трябва здравата да се е натряскал. Загасвам лампата. Кнопф веднага се устремява към целта — черния обелиск. Хващам края на водосточната тръба, която стърчи в прозореца ми, прилепвам устата си до самия отвор и казвам:

— Кнопф!

На другия край, зад гърба на фелдфебела, неговото име прозвучава глухо от тръбата, сякаш идва от някой гроб. Кнопф се оглежда; той не разбира откъде идва гласът.

— Кнопф! — повтарям аз. — Свиньо! Не се ли срамуваш? Затова ли те създадох, да къркаш и да опикаваш надгробните камъни ли, свиня такава?

Кнопф отново се стъписва.

— Какво? — фъфли той. — Кой е тук?

— Мръсник! — казвам аз и това прозвучава призрачно и зловещо. — И отгоре на това питаш? Осмеляваш се да питаш един от началниците си? Стой мирно, когато говоря с тебе!

Кнопф вперва очи в къщата си, откъдето идва гласът. Всички нейни прозорци са тъмни и затворени. Вратата също. Тръбата на стената той не вижда.

— Стой мирно, негодник такъв, ти, забравил дълга си некадърен фелдфебел! — казвам аз. — Затова ли ти сложих нашивки на яката и ти дадох дълга сабя, за да мърсиш надгробните камъни, определени за нивата божия?

— И още по-гневно, съскайки, с команден тон добавям: — Мирно, недостоен овлажнителю на надгробни камъни!

Командата оказва своето въздействие. Кнопф застава мирно, с ръце по шевовете на панталоните си. Луната се отразява в широко отворените му очи.

— Кнопф! — казвам с глас на призрак. — Ще бъдеш разжалвай във войник втори разряд, ако те пипна още веднъж! Ти си позорно петно върху честта на германския войник и за дружеството на действуващите фелдфебели от запаса.

Кнопф се ослушва, източил глава малко настрана и нагоре като някое сомнабулно куче.

— Кайзерът ли е? — шепне той.

— Закопчай си панталоните и се пръждосвай! — отвръщам с глух шепот. — И запомни: ако се одързостиш още веднъж да правиш такива свинщини, ще бъдеш разжалвай и кастриран! И кастриран! А сега марш, разпасана цивилна гарго, ходом марш!

Кнопф тръгва замаян, препъвайки се, към къщната си врата. Веднага след това любовната двойка изскача от градината като двойка подплашени сърни и профучава по улицата. Разбира се, аз не исках да направя това.