Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

XXIII

По алеята една млада дама се задава срещу мен. Днес е неделя и аз вече я видях сутринта в черквата. Тя е в светлосив костюм, който й стои добре, с малка филцова шапка, със сиви велурени обуща, казва се Женевиев Терховен и ми е странно чужда.

Тя беше с майка си в черквата. Аз я видях, а също Бодендик и Вернике, който се разтапя от удоволствие поради успеха си. Обиколих градината и не се надявах вече, а сега неочаквано Изабела идва сама по алеята, която е почти оголяла. Спирам се. Тя идва насреща — тънка, лека и елегантна, и с нея изведнъж се връща целият ми копнеж, небето и собствената ми кръв. Не мога да говоря. Зная от Вернике, че е здрава, че сенките са разпръснати и сам чувствувам това; тя изведнъж е тук, но по-иначе отколкото някога, сега тя цялата е тук, нищо от болестта й вече не стои между нас, любовта блика свободно от моите ръце и очи, и някакво замайване се изкачва по кръвоносните ми съдове към мозъка, като безшумна вихрушка. Тя ме поглежда.

— Изабела — казвам аз.

Тя пак ме поглежда и между веждите й се появява една тясна гънка.

— Моля? — пита тя.

Не разбирам веднага. Мисля, че трябва да й припомня.

— Изабела — повтарям аз. — Не ме ли познаваш? Аз съм Рудолф.

— Рудолф? Рудолф… какво обичате, моля? Взирам се втренчено в нея.

— Ние често сме разговаряли заедно — казвам аз. Изабела кима.

— Да, аз бях дълго тук. Много неща съм забравила. Извинете, вие също отдавна ли живеете тук?

— Аз? Та аз никога не съм живял тук горе! Аз само свирех на органа. А след това…

— На органа, да — отвръща учтиво Женевиев Терховен. — В параклиса. Да, спомням си. Извинете, че в момента бях забравила. Вие свирехте доста хубаво. Много ви благодаря.

Стоя като идиот. Не разбирам защо не си отивам. Женевиев явно също не разбира.

— Извинете — казва тя. — Имам още много работа; скоро ще замина.

— Скоро ще заминете?

— Да — отвръща учудено Изабела.

— И нищо ли не си спомняте? Не си с спомняте за имената, които през нощта изчезват, и за цветята, които имат гласове?

Изабела свива рамене, без да разбира.

— Стихове — заявява усмихнато тя. — Винаги съм ги обичала. Но толкова много ги има! Човек не може да си спомни всичките.

Отказвам се да й припомням. Стана така, както пред-чувствувах! Тя е оздравяла и аз съм се изплъзнал от ръцете й, както се изплъзва вестник от ръцете на спяща селянка. Тя не си спомня вече нищо. Сякаш се е пробудила от наркоза. Времето, прекарано тук, е изчезнало от паметта й. Забравила е всичко. Тя е Женевиев Терховен и не знае вече коя е била Изабела. Не лъже, аз виждам това. Загубил съм я — не така, както се опасявах, защото произхожда не от моята среда, а от друга, и ще се върне в нея, — но по-зле, напълно и безвъзвратно. Тя е умряла. Още живее и диша и е красива, но в момента, в който й е била отнета загадъчността на болестта й, тя е умряла, удавила се е завинаги. Изабела, чието сърце летеше и цъфтеше, се е удавила в Женевиев Терховен — едно добре възпитано момиче от по-добра среда, което сигурно някога ще се омъжи за състоятелен мъж и дори ще стане добра майка.

— Трябва да вървя — казва тя. — Още веднъж много благодаря за свиренето на органа.

— Е, сега? — пита ме Вернике. — Какво ще кажете?

— За кое?

— Не се правете на толкова глупав. За госпожица Терховен. Трябва да признаете, че през трите седмици, през които не сте я виждали, тя е станала съвсем друг човек. Постигнахме пълен успех!

— Това ли наричате успех?

— А какво друго? Тя се връща в живота, всичко е в ред, миналото е забравено като лош сън, тя отново стана човек, какво повече искате? Вие я видяхте. Е, сега?

— Да — казвам аз. — Сега?

Една милосърдна сестра с червено селско лице донася бутилка вино и чаши.

— Ще имаме ли удоволствието да видим и негово преподобие господин викария Бодендик? — питам аз. — Не зная дали госпожица Терховен е кръстена католически, но предполагам, тъй като иде от Елзас; това означава, че негово преподобие също ще тържествува, защото сте измъкнали от големия хаос една овчица за неговото стадо!

Вернике се хили.

— Негово преподобие вече даде израз на своето задоволство. Госпожица Терховен от една седмица посещава всеки ден светата литургия. „Изабела! — мисля си аз. — Тя знаеше някога, че бог все още виси на кръста и че не само неверниците са го мъчили. Тя познаваше и презираше не по-малко ситите верующи, които превръщаха неговите страдания в лека и доходна служба.“ — Ходила ли е вече и да се изповядва? — питам аз.

— Не зная. Възможно е. В същност трябва ли някой да се изповядва за това, което е правил, докато е бил душевно болен? Това е интересен въпрос за мене, непросветения протестант.

— Зависи какво се разбира под душевна болест — казвам аз с горчивина и гледам как лечителят на души си налива чаша вино „Замък Райнхардсхаузен“. — Ние без съмнение имаме различни схващания. Впрочем: как може да се изповядва това, което е забравено? Защото госпожица Терховен като че изведнъж е забравила някои неща.

Вернике налива на себе си и на мене по чаша вино.

— Да идем, преди да се е явил негово преподобие. Миризмата на тамян може да е свята, но тя разваля аромата на такова вино. — Той отпива една глътка, върти очи и казва: — Изведнъж е забравила? Нима така изведнъж? То се забелязваше доста отдавна.

Вернике е прав. Аз също го бях забелязал по-рано. Понякога имаше моменти, когато Изабела като че не ме познава. Спомням си за последния път и с ярост изпивам виното. Днес то не ми се услажда.

— Това прилича на подземен трус — обяснява Вернике, който е в добро настроение поради успеха си. — На трус в море. Острови, дори континенти, които преди това са били там, изчезват, а други изплуват.

— А какво се случва при втори морски трус? Пак ли всичко става по старому?

— И това е възможно. Но става почти винаги при други случаи; случаи, които вървят ръка за ръка с все по-нарастващото оглупяване. Вие видяхте примери за това. Пожелавате ли го на госпожица Терховен?

— Пожелавам й всичко най-хубаво — казвам аз.

— Е, тогава сме единодушни!

Вернике налива останалото вино. Аз мисля за безнадеждно болните, които стоят и лежат в ъглите наоколо, чиито слюнки текат из устата им и които се цапат.

— Разбира се, пожелавам й никога вече да не заболява — казвам аз.

— Това не бива да се допуска. Тя беше един от случаите, които могат да се излекуват, ако се отстранят причините. Всичко мина много добре. Майка и дъщеря имат чувството, което възниква в такива положения поради смъртта на някого: че са били излъгани по непонятен начин; сега и двете са като осиротели, и чрез това са по-тясно свързани от когато и да било преди.

Заглеждам се във Вернике. Никога досега не съм го чувал да говори така поетично. В същност той не говори съвсем сериозно.

— Днес на обед ще имате възможност да се убедите в това — заявява той. — Майка и дъщеря ще дойдат заедно да обядват.

Искам да си отида; но нещо ме кара да остана. Когато човек може сам да се измъчва, той не пропуска така лесно никой удобен случай. Появява се Бодендик, който е смайващо човечен. После идват майката и дъщерята; започва плосък, цивилизован разговор. Майката е на около четиридесет и пет години, леко закръглена, с обикновена хубост и сякаш е натъпкана с незначителни, завършени фрази, които без мъка се леят от устата й. За всяко нещо има готов отговор, без да се замисля.

Наблюдавам Женевиев. Понякога, съвсем за кратко, мисля, че виждам да изплува в чертите й като удавник любимото, диво и разстроено друго лице; но то веднага пак загубва очертанията си в еднообразния поток на разговора за това, колко е модерен санаториумът — двете дами не употребяват друга дума, — за хубавия изглед, за стария град, за различни чичовци и лели в Страсбург и Холандия, за тежките времена, за необходимостта да се вярва, за качеството на лотарингското вино и за красивия Елзас. Нито дума за онова, което някога толкова ме смая и развълнува. То е потънало, като че никога не е съществувало.

Скоро се сбогувам.

— Сбогом, госпожице Терховен — казвам аз. — Както чувам, тази седмица си заминавате.

Тя кима утвърдително.

— Няма ли да дойдете тази вечер още веднъж? — пита ме Вернике.

— Да, ще дойда за вечерната молитва.

— И вие ще дойдете на чашка при мене. Нали, уважаеми госпожи?

— С удоволствие — отвръща майката на Изабела. — Ние и без това ще отидем на вечерната молитва.

Вечерта минава още по-лошо от обеда. Меката светлина мами. Видях Изабела в параклиса. Светлината на свещите трептеше над косите й. Тя почти не помръдваше. При звуците на органа лицата на болните наоколо изглеждаха като светли, плоски месечини. Изабела се молеше; тя беше здрава.

И после не става по-добре. Удава ми се да срещна Женевиев при изхода на параклиса и да повървя пред другите малко насаме с нея. Минаваме по алеята. Аз не зная какво да й кажа. Женевиев се загръща с палтото си.

— Колко хладно става вечер.

— Да. Тази седмица ли ще заминете?

— Бих искала. Отдавна не съм си била в къщи.

— Радвате ли се?

— Разбира се.

Няма какво повече да й кажа. Но не мога да дойда на себе си — походката е същата, лицето в тъмнината, неясното предчувствие.

— Изабела — казвам преди да излезем от алеята.

— Какво, моля? — пита учудено тя.

— Ах — продължавам аз. — Това беше само едно име.

Тя за момент забавя стъпките си.

— Вие сигурно грешите — отвръща тя. — Моето собствено име е Женевиев.

— Да, разбира се. Изабела беше само името на една друга жена. Понякога говорехме за нея.

— Така ли? Може би. Човек говори за толкова много неща — обяснява Женевиев с извинителен тон. — Тогава се забравят някои работи.

— О, да.

— Вие познавахте ли я?

— Да, донякъде.

Тя се засмива тихо.

— Колко романтично. Извинете, че не си спомних веднага. Сега ми идва на ум.

Аз се взирам в нея. Тя не си спомня нищо, виждам това. Лъже, за да не бъде неучтива.

— Толкова много неща се случиха през последните седмици — казва Женевиев леко и с известно чувство на превъзходство. — Възможно е човек да се позабърка. — И после, за да поправи неучтивостта си, пита: — А какво стана напоследък?

— За кое питате?

— За това, което разправихте за Изабела.

— О, нищо! Нищо особено! Тя умря. Женевиев се спира уплашена.

— Умряла? Колко жалко! Извинете, не знаех…

— Няма значение. И аз я познавах само бегло.

— Неочаквано ли умря?

— Да — отвръщам аз. — Но така, че съвсем не забеляза. В това има нещо ценно все пак.

— Разбира се — тя ми подава ръка. — Искрено съжалявам. — Ръката й е твърда, тясна и хладна. Тя вече не гори в треска. Това е ръката на млада дама, която е допуснала малка грешка и пак е намерила верния тон.

— Хубаво име: Изабела — казва Женевиев. — По-рано винаги съм мразила собственото си име.

— Сега не го ли мразите вече?

— Не — отвръща любезно Женевиев.

Тя продължава да е любезна. Това е обичайната учтивост, проявявана към хората от някой по-малък град, с който сме временно и скоро пак ще забравим. Изведнъж чувствувам, че костюмът, който шивачът Сулцблик ми направи от стара военна униформа, ми CTOHI лошо. Женевиев, напротив, е облечена много добре. Тя винаги е била облечена добре; но това никога не ми е правило толкова силно впечатление. Женевиев и майка й са решили да отидат най-напред в Берлин за няколко седмици. Майката е извънредно сърдечна.

— Театрите! И концертите! Човек винаги толкова се ободрява, когато отиде в някой наистина голям град. И магазините! Новите моди!

Тя милва ръката на Женевиев.

— Там съвсем ще се разглезим, нали?

Женевиев кима. Вернике сияе. Те успяха да я смачкат. Но какво е това, което унищожиха? — мисля аз. — Може би то съществува у всеки от нас, скрито, покрито, а какво е в действителност? Не съществува ли то и у мен? И дали там то също е било смачкано, или пък никога не е било на воля? Съществува ли то — дали е нещо, което е било преди мен, ще бъде след мен и дали е по-важно от мен? Или всичко е само едно многозначително наглед безредие, едно объркване на сетивата, заблуда, безсмислица, която ни изглежда дълбокомислие, както твърди Вернике? Но защо тогава обичах тъкмо това нещо, защо то ме връхлетя, както леопард връхлита върху говедо, защо не мога да го забравя? Въпреки твърдението на Вернике, не беше ли така, сякаш в някакво затворено помещение някой бе отворил врата и се бяха мярнали дъжд, светкавици и звезди. Ставам.

— Какво ви е? — пита ме Вернике. — Неспокоен сте като… — той не се доизказва, но след това продължава: — Като курса на долара.

— Ах, доларът — казва майката на Женевиев и въздиша. — Цяло нещастие! За щастие вуйчо Гастон…

Аз не чувам вече какво е направил вуйчо Гастон. Изведнъж се озовавам вън и помня само, че казах на Изабела:. „Благодаря за всичко“, а тя учудено ме запита: „Но за какво?“

Бавно вървя надолу по хълма. „Лека нощ, ти, сладко, лудо сърце — мисля аз. — Сбогом, Изабела! Ти не си — се удавила, изведнъж разбрах това. Не си загинала и не си умряла! Ти само си се оттеглила, отлетяла си, но даже и това не си сторила: ти изведнъж си станала невидима като древните богове, дължината на една вълна се е променила, а ти все още съществуваш, но си неуловима, винаги те е имало и никога няма да загинеш, всичко е непрекъснато на мястото си, никога нищо не загива, светлини и сенки само се носят над всичко, но той винаги съществува — образът преди раждането и след смъртта; понякога ни се мярва в това, което смятаме за живот, ослепява ни за секунда, и никога след това ние не сме вече съвсем същите!“

Забелязвам, че вървя по-бързо. Дишам дълбоко, а след това тичам. Мокър съм от пот, гърбът ми е мокър, стигам до портата и пак се връщам, все още имам чувството, че преживявам някакво могъщо освобождение; всички оси изведнъж се завъртат през сърцето ми, раждане и смърт са само думи, дивите гъски летят над мене от сътворението на света, няма вече въпроси и отговори. „Сбогом, Изабела! Привет на тебе, Изабела! Сбогом, живот! Привет на тебе, живот!“

Много по-късно забелязвам, че вали. Вдигам лицето си срещу капките и усещам вкуса им. После отивам към портата. Там чака една фигура, която мирише на вино и тамян. Минаваме заедно през портата. Пазачът я затваря след нас.

— Е, сега? — пита ме Бодендик. — Откъде идете? Бога ли търсехте?

— Не. Аз го намерих.

Бодендик премигва недоверчиво под широкополата си мека шапка.

— Къде? В природата ли?

— И аз не зная къде. Той на определени места ли се намира?

— В олтара — измърморва Бодендик и посочва надясно. — Аз ще мина по този път. А вие?

— По всички пътища — отвръщам аз. — По всички пътища, господин викарий.

— Все пак не сте пили чак толкова много — мърмори той зад мен изненадан.

Връщам се в къщи. Зад вратата някой скача върху мене.

— Пипнах ли те най-сетне, мръсник такъв?

Отърсвам непознатия и мисля, че това е някаква шега. Но той в миг се изправя и пак ме блъска с глава в стомаха. Залитам срещу обелиска, но успявам да ритна моя нападател в корема. Ритникът не е достатъчно силен, защото в същото време падам. Мъжът отново се хвърля върху мене и аз разпознавам касапина на коне Вацек.

— Вие полудял ли сте? — питам го аз. — Не виждате ли кого нападате?

— Виждам! — Вацек ме хваща за гърлото. — Виждам те, мършо! Но с тебе сега е свършено.

Не зная дали е пиян. Нямам и никакво време да мисля върху това. Вацек е по-дребен от мене, но има мускули като бик. Успявам да се 5 преметна назад и да го притисна до обелиска. Той ме поотпуска, аз се метвам заедно с него настрана и удрям главата му в цокъла на обелиска, Вацек съвсем ме пуска. За всеки случай го блъсвам и с рамо под брадата, ставам, отивам до вратата и светвам лампата.

— Защо беше всичко това? — питам го аз.

Вацек бавно се надига. Още е малко зашеметен и клати глава. Наблюдавам го. Той изведнъж се втурва пак с глава напред към стомаха ми. Аз се отдръпвам, слагам му крак и той отново полита с глух удар върху обелиска, този път върху полирания междинен цокъл. Всеки друг би паднал в безсъзнание; Вацек едва залита. Той се обръща и държи нож в ръката си. Дълъг остър касапски нож, който виждам на електрическата светлина. Той го е изтеглил от ботуша си и се втурва срещу мене. Не правя никакъв опит да се проявявам с ненужни подвизи; срещу човек, който знае да борави с нож като касапин на коне, това ще бъде самоубийство. Скачам зад обелиска; Вацек след мене. За щастие, аз съм по-бърз и по-ловък от него.

— Луд ли сте? — съскам аз. — Искате да увиснете на въжето за убийство ли?

— Ще те науча как се спи с жена ми! — задъхва се Вацек. — Кръв ще се лее!

Сега най-сетне разбирам. I — Вацек! — викам аз. — Вие осъждате на смърт един невинен човек!

— Лайно! Ще ти прережа гръкляна!

Ние препускаме около обелиска. Не ми идва на ум да викам за помощ; всичко става много бързо: и кой би могъл да ми помогне?

— Излъгали са ви! — викам задавено на Вацек. — Какво ме интересува вашата жена?

— Ти спиш с нея, сатана такъв!

Продължаваме гонитбата, обикаляме обелиска — ту отдясно, ту отляво. Вацек с ботушите си е по-тромав от мене. „Дявол да го вземе! — мисля аз. — Къде ли е Георг? Ще ме заколят тук заради него, а той седи в стаята си с Лиза.“ — Питайте жена си, бе идиот! — задъхвам се аз.

— Ще те заколя.

Озъртам се за някакво оръжие. Не виждам нищо. Докато успея да вдигна някой малък надгробен камък, Вацек отдавна ще ми е прерязал гърлото. Изведнъж съглеждам, че на долната дъска на прозореца блести къс мрамор, голям колкото юмрук. Грабвам го, танцувайки около обелиска, и го запокитвам по главата на Вацек. Улучвам го отляво. Веднага над окото му потича кръв и той може да гледа вече само с едното си око.

— Вацек! Лъжете се! — казвам аз. — Между мене и вашата жена няма нищо! Кълна ви се!

Сега Вацек се позабавя; но все още е опасен.

— Да правите такова нещо на приятел! — пухти той. — Каква подлост!

Вацек връхлита като биче. Аз отскачам настрана, до-копвам отново парчето мрамор и повторно го хвърлям срещу него. За съжаление то не го улучва и попада в един люляков храст.

— Вашата жена ми е безразлична! — съскам аз. — Разберете това, бе човече! Тя не ме интересува!

Вацек продължава да тича безмълвен. От лявата му страна сега силно тече кръв и затова аз тичам наляво. Така той не ме вижда толкова добре и в един опасен момент успявам да го ритна здравата в коляното. В същия миг той ме бодва с ножа, но засяга леко само подметката ми. Ритникът помага. Вацек се спира, облян в кръв, с нож в ръка.

— Слушайте! — казвам аз. — Стойте там! Да сключим примирие за една минута! Можете веднага пак да връхлетите, но тогава ще ви избия и другото око! Внимавайте! Успокойте се, бе дивак! — Впервам очи във Вацек, като че искам да го хипнотизирам. Някога четох една книга за хипнозата. — Нямам… нищо… общо… с… вашата… жена… — скандирам рязко и бавно. — Тя не ме интересува! Стойте! — съскам, когато Вацек се раздвижва. — Самият аз имам жена…

— Толкова по-зле, пръч такъв!

Вацек се втурва, но се блъска в цокъла на обелиска, понеже взема много остро завоя, залита и аз пак го ритвам, този път в пищяла. Той е с ботуши наистина, но и този ритник му действува. Вацек отново се спира, широко разкрачен, за съжаление все още с ножа в ръка.

— Слушай, бе магаре! — казвам с убедителен хипнотизаторски глас. — Аз съм влюбен в съвсем друга жена!

Чакай! Ще ти я покажа! Имам снимката й тук!

Вацек мълчаливо напада. Ние обикаляме в полукръг обелиска. Успявам да извадя портфейла си. При раздялата Герда ми даде един свой портрет. Ровя бързо в портфейла. Няколко милиарда марки се разхвърчават по земята; след това намирам снимката.

— Ето! — казвам аз и му я показвам предпазливо встрани от обелиска, толкова отдалече, колкото да не може да ме клъцне по ръката. — Вашата жена ли е това? Я вижте! Прочетете подписа!

Вацек ме поглежда изпод вежди със здравото си око. Аз слагам портрета на Герда върху цокъла на обелиска.

— Така, ето я! Вашата жена ли е това?

Вацек прави отчаян опит да ме хване.

— Простак такъв! — казвам аз. — Я вижте снимката!

Който има такова нещо от някого, подир вашата жена ли ще хукне?

Прекалил съм. Вацек пъргаво се втурва да отмъсти за обидата. После притихва.

— Някой спи с нея! — заявява той нерешително.

— Глупости! — казвам му аз. — Вашата жена ви е вярна!

— Какво прави тогава постоянно тук?

— Къде?

— Тук!

— Нямам представа какво имате пред вид — казвам аз. — Може да се е обаждала няколко пъти по телефона, това е възможно. Жените обичат да говорят по телефон, особено когато са дълго сами. Платете да й прекарат телефон!

— Тя и нощем идва тук! — казва Вацек.

Ние стоим все още един срещу друг, между нас е обелискът.

— Напоследък тя беше за няколко минути тук през нощта, когато докараха тежко болен фелдфебела Кнопф у дома му — отвръщам аз. — Иначе работи нощем в „Червената мелница“.

— Тя ми казва това, но…

Ножът увисва надолу. Вземам снимката на Герда и пристъпвам около обелиска към Вацек.

— Така — казвам му аз. — Сега можете да ме мушкате колкото искате. Но ние можем и да си поговорим. Какво желаете? Да намушкате един човек, който няма нищо общо с жена ви?

— Не искам това — отвръща Вацек след малко. — Но…

Оказва се, че вдовицата Конерсман му е отворила очите. Аз съм леко поласкан от това, което тя е предполагала: че в цялата къща само аз мога да бъда престъпникът.

— Човече — казвам на Вацек. — Ако знаехте къде ме тегли сърцето! Тогава не бихте ме подозирали. Впрочем, сравнете дори фигурата. Не ви ли се хвърля нещо в очи?

Вацек се блещи в снимката на Герда, на която е написано: „На Лудвиг с любов от Герда.“

Какво ли може да му се хвърли в очи с неговото едно око?

— Прилича на вашата жена — казвам аз. — Еднакъв ръст. Впрочем, вашата жена има ли ръждиво-червено, широко палто, почти като пелерина?

— Разбира се — отвръща Вацек, отново леко опасен. — Има. Защо?

— Тази дама също има такова палто. Те могат да се купят във всички големини при Макс Клайн, на главната улица. Точно сега са на мода. Е, а старата Конерсман недовижда. Ето ни разрешението на въпроса.

Старата Конерсман има очи като ястреб; но какво ли не вярва един рогоносец, когато иска да вярва.

— Тя се е припознала — казвам аз. — Ето, тази дама е идвала няколко пъти да ме посети. Тя има ли право на това, или не?

С това улеснявам Вацек. Той трябва да отговори само да или не. Този път дори трябва само да кимне с глава.

— Добре — продължавам аз. — И затова насмалко щях да бъда намушкан с нож през нощта.

Вацек с мъка се отпуска на стъпалата на стълбището.

— Ама и ти, приятелю, хубаво ме нареди! Я ме виж!

— Нали окото ти все още си е на мястото!

Вацек опипва засъхващата черна кръв.

— Вие скоро ще влезете в затвора, ако продължавате така — казвам аз.

— Какво да правя? Такава ми е природата.

— Намушкайте самия себе си, щом трябва да мушкате. Това ще ви спести маса неприятности.

— Понякога ми се иска да го свърша! Какво да правя, друже? Аз съм луд по жена си. А тя не може да ме търпи.

Чувствувам се изведнъж трогнат, уморен, и се отпускам до Вацек на стълбите.

— Виновен е занаятът ми — казва той отчаян. — Тя мрази миризмата ми. Но човек мирише на кръв, щом дълго време коли коне.

— Нямате ли друг костюм? Който може да обличате, когато си тръгвате от кланицата?

— Не върви. Другите касапи ще помислят, че искам да изглеждам по-изтънчен от тях. Миризмата прониква във всичко. Задържа се дълго.

— Къпете ли се?

— Да се къпя? — пита Вацек. — Къде? В градската баня? Тя е затворена, когато сутрин в шест часа се връщам от кланицата.

— Няма ли душове в кланицата?

Вацек клати глава.

— Само маркучи за измиване на пода. Есента е вече много напреднала, за да ги използувам.

Разбирам го. Ледено-студена вода през ноември не е никакво удоволствие. Ако Вацек беше Карл Брил, сигурно нямаше да има никакви грижи. Карл през зимата разчупва леда на реката и плува в нея заедно с хората от своя клуб.

— Не може ли да вземате вода от тоалетната? — питам аз.

— Не мога да опитам това. Другите биха ме сметнали за педераст. Вие не познавате хората от кланицата!

— А какво ще стане, ако си промените професията?

— Не ме бива за нищо друго — казва мрачно Вацек.

— Станете търговец на коне — предлагам аз. — То е нещо подобно.

Вацек махва с ръка отрицателно. Ние седим известно време. „Какво ли ме интересува всичко това? — мисля си аз. — И как може да му се помогне? Лиза обича «Червената мелница». На нея не й е толкова до Георг; главното е стремежът й да избяга от своя конски касапин.“ — Трябва да станете кавалер — казвам в заключение. — Печелите ли добре?

— Не лошо.

— Тогава имате шансове. Всеки втори ден в градската баня и един нов костюм, който ще обличате само в къщи. Няколко ризи, една или две вратовръзки! Можете ли да си набавите това?

Вацек се замисля върху думите ми.

— Мислите ли, че ще помогне?

Спомням си за себе си тази вечер — под изпитателните очи на госпожа Терховен.

— Човек се чувствува по-добре в нов костюм — отвръщам аз. — Това го разбрах от личен опит.

— Наистина ли?

— Наистина.

Вацек вдига очи заинтригуван.

— Но вие имате безупречен вид.

— Зависи. За вас — да. За други хора — не. Това го забелязах.

— Наистина ли? Скоро?

— Днес — казвам аз. Вацек зяпва.

— Гледай ти! Ами че тогава ние сме почти като братя. Да се чудиш!

— Някога четох, че всички хора били братя. Затова можеш още повече да се почудиш, като погледнеш света.

— А ние едва не се избихме — казва щастливо Вацек.

— Това често се случва между братя.

Вацек се надига.

— Утре отивам да се окъпя. — Той опипва лявото си око. В същност бих искал да си поръчам една щурмовашка униформа. Те току-що са се появили в Мюнхен.

— Един елегантен, двуреден, тъмносив костюм е по-добре. Вашата униформа няма бъдеще.

— Много благодаря — казва Вацек. — Но може би ще си набавя и едното, и другото. И не ми се сърди, друже, че исках да те намушкам. За това пък утре ще ти изпратя една хубава порция първокласен салам от конско месо.