Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

XXII

В спалнята на стария Кнопф неочаквано се появява един призрак. Минава известно време, докато позная фелдфебела в ярката обедна светлина. Значи той още е жив и се е довлякъл от леглото си до прозореца. Сивата глава над сивата нощница е втренчила поглед в света.

— Погледни — казвам на Георг. — Той не иска да умре мърцина. Старият боен кон иска да хвърли последен поглед по посока на Верденбрюкските фабрики за ракия.

Ние го наблюдаваме. Мустаците му висят като жалки храсти над устата. Очите му имат оловен цвят. Кнопф гледа опулено още известно време, след това се маха от прозореца.

— Това беше последният му поглед — казвам аз. — Трогателно, че дори един такъв закоравял кожодер иска още веднъж да погледне света, преди да го напусне завинаги. Сюжет за Хунгерман, социалния поет.

— Той хвърля втори поглед — отвръща Георг.

Зарязвам копирния апарат „Престо“, на който хектографирам каталози за нашите представители, и се връщам до прозореца. Фелдфебелът отново е там. Той високо вдига нещо зад блестящите стъкла на прозореца и пие.

— Лекарството! — казвам аз. — Дори най-грозната развалина не може да се раздели с живота! Втори сюжет за Хунгерман.

— Това не е лекарство — отвръща Георг, който има по-силни очи от мене. — Лекарство не се държи в ракиена бутилка.

— Как?

Отваряме нашия прозорец. Блясъкът на стъклото изчезва и аз виждам, че Георг има право; старият Кнопф пие от едно недвусмислено ракиено шише.

— Умна идея на жена му — казвам аз, — да му налее вода в ракиена бутилка, за да пие така по-лесно. Защото той няма вече ракия в стаята си; всичко е претърсено.

Георг клати глава:

— Ако това беше вода, той отдавна щеше да запрати бутилката през прозореца. Откакто познавам стареца, той употребява вода само за миене, и то твърде неохотно. Това е ракия, която е останала скрита въпреки претърсването на къщата, и ти, Лудвиг, виждаш едно величествено зрелище; един човек излиза смело срещу съдбата си. Старият фелдфебел иска да падне на полето на честта, вкопчен в гърлото на врага.

— Не трябва ли да извикаме жена му?

— Мислиш ли, че тя може да му отнеме бутилката?

— Не.

— Лекарят му даде най-много няколко дни. Каква е разликата?

— Каквато е между християните и фаталистите.

— Господин Кнопф! — викам аз. — Господин фелдфебел!

Не зная дали ме е чул, но той прави едно движение, което изглежда като поздрав с бутилката. След това отново я слага до устата си.

— Господин Кнопф! — викам пак. — Госпожо Кнопф!

— Много късно! — казва Георг.

Кнопф сваля бутилката. Той прави още едно кръгово движение с нея. Ние очакваме, че ще се строполи. Лекарят заяви, че всяка капка алкохол е смъртоносна за него. След малко Кнопф изчезва в дъното на стаята като труп, който бавно потъва във водата.

— Красива смърт — казва Георг.

— Трябваше да кажем на семейството му.

— Остави ги на мира. Старият беше чума. Те се радват, че стана така.

— Не съм сигурен. Привързаността избира странни пътища. Може да им дойде на ум да му изпомпят стомаха.

— Той така ще се бори против това, че ще получи удар или ще му се пукне черният дроб. Но телефонирай на лекаря, ако това ще успокои съвестта ти. Казва се Хиршман.

Обаждам се на лекаря.

— Старият Кнопф току-що изпи една малка бутилка ракия — казвам аз. — Видяхме го от прозореца.

— На един път ли?

— Мисля, че на два пъти. Какво значение има това?

— Никакво. Попитах само от любопитство. Нека почива в мир.

— Нищо ли не може да се направи?

— Нищо, — казва Хиршман. — Той така и така щеше да умре. Учудвам се, че въобще можа да издържи до днес. Поставете му надгробен камък във форма на бутилка.

— Вие сте безсърдечен човек — казвам на лекаря.

— Не безсърдечен, а циничен. Вие би трябвало да знаете разликата! Нали сте от бранша! Цинизъм е сърце с отрицателен знак отпред, ако това ви утешава. Изпийте една глътка в памет на отпътувалия в царството небесно пияч на ракия.

Затварям телефона. Обръщам се към Георг и му казвам:

— Мисля, че наистина е крайно време да напусна нашата професия. Тя прави човека прекалено груб.

— Тя не прави човека груб, а го затъпява.

— Още по-лошо. Тя не е професия за член на Верденбрюкската поетическа академия. Къде остава дълбокото удивление, ужасът, страхопочитанието пред смъртта, щом човек я оценява в пари или в паметници?

— Остава доста от тях — казва Георг. — Но аз те разбирам. Хайде сега да отидем при Едуард и мълчаливо да изпием по една чаша в памет на стареца.

Връщаме се следобед. Един час по-късно от жилището на Кнопф прозвучава шум и рев.

— Мир на праха му — казва Георг. — Ела, трябва да отидем оттатък и да изкажем обичайните съболезнования.

— Дано да са приготвили всичките си траурни дрехи. Това ще бъде единствената утеха, от която се нуждаят в момента.

Вратата не е заключена. Отваряме я, без да звъним, и се стъписваме. Насреща ни — неочаквана картина. Старият Кнопф стои в стаята, с бастун в ръка, облечен за излизане. Зад трите шевни машини се притискат жена му и трите му дъщери. Кнопф крещи разярен с пресипнал глас и ги налага с бастуна. С едната си ръка той се държи здраво за предната шевна машина, за да има добра опора, а с другата пердаши. Ударите не са особено силни, но Кнопф прави каквото може. Наоколо по пода лежат траурни дрехи.

Не се иска много ум, за да разбере човек положението. Вместо да го умъртви, житената ракия така е оживила фелдфебела, че той се е облякъл, за да предприеме навярно обичайната си обиколка по кръчмите. Тъй като никой не му е казал, че е на смъртно легло, а жена му от страх пред него не е довела свещеник, за да го подготви за вечното блаженство, Кнопф съвсем не е и помислил да умира. Той е издържал вече много кризи, и за него тази криза е една от многото. Че сега е разярен, това е понятно — никой не би ликувал, ако види, че семейството му вече напълно го е отписало и харчи пари за траурни дрехи.

— Проклета шайка! — вика Кнопф прегракнал. — За радвахте се, а? Ще ви науча аз вас!

Той не улучва жена си и съска от ярост. Тя държи здраво бастуна.

— Но татко, нали трябваше да се подготвим, лекарят…

— Лекарят е идиот. Пусни бастуна, сатана! Пусни бастуна, казвам ти, звяр такъв!

Дребната, кръгла жена действително пуска бастуна. Съскащият поток пред нея го размахва и улучва една от дъщерите си. Трите жени лесно биха могли да обезоръжат немощния старец, но той им е взел страха, точно тъй, както някой фелдфебел взема страха на своите новобранци. Сега дъщерите държат здраво бастуна и се опитват да се обяснят със сълзи на очи. Кропф не ги слуша.

— Пуснете бастуна, изчадия на ада! Пари прахосвате и ги хвърляте от прозореца, ще ви науча аз!

Те пускат бастуна, Кнопф отново се нахвърля, но не ги улучва и от устремното замахване във въздуха пада на колене. Слюнката е залепнала на мехурчета по неговите ницшеански мустаци, когато се изправя, за да продължи според повелята на Заратустра да пердаши своя харем.

— Татко, ще умреш, ако се вълнуваш така! — викат дъщерите със сълзи на очи. — Успокой се! Ние сме щастливи, че си жив! Да ти сварим ли кафе?

— Кафе? Аз ще ви дам едно кафе! Ще ви пребия, дяволи такива! Толкова много пари да прахосате…

— Но татко, ние можем пак да продадем нещата.

— Ще ги продадете! Аз ще ви продам вас, мърши проклети…

— Но татко, още нищо не е платено! — крещи госпожа Кнопф в най-голяма душевна тревога.

Това повлиява на Кнопф. Той отпуска бастуна.

— Какво?

Ние пристъпваме напред.

— Господин Кнопф — казва Георг. — Моите благопожелания!!

— Целунете ме по дирника! — отвръща фелдфебелът. — Не виждате ли, че съм зает?

— Вие се пресилвате.

— Така ли? А вас какво ви интересува това? Тук моето семейство ме разорява.

— Вашата жена е направила прекрасна сделка. Ако утре продаде траурните дрехи, тя ще спечели от тях няколко милиарда поради инфлацията… особено ако още не е платила плата.

— Не, още не сме го платили! — крещи квартетът.

— Тогава би трябвало да се радвате, господин Кнопф! Докато бяхте болен, доларът значително се покачи. Без да знаете, по време на съня си вие сте спечелили реални ценности.

Кнопф внимателно се вслушва. Че съществува инфлация, той знае от факта, че ракията все повече поскъпва.

— Така, спечелил съм — мърмори той. След това се обръща към четирите си настръхнали врабчета. — Купихте ли ми вече и надгробен камък?

— Не, татко! — вика с облекчение квартетът, отправил умолителен поглед към нас.

— А защо не сте? — пита с дрезгав) глас разяреният Кнопф.

Те вперват очи в него.

— Гъски такива! — крещи той. — Сега можехме да го продадем! С печалба, нали? — обръща се той към Георг.

— Само ако беше платен. Иначе щяхме да си го вземем обратно.

— Как не! Тогава щяхме да го продадем на Холман и Клоц и от парите щяхме да ви го изплатим. — Фелдфебелът пак се обръща към своето домочадие. — Гъски такива! Къде са парите? Щом не сте платили плата, вие имате още пари! Дайте ги!

— Да си вървим — казвам Георг. — Емоционалната част мина. А търговската не ни интересува.

Той се лъже. След четвърт час Кнопф пристига в канцеларията. Около него се носи силна миризма на ракия.

— Всичко узнах — казва той. — Лъжите не помагат.

Жена ми призна. Тя е купила от вас надгробен камък.

— Не го е платила. Забравете го. Сега вече нямате нужда от него.

— Тя го е купила — заявява заплашително фелдфебелът. — Има свидетели. Не се опитвайте да се отмятате. Купила ли го е: да или не?

Георг ме поглежда.

— Е добре. Вашата жена наистина се осведоми, без да купи.

— Купила ли го е: да или не? — пита грубо Кнопф.

— Понеже се познаваме отдавна, можете да го вземете, ако искате, господин Кнопф — казва Георг, за да успокои стареца.

— Значи да. Потвърдете ми писмено това.

Ние пак се споглеждаме. Старият пенсиониран воин бързо се е изучил. Той иска да ни изиграе.

— Защо писмено? — питам аз. — Платете камъка и той ще бъде ваш.

— Мълчете, измамник такъв! — сопва ми се Кнопф. — Писмено! — казва дрезгаво той. — Осем милиарда! Много скъпо! За парче камък!

— Ако искате да го получите, трябва веднага да го платите — отвръщам аз.

Кнопф се бори юнашки. Едва след десет минути е победен. Изважда осем милиарда от парите, които е взел от жените, и плаща.

— Сега, писмено! — мърмори той.

Даваме му писмено потвърждение. През прозореца виждам, че жените от семейството му стоят на вратата. Те поглеждат плахо насам и правят знаци. Кнопф е задигнал от тях и последния жалък милион. В това време той получава разписката си.

— Така — обръща се старецът към Георг. — А сега какво ще платите за камъка? Продавам ви го!

— Осем милиарда.

— Какво? Шарлатанин такъв! Осем милиарда ви платих аз. Къде е инфлацията?

— Инфлацията е тук. Камъкът днес струва осем и половина милиарда. Плащам ви осем милиарда като покупна цена, половин милиард трябва да спечелим от продажната цена.

— Какво? Лихварин такъв! Ами аз? Къде остава моята печалба? Слагате я в джоба си, нали?

— Господин Кнопф — обаждам се аз. — Ако купите един велосипед и след час по препродадете, няма да получите обратно цялата покупна цена. Нали знаете, има търговия на дребно, търговия на едро, и купувачи; на това почива нашата икономика.

— Икономиката може да ми оближе дирника! — заявява прямият фелдфебел. — Един купен велосипед е употребяван велосипед, ако и да не се е движил. Моят надгробен камък обаче е нов.

— Теоретически и той е употребяван — настоявам аз.

— Тъй да се каже, в стопански смисъл. Освен това не може да искате ние да губим от надгробния камък, само за щото сте останал жив.

— Това е мошеничество! Нищо друго, освен мошеничество!

— Задръжте си надгробния камък — съветва го Георг.

— Това е прекрасна материална ценност. Някога може да ви потрябва. Никое семейство не е безсмъртно.

— Ще го продам на вашите конкурента На Холман и Клоц, ако не дадете веднага десет милиарда за него. Вдигам слушалката на телефона.

— Заповядайте, ние ще ви улесним. Обадете се, моля. Номер 624.

Кнопф се разколебава и махва отрицателно с ръка.

— И те са такива шарлатани като вас! Какво ще струва камъкът утре?

— Може би един милиард повече. Може би два или три милиарда повече.

— А след една седмица?

— Господин Кнопф — обажда се Георг. — Ако знаехме предварително курса на долара, нямаше да седим тук и да правим пазарлък с вас за надгробни камъни.

— Твърде е възможно след един месец да станете билионер — заявявам аз.

Кнопф се замисля върху думите ми.

— Задържам камъка, — мърмори той след това. — Жалко, че вече го платих.

— Ние във всяко време ще го купим пак.

— Ще ли ви се! Аз не мисля да го продавам без печалба! Задържам го за спекула. Сложете го на хубаво място. — Кнопф гледа загрижено от прозореца. — Може би ще вали.

— Надгробните камъни изтрайват на дъжд.

— Глупости! Тогава не са вече нови! Аз искам моят камък да бъде поставен под навеса. Върху слама.

— Защо не го поставите във вашето жилище? — пита Георг. — Там ще е запазен през зимата и от студ.

— Вие да не сте се побъркал?

— Ни най-малко. Има много високоуважавани хора, които държат дори ковчега си в своето жилище. Най-вече светци, а също италианци от Южна Италия. Мнозина даже го използуват години наред като легло. Вилке горе спи винаги в своя великански ковчег, когато е пил толкова много, че не може да си отиде в къщи.

— Не може! — решава Кнопф. — Жените! Камъкът остава тук. Прекрасно! Вие сте отговорни! Застраховайте го! На ваши разноски!

До гуша ми дойде от този фелдфебелски тон.

— Какво би станало, ако всяка сутрин държите по едно словесно на вашия надгробен камък? — питам аз. — Дали политурата е първокласна, дали е застанал точно във фронт и тил, дали цокълът му е прибран като корем, дали храстите наоколо стоят мирно, и ако настоявате, господин Хайнрих Крол би могъл всяка сутрин в униформа да ви рапортува, че вашият надгробен камък се е строил. На Хайнрих това сигурно би му доставило удоволствие.

Кнопф ме поглежда мрачно.

— Светът щеше да изглежда по-добре, ако в него владееше повече пруска дисциплина — отвръща той и страшно се уригва. Миризмата на ракия става непоносима.

Фелдфебелът навярно дни наред не е ял нищо. Кнопф се уригва повторно, този път по-меко и по-мелодично, още веднъж (се заглежда втренчено със своите безмилостни очи на действуващ фелдфебел в оставка, обръща се, за малко не пада, изправя се, а след това тръгва целеустремено навън през двора, наляво — по посока на първата кръчма с останалите милиарди на семейството си в джоба.

Герда стои пред котлона си и прави зелеви сърми. Тя е гола, със зелени, износени чехли на краката и с метната на дясното рамо червена карирана кухненска кърпа. Мирише на зеле, мас, пудра и парфюм, вън пред прозореца висят червените листа на дивата лоза и есента се заглежда вътре със сините си очи.

— Хубаво, че дойде още веднъж — казва тя. — Утре напускам квартирата.

— Така ли?

Герда стои пред котлона непринудена и сигурна в красотата на своето тяло.

— Да — потвърждава тя. — Интересува ли те това?

Тя се обръща и ме поглежда.

— Интересува ме, Герда — отвръщам аз. — Къде отиваш?

— В хотел „Валхала“.

— При Едуард?

— Да, при Едуард. — Тя разклаща сърмите, след това пита: — Имаш ли нещо против?

Аз я поглеждам. „Какво мога да имам против?“ — мисля си. Бих желал да имам нещо против! За момент искам да излъжа… но зная, че тя ще ме разбере.

— Няма ли да останеш повече в „Червената мелница“? — питам аз.

— Отдавна свърших с „Червената мелница“. Само че ти не се заинтересува за това. Не, няма да остана. С нашата професия човек може да пукне от глад. Оставам в града.

— При Едуард — казвам аз.

— Да, при Едуард — повтаря Герда. — Дава ми бара. Ставам бардама.

— И ще живееш във „Валхала“?

— Ще живея във „Валхала“, горе на тавана, и ще работя във „Валхала“. Не съм вече толкова млада, както мислиш; трябва да гледам да се сдобия с нещо стабилно, преди да престанат всички ангажименти. С цирка също нищо не излезе. То беше само един последен опит.

— Още много години можеш да намираш ангажименти, Герда — казвам аз.

— Тези работи ти не ги разбираш. Аз зная какво правя.

Поглеждам червените лози, които се поклащат пред прозореца. Нямам никакво основание, но се чувствувам като дезертьор. Моята връзка с Герда не е била нищо повече, освен връзка на някой войник в отпуск; но за единия от двама ни тя все пак е била нещо повече от това.

— Исках сама да ти го кажа — казва Герда.

— Искала си да ми кажеш, че между нас е свършено?

Тя кима утвърдително.

— Аз играя честно. Единствен Едуард ми предложи нещо стабилно — служба; и аз зная какво значи това. Не искам да лъжа никого.

— Защо — Не се доизказвам.

— Защо тогава спа и сега с мене, искаше да питаш, нали? — отговаря Герда. — Не знаеш ли, че всички пътуващи артисти са сантиментални? — Тя неочаквано се разсмива. — Раздяла с младостта. Ела, сърмите са готови.

Герда слага чиниите на масата. Аз я гледам и изведнъж се натъжавам. • — Е, какво прави твоята голяма, неземна любов? — пита тя.

— Нищо, Герда. Нищо.

Тя сипва в чиниите.

— Ако имаш пак някоя малка любовна връзка — казва Герда, — никога не разказвай на момичето нищо за другите си любовни истории. — Разбираш ли?

— Да — отвръщам аз. — Съжалявам, Герда.

— За бога, дръж си устата и яж!

Поглеждам я. Герда яде спокойно и делово, лицето й е ведро и здраво, тя от детинство е свикнала да живее независимо, наясно е с битието си и се е помирила с него. Тя има всичко, което аз нямам и си мисля, че ако я обичах, животът щеше да бъде ясен и прегледен, и винаги щях да зная всичко, което е нужно — не прекалено много, но за сметка на това неопровержимо.

— Знаеш ли, аз не искам много — казва Герда. — Пораснала съм с бой, а после избягах от къщи. Сега ми дойде до гуша от моята професия и ще водя уседнал живот. Едуард не е най-лошият.

— Той е суетен и стиснат — заявявам аз и веднага се ядосвам на това, което казах.

— Това е по-добре, отколкото да бъдеш разхвърлян и разточителен, когато искаш да се ожениш.

— Вие искате да се ожените? — питам аз изненадан. — Вярваш ли му наистина? Той ще те използува, а после ще се ожени за някоя хотелска дъщеря с пари.

— Той не ми е обещавал нищо. Аз сключих с него само договор за бара, за три години. През тези три години той ще разбере, че не може без мене.

— Ти си се променила — казвам аз.

— Ах, глупчо такъв! Само взех едно решение.

— Скоро заедно с Едуард ще ни ругаеш, защото все още имаме от евтините купони за ядене.

— Имате ли още?

— Още за месец и половина.

Герда се смее.

— Няма да ругая. Освен това вие сте ги платили почтено на времето.

— Това беше единствената ни успешна борсова сделка. — Гледам Герда, която разтребва чиниите. — Ще ги оставя на Георг — казвам аз. — Няма да идвам вече във „Валхала“.

Герда се обръща. Усмихва се, но очите й не се усмихват.

— Защо няма да идваш? — пита тя.

— Не зная. Така ми се струва. Но може би все пак ще идвам.

— Разбира се, че ще идваш! Защо да не идваш? Отдолу глухо звучи електрическото пиано. Ставам и отивам до прозореца.

— Колко бързо измина тази година.

— Да — отвръща Герда и се обляга на мене. — Винаги става така — шепне тя. — Щом някой харесва някого, той ще бъде непременно такъв като тебе, който не му подхожда. — Тя ме отблъсква. — Сега си върви… Върви при твоята неземна любов… Какво разбираш ти от жени0 — Нищо.

Тя се усмихва.

— И занапред не се опитвай да разбираш, моето момче. Ще бъде по-добре! А сега си върви! Ето, вземи това.

Герда изважда една монета и ми я дава.

— Какво е това? — питам я.

— Човек, който пренася хората през вода. Той носи щастие.

— На тебе донесъл ли ти е щастие?

— Щастие? — отвръща Герда. — Може би цял куп. А сега си върви.

Тя ме избутва навън и затваря вратата след мене. Слизам по стълбите. На двора ме срещат две циганки.

Те участвуват сега в програмата на кръчмата. Атлетките отдавна ги няма.

— Бъдещето, млади господине? — пита по-младата циганка. Тя мирише на чесън и лук.

— Не — казвам аз. — Днес не.

При Карл Брил владее голямо напрежение. Цял куп пари лежат на масата; трябва да са билиони. Противникът е мъж с глава на тюлен и много малки ръце. Той току-що е опитал гвоздея в стената и се връща.

— Още двеста милиарда — заявява той с ясен глас.

— Прието — отвръща Карл Брил. Противниците залагат кинтите.

— Още някой? — пита Карл.

Никой не се обажда. За всички залогът е много висок. По лицето на Карл са избили бисерни капки пот, но той е сигурен. Залаганията са четиридесет към шестдесет за него. Той е позволил на тюлена да удари леко с чука още веднъж гвоздея за последен път; за това залогът от петдесет към петдесет е определен за него в четиридесет към шестдесет.

— Ще изсвирите ли „Вечерната песен на славея“? — пита ме Карл.

Сядам при пианото. Малко след това се появява госпожа Бекман с червеното като сьомга кимоно. Тя няма вид на статуя, както обикновено; изпъкналите й като планина гърди се вълнуват сякаш под тях бучи земетресение, очите й също не са като друг път. Тя не поглежда Карл Брил.

— Клара — казва Карл. — Ти познаваш господата, освен господин Швайцер. — Той прави елегантен жест:

— Господин Швайцер…

Тюленът се покланя с учудено и малко загрижено изражение на лицето. Той поглежда изпод вежди към парите, а след това към кубическата Брунхилда. Гвоздеят е обвит с памук и Клара заема съответното положение. Аз изсвирвам двойните трели и прекъсвам. Всичко притихва.

Госпожа Бекман стои спокойно и съсредоточено. След това на два пъти през тялото й преминава някаква тръпка. Тя изведнъж стрелва с див поглед Карл Брил.

— Съжалявам! — процежда през зъби тя. — Невъзможно.

Госпожа Бекман се отстранява от стената и напуска работилницата.

— Клара! — вика Карл.

Тя не отговаря. Тюленът избухва в мазен, продължителен смях и започва да прибира парите. Гуляйджиите са като поразени от гръм. Карл Брил стене, втурва се към гвоздея и се връща.

— Един момент! — казва той на тюлена. — Един момент, ние още не сме свършили! Обзаложихме се за три опита. Състояха се обаче само два!

— Три.

— Не може да преценявате така! Вие сте нов в тази област. Опитите бяха два!

От главата на Карл сега тече вода. Гуляйджиите отново намират общ език.

— Два бяха — потвърждават те.

Възниква спор. Аз не давам ухо. Чувствувам се, като че съм на някоя чужда планета. Това е едно мимолетно, силно и ужасно чувство и аз се радвам, когато отново мога да следя гласовете. Тюленът използува положението; той иска да признае третия опит, ако се измени съотношението — тридесет към седемдесет за тюлена. Плувнал в пот, Карл се съгласява на всичко. Доколкото виждам, той е заложил половината работилница, включително машината за бързо поставяне на подметки.

— Елате! — шепне ми той. — Елате горе с мене! Трябва да я разубедим. Тя го направи нарочно.

Изкачваме стълбата; госпожа Бекман очаква Карл. Тя лежи на леглото в кимоното си с феникса — възбудена, чудно хубава за някого, който обича дебели жени, и готова за борба.

— Клара! — шепне Карл. — Защо направи това? Ти го направи нарочно!

— Така ли? — казва госпожа Бекман.

— Положително! Зная! Кълна ти се…

— Не ми трябват твоите лъжливи клетви! Ти, нехранимайко, си спал с касиерката на хотел „Хохенцолерн“! Гнусна свиня!

— Аз? Това е опашата лъжа! Откъде си узнала?

— Виждаш ли, сам признаваш?

— Аз ли признавам?

— Току-що призна! Попита ме, откъде съм узнала. Как мога да узная нещо, щом не е вярно?

Поглеждам състрадателно плувеца Карл Брил. Той не се плаши, колкото и студена да е водата, но тук, без съмнение, е загубен. На стълбата го посъветвах да не се впуска в спор, а просто да падне на колене пред госпожа Бекман и да я моли за прошка, без, разбира се, да признае, каквото и да било. Вместо това той сега й натяква за някой си господин Клецел. Отговорът е един страшен удар по носа. Карл отскача назад, хваща дебелия си нос да провери дали тече кръв, и с яростен вик се свива, та като стар борец да издърпа от леглото госпожа Бекман за косите, да и стъпи с крак на врата и с тежкия си каиш да наложи нейните огромни бутове. Аз го ритвам не много силно в дирника. Той се извръща, готов да нападне и мене, вижда умолителните ми очи, вдигнатите ми ръце и беззвучно шепнещата ми уста и се пробужда от своето кръвожадно опиянение. В кафявите му очи отново проблясва човешко разбиране. Кимва леко и в същия миг от носа му бликва кръв, отново се обръща и пада на колене пред леглото на госпожа Бекман с вика:

— Клара! Нищо не съм направил, но прости ми!

— Свиня! — крещи тя. — Мръсна свиня! Кимоното ми! Госпожа Бекман дръпва настрана скъпото си кимоно.

Карл изцапва с кръв чаршафа на леглото.

— Проклет лъжец! — заявява тя. — На всичкото отгоре и лъжец!

Забелязвам, че Карл — честен, простодушен човек, който очакваше незабавна награда за падането си на колене — иска да скочи, обзет от нова ярост. Ако с разкървавения си нос започне борбата, всичко е загубено. Госпожа Бекман може би ще му прости за касиерката от „Хохенцолерн“, но за повреденото кимоно — никога. Настъпвам го отзад по крака, натискам рамото му с едната си ръка, и казвам:

— Госпожа Бекман, Карл е невинен! Той се пожертвува за мене.

— Какво?

— За мене — повтарям аз. — Между бойни другари такова нещо се случва…

— Какво? Пак ли започвате с вашето проклето бойно другарство, дърти лъжци и шарлатани? И аз трябва да вярвам такова нещо!

— Пожертвува се! — казвам аз. — Той ме запозна с касиерката, това беше всичко.

Госпожа Бекман се изправя с пламтящи очи.

— Как? — Да не би да искате да ме придумвате, че един млад мъж като вас ще налети на такава стара, изтъркана брантия като онази мърша в „Хохенцолерн“!

— Не налитам, уважаема госпожо — казвам аз. — Но когато няма какво да яде, дяволът налита и на мухи! Когато самотата е стиснала някого за гърлото…

— Млад мъж като вас може да има други жени!

— Млад, но беден — отвръщам аз. — В днешно време жените искат да ги водиш по барове, а щом става дума за това, ще се съгласите, че ако на мене, самотния ерген в бурята на инфлацията, не ми вярвате за касиерката, би било съвсем абсурдно да приемете такова нещо за Карл Брил, който се радва на благоволението на най-хубавата и най-интересна жена в целия Верденбрюк, радва се незаслужено, макар…

Последните думи хванаха място.

— Той е нехранимайко! — казва госпожа Бекман. — А че е незаслужено, това е вярно.

Карл се размърдва.

— Клара, ти си моя живот! — реве той глухо от окървавения чаршаф на леглото.

— Аз съм твоята банкова сметка, студен камък такъв! — Госпожа Бекман се обръща към мене. — А какво стана с полумъртвата коза от „Хохенцолерн“?

Аз махвам с ръка.

— Нищо! Нищо не стана! Отвратих се.

— Това можех предварително да ви го кажа! — заявява госпожа Бекман с дълбоко удовлетворение.

Изходът на борбата е решен. Стигнахме до заключителната схватка. Карл обеща на Клара морско-зелено кимоно с лотосови цветове и домашни пантофи с лебедов пух. След това отива да смъркне студена вода в носа си, а госпожа Бекман става.

— Колко висок е облогът? — пита тя.

— Висок! — отвръщам аз. — Няколко билиона.

— Карл! — вика госпожа Бекман. — Включи и господин Бодмер с двеста и петдесет милиарда.

— Разбира се, Клара.

Слизаме по стълбата. Долу седи тюленът, пазен от приятелите на Карл. Научаваме, че се опитал да хитрува, докато ни нямаше, но гуляйджиите на Карл навреме му изтръгнали чука от ръцете. Госпожа Бекман се усмихва презрително и след половин минута гвоздеят лежи на пода. Тя се оттегля величествено, под звуците на „Алпийско сияние“.

— Другарят си е другар — казва ми после трогнато Карл Брил.

— Въпрос на чест! Но какво стана с касиерката?

— Какво да се прави? — отвръща Карл. — Знаете как се чувствува понякога човек вечер! Но отде да зная, че тази мърша ще се раздрънка! Няма да ходя вече там. А вие, драги приятелю… изберете си каквото желаете. — Той посочва кожите. — Чифт обувки по мярка, първо качество, като подарък… Каквото искате: черен, кафяв, жълт бокс, лак, велур… Сам ще ви ги направя…

— Лак! — отвръщам аз.

Връщам се в къщи и виждам една тъмна фигура на двора. Това наистина е старият Кнопф, който току-що е дошъл преди мене и, сякаш не е обявен вече за мъртъв, се приготвя да оскверни обелиска.

— Господин фелдфебел — казвам аз и го хващам под ръка. — За вашите детински прояви сега си имате собствен надгробен камък. Използувайте него!

Завеждам го при надгробния камък, който той купи, и чакам пред къщната врата, за да не използува все пак обелиска.

Кнопф вперва очи в мене.

— Моя собствен камък? Вие не сте с всичкия си. Колко струва той сега?

— Девет милиарда според курса на долара тази вечер.

— И аз да пикая на него?

Очите на Кнопф блуждаят няколко секунди… след това, мърморейки, той се заклатушква към дома си. Това, което никой не можа да направи, го извърши простото понятие за собственост! Фелдфебелът използува собствения си клозет. Нека някой да ми говори сега за комунизъм! Собствеността създава усет за ред!

Стоя още известно време и размишлявам върху това, че на природата са били нужни милиони години, за да се стигне от амебата, през рибата, жабата, гръбначните животни и маймуната до стария Кнопф — едно същество, претъпкано с физически и химически чудеса, с кръвообращение, отличаващо се с най-висша гениалност, със сърдечна машина, пред която човек може само да благоговее, с черен дроб и два бъбрека, пред които фабриките на ИГ Фарбениндустри са смешни паянтови работилници — и всичко това, това грижливо усъвършенствувано от милиони години чудно творение, наречено действуващ фелдфебел Кнопф, е създадено само за да може за късо време да изтезава на земята клетите селски младежи, а след това с една умерена държавна пенсия да го удари на пиянство! По някой път бог наистина хаби много труд за нищо!

Клатейки глава, светвам лампата в стаята си и се заглеждам в огледалото. Ето още едно чудно творение на природата, което също не знае какво да прави със себе си. Загасвам лампата и се събличам в тъмното.