Червеният корсар

X глава

Приближавайки се към „Ръждивата котва“, Уайлдър забеляза в сърцето на досега спокойния град явни признаци на силно вълнение. Повече от половината жени и може би една четвърт от мъжете, които живееха горе-долу около тази прочута странноприемница, се бяха събрали пред вратата й и слушаха някаква представителка на нежния пол, която ораторствуваше с такъв рязък и пронизителен глас, че тия от най-външния кръг на тълпата, чиито лица изразяваха любопитство и внимание, нямаха ни най-малко основание да се оплачат, че думите й не стигат до тях. Отначало, виждайки тези признаци на брожение, нашият авантюрист се поколеба като човек, изведнъж осъзнал, че се е впуснал в едно ново начинание като това, към което самият той се бе присъединил отскоро. Реши да продължи пътя си едва когато съзря своя престарял помощник, който си пробиваше с лакти път през навалицата, и то с такова упорство и енергия, че още малко и щеше да стигне до особата, която се дереше така пронизително. Окуражен от този пример, младият човек пристъпи напред, но зае такава позиция, че да може да се движи свободно и в случай на нужда да се оттегли навреме.

— Призовавам те, Ъртли Потър, и теб, Призървд Грийн, и теб, Фейтфул Уонтън — чу той крясъка на Дизайър, която се спря да си поеме дъх, преди да подхване отново прочувствения си призив към своите съседи, — и теб, Ъпрайт Крук, и теб, Рилент Флинт, и теб, Уелти Пуър89 да ми бъдете свидетели и поръчители. Всички заедно и всеки поотделно, ако пожелаете, можете да удостоверите, че винаги съм била покорна и любяща съпруга на човека, който ме напусна на тия години и остави на ръцете ми такава многобройна челяд, която трябва да храня и възпитавам, и на всичко отгоре…

— Отде знаеш — прекъсна я съвсем уместно собственикът на „Ръждивата котва“, — че добрият човек е избягал? Вчера беше весел ден и нищо чудно твоят мъж да е бил като някои други, които мога да назова — но няма да направя такава глупост, — да е бил, както се казва, малко на градус и да се е поуспал. Обзалагам се, че скоро всички ще видим как честният шивач изпълзява от някой плевник, бодър и готов да смуче пак своята горчивка, сякаш след последната всеобща веселба не е плакнал гърлото си с хладка вода.

Тази духовитост на кръчмаря бе последвана от тих, но почти дружен смях, макар че не предизвика дори усмивка върху разтревоженото лице на Дизайър, което изразяваше такава скръб, като че завинаги бе загубило способността си да се усмихва.

— Но той не е такъв, не е такъв! — възкликна безутешната съпруга на добрия майстор. — Няма навик да се напива дори по такъв повод като увеселение по случай победа на негово величество; той беше отдаден всецяло на работата си и именно за работата му най-много се тревожа. След като толкова години съм разчитала на труда му, тежък кръст е за една безпомощна жена да бъде изведнъж оставена сама да издържа цялото семейство. Но аз ще му го върна тъпкано, ако има закон в Роуд Айлънд и в плантациите на Провидънс! Сега не смее да покаже жалката си мутра, ала като изтече законният срок и се върне, ще види, че подобно на много други нехранимайковци преди него е останал и без жена, и без къща, в която да подслони грешната си глава. — Но като съзря любопитната физиономия на стария моряк, който в това време се бе добрал до самата нея, внезапно добави: — Ето един непознат човек, дошъл отскоро в града! Приятелю, срещал ли си по пътя си насам някакъв скитащ беглец?

— И без туй ми е трудно да движа старото си корито по суша, та камо ли да записвам в дневника си името и класата на всеки срещнат кораб — отвърна старецът с безкрайно хладнокръвие. — Но като стана дума за това, си спомних, че точно в началото на сутрешната вахта срещнах някакъв нещастник някъде там, в храсталака между града и сала, дето превозва пътници до континента.

— Какъв беше тоя човек? — запитаха едновременно пет-шест загрижени гласа, сред които обаче вземаше надмощие гласът на Дизайър, извисяващ се над всички други така, както първокласен солист заглушава със своите тремоли по-скромните трели на останалите певци.

— Какъв беше ли! Ами ръцете му бяха закрепени напряко, а краката му, разбира се, стъпваха като у всеки християнин; но като става дума за това, си спомням, че единият му крак беше по-къс, сякаш му е скъсено въжето, и вървешком се клатушкаше много.

— Той е! — ревна същият хор от гласове.

Петима-шестима от говорещите се измъкнаха от навалицата с намерение да подгонят престъпника и така да си осигурят изплащането на някои малки сметки, с които жестоко оклеветеният злочест шивач бе задлъжнял на всеки от тях. Ако имахме време да опишем как протекоха тези похвални усилия да се спаси някое и друго изкарано с честен труд пени, щеше да бъде забавно на читателя да види тайното усърдие, с което всеки достоен търговец се мъчеше да надхитри ближния си в случая, както и плитките лъжи, с които си служеха, за да прикрият истинските си цели, когато всички се срещнаха на сала, измамени в очакванията си.

А Дизайър, която нямаше никакви законни претенции към своя отлъчил се съпруг и никаква надежда да получи каквато и да е облага, се задоволи да продължи да събира по-нататъшни сведения за беглеца, които можеха да се намерят на място. Може би удоволствията от свободата в резултат на проектирания развод вече витаеха из живото й въображение едновременно с утешителната перспектива да сключи втори брак, подсладена от друго видение, изникнало от спомените за първата й любов; всичко това явно успокои възбудения й дух и Дизайър продължи разпита смело и решително.

— Приличаше ли на крадец? — попита тя, без да обръща внимание, че така внезапно я бяха изоставили всички ония, които допреди малко изказваха най-дълбоко съчувствие за загубата й. — Имаше ли вид на криещ се беглец?

— Що се отнася до носовото му украшение, не мога да ви кажа нищо определено — отвърна старият моряк, — макар че приличаше на човек, когото са държали дълго под шпигатите90 от подветрената страна. Ако питате за мнението ми, този клетник страдаше много…

— … от безделие, искате да кажете. Да, да, напоследък, за нещастие, дълго време беше без работа и в главата му се бяха вселили всякакви порочни помисли. Той страдаше от…

— … жена си — вметна подчертано старецът. Това безцеремонно изявление бе последвано от нов твърде недвусмислен всеобщ смях по адрес на Дизайър. Без ни най-малко да се смущава от това явно съгласие с мнението на смелия моряк, непоколебимата съпруга продължи:

— Ах, да знаете какво съм изстрадала и изтърпяла с този мъж от толкова години! Човекът, когото срещнахте, имаше ли вид на такъв, който е изоставил една оскърбена жена?

— Право да ви кажа, по вида му никак не личеше, че жената, която е оставил закотвена на мястото й, е била повече или по-малко оскърбена — отговори морякът с похвална деликатност, — но както и където и да е оставил жена си, ако наистина му е била жена, очевидно не е сметнал за уместно да остави вкъщи цялото й снаряжение. Човекът бе провесил на шията си сума женски дрънкулки; предполагам, че са му били по-приятни от нейните обятия.

— Как! — извика ужасена Дизайър. — Нима е посмял да ме ограби? Какво мое имаше у него? Да не е златната ми огърлица?

— Не бих се заклел, че беше златна.

— Подлец! — извика пак разярената кавгаджийка, задъхвайки се, сякаш току-що бе престояла под вода по-дълго, отколкото е допустимо за човешкия организъм, и с все сила си запробива път през тълпата, за да стигне по-бързо до тайната си съкровищница и да провери доколко е ощетена. — Безбожен злодей! Да ограби жената на своето сърце, майката на децата си и…

— Хайде, хайде! — прекъсна я пък съдържателят на „Ръждивата котва“ със съвсем неподобаващ за случая тон. — Не бях чувал досега да обвиняват добрия човек в мошеничество; съседите дори не смееха да го нарекат страхливец.

Старият моряк погледна кръчмаря право в лицето, смигна многозначително и отговори:

— Ако честният шивач е ограбил само тая кавгаджийка, не може да му се припише особено престъпление, защото и всичките мъниста, които има у себе си, няма да му стигнат да си плати пътя със сала. Аз бих могъл да пъхна в окото си всичкото злато, което носеше на шията си, и пак щях да виждам добре. Но срамота е да се задръства входът на кръчма с редовно разрешително от такава тълпа, като че е пристанище под ембарго; затова и пратих тая жена да си търси скъпоценностите, а всички безделници, както видяхте, се помъкнаха в килватера й.

Джо Джоръм гледаше говорещия като омагьосан от някаква тайнствена сила и близо минута нито продумваше, нито сваляше очи от него. Но после внезапно избухна в басов, гръмогласен смях, сякаш чак сега бе разбрал хитростта, която несъмнено бе накарала тълпата да се прехвърли от вратата му към вратата на изчезналия шивач; след това махна с ръка за поздрав и се провикна:

— Добре дошъл, Катранени Боб, добре дошъл, стари приятелю, добре дошъл! От кой облак падна? И какъв вятър те довя тук, та спусна отново котва в Нюпортското пристанище?

— Твърде много въпроси, за да им се отговори в открит рейд, приятелю Джоръм, пък и темата е твърде суха, та ще трябва да си наквася гърлото. Когато ме настаниш в някоя от вътрешните си каюти, тъй че да мога да докопам с абордажната си кука чаша флип91 и мръвка хубаво роудайлъндско говеждо, е, тогава задавай колкото въпроси щеш и ще получиш толкова отговори, колкото допадат на апетита ми.

— А кой ще плаща, честни Боб? Кой корабен касиер ще осребри сега чека ти? — продължи кръчмарят, но пусна стария моряк в заведението си с готовност, която противоречеше с изразеното съмнение, че ще бъде възнаграден за изключителната си отзивчивост.

— Кой ли? — прекъсна го старецът, показвайки парите, дадени му неотдавна от Уайлдър, и то така, та да ги видят малцината останали зяпачи и да разберат, че заслужава радушен прием. — Че кой друг освен този джентълмен? Мога да се похваля, че за почтеността ми гарантира ликът на негово августейшо величество, бог да го благослови!

— Бог да го благослови! — откликнаха неколцина от верноподаниците, и то на място, където по-късно се чуваха съвсем други възгласи, а същите тия думи сега биха предизвикали почти такова смайване, макар и не същата тревога, както едно земетресение.

— Бог да го благослови! — повтори Джоръм, отваряйки вратата на едно вътрешно помещение и показвайки пътя на своя клиент. — И всички, които са облагодетелствувани от неговия лик! Влез, стари Боб, ей сега ще докопаш с абордажната си кука половин вол.

Уайлдър, който след отдръпването на тълпата се бе приближил до пътната врата на кръчмата, видя как двамата славни приятели се оттеглиха във вътрешните помещения на заведението и веднага влезе сам в общата зала. Докато обмисляше как да се свърже е новия си съюзник, без да привлече особено внимание към такава странна близост, съдържателят се върна и сам го измъкна от това затруднение. Оглеждайки бързо залата, погледът му се спря на нашия авантюрист. Тогава кръчмарят се приближи до него полуколебливо-полурешително.

— Успяхте ли да намерите кораб, сър? — попита той, сетил се най-после, че сутринта бе разговарял с този непознат. — Май има повече кандидати, отколкото работа, а?

— Може и да не излезе така. Когато се разхождах по хълма, срещнах един стар моряк, който…

— Аха! — прекъсна го кръчмарят, давайки му скришом недвусмислен знак да го последва. — Сигурно ще ви бъде по-удобно, сър, да закусите в друго помещение.

Уайлдър тръгна подир водача си, който го изведе от общата зала през друга врата, а не оттам, откъдето бе въвел предишния гост в заведението си. Младият моряк се учуди, че в случая кръчмарят си придава такава тайнственост. След като го прекара през, един заобиколен коридор, съдържателят в дълбоко мълчание се качи с Уайлдър по една вътрешна стълба до самия таван на сградата. Тук той почука леко на една врата и го покани да влезе глас, толкова плътен и строг, че накара нашия авантюрист да трепне. Когато се озова обаче в една ниска и тясна стаичка, видя там само моряка, когото кръчмарят бе поздравил преди малко като стар познат и го бе назовал с име, напълно съответствуващо на облеклото му — Катранения Боб. Докато Уайлдър се озърташе, учуден много от положението, в което бе поставен, стопанинът излезе и младият моряк се намери сам със своя съучастник. Последният вече се занимаваше с унищожаването на току-що споменатия къс говеждо и се наливаше с някаква течност, която си бе поръчал и явно също беше по вкуса му, макар и приготвена твърде набързо. Старият моряк не даде възможност на посетителя си да размишлява повече, а му направи знак да седне на единствения свободен стол в стаята, продължавайки заниманието си с говеждото филе с такова усърдие, като че изобщо не го бяха прекъсвали.

— Славният Джо Джоръм е винаги в приятелски отношения с месаря си — каза той след такава глътка, която пресуши чашата почти до дъното. — Говеждото му им а такъв вкус и аромат, че може да го помислиш за перка на камбала. Ти си бил из чужди краища, колега, или по-добре да те наричам „сътрапезник“, понеже и двамата сме се закотвили до една и съща мръвка, но сигурно си посещавал и чужди страни?

— Често, иначе какъв моряк щях да бъда?

— Тогава кажи ми откровено бивал ли си в кралство, където могат да се намерят такива лакомства — риба, месо, птици, плодове, — както в чудесната земя Америка, където сме се закотвили сега с теб и където, предполагам, и двамата сме се родили.

— Да вярваме в такова пълно превъзходство значи да отиваме твърде далеч в любовта си към родината — отвърна Уайлдър, който искаше да отклони разговора от действителната си цел, за да има време да подреди мислите си и да се увери, че никой друг не слуша освен човека, когото виждаше пред себе си. — По всеобщо признание Англия ни надминава във всички тия неща.

— Но какви хора говорят така? Разни невежи и дърдорковци. Ала аз, който съм обиколил земята и плавал из много морета, мога да заявя, че всички тези празни самохвалковци лъжат. Ние сме колонии, приятелю, колонии, а колония да заяви на метрополията, че я превъзхожда в това или онова, е такава дързост, както ако морякът Джак каже на началника си, че греши, макар и да знае, че е прав. Аз съм само един беден човек, мистър… С какво име да назовавам ваша милост?

— Мен ли! Името ми ли? Харис.

— Сега аз съм само един беден човек, мистър Харис, а навремето бях началник на вахта, при все че изглеждам стар и немощен, и съм прекарал много дълги нощи на палубата в размисъл, макар че при това може да не съм се впущал в такива философии, както енорийски свещеник на заплата или адвокат на хонорар. Позволете ми да ви заявя: отчайващо е да си просто жител на колония. Това потиска гордостта и духа на човека, прави го такъв, какъвто господарите му биха искали да бъде. Няма да говоря за плодовете, месото и всякакви други ядива, които идват от страната, за която ние с вас много сме слушали и много знаем, само ще ви посоча ей онова слънце и ще ви попитам:смятате ли, че крал Джордж има властта да го накара да грее над островчето, където живее, така както грее тук, над обширните му владения в Америка?

— Разбира се, не, но все пак знаеш и всеки трябва да признае, че английските произведения далеч превъзхождат…

— Да, да, колонията винаги плава от подветрената страна на метрополията. И всичко туй е заради дърдорковците, приятелю Харис. Дрън-дрън-дрън, от дърдорене човек може да го втресе или да скара цял корабен екипаж. С приказки е способен да превърне череша в праскова или камбала в кит. Ето тук цялото дълго крайбрежие на Америка, всичките й реки, езера и потоци гъмжат от такива богатства, които могат да нахранят всекиго; а дойдат ли при нас слуги на негово величество, вземат да разправят за своите калкани, писии и шарани, като че господ е създал само такива риби, а дяволът на своя глава е направил така, че останалите да му се изплъзнат между пръстите.

Уайлдър се обърна и изгледа учудено стареца, който впрочем продължаваше да яде, сякаш бе изказал чисто и просто едно най-обикновено мнение.

— Ти си по-скоро привързан към родния си край, отколкото верноподаник, приятелю — каза младият моряк малко строго.

— Във всеки случай не съм верноподаник на рибите. Според мен не е обидно да се говори за божиите твари. А що се отнася до правителството, то е въже, което човек сам си изплита, и…

— И какво? — попита Уайлдър, забелязвайки, че събеседникът му се колебае.

— Хм! Знаеш ли, мисля, че човек може сам да развали работата си, ако няма какво друго да прави. Нищо лошо не казах, нали?

— Лошото е там, че трябва да ти напомня за работата, която ни събра. Нима тъй бързо забрави аванса, който ти дадох?

Старият моряк бутна чинията настрана, скръсти ръце и като погледна събеседника си право в очите, спокойно отговори:

— Когато честно и почтено съм се наел да свърша някаква работа, може напълно да се разчита на мен. Нали под същото знаме плаваш и ти, приятелю Харис?

— Нечестно би било, ако не е така. Ще извиняваш, но преди да изложа подробно плановете и желанията си, ще се възползвам от случая да прегледам този долап, за да се уверя, че наистина сме сами.

— Там няма да намериш почти нищо друго освен разни партушини на нежната половинка на честния Джо. Тъй като вратата му не е заключена добре, можеш да го прегледаш сам, защото, както се казва, не вярвай, преди да си видял.

Уайлдър явно и не чакаше такова разрешение; докато старецът говореше, той отвори вратата и се убеди, че в долапа действително няма почти нищо друго освен споменатите от събеседника му предмети. Тогава се обърна отново към него с вид на разочарован човек.

— Сам ли беше, когато влязох? — попита той след кратко размишление.

— Бях само с честния Джоръм и с теб.

— И никой друг?

— Никого другиго не видях — отвърна старецът, но в държането му се долавяше леко смущение. — Ако се съмняваш, нека претърсим стаята. Пипна ли някой подслушвач, лошо му се пише!

— Чакай… отговори ми на един-единствен въпрос: кой ми извика да вляза?

Катранения Боб, който бе скочил на крака, сега на свой ред се позамисли, а след това се разкикоти.

— Аха! Виждам, че мислите ти направиха засечка. Човек с мръвка говеждо в устата не може да говори така, като че езикът му разполага с толкова простор, колкото кораб, намиращ се вече от две денонощия в открито море.

— Значи ти беше?

— Мога да се закълна — отговори Боб и пак седна на мястото си като човек, който е решил целия въпрос в своя полза. — А сега, приятелю Харис, ако си готов да кажеш всичко, което ти е на душата, аз също съм готов да те изслушам.

Уайлдър не изглеждаше напълно доволен от обяснението на събеседника си, но придръпна един стол и се приготви да говори.

— След това, което чу и видя, излишно е да ти повтарям, приятелю, че не желая особено дамата, с която и двамата разговаряхме тази сутрин, и нейната спътничка да отплават с „Кралска Каролина“. Предполагам, че за нашите планове е достатъчно да знаеш това, а причината, поради която предпочитам да останат тук, няма нищо общо с работата, която ще вършиш.

— Не учи стар моряк как да събере разпръснати мисли — извика Боб, кискайки се и смигвайки на събеседника си, комуто тази фамилиарност не се хареса. — Аз съм прекарал петдесет години в морето и няма да го взема за небе.

— Значи искате да кажете, сър, че подбудите ми не са тайна за вас?

— И без далекоглед може да се види, че когато старите хора кажат „вървете“, младите предпочитат да останат на мястото си.

— Тогава ти много грешиш по отношение и на двете млади особи; до вчера аз изобщо не бях виждал тая, която имаш предвид.

— Аха, сега разбирам: собствениците на „Каролина“ не са били Учтиви, колкото се полага, и ти им се отплащаш със същата монета!

I — Такъв начин на отмъщение може да е по твоя вкус — произнесе Уайлдър сериозно, — но на мен не ми се нрави твърде. А и двете страни ми са съвсем непознати.

— Хм! Сигурно си от кораба, който е във външното пристанище, и макар да не мразиш враговете си, все пак обичаш приятелите си. Трябва да измислим начин да убедим дамите да пътуват с роботърговския кораб.

— Пази боже!

— Пази боже ли! Струва ми се, приятелю Харис, че твърде много обтягаш въжетата на съвестта си. Макар и да не мога да се съглася с теб за всичко, което каза относно „Кралска Каролина“, ни най-малко не се съмнявам, че ще бъдем единодушни по отношение на другия кораб. Според мен той е здрав, добре построен кораб, с който дори крал би могъл да пътува удобно.

— Не отричам това, но все пак той не ми харесва.

— Е, радвам се. И тъй като си говорим откровено, мастър Харис, искам да ви кажа някоя и друга дума за този кораб. Аз съм стар морски вълк и не се лъжа лесно в занаята си. Не намирате ли нещо нередно за един честен търговец в начина, по който е закотвил кораба си далеч от форта, пък и има такъв сънлив вид, а и личи, че не е строен да лови стриди или да превозва добитък до островите!

— И аз като теб мисля, че е здрав и добре построен кораб. Но в какви лоши дела го подозираш? Че се занимава с контрабанда ли?

— Хм! Според мен не би било приятно да се върши контрабанда с такъв кораб, макар че в края на краищата контрабандата е весела работа. Доколкото може да се види от такова разстояние, той има добра батарея.

— Вероятно още не е омръзнал на собствениците си и те не искат да попадне в ръцете на французите.

— Е, може да се лъжа, но ако зрението ми не е отслабнало от годините, не всичко е наред на тоя кораб, дори и документите му да са редовни и да е вписал истинското си име в каперското свидетелство. Ти какво мислиш по този въпрос, честни Джо?

Уайлдър се обърна нетърпеливо и видя кръчмаря. Той бе влязъл в стаята така тихо, че младият моряк не бе го забелязал, понеже вниманието му беше погълнато всецяло от събеседника му — интерес, който читателят лесно ще разбере. Учудването, с което Джоръм гледаше говорещия, явно беше напълно искрено, тъй че се наложи въпросът да бъде повторен по-ясно, преди той да съобрази какво да отговори.

— Питам те, честни Джо, мислиш ли, че роботърговският кораб във външното пристанище е действително такъв, за какъвто се представя?

— Ти можеш да шашнеш човека, Боб — отвърна кръчмарят, оглеждайки се крадешком, сякаш да се увери кои са слушателите му. — Задаваш безцеремонно такива стряскащи въпроси и изказваш такива смели мнения, че, право да ти кажа, често ми е трудно да събера мислите си, за да дам свестен отговор.

— Наистина смешно е да види човек собственика на „Ръждивата котва“ объркан — каза старецът; лицето и погледът му изразяваха пълна невъзмутимост. — Питам те на ясен английски: не ти ли се струва, че на оня кораб не му е чиста работата?

— Не му е чиста работата ли! Боже господи, внимавайте какво казвате, мистър Робърт. Дори да бях първи лорд на Адмиралтейството, пак не бих позволил да се говорят в къщата ми лоши неща за който и да било честен и порядъчен кораб! Пазил ме господ да черня името на някой верноподаник на краля!

— Значи, достойни и добросъвестни Джо, не виждаш нищо лошо в кораба във външното пристанище? — повтори мистър Робърт, без да мигне, нито да помръдне крак, ръка или мускул.

— Е, щом настояваш толкова да чуеш мнението ми, пък и си клиент, който плаща така щедро поръчките си, ще ти кажа: ако има нещо нередно или дори незаконно в държането на джентълмените…

— Ти караш така остро срещу вятъра, приятелю Джоръм — прекъсна го хладнокръвно старецът, — че всичко у теб се тресе, та чак зъбите ти тракат. Помисли и отговори откровено: забелязвал ли си у тоя роботърговски кораб нещо подозрително?

— Честна дума, нищо — отговори кръчмарят, лъхтейки като кит, изплувал на повърхността да си поеме въздух. — Макар и да съм недостоен грешник, който слуша прилежно проповедите на добрия и праведен доктор Догма, заявявам: нищо, нищо.

— Нищо ли! Значи си бил по-глупав, отколкото те мислех. Наистина ли нищо не подозираш?

— Да ме пази бог от подозрения! Дяволът изпълва душите ни със съмнения, но само слабите и склонните към зло им се поддават. Офицерите и моряците от този кораб обичат да си попийват и са щедри като князе: освен туй никога не забравят да уредят сметката си, преди да си отидат, затова според мен те са честни хора.

— А пък според мен — пирати!

— Пирати ли! — повтори Джоръм, впивайки очи с явно недоверие в лицето на внимателно слушащия Уайлдър. — „Пират“ е груба дума, мистър Робърт, и не бива да се хвърля в лицето на джентълмен, ако няма достатъчно доказателства, за да се обори обвинение в клевета, в случай че се заведе такова дело пред дванайсет добросъвестни съдебни заседатели, които са положили клетва. Но, предполагам, съзнаваш какво говориш и пред кого го казваш.

— Съзнавам. А сега, тъй като, изглежда, мнението ти по този въпрос е равнозначно на нула, ще бъдеш ли така добър…

— Ще направя всичко, каквото ми наредиш — извика Джоръм, зарадван от промяната на темата.

— … да отидеш да попиташ клиентите си на долния етаж дали не са жадни — довърши старецът и с вид на човек, уверен, че ще му се подчинят, даде знак на кръчмаря да се върне там, отдето е дошъл. А когато вратата се затвори подир излезлия стопанин, се обърна към останалия в стаята свой другар и продължи: — И ти, изглежда, като невярващия Джо си учуден от това, което чу преди малко.

— Подозрението ти е сериозно и трябва да го обосновеш добре, старче, преди да се осмелиш да го повториш. За какъв пират се носят слухове напоследък по тоя бряг?

— За прословутия Червен корсар — отговори старецът, като сниши глас и се озърна плахо, сякаш смяташе, че това страшно име трябва да се произнася крайно предпазливо.

— Но казват, че кръстосвал главно из Карибско море.

— Той е човек, който може да се появи абсолютно навсякъде. Кралят е готов да заплати добре на онзи, който предаде тоя злодей в ръцете на правосъдието.

— На думи е лесно, ала на дела — трудно — отвърна Уайлдър замислено.

— Може и да е така. Аз съм стар човек и по ме бива да соча пътя, отколкото да водя, а ти си като току-що завършен кораб с нови-новенички здрави въжета и прави като стълбове мачти. Защо да не забогатееш, като предадеш тия негодници на краля? Няколко месеца по-рано или по-късно все трябва да дадеш полагаемото се на дявола.

Уайлдър трепна и се отвърна от събеседника си, сякаш не му харесваше начинът, по който се изразяваше. Но съзнавайки, че трябва да отговори с нещо, запита:

— Какво те кара да мислиш, че подозренията ти са основателни? И ако са основателни, с какви средства възнамеряваш да постигнеш целта си, когато наблизо няма кралски кръстосвачи?

— Не мога да се закълна, че съм прав, но ако плаваме в погрешна посока, можем да се поправим само като разберем в какво грешим. А що се отнася до средствата, трябва да призная, че ми е по-лесно да ги назова, отколкото да ги приложа.

— Хайде, хайде, това са празни приказки, приумица на старата ти глава — рече хладно Уайлдър, — и колкото по-малко говориш, толкова по-добре. А междувременно забравихме главното. Струва ми се, мистър Робърт, че вие давате лъжливи светлинни сигнали, за да се изплъзнете от работата, за която ви е вече наполовина платено.

Докато Уайлдър говореше, на лицето на стария моряк се изписа задоволство, което вероятно щеше да учуди младия човек, ако той не бе станал и започнал да се разхожда със замислен вид и бърза крачка из стаята.

— Е, добре — отвърна старецът, мъчейки се да прикрие задоволството зад обичайното си самолюбиво, но хитро изражение, — аз съм стар фантазьор и често си въобразявам, че плавам по море, когато в действителност съм здраво привързан за брега! Мисля, че скоро ще трябва да уредя сметките си с дявола, за да получи полагаемия му се пай от клетото ми тяло, а аз да остана капитан на своя кораб! А сега съм на разположение на ваша милост.

Уайлдър се върна на стола си и се залови да дава на своя помощник необходимите напътствия как да опровергае всичко, което бе казал вече в полза на готвещия се за път кораб.