Червеният корсар

VII глава

Когато посетителят изчезна, Корсарят се закова на място и повече от минута стоя в поза, която изразяваше дълбоко самодоволство и тържество. Той ликуваше от успеха си. Но макар че умното му лице издаваше вътрешното удовлетворение, то съвсем не беше озарено от просташка радост. Изражението му беше на човек, внезапно избавил се от тежка грижа, а не на такъв, който иска да използува за своя изгода услугите на други. Впрочем проницателен наблюдател трудно би открил и сянка на съжаление в светлата му, приветлива усмивка или в мигновените проблясъци на неспокойните му очи. Това изражение обаче бързо изчезна и цялата фигура, и цялото лице възвърнаха обичайната си безгрижност, която проявяваше най-често в свободното си време.

След като почака момчето да заведе Уайлдър в долната каюта и да му връчи правилника за реда на кораба, капитанът отново удари гонга и пак го повика при себе си. Ала то трябваше да се приближи съвсем до господаря си и три пъти да му заговори, докато онзи разбере, че се е отзовало на повикването му.

— Родрик — подзе Корсарят след продължително мълчание, — тук ли си?

— Тук съм — откликна тих, печален глас.

— Аха! Даде ли му устава?

— Дадох му го.

— А чете ли го?

— Чете.

— Добре. Трябва да поговоря с Генерала. Родрик, ти сигурно имаш нужда от почивка. Лека нощ. Повикай Генерала на съвещание и… лека нощ, мой Родрик.

В отговор момчето кимна покорно, но вместо да скочи с предишната си пъргавост, за да изпълни заповедта, за минута се побави до креслото на своя господар. Ала като не успя да улови погледа му, неохотно заслиза по стълбата, която водеше към долните каюти, и тая нощ не се мярна повече.

Излишно е да описваме повторното явяване на Генерала. То по нищо не се различаваше от първото му entree78. Той се яви висок, прав, със съразмерно тяло, така строго приучено на едновременни движения, че крайниците му бяха загубили способността да действуват самостоятелно и невъзможно беше единият да помръдне, без да накара всички други да изпълнят някакво съответно движение. Тази сурова и добре регулирана личност първо се поклони по войнишки на началника си, после придръпна към себе си един стол и едва след известна подготовка седна мълчаливо на него. Корсарят, изглежда, забеляза присъствието му, защото отговори на поздрава му с леко кимване, но явно не сметна за нужно да прекъсва размишленията си заради това. Ала най-сетне се обърна внезапно към другаря си и каза рязко:

— Генерале, кампанията още не е завършена.

— А какво повече трябва да се направи? Битката е спечелена и врагът е в плен.

— Да, вашата роля в това начинание е добре изпълнена, ала моята е недоизиграна. Видяхте ли младежа в долната каюта?

— Видях го.

— А как ви се стори външността му?

— Моряшка.

— Искате да кажете, че не ви харесва.

— Аз обичам дисциплината.

— Щом не ви се нрави на шканците, значи съм сбъркал. Но както и да е, искам да ви помоля за една услуга.

— Услуга ли! Вече е късно.

— „Услуга“ ли казах? Не, трябва да се изпълни един служебен дълг.

— Чакам вашите разпореждания.

— Налага се да бъдем много предпазливи, защото, както знаете…

— Чакам вашите разпореждания — повтори лаконично събеседникът му.

Корсарят стисна уста и на долната му устна трепна усмивка, но тя се смени с полулюбезен, полувластен поглед, когато той продължи:

— В един скиф до борда на кораба ще намерите двама моряци, единия — бял, другия — черен. Доведете ги на кораба — в някоя от носовите каюти — и ги напийте здравата.

— Слушам — отговори този, когото наричаха Генерала, стана и тръгна с широки крачки към вратата на каютата.

— Почакайте — добави Корсарят, — на кого ще възложите тази работа?

— Найтингейл има най-здравата глава след мен на кораба.

— Сега той е много далеч. Пратих го на брега да търси бездействуващи моряци, които биха пожелали да постъпят на служба при нас, и го намерих в една кръчма, където беше развързал езика си и плещеше като адвокат, който е измъкнал пари и от двете страни. На всичко отгоре се спречка с един от тези хора и вероятно след пиенето ще се стигне до бой.

— Тогава сам ще свърша тази работа. И без това „нощната ми шапчица“79 ме чака; само ще трябва да я позатегна повече.

Корсарят, изглежда, беше доволен от това уверение, защото изрази задоволството си с фамилиарно кимване на глава. Но тъкмо когато военният се готвеше да си тръгне, той пак го спря:

— Още нещо, Генерале: вашият пленник.

— И него ли да напия?

— В никакъв случай. Разпоредете се да го доведат тук. Генералът измънка нещо в знак на подчинение и излезе от каютата.

„Проявих слабост — мислеше си Корсарят, който започна пак да се разхожда напред-назад из помещението, — като се доверих прекалено на едно простодушно лице и на младежки жар. Ако не се лъжа, този момък има причина да се отвращава от света и е готов да се впусне във всякаква романтична авантюра. Но ако съм се излъгал, може да се окаже съдбоносно, затова трябва да бъда внимателен, дори предпазлив до крайност. Той е необикновено привързан към тия двама моряци. Как бих искал да знам историята му! Но това ще дойде с времето си. Хората му трябва да останат заложници за завръщането и верността му. Ако излезе нечестен, е, в края на краищата те са моряци и мнозина като тях гинат в нашия опасен занаят! Добре нагласено; така никакво подозрение за някаква интрига няма да засегне гордостта на този чувствителен младеж, ако е истински човек, както ми се иска да вярвам.“

Такива бяха, общо взето, мислите, на които се отдаде Корсарят в течение на няколко минути след излизането на военния му сътрудник. Устните му се движеха; ту усмивки, ту сенки на мрачни мисли се сменяха по изразителното му лице, на което се отразяваха всички внезапни и бурни поврати в тази неспокойна, дейна душа. Докато беше потънал в размисъл, той ускори крачка и от време на време ръкомахаше малко причудливо, но когато се обърна внезапно, видя пред себе си някаква фигура, която бе изникнала ненадейно пред очите му като привидение.

Докато беше най-погълнат от мислите си, двама яки моряци бяха влезли неусетно в каютата, бяха сложили мълчаливо на един стол някакво човешко тяло и бяха излезли, без да продумат. Именно пред тази личност се намираше сега Корсарят. Те се изгледаха продължително, без никой от двамата да издаде нито звук. Корсарят бе онемял от изненада и смут, а другият изглеждаше буквално смразен от изумление и уплаха. Най-после по лицето на първия се плъзна лека странна усмивка и той произнесе рязко:

— Добре дошъл, сър Хектор Хоумспън!

Очите на объркания шивач — защото в мрежата на Корсаря бе попаднал именно познатият на читателя дърдорко, — очите на добрия човечец се въртяха наляво-надясно и в блуждаенето си обгръщаха смешението от разкош и военни приготовления, което срещаха навред, но след всеки алчен поглед не пропущаха да се впият в стоящата пред тях фигура.

— Казвам: добре дошъл, сър Хектор Хоумспън! — повтори Корсарят.

— Да бъде милостив господ към прегрешенията на нещастния баща на седем невръстни дечица! — възкликна шивачът. — Малко можете да получите, смели пирате, от един отруден, честен занаятчия, който от изгрев до залез слънце седи надвесен над работата си.

— Унизително е благородник да говори така за себе си, сър Хектор — прекъсна го Корсарят и като взе малкия камшик за езда, захвърлен небрежно на масата в каютата, потупа шивача по рамото, сякаш беше магьосник, който само с докосване иска да го освободи от някаква магия. — Горе главата, честни и верни поданико на краля; най-после съдбата започва да ви се усмихва: само преди няколко часа вие се оплаквахте, че нито един клиент не е дошъл в дюкянчето ви от този кораб, а ето че сега имате възможност да обслужите целия му екипаж.

— Ах, почтени и великодушни Корсарю! — отвърна Хоумспън, който се бе окопитил и едновременно възвърнал красноречието си. — Аз съм обеднял и разорен човек. Животът ми беше изпълнен с тежки изпитания и несгоди. Пет кръвопролитни и жестоки войни…

— Достатъчно! Казах, че щастието тъкмо започва да ви се усмихва. Дрехите са необходими на джентълмените от нашата професия така, както и на енорийския свещеник. За всеки бод на иглата ще ви се заплати. Гледайте! — добави той, натисна пружината на някакво тайно чекмедже, то се отвори и се разкри купчина злато, в която бяха размесени безредно монети от почти всички християнски държави. — Ние имаме достатъчно средства да плащаме на тия, които ни служат вярно.

Внезапното показване на цяло съкровище, което не само надминаваше многократно всичко от тоя род, виждано досега от него, но и онова, което беше способно да си представи ограниченото му въображение, подействува силно на чувствителната натура на добрия майстор. След като се наслади на това зрелище в течение на няколко минути, през които собственикът му остави съкровището пред неговите очи, той се обърна към завидния притежател на толкова много злато и придобивайки отново смелост и самоувереност, която постепенно се прокрадваше в гласа му, запита:

— А какво трябва да правя, славни мореплавателю, за да получа частица от това богатство?

— Каквото правите всеки ден на брега: да кроите, да мерите и да шиете. А може някога да бъде използван и талантът ви да шиете маскарадни костюми.

— Ах, те са коварни и нечестиви изобретения на дявола, за да въвежда хората в грях и светски съблазни. Но, достойни мореплавателю, аз оставям безутешна съпруга, Дизайър; макар и на преклонна възраст и свикнала на словесни престрелки, все пак тя ми е законна другарка в живота и майка на многобройна челяд.1

— Тя няма да изпитва лишения. Тук е приют за бедствуващи мъже. Мъже, които нямат сили да командуват в къщи, идват на моя кораб като в град-убежище. Вие ще бъдете седмият, който е намерил спокойствие, подслонявайки се тук. Семействата им се издържат по начини, известни само на нас, и така всички са доволни. И това не е единственото ми благодеяние.

— Колко похвално и справедливо, уважаеми капитане, и се надявам, че Дизайър и нейната челяд няма да бъдат забравени. Разбира се, всеки труженик заслужава възнаграждението си и ако се случи по принуда да работя за вас, надявам се, че добрата женица и децата и ще могат да разчитат на вашата щедрост.

— Дадох ви дума: не ще ги оставя на произвола.

— Може би, справедливи господине, ако ми отпуснете като аванс малка част от това злато, моята съпруга ще бъде по-спокойна, няма да се тревожи толкова за съдбата ми и духът й ще се повдигне. Защото аз добре познавам характера на Дизайър и съм сигурен, че докато пред очите й стои призракът на нуждата, ще вдига врява из целия Нюпорт. Ала сега, когато господ така милостиво ми вдъхва надежда за отдих, не е грях, че искам да му се наслаждавам спокойно.

Макар Корсарят, противно на пленника си, да не вярваше, че езикът на Дизайър може да наруши мира на кораба, той беше настроен снизходително. И като натисна отново пружината, взе шепа златни монети, поднесе ги към Хоумспън и запита:

— Желаете ли да постъпите на кораба и да положите клетва? Тогава тези пари ще бъдат ваши.

— Господи, избави ни от лукавия и не ни въвеждай в изкушение! — възкликна шивачът. — Героични Корсарю, аз се страхувам от закона. Сполети ли ви някакво нещастие във вид на кралски кръстосвач или ако буря ви изхвърли на брега, ще бъде опасно да бъда твърде тясно свързан с вашия екипаж. Смирено се надявам, че дребните услуги, които мога да ви направя по принуда, ще останат незабелязани; уповавам се също и на вашето великодушие, благородни и достопочтени капитане, че няма да ги забравите при подялбата на честно спечелените приходи.

— Ето, това е навикът да се присвояват изрезките от плата, макар и в малко изопачен вид — промърмори Корсарят и като се завъртя леко на пети, удари гонга с такова нетърпение, че стряскащите му звуци се разнесоха из всички кътчета на кораба. Четири-пет глави се подадоха от различни врати на каютата и се чу гласът на единия, който питаше какви са желанията на началника им.

— Заведете го на койката му — заповяда той рязко.

Добрият майстор Хоумспън, който — от страх ли, от хитрост ли — изглеждаше абсолютно неспособен да се помръдне, бе вдигнат бързо от стола и пренесен до вратата, свързана с шканците.

— Чакайте — извика той на безцеремонните си носачи, които се готвеха да го занесат на посоченото от капитана място, — искам да кажа още една дума. Благородни и честни бунтовнико, макар и да не приемам да ви служа, все пак не отказвам по непристоен и непочтителен начин. Това е толкова голямо изкушение, че просто ме сърбят ръцете. Но можем да сключим договор, изгоден и за двете страни и съобразен със закона. Бих искал, славни командире, да отида в гроба с неопетнено име и да доживея докрай отредените ми от съдбата дни; защото, след като изкарах с чест, здрав и читав пет кръвопролитни и жестоки войни…

— Махнете го!

Хоумспън изчезна, сякаш отнесен от някаква магия, и Корсарят отново остана сам. Дълго време размишленията му не бяха прекъсвани нито от човешки стъпки, нито от глас. Из кораба цареше оная безмълвна тишина, каквато само неумолима и строга дисциплина е способна да въдвори. Ако в каютата сега седеше човек, който живее на сушата, щеше да си помисли, че макар и заобиколен от необуздани хора, непризнаващи никакъв закон, той се намира сам в пуста църква; толкова приглушени и притъпени бяха дори неизбежните в случая звуци. Вярно, от време на време се чуваше резкият, креслив глас на някой гуляйджия, опитващ се да налучка мелодията на някаква моряшка песен — глас, който, излизайки от недрата на кораба и сам по себе си не твърде благозвучен, нарушаваше тишината като първите фалшиви звуци на неопитен тръбач. Но дори и тези звуци започнаха да отекват все по-рядко и по-рядко и най-после престанаха. Накрая Корсарят чу как някаква ръка завъртя дръжката на вратата на каютата, а след това се появи отново военният му приятел.

Походката, лицето и целият вид на Генерала показваха, че макар и възложената му неотдавна задача да е изпълнена успешно, това бе станало с цената на големи лични неприятности. Корсарят, който скочи от креслото си веднага, щом го видя да влиза, незабавно поиска да му докладва как са се развили нещата.

— Белият е толкова пиян, че и лежешком трябва да се държи за мачтата, а негърът е или измамник, или главата му е от камък.

— Надявам се, че не сте се отказали така лесно от задачата си.

— Все едно да разбиваш планина! Но не отстъпих нито минута по-рано, отколкото се полагаше.

Корсарят впи очи в Генерала, за да види точно в какво състояние е подчиненият му, и промени намерението си.

— Добре. Сега да се прибираме да почиваме.

Генералът внимателно изпъна високата си снага и се обърна с лице към вече споменатия малък люк. После с отчаяно усилие се помъчи да стигне до него с обичайната си военна походка. И тъй като капитанът не направи никаква забележка за едно-две залюлявания и преплитания на краката, почтеният военен заслиза по стълбата — както беше убеден — с достатъчно достойнство, тъй като душата му се намираше в такова състояние, че не беше способна да открива малките грешки, извършвани от телесния й носител. Корсарят погледна часовника си и след като даде на Генерала достатъчно време да се оттегли, с лека стъпка, без да бърза, също се заспуща по стълбата.

Долните помещения на кораба, макар и обзаведени не така разкошно както горната каюта, все пак бяха подредени много грижливо, спретнато и удобно. Кърмата на кораба беше заета от няколко сервизни помещения за прислугата, свързани с трапезарията за по-низшите офицери, или на моряшки език „каюткомпанията“. От двете й страни се помещаваха офицерските каюти, както високопарно се наричаха спалните на тия, които имаха честта да ходят на шканците. Пред каюткомпанията се намираха помещенията за младшите офицери, а точно пред тях беше настанен отрядът на човека, наричан Генерала; с дисциплината си този отряд служеше за бариера между по-разюзданите моряци и техните началници.

Това разположение на помещенията малко се различаваше от обичайния ред на военните кораби от същата класа и величина, както корабът на Корсаря. Но Уайлдър не бе пропуснал да забележи, че преградите, които деляха каютите от кубрика, или помещенията, заемани от екипажа, бяха далеч по-солидни от обикновено; освен това тук имаше малка гаубица, която в случай на нужда, както би се изразил лекар, би могла да се употреби „вътрешно“. Вратите бяха извънредно яки, а приспособленията за барикадирането им напомняха по-скоро приготовления за бой, отколкото обичайни предпазни мерки срещу дребни посегателства върху личната собственост. Мускети, широкоцевни пушки, пистолети, саби, полупики и други бяха накачени по бимсите и карлингсите80 или наредени така, че да служат за украса на преградите, и то в такова изобилие, че явно бяха предназначени не само за показ, но и за употреба. С една дума, моряк с опитно око веднага би разбрал какво означава всичко това: началниците тук чувствуват, че безопасността им срещу буйството и непокорството на техните подчинени зависи изцяло от влиянието им върху тях и от способността им да окажат дружна съпротива, та поради сравнителната си малочисленост са сметнали за благоразумно да вземат всички предпазни мерки.

В главното долно помещение, тоест каюткомпанията, Корсарят завари своя новоназначен помощник, явно зает да изучава устава на службата, на която току-що бе постъпил. Приближавайки се до ъгъла, където бе седнал той, с откровен, насърчителен и даже доверителен тон капитанът каза:

— Надявам се, мистър Уайлдър, че намирате нашия устав достатъчно строг?

— Строгост не му липсва; добре ще бъде, ако същата строгост се прилага винаги и при изпълнението му — отвърна оня, като стана и отдаде чест на началника си. — Никога не съм срещал такъв строг устав дори в…

— Дори къде, сър? — запита Корсарят, забелязвайки, че събеседникът му се колебае.

— Исках да кажа: дори във флотата на негово величество — отговори Уайлдър, изчервявайки се леко. — Не знам какво е според вас да си служил на кралски кораб — недостатък или предимство.

— Второто. Във всеки случай аз лично поне така мисля, защото съм учил занаята си на кралска служба.

— На кой кораб? — прекъсна го с интерес Уайлдър.

— На много — бе хладният отговор. — Но като става дума за строги правилници, скоро ще се убедите, че тъй като няма на брега съдилища, закрилящи хора с нашата професия, а в морето — братски кръстосвачи, които да бдят за безопасността ни, командирът неизбежно е облечен с голяма власт. Ще видите, че моята власт е доста широка.

— Дори малко неограничена — вметна Уайлдър с почти иронична усмивка.

— Дано да нямате повод да кажете, че си служа произволно с нея — отвърна Корсарят, който не забеляза, или може би се направи, че не забелязва, изражението на лицето на събеседника си. — Но време е вече; вие сте свободен да слезете на брега.

Младият човек му благодари с учтиво навеждане на главата и заяви, че е готов да тръгне. Когато се изкачваха по стълбата към горната каюта, капитанът изрази съжаление, че късният час и необходимостта да се спазва инкогнитото на кораба не му позволяват да изпрати на брега офицер с неговия чин така, както подобава.

— Но скифът, с който дойдохте, е още тук, до борда, и двамата ви яки другари бързо ще ви закарат до оня нос. А, като стана дума за тях, влизат ли те в нашето споразумение?

— С тях не съм се разделял от детинство и едва ли ще пожелаят да ме напуснат и сега.

— Колко необикновена връзка, съединяваща двама така странно устроени хора с човек, който толкова се различава от тях по привички и възпитание! — забеляза Корсарят, като изгледа внимателно събеседника си, но тутакси извърна очи, щом забеляза, че той е разбрал с какъв интерес се очаква отговорът му.

— Вярно — отвърна Уайлдър спокойно, — но всички сме моряци, тъй че разликата не е толкова голяма, колкото изглежда на пръв поглед. Сега аз слизам при тях и ще се възползувам от случая, за да ги уведомя, че в бъдеще ще служат под ваше командуване.

Корсарят го почака да излезе от каютата, а после отиде след него на шканците с такава небрежна походка, като че бе дошъл там само да подиша свежия нощен въздух.

Времето не беше се променило, все още беше мрачно, макар и меко. По палубите на кораба цареше предишната тишина и сред множеството неясни предмети, които изникваха пред погледа, и както добре разбираше Уайлдър, бяха необходими части от снаряжението на кораба, не се виждаше жива душа, с едно-единствено изключение. Това изключение беше същият човек, който пръв бе посрещнал нашия авантюрист и все още се разхождаше по шканците, загърнат както преди в моряшка пелерина. Към този човек именно се обърна сега младежът, осведомявайки го за намерението си да напусне временно кораба. Той прие съобщението му с уважение, с което даде на Уайлдър да разбере, че новият му чин е вече известен, но че все пак всичко зависи от върховната власт на Корсаря.

— Знаете, сър, че никой, каквото и положение да заема, не може да напусне кораба в този час без разрешение от капитана — бе категоричният отговор.

— Така и предполагах, но аз имам разрешение и ви го предавам. Отивам на брега с моята лодка.

Ала като забеляза наблизо някаква фигура, която можеше да ги чуе, и знаеше добре, че това е командирът му, човекът почака малко, за да разбере дали е вярно това, което бе чул. Като видя, че капитанът не възразява нищо, той само посочи мястото, където младият помощник ще намери лодката.

— Но моите хора ги няма там! — възкликна Уайлдър, стъписвайки се от учудване тъкмо когато се готвеше да се спусне от борда на кораба.

— Нима негодниците са избягали?

— Сър, нито са избягали, нито са негодници. Те са на този кораб и трябва да ги намерим.

Офицерът почака да види как ще подействуват тези властни думи на човека, който продължаваше да стои в сянката на една мачта. Но тъй като и този път той не възрази нищо, разбра, че трябва да се подчини. Като подхвърли, че ще потърси хората, той тръгна към носовата част на кораба, оставяйки Уайлдър, както си мислеше той, сам на шканците. Последният обаче скоро бе изваден от това заблуждение. Корсарят се приближи спокойно до Уайлдър и му заговори за състоянието на своя кораб, за да разсее мислите на новия си помощник, който крачеше бързо по палубата и явно започваше да изпада в тревожен размисъл.

— Очарователно корабче си имам, мистър Уайлдър — подзе той, — и никога не хвърля нито капка вода зад гротмачтата. Точно такова обича морякът: лесно се управлява и е бързо по море. Наричам го „Делфин“ заради пъргавината, с която пори водата, и може би заради способността да мени така цвета на знамената си. Морякът трябва да нарича кораба си с някакво име, знаете, а аз мразя главорезки названия като „Огнеметни“ и „Кръвожадни“.

— Имате късмет, че сте намерили такъв кораб. По ваша поръчка ли е строен?

— Почти всички кораби под шестстотин тона, които плават до тия колонии, са строени така, че да служат за моите цели — отвърна Корсарят с усмивка, сякаш искаше да обнадежди своя събеседник, като му покаже какви възможности за забогатяване се откриват пред него благодарение ма новото му запознанство. — Този кораб е строен поначало за негово августейшо величество и мисля, че е бил предназначен или за подарък, или за обуздаване на алжирците. Но… но, както виждате, е сменил собственика си и му е отредена малко по-друга участ; а как и защо е станало това е маловажен въпрос, на който сега няма да се спираме. Мисля, че само е спечелил от преминаването си в други ръце. Аз го държах известно време в пристанище, където му направиха някои подобрения, и сега е вече напълно годен за плаване.

— Значи понякога се осмелявате да се приближите до фортове?

— Когато имате свободно време, може би личният ми дневник ще представлява интерес за вас — отвърна капитанът уклончиво. — Надявам се, мистър Уайлдър, че намирате кораба в такова състояние, от което нито един моряк не би се изчервил?

— Красотата и спретнатостта му веднага ми направиха впечатление и ме накараха да го разуча по-добре.

— Сигурно веднага сте забелязали, че се държи на една-единствена котва! — засмя се в отговор капитанът. — Но аз никога не се излагам току-така на риск, дори и да загубя котвените си съоръжения. За силна батарея като моята не би било особено трудно да накара да замлъкне оня така наречен форт; но тогава би могло да ни улучи някое заблудено гюл-ле, ето защо съм готов за незабавно отплаване.

— Сигурно не е твърде приятно да се биете, щом не можете да свалите знамето си, когато стане нужда — каза Уайлдър, като че по-скоро размишляваше, отколкото излагаше гласно мнението си.

— Дъното е винаги под нас — бе лаконичният отговор. — Но мога да ви кажа, че поначало аз се грижа добре за кораба си. Всеки ден го преглеждаме, както се преглеждат копита на състезателен кон, защото често се налага да обуздаваме храбростта си със сдържаност.

— А как и къде го ремонтирате, ако пострада в буря или в бой?

— Хм! Все някак съумяваме да го ремонтираме, сър, и да го спуснем отново на море в сносно състояние.

Той млъкна. Уайлдър забеляза, че все още не му се оказва пълно доверие и също замълча. През време на тази пауза се върна офицерът, следван само от чернокожия. С няколко думи той обясни състоянието на Фид. По всичко личеше, че това не само ядоса младия човек, но и го огорчи дълбоко. Обаче искреността и непринудеността, с които се обърна към Корсаря, за да се извини за постъпката на своя другар, убеди капитана, че Уайлдър не подозира ни най-малка външна намеса за довеждането му до това неприлично състояние.

— Вие много добре знаете какви са моряците, сър — рече той, — и няма да сметнете тази грешка на бедния ми приятел за тежко престъпление. Няма моряк, който да умее по-добре от Дик Фид да нагласи рея или да опъне въже, но трябва да призная, че той стига до крайност, когато е в приятна компания.

— Добре, че ви е останал поне един приятел, който да ви закара с лодката до брега — отвърна небрежно капитанът.

— Аз и сам мога да свърша тази дребна работа; не искам да деля хората си. С ваше позволение чернокожият също ще пренощува на кораба.

— Както желаете. След последната схватка имаме празни койки колкото щете.

Тогава Уайлдър заповяда на негъра да се върне при другаря си и да се грижи за него, докато не дойде на себе си. Чернокожият, който също беше с помътена глава, с готовност се подчини.

След това младият човек се сбогува със събеседниците си и се спусна в скифа. Когато загреба с яките си ръце, за да се отблъсне от притъмнелия кораб, вдигна очи нагоре и като моряк се наслади на реда и спретнатостта, които царяха там, а после погледът му падна върху тъмната маса на корпуса. В подножието на бушприта81 се виждаше стройна, стегната фигура, която явно следеше движенията му, и въпреки че беше тъмно, понеже облаците закриваха звездите, Уайлдър можа да познае в човека, който го наблюдаваше с такъв явен интерес, самия Корсар.