Червеният корсар

XXVI глава

Непознатият кораб бързо се приближаваше и започна да се различава все по-добре и по-добре дори с просто око. Бялото петънце, което бяха видели първоначално на хоризонта, подобно на чайка, носеща се по гребена на някоя вълна, през последния половин час постепенно се бе увеличило, докато най-после над водата се извиси висока пирамида от платна. Когато Уайлдър отправи отново взор към този растящ предмет, Корсарят пъхна един далекоглед в ръката му с изражение, което другият разбра. „Виждате ли, небрежността на вашия подчинен ни издаде!“ — искаше да каже той. Все пак в погледа му се четеше по-скоро съжаление, отколкото укор, и нито една дума не бе изречена в подкрепа на това, което изразяваха очите. Напротив, командирът като че се стараеше да запази непокътнато отдавнашното им приятелско споразумение; защото, когато младият моряк се опита непохватно да обясни вероятните причини за грешката на Фид, той го спря със спокоен жест, който достатъчно красноречиво говореше, че простъпката е опростена.

— Както виждате, нашият съсед има зорко око — забеляза капитанът. — Променил е курса и смело е застанал така, че да пресече пътя ни. Е, нека дойде по-наблизо; скоро ще видим батареята му и тогава ще можем да решим как да се държим с него.

— Позволите ли на непознатия да се приближи до нас, трудно ще ни бъде да избегнем преследване, ако искате да му се изплъзнем.

— Само бързоходен кораб може да накара „Делфин“ да не пести платната си.

— Не знам, сър. Корабът пред нас е бърз по посока на вятъра, а и срещу вятъра навярно не е по-бавен. Рядко съм виждал плавателен съд, който така бързо да изскача иззад хоризонта, откакто го забелязахме за пръв път.

Младежът говореше с такава разпаленост, че отклони вниманието на събеседника си от наблюдавания обект и го накара да погледне лицето на говорещия.

— Мистър Уайлдър — изрече той бързо и решително, — този кораб ви е познат!

— Не мога да отрека това. Ако се не лъжа, той ще бъде пряко силите на „Делфин“ и няма смисъл да се опитваме да го нападаме, защото не можем да очакваме особена полза от такъв кораб.

— А какъв е тонажът му?

— Вие го чухте от чернокожия.

— Значи вашите другари също го познават?

— Трудно би се излъгал моряк, чийто пост е на марса, като види кройката и подредбата на платната, сред които е прекарал месеци, дори години.

— Ха! Сега разбирам какво значи „нови гротбомбрамсели“! Мистър Уайлдър, отдавна ли сте напуснали този кораб?

— Преди да дойда на вашия.

Корсарят мълча няколко минути. Неговият събеседник не посмя да прекъсне размишленията му, макар че от време на време поглеждаше крадешком към него, което показваше, че очаква с известна тревога последиците от своето откровено признание.

— А колко оръдия има? — най-после запита рязко командирът му.

— Четири повече от „Делфин“.

— А гюллетата?

— Те са още по-тежки. Във всички отношения този кораб превишава вашия.

— И сигурно е собственост на краля?

— Да.

— Ала ще си смени собственика. Кълна се в небето, че ще бъде мой! Уайлдър поклати глава и отвърна само с недоверчива усмивка.

— Значи се съмнявате. Елате тук и погледнете палубата. Може Ди тоя, когото сте напуснали толкова отскоро, да събере такива юнаци?

Екипажът на „Делфин“ бе подбран измежду всички различни народности на християнския свят от човек, който отлично разбираше характера на моряците. Всички морски държави в Европа имаха свои представители в тази шайка от размирни и буйни души. Дори потомъкът на първоначалните господари на Америка бе принуден да се откаже от навиците и възгледите на своите прародители, за да стане скитник сред оная стихия, която миеше бреговете на родината му от векове, без да събужда в сърцата на простодушните му предци желание да проникнат в нейните тайни. Бурният авантюристичен живот по суша и по море ги бе подготвил за сегашния им престъпен занаят и командувани от интелект, който бе съумял да придобие и запази деспотичната си власт над техните наклонности, те представляваха наистина крайно опасен и (като се има предвид числеността им) непобедим екипаж. Командирът им се усмихваше със задоволство, следейки явното внимание, с което събеседникът му наблюдаваше безразличието или злорадството, с което всеки от моряците очакваше предстоящата схватка. Дори най-зелените измежду тях, простите моряци, които вършеха черната работа на шкафута и кърмата, бяха не по-малко уверени в победата от ония, чиято храброст можеше да се обясни с честта на мундира и постоянните победи.

— Нима според вас тези хора не струват нищо? — запита Корсарят, застанал до самия си помощник, след като му даде време да обгърне с поглед цялата страшна шайка. — Вижте! Ето един датчанин, солиден и несъкрушим като оръдието, на което скоро ще го поставя. Дори да го нарежете на парчета, пак ще стои непоклатим като кула, докато и последният камък на основите й не бъде подронен. А ето тук съседите му — швед и руснак, достойни другари в управляването на това оръдие, което — мога да гарантирам — няма да млъкне, докато има поне един жив от тях, който да допре фитила или да почисти с четка оръдието след стрелбата. Оня широкоплещест, едър моряк пък е от свободните градове. Той предпочита нашата свобода пред свободата в родния си град и ще видите, че по-скоро ще изчезнат старите привилегии на Ханзата, отколкото този човек да напусне поста, който съм му възложил да брани. А тук виждате двойка англичани; макар че са от острова, който обичам толкова малко, рядко биха се намерили по-верни съратници в нужда. Хранете ги, бийте ги — при всички случаи мога да гарантирам за тяхната непоколебимост и храброст. Виждате ли оня вежлив на вид костелив нехранимайко, който въпреки злодействата си прилича на светец. Този човек ловял херинга до момента, когато вкусил говеждо; тогава стомахът му се разбунтувал срещу омръзналата му храна и се амбицирал да забогатее. Той е шотландец от едно от езерата на Севера.

— Ще се бие ли?

— За пари — това е чест за шотландците — и за вярата си. Все пак той е здравомислещ човек и при свада предпочитам да бъде до мен. Аха, оня младок го сърбят ръцете да се бие. Веднъж му казах да отреже бързо едно въже и той го преряза не под краката си, а над главата си и като награда за този подвиг полетя от една долна рея към морето. Но оттогава непрекъснато се хвали, че благодарение на самообладанието си не се удавил! Сега главата му кипи от мисли и ако искате да знаете истината, готов съм да се обзаложа на голяма сума, че в развинтената му фантазия корабът пред нас по някакъв тайнствен начин е уголемен шесткратно.

— Сигурно крои как да избяга?

— Съвсем не, по-скоро обмисля как да го обкръжи с „Делфин“. За един честен ирландец бягството е последното нещо, което може да му създаде главоболия. Виждате ли оня самонадеян блед простосмъртен до него? Този човек се бие от все сърце Притежава известно рицарско чувство, което при възможност и желание може да го подтикне към героизъм. Би могло да се каже, че е способен да прояви плам на истински кастилец. Другарят му е от Лисабон; не му се доверявам напълно, ала зная, че тук няма голяма възможност да бъде подкупен от неприятеля. А тоя момък е създаден само за неделни танци. Както виждате сега, краката и езикът му не стоят на мира. Той е противоречиво създание. Не му липсва нито ум, нито доброта, но понякога е способен да ти пререже гърлото. У този звяр има странна смесица от жестокост и bonhomie153. Би трябвало да го сложа при абордажниците, защото няма да мине и мину-та след влизането ни в бой и той от нетърпение ще се хвърли да свърши всичко с някаква coup de main154.

— А кой е морякът до него, който, изглежда, се мъчи да смъкне от себе си всякакви излишни дрехи? — попита Уайлдър, увлечен неудържимо от описанията на Корсаря.

— Пестелив холандец. Той пресмята, че е все едно как ще го убият — в стара или в нова куртка, и вероятно е казал това на своя съсед-гасконец, който обаче е решил, ако ще мре, да умре достойно. За щастие първият е започнал приготовленията си за бой навреме, иначе врагът може да ни разбие, преди да бъде готов. Ако резултатът от боя зависеше от тия двама юнаци, пъргавият французин щеше да победи холандския си съсед, преди той да усети, че битката е започнала; ала изпусне ли сгодния момент, холандецът положително ще му създаде грижи. Не забравяйте, Уайлдър, че сънародниците на този муден и тромав човек са мели морските теснини с метлата на мачтите си.

Говорейки, капитанът се усмихваше накриво и в думите му се долавяше горчивина. За събеседника му обаче, изглежда, нямаше такива причини за пресилено ликуване при напомнянето за успеха на един чужд враг; той се задоволи да потвърди достоверността на този исторически факт с обикновено кимане на глава. Но дори това мълчаливо признание като че ли му причиняваше болка и в желанието си да се отърси напълно от неприятния спомен, продължи явно забързано:

— Вие пропуснахте двамата високи моряци, които така внимателно са се загледали в снаряжението на непознатия.

— Да, тия хора са от страна, към която ние с вас изпитваме известен интерес. Тези мошеници със своите номера са по-коварни и от морето. Сърцето не ги влече чак толкова към пиратството. Това е грубо прозвище, мистър Уайлдър, но се опасявам, че го заслужаваме. Ала тези негодници въпреки подлостта си все пак са запазили у себе си известно благоприличие.

— Гледат непознатия кораб така, сякаш има причина да не го допуснат да се приближи толкова много до нас.

— О, те се славят като пресметливи хора. Предполагам, че вече са забелязали четирите допълнителни оръдия, за които споменахте; защото зрението им неестествено се изостря, когато се касае за лични облаги. Но както виждате, и двамата са яки, мускулести юначаги и което е още по-добре, имат глави, които ги учат как да използват тези свои качества.

— Мислите ли, че им липсва смелост?

— Хм! Рисковано е да проверявам това в работа, при която са засегнати материалните им интереси. Не са кавгаджии на думи и рядко пренебрегват известни консервативни принципи, основаващи се според тях на някаква книга, която, опасявам се, ние с вас не изучаваме твърде задълбочено. Рядко се бият от обикновени рицарски подбуди, но ако им скимне да се бият, тия негодници са твърде умни, за да помислят „Делфин“ за църква, както го помисли вашият чернокож. Но ако според дълбокомъдрената си преценка сметнат за благоразумно да влязат в бой, запомнете думите ми: двете оръдия, които управляват, ще свършат по-добра работа от цялата останала батарея. А решат ли обратното, нищо чудно да ми предложат да пестя барута за някакво по-полезно начинание. Що се отнася до честта, пази боже! Тия нехранимайковци са твърде опитни в полемиката, за да си правят илюзии по отношение на честта в занаят като нашия. Но ние се разбъбрихме за дреболии, а е време да мислим за сериозни неща. Мистър Уайлдър, нека сега и нашият кораб да вдигне платната си.

Поведението и тонът на Корсаря внезапно се промениха. Саркастичната несериозност, която си бе позволявал допреди малко, се замени с държане, по-подходящо за упражняването на притежаваната от него власт. Той се отдръпна настрана и предостави на подчинения си да издаде командите, необходими за изпълнението на нарежданията му. Найтингейл даде обичайния сигнал и изрева с прегракналия си глас:

— Хей, всички да вдигат платната!

Досега моряците от „Делфин“ бяха следили платното, издигащо се така бързо над водата, всеки според характера си. Едни ликуваха, предвкусвайки плячка; други, по-добре познаващи нрава на командира си, се съмняваха дали той ще се реши да влезе в бой с непознатия; а неколцина, по-разсъдливи, при приближаването на чуждия кораб клатеха глави, сякаш смятаха, че вече е на разстояние, което крие твърде много рискове. Но тъй като не бяха запознати с ония тайни източници на сведения, които командирът им така често използваше, и то до такава степен, че понякога изглеждаха свръхестествени, всички се примиряваха да чакат търпеливо решението му. Ала когато чуха гореспоменатия вик, те откликнаха с всеобщо весело усърдие, което показваше, че напълно одобряват това решение. От устата на Уайлдър излизаше бързо команда след команда, тъй като поради положението си фактически той беше командирът сега.

И помощник-капитанът, и екипажът явно бяха обзети от едно и също въодушевление и скоро голите мачти на „Делфин“ се облякоха с грамади снежнобяла тъкан. Платно след платно се разтваряше и рея след рея се вдигаше към върха на мачтите. Корабът, тласкан от вятъра, се заклати върху вълните, но поради разположението на рейте все още стоеше наедно място. Когато всичко беше готово, за да поеме по необходимия курс, Уайлдър се качи отново на юта, за да доложи на началника си за извършеното. Той завари Корсаря в момент, когато изучаваше внимателно непознатия кораб; сега над водата се издигаше неговият корпус, по който личеше дълга пунктирана жълта линия; опитните очи на всеки моряк на кораба веднага откриха, че това са амбразурите, където са скрити оръдията — указание за необикновената му сила. Мисис Уилис, придружена от Гъртруд, стоеше недалеч, замислена както винаги, но не допускаше и най-незначителната случка да убегне от зоркото й внимание.

— Готови сме да се приближим до кораба — доложи Уайлдър, — само чакаме да определите курса.

Корсарят трепна и пристъпи към подчинения си. Като го изгледа вторачено право в очите, той каза:

— Сигурен ли сте, че познавате този кораб, мистър Уайлдър?

— Сигурен съм.

— Това е кралски кръстосвач — обади се гувернантката с бързината на мисълта.

— Да, вече казах, че е такъв.

— Мистър Уайлдър — продължи Корсарят, — сега нека проверим скоростта му. Приберете долните платна и разпънете предните.

Младият моряк се поклони покорно и се залови бързо да изпълни нарежданията на командира си. Когато обаче издаваше нужните команди, в гласа на Уайлдър се долавяше вълнение и трепет, в рязък контраст с плътния, спокоен тон, с който говореше Корсарят. Тези необикновени нотки не убягнаха съвсем от слуха на някои от по-старите моряци; като се спряха да чуят думите му, те си размениха многозначителни погледи. Но всички се подчиниха на тези необичайни команди, както бяха свикнали да се подчиняват и на по-властните команди на своя страшен командир. Рейте на предната мачта се завъртяха, вятърът изду платната и грамадата, която толкова време бе стояла неподвижна, запори водата, излизайки тромаво от досегашното си състояние на покой. Корабът бързо набра скорост и сега вниманието на всички бе погълнато изцяло от състезанието между двата съпернически плавателни съда.

В това време непознатият беше на половин левга разстояние, точно от подветрената страна на „Делфин“. Чрез по-точно и по-внимателно наблюдение всички на втория кораб се убедиха какъв е противникът им и каква е неговата сила. Лъчите на силното слънце осветяваха ярко оръдията от едната му страна, а сянката на платната му падаше върху водата от противоположната на „Делфин“ страна. Имаше моменти, когато с помощта на далекогледа можеше да проникне през отворените амбразури във вътрешността на корпуса, да съзре бегло движещите се вътре хора, мяркащи се като привидения. Тук-там по въжетата се виждаха ясно няколко човешки фигури; но навред цареше покой, пълен ред и отлична дисциплина.

Когато Корсарят чу шума на разпенената вода и видя ситните пръски пяна, които носът на собствения му прекрасен кораб отхвърляше пред себе си, той даде знак на своя помощник да се качи отново при него на юта, където продължаваше да стои. Няколко минути погледът му беше вперен в непознатия кораб, преценявайки внимателно и пресметливо силата му.

— Мистър Уайлдър — заговори той най-после с тон на човек, чиито съмнения по някакъв труден въпрос окончателно са се разпръснали, — аз вече съм виждал този кръстосвач.

— Възможно е, той е пребродил почти всички води на Атлантика.

— Да, това не е първата ни среща! Малко боя е променила външността му, но стъкмяването на мачтите му ми се струва познато.

— Личи, че са по-наклонени от обикновено.

— Личи, че са направени така нарочно. Дълго ли сте служили на него?

— Няколко години.

— И сте го напуснали…

— … за да постъпя при вас.

— Кажете ми, Уайлдър, и с вас ли се отнасяха като с низше същество? Ха! Наричаха ли ви „провинциалист“? И във всичко, което вършехте, съзираха Америка, нали?

— Аз го напуснах, капитан Хайдегер.

— Да, и сте имали причина. В това отношение поне са ми направили добро. Но бяхте ли на него по време на мартенското равноденствие?

Уайлдър кимна леко в знак на потвърждение.

— Така си и мислех. И се бихте с непознат кораб в буря? Ветровете, океанът, човекът — всичко се бе опълчило против вас.

— Вярно. Ние ви познахме и за малко помислихме, че е ударил последният ни час.

— Харесва ми откровеността ви. Ние се бихме до смърт, като мъже, и сега, когато между нас съществува разбирателство, ще станем още по-верни приятели. Няма да ви разпитвам повече за това приключение, Уайлдър, защото хората, които ми служат сега, не могат да купят благоразположението ми с цената на предателство към тоя, когото са напуснали. Достатъчно е, че сега плавате под мое знаме.

— А какво е това знаме? — попита нежен, но строг глас до него.

Корсарят се обърна рязко и срещна впития в него спокоен, изпитателен поглед на гувернантката. По лицето му преминаха проблясъци на някакви странно противоречиви чувства, но после изражението му се смени с иронична учтивост, с която обикновено си служеше, когато разговаряше със своите пленнички.

— Ето една жена, която напомня на двама стари моряци за дълга им! — възкликна той. — Ние забравихме, че вежливостта изисква да покажем на непознатия нашето знаме. Наредете да го вдигнат, мистър Уайлдър, за да не пропуснем нищо от обредите на морския етикет.

— Корабът пред нас също не развява знаме.

— Това няма значение; ние ще го надминем по учтивост. Наредете да се вдигне знамето.

Уайлдър отвори малкия сандък, където се съхраняваха най-често употребяваните знамена, ала се подвоуми кое да избере от десетината, които лежаха навити на големи свитъци в различните преградки.

— Не зная кое от тия знамена ще предпочетете да покажа — рече той с полувъпросителен тон.

— Опитайте с тежкия холандец. Командирът на такъв прекрасен кораб би трябвало да разбира всички християнски езици.

Помощникът даде знак на дежурния старши кормчия и след минута знамето на Обединените провинции се развяваше на флагщока155 на „Делфин“. Двамата офицери следяха внимателно как ще по действува това на непознатия, обаче той отказваше да отговори на лъжливия сигнал, който току-що бяха издигнали.

— Непознатият вижда, че корпусът ни не е пригоден за холандските плитчини. Може би ни е познал? — подхвърли Корсарят, поглеждайки въпросително помощника си.

— А аз не мисля така. „Делфин“ толкова често мени флаговете си, че дори приятелите му трудно могат да го познаят.

— Трябва да признаем, че е кокетен кораб. Я опитайте с португалското знаме; да видим дали бразилските диаманти няма да го примамят.

Вдигнатият флаг бе свален и на негово място се развя емблемата на Браганския кралски двор156. Но непознатият продължаваше да се движи по курса си с мрачно безразличие, впивайки се все повече и повече във вятъра, както се казва на моряшки жаргон, за да скъси максимално разстоянието между себе си и своя съперник.

— И съюзник не е в състояние да го трогне — каза Корсарят. — А сега да го подразним с drapeau blanc157.

Уайлдър се подчини мълчаливо. Флагът на Португалия бе смъкнат на палубата и във въздуха се развя бялото знаме на Франция. Но то едва заплющя на върха на мачтата и от палубата на непознатия кораб подобно на огромна птица, разперила криле, се вдигна широко лъскаво платно с хералдически знак, което разтвори гънките си на грациозни вълни на флагщока. В същия миг от носа се проточи ивица дим и свежият полъх на пасатите я понесе назад през такелажа, преди предизвикателният гърмеж на оръдието да стигне до ушите на екипажа на „Делфин“.

— На ви приятелство между народите! — забеляза сухо Корсарят. — Мълчи пред холандеца и пред браганската корона, ала кръвта му кипва, като види бяло знаме! Нека се полюбува на знамето, което толкова мрази, мистър Уайлдър; когато ни омръзне да го развяваме, ще измъкнем от сандъците си друго.

Обаче гледката на знамето, което Корсарят бе избрал да покаже, изглежда, подействува на съседния кораб така, както червеният плащ на сръчния тореадор върху разярения бик. На непознатия плавателен съд моментално се вдигнаха различни малки платна, от които нямаше особена полза, но с тях явно се целеше да се увеличи скоростта и всички въжета почувствуваха допълнително обтягане. С една дума, той приличаше на състезателен кон, който жокеят напразно шиба с камшика, когато вече е стигнал максимална скорост и всякакъв по-нататъшен подтик е така безсмислен, както и собственият му допълнителен напън. Въпреки всичко ползата от тези усилия беше малка. В това време двата кораба напрягаха до крайност плавателните си способности, но без никой от тях да получи някакво видимо предимство. Макар че „Делфин“ се славеше със своята бързоходност, всеки опитен наблюдател можеше да се убеди, че непознатият не му отстъпваше в това отношение. Пиратският кораб вече се накланяше под напора на вятъра, а пръските пред носа му отхвръква-ха все по-високо и по-надалеч; непознатият също усещаше всеки порив на вятъра и се движеше по вълните толкова стремително и грациозно, колкото и съперникът му.

— Този кораб цепи водата, както лястовичка пори въздуха — каза пиратският главатар на младежа, който все още стоеше до него и се мъчеше да скрие безпокойството си, което от минута на минута все повече растеше. — Слави ли се с бързоходността си?

— Лети по-бързо дори от дъждосвирец. Не ви ли се струва, че като хора, които пътуват за собствено удоволствие, сме се приближили прекалено много до него?

В погледа, който Корсарят хвърли към лицето на другаря си, се мярна нетърпеливо подозрение, но това изражение се смени с надменно-дръзка усмивка, когато отговори:

— Дори и да лети високо и бързо като орел, ще види, че и ние не падаме по-долу от него! Но защо не искате да се приближим на една миля от кралски кораб?

— Защото зная силата му и колко безнадеждно ще бъде едно сблъскване с толкова превъзхождащ ни противник — отговори Уайлдър твърдо. — Капитан Хайдегер, вие не можете да победите този кораб в бой; и ако не се възползвате веднага от разстоянието, което все още ни дели, не ще успеете да му се изплъзнете. Всъщност според мен е вече много късно да се опитвате да бягате.

— Сър, така мисли човек, който надценява силите на противника си, защото от лични преживелици и от слушане на много приказки е започнал да му приписва свръхчовешки качества. Мистър Уайлдър, смели и спокойни са ония, които открай време са свикнали да разчитат само на собствените си сили. Аз съм бивал и по-близо до такова знаме и, както виждате, все още съм цял и невредим.

— Чуйте! Това е барабан. Непознатият приготвя оръдията си. Корсарят се ослуша за миг и успя да долови познатия тътен, който призовава екипажа на военен кораб да заеме местата си. Той първо вдигна очи към платната си, после огледа критично всички и всичко, намиращо се под властта му, и спокойно отговори:

— Ще последваме примера му, мистър Уайлдър. Дайте команда.

Досега екипажът на „Делфин“ беше зает с необходимите приготовления за бой или следеше непознатия кораб. Тихият, но неспирен шум на гласове, какъвто дисциплината допуска, беше единственото указание за интереса, който проявяваха към тази гледка; но в същия миг, когато се чу първият удар на барабана, групичките се разпръснаха и всеки зае бързо съответния си пост. Раздвижването на екипажа трая само миг; след него се възцари оная напрегната тишина, която вече отбелязахме на тия страници при друг подобен случай. Междувременно офицерите извършиха бързи, но строги проверки за готовността на своите подчинени; боеприпасите, които се вадеха от складовете, показваха необикновено сериозна подготовка. Самият Корсар бе изчезнал, но скоро се появи отново на високия си наблюдателен пост, екипиран за явно наближаващия бой и зает както винаги с изучаване на способностите, силата и маневрите на своя настъпващ противник. Ала тия, които го познаваха най-добре, казваха, че той още не е решил окончателно дали да влезе в бой, и мнозина се взираха жадно в очите му, сякаш да проникнат в тайните му намерения. Той бе захвърлил настрана моряшката си фуражка и стоеше с руса коса, разпиляна по челото, което изглеждаше създадено да ражда далеч по-благородни мисли от тия, които очевидно поглъщаха живота му; в нозете му се търкаляше нещо като кожен шлем, украсен така, че да придава неестествена свирепост на лицето на носещия го. Когато си сложеше тази абордажна шапка, всички на кораба разбираха, че предстои сериозна битка; но все още не се забелязваше този безпогрешен признак за войнствените намерения на предводителя им.

В това време всеки офицер бе проверил и докладвал за бойната готовност на подчинените си; едва тогава мъртвешката тишина, която бе царила сред хората му, по силата на нещо като негласно разрешение от страна на началниците им бе нарушена от приглушен, но оживен разговор: предвидливият главатар бе допуснал това отклонение от обичайния правилник на истинските военни кораби, за да узнае настроението на екипажа, от което често зависеше до голяма степен успехът на дръзките му начинания.